x Походът на Лъв V против българите през 814 г. според разказа на Теофановия продължител и други по-късни хронисти

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове”

Походът на Лъв V против българите през 814 г. според разказа на Теофановия продължител и други по-късни хронисти

Освен Генесия за похода на Лъв V против бьлгарите съоб­щава с много по-големи подробности и продължателят на Теофана, който разказва следното:

„Когото се научил, че българският княз, насърчен от по-раншната победа, отново опустошава съседната земя, изтребва и разграбва полета и много души и много добитък откарва, освен това и живелища изгаря и е съвършено нетърпим, най-първо той [Лъв V] мислил, че трябва чрез пратеници да му напомни за мир; но понеже не го убедил, той почнал да се укрепява със стени, като въздигал на свои средства порутените части на стените, а когато пристигнал в Месемврия, употребил такава военна хитрост. Той издигнал в няколко дена на едно място окоп, дето се разположил на лагер с войската си, като си доставял храна от нашата земя и от нищо нямал недостиг, напротив, всичко имал в изобилие. И когато се научил, че близко разположените и против него въоръжени българи се нуждаели от храна, той излязъл нощем от мястото, дето се бил спрял, с достатъчно изпитани в сила и и храбри войници и като открил само на едного намерението си, отишъл в засада зад една могила, като определил знака и часа за бой. Щом се разсъмнало и стратегът не намерил императора, всички помислили, че последният е очевидно избягал, без да знаят нещо за станалото. Окуражени от това, противниците [българите] съвсем не могли да се удържат в своите места, а се вдигнали и мислили, че ще турят ръка на лагера. Обаче когато нощта настъпила, Лъв нападнал от засада на тях, които не очаквали никакво зло, и завързали бой с тях, които били свободни от оръжие и упоени от сън и смелост поради мнимото бягство на императора, а ромеите, след като нахлули по знака отвсякъде, произвели такова изтребване и избиване, че загинала цялата им [на българите] войска и дори „ни един огненосец, както се казва, не се спасил”. Освен това, като откарал насила чрез нападение и пленение всяка възраст, а децата им хвърлял на камъните и земята, набързо се върнал в земята си. Поради това оттогава оная могила е наречена Лъвова могила и проходящите през там българи, като клатят глава, сочат с пръст и никога няма да забравят тогавашната злополука.”

Ако сравним тоя разказ с оня на Генесий, то възможно е да се направи следната алтернатива относно неговите извори: Продължителят при изложението на събитието или е взел за основа разказа на Генесий, като го е развил и попълнил със сведения, почерпени от други извори, например от някоя народна легенда, която е обясня вала защо известна могила била наречена Лъвова, или пък независимо от Генесий той е използувал по-подробно и направо общия им неизвестен извор. Кое от тия две предположения е вярно, ще ни покажат по-късните летописци.

Така Иван Скилица (от края на XI в.) разказва за въпросния поход на Лъв V следното:

„Българите, като се възгордели още повече с недавното поражение на ромеите, нахвърлили се върху Тракия и всичко, каквото им попадало по пътя, палели и грабели. Тогава императорът решил да изпрати посолство и да преговаря за мир. Но понеже българинът се възгордял и отхвърлил мира, на императора се наложило по необходимост сражение. И наистина, след като войските се ударили, завързал се силен бой и ромейските войски били пак разбити. Когато обаче българите наблягали с преследване, императорът застанал на едно високо място заедно със свитата си и наблюдавал, каквото там ставало. И като забелязал, че българите, нестройни и напуснали всякакъв ред, преследват бягащите, и след като подканил хората си и ги насърчил да бъдат храбри мъже и да не допуснат доброто име на ромеите да се обърне в нищо, стремително нападнал на тях [неприятелите]. С неочакваността на нападението той обърнал на бяг близко намиращите се, а останалата българска войска поразил с внезапността и я изпълнил със страх и ужас и никой не си спомнил за храброст. От тях [българите] много паднали в боя, а самият началник над всичките можал да получи спасение с бягство, след като бил бързо покачен от своите на един кон-вихрогон; взети били в плен много от падналите. Това дело смирило гордостта на българите, а притиснатият и отпаднал дух на ромеите направило да се ободри. Императорът с бляскави трофеи и с голяма плячка се за върнал в столицата и поел в ръце делата на управлението.”

Едва ли може да има съмнение, че тоя разказ представя една само перифраза на Генесиевия с една само прибавка от Иван Скилица в края за бягството на българския „началник”, което е нищо друго освен отглас от разказа на Теофан или на Scriptor incertus за покушението върху живота на Крум под стените на Цариград и побягването му оттам на кон. Тая прибавка ясно показва, че Иван Скилица, като не срещнал в своя оригинал — Генесий, нито името на българския „началник”, нито мястото на сражението, може би под влиянието на официалните известия на Лъв V, че той поразил Крум, отнесъл събитието към 813 г. Че Иван Скилица е смесил тук две различни събития се доказва: 1) от заключителната фраза на гореприведения разказ, че императорът се завърнал в столицата и поел в ръце делата на управлението, понеже това последното се отнася, както видяхме, към времето след Версиникийския бой, и 2) Зонара, който предава събитието по разказа на Иван Скилица, прибавя дори името на Крум. Той свършва разказа така: „Дори сам Крум, ранен и паднал от коня, насмалко щял да бъде убит, ако не били го заобиколили ония, които били при него; те, като го прикрили с щитовете си, турили го на друг [кон] и по тоя начин с бягство той си отишъл. След това, украсен с трофеи, императорът поел делата на управлението и откарал голяма плячка, а не след много време той почнал и борбата против светите икони.” И тук последната фраза още по-ясно изтъква смешението на посочените две събития: преследването на иконите Лъв V почнал в април 815 г.; ако то е почнало „не след много време” () след завръщането на императора от българския поход, то последният не може да бъде отнесен по-назад от втората половина на 814 г., т. е. след смъртта на Крум. И тъй като изключим не съвсем сполучливата прибавка на Иван Скилица в края на разгледания разказ, остава да признаем, че тоя автор се ползувал само от Генесий. От друга пък страна е вече установено, че Иван Скилица за времето от покачването на Лъв V до свалянето на Роман I Лакапин (920—945) главно се ползувал от Генесий и продължителя на Теофан, обаче в дадения случай той предпочел известието на Генесий пред онова на Продължителя; дори не счел за нужно да посочи нито мястото на сражението — около Месемврия, което последният едничък дава. Такова едно отношение на Иван Скилица към своя главен извор може да се обясни само с това, че той ще да се е усъмнил в неговата историческа истина или защото е имал възможност по някой начин да го провери, или пък защото в това са го убедили очебиещите несъобразности в изложението на Продължителя И наистина според последния Лъв V, от една страна, след като получил отказ на предложението си за мир, почва да укрепява и поправя стените на столицата, от друга — веднага се явява при Месемврия и употребява военна хитрост. Тук непоследователността в развитието на събитията е очевидна: както видяхме, Лъв V е почнал да укрепява столичните стени не затуй, защото получил отказ от Крум на предложението си за мир, понеже според съвременния писател той не е правил никакви предложения на тоя български господар, а защото се уверил в истинността на готвения от Крум поход за през 814 г., следователно той не е могъл веднага да нахълта в българска територия. Очевидно в това време е станало някое събитие, което му е дало възможност да предприеме похода, а това е била само смъртта на Крум. Не по-малко невероятни се показват, от една страна, причината за устройст вото на засадата от Лъв V — желанието му да се възползува от липсата на храна у българите, а, от друга — това обстоятелство, дето българите, след като се научили, че императорът избягал, не нападнали веднага ромейския лагер, а отложили нападението си чак за следния ден, като допуснали по тоя начин да бъдат в близката нощ нападнати и избити от ромеите, и най-сетне, дето Лъв V останал в засадата цели 24 часа, без да знаят военачалниците де се той намирал и без да предприемат през това време каквито и да било действия.

Изтъкнатите тук несъобразности в разказа на Продължителя ясно показват, че всичките подробности, които той дава в сравнение с Генесий, не са почерпени нито от някой общ за двамата автори извор, нито пък от други извори, а са просто и чисто негови собствени съображения или домисли, които са имали тенденцията да прикрият бягството, макар и мнимо, на ромеите и да представят колкото е възможно в по-силни краски поражението на българите, за която цел преплел и легендата за Лъвовата могила. Поради това ние считаме всички данни, които са в повече от Генесиевите, за лишени от всяка историческа стойност. Що се отнася до известието на самия Генесий за тоя поход на Лъв V, което Хиршпредлага съвсем да се отхвърли като стоящо съвършено отделно и да не се съединява с известията на другите извори, защото явно противоречи на Георги Амартол ( = Симеон Логотет) и Scriptor incertus, които дават най-верни и подробни данни за царуването на Лъв V, и на дякон Игнатий, автора на Vita Nicephori, който също така обвинява императора в бездействие, то ние не можем да се съгласим с Хирш, едно, пред вид силните опровержения, които Бйори противопостави на това мнение, и, друго, защото, ако то не може да се отнесе към времето на Крум, оказва се напълно уместно след неговата смърт, понеже походът на Лъв V против българите, както вече посочихме, се намирал в непосредствена връзка със сключването на 30-годишния мир.

Що се отнася до въпроса за мястото, дето е станало сражението между Лъв V и българите, то само Теофановият продължител едничък посочва, че императорът, след като пристигнал в Месемврия, издигнал там на едно място окоп, дето се разположил на лагер с войската си. Обаче и тая подробност не вдъхва доверие, защото:

1) Нито един от другите хронисти, които говорят за тоя поход на Лъв V, не дават никакви географски имена и от тях изобщо не може да се извлече, че сражението е станало на българска територия; 2) самото известие на Продължителя съобщава, че докато императорът „си доставял храна от „нашата” земя и в нищо нямал недостиг, а, напротив, всичко имал в изобилие”, „близко разположените и против него въоръжени българи търпели голяма нужда от храна”, а това ясно показва, че последните се намирали не само в чужда територия, но и далеч от своята, което и затруднявало тяхната прехрана; 3) самата Месемврия и нейната околност, както знаем, бяха завоювани от Крум още в 812 г. и в даденото време се намирали под българска власт и най-сетне 4) всички почти крепости северно и източно от Одрин били окупирани от българите още през есента или началото на зимата 813 г. след откарването в плен до 50 хиляди души от местното население около Аркадиопол, тъй че трудно може да се предполага, че Лъв V е могъл тъй скоро и лесно да се промъкне от Цариград до Месемврия. Едничко, което би могло да говори в полза на това, че действието е ставало на българска територия, е съобщението на Генесий, повторено и от Продължителя, какво Лъв след поражението на българите „хвърлял децата им на камъните и на земята”; обаче това изречение е тъй тъмно и непонятно, щото едва ли то може да се вземе за доказателство, още повече, че то в известието се туря наред с онова за наказанието, което императорът наложил върху пленените след сражението българи на площада в Цариград.

Всички тия съображения ни дават достатъчно основание да твърдим, че сражението е могло да стане не при Месемврия и не изобщо на българска територия, а на византийска и при това там, додето бяха достигнали в това време окупационните български войски в Тракия, т. е. при стария град Burtudizus или Вουρδίζος, който тъкмо поради потърпеното тук от българите поражение, които се обърнали на бяг, бил след това преименуван на Βουλγαρύφυγον. Че произходът на това име не може да re отнесе към епоха по-ранна от разгледваното събитие, а оттука ме то е свързано тъкмо с това българско поражение, се доказва най-добре с надписа κάστρον Βουρδίζου на един от ония мраморни стълбове, които носяг имената на крепостите-градове, завоевани и окупирани още от Крум, т. е. в началото IX век тоя град е носил още старото си име, а пък в края на същия век той е бил известен само под новото си име Βουλγαρόφυγον: при него, както е известно, българският цар Симеон удържал бляскава побела над византийците в 896 г., следов. новото име е било дадено на тоя град между тия два крайни хронологически пункта; но, понеже за през тая епоха ние нямаме нито летописно, нито друго някое известие за някакво поражение на българите при тоя град освен разгледваното тук, то ясно става, че именно последното е дало повод тоя град да се нарече впоследствие с това ново име, или с други думи, въпросното сражение е могло да стане тъкмо при Βουρδίζος, или по-сетнешния Βουλγαρόφυγον — име, което се е удържало през целите средни векове и само в турско време е било заменено с Баба-Ески. Тук, при тоя град, а не при Месемврия ще трябва да се търси и Лъвовата могила, която народното предание е свързало с това българско поражение.

Във връзка с направеното тук заключение относно идентичността на стария град Βουρδίζος съ Βουλγαρόφυγον считаме за нужно да се спрем и върху въпроса за времето, към което се отнасят или трябва да се отнесат кратките надписи на отделни стълбове с думите κάστρον и πόλεμος при имената на различни крепости-градове.

Както вече имахме случай да посочим,3) Иречек отнася тия надписи към времето на Крум. 4) Напоследък обаче Θ. Ив. Успенски се опита да даде друго обяснение както за първоначалното назначение на самите стълбове с имената на градовете, тъй и за времето на техния произход. Като не се съгласява с мнението на Иречек, че тия стълбове при Крум са съставили колонада пред ханския дворец и със своите надписи посочвали на завоеваните от тоя хан градове, Успенски дохожда до заключение, че тия кратки надписи с думите κάστρον и πόλειιο; се отнасят към времето на цар Симеон, към 923—924 год., и то по повод оспорването от страна на византийското правителство правото на Симеон да владее тракийските градове. Без да влизаме в подробно разглеж­дане неговите доказателства и съображения, ние тук ще посочим на някой данни и възможни възражения, които Успенски е изпуснал изпредвид.

1. Ако тия надписи се отнасят към времето на Симеон и то към 923—924 год., за да бъдат поставени в една славяно- българска църква и то в едно време, когато славянският език отдавно бил станал държавен език и бил въведен в църковното богослужение преди близо 50 години, а българската книж­нина достигнала широко развитие, в което сам цар Симеон взел непосредствено и най-живо участие, то ние бихме очаквали да ви­дим тия надписи написани тъкмо на славянски език, а не на гръцки; очевидно, като паметници, коиго били поставени „по мысли правительства и имели специальное назначение”, както и сам Успенски се изразява, те са били написани в такова време, когато официален език е бил гръцкият, а това е могло да бъде времето до покръстването, т. е. първата половина на IX в. — при Омортаг, Маламир и Пресиян, от времето на които са дошли до нас толкова епиграфски паметници тъкмо на гръцки език.

2. Присътствието на християнската емблема — кръста, който стои в началото на всеки от вьпросните надписи, не може да ни по­сочва непременно на християнска епоха, зашото и на Правадий- ските Омортагови надписи в началото така също стои Христовата монограма Р; освен това тия кръстове, които имат различна форма и големина, биха могли да бждаг нанесени тогава, когато въпросниге стълбове съ влезли ка го сгроителенъ материал в голе- мага църква на Плиска.

3. Палеографически тия надписи едва ли носят такова голямо еднообразие помежду си, каквото вижда Успенски, напр. начертанието на Βίζης се отличава от другите; но и да допуснем, че е така, все пак това еднообразие ясно показва, че надписите са били изрязани от един майстор, и то при Омортаг, и в едно непродължително време; също така палеографски те не се различават тъй съществено от надписите на Омортаг и Маламир, както Успенски това иска да изтъкне, в което лесно ще се убедим, стига само, от една страна, да се съпоставят факсимилетата на едните и другите на таб. XLII — XLIV в албума към Абоба Плиска (само буква К се донейде различава в начертанието си), а, от друга — да се вземе във внимание различният каменен материал — мрамор за нашите надписи, а варовик и гранит за другите, на които изрязването става много по-мъчно и по-грубо.

4. Успенски посочва още и на това, че на нашите надписи се споменават имената на градове, „които се намират съвсем не на оная територия, дето станали военните сблъсквания между Крум и гьрците: стълбът, с надписъ πόλεμος τί)ς Σέρας (Абоба-Плиска, стр. 178, алб. таб. XLII, 16) и фрагментите с имената на приморските градове, като Агатопол (стр. 183). Наистина, за някакви военни действия на българите при Сер от времето на Крум ние нямаме прави известия; обаче от Теофан знаем, че в 808 год. български отреди са действували по Долна Струма, дето станало голямо сражение между българи и ромеи, в което загинали много византийски войници заедно със стратези и архонти, а понеже това сражение станало в център, дето се раздавала заплата на вой­ската, то твърде е за вярване, че то е станало при Сер. Също и в 812 год. са действували български отреди в Серската област. Колкото за фрагмента-надпис, на който Успенски тук посочва, то ще трябва да забележим, че въпрос е още, дали ще може той да се попълни с Α[γχιαλέω]ν или съ Ά[γαϋοπόλεως], защото от над­писа със запазени, както се види, само остатъци от А и Ν; ние по-скоро бихме го попълнили ’A[yaOo]v[txij] — крепост, която се намирала на с. от Одрин и която несъмненно е била завзета от Крум в 813 г., защото за нея се споменува и в договорния надпис за 30-годишния мир.

Най-сетне 5. Успенски съвсем изпуснал из предвид, че при цар Симеон градът-крenocт Βουρξίζος в надписа xsbrpov Βουρδίζου е носил името Βουλγαρόφυγον и, че, ако надписът е бил написан при тоя български цар, то градът, би носил непременно съвременното нему име, а не старото, което било вече излязло от употребление и съвсем забравено, особено пък в X век.

Приведените тук възражения и съображения, мислим, са достатъчни, за да направят съвсем неприемливо заключението на Успенски за времето на нашите надписи и още повече да подкрепят мнението на Иречек, което ние и усвояваме.

Съдържание: