x Причини за падането на България

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Причини за падането на България

Тук свършва нашият разказ за съдбините на средновековното българско царство. Ако хвърлим сега един поглед назад и си спомним цялата верига променливи събития, които даваха тласък на българския народ в продължение на цели осем века, ще получим общата картина с много мрачен колорит. В течение на толкова много векове българите, не давали спокойствие на целия полуостров, дадоха своята литература и кул­тура на останалия православен славянски свят и разтърсиха с религиоз­ното учение на своята домашна секта цяла южна Европа. И какъв про­чее бе крайният резултат от всичките им усилия и борби! Физически тоя някога си толкова бележит и страшен народ попаднал под турско иго, а духовно — под гръцко владичество и в това робско положение останал, докато в последно време доказа, че историческата му задача далеч още не е изпълнена. От династиите на асеновци, тертеровци и шишмановци изпъкват доста личности, които са съединявали политическата мъдрост с доста военна опитност. Асеновци изведнъж схванали мисълта на великия Симеон и подчертали ясно с приемането на титлата „цар на българи и гърци“ намерението си да издигнат върху развалините на Византийската империя велика славянска монархия. Иван Асен II бил много близко до осъществяването на тази идея, а храбрият Михаил Шиш­ман насмалко щял да превземе неочаквано Цариград. Великият сръбски цар Душан с твърди крачки вървял към същата цел. Обаче, всички тези енергични мъже оставяли държавата си на приемници, които били твърде слаби, за да прокарат техния план в същия дух.

Защо падна България под турско владичество — е въпрос колкото важен, толкова и мъчен, толкоз повече, че подробностите от великата борба, която опустошила в края на XIV в. българските полета, са ни из­вестни само откъслечно. При все това, бихме могли да изтъкнем следните три обстоятелства като най-важни причини, които са допринесли за пада­нето на Търновското царство.

Първата причина е византинизмът. Българите, възприемайки от изнемощелите византийци закони и литература, нрави и пороци, от самите си наставници били въвлечени в общия вече за тях гроб. Първите асеновци още били свободни от гръцко влияние; едва с пристигането на първата гъркиня-царица гърците почват да проникват в България. Византийското господство през XI и XII векове подготвило почвата за гръцкото влияние. Обаче, само привилегированите класи — боляри, духовен­ство и градове—изпаднали в допир с тази гръцка цивилизация; селското население си останало в същото положение, в което е било и преди, па в което си остават и днес.

По-нататък допринесло твърде много да се разстрои древна Бълга­рия богомилството. Това мрачно учение изстудило у хората любовта към отечеството, внесло раздвоение във всички народни класи и в края на краи­щата довело до деморализация. Когато се появили турците на полуострова, притисканите богомили виждали в тях по-скоро освободители, отколкото притеснители.

Третата причина е средновековният феодализъм. Управлението на страната било в ръцете на егоистичната болярска каста и на попадналото под византийско влияние духовенство. Навсякъде в България, Сърбия и Босна болярите проявявали стремеж към независимост и поради това не били разположени към силни царе. Долната класа от народа пък се намирала в несвободно състояние и прикрепена към земята. Интересите на горните и долните класи, разбира се, не се схождали, но при все това ние сме на мнението, че в България работата не достигала толкова далеч, както в Босна, гдето турците успявали да повдигнат селяните срещу дворянството, като им обещавали свобода.1 Че българският народ не бил съвсем потъпкан, а умеел и сам да се залавя за оръжие против вътрешни и външни врагове, показва историята на овчаря, селянин – цар Ивайло.

В следващите страници ние предлагаме един кратък преглед на вътрешното състояние на Търновското царство (1186—1393). Като главен извор ни служат старобългарските грамоти, които са дошли до нас, за жалост, в твърде малък брой2.

Едва след като основно се проучи цялата страна и след като се обнародват всички археоложки и ръкописни съкровища, скрити все още, както вътре в самата страна, така и на чужбина, ще може да се помисли да се възстанови цялата картина. В следващия преглед често ще се позоваваме на родствените съответни византийски и сръбски учреждения, защото те са по-добре познати и защото с помощта на първите задоволително се обясняват учрежденията от гръцки произход, а с помощта на вторите — славянските.



1 Речьта на пратеника на краля Стефан Томашевич пред папа Пий II в 1461 г. Вж. още Gobelinus у Pray’a, Ann. Ill, 275. Рачки в Rad VIII, 169.

2 На славянски език има всичко седем. 1) Търговската привилегия, дадена от Иван Асен II на дубровничаните (жителите на Рагуза, по славянски Дубровник) (1230 —2241); 2) Договорът на дубровничаните с михаил Асен против сърбите от 1253 г. (по сръбски); 3) Хрисовулът на Константин Асен, даден на манастира Св. Георги във вирпинската планина при Скопие (1258—1277); 4) Писмото на деспот Яков Светослав до киевския архиепископ Кирил III; 5) Хрисовулът на Иван Асен IV, даден на Оряховския манастир в 1347 г.; 6) Хрисовулът на Иван Шишман, даден на Рилския манастир в 1378 г.; 7) Пак негов хрисовул на Витошкия манастир. Четвърта грамота е издадена от Востоков, Опис. рукоп. рум. музея, 291; всички останали са поместени във второто издание на „Памятников древней югославянской литература“ от П. Иосиф Шафрик (Pamdtky стр. 2, 16, 23, 96, 105 и сл.). Кг № 1 и 2 също у Миклошича, Mon. serb. 2, 35. Като изключим грамота Кг 2, всички останали сж писани на старословенски език — на българско наречие. Освен това, заслужва да се спомене една компилация, съставена по най-старите грамоти на Асен II и Калиман I, която се касае до Зографския манастир на Св. Гора и се отнася към XVI в.. На латински е писана Калояновата кореспон­денция с папата и Иванковият договор с генуезците в 1387 г.; на италиански договорът на венецианците с Александър от 1352 г. От надписите най-важен е станимашкият (Шафарик, Pam. 94), и търновския — и двата от 1233 г., и боянският от 1259 г. (Гласник 7, 189). Грамотата на Александър, дадена на Рилския манастир, която Григорович видяп в 1845 г. (Очерк путешествiя 150), не е издадена. Другият документ от времето на Александър от 1342 г., зографският, напечатан в „Блъгарски книжици", нямах възможност да го видя. (Гри­горович, ib. 67, Шишков, История на българите 255).

Съдържание: