x Към въпроса за мотивите, по които било отхвърлено Крумовото предложение за мир в 812 г.

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове”

Към въпроса за мотивите, по които било отхвърлено Крумовото предложение за мир в 812 г.

Вече посочихме, че като главен мотив за отхвър­лянето на Крумовото предложение за мир в 812 год. е послу­жила 3-та точка на договора от 716 год. и че съдържанието на тая точка трябва да се разбира в смисъл, какво византийските държавници са имали предвид не някой конкретен случай за изселване на българско население при Крум на византийска тери­тория, а само пребягвания на отделни политически лица, каквито са ставали в предните епохи. Обаче според известията на Теофановия продължател и на Кедрина ние трябваше да дойдем до съвсем противоположно мнение по тоя въпрос.

Продължателт на Теофан, който одобрява отхвърлянето на Крумовото предложение за мир, разсъждава по тоя повод така: ,И наистина, това (отхвърлянето) се оказало прекрасно. Защото ако той (Крум) и да се показвал филантроп и съчувствуващ то как тоя, който е изпаднал в някоя злочестина и се е отка­зал от отечеството си, (от което, казват, няма по-сладко нещо) а така също от жена и деца, като е прибегнал към безопасния престол на ромейската държава, — (как такъв) може да се предаде на жестоките скити, които с нищо не се отличават от зверовете? А пък за техъ (скитите) е страшно и нечувано да виждат, че много от техните не могат да търпят и порадм това прибегват често пъти към нашата кротост и тишина, за­щото тъкмо техните господари (άρηγο;) от страх, да не би тех­ните людие тайно да се прехвърлят към нас, често и до наши времена се обръщат относно това с много речи. Но „напразно според пословицата, те дрънкаха“, защото се срещнаха с хора твърди“.

Няма съмнение, че разсъжденията на тоя автор в последния пасаж по никой начин не могат да се отнесат нито към Крум, нито към неговото време, защото сам Продължителят казва, че подобно явление — да бягат от България „при безопасния престол на ромейската държава” — се е практикувало дори в негово време, следователно той тук прави натяквания на съвременни нему събития и очевидно е имал пред вид случая, за който се споменава в писмото на импер. Роман Лакапин до българския цар Симеон от 925 г. Като посочва, че Симеон неправилно си присвоил титлата „и цар на ромеите”, Роман между другото пише: „И тъй разбери и това: миналата година избягаха в мирната и тиха наша държава до двадесет хиляди българи, които, види се, намразили са вашето браннолюбиво съпротивяне и непримирими помисли“. Впрочем направената тук съпоставка има по вече историко-литературно значение.

Едвали е мъчно да се подбележи големото сходство на токо що приведения текст със съответния текст на Продължателевата хроника както по смисъл, тъй и по форма; срещат се дори явно перефразиранн изрази: „прибягват към нашата кротост и ти­шина“ (άπορ£έοντας πρός το ήμερον καί πραον ήμίϋν σιτ/νως), а в писмото: „прибегнаха в мирната и тиха власт на нашето царство“ (πρός το γαληνόν καί εΐρτ(νικόν τής βα^λείας ήμών καταπεφεύγασι κράτος): и тук, и там се обяснява причината на прибегването с това, че побегналите намразили и не могли да търпят положението в България. Оттука, следов., могат да се направят две предполо­жения: или че съставителят на хрониката е бил запознат с писмата на Романа Лакапина до цар Симеон, или че авторът на едина и на другия текст по редакцията трябва да се счита един и същ. Ние мислим, че първото предположение е непосред­ствено свързано с второто. Както е известно, автор на Романовите писма до цар Симеон е бил Теодор Дафнопат, който ги е писал от името на Роман като секретар на сената, както това е отбелязано в самия наслов на писмата; от друга пък страна във византийската литература съществува мнение, че съставителят на Теофановото продължение е бил същият тоя Теодор Дафнопат, който е могъл да си спомни за съвременни нему събития само затова, защото той своевременно е писал за тях. Затова направената по-горе съпоставка може да послужи като силно потвър ждение на това мнение, макар че то не е още напълно възприето в книжнината.

Както и да било, но за нас в случая е важно това, че авторът на продължението в своите разсъждения по въпросното събитие не се базира на някой документ, който да говори за известен конкретен случай за побягване на българско население в началото на IX в. или по-рано, а просто, за да подкрепи своите разсъждения, прокарва паралел със съвременните нему събития.

Същото ще трябва да кажем и за известието на Кедрина. Ние имаме тук предвид разказът му, изложен в бон. из­дание на стр. 51,22—52,20, който се почва така: Συνέβη δέ καί δ£ άλλας μέν αίτιας ‘Ρωμαίας τε καί Βουλγάροις άνα ιπισθήναι τόν προρ^ηβέντα πόλεμον, οϋχ ήκιστα δέ καί διά την £ηθήσεσθαι μέλλουσαν. Още от първата фраза личи, че тук под τόν προ££ηθέντα πόλεμον се разбира тъкмо войната, която се завършила с версиникийския бой и за която четем у Кедрина на стр. 43,22—45,22· В тоя разказ като причини за тая война се изтъкват надменността на българския хан Крум за Предишните му сполуки и самонадеяността на българите поради победите им (Κρούμου τε τοϋ Βουλ­γάρων άρχοντος ταΓς έμπροσθεν ευτυχίας έπαρΟέντος. καί τών Βουλγάρων φρόνηματισθέντων ταίς νίκαις), а в интересуващия ни разказ хронистът посочва, че имало „и други причини“, които се заключа­вали в следното: Βούλγαροί τινες έξ ήθών άναστάντες τών πατρώων την ‘Ρωμαίων καταλαμβάνουσι παγγενεί, καί παρά τοΟ βασιλέως προσδεχθέντες Mr/αήλ έν διαφόροις έγκατοικίζονται χώραις. καί τινες δέ ‘Ρω­μαίοι τών έν τοϊς προηγησαμένας αιχμαλωτισΟέντων πολέμοις τά δεσμά οια^ρήξαντες εις τάς έαυτών επανήκον πατρίδας. τούτους άπαντας ό τών Βουλγάρων αρχηγός ΚροΟμος εκδοθήνα! οί άπήτει, т. е. „някои бъл­гари, след като се вдигнали от отеческите си живелища, с целия си род преминават на ромейска земя и, приети от импе­ратора Михаил (1), поселяват се в разни места. Също и някои ромеи, които са били плененн в по-рано разказаните войни, като сломиха оковите, впуснаха се в своите отечества. Тия всички българският началник Крум искаше да му се повърнат“. (По-нататък се излагат двете противоположни мнения в Цариград по тоя въпрос, макар че и тук Кедрин невярно изтъква, вместо Теодора Студит, патриарх Никифор като водач (κορυφαίος) на ония, които били против възвръщането на бежанците).

Обаче подобни причини ние не намираме у съвременния хронист Теофан, според когото, както видяхме, Крум е искал да се приемат и подновят условията на договора от 716 г., в чиято 3-та точка се и говори за беглеците, следов. Кедрин е имал под ръка не Теофан, а други извори, които, според нас, са били Генесий и зависящият от него Теофанов продължател, а пък последните ето как ни предават тия „други причини”:

p8-1

И Генесий, а след него и Продължателят, макар и да не споменуват нищо за стария договор, а се спират само върху 3-та му точка, понеже само за нея става дума и у Теофан, и то каго отделно, направено специално от Крум условие, ясно посочват (φάσκοντος άναδίδοσθοκ или προστιθίντος — έκδίδοσθαι), че тук се имат предвид случаи, които занапред, в бъдеще, ще стават, а не някои, станали вече, конкретни факти. Кедрин обаче, под влиянието на разсъжденията на Продължателя за станалите в негово време изселвания, приел, че тук се говори тъкмо за известни, станали в даденото време при Михаил I, пребягвания и от двете страни и че тъкмо тях е искал крум да му предадат, но това вече не са факти, а домиели и фантазии на Кедрина, които нямат никаква историческа стойност; при това ще трябва да отбележим, че тия невярности и несъобразности не ще да принадлежат на Кедриновия оригинал Ив. Скилица, защото у Зонара, който така също е използувал последния, нищо подобно не намираме; напротив, там всички събития от царуването на Михаил I са изложени според Теофан.

Съдържание: