x Покръстване на българите

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Покръстване на българите

Борис — според свидетелството на Константин, син на Пресиям, а според Теофилакт, син на Звиница — стъпил на престола около 852 г.; неговото царуване особено се ознаменувало с покръстването на българите.

Войни с гърци, сърби, хървати и франки изпълнили цялата първа по­ловина от Борисовото царуване. След като се прекратило 30-годишното примирие, сключено от Омуртаг с император Лъв, Борис почнал да нахлува в Тракия, но без успех. За да отмести за поражението на Пресиям, той нападнал на сърбите, ала синовете на Властимир — Мунтимир, Строймир и Гойник — които князували тогава в Сърбия, го разбили и дори взели сина му Владимир в плен. Борис, принуден да сключи мир, бил приятелски доведен от тях до българската граница в Раса (днес Нови Пазар). Все тъй безуспешно се свършили тогава и разприте му с хърватите. При по-сетнешните свади на тримата сръбски братя Мунтимир достигнал единодържавие с помощта на Борис1.

И тъй българската държава се простирала тогава на запад дори отвъд Ибар. Също и в стара Македония чрез присъединяване на сла­вянските княжества тя дотолкова се разширила, че при Борис и Охрид се намирал в пределите на България. Това разширение на българската държава към югозапад било причина, задето тогава при император Теофил (829—842) били заселени турските вардариоти като погранична стража между Солун и Воден и за защита на първия град. На северозапад държавата на Борис граничела с хървати и франки. На 853 год. бълга­рите се борили с франките като съюзници на княз Ростислав, който сред непрекъснати войни с немците издигнал Велика или Горна Моравия (днешна Моравия и Словакия) до висока степен на могъщество. Ала съюзът се продължавал кратко време. Когато после Карломан с помощта на Ростислав въстанал против баща си, краля Людовик Германски, българите помогнали на последния против Карломан и неговите съюз­ници моравци (862). След като бил усмирен Карломан, Людовик сключил с Борис съюзен договор против Ростислав в Тулна на Дунава през 864 год. и тоя съюз се продължавал до края на IX век2.

В това време в духовното развитие на южните и западните славяни бил подготвен преврат с появата на двама мъже, на които всички сла­вянски племена на вечни времена ще останат благодарни. С тяхната помощ славяните били въведени в кръга на образованите европейски народи, понеже те турили основа на азбуката, литературата и богослужението на славянския отечествен език. Братята Константин и Методий се ро­дили в Солун, който достигнал тогава вече голямо значение поради тър­говията и учебните си заведения. Баща им Лев, богат и знатен човек, заемал длъжността друнгарий (военен началник) при солунския стратег. Твърде вероятно е, че те били от славянски произход, особено ако имаме пред очи тяхната литературна дейност на славянска почва и необикнове­ната им способност към изучаване на езици; кръвните гърци винаги се отличавали с голяма неспособност не само към изучаване на славянския език, но изобщо и на всички останали чуждестранни езици. В това време на гръцка служба се намирали много славяни. От славянски произход били също тъй патриарх Никита (766—7803), Дамян, ковчежник на импе­ратора Михаил III, император Василий Македонец и др.

Константин (род. 827 год.) след смъртта на баща си в 842 година, когато бил на 14 години, бил изпратен в Цариград заедно с младия Михаил III, да се възпитава под ръководството на патриарх Фотий. Още тогава у него се проявила наклонност към усамотение и скромен нрав. Поради това нему най-много се харесвал животът на духовното съсловие, на който и посветил себе си. Той рано се отличил със своята ученост и поради това бил назначен за патриаршески библиотекар, а после за учител по философия. Понеже отлично познавал източните езици, поръчали му на 851 година да отиде като пратеник в държавата на Халифа.

Методи бил светски човек. Поради неговото значение в околнос­тите на Солун, императорът му поверил управлението на едно славянско княжество4, което се намирало (според мнението на Дринов) вероятно в Тесалия, която принадлежала тогава още на славяните. Няколко години по- късно Методий се отрекъл от светския живот и постъпил монах в Олимпийския манастир. Тук при него дошъл също и брат му и от тогава те вече не се разделяли. Когато князът на хазарите, които живеели в донските степи, поискал от императора да му прати някой учен, който да му обясни, кое от трите вероизповедания — мохамеданско, юдейско или християнско, е съгласно с истината, при него били изпратени солунските братя. Константин изучил хазарския език и сполучил да обърне хана в христянство. Освен това, той открил още в Херсон мощите на св. Климент Римски (102 г.). Тогава Ростислав също се решил да иска за себе си християнски апостоли от Цариград. Макар и отдавна много мисионери, особено немци от епархиите Пасазска и Залцбургска, да проповядвали в Панония и Моравия, ала нямали голям успех. При това князът, като се е стремял към политическа самостойност, не могъл да подчини своята държава в духовно отношение на съседите си. Към края на 862 година император Михаил изпратил Константин и Методия при Ростислав. Предполагат, че Константин още по-рано (според Храбра, в 855 год.) изнамерил славянската азбука; според други, той дори то­гава превел някои части от Св. Писание, именно евангелието от Иоанн. Във Велеград, столицата на Моравия, братята били радушно приети от княза и народа (863). Тяхната дейност се наченала с проповядване словото Божие на славянски език, с обучение на младите моравци в християнската вяра и с превода на свещените книги. В същото време, когато Борис водил преговори с франките, християнската вяра бърже се разпространила между панонските и моравските славяни.

Борис разбрал, че без християнството неговата държава няма да се задържи дълго сред могъщите християнски съседи франки, моравци и византийци. Освен това, повечето тракийски и македонски славяни отдавна се били отказали от езичеството, па и в собствената Борисова държава още от времето на Крум малко по малко почнало да се разпространява християнството. Както по-късно руският княз Владимир и маджарският Стефан, Борис отчасти по политически причини приел християнството. Отначало той влязъл в преговори на запад, с краля Людовик, който през есента на 864 година съобщил на папата надеждата, че българският княз възнамерява да се покръсти; ала, както се вижда, на последния не се харесали условията, които били предложени от краля. Примерът на Ростислав, който се обърнал към Византия, му се видял по-достоен за подражание.

През време на един голям глад в България Борис наченал война с императора Михаил III. След няколко победи той се съгласил да се помири и се възползувал още от тоя случай да приеме христи­янството от византийците. И наистина, той бил покръстен на местото на мирните преговори. Византийският император бил негов кръстник и Борис почнал да се нарича с християнското име Михаил.

Едновременно и мнозина боляри приели кръщение. В мирния договор гърците отстъпили тогава на българите областта при полите на Балкана, която се простирала от Сидерския проход (един от проходите при Сливен) до крайморския град Девелт, по славянски Загора (864 или в началото на 865 год.5). Така излага това важно събитие Голубински, твърде основателен и добросъвестен издирвач, след ново разследване и критично сравнение на всички стари известия, останали от франки, гърци и славяни6.

До тогава владеело мнение, че уж Методий нарисувал за Борис картината на страшния съд, която направила на княза такова силно впечат­ление, че той веднага решил да приеме християнството. Голубински подложил тая легенда на критична проверка, от която излязло, че тя е основана едничко върху разказа на Симеон Логотет. А що говори Симеон ? Нищо друго, освен това, че един грък, именуван Методий, нарисувал за Борис, но вече след покръстването му, едно изображение на страшния съд. Тоя грък, обаче, не бил мисионер, а просто живописец. Ако е така, преданието, което се образувало от произволното отъждествяване на живописеца Методи със славянския апостол Методий, се лишава от всяко основание.

Все тъй недостоверен е и разказът за сестрата на Борис, която уж, като се намирала в гръцки плен, приела християнството и, след като се завърнала, накарала брата си да последва нейния пример. Борис приел християнството не под чуждо влияние, а по собствена подбуда; ако би бил обърнат от мисионери, той отсетне едва ли би се колебал тъй дълго между Рим и Византия. Че гръцки мисионери не били виновници за важното решение на българския княз, става ясно от думите на тога­вашния патриарх Фотий, който смятал покръстването на българите нео­чаквано (παραδόξως) събитие.

След като се завърнал от похода, Борис с всички мерки залягал да склони всичките си поданици да приемат новото учение, ала при това срещнал силна съпротива от страна на болярите, които си оставали верни на езичеството. Те разбунтували голяма част от народа и се опит­вали да свалят Борис, за да покачат езичник на престола. Въстанието се свършило гибелно за тях. Борис заповядал да накажат със смърт разбунтувалите се боляри с техните жени и деца, всичко 52 души; цели родове били изтребени чрез тая постъпка, недостойна за един новообърнат християнин. Простият народ, който се присъединил към бунтовниците, бил отпуснат безнаказано7.

България, която се превърнала от езическа държава в християнска, наскоро станала елдорадо за различни религиозни апостоли, които поради всеобщия преврат се надявали да намерят там привърженици8. На техните планове благоприятствувало многогодишното колебание на Борис между Рим и Цариград и произтеклото от това непостоянство в изповядване на вярата.

Подобно на гърците, в страната се скитали евреи, които отдавна имали мощни общини в Солун и особено при хазарите и в Крим; после арменски монофизити и особено павликяни, чието учение било прене­сено в Тракия от сирийски и арменски преселници. Петър Сикул, който в качеството на византийски пратеник в 868 год. отишъл в арменска Тефрика, слушал от тамошните павликяни, че те имали намерение да пратят свои едноверци в България, за да накарат туземците да преминат от гръцкото християнство към тяхното учение, като се осланяли на това, че християнската вяра е нова и повърхностно познавана от тузем­ците. Петър не пропуснал случая да напише съчинение против манихеите, запазено досега и посветено от него на Иосиф, първия бъл­гарски епископ. Но и между православните имало много неистински хри­стияни. Един светски грък, който покръстил мнозина, бил признат от българите за измамник, жестоко наказан и изгонен. Гръцките попове проповядвали разни суеверия, напр., забранявали къпане в сряда и петък, смятали за грях да се яде месо от такива животни, които били заклани от евнуси и т. н.9. Наскоро след приемането на християнството Борис се скарал с гърците и влязъл в преговори с папата, защото наченал да се бои за църковната независимост на своята държава, понеже гърците не искали дори да дадат на българите отделен епископ10. През август 866 година български пратеници се представили в Рим на папа Николай I и му предложили 106 въпроса досежно това, как трябва да си уредят живота по християнски. Някои от тия въпроси са прекалено наивни, напр., позволено ли е, както по-рано, да носят гащи (femoralia). Важен бил следният въпрос: принадлежи ли им правото да имат патриарх, на което папата отговарял уклончиво, че той засега ще им изпрати само епископ, за да разбере, какво е състоянието на страната. Наистина, през ноември същата година двама епископи пристигнали в България с отго­вори на предложените въпроси. Последните сами по себе са твърде инте­ресни, понеже ни дават най-точни сведения за бита на българския народ. От тях ние можем да почерпим необоримото, твърде важно известие, че владеещият неславянски народ тогава още не е бил слят в едно с подчинените славяни.

Заедно с римските епископи в България се явили и римски отреди; гръцките свещеници били изгонени от Борис. Той желаел да има архиепископ в лицето на епископ Формоз, ала папа Адриан II, приемник на Николай (13 ноември 867 год.), поради лично недоброжелателство, не искал да се съгласи с това предложение.

Борис поискал тогава дякон Марин, но последният също така не харесал на папата (869). Когато подир това Адриан изпратил в Бъл­гария архиепископ Силвестър, последният бил веднага върнат назад от Борис с искане папата да назначи или Формоз, или Марин. Тая упоритост на папата се обяснява с благоприятните за Рим събития, които в това време се извършвали в Цариград. След убиването на Михаил III, 23 септември 867 год., престола завладял неговият съуправител Василий Македонец, родом славянин от едно селце близо до Одрин11, предвидлив и сръчен човек, който прекарал детинските си години зад Дунава в плен у българите. Прякорът му „Македонец“ няма да ни се види чуден, ако си припомним, че през средните векове под името Македония разбирали стара Тракия; името Тракия отнасяли само към крайбрежията на Пропонтида; стара Македония наричали Тесалия I, а стара Тесалия — Тесалия II. Василий свалил патриарх Фотий, който, издигнат от светско лице направо в патриарх, подигнал спор с Рим, продължавал се много години; през това време още излезли наяве наченките на разкола. Съборът, свикан от Василий, се оказал твърде миролюбив, така че и страховете на папата относно България се отстранили. Ала търпението на българския княз не могло дълго да трае; той вече не се осланял на дружбата с Рим и се помирил тайно с гърците. Когато неговите пратеници без всякакъв резултат се завърнали от Рим, той веднага ги изпратил в Цариград на събора, та там да решат, кому да се подчини българската църква, дали на папата, или на цариградския пат­риарх. Гръцките свещеници, разбира се, решили тоя въпрос в полза на последния, въпреки всички възражения на папския легат (в началото на 870 година). При тия преговори дипломати на княз Борис били болярите Петър, Сондоке и Зергобулас. През едно пътуване за Рим на 869 год. в Аквилея те вписали имената на своя княз и на цялото му семейство, своите имена и на своите семейства в един стар латински ръкопис на едно евангелие от V или VI век, който много се ценял, понеже се пред­полагало, че евангелието от св. Марко било собствен автограф на еванге­листа. Тоя едва недавна открит списък принадлежи към любопитните паметници на старобългарската история12. През 870 год. те и тримата били на събора в Цариград.

Архиепископ Иосиф тогава бил изпратен от Цариград в Бъл­гария, дето все тогава били учредени около 10 епархии. Латинското духо­венство било изведено из тая страна от епископ Гримоалд. Папите не преставали да молят Борис и болярите, да се върнат в лоното на рим­ската църква, ала всякога напразно. Приятелски отношения се развили между Цариград и българите; на българския архиепископ на празниците във Византия отстъпвали първо место след патриарха. Третият син на Борис, Симеон, бил изпратен от баща си да се учи в Цариград.

Епохата, когато славянската литургия и славянските църковни книги били пренесени в България, точно не се знае; извън всяко съмнение е само, че в последните години на Борисовото царуване те били вече там присадени. В преговорите с папата ставало дума само за римските и гръцките свещеници; за славянската литургия никак не се говорело.

Ние прекъснахме разказа си за солунските братя при тяхното присти­гане в Моравия. Макар че биографията им не влиза в кръга на нашата специална историческа задача, при все това ние не можем да ги минем с мълчание, имайки пред очи важното влияние, което тяхната дейност оказала върху съдбините на Балканския полуостров. В Моравия те на­скоро влезли в спор съ франкските свещеници „триезичници“, които смятали само три езика — еврейски, гръцки и латински — достойни за хвала на Бога. Те тръгнали за Рим. На път за там те били приятелски посрещнати от Коцеля, славянски княз при Балатонското езеро, и доста дълго прекарали тук. В Рим те намерили (868) най-радушен прием и изпълнение на всички свои желания; славянските книги били одобрени и братята в самия Рим служили няколко пъти литургия на славянски. Константин наскоро заболял, поради многогодишни трудове и, като приел името Кирил, подстригал се за монах; умрял в Рим на 14 февруари 869 година, на 43 години. Подир това папата възстановил изчезналото през време на преселението на народите сирмие-панонско епископство, като го подчинил, по молбата на Коцеля, на Методий (870). Постъпката на Борис била твърде строго предупреждение за римската църква; тя им доказала, че и панонските славяни лесно могли да преминат от Рим към Цариград. Резиденцията на Методий била при двора на Коцеля в Блатна (Мозабург), на Балатонското езеро. От тук той действувал между хърватите, у които славянското богослужение до такава степен се вкоренило, че то и до ден днешен господствува в „Крайморския“ край. След две години, поради мнимо нарушение правата на залцбургския епископ в Панония, Методий бил осъден от немския събор и бил държан в за­точение почти три години. На 871 година енергичният Светополк завладял моравския престол. При царуването на слабите Каролинги той основал могъща държава, която обемала в себе си, заедно с част от по­лабските славяни, почти всички негови западни съотечественици. Повикан от Светополка във Велеград, Методий покръстил там чешкия воевода Боривой; князът на поляците край Висла също така бил обърнат от него в християнство. Обаче, Светополк не успял да задържи дълго сла­вянската литургия в държавата си; ето защо лесно могло да се случи, Ме­тодий отново да се оправдава в Рим. През това време папата назначил за епископ на Нитра немеца Вихинг, с когото Методий бил принуден да се бори чак до смъртта си.

На 882 година, повикани на помощ от васалите на Корутанския херцог Арнулф, българите нападнали Светополк, който се намирал във вражда с херцога. Обаче, в тая война Светополк завладял цяла Панония и по такъв начин станал непосредствен съсед на Борис край Дунава. По покана на самия император, Методий, чието положение тогава вече се подобрило, предприел пътуване до Цариград. След завръщането си той се поминал на 6 април 885 година и бил погребан във Велеград.

Подир смъртта му настанало тежко време за неговите ученици, които били до 200 души. Техен глава бил Горазд, избран от Методий за приемник на Моравското архиепископство. По подстрекателство на Вихинга наченали се преследвания на славянските свещеници, така че те трябвало да дирят спасение в бягство. Горазд, Климент, Лаврентий, Наум, Сава, Ангелар и мнозина други избягали тогава в България. В Белград, на българската граница, те били приятелски приети от тамошния началник Боритакан. Княз Борис и придворните негови боляри им оказвали големи почести. Те се заловили да продължат в България делото, което не сполучило в Моравия. Особено се отличил Климент, който избрал Македония за ново поприще на своята дейност и умрял (916 год.) в сан епископ на Велица (от басейна на река Срумица). Младата „славянска“ литература, която в Моравия скоро се прекратила, силно процъфтяла в земите на македонските и българските славяни.

След дълго князуване Борис преди 888 година се отказал от престола и постъпил в манастир. На стареца се харесвал благочестивият и съзерцателен живот. Него наследил в България най-старият му син Владимир, безнравствен човек, който с дивите си страсти излагал на голяма опасност току-що почнатото дело. За външните негови дела нам е известно само, че при началото на голямата война против светополка Арнулф изпратил пратеници при него за подновяване на тулнския договор и за прекратяване износа на сол от България за Моравия13. Четири години по-късно поведението на сина му накарало Борис да напусне манастира, да свали Владимир и да издигне на престола по-младия си син Симеон.

Михаил-Борис се поминал на 2 май 907 година. Неговият образ на златен фон се намира в един ръкопис от XIII век, в Москов­ската синодална библиотека14. От Борис се начева редът на българ­ските светци.


1 Шафарик, II 189,267.

2 Е. Diimmler, Uber die siidostl. Marken des frank. Reiches unter den Karolingern 795 — 907. Wien 1853. При това ние се ползуваме от руското съчинение на 0еод. Успенскiй, Первыя славянскiя монархш на северозапад. Петербург 1872.

3 Никита имал обичай да произнася гръцкото αɩ не е, „а по варварски“ ai, Hopf. 97, забел. 57.

4 Кнѧжеже ему даст дръжати словенско. Leg, pannon.

5 Шарафик, II. 190, мисли, че Сидерският проход не е сегашният Демиркапу при Сливен, а е проходът Чалжкавак по пътя от Шумен за Карнобат. Девелт лежал близо до морето между Созопол и Анхиало, при Бургас. Годината на кръщението определил Дюмлер, op. cit. 80.

6 Голубинскш 22—27, 225—249. Още Хинцел обори влиянието на славянските апостоли върху България, Geschichte der Slawenapostel. Leitmeritz 1857, стр. 38.

7 Responsa Nicolai cap. 17. Annal. Bertin. ad 866.

8 Д-р Ф. Рачки, Bogomili i Patareni, Rad Jugoslav, Akad. VII. Responsa 106.

9 Responsa 14, 104,; 6, 57 и np.

10 Голубинскiй 27—33; Дринов, История Болгар. Церкви 13—27.

11 Κώμης μέν οδν έξώρμητώ λυπράς, Const. Manasses 5192. Старобългар. преводач, като не знаел, че λυπρός значи нещастен, злочест, намерил село Липра : „от села убо бѣ Липра“. Чертков, О переводѣ лѣтописи Манасая (Москва 1842) се заблудил още повече, като приел село Белипра. Сравни Дринов, Заселение 170. За значението на Македония в средните векове вж. Tafel, Const. Poph. de provin- ciis XIII—XXII и Иречек Die Heerstrasse 94.

12 Всички лангобардски и славянски имена, които през VIII и IX векове били внесени на края на тоя евангелски ръкопис, пазен сега в Чизидал, обнародва С. L. Bethmann в Neues flrchiv der Gesellschaft fur altere deutsche Geschichtskunde 1876, II, 113 сл. Бележки на K. И. Иречек за славянските княжески имена в саsopis Českého musea 1876, 773 и по немски в Sitzungsberichte der k. bohmischen Gesellsch. der Wiss, 22 Janner 1877.

13 Договорът на Арнулф: Ann. Fuldenses ad. a. 892. Cp. съмнението на Шафарика досежно разказа на Регинон за Владимир, II. 199. Забел. 118. Към това ще прибавя, че в бележката в чйвидалското евангелие по бележит начин между четиримата синове на Борис не се споменава Владимир, а само Расате (Хрсата?), Гаврил, Симеон и Яков. Хронологията е също тъй неверна. Николай Мистик, както се вижда (в 25 писмо), приема Симеон за непосреден приемник на Борис.

Съдържание: