x Положението в България след падането на източната половина на царството и похода на Василий II в 986 г.

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски – „История на Българската държава през средните векове” - ТОМ I, Част 2

Положението в България след падането на източната половина на царството и похода на Василий II в 986 г.

След покоряването на източната половина на българското царство от император Иван Цимисхий и обръщането й във византийска провинция, западната половина, в чиито предели влизали днешна Македония, Южна Албания и Западна Мизия (от р. Колубара със Срем до р. Искър и Етрополската и Ихтиманската планина), продължила своето съществуване още около половин век благодарение на своевременното й отцепване, което се явило, както видяхме, като последица от въстанието, вдигнато в началото на 969 г. веднага след смъртта на цар Петър. Как е била тя организирана първоначално, византийският хронист от края на XI и началото на XII век Иван Скилица, главният извор за историята на българите след 972 г., не дава никакви сведения. Едничките данни, които донейде помагат да се отговори на този въпрос, са кратките бележки, които той дава за водителите на споменатото въстание в Югозападна България.

Начело на въстанието според думите на Иван Скилица застанали четирима братя: Давид, Мойсей, Аарон и Самуил, които били синове “на един от велемощните в България (и още “у българите”) комити” ; а съкратителят на Скилица, Иван Зонаpa, ги определя като синове “на един от българските комити” на едно място, а на друго — като синове “на един от видните (именитите) у тях (българите) и наричан комит”, и поради това те се наричали копитопули, т. е. синове на комит. И тъй бащата на четиримата братя — водители по общественото си положение, бил комит.

Но какво или кого трябва да разбираме под това име? Гръцката дума κόμης (ср. лат. comes, -itis) била име на разни византийски военни длъжности, обаче в дадения случай и място тя не е употребена във византийско значение. Както епитетът έπίσιμος = “знаменит, виден, именит” и причастието λεγόμενος към κόμης у Зонара, който очевидно е искал да изтъкне особеното значение на тая дума, тъй и надписът κόμίτης под който съвременният византийски поет Иван Геометър разбирал тъкмо Самуил в Еδς τόν κομιτόπολον стихотворението си, показват, че тя е употребена тук вместо близката по съзвучие и отчасти и по значение (като военен термин) обща старославянска дума къметъ, която според стари текстове означавала “знатен, именит човек, който заемал видно място в обществото, а оттука и във войската”, а това е стареят, който стоял начело в славянската община в Македония и бил в същото време и предводител, началник на местната войска, изваждана от известна община. “Славянската община, каквато тя се явява в новелите, според определението на Ф. Успенски, представяла от себе си сложно политическо тяло, което се състояло не от десетки селски дворове, а от десетки селища и села с десятъци хиляди население. Имало общини и от твърде големи размери, които са могли да извадят цял корпус военни хора, каквито били славянските колонии в VII и VIII век.”

Няма съмнение, че тая същата уредба на славянската община е била запазена и от българските господари през IX век след като македонските славяни се присъединили към българската държава. Обаче за по-добра и здрава връзка с центъра на държавата тия славянски общини още при княз Борис били групирани в по-големи административни единици, като се запазвало старото племенно сродство на отделните общини, от една страна, а, от друга — старите термини: 1. къметство за такава отделна област, каквито се явяват споменаваните от рейнския архиепископ Хинкмар decem comitatus при Борис, и 2. къметъ за управителя на такава една област. Такива са били къметъ (κόμης) Таридин при Борис за Брегалнишката област и къметъ κόμης) Дристър за Струмишката област при Симеон. И тъй по характера на своята длъжност тия къметове или комити са влизали в броя на българските воеводи-боляри, които по-сетне се явяват под име οί μεγιστανες — почти полунезависими господари със свои крепости и войски; що се отнася до техния произход, то едни от тях поне на първо време са излизали из средата на местното население и като заместители на предишните племенни князе ще да са били изборни лица, които се утвърждавали от централната власт; а други, ако се съди по имената им — Кракра, Елемаг и др., и то по-сетне вече при Симеон, са се назначавали направо от княза и царя; във всеки случай те били най-високите представители на местното население, защищавали са неговите интереси пред властта и затова се ползували с голям авторитет и влияние в цялата област — те са били μέγα δυνηνέτες — “велемощни”, и достигали понякога до такава мощ, че са решавали да се противопоставят на централната власт, какъвто бил в случая бащата на нашите комитопули. Каква роля е играл той в самото въстание, не може да се установи, защото нито едно известие или документ, които заслужават доверие, не говорят за него; неговата личност нийде не изпъква като деец както във въстанието, така и по-сетне. Едва напоследък въз основа на две автентични известия можа да се установи окончателно, че името му било Никола, а на жена му Рипсимия, като чрез това се тури край на една заблуда, която, основана на едни подправени в края на XV или в началото на XVI век документи, се държеше от времето на йезуитския свещеник Даниел Фарлати (+ 1773) почти два века както в нашата, така и в чуждата историческа литература. Поради това при тая липса на данни необходимо се явява да се предположи, че той е умрял още в началото на въстанието и от негово име са го продължили синовете му. Също така остава неизвестно коя област е управлявал къмет Никола, а оттука не може да се определи точно центърът на въстанието; но като се вземе пред вид, че последният български патриарх Дамян Дръстърски след покорението на източната половина на царството в 972 г. избягал в Средец, както се узнава от втората грамота на Василий II, то може да се приеме с известна достоверност, че патриархът потърсил подслон и защита при ония личности в западната свободна половина, в ръцете, на които се намирала в това време властта, а това са били тъкмо комитопулите, следователно владенията на техния баща са образували Софийската област заедно с днешна Северна Македония, а оттука първоначално центърът на въстанието бил важният по своето географско и стратегическо положение град Средец, или визант. Триадица, който държал пътищата за югозападните и северозападните български земи.

Въстанието на комитопулите имало, както видяхме, голям успех, едно, защото Борис II бил изпратен от Цариград в България, за да му се даде възможност да възспре това политическо движение, и, друго, защото четиримата братя са действували под девиза защита на отечеството от чуждо завоевание. Докато Източна България падала под ударите на руския княз Светослав (969—970), те успели да привлекат на своя страна и другите македонски и южноалбански области, които влизали в Петровата държава, за обща отбрана, в случай че руското или византийското оръжие бъде обърнато и против западните области на царството. По този начин всички местни областни управители — къметове-воеводи, от западната половина се присъединили малко по малко към общото дело под водителството на четиримата братя като инициатори на въстанието.

Първоначално те са образували, както изглежда, един федеративен съюз с военноотбранителна цел и затова властта на цялата страна била разпределена между четиримата братя, които са управлявали задружно всяка отделна погранична с Византия област. Така Давид управлявал Югоизточна Македония между долните течения на реките Бистрица и Вардар, т.е. областта, съседна на солунската тема, с център Воден или Мъглен и като най-стар брат при него се намирал и българският архиепископ-патриарх, както това също се установява от посочената грамота на Василий II, според която седалището на архиепископа от Триадица или Средец било пренесено във Воден и Мъглен; на Моисей била поверена Струмишката област с център Струмица, защото той е действувал, както ще видим, в посока към Сер; на Аарон била дадена Софийската област с център Средец, защото той е резидирал в тая област, както показва мястото на неговото убийство (вж. по-долу), и Самуил получил Южна Македония с център Костур или Преспа, защото той насочил в 976 г. своите нападения право на юг в Тесалия.

Отначало братята не се решавали да обявят отцепилите се западни български области за отделна независима държава, защото те не знаели как ще се развият събитията в Източна България особено през времето на руско-византийската война, и само след покоряването и откарването в плен на законния цар Борис II и брат му Роман от Иван Цимисхий през втората половина на 972 г. те решили да се отделят като самостойна федеративна държава. Че тъкмо тогава западната половина на царството била прогласена за отделна държава, свидетелствуват и западните анали. Те разказват, че когато западният император Отон I се завърнал през 972 г. от Италия в Германия след шест години и на Великден 973 г. се намирал в Кведлинбург, при него се явили пратеници от разни народи с богати дарове, между които имало такива и от българите. Целта на това пратеничество при германския император е очевидна: то било изпратено да извести за промяната, настанала в българското царство — за покоряването на източната му половина от Византия и за отцепването на западната половина в отделна държава, а може би и да иска признаването й от западния император.

Това известие ясно показва, че четиримата братя на първо време били силно угрижени за стабилизирането на новата държава. В това отношение немалко им помогнало обстоятелството, че след покоряването на Източна България Иван Цимисхий, зает изцяло с военните си операции против арабите в Азия, дето концентрирал всичките си войски и прекарал от пролетта на 973 г. почти до самата си смърт (11 януари 976 г.), не е имал възможност да предприеме каквито и да било действия против тях; той може би е предполагал това да направи след свършването на войната с арабите. През това време братята се почувствували дотолкова закрепнали, че успели да подготвят отпадането на покорената половина на царството, което станало през 976 г. веднага след смъртта на войнствения и победоносен Иван Цимисхий, когато управлението на империята преминало в ръцете на една крайно непопулярна личност — евнуха пaракимомен Василий, който носел високата титла προέδρος и бил един образцов интригант. Отпадането се изразило в това, че българите от източната половина на царството, респективно от Северна и Североизточна България, отказали да признават византийската власт, присъединили се към западната — свободната половина и признали властта на четиримата братя “защото от близките на Петър по род едни били покосени от смъртта, а Борис и Роман, неговите синове, отведени в столицата, оставали там”. И Иван Скилица, и Зонара говорят не за въстание, а за отпадане, за отмятаме, и то не на четиримата братя, защото нямало защо те да отпадат от Византия, понеже нито преди, нито в дадения момент не са били покорени от някой император, нито изобщо не са признавали византийската власт, а на българите, и то на ония, които бяха покорени от Иван Цимисхий, т. е. на българите от източната половина на царството, защото само те са могли да отпаднат от Византия и да “възлагат властта сина четиримата братя”, т. е. да се присъединят към западната, свободната половина и да признаят тяхната власт. Че тук трябва да се разбират българите от покорените части на българското царство, се види още и от причините, които са ги подбудили да направят това, именно защото царският им род се прекъснал, понеже всички роднини на цар Петър измрели, а синовете му Борис и Роман се намирали в плен в Цариград, следователно тук става дума за българите от ония области, които били останали под властта на цар Борис II, а не за четиримата братя, които още в 969 г. отказали да признават тази власт. Най-сетне отпаднали само земите северно от Стара планина, но не и южнобалканските български владения, които останали под византийска власт, защото по-сетне, както ще видим по-нататък, Василий II отново трябвало да завоюва Северна България, а пък за присъединението на последната към западната половина по-сетне засега нямаме никакви известия.

Какво отношение имали четиримата братя към отмятането на българите в източната половина, показват самите думи на Иван Скилица. Той съобщава, че “когато българите се отметнали заедно със смъртта на император Иван (Цимисхий), четиримата братя άρχειν αύτών (Βουλγάρων) προχειρίζονται . Глаг. προχειρίζομαι значи: “вземам в ръце, заемам се за нещо, подготвям, устройвам”, следователно, горното изречение при infin. допълнение значи: “те се заемат да властвуват над тях” (българите), а Зонара право казва, че “те (българите) възлагат своята власт на четиримата братя”. При такова разбиране на думите на двамата хронисти — а всяко друго ще бъде погрешно — ясно става, че движението за отпадането на северната част в източната половина на царството не могло да стане без участието на четиримата братя, които са агитирали между населението на северните и североизточните области то да не очаква освобождение от законните си владетели Борис и Роман, защото те се намирали в плен в Цариград, а да се присъедини към западната, свободната половина на царството. Чрез това комитопулите се домогвали да възстановяват предишните граници на царството и по тоя начин да закрепят властта в ръцете си.

При какви обстоятелства станало отмятането на Северна и Североизточна България от Византия, остава неизвестно по липса на данни; но с него несъмнено трябва да свържем общите задружни и едновременни нападения на комитопулите в западните византийски области на полуострова. Тия нападения са имали тъкмо за цел да отвлекат вниманието на цариградското правителство от това, което ставало в Северна България, и изобщо да използуват тежкото положение на Византия, в което тя се намирала веднага след смъртта на Иван Цимисхий. Така тъкмо през това време (976—977) вторият брат Мойсей преминал р. Струма и насочил ударите си против Сер; обаче при обсадата на тая крепост той бил убит от един камък, изхвърлен от градските стени, а според друг вариант, когато конят му паднал с него, той бил заклан от един от хората на известния тогава византийски пълководец дука Лъв Мели син, който е защищавал град Сер от българите, може би като стратег-дук на тема Тракия и Македония. В същото време Самуил нахлул на юг на полуострова в Тесалия и в течение на три години обсаждал град Лариса (976—979), но безуспешно, защото стратегът на тема Елада Кекавмен с разни военни хитрости сполучил да отбива нападенията на Самуил се предполага, че то е било дело на цариградското правителство, което е имало, както се види, в самата Западна България свои хора и привърженици, особено между влашкото население, които са агитирали против комитопулите и се домогвали да предизвикат несъгласие и разцепление между тях и по тоя начин да осуетят делото им. Като жертва на тия агитации станал третият брат Аарон, който под тяхното влияние отказал да вземе участие в задружното нападение на византийските области; поне за такова нямаме никакво известие. Това поведение на Аарон предизвикало у Самуил подозрение и недоверие, което по-сетне, както ще видим, докарало убийството на Аарон. Както и да било, но след смъртта на Давид и Мойсей техните области били поделени между Аарон и Самуил, като първият получил Мойсеевата област — Струмишката, а вторият — областта на Давид, така че цялата Южна и Югоизточна днешна Македония сега преминала под управлението на Самуил.

Между това станало едно твърде важно събитие, което дало съвсем нова насока на работите в България. Това е бягството на двамата цар Петрови синове Борис и Роман от Цариград. За това събитие Иван Скилица разказва следното: “Когато се случи, че император Иван (Цимисхий) умрял и (Склир се бил отметнал, а императорът и техният (на Борис и Роман) сродник Василий излязъл по тракийските крепости), те (Борис и Роман) избягали оттам (от столицата) и побързали да отидат в България. И Борис, ударен със стрела при преминаването на една горичка (соб. храсталак) от един (глухоням) българин, който (не чул, че това бил Борис и) го счел (случайно) за ромеец (по облеклото), понеже той бил облечен в ромейско о блекло, загива, а Роман се спасява (във Видин) и след няколко време отново се връща в столицата, както ще се каже на своето място.” Арабският хронист Яхъя Антиохийски за същото събитие разказва следното: “И употребили хитрост двамата синове на Самуил, български цар, които Иван Цимис хий бе взел (в плен) и държал затворени в двореца и побягнали те от мястото на затвора на коне, които те заповядали да се държат готови за тях. И когато те се намерили на превала, който водел за България, двата коня, на които те седели, спрели. И слезли те от тях и се скрили в планината, понеже се страхували да не би да ги догонят, и тръгнали пеша. И по пътя по-големият от тях изпреварил по-малкия си брат. И бил той преоблечен и го забелязали една тълпа българи, които пазели оная планина от разбойници. И стрелял един от тях (българите) в него и като не го познал, понеже бил самичък, убил го. И тръгнал по дирите му по-малкият брат и им обявил кой е той. И те го отвели и после го направили свой цар. Той имал един роб, известен под името Комитопул, и той (по-малкият брат) ействувал наедно с него и се събрали около него българите, и воювали страните ромейски.” От двете тия известия става ясно, че бягството на Борис и Роман от Цариград е вън от всяко съмнение — то е истински факт. Но преди да разгледаме съдържанието на двете известия и какво отношение има то към тогавашните събития на полуострова, ние ще се опитаме да определим към коя година се отнася това бягство, защото от това ще зависи и определяне хронологията и на другите преди и след това събития.

Пасажа за българските работи до самовластието на Самуил Иван Скилица помества след разказа за поражението на Варда Склир и неговото бягство при арабите и за съдбата на някои съучастници в бунта му, които в разни крепости на Тракийската тема в Мала Азия се упорито защищавали до 8-ия индиктион, който почвал от 1 септември 979 г. След това Скилица отбелязва, че тогава се поминал цариградският патриарх Антоний и бил избран за патриарх Николай Хризоверг след едно 4 1/2-годишно междупатриаршие, следователно Николай се покачил на патриаршеския престол в 984 г. Обаче според данните на Яхъя излиза, че междупатриаршието било след патриарх Николай, така че последният бил избран за патриарх не в 984, а в 980 г., което несъмнено е по-вярно, както това доказа неопровержимо барон Розен. Оттука става ясно, че Иван Скилица вмества известията за българските работи между събитията преди и от 980 г. И наистина за бягството на Борис и Роман от Цариград той съобщава, че то станало след смъртта на Иван Цимисхий, а според допълненията на епископ Михаил, когато Варда Склир се бил вече отказал от императора, т. е. не по-рано от средата на 976 г. и не по-късно от началото на 8-ия индиктион, т. е. не по-късно от 1 септември 979 г. Към тоя период следователно трябва да се отнесат според Иван Скилица и убийствата на Давид, Мойсей и Аарон. Обаче дали тия събития могат да се отнесат след бягството на Борис и Роман? Така, както те са наредени у Иван Скилица, би трябвало да приемем, че то ги е предхождало, което не е вярно, 1. защото сам Скилица казва, че Давид бил убит веднага след отмятането на Северна и Североизточна България, а последното станало заедно (αμα) със смъртта на Иван Цимисхий; 2. защото според допълненията на епископ Михаил Аарон бил жив в 986 г. през времето на първия поход на Василий II против България (вж. по-долу) и 3. защото съвременният арменски историк Степанос Таронски Асохиг казва, че в България имало двама братя — “комсадцаги” (= комитопули), от които по-големият се наричал Самуил, а другият несъмнено е Аарон, макар старшинството им да е объркано, следователно и убийството на Аарон не може да се отнесе по-рано от 986 г. От тия данни право изтича, че у Иван Скилица събитията не се дават в хронологически ред, с други думи, бягството на двамата братя би могло да се отнесе и след убийствата на Давид и Мойсей, но не и на Аарон.

Яхъя разказва за бягството на Борис и Роман между събитията от 986 г., което е дало основание на барон Розен да го отнесе към 985 г. Обаче самият контекст у Яхъя не позволява да се постави това събитие така непосредно пред похода на Василий II в 986 г. Яхъя пише: “И отвели го (Роман) те и после го направили свой цар. И имал един роб, известен под името Комитопул, и действувал оня заедно с него и се събрали при него българите и воювали гръцките (византийските) страни. И потегли против тях царят (императорът) с голяма войска” и пр. От тия думи ясно става, 1. че българите не изведнъж след довеждането на Роман, а отпосле го направили свой цар; 2. че Роман дълго действувал заедно с комитопула; 3. че само след като се събрали българите около него, почнали да воюват византийските страни, и 4. и само след тия воювания императорът потеглил в поход против тях в 986 г. Всички тия особености в разказа на Яхъя идат да установят, че разказа за побягването на Борис и Роман той вместил не за да покаже, че то е станало през 986 г. или непосредно пред тая година, а за да обясни причините, които са предизвикали похода на Василий II, следователно бягството на Борис и Роман не е предхождало така непосредно похода от 986 г., а е изминало между тях доста време, защото воюването на византийските страни, както видяхме и ще видим, вървяло в течение на няколко години.

Да определим колко години изминали от бягството на двамата братя до въпросния поход на Василий II или, по-точно, кога са избягали те от Цариград, ни дава възможност несръчният компилатор и съкратител на Яхъя, ал-Макин, арабски писател от XIII век. Разказа за бягството той почва така: “В същата година (376 от Хиджра = 986 от Хр.) избягали двамата синове на Самуил, които Цимисхий държал пленени в своя дворец, в осмата година от плена, като седнали на коне, които те се постарали да си приготвят.” Тоя превод В. Г. Василевски направил по латински превод на ал-Макин от Тома Ерпений (1625), който се оказал неточен, и затова барон Розен дава следния превод от арабски: “И в същата година употребили хитрост двамата синове на Самуил, които Цимисхий държал затворени в двореца (тя е осмата (година) от затвора им) — на два коня” и пр. Колкото и да се счита ал-Макин за “неизкусен епитоматор” на своя оригинал Яхъя поради безсмисленото вмъкване на думите “в същата година” в началото, все пак ние мислим, че думите “тя е осмата (година) от плена” (или според Розен “от затвора им”) ал-Макин сам не е измислил, а ги е заимствувал от друг извор, неизвестен на Яхъя, и тъкмо поради своята несръчност ги е вмъкнал тъй неумело в текста на своя оригинал; поради това ние не можем да ги оставим без внимание, още повече, че самият вървеж на събитията потвърждава тяхната истинност. И тъй, ако побягването на Борис и Роман станало в осмата година на тяхното откарваме в плен от Иван Цимисхий през лятото на 972 г., очевидно то трябва да се отнесе не по-рано от началото на 980 септемврийска година или към последните четири месеца на 979 г.

Ако сега се обърнем към съдържанието на разказа за побягването на Борис и Роман у двамата наши хронисти — Иван Скилица и Яхъя, то не е мъчно да се забележи тяхното голямо сходство в същината на самите факти, т. е. побягването на двамата царски синове от плен в Цариград, случайното загиване на Борис и спасението на Роман. Това тъкмо сходство ни дава основание да предполагаме, че и двамата хронисти се ползували от един и същи извор, може би от споменавания в предговора на Иван Скилица и все още неоткрит писател Теодор Севастийски, който написал специална хроника (χρονικόν βίβλον) за царуването на Василий II с тая само разлика, че Яхъя предава почерпаното в по-големи подробности и завършено, когато Иван Скилица го съкратил твърде много и дотолкова, че епископ Михаил Деволски намерил за нужно да попълни текста му. Скилица изпуснал най-съществената част, именно каква е била съдбата на Роман в България, след като спасил живота си, и изкуствено прекъсва разказа с думите “и след време по-късно се връща в столицата, както ще се каже, на своето място”; между това той нийде в хрониката си не говори за връщането на Роман в столицата, а съобщава само как последният предал в 1002 г. град Скопие на Василий II,. за което императорът го наградил със сан патриций и препозит и го назначил за стратег на Абидос; напротив, обещанието да говори “на своето място” за връщането на Роман в. столицата, за което сигурно се говорело в неговия извор, по-скоро потвърждава съобщението на Яхъя, че българският цар бил отново пленен от императора в 991 г. и го върнал в затвора, от който бил избягал (вж. по-долу). Тая неустойчивост в обещанието на Скилица явно разкрива, че той умишлено, а може би и тенденциозно съкратил своя извор, като изпуснал края на разказа, а това обстоятелство ни дава пълно право да се отнесем с нужното доверие към известията на Яхъя за съдбата на Роман в България.

И тъй Яхъя разказва, че Роман, след като открил на българите кой бил той, те го отвели и после го направили свой цар. Според попълването на епископ Михаил Роман се спасявал във Видин (εις Βίδίνην). Ние се съмняваме в тая транскрипция на бълг. име . В най-близкия по време паметник, именно втората грамота на Василий II, дадена на охридския архиепископ в 1020, г. това старобългарско име е предадено във форма , която лесно може да се смеси с Βοδίνη — Воден. Наистина в някои по-късни паметници от края на XII и през XIII век за Видин се срещат и формите Βιδόνη и Βιδίνη, но тия форми, които сравнително са нови, са се вмък нали по-късно при преписването на тия паметници. Като имаме пред вид известието на Асохиг и Яхъя, че Роман отпосле е действувал в България със Самуил, ние приемаме, че в текста първоначално е стояла формата είς Βοδηνά — във Воден. В такъв случай Роман бил отведен не във Видин, а във Воден, който се намирал в това време под управлението на Самуил, или, с други думи, Роман бил доведен при Самуил. “И имаше той (Роман) един роб, четем по-нататък у Яхъя, известен под име Комитопул.” За да разберем смисъла на това изречение и кого е разбирал Яхъя под име Комитопул, трябва да знаем какво значение има тук думата “роб”.

В арабския текст на мястото на тая дума стои “гулям”,. която значи: “юноша, паж, слуга, роб”. Според обясненията на барон Розен “гулями” се наричали у арабите ония купени роби (повечето тюркски), с които се заобикаляли мюсюлманските управители и които съставяли най-добрата част от тяхната войска; това са “мамелюците”, както по-сетне ги наричали. От тях излизали най-добрите пълководци и чиновници в мюсюлманския свят и нерядко те съвсем отстранявали своите предишни господари и образували нови династии. Много по-често те се задоволявали само с фактическата власт и на своите халифи или емири предоставяли само номиналната. Обаче обществото продължавало да ги нарича “гулями”, т. е. “роби”, “отпуснати на свобода”, “клиенти”, колкото и високо да са стояли те по мощ и богатство, и с тия названия в дадената епоха вече не се свързвало нищо оскърбително, напротив, дори се съединявало понятието за почит и мощ. В понятието на арабския писател, който е навикнал да вижда в лицето на “гулямите” личности, облечени с най-високите длъжности в държавата, тоя тъй наречен комитопул при съществуването на членове от българската династия не е могъл да се представи инак освен като един “гулям” в посочения по-горе смисъл, т. е. като такъв, който е имал в ръцете си цялата фактическа власт. Освен това избягалият царски син, казва Яхъя, “почнал да действува заедно с него (с гуляма) и се събрали при него бълга рите и воювали земите ромейски”, следователно тоя “гулям” имал голямо значение, неговото съдействие се отбелязва особено при събирането на българите и воюването на византийските страни.

Ако след горните пояснения поискаме да приложим известието на Яхъя към положението на работите в България, то надали може да се отрича, че тук под “гулям”, който носи името Комитопул, трябва да разбираме никого другиго освен Самуил на византийските и домашните извори. Трябва да се изтъкне тук, че арабският хронист, като не разбирал гръцката дума κομητόπουλος на византийския си извор, приел я за собствено име и счел, че името на “гуляма” било Комитопул, което пък повлякло подире си замяната на името на цар Петър с онова на Самуил. Обаче подобни недоразумения, които можели да възникнат твърде лесно у един чужд писател, който по време бил близък, но отдалечен от театъра на действието, не са в състояние да подценят Яхъевите известия по българските работи. “Тук надали ще може да стане дума за някоя бъркотия, пише барон Розен, от страна на нашия автор. Той очевидно предава съвършено вярно същината на това, което намира в своя извор, но тоя извор доста остро противоречи на Скилица—Кедрин и още повече на тълкувателите на техните оскъдни и тъмни показания.” В същност обаче тук няма никакво противоречие, защото Скилица нищо не споменава каква роля е играл Роман след побягването си в България, нито пък за отношенията му спрямо Самуил. Обаче, ако се вгледаме по-отблизо в положението на Самуил и изобщо на работите в България през 980 г. и ако се постараем да обясним причините за побягването на двамата царски синове от Цариград, то ще се убедим, че Самуил бил принуден от самите обстоятелства да стане тъкмо в такива отношения спрямо последния представител на старата българска династия, каквито ги представя Яхъя.

Опитите на цариградското правителство да всее раздори между комитопулите и чрез това да осуети тяхното дело, както видяхме, не дали никакви резултати, а между това то не било в състояние да предприеме никакви военни действия против българите за техните нападения във владенията на империята, защото всичките военни сили били пръснати в разни краища поради войните — гражданската в Мала Азия, в Южна Италия със сицилийските араби и с германския император в Апулия и Калабрия. Поради това в Цариград решили да пуснат в ход традиционната си политика, именно да се възползуват от пленените синове на цар Петър. Като са му били известни враждебните отношения на комитопулите към старата българска династия и недоразуменията между Самуил и Аарон, цариградското правителство предполагало, че тъкмо сега, т. е. в края на 979 г. или началото на 980 г., е най-сгодният момент да извади начело законните представители на българския престол, около който навярно биха се събрали много привърженици на старата династия, особено в източната половина на царството, и по тоя начин, като предизвика вътрешни безредици в България, да отклони всяка опасност откъм българите. С тая цел хитрият и коварен евнух проедър Василий наредил отстрана побягването на цар Петровите синове от столицата и им дал възможност да се явят тайно в България. Че това побягване било дело на самото цариградско правителство, показва и добавката на епископ Михаил, че то станало, когато император Василий отишъл да обиколи крепостите в Тракия, като чреа това се давало възможност на поставените лица, на които било поръчано да изпълнят самото побягване, по-лесно да убедят Борис и Роман да се впуснат в тая авантюра; па да се побегне от затвора в цариградския дворец, е могло да стане само с помощта на вътрешни дворцови хора.

Обаче и този план на византийците не можал да постигне целта си. Борис случайно паднал мъртъв от българска стрели, а Роман, уловен от българската погранична стража, бил доведен при Самуил във Воден. Дали Роман е разкрил истинските причини на своето избягване от цариградския дворец, ние не знаем; но за Самуил сега станали съвсем ясни тайните кроежи на византийското правителство и за да предотврати овреме всяко ново възбуждане на духовете в България от появяването на законния наследник на престола, той го взел под свое покровителство и принуден от силата на обстоятелствата да отстъпи от предишната си враждебност към старата династия, по-сетне със съгласието на Аарон и другите местни български воеводи обявил Роман за български цар. Самуил се решил на такава на пръв поглед недопустима постъпка още и затова, защото Роман като скопец не е могъл да бъде за него опасен съперник, още повече, че фактически властта се намирала в неговите ръце, а Роман се явявал само като номинален цар. Не по-малко Самуил ще да е искал да използува появяването на Роман и против явно властолюбивите стремежи на брат си Аарон, като се надявал, че ще може чрез издигането на Роман за цар да отстрани подобни стремежи и главно да парализира влиянието на византийците чрез него върху вътрешните отношения на България.

И тъй известието на Яхъя намира не само оправдание, но и потвърждение в самия вървеж на работите в България и във Византия. С появяването на Роман ще трябва да обясним и прекъсването на обсадата на Лариса в 979 г., защото Самуил трябвало да се върне в областта, за да уреди новото положение на работите, което завършило с въдворяването на Роман във Воден като български цар редом с българския патриарх, а своята резиденция пренесъл отново в Преспа.

След като се осигурил по тоя начин от възможни вътрешни безредици и закрепил положението си, Самуил възобновил нападенията си, като събирал българите от името на цар Роман и ”воювал, както казва Яхъя, византийските страни”. В 980 г. той потеглил пак в южна посока и навлязъл отново в Тесалия, като обсадил отново град Лариса. От какъв характер били нападенията на българите в Тесалия, се научаваме от похвалното слово за св. Фотий Тесалийски, в което между другото се разказва и следното: “Народът мизийски (т. е. българите), който бе побеснял против ромейската власт и нападнал цялата тесалийска и долопска земя, станал виновник за много тревоги на авзонския (ромейския) император. Защото не бе възможно да се докарат приходите оттам в цар ския двор, нито бе безопасно за някого от народа му да тръгне на път затам, понеже всички откарвали далеч в плен и или бивали безмилостно посичани с меч, или ги постигала робска участ съгласно със закона за пленството, което нарушава едноплеменността и повдига родствен народ против родствен.” За обсадата на Лариса ето какво ни разказва “Стратегиконът” на Кекавмен: “Подир три години (императорът) назначил друг стратег в Елада. Когато моят дядо не се намираше в Лариса, а беше в столицата, а (новоназначеният) стратег нямаше такава способност (ένέργειαν), за да измисли някоя военна хитрост, дошъл Самуил и не им позволил (на ларисчани) да пожънат; през сеитба той им давал разрешение да сеят, а по жътва не им позволявал да излизат изцяло. Това той правел през три години, така че, когато храната им (на ларисчани) се свършила, те почнали да ядат кучета и магарета и други нечисти (животни); а когато и те не останали, (гражданите), като събирали кожи, лежащи по сметищата, смучели ги и гризели, желаейки да утолят глада си. А една жена, след като умрял мъжът й, изяла му бедрото. Поради нуждата от непоносимия глад Самуил ги превзел, без да пролее кръв, и обърнал в роби всички ларисчани с изключение на рода Никулица, защото само тях той изселил без повреда и загуба на свободата с имота им, като при това казал: “Аз съм твърде благодарен на порфирородния кир Василий, задето той извика твоя сват Кекавмен от Елада и ме избави от неговите хитрости.” За действията на Самуил в Тесалия Иван Скилица пък съобщава, че той превзел много крепости, от които главната била Лариса, чиито жи тели вседомовно преселил във вътрешните части на България и като ги внесъл в списъка на своите войници, използувал ги като съюзници против ромеите. В отношенията на Самуил към ларисчани у двамата автори се забелязва на пръв поглед едно разногласие. Така според Стратегикона Самуил поробил всички ларисчани, а според Иван Скилица той ги преселил във вътрешността на България. Според нас обаче тук няма никакво разногласие, защото в първия случай се говори каква е била изобщо съдбата на ларисчани — те били всички поробени”, т. е. покорени, а не обърнати в робско състояние, когато във втория случай се изтъква как Самуил постъпил с част от ларисчани, т. е. с ония, които трябвало да бъдат записани във войнишките списъци; вече това назначение показва ясно: 1. че те не са могли да бъдат в робско състояние и 2. че те ще да са произлизали от местното славянско население, защото едва ли може да се допусне, че Самуил при своята враждебност и омраза към ромеите би се доверил на тях. Що се отнася до това, че родът на Никулица бил изселен също от Лариса, но запазил своята свобода и имотите си, то това според нас трябва да се разбира в смисъл, че той още тогава се отметнал от византийския император и преминал на страната на Самуил и поради това бил причислен към българските боляри-воеводи с всичките им права и привилегии, защото същият тоя Никулица е бил от славянски произход. Както и да било, но несъмнено е това, че Самуил при своите завоевания използувал местните покорени жители и ги вписвал в контингента на своите войски, а видните ромейски велможи се стараел да привлече към себе си, като им предоставял пълна свобода и запазвал всичките им права и привилегии.

Между откараните от Лариса гръцки жени се намирала една хубавица на име Ирина, за която по-сетне се оженил Самуиловият син Гаврил-Радомир, след като се развел с първата си жена, дъщерята на маджарския крал, която той намразил и изгонил; а между другата плячка от същия град Самуил отнесъл и мощите на св. Ахилий, бивш епископ на Лариса и патрон на Тесалия, който е живял при Константин Велики и присъствувал на Първия вселенски събор, и ги пренесъл в Преспа, дето се намирали неговите дворци, като ги положил в построената от него голяма и красива църква, наречена на името на светеца. Тоя старовремски български град Преспа, който се намирал в сърцето на Македония и в една чудесна местност, заобиколена с планини и езера, вече не съществува, а по негово име днес се наричат двете близки езера: Голямо и Малко Преспанско езеро. Почти в средата на Голямото езеро се издига на 20—30 м от водата един скалист и горист кръгъл остров с 500 и 300 м в диаметър. Този остров се наричаГрад, дето се виждат остатъци от развалини (на църкви и други здания). Това недостъпно и днес необитаемо място, както показва и името му (“град” по старобългарски значи крепост), е служело по-скоро за военно прибежище. На южната страна на същото езеро се извива един малък залив, в средата на който се издига друг скалист, с отвесни брегове, необитаем остров, висок 10—20 м, широк 80 м и дълъг 200 м, който се нарича Мали Град, гдето също така се намират развалини — остатъци от кула и едничка запазена църквичка “Св. Богородица” на югоизточния бряг при входа на грамадна пещера. Това ще да е бил пък някой стратегически пункт. На третия малък плодороден и обитаем остров, дълъг 1700 м и широк 500 м, който се намира в Малкото езеро, и днес носи името Ахил по името на най-голямата от откритите пет църкви — “Св. Ахил”, която била специално построена от Самуил и в която били положени мощите на св. Ахилий, се намирали и дворците, а оттука и резиденцията на Самуил, както това се установява от развалините на няколко големи сгради. Този остров се наричал в Х и XI век с името Преспа и получил име Ахил много по-късно вероятно въз основа на народното предание, когато е било основано и днешното село Ахил на северния му край при Порта — възхода на острова.

След падането на Лариса цяла Тесалия била присъединена към областта на Самуил, който наскоро след това вероятно разширил нападенията си и върху съседния Епир, защото по-сетне към началото на 90-те години тая област се намирала под българска власт. Всички тия безнаказани завоевания не са могли да не обърнат внимание в Цариград, където най-сетне било решено да нападнат българите. “След като била докрай разпръсната разбойнишката шайка от съзаклятниците на Варда Склир, пише съвременникът Лъв Дякон, император Василий събра войски и бързаше (да тръгне) против мизите (българите), защото тяхното своеволие и жестокост, която дишала с убийство, вредели на ромейската мощ: те грабеха безпощадно македонските области, като изтребваха всички способни да носят оръжие. Затова, подбутнат от възпален гняв по-скоро, отколкото от благоразумие, той побърза с едно нападение (αυτοβοεί) да ги завладее.” В същия смисъл обяснява причините на тоя поход и Иван Скилица, който казва, че “императорът, домогвайки се да отмъсти на тогова (Самуил) за извършеното (от него), след като се отърсил от грижите около Склир, като събрал ромейските сили, решил сам да нападне България”, без да съобщи за това на Варда Фока, който командувал в това време източните войски, и на останалите източни воеводи.

Нещо повече ни дават по тоя въпрос арменските историци. Така Асохиг разказва през 986 г., че “император Василий изпратил севастийския митрополит в земята на българите, за да сключи мир (с тях). И когато те (българите) поискали сестрата на император Василий за женитба, императорът им дал жената на един свой служител под името на своята сестра и я изпратил с митрополита. Обаче когато тоя дошъл в земята на българите, те се научили (коя е) оная жена и осъдили митрополита като прелюбодеец и измамник. И като го обиколили със слама и (друг) леснозапалителен материал, изгорили го българските царе. А те били двама братя, наречени комсадцаги; името на по-стария било Самаел… След това гръцкият император Василий отворил война на българския цар “скопец-евнух”. Матей Едески пък съобщава, че император Василий “намислил да покори българите под властта си. Той изпратил на Алусиан, техния господар, и на всички воеводи, които зависели от последния, заповед да дойдат да се поклонят пред неговия (на Василий) престол. Но те отказали. Василий вдигнал войски от цялото царство и разгневен потеглил бързо против българите, като опустошавал и пленявал всичко в тяхната страна.”

Вече това обстоятелство, че тия известия на двамата арменски историци се различават така основно по съдържание, когато те обясняват причините за похода на Василий II в 986 г., показва, че те се изключват помежду си. Но това не може да ни послужи за основание, за да отхвърлим истинността на съобщаваните от тях факти. Асохиг бил съвременник на същите тия факти и ще да е черпил сведения или от непосредни документи, или пък от устни разкази; освен това, както видяхме, другите данни, които тоя съобщава за българските работи, се потвърждават от византийски извори, тъй че не може, пък и не трябва да се оставя неговото известие без внимание, още повече, че то е свързано с личността на един прочут на времето си севастийски митрополит, за дейността на когото той очевидно специално събирал данни. Другият историк Матей Едески, който писал своята история около средата на XII век, несъмнено се е ползувал от другите преди него арменски хронисти и историци и може би от същия Асохиг, но той е могъл да има под ръка, както и Иван Скилица, и монографията на Теодор Севастийски, който описал царуването на Василий II, което се доказва с туй, че неговото известие напълно отговаря на истинското положение на работите. И наистина споменатият от Матей Алусиан, в когото обикновено виждат Самуил, е никой друг освен Аарон, наречен тук с името на своя внук Алусиан, втория син на Иван Владислав и съперник на Петър Делян, защото бил добре познат в Армения, дето бил стратег на град Теодосиупол. Освен това у Матей се казва, че Василий II заповядал на Алусиан (респ. Аарон) и на зависещите от него воеводи да признаят властта му. Това искане на императора ясно показва, че между Аарон и Василий II са станали преди това някакви сношения, свързани с известни обещания от страна на първия, които не постигнали първоначалната си цел; най-сетне изтъкването на зависещи от него воеводи право сочи към това, че тоя Алусиан управлявал само отделна област, а не цяла България, т. е. той се представя тъкмо такъв, какъвто е бил в това време Аарон.

Въз основа на горните тълкувания и съображения ние дохождаме до заключение, че известията на двамата арменски историци не само не се изключват помежду си, но се и попълват едно друго, като Асохиг ни съобщава факти от началото на частните сношения между Василий II и Аарон, а Матей Едески предава как свършили тия отношения. И поради това ние си представяме реда на фактите в следния вид.

След несполучливия опит да се произведат междуособици в България чрез изкусно устроеното побягване на двамата цар Петрови синове и след като станало известно, че Роман бил прогласен от Самуил за български цар, цариградското прави телство, което е знаело за обтегнатите отношения между Самуил и Аарон, решило да влезе в споразумение само с Аарон, който след предварителни странични преговори очевидно се показал склонен към такова, и по тоя начин да го привлече на своя страна и го откъсне от Самуил. Между другите условия за това сближение било и това Василий II да даде сестра си за жена вероятно на някого от синовете на Аарон. Целта на последния, когато правил това предложение, е очевидна: той е искал 1. да запази своето полузависимо положение чрез роднинските си връзки с императорския дом и 2. с византийска помощ да се разправи с брат си Самуил и да заграби властта в ръцете си. Както изглежда, Василий II се съгласил на това условие, но в същото време искал да подведе Аарон, като му изпрати не сестра си, а жената на един свой приближен служител и по тоя начин да се освободи от всякакви роднински връзки и задължения. Решавайки се на такава смела измама, резултатът от която не е могъл със сигурност да предвиди, Василий II изпратил не някого от близките си хора, а севастийския митрополит, който за своето чисто православие вероятно бил принуден да напусне Армения и да търси покровителството на императора, изпратил го да отведе при българите невестата и да сключи с Аарон мир, т. е. да свърши чрез брака акта за признаване върховната власт на императора от Аарон. Обаче измамата била своевременно разкрита и самият митрополит заплатил за нея с живота си. Василий счел постъпката на българите като casus belli и поискал от Аарон и зависещите от него български воеводи да му се покорят и признаят неговата власт, но получил отказ. Тогава Василий II решил да предприеме поход против българите, “подбутнат според израза на Лъв Дякон по-скоро от възпален гняв, отколкото от благоразумие”, за да завладее България с едно нападение, а според Иван Скилица, без да съобщи за това нито на Варда Фока, нито на другите източни пълководци, а това показва, че Василий II предприел тоя поход по собствена инициатива и на своя отговорност. Че походът в 986 г. бил предизвикан от несполучливите преговори с Аарон, показва и неговата насока.

Като събрал достатъчно военни сили, Василий II потеглил на поход по главния път през Одрлн и Пловдив, към Триадица, или Средец, т. е. против областта на Аарон. Като стигнал в Пловдив, той оставил там една част от армията си под началството на пълководеца Лъв Мелисин с поръчка да пази планинските проходи вероятно откъм Стара планина и да попречи, ако българите биха се опитали да му пресекат пътя. Сам Василий навлязъл в България по р. Хебър (Марица) през теснини й гори — Траяновите врата, и като ги преминал, настъпил към самия Средец. Там императорът разположил войската си на лагер и обсадил града. Обсадата продължила цели двадесет дена, но без никакъв успех, защото поради несполуките на началниците войската се предавала на безгрижност и бездействие, а между това българите от засада нападали излизащите от ромейския лагер за храна и фураж, произвели голямо клане и откарали много добитък и коне. Когато обсадните оръдия и другите машини поради неопитността на тия, които ги били приставили към стените, не постигали никакви резултати и били изгорени от противника; когато донесените припаси от храни вече се свършили поради неумереното им изразходване и оскъдия в най-необходимото обхванала войската — тогава императорът събрал целия обоз и незабавно потеглил с войската си за Цариград. Той пропътувал цял ден и спрял на почивка в една гора. “Още не беше се сменила първата нощна стража и изведнъж от източната страна на лагера бързо премина преголяма звезда, която, пише Лъв Дякон, като освети със силна светлина палатките, падна на западната страна у самия окоп и като се разсипа на многобройни искри, изгасна.” Това е било вероятно някой метеор. Това явление предизвикало според думите на Лъв Дякон съвършеното изтребване на войската. Така ни обяснява Лъв Дякон, който е участвувал в тоя поход и бил очевидец на всичко станало, причините за отстъпването на Василий II от Средец.

Другояче ни описва този поход Иван Скилица. “След като преминал, пише той, теснините и горите, които се намирали между Средец и границата, императорът пристигнал в едно място, наречено Стопонион, и се разположил на лагер; там той обмислял как да предприеме обсадата на Средец. Пръснал се слух, че Самуил завзел върховете на околните планини (защото се боял от открита битка и ръкопашен бой) и че разполага от всички страни засади с цел да може някак да напакости на противниците. Докато това ставало и императорът имал такова намерение, командуващият западните войски Стефан, когото за малкия ръст наричали Контостефан, бидейки най-голям враг на Лъв Мелисин, през настаналата нощ дошъл при императора и го уговарял да вдигне лагера колкото може по-скоро и като остави другите работи на втори план, да побърза за столицата, защото Мелисин с жадност гледа на царската власт и отива затам (столицата) с най-голяма бързина. Тая реч ужасила императора и той веднага заповядал да се вдигне лагерът.” И тъй според Скилица излиза, че Василий II съвсем не обсаждал Средец, но че по пътя още към него, когато се намирал при град Ихтиман, решил да се върне обратно в Цариград под влиянието на увещанието на Контостефан. Обаче това не е вярно, защото от думите както на Лъв Дякон, комуто като на съвременник и очевидец в случая повече трябва да се вярва, тъй и на Яхъя, който право пише, че императорът потеглил против тях (българите) с голяма войска и дошъл до техния град, именуем Абария ( = Средец), и го обсадил, обсадата на Средец е вън от всяко съмнение. Оттука става явно, че Скилица говори само за отстъпването на императора и с посочването на Стопонион дава възможност да се определи точната посока на движението, като по този начин допълва Лъв Дякон, който не дава никакви географски имена. Що се отнася до уверението на Контостефан пред императора, то още А. Гилфердинг е изказал мнение, че цялата тая история била съчинена, за да се оправдае постигналата императора в тоя поход злополука; а В. Василеьски, знаейки враждебното настроение на византийските пълководци към Василий в даденото време, допуща, че в нея има нещо истинско. Твърде възможно е, че тук са действували личната омраза на Контостефан към Лъв Мелисин и желанието му да го компрометира пред императора; обаче като имаме пред вид, че това, в което Контостефан предупреждавал Василий II, по-късно се оказало невярно въпреки настояванията му в истинността, ние сме готови да приемем, че Контостефан, който е получил своевременно известие за появяването на българите в тила на ромеите по пътя на отстъпването, прибягнал към подобна измислица, за да убеди императора колкото е възможно по-скоро да вдигнат обсадата и да потеглят обратно, за да избягнат заплашващата ги пълна катастрофа, от която надали би могъл някой да излезе жив. И наистина катастрофата не била избягната.

“На другия ден, пише Лъв Дякон, войската преминаваше през един горист и издълбан дол и едвам отмина, тя завземаше пресечени от потоци и стръмнини места; в тях българите нападнаха и избиха голямо множество хора, заграбиха царската палатка и съкровище и откараха като плячка целия обоз на войската. Тогава и аз, който описвам тая злополука, присъствувах, придружавайки за нещастие владетеля и изпълнявайки длъжността дякон, “и насмалко щяха да се подхлъзнат стъпките ми” (Псл. 72,2) и да стана жертва на скитския меч, ако някакво божествено провидение не беше ме извело от самата опасност, което направи бързо да подкарам коня и преди още противниците да завземат обиколеното с пропасти нанагорнище (баир), да го премина и бързо (в кариер) да се изкача на върха, И тъй остатъкът от войската през непроходими планини избягна преследването на българите и като изгуби цялата конница и обоза, който возеха със себе си, достигна до ромейските предели.” А Иван Скилица описва това поражение така. След като ромейският лагер набързо бил вдигнат, “Самуил (и Аарон заедно с Роман), предполагайки, че безредното отстъпване, както става обикновено, е бягство, като нападнали неочаквано с устрем и вик, изплашили ромеите и ги обърнали в бягство; те завладяват лагера и стават господари на целия обоз, на самата царска палатка и на царските регалии. Императорът, като преминал теснините, едвам се спасил в Пловдив. Когато пристигнал там и намерил Мелисин на мястото и грижливо да пази поверената стража, той почнал да укорява Контостефан като лъжец и като такъв, който станал причина за такова бедствие. Последният, като не понасял хладнокръвно укора, но още повече се сърдел и твърдял, че той справедливо увещавал, принудил императора поради безсрамната си дързост да скочи от трона и като го улови за косите и брадата, да го повали на земята.”

В същия дух описват поражението на Василий II и другите извори. Така Яхъя казва, че “се пръснал слух през нощта по войските му (на Василий), какво превалът им е отрязан, и тогава императорът се обърнал на бяг и цялата му войска във вторник на 17 август (986 г.). И преследвайки ги, българите разграбили неговия обоз и хазната и загинало голямо множество от войската му, и това станало в 10-ата година от царуването му” (986). Това известие е особено ценно за нас не само затуй, че то се схожда с византийските, но още и затуй, защото ни дава точната дата за поражението — вторник на 17 август 986 г. Асохиг разказва, че “българите побързали и завзели тесните места и планинските проходи по пътя (на отстъплението): това били места непроходими, покрити с храсталак. И като обкръжили императора заедно с цялата му войска, те изклали всичките с меч; само арменската пехота, като заобиколила император Василий отпред и отзад, извела го в Македо ния по друг планински път. Цялата конница (ромейска) обаче заедно с плячката и царската палатка попаднали в техни ръце.” Асохиг отнася това поражение също към 986 г. У Матей Едески пък четем: “Алусиан от своя страна, като събрал една армия, тръгнал да посрещне Василий. Произлезе голяма битка, българският крал взел връх и обърнал на бяг войската на Василий чак до Цариград. Българите откарали от тях грамадна плячка и множество пленници. Василий цял опозорен се върнал в столицата си.”

От приведените тук известия ясно става, че причините както за отстъплението, така и за поражението на Василий II при Траяновите врати на 17 август 986 г. лежат главно в своевременното пристигане на Самуил на помощ на Аарон със своите войски, които овреме сполучили да отрежат на ромеите пътя на отстъпването и да им нанесат катастрофално поражение, с което била осуетена и главната цел на първия поход на Василий II — с едно нападение да покори България. Тая злополука на императора възбудила силно духовете във Византия. В Цариград обвинявали Василий, че той предприел този поход по своя инициатива, и хвърляли върху него всичката отговорност за неуспеха. Какво силно впечатление произвело поражението при Ихтиманския проход и какво било настроението във византийската столица спрямо Василий, се види от едно стихотворение на споменатия съвременен византийски поет Иван Геометър, което носи наслов: “На поражението на ромеите в Българската клисура”, изпълнено с отчаяние. “Ако да беше дори слънцето слязло от своето място, възклицава поетът, аз все пак не бих помислил, че стрелите мизийски ще бъдат по-силни от копията авзонийски (т. е. ромейски). Повалете се, дървета, грозни планини, провалете се, мрачни скали! Тук лъвът се изплаши да излезе срещу елените. Когато ти, Фаетоне (слънце), спуснеш под земята златобляскавата си колесница, кажи на великата душа на кесаря ето какво: Дунав грабна венеца на Рим; улови се по-скоро за оръжие. Стрелите на мизийците надвиха над копията на авзоните.” При такова настроение в Цариград на Василий II не оставало нищо друго, освен да събере нова войска и да почне отново войната, за да покаже, че “стрелите мизийски не са по-силни от копията авзонийски”. Обаче новите вътрешни вълнения — бунтът на Варда Фока и на Евстатий Малеин през август 987 г. , новото появяване на сцената на Варда Склир, и външните опасности — нападенията на руския княз Владимир на Херсонската тема и обсадата на Херсон, а също войната на арабите в Южна Италия — отново отвлекли вниманието на Василий II от българите и той бил принуден да ги остави на покой в течение на пет години.

Съдържание: