x Предговор

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ II

Предговор

Предлаганият тук втори том на нашата „История на българската държава през средните векове“ съгласно с общия й план, обема историята на българите под визан­тийско владичество, един период от 1018 год., т. е. от завоеванието на България и покорението на българския народ от император Василий II Българоубиец, — до 1187 год., т. е. до прогласяване независимостта на Северна България и възобновата на българската държава.

Византийското владичество в България представя един от най-малко изследваните и изучени, а оттука и най-тъмните периоди в българската история, причината за което трябва да се търси в големия недостиг на исторически данни. Домашни извори от даденото време съвсем липсват, а византийските и другите ни дават само откъслечни, а понякога съвсем кратки и тъмни известия за това, което ста­вало в България през тоя период. Затова ние бяхме при­нудени да излагаме историята на българите през времето на византийското владичество върху византийска канава, като се спираме на събитията и културните явления от визан­тийската история дотолкова, доколкото те се намират в свръзка със съдбата на българския народ и поясняват ней­ния характер.

Целият тоя период ние разделяме на две епохи:

Епоха на въстанията от 1018—1081 год. и II. Епоха на ромеизацията от 1081 —1185 год. Но, като приемаме това деление, ние не искаме да покажем, че тия две епохи са строго разграничени една от друга, защото възстания е имало и през втората епоха, а ромеизацията на българския народ чрез църквата се е почнала още при близките при­емници на Василий II. При установяването на това деление ние имахме предвид следните характерни черти, които ясно изплакват през двете тия епохи.

През първата епоха въстанията имали масов, общонароден характер, каквито са били въстанието на Петър Делян през 1040/41 год. и голямото въстание на Георги Войтех през 1072/73 год., когато във втората епоха въстанията носели местен, частен дори личен характер, каквото е било павликянското въстание начело с Травла и с център Белятово в 1084 год. и после неговото продължение в 1086 год.

В първата епоха ромеизацията се ограничавала само с църквата и се засилила не само в югозападните земи с център Охрид, но и в западните градове Триадица—Средец и Велбужд, особено през 70-те години на XI век, отгдето стрелите на нейните проводници били насочени главно против българските манастири и преди всичко към Рил­ския манастир. Пренасянето мощите на св. Иван Рилски от манастира му в Средец, което е станало не при българския цар Петър (927—969), а при византийския император Михаил VII Дука (1071—1078) след голямото българ­ско въстание в 1072/73 год., е имало за цел да се намали голямото историческо значение на Рилския манастир, като главна и несъкрушима българска национална крепост, като по тоя начин се отклони многобройното стичане на българ­ското население за поклонение в тая негова светиня и се извади то от непосредното влияние на рилските монаси, бу­дители и крепители на българското национално съзнание.

Във втората пък епоха от времето на Комнините, и особено след назначението на Теофилакт за охридски архиепископ, се посягало върху това, което служи като най-здрава основа за запазването на една народност, — върху книжни­ната, върху езика. Това се доказва най-ясно от книжовната дейност на самия Теофилакт. Той пише на гръцки житията на най-много почитаните славяно-български светии, особено в югозападните български земи (днешна Македония), в осно­вата на които жития лежат разни произведения на старо­българската книжнина, като ги подлага на една обработка в твърде голяма степен изкуствена, тенденциозна и самоволна. Вече тия характерни черти в написаните от Теофилакт жития — Климентовото и онова на Тивернуполските мъченици, в които на пръв план се изтъкват българите ясно говорят, че целта му била да замени съществуващите тогава славяно-български жития с такива на гръцки език и по тоя начин, като поласкае националното честолюбие на българите чрез тяхното славно минало и унищожи паметниците на старобългарската книжнина, да принуди своето бъл­гарско паство да чете и пише за живота и делата на своите родни светии на гръцки език и да забрави своя роден език който, според Теофилакт, бил варварски език. Също така съставянето и преводите на службите им на гръцки език, както съставената от Теофилакт Климентова служба, тъй и на другите български светии, особено на седмочислениците на гръцки език са имали същата цел — окончателното из­хвърляне и унищожение на българския език от българските църкви, а особено от българските манастири, които тогава са били едничките пазители на българския език и книжнина. Появяването пък житието на св. Иван Рилски на гръцки език в XII век в царуването на император Мануил I Комнин, написано от Георги Скилица, управител на Средец и един от най-образованите личности на времето си, макар последният и да уверява, че причината, загдето се заловил да напише жи­тието на преподобния пущиняк, било това, че той получил от неговите мощи излекуване на стомашната си болест, имало несъмнено същата цел, каквато е гонел и Теофилакт — да се принудят българите да четат и слушат на гръцки език за живота и подвизите на най-много почитания свой светия и покровителя на българския народ. Поради това и първообразното житие на св. Иван Рилски, написано не по-късно от втората половина на X век, от което Георги Ски­лица несъмнено се ползувал при написването на своето житие, е изчезнало също тъй, както е изчезнало първообразното жи­тие на св. Климент, защото не може да се допустне, че жи­тието на св. Иван Рилски, който е живял през първата половина на X век, е било написано само през втората половина на XII век.

Не по-малко добра почва намерила ромеизацията и в социално-икономическото положение на българите, което през втората епоха се значително влошило. Стеснена откъм Европа от печенези, кумани и маджари, а откъм Мала Азия от турци-селджуци, Византия, за да си набави нужните войски и пари, изпращала своите пълководци и чиновници да събират едните и другите в България наред с установените данъци и берии; освен това българите трябвало да изнесат на своите плещи такива събития, каквито са били преминаването на кръстоносците от първия и вто­рия поход и в същото време върху тях се стоварили тежестите на всички войни, които Византия водела в българските земи с нормани, маджари и сърби. Но и това не стигало. През втората епоха последвали нови промени и в тъй тежкото положение на българското население — засил­ването на робството в България, а войнствената и своеобразна колонизаторска политика на Мануил I Комнин, свързана с политически и финансови съображения и особено с желанието на тоя император да има винаги готова войска, се отзовала твърде гибелно върху стопанско-икономическото положение на селското население, което било принудено или да се преселва в градовете, гдето се уголемявал броят на бедняците, или пък да се записва у едрите землевладелци и да променява свободното си състояние на полусвободно, па дори и робско.

За силата на ромеизацията през втората епоха не по-малко говорят и опитите за противодействие от страна на българите. В появяването към края на XI и през XII век на известните трима народни светии: Прохора Пчински, Гавриил Лясковски и Иоаким Сарандапорски или Осоговски, и то в Северна Македония и в западните български об­ласти, гдето ромеизацията, както се каза, в това време се бе особено засилила, — светии, които търсили покровителство у местните воеводи – първенци, — ние виждаме тъкмо реаги­ране против домогванията на ромеите да денационализират българския народ , а в издигането на манастири в тяхно име — нови български средища за борба против по­сегателства върху българската народност и за повдигане на националното съзнание.

Не по-малко говори за опасността от ромеизацията и засилването на богомилското движение през втората епоха. През първата епоха богомилите оставали спокойни и мирни, докато разпоредбите на цариградското правителство не засягали националното чувство на българите, а църквата била толерантна към самото им учение. Обаче през втората епоха, в царуването на Алексий I Комнин, работите взели съвсем друг обрат. Освен тежкото стопанско икономическо положение, в което бе изпаднало населението, още и строгите мерки, предприети за денационализирането на бъл­гарския народ от страна на църквата, после омразата и отвращението, което свещеноначалникт на българската църква, архиепископ Теофилакт и неговите приемници не само чувствували, но и явно изказвали към българското си паство, най-сетне религиозно-аскетическият дух, който бе повял от запад и бе присаден на Балканския полуостров от първите кръстоносци, — отново възкресили принципите на богомилството в народните маси, които, търсей­ки в него утеха, отново тръгнали подир учениците на поп Богомил, като чрез това изказвали своя силен протест против своите владетели. Въпреки това, че Алексий I Ком­нин повдигнал голямо гонение против богомилите и дори успял да хване тогавашния ересиарх Василий и да го пре­даде на живоизгар, богомилското движение продължило през целия XII век.

И тъй, докато в първата епоха на византийското владичество българите все още се чувствували силни не само да се борят непосредно със своите владетели, но и да влизат в редовете на армиите на разни властолюбиви ви­зантийски пълководци, които се стремели да заграбят върховната власт в империята, или пък да действуват на­едно с варварските народи с цел да подкопават основно властта на Византия в родните земи, през втората епоха българският народ бил дотолкова омаломощен и потиснат, щото към средата на втората половина на XII век ромеите гледали на България като на едноплътна част от тялото на империята. Затова, когато в 1185 год. избухнало въстание в Северна Българи, в Цариград го счели на първо време като дело не народно, а на отделни личности.

Обаче, колкото и да бил потиснат българският народ, нито византийското правителство, нито цариградската църква не могли да постигнат крайната си цел — погърчването и претопяването му в етническия конгломерат на Византия, защото българите не останали индиферентни към настигналата ги зла участ; те не бяха още изгубили чув­ството за своята национална индивидуалност във връзка със своето минало; в тях живеел все още стремежът към самостоен политически живот . Но, докато на византийския престол седели силните и страшни Комнини, всеки опит за въстание би бил напразен; обаче, щом се почнал бързият упадък на империята след смъртта на Мануил I Комнин, когато отвътре духът на сепаратизма повял по всички покрайнини на държавата, и почнали да се отцепват от нея отделни области, а отвън се нахвърлили върху нея от една страна маджари, а от друга нормани, българите не пропуснали удобния момент да обявят на своята владетелка-потисница — Византия отчаяна борба за живот или смърт. И наистина, още в първата година от цару­ването на Исаак II Ангел в Северна България избухнало въстание.

Историята на това въстание ние излагаме в отделна глава под надслов: III. „Борба за освобождение“, за­щото както подготвянето и обявяването на въстанието, тъй и неговото развитие и завършек са станали при съвсем нови събития и обстоятелства в самата Византия след прекратяването на Комнинската династия, и затова самото въстание представя нещо отделно цяло и при това нещо своеобразно в края на византийското владичествъв в България.

В заключение считаме за нужно тук да отбележим и това, че ние предпочетохме да усвоим нов термин „ромеизация“ пред „еллинизация“ или „погърчване“ като по-верен и по-точен за средните векове, защото византийските писатели, хронисти и историци нийде не наричатъ жителите на неточната империя или поданиците на византий­ския император нито „еллини“—Έλληνες, с което име те означавали езичниците, изобщо нехристияните, нито „гърци“ Γραικοί, както ги наричал българският народ и другите славянски съседи на Византия, нито пък „византийци“ — Βυζάντιοι, под което те са разбирали само жителите на Βυ­ζάντιον — на Цариград, а всякога и на всякжъде те са ги означавали с името „ромеи“ — ‘Ρωμαίοι. Затова старанията както на цариградската църква, тъй и на византийската ад­министрация били насочени да обърнат българите не в „еллини“ или „гърци“, а в чисти „ромеи“, както са се на­ричали и чувствували всички народи, които бяха влезли в източната империя и бяха усвоили византийската просвета и култура. Под името „Византия“ ние разбираме самата дър­жава с нейните специфични особености, под „византинизъм“ — това което е създала тая държава, а под „византийски“ — това, което се отнася до тая държава или се намира в нейния главен център Цариград, или пък излиза от него.

На Заговезни, 25 II. 1933 г.

Съдържание: