x Подготвяне и обявяване на въстанието

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ II

Подготвяне и обявяване на въстанието

След като бил сключен позорен мир с „източните народи“ (респек. с иконийския султан). „императорът (Исаак Ангел) пожела да си посвати жена от чужд род, защото оная, за която той бе оженен по-рано, се по­мина. И тъй, като се услови чрез пратеници с маджарския крал Бела (III), той взе за жена дъщеря му, която не бе изпълнила още 10-годишната си възрст. Но, понеже поради дребнавите си сметки се скъпеше да устрои сватбените гощавки на държавни средства, той почна да ги събира от частните имоти безплатно, и поради това си дребнаво скъ­перничество, като обложи и други градове, съпределни на Анхиал, той неочаквано въоръжил силно против себе си и против ромеите варварите по планина Хем (Стара-планина), които по-преди се наричали мизийци, а сега се казват власи. Като се надяваха на своите недостъпни места и се облягаха на твърде многобройните (πλείστα) си крепости, разположени високо на стръмни скали, те изобщо бяха надменни спрямо ромеите, а тогава те се хвърлиха в открито въстание, след като намериха за предлог, гдето се казва, своя Патрокъл — откарването на собствения им добитък и своето притеснение. Начинатели на това зло и възмутители на целия народ бяха някои си Петър и Асен, родни братя. Като не искаха да вдигнат бунт без всеки повод, те се явиха при императора, който стануваше (стоеше на лагер) в Кипсела, с просба да бъдат приети наравно с ромеите във войската и да им бъде дарувано с царска грамота едно малко село, намиращо се в Хем. Но те не сполучили в просбата си, защото божията воля беше ло-силна. Тогава те измърморали, че на тях не се обръщало внимание и, като настоявали напраздно на своята просба, продумали на страна някакъва по-гореща реч, която намек­вала за въстание и за онова, което те ще извършат, след като се върнат у дома си: от тях по-дързък и по-груб бил особено Асен, който след като бил обруган за безсра­мието, бива бит по лицето по заповед на севастократор Иван. И тъй, без да постигнат нещо и крайно оскърбени, те се върнаха назад. Но каква реч би могла да предаде, какво извършиха против ромеите тия нечестивци и безбожници, и какъв разказ ще обхване толкова Илиади от злочестини“

По-нататък Никита разказва при какви обстоятелства двамата братя, Петър и Асен, успели да повдигнат наро­да против ромеите. „Власите първом се бавили и се стъ­писвали от въстанието, в което ги увличали Петър и Асен, понеже с подозрение гледали на това (вариан. έργ&δες = мъчно) предприятие. Обвинявайки съродичите си в тая страхливост, еднокръвните (братята) издигнали един молитвен дом в името на великомъченик Димитър и, като събрали в него от двата народа (т.е. от българи и власи) много обхванати от бяс (побъркани), с наляни с кръв и размътени очи, с разпустнати коси и изобщо хора с всич­ки признаци, че те действуват, бидейки обхванати от бесове, внушили им високо да викат, какво Бог съблаговолил да (надари) българския и влашкия народ (γένος) със свобода и определил да се смъкне от тях дълговремен­ния ярем и какво поради това мъченикът Христов Димитър напуснал главния град Солун и тамошния храм и пребъдванията си между ромеите и дошел при тях, за да им бъде помощник и сътрудник в тяхното дело. В здър­жайки се за късо време, тия побъркани хора, като се събрали неочаквано повече с дух, в припадък на епилепсията почнали отново да се тръшкат и да викат с вдъхновен и пронизителен глас, че не е вече време да се седи, а да се вземе оръжие в ръка и дружно да се върви против ромеите; залавяните пък през войната да не се оставят живи, а безмилостно да се избиват и изгарят, и да не отпущат за откуп, нито да се склоняват от молби, нито да се смекчават пред колянопреклонни просби, а, като някои адаманти (алмази), да не се поддават на всеки повик за помощ и да изтрябва те до крак всички заловени. След като с такива пророчества склонили целия народ, всички се въоръжили и, понеже от самото начало работите по въстанието тръгнали сполучливо, те още повече се уверили, че Бог покровителствува тяхната свобода“.

Приведените тук два разказа на Н. Акомината не са изложени в хронологичен ред, защото в първия се раз­казва, как е избухнало въстанието, а във втория — как е било подготвено, след като власите се отказали да вземат участие в него; очевидно, второто, т.е. подготвянето е пред­хождало първото, т.е. избухването. Впрочем това се види и от следните думи на Никита, които стоят пред нача­лото на втория разказ: „След като мизийците решиха открито въстание, и главатари на това зло станаха ония, за които казах, императорът излезе против тях; не трябва обаче да се оставят без внимание и следните неспоменати обстоятелства“. Очевидно, писателт се връща назад, те. е иска да разкаже това, което е предхождало въстанието. Обаче и съобщението, че Исаак Ангел тръгнал поход против въстаниците веднага след прокламирането на въстанието, хронологически също така не е вярно, защото преди първия си поход императорът изпращал, както ще видим по-нататък, и други пълководци против тях.

Георги Акрополит пък за въстанието пише следното: „Когато императорът Исаак управляваше в Цариград и съпругата му се бе поминала, той взел за жена тая, за която се каза, че произлизала от Маджарско, именно дъщерята на маджарския господар. Понеже желаел да направи царска сватба, трябвало да станат и значителни разноски. Поради това от цялата ромейска империя (έξ άπάσης τής ‘Ρωμαίων έπαρχίας) почнали да събират овци, свине и волове; понеже България развежда тия (животни) повече от другите (страни), то и повече се поискало от нея. Българското племе (φϋλον) от самото начало било съвсем враждебно на ромеите и им причинило много войни, поробвания и превземания на градове и хиляди други бедствия. И това ставало в течение на много години, докато най-сетне било покорено от импе­ратора Василий, когото поради това мълвата нарекла Българоубиец. И тъй до император Исаак тоя покорен народ (τδ γένος) плащал данък на ромеите, и поради казаната при­чина намислил бунт: въстава някой си на име Асен и царува над страната, като си подчинил цялата област Хемска чак до Дунав.

И тъй, според Никита Акоминат, главната причина, която предизвикала въстанието в Северна България, било откарването на добитъка на населението поради царската сватба, с други думи, по случай своята сватба с Марга­рита, 10-годишната дъщеря на маджарския крал Бела III, Исаак Ангел поискал да нареди народна трапеза; но по­неже за това дело били потрябни големи разноски, а пък поради скъперничеството си не искал да разходва държавни средства, императорът решил да набави всичкия материал безплатно от частните имоти. Според Георги Акрополит, той разпоредил да събират от цялата империя (както и в посочения вариант: „от подвластните нему градове и страни“) овци, свине и волове, но, понеже България развъж­дала тия животни повече от другите страни, то от нея бил откаран повече добитък. С тая си разпоредба Исаак Ангел въоръжил против себе си и против ро­меите „най-вече варварите по Стара планина, които по-преди се наричали мизийци, а сега се казвали власи“. Това послед­но изречение съставителт на Синопсиса предава така: „варварите по Хемската планина, които по-преди се нарича­ли мизийци, а сега власи и българи“. Дали последната дума „българи” е прибавена от Теодор Скутариот , за когото е било цял абсурд, че възобновата на българ­ското царство се приписвала на власите, или тя е сто­яла в първообразния текст на Никита, и отпосле преписвачите от омраза към българите я изпуснали, не може да се установи, защото историческата наука все още не притежава едно критическо издание на Акоминатовата история. Обаче, като имаме предвид: 1. че сам Никита по-нататък говори за двойствения етнически елемент във въстанието, а именно че двамата братя събрали в ново­построения молитвен дом побъркани хора „от единия и другия народ “ (έξ έκατέρου γένου;), и че Бог съблаговолил (да надари) със свобода .българския и влашкия народ“ (τδ τών Βουλγάρων κα: τών Βλάχων γένος); 2. че Георги Акрополит нищо не споменува, както видяхме, за власи, а говори само за България, от която бил откаран повече добитък, сле­дователно въстаниците са били българи, и по-нататък го­вори само за „българи“ и за „българско племе“ (τό τών Βουγάρων φϋλον); 3. че под географския термин „мизийци“ Н. Акоминат е разбирал не само власи, но и българи и изоб­що населението на Северна България, и 4. че по-късният византийски писател Георги Кодин (XIV в.), който, при съставянето списъка на византийските императори по години, за дадената епоха се ползувал от историята на Н. Акомината, пише, че при Исаак Ангел се почнало въстание на власи и българи в Загоре против християните ромеи, а всяка душа (т.е. живо същество) била откарана като плячка и цялата почти западна страна, която била под ро­мейска власт, била опустошена“, — налага се да приемем второто предположение в горната алтернатива, т.е. че в пър­воначалния текст са стояли и двете имена власи и българи“

Впрочем това се потвърдява и от по-нататъшното изло­жение на Н. Акомината. „Като се надявали, пише той, на недостъпните места и се облягали на твърде многобройните крепости (τά φρούρια), разположени високо на стръмни скали, те (οδτοι) изобщо били надменни спрямо ромеите“. Под „те” би трябвало тук да разбираме власите, за които преди то­ва се само споменува; но такова разбиране не позволява самият текст. Както е известно, власите като чергарско и скотовъдно население, са живеели по планините, и то там, гдето те са намирали места, сгодни за развъждания от тях добитък, но те никога не са обитавали в кре­пости; напротив , те не само не са живели в крепости, но и не се пропущали в градовете и особено в крепостите им поради тяхното вероломство. Ето какво пише за тях Какавмен в своя „Стратегикон” под § 188: „Ако пък те (власите) поискат (разб. във време на война) да въведат своите жени и деца в някой град в Романия, то позволи им да ги въведат, но само не в крепостта, а нека те да остават вън. И ако власите пожелаят да споходят своите семейства, то нека те да влизат по двама или трима и, когато тия излязат, нека тогава да влязат други. Нагледвай тогава с внимание стените и вратите. Ако ще постъпват така, ти ще бъдеш в безопасност; ако ли позволиш на многома да влязат при семействата си, то градът ще бъде предаден от тях, и ти ще бждеш ухапан от тях, като от аспид, и тогава ще си припомниш моите съвети. Ако пък спазваш това, то и тях ще държиш под властта си, и сам ще бъдеш без грижи.“

Наистина, в Тесалия, която XII век се наричала Велика Влахия, те са живеели и в села (χωρία), обаче власите там са били в компактна маса, когато в другите области на полуострова те чергували от място на място според годишните времена. И тъй, тия, които се надявали на недостъпните места и се уповавали на своите крепости, по ни­кой начин не са могли да бъдат чергарите власи, а само местните жители — българите, респек. техните първенци — родните воеводи.

Северна България, както видяхме, напустната отдавна от византийските административни и военни власти поради изключителните условия, в които тя се намирала през времето на византийското владичество, твърде отрано била предоставена на собствената си съдба от цариградското правителство и de facto тя се бе отделила от империята отдавна; в нея само от време на време се явявали импера­торски чиновници да събират данък, при което население­то е гледало на тях като на грабители и не веднажъ е изказвало своята враждебност към тях. При такива обсто­ятелства и при оня непрестанен приток на нови безпокойни, надъхани със свободен дух етнически елементи, националното самосъзнание там се запазило много по-добре, духът на свободата там не е угасвал. Населението обаче не е било в състояние да прояви инициатива, за да се раз­вие самό в самобитно тяло и да си възвърне своята поли­тическа самостойност. Винаги изложено не само на гнета на византийската администрация, военна и фискална, но и на постоянни нападания и грабежи на разни варварски племена, то се намирало в най-тежко социално-икономическо поло­жение, а откъснато и забравено от централната власт, то е търсило защита и убежище у представители на висшето българско съсловие — у местните воеводи-първенци, около които то се събирало и към които то насочвало погледите си в усилни минути.

Надали може да се мисли, че българските воеводи-боляри след покоряването на източната половина на първото царство по-напред от Иван Цимисхия, а после от Василий II да е било до корен изтребено; ние не знаем, Цимисхий да е прилагал такива репресивни мерки в източ­ната половина на царството, каквито приложи Василий II в западната половина, па той е нямал и време за подобни мерки; неговата дейност в това отношение се ограничила само с етнически промени, защото той пресели в източната половина, и то само южно от Стара планина, доста много­бройни арменски колонисти. Обикновено се посочва на това обстоятелство, какво още руският княз Светослав , след завоеванието на източната половина на първото царство, бил съвсем изтребил там българското болярство. Но преди всичко отпадането на българите в Северна и Североизточна България, което се изразило в това, че те се отказали да признават византийската власт, и присъединението им към западната — свободната половина на царството, което по­следвало веднага след смъртта на Иван Цимисхия в 976 г., ясно говорят, че и тая част от българското царство не е била останала без водачи-първенци, защото без такива тамошното население, което бе крайно разнебитено и съси­пано както през руското нашествие 968—970, тъй и през руско-византийската война (971—972) в България, едва ли би се решило само на такава една смела и мъчна акция. Освен това и Василий II не по-малко бе или изтрепал, или изселил в далечните източни области на империята представителите на българското болярство от западната поло­вина на първото царство, обаче, както в първото голямо въстание в 1040—1041 г., тъй и във второто в 1072 г. ние виждаме да застават начело пак български първенци — българи боляри, следов. и в Северна България те не са могли да изчезнат така безследно, защото самите условия на живота, па и помощта, която те намирали в наводнилите страната през ХI и XII век нови етнически елементи, им спомагали не само да се запазят стопанско-икономически, но и политически да се засилят. Не трябва да се забравя още и това, че българското болярство е пострадало главно в източната част на Северна България, когато в средната и западната то останало малко засегнато. След Василий II пък владението на Северна България бе повече номинално, отколкото коренно; неговата реформаторска дейност, доколкото засега е известно, не засегнала вътрешната наредба в тоя край, още повече че установеното там отна­чало и засилено от цар Симеона строго съсловно деление никак не противоречило на принципите на византийския монархизъм.

И тъй българското болярство в Северна България и през времето на византийското владичество не е могло да изчезне. Неговите представители — местните воеводи продължавали да владеят своите обширни земи с прикрепе­ното към тях население, количеството на което поради различни икономически нужди и лишения все повече се уголемявало; те са живеели, според думите на Н. Акомината, като полунезависими управители в своите добре укрепени градове-крепости, „повечето или дори всички построени на стръмни скали и на задоблачни висини“ по северните предгория на Стара планина, гдето те се считали напълно без­опасни и силни. Само по себе си се разбира, че и мисълта да се вдигне въстание за отцепване от империята, което е равносилно на освобождение от владичеството на Византия, е могла да се породи само в средата на тия български първенци-воеводи, защото само те са могли да се решат на такова смело и голямо предприятие и, спомняйки на народа за неговото историческо славно минало, да го подготви към него, и главно да му даде и необходимите средства, а не в средата на чергарите власи, които никога по-рано не са били организирани в отделна държава, нито са могли да образуват такава, защото поради ниската степен на културното им състояние у тях е липсвала всяка идея и дори понятие за държавничество, тясно свързано с националната им индивидуалност; те са се грижили само за развитието на своето скотовъдство и са се занимавали, както ще видим, и с разбойничество. Най-сетне общият стремеж на знатните аристократически родове във Византия особено в XII век, „представителите на които, според думите на един съвременник, без да хабят силите си за образование и приготвяне за обществена дейност, със завист погледвали на царските украшения, като обмисляли времето, когато и те ще протегнат ръка към тях“, не е могъл да не про­никне и между българските местни воеводи, които по сила и значение в страната едвали са отстъпвали на другите знатни родове в останалите части на империята.

По-нататък. Самата идея за въстание и отцепване от империята не е могла да възникне така инцидентно, както тя се представя от Никита Акоминате. Самото предприятие било от такъв характер, че, за да се подготви с пълна увереност в неговия успех, потрябно било не малко време и средства, па и самото възникване на идеята несъмнено трябва да се свърже с онова освободително движение, което към това време се бе почнало в съседната на България славянска земя — Сърбия. Там великият жупан Стефан Неман, веднага след смъртта на Мануил I Комнин, поискал да използува, от една страна, почналата се в това време борба в Цариград по въпроса, кой да стане настойник и съуправител на малолетния император Алексий II (1180—1193), за да почнат нахлуванията си в долината на р. Морава и в южна Далмация и Дукля, а от друга—нападенията на маджа­рите в империята. Маджарският крал Бела III (1173—1186), който бе женен за сестрата на византийската императрица Мария, жената на Мануил Комнин, през времето на своето прекарване в Цариград под име Алексий Кесар, щом се научил, че узурпаторът-император Андроник I Комнин (1183—1185), след като бил прогласен за управител на ма­лолетния Алексий II, арестувал и изпратил в манастир им­ператрица Мария, веднага нападнал пограничните крепости Белград и Браничево (1182); а когато в 1183 год., след като им­ператрицата била обвинена в измяна и предадена на смърт, Бела III подновил нападенията си, Стефан Неман, окуражен от новите успехи на маджарите, сключил съюз с краля и се обявил против Византия, като се отказал да признава върховната власт на византийския император, закрепена в Сърбия още от Мануил Комнин. Съюзниците навлезли в северозападните български области, опустошили жестоко Белград, Браничево, Равно, Ниш и Средец и разрушили техните стени така, че, когато подир шест години кръсто­носците от третия поход минавали през тия градове, те ги намерили в развалини. Към времето на тоя поход се отнася пренасянето мощите на св. Иван Рилски от Средец в Маджарско. Против тях били изпратени известните тогава ромейски пълководци Андроник Лампард и Алексий Врана. Но и двамата не останали на театъра на военните действия, защото Лампард, за да избегне наказанието от Андроник I, спасявал се с бягство в Мала-Азия, гдето мислил да вдигне бунт против новия император, но бил предупреден, като изменически бил предаден на Андроник I и ослепен изпратен в манастир. Алексий Врана пък, който принадлежал към ония хора, които се ползували с благоволението на Андроник I, след бягството на Лампарда, наскоро се върнал в Цариград и бил изпратен против въстаналите заедно с никейци и прусийци лопадийци в Мала Азия.

Това лесно отцепване на Сърбия от Византия, в което се изразило събуждането на националното съмосъзнание у южните славяни, намерило своя отглас и между българите. Благодарение на това, че към средата на XII век бе наста­нало едно относително рядко спокойствие в Североизточна България, населението могло да се предаде на мирен труд и да достигне известно благосъстояние, изразено главно в оживяването на търговията и процъвтяването на долнодунавските градове, за който ни съобщава арабският пътешественик Идризи, който тъкмо в средата на XII век (ок. 1153 год.) бе пропътувал по тия градове. А испанският евреин пътешественик Вениамин Туделски, който дохождал във Византия през втората половина на XII век (| 1173), пише следното: „Цялото гръцко царство трябва да плаща на държавата ежегодно данък; градовете са дотолкова пълни със злато, пурпур и коприна, че такива здания със съответното богатство не може нийде повече да се видят. Твърдят, че налозите само от столицата донасят всеки ден 20 хиляди жълтици, — сума, в състава на която влизат по­стъпления за търговски помещения, митнишки доходи и т. н. Гърците, сегашните обитатели на страната, са твърде богати със злато и драгоценни камъни; те се обличат в коприна» обработена със злато, яздат на коне, подобни на княжески синове. Страната е твърде обширна, богата с плодове; но и хляб, месо и вино има в такова изобилие, че никаква друга страна не може да се похвали с такова богатство. Жителите с вещи в гръцката литература; с една реч, там живеят щастливо, всеки под своята лоза (асма) и смокиня.

Но в същото време това затишие и свързано с него благосъстояние дало възможност на българското население в областта между Дунав и Стара планина да помисли и за подобрение на политическото си положение. Поддържани от онова смесено население от разни езици в някои големи градове по Дунав , за което ни говори М. Аталиат и което, проникнато от свободен и волен дух, не се примирявало с византийската власт и, ако я допускало там, то само в силата на известни спогодби, българските местни воеводи вече помислили за свалянето на чуждото владичество; лесното пък отцепване на Сърбия от империята им показало, че всяко подобно предприятие биха могли да извършат със същия успех, след като то бъде добре под­готвено в страната. За това подготвяне твърде много спо­могнало вътрешно неустойчиво положение, което империята преживявала през неспокойното царуване на Алексий II Ком­нин и особено през бурното управление на престарелия Андроник I Комнин, когато се почнали големи външни на­падения и твърде опасни вътрешни политически и социални движения.

Но, ако работите на империята благоприятствували за намисленото въстание в Северна България, то неговите инициатори срещнали не малко мъчнотии в приготвянето му. Преди всичко първият и най-важен и в същото време и най-мъчен и най-деликатен въпрос, който обикновено се изпречва в подобно предприятие, бил: кого да поставят начело на движението, или с други думи, кому да се повери властта. Както видяхме, Михаил Пселл, историк-философ от средата на ХI век, пише, че българите имали обичай да поставят за началници на своя народ само лица от царски род. Обаче към края на XII век не само в България, но и във Византия не останали никакви представи­тели от бивши български царски род, или, ако е имало, те бяха се вече съвсем отчуждили от отечеството на своите деди и бащи, и забравили за българското си потекло, така че налагало се да се избере водач из средата на северо-българските воеводи. Но, както изглежда, и в тоя случай между тях се появил същият страх, както и във въстанието през 1072 год., да не би да се предизвикат завист и разпри, ако се решат да изберат някого изпомежду си. Затова техният избор паднал върху двама братя Петър или Калопетър, наричан първоначално Теодор, и Асен с прозвище Белгун, които са произлизали от кумано-български знатен род, членовете на който са играли в миналото голяма политическа роля във Византия и очевидно са се ползували с голяма популярност между населението на Северна България. Освен личните качества на двамата братя и тяхното знатно потекло при избора им не малко влияние е оказал, разбира се и техният кумански произход, защото за българите и техните първенци-воеводи е било повече от ясно, че, за да изведат до край предприятието с успех, тем е било необходимо да се сдобият с външна помощ, а такава помощ те са могли да получат само от куманите, които в това време бяха здраво заседнали отвъд Дунав в Молдова, Влашко и Седмиградско, които под тяхна власт вече носили едно общо име Кумания и представяли една внушителна сила.

Застанали по тоя начин начело на освободителното дви­жение, Петър и Асен се заловили да го подготвят така, че цялото население на страната, българско и небългарско, да вземе участие в него, за да го довършат с успех. Обаче, докато българите с готовност се притичали към отечествения дълг, водачите на въстанието срещнали отна­чало силен отпор във влашкото население: „Власите, пише Акоминат, изпървом се бавили и се стъписвали от въстанието, в което го увличали Петър и Асен, защото с подозрение гледали на това важно предприятие“. Но за два­мата братя се явявало като първа необходимост да увлекат и власите във въстанието, защото те не им доверявали поради техния вероломен характер, който би могъл не само да повреди на делото, но и съвсем да го осуети.

И наистина, що за народ са били тия балкански власи, ще ни покажат следните характеристики. Така Кекавмен, в § 186 на своя „Стратегикон“ дава следните съвети: „Заповядвам на вас и на вашите внуци следното: Племето(τό γένος) на власите — е племе съвършено невярно и развратено, което не спазва права вярност нито към Бога, нито към императора, нито към сродник, нито към приятел, но се ста­рае всички да измами; те (власите) са големи лъжци и крадци; те са готови всеки ден да се кълнат с най-ужасни клетви пред приятелите си и лесно ги отхвърлят; те сключват побратимства и влизат в сватовство, но с това те се само ухитряват да лъжат простаците. Те ни­кога и към никого не спазват вярност. . . . Те са страх­ливци, притежават заешки сърца, проявяват понякога дързост, но и това е от страх. И тъй заповядвам ви, съвсем не им вярвайте, и ако стане някога бунт, и те ще изказват присторно обич и вярност и ще дават клетва пред Бога, че ще я пазят — не им вярвайте. По-добре за вас е да ги не карате да се кълнат и от своя страна да не им давате клетва, но се предпазвайте от тях като от злодейци, отколкото да им се кълнете и да приемате от тях клетва. Съвсем не трябва да им вярвате, освен от присторство бъди им приятел. Ако пък някога се повдигне бунт в България, както за това вече се каза, и ако те се обявят за твои приятели, той в такъв случай, ако те дават клетва, не им вярвай“. Това мнение на автора на „Стратегикона“ за власите е от първостепенна важност за нас, защото е изказано от човек, който бил близко запознат с тесалийските власи и е заемал държавна длъжност в тема Елада и е живял в Лариса; затова не може да му се откаже авторитетност. Не по-добре се произнася за власите и споменатият европей­ски пътешественик, Вениамин Туделски. Като споменува за Ровиника (Robinica) и Κυνοποταμός в Тесалия, той продъл­жава: „Това е началото на Влахия (старата Тесалия), чиито жители населяват планините; самото племе (gens) носи име власи. По бързина те приличат на планински кози; те се спущат от планините в страната на гърците, за да грабят и плячкосват; никой не може да ги предизвика с война, и никой крал не е в състояние да ги укроти; те не спазват христианските устави и дават на синовете си иудейски имена, поради това някой ги считат за евреи; те наричат евреите свои братя, и когато на тях нападат, само ги ограбват, а не убиват, както убиват гърците; те живеят вън от всеки закони“. Такива са били тесалийските власи, от които балканските с нищо не се отличавали, защото потеклото им е едно и също.

Дали мнението на Кекавмена за власите е било известно на Петър и Асен, ние не знаем; но по всичко изглежда, че те са добре познавали нравите и обичаите на власите, които и във втората половина на XII век си останали същите, както това показват думите на Вениамин Туделски; освен това и традицията им бе запазила и донесла, каква долна роля са играли власите в българското минало, като се почне от втората половина на X век, когато същите тия власи убили Давид, най-стария от братята-комитопули ок. 976 год, и чрез това станали оръдие в ръцете на Василий II, за да осуетят делото на четирмата братя – комитопули; също така тем, несъмнено, е било известно и предателството на власите, които през времето на варварските нападения през ХI век бяха тъкмо водачите на печенези и кумани през балканските теснини и им посочвали пътя за успешна борба против ромеите. Това тъкмо непостоянство и вероломство, към които трябва да се при­бави и страхливост, в характера на власите са накарали водачите на въстанието да се отнесат с пълно недоверие към тях от опасение, да не би те в случая да изиграят същата изменническа роля, а да искат от тях да вземат непосредно и активно участие във въстанието на българите. И наистина, Петър и Асен най-сетне постигнали целта си благодарение на събитията, които в това време ставали в империята, и на първо место норманското нашествие.

Както е известно, след „кървавата баня“ над латинците в Цариград през 1182 г., избавилите се на своите кораби италианци почнали отмъстителна пиратска война; те ограбили бреговете на Южна Тракия чак до Солун, а църквите и манастирите изгорили. По-енергично отмъстил сицилийският крал Вилхелм II (1166—1189). През юни 1185 г. той изпратил една флота от 200 военни кораби под началството на адмирал Маргаритоне и граф Танкред Лекски към Драч. Но жителите на града под ръководството на византийския пълководец Иван Врана не могли да устоят против многобройната и добре уредена норманска армия, и на 24 юни Драч бил превзет с пристъп. След това сицилийските бойни сили се разделили: сухопътната войска потеглила направо към Солун и, без да срещне нейде какъвто и да било отпор, на 6 август се разположила пред стените на втория град на империята. На 15 с. м. влязла и сицилийската флота в Солунското пристанище и се почнала обсадата. В самия град нямало достатъчно военни сили, защото неромейското население — латинци, евреи и арменци не било надеждно, и затова колкото храбро и да са от­бивали нападенията на неприятеля пристигналите от Пелопонес отряди, грузинският гарнизон и солунчани, без да се изключат жените и монасите начело с архиепископ Евстатий, норманите на 24 август с пристъп завладели долния град. Тогава те упражнили над ромеите най-жестоко отмъщение, избивайки жителите, а жените изнасилвайки, и най-гнусно осквернение на православните църкви и на всичко, което било свето за ромеите. Само благодарение на застъпничеството на архиепископ Евстатий пред норманските пълководци, безобразиата били спрени, а положението на града станало донейде сносно. От Солун една част от сицилийската армия потеглила на изток и завладяла Сяр и Амфипол, а трета част достигнала чак до Мосинопол.

Петър и Асен веднага схванали значението на това събитие за тяхното дело и не искали да изпустнат твърде удобния момент, когато в Цариград всичкото внимание било съсредоточено в успехите на норманското оръжие. Затова, за да могат да извадят упоритите власи от тяхната страхливост и нерешителност опитали се да дадат религиозен характер на самото предприятие, като използували слуха, донесен и пръснат от избегалото от завзетите от норманите южнобългарски земи население за грозното падане на Солун в ръцете на страшните завоеватели, защото великомъченик Димитър напуснал тоя град. Според думите на Акомината, двамата братя събрали в новопостроения молитвен дом, наречен в името на ве­ликомъченик Димитър, разни епилептици и полупобъркани хора от двата народа, които в средните векове се смятали за божи хора, т.е. такива, през които божеството го­вори, и „им внушили високо да викат, че Бог съблаговолил да надари българския и влашкия народ със свобода и определил да се смъкне от тях дълговременния ярем и че поради това великомъченик Димитър напуснал главния град Солун и тамошния храм, като се отказал да пре­бъдва между ромеите и дошел при тях, за да им бъде помощник и сътрудник в тяхното дело“.

Между това в Цариград станало ново твърде важно събитие: след една революция жестокият старец Андроник I Комнин бил свален, чрез което бил турен край на Комнинската династия и била издигната на ви­зантийския престол династията на Ангелите в лицето на страхливия и безхарактерен Исаак II Ангел, който на 12 септември 1185 г. бил прогласен за император. Тая нова промяна на византийския престол не малко повлияло върху по-бързата подготовка на въстанието и вдъхвало във водачите му още по-голяма увереност в успеха на предприятието им, защото сега им предстояло да водят борба не със силните и страшни Комнини, а с един император, който заедно с другите си лоши качества, гледал на своето издигнато положение като на место, гдето е могъл без пречки и най-удобно да се предава на различни увеселения и изобщо да се занимава почти изключително с външното представяне на царската власт. И наистина, Петър и Асен не се забавили да използуват тая промяна. След изминаването на известно време от първия им опит да въздействуват върху религиозното чувство на българи и власи, двамата братя, щом като се научили за политическия преврат в Цариград, отново прибегнали към помощта на същите епилептици, които, според думите на Акомината, „като се събрали неочаквано повече с дух, в припадък на епилепсията почнали отново да се тръшкат и да викат силно с вдъхновен и пронизителен глас, че не е вече вре­ме да се седи, а да се вземе оръжие в ръка и дружно да се върви против ромеите, а пък залавяните през войната да не се оставят живи, а безмилостно да се избиват и изгарят, и да не отпущат за откуп, нито да се скланят от молби, нито да се смекчават пред коленопреклонни просби, а като някой алмази, да не се поддават на всеки повик за помощ и да изтрябва те до крак всички заловени. След като с такива пророчества, завършва Никита разказа си, склонили целия народ“, т.е. българи и власи, „всички се въоръжили“, т.е. решили да вдигнат въстание, а пък съставителят на Синопсиса пише: „всички станаха за тия (ромеите) непримирими врагове“. Но, както изглежда, и след това власите се отново отметнали и само след като били засегнати материално, тогава се решили да вземат непосредно участие във въстанието.

Новият император приел управлението, когато импе­рията се намирала в крайно критично положение: при Мосинопол стояла на лагер норманска войска, отделни отряди от която нападали и опустошавали съвсем свободно страната на изток към столицата, и чакала само да се присъединят към нея другите части от сицилийската ар­мия, за да продължат маршрута си към Цариград, а неприятелската флота бе достигнала до Мраморно море и също чакала само да се яви сухопътната армия, та да ударят задружно на византийската столица; от северозапад пък заплашвали съюзените маджари и сърби, които след за­владяването на Средец готови били да нахлуят по-нататък навътре в империята. Първата задача на Исаак II Ангел била да се освободи от страшната опасност на норманите, като изпратил против тях отличния, опитен и способен, византийски пълководец Алексий Врани. Последният почнал бързо да отблъсва отделните отряди по­ради деморализацията, в която била изпаднала към това време норманската войска, и при Мосинопол сполучил да им нанесе доста чувствителен удар. Тоя пръв успех дал достатъчно кураж на императора, за да влезе веднага в преговори с маджарския крал за мир. Мирът бил сключен и скрепен с брачния съюз на Исаак II с Маргарита, 10-годишната дъщеря на Бела III, който от своя страна повърнал на Византия окупираните северозападни български области—Белградската, Браничевската и Поморавието като зестра за дъщеря си; тогава ще да е била при­зната от Исаак II и политическата самостойност на Сър­бия. Това събитие трябва да се отнесе към октомври 1185 год. Обаче сватбата закъснела, защото от речта на Никита Акомината, произнесена по случай годявката на импе­ратора с Маргарита, става явно, че годявката е станала преди решителната победа над норманите (7 ноември), а сватбата след последната, и понеже след една седмица (от 14. ХI) настъпвали коледните пости, през време на които църквата не позволявала да стават сватби, то цар­ската сватба не могла да стане по-рано от януари 1186 год. Но и при все това, Исаак II поради дребнавото си скъперничество, според Н. Акомината, издал заповед, щото за предстоящите народни трапези по случай сватбата му да се събира безплатно необходимият за целта добитък от населението, а според Г. Акрополита и варианта на Никита, почнали да събират по цялата империя овци, свине и во­лове; но понеже България развъждала тия животни повече от другите страни, то и повече били поискани и откарани от нея; също така били наложени и други даждия върху местното население. Тая разпоредба и особено нейното изпълнение било добре дошло за Петър и Асен, за да постигнат окончателно целта си — увличането на власите в общото въстание, защото откарването на добитъка им накърнявало силно тяхното благосъстояние. Така най-сетне българското въстание било съвсем подготвено, но до обя­вяването му се изминало още малко време.

След постигналото ги при Мосинопол поражение, нор­маните почнали да отстъпват безредно. Преследвайки упо­рито оттеглящия се неприятел, Алексий Вранк одържал пълна кръвопролитна победа на 7. ноември 1185 г. при Димитрица при моста на долна Струма, — победа, която съвсем разне­битила норманската армия и предала в ръцете на ромеите много нормански воеводи и 4 хиляди души пленници. Остатъците от голямата сицилийска армия се спасявали в паниче- ски страх към Солун, гдето в голямо количество били изтрябени, а оттам едни се спасявали в Драч, а други на флотата, която, след като не дочакала да се яви сухопътна войска по бряг а на Мраморно море, през Хелеспонт потег­лила назад, като при това била силно намалена от преследващите ги по бреговете византийски войски, които не им позволявали да направят десант, от морските бурни ветрове и от глад и болести. Тъкмо през времето, когато ромеите били завзети с това отблъскване на норманите, Петър и Асен решили да обявят въстанието. Но „като не искали, пише Никита, да вдигнат бунт без всеки повод, те се явили при императора, който бил на лагер в Кипсела“ (сег. Ипсала), закъдето той заминал, очевидно, след Мосинополското поражение на норманите, за да се намира по-близо до театъра на военните действия, „с просба да бъдат приети във войската наравно с ромеите и да им бъде да­рувано с царска грамота едно малко доходно село, намиращо се в Стара планина“.

Как трябва да се разбират тия две претенции, предя­вени тъй силно и дори самоуверено от двамата братя? Ако приемането им във войската наравно с ромеите трябвало да бъде последвано от даруването с царска грамота малодоходно село със съответната му наоколо земя, то ние не­съмнено бихме приели, че Петър и Асен са искали да бъдат зачислени в съсловието на стратиотите. Членовете на това съсловие се делили на богати, от които обикновено излизали началствуващи лица във войската — офицери, и бедни, които изпълнявали службата на прости войници. За военната си служба (в пехота или конница) те получавали от прави­телството сънуждната царска грамота известни участъци земя, от приходите на които те проживявали, и се ползували със следните привилегии: освобождавали се от нату­рални повинности, плащали само поземлен и личен данък и владените от тях земи не могли да преминават в частно притежание, а били наследявани от близки роднини, но затова пък те били задължени да се стъкмяват за поход на свои средства; през време на война получавали за­плата от държавата, а след свършването на войната отивали си по домовете и се издържали от приходите на владяната от тях земя. Обаче през XII век войнишкият институт силно се изродил, особено при Мануил I в след­ния вид, нарисуван от самия Н. Акомината.

„Понеже имаше правило у ромеите — пък мисля, че то е в сила и в самите варвари — да се дава на войниците заплати (όψωνία) и да им се прави често преглед, добре ли са въоръжени, погрижили ли са се за конете си, а пък ония, които за пръв път стават войници, по-напред да се изпитат, здрави ли са телесно, умеят ли да стрелят, упраж­нени ли са да боряват с копие, та след това да се вписват във (войнишките) списъци, — тоя император (Мануил) събираше парите, които се отпущаха за издържане на войни­ците, в касата си (τά τχμείνα), като вода във водоем, а жаж­дата на войниците утоляваше с тъй наречените дарения на парици, като използува едно дело, което било изнамерено от предишните императори и рядко се прилагало само върху ония, които често поражавали неприятелите. Така чрез това той незабелязано направи войската по-слаба и огромни (суми) пари напъха в празни търбуси; и хвърли ромейските области в лошо положение; защото добрите войници изгубиха съревнование в опасностите, понеже това, което подбужда към военна доблест, не е вече, както по-рано, нещо особено, предоставено само на тях, а стана достъпно за всички. И областните жители, които имаха работа пре­ди само с господаревото съкровище (τόν δημόσιον δεσπότην), потърпяха по-големи притеснения от алчността на войниците, които не само отнемаха сребро и обол (т.е. послед­ната пара), но и събличаха от тях и последната риза, а понякога ги лишаваха и от най-милото им. Поради това, всеки искаше да го приемат във войската; едни като каз­вали на иглите „сбогом“ като на такива, които оскъдно и мъчно им доставят поминък (τά χρειώδη), други, като се отказвали да гледат коне, трети, като измивали кирпичната кал, а имало и такива, които изтривали саждите на ковачниците, — явявали се пред ония, които набирали войници, и, като им доведат някой персийски кон или им спуснат достатъчно жълтици, без изпит се зачислявали във войнишките отряди и веднага се снабдявали с цар­ски грамоти и получавали плетри добре напоена земя, житоносни ниви и ромейски поданници, за да им служат наместо роби; а понякога бивало е, че на презрения полуварварин (τψ άνδραρίψ μιξοβαρβάρψ), който надали е видял някога военен строй, ромеецът, мъж почтен на вид и добър познавач на военното дело, да плаща данък и до­толкова да надминава тогова, който събирал от него да­нък, че се показвал пред него като Ахилес, или той бил спрямо него същото, като човек въоръжен и в двете ръце, в сравнение с човек, който от болест не може да протегне едната (ръка). И тъй ромейските области заслужено изпаднаха в това безредие на войските: едни от тях се ограбват пред нашите очи от другоплеменници (υπό των άλλοφύλων) и ги покоряват под властта си, а други като чужди (ώς άλλότριαι в смисъл „неприятелски“) се опустошават и разоряват от нашите“.

Напоследк се даде следното тълкуване на горния пасаж: „Войниците, за които разправя византийският автор, са били наемници. Заменяването на заплатите им със земи не ги е превръщало в обикновени стратиоти. Дадените им владения продължавали да бъдат населени или обработвани от парици, а войниците оставали само господари, които живеели от техния труд, получавайки известна част от техните доходи. Макар в случай специалният термин и да не е потребен, несъмнено е, че тук въпросът е за пронии, които задължавали владелците си с лична служба. Мярката на Мануил означавала в такъв смисъл въвеж­дане на прониарството като съществен елемент на воен­ната организация“. Но в приведения тук разказ, Никита Акоминат описва собствено два типа такива владетели на земя, както това се види от заключителните думи на самия автор: наред с войника прониар той говори и за „презрения полуварварин (άνδράριον μιξοβάρβαρον соб. „човечето полуварварин, казано презрително) — „другоплеменник“ (άλλόφυλον), който, като наемник на византийска военна служба, получавал с царска грамота срещу заплата известен участък земя (прония) и не по-малко от войниците прониари е ограбвал живеещето на тая земя население и се разпореждал като пълен господар във владението си. Няма ни­какво съмнение, че и Петър, и Асен, като μιξοβάρβαροι αλ­λόφυλοι, са искали да бъдат зачислени към тоя тип воен­ни прониари, когато те се явили при императора в Кипсела и предявили своите искания да бъдат приети направо с ромеите на военна служба, т.е. да се ползуват с всичките права, и по тоя случай да им бъде подарено с царска грамота някакво си малодоходно село със съответната земя, намиращо се нейде в Стара планина. И тъй Петър и Асен са искали да бъдат приети в същата категория полуварварски военни прониари, към която лринадлежал техният дядо, бившият царедворец Борил, и от което право те били лишени през времето на Комнините; а техните настойчиви искания пред императора са имали основание в оная по-раншна важна политическа роля, която е играл техният дядо в царуването на Никифор Вотаниат; от друга пък страна, тия същите иска­ния ясно говорят, че когато двамата братя ги поставяли, те са били убедени, че те няма да бъдат удовлетворени по­ради оная реакция, която бе настанала през царуването на Андроник I Комнин против безогледното отстъпване на Мануил I от държавните византийски традиции и изобщо против неговата военна система, и по тоя начин да имат нужния повод, за да обявят въстание. Не по-малко тия техни искания, предявени тъй настойчиво пред императора, най-убедително доказват, доколко са били силни и самоуверени в даденото време българските воеводи в Северна България, които не са се считали по-долу от военната византийска аристокрация в стремежа си да разширят поземлената си собственост. Поради това, когато им било, наистина, отка­зано в исканията, братята почнали да се оплакват, че ги презирали и не се обръщало внимание на просбите им, въпреки техния родовит и знаменит произход, и в своята разгорещеност намекнали за въстанието, което те биха мо­гли да вдигнат (но което всъщност било вече пригот­вено), след като се върнат у дома си; особено дързък и груб в изразите си бил по-младият брат Асен, който, след като бил обруган за безсрамието си, получил плес­ница по заповед на севастократор Иван, чичата на Исаак II Ангел.

Унижени и оскърбени тъй тежко, Петър и Асен се завърнали и веднага след това прогласили въстанието. И тъй от самото последователно развитие на събитията става ясно, че българското освободително движение се почнало в края на размирното царуване на Андроник I Комнин и през времето на норманското нашествие, а въстанието било прогласено наскоро след годявката на Исаак II Ангел и веднага след решителната победа на ромеите над норманите (след 7 ноември), т.е. през м. ноември 1185 год.: двамата братя искали да използуват увличането на ромеите след победените нормани, защото тоя нов успех на византийското оръжие би могъл да попречи на самото въстание. Що се от­нася до въпроса, где е било прогласено въстанието, то нито Н. Акоминат, нито Г. Акрополит не посочват местото; обаче, като се вземе във внимание, 1. че в Търново се намира археологически паметник, църквата св. Димитър, очевидно, същата, която е играла важна роля при подготвянето на въстанието и в която, според народното предание, се коро­нясвали българските царе от второто царство, и 2. че тоя град отпосле станал главен център — столица на възобновеното българско царство, който, според Никита, бил „най-недостъпният, както и най-красивият от всички гра­дове по Хем, обиколен със здрави стени, разделен от река (соб. от речното течение) и построен на върха на планината,“ то налага се да приемем, че въстанието е било обявено в Търново, или по-точно в търновската крепост, наречена Царевец, която, подобно на описаните от Никита планински крепости, ще да е заемала първоначално само най-високия върх (тъй нареченото Чантепе) на Янтренския скалист полуостров и е принадлежало на двамата братя — водачите на въстанието като тяхно родово владение.

Съдържание: