x Последни асеновци

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Последни асеновци

Иван Асен II оставил за наследник сина си от дъщерята на маджарския крал деветгодишния Коломан или Калпман I. Настойниците на младия цар възобновили съюза с Ватацес, след което франките склю­чили примирие за две години както с тях, тъй и с Ватацеса1.

Връщането на татарите от Хърватско през Сърбия и България в Ру­сия имало твърде пагубни последици за страната; тогава или, може би, малко по-късно България била принудена да плаща данък на татарите, които от тогава насетне, та почти в продължение на половин век имали не малко влияние върху съдбините на България, макар, разбира се, не в такава степен, в каквато върху Русия2. Грамотата, дадена на Зографския манастир3 и безуспешното настояване на папа Инокентий IV България да се присъедини към римската църква4 — ето само това са по-важните съби­тия през късото Калиманово царуване.

Император Ватацес, необезпокояван в Европа след Асеновата смърт, в 1242 г. нападнал солунския император Иван, но постигнал само това, последният да се отрече от императорската си титла. В 1246 г. той предприел поход срещу Димитър, Ивановия брат и наследник. По път към Солун Ватацес, в края на септември, получил в манастир Вире (сега гр. Фере или Фереджик) на р. Марица съобщение, че Калиман умрял; пръснал се слух, че бил отровен. Ватацес веднага решил да нападне българите и да им отнеме земите, които по-рано с негово съгласие бе завзел съюзникът му Асен. Нападението срещу Серес, с което започнала завоевателната война, излязло сполучливо. Долната част на града, защитена още от Калояново време със стари стени, била лесно превзета, а самият началник на крепостта, Драгота, без съпротива се предал. За награда той получил голяма сума пари и пурпурни дрехи. Без съпротива се предали също тъй и жителите на укрепения и намиращия се в подножието на Пирин планина Мелник (Μελένικος), по произход гърци от Пловдив. В течение на няколко седмици под негова власт паднала цялата Родопска област заедно с Чепино и Станимака, цяла Македония със Стоб и Хотозо (неизвестно, где се намира), Велбъжд, Скопие, Велес, Просек и областта Овче поле. Между това епирският деспот Михаил II се възползувал от това забъркано поло­жение, за да заеме Албания и Западна Македония. И така, в три месеца, всички Асенови завоевания били изгубени5.

Тогава победителят се обърнал към Солун. През същата още зима бива изгонен Димитрий, а владенията на стария му баща, ослепения Теодор, биват ограничени само до южномакедонските градове Воден, Остров и Старидол.

След Калимановата смърт непълнолетният му брат Михаил Асен (1246—1257), наричан обикновено Мицо (Μυτζης), умалително от Михаил, получил в наследство както държавата, тъй и войната6. Вместо него упра­влявала майка му — епиротка Ирина7. Срещу Ватацес вече нищо не мо­гло да се предприеме и трябвало да се задоволят с мир и да се откажат от изгубените вече земи, т. е. от половин държавата си.

Скоро след това на запад се почнала нова война. Дубровчаните пре­дизвикали сръбския крал Стефан Урош I. Но тъй като били слаби сами да водят войната, на 15 юни 1253 г. сключили нападателен и отбранителен съюз против сърбите с Михаил Асен, чийто баща се отнасяше много добре към републиката им. Според дошлите до нас сведения за този договор, българи и дубровчани трябвало винаги съвместно да действуват спрямо сърбите, т. е. заедно да водят война срещу сръбския крал или да живеят с него в мир. В случай на война дубровчаните се задължавали да вдигат всичките си морски и сухопътни сили. Ако царят успее да завоюва Сърбия, дубровчаните поемали задължение да не приемат в града си нито краля Стефан Урош, нито брат му Стефан Владислав. При такива условия царят от своя страна се задължавал да потвърди всички привилегии дадени с грамоти от сръбския крал на дубровчаните. Българските търговци в Дубровник и дубровнишките в България се ползуват с еднакви права и привилегии. На 22 май 1254 г. към този съюз се присъединил и Радослав Холмски, жупан (на За­падна Херцеговина), васал на маджарския крал. Но още през м. август с. г. крал Урош се помирил с дубровчаните и потвърдил всичките им предишни привилегии8. Пак тогава той заживял в мир и с цар Михаил и дори му станал тъст.

Едновременно с това се развалили отношенията на българите с маджарите; поне крал Бела IV се оплакал за това на папата9 в 1254 г., че току-що опустошената му от татарите земя притесняват от изток руси и бродници, а от юг българи и босненци.10

Докато българският цар заплашвал сърбите и маджарите, Ватацес с нов поход успял да разшири владенията си в Македония. Старият Теодор подстрекавал племенника си деспота Михаил II да отпочне война с византийците, обаче бързото нахлуване на императора осуетило плановете му. Воден бил превзет, а Кастория и Девол се предали. Иван Главаш, Касторийският комендант, се присъединил към императора, комуто се покорил и албанският предводител Голям (Γουλάμος) от Елбасан (Αλβανόν). Ватацес станал пълен господар на цялата област от Адриатическо море до Вардар, а именно на градовете: Кроя, Охрид и Прилеп (1254). В състава на Византийската държава сега отново влизали областите, които тя бе изгубила след Алексий III; и за да бъде Ватацесовият успех пълен, оставало само да се превземе Цариград.

На 30 ноември 1254 год. Ватацес умрял; него наследвал талантливият му, но болезнен син Теодор II Ласкаркс, женен за дъщерята на Асен II — Елена. Щом се научил Михаил Асен за тази промяна, решил веднага да отнеме от шурея си изгубените в 1246 г. земи. С помощта на славянското селско население били превзети крепостите по северните Родопски склонове, а именно: Станимака, Перущица, Кричим, Цепина; по-нататък областта Ахридо в центъра на Родопа с крепостите Устра, Перпераки (на рекичката Перперек), Ефрем (сега Ефремкьой, на Арда) и Кривус. Само крепостта Монияк останала визан­тийска но затова пък по-голямата част от Македония отново се при­съединила към българското царство. Между това Ласкарис посред зима потеглил от Одрин, ограбил Верея (Стара Загора) и с обсадните си машини принудил родопските крепости да се предадат. Само планинският край Цепина оказал ожесточена съпротива. Кроели план да го нападнат едновременно от юг и от север, обаче настъпващите от към Македония войски, изплашени от тръбни звукове, се повърнали назад, като оставили целия си обоз плячка на планинските овчари. Драгота, който няколко години преди това бе предал Серес, сега се присъединил към българите и обсадил Мелник. Но когато императорът неочаквано се задал през тесния Рупелски проход на помощ, Драгота загинал под конските копита на обсаждащата войска, обърната в бягство. След това гърците превзели още Велес, Прилеп и Овче поле (Νευστάπολις).

През пролетта на 1257 г., при посредничеството на царевия тъст Стефана Уроша I12, бил сключен мир. Цепина била очистена и всички български области в Родопа и в Македония преминали към византийците. Тригодишните кръвопролития не донесли никаква полза13.

През време на тази война венецианците нападнали (1256 г.) от все още принадлежащия на латинците Цариград българския крайморски град Месемврия и взели в него главата на св. Теодора, своя предишен патрон (до св. Марко)14.

В 1257 г. Михаил Асен, станал вече съвсем нелюбим поради лошия край на последната война, бил убит близо до Търново от бра­товчеда си Калиман със съдействие на недоволното болярство и на неколцина търновски граждани. Убиецът завладял престола и овдовялата царица. Стефан Урош I, за да спаси дъщеря си, предприел поход против Търново, но преди да пристигне там, Немезида настигнала узурпатора Калиман lI, който без всяка цел се скитал по страната. След неговата смърт българският престол съвсем осиротял. Династията на асеновци до такава степен се лишила от предаността на народа, че страничните й членове и далечни роднини счели за нужно да избягат в Цариград, в който родът Άσάν чак до падането на Византийската империя е заемал видно место между тамошните благородници15.

Така се прекъснала династията на асеновци още на третото поколе­ние. Бляскаво било началото на нейното царуване. Братята Асен и Петър, потомци на старата преславска династия, свалили гръцкото иго и основали в Дунавска България нова държава, победоносните успехи на която немалко допринесоха за падането на монархията на Комнините. Третият брат Калоян донесъл на българските управители законно положение между християнските владетели. Неговите пагубни войни бяха най-главната причина за бързото разпадане на наново основаната Латинска империя. При Иван Асен мощта на Българското царство достигна най-големия си развой. Обаче след смъртта на великия цар се оказало, че цялата тази мощ и величие били свързани с живота на един само човек, след чиято смърт се и прекратили. Ясно личи от предаващата се още от времето на Симеон титла „цар блъгаром и гръком“, че меч­тата на Асен и на неговата династия била една велика славянска монар­хия с главен град Цариград. Приемниците му, обаче, не били в състо­яние да закрепят властта си дори над македонските и тракийските сла­вяни. Цариградската франкска държава, след печалния край на последния от асеновци, пропаднала твърде жалко. Обаче възникналата на нейно место нова Византийска държава станала не по-малко опасна за България, макар и да е била основана преди всичко със съдействието и с помощта на българите.


1 Аlbericys, 579.

2 Францисканецът Вилхелм Рубруквис, който в 1253 г. е бил в Татар­ската земя като пратеник на френския крал Людовик IX, отнася българите към народите, плащащи данък на татарите. Recueil de voyages et de mémoires. Paris, 1839, IV, 216, 263, 275, 276, 394.

3 Вж. по-горе стр. 197 Оригиналната грамота, вероятно, е от 67 (51) година, инд. 1, февр. = 1243 г., Априлов, I. с.

4 Raynald а 1245 п. 11.

5 Главен свидетел на всички тези събития е Георги Акрополит (род. 1220); заемал през 1236 г. държавна служба, отличил се като държавник и пълководец и заемащ длъжността велик логотет. Неговата χρονική συγγραφή достига до 1261 година.

6 „Мицес“ на историкът от по-сетнешно време Пахимер, шурей на Теодор Ласкарис и наследник на Асен II, по мое мнение не е никой друг, а Михаил Асен. Името Мицо, Мицов и сега се среща у българите. Ср. гл. XVIII, заб. 3.

7 Вж. монетата, описана у Любича, Opis jugoslavenskih novaca, Zagreb, 1875, таб. II, Ks 17. Тя има следния надпис: Ц (ар) Михаил—Ц (арица) Ерина.

8 Miklosich, Monumenta Serd., 35—47. Orsaf Pucié-Skattf, Poviestnica Dubrovnica. Задер, 1856, стр. 39.

9 Theiner, Mon. Hung. I, 230 За бродниците ср. Шафарик, II, 153 и Ламанскш, Об угорской Руси (в съч. за Славяните в Мала Азия).

10 В 1247 г. Бела подарил на Иоанитския орден цялата Кумания (Влаш­ко), с изключение само на земите на изток от река Алута, принадлежащи на Сенеслав, влашкия княз, когото историята споменава като пръв ромънски княз. Обаче господството на палестинските рицари не намерило във влашките равнини добра почва за себе си. Roesler, 286 и сл.

11 Аcropolita, 114, 119; flxpudo, ср. Heerstrasse, 97; Шафарик, II, 243, заб. 184.

12 У Акрополита в изданията е ‘Ρώσος Ουρος. По-често просто Όΰρος. Феслер, Гебхарди, Енгел и Палаузов считат това име като име на руския княз Ростислав, тогавашния бан на Мачва (Machow). Неоснователността на това съпо­ставяне е доказал още в 1841 г, Палацки (О ruskеm knižeti Rostislavovi Radhost, 272), а в по-ново време и Голубинскiй, 219. Урош у Акрополита Οΰρος; други византийски историци пишат Ουρείς.

13 Rubruquis, ed. cit. 394, говори следното за тази война: „Filius Vastacii debilis est et bellum habet cum filio flssani. qui similiter garcio (gargon) et attritus servitute Tartarorum”.

14 Hopf, 260.

15 Аcropolita, гл, 73. Свидетелството му, като на съвременник, трябва да се счита като главен извор. Изброените роднини са явно незаконни или пък не са близки, тъй като Акрополит направо говори, че след Калимановата смърт не са останали никакви законни наследници: έρημος έπαναλείφθη κληρονόμου γνησίουή τ&ν Βουλγάρων αρχή. Според по-сетнешния историк Пахимер сам Михаил (Мицес) избягал в Цариград.

Съдържание: