x Промяна на вътрешната и външна политика на България

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове”

Промяна на вътрешната и външна политика на България

След смъртта на Крум работите в България не тръгнали на добре. Неговият син и приемник Омортаг, (814 — 831) не се оказал в състояние да схване смисъла на широките държавнически планове на баща си, за да про­дължи делото му както във външната, тъй и във вътрешната политика. Той бил принуден да отмени готвения от баща му нов  поход против Цариград, защото реакцията от страна на българските боили, които до тогава се теготили под силната ръка на Крум, не се забавила да избухне още на първо време. Тая реакция се изразила в почналото се веднага гонение против християните.

Начело на това гонение застанал българският воевода-боил Диценг, който е бил, вероятно, най-влиятелно лице измежду българските боили. Първа жертва на гоне­нието станал най-главният проповедник и крепител на християнството, плененият от Крум одрински митрополит Мануил. След като не се съгласил да се отрече от Христа, той бил подложен на много оскърбления и предаден на мъченическа смърт. Подир екзекуцията на епископа Мануила обаче Диценг, според Менология, ослепял и бил убит от своите хора. На негово място изстъпва друг български воевода-боил на име Цок, който продължил гонението с още по-голяма жестокост. Тоя „безбожник“ според думите на църковния писател, събрал всички „ хва­нати “ (κρατηθέντας) християни, между които имало воеводи, свещеници, дякони и прост народ, и със сила искал да ги принуди да се отрекат от християнството, и от ония, които не се покорили, едни обезглавил, други пък предал на разни мъчения и най-ceтне безмилостно ги избил. Към това време ще да са пострадали и следните, преброени в славянския пролог, християни: епископите Георгий Девелтски и Петър, които, след като били бити с тояги безчеловечно до смърт, били обезглавени, а също и много други — до 377 души били предадени „мечному осужденiю“. Между тях били: „християнските воеводи Иоан и Леонт, които били заклани; епископът на гр. Никея (при Одрин) Леонт, който бил прободен в корема; Гавриил и Сионий — за­клани, а пресвитер Парод бил осъден да бъде с камъни погубен.

Друга една характерна особеност от времето на християнското гонение в България при Омортаг намираме в едно от поученията на Теодора Студит (759 — 826), игумен на Студийския манастир при Цариград, известния и най-виден представител на аскетизма и защитник на пра­вославието през епохата на иконоборството.

Колкото кратки и откъслечни и да с тия известия за християнските гонения в царуването на Омортаг, те все пак ни дават известна представа за силата на гоне­нието и за способите, към които с прибягвали гонителите-езичници с цел да принуждават християните да се отричат от Христовата вяра. Обаче в тях изпъква още една особеност. Както видяхме, гонението е обхващало не само пленниците-християни, но и всички слоеве на населението в държавата, както славяни, тъй и българи, и е засягало и тяхното социално положение. Тая тъкмо особеност на това гонение ни ясно показва, че едва ли ще трябва да се търсят неговите причини само в религиозния фанатизъм на българите, защото те са нямали някой силно развит религиозен култ със закоравяла организация, под чието влияние те да са действували. Във верските въпроси те са били, ако не индеферентни, то във всеки случай толерантни поради особеното си положение в държавата, което донейде се подтвърдява с това, че християни е имало и преди това в страната, обаче систематично гонение против тях българите не са повдигали, поне за такива нямаме никакви известия; напротив, всяко религиозно движение в България, както в езическо, тъй и в християнско време е имало всякога политическа основа. Така и в дадения случай, повдигнатото гонение е било насочено не толкова против християните, колкото против славяните, които с били хри­стияни, и против ония българи от боилското съсловие, които се сблизили със славяните и се опирали на тях в политическите борби.

С издигането на славянските първенци при Крум, което е било свързано със закрепата и засилването на цен­тралната власт, българските боили чувствували, как се изместяла почвата под нозете им като фактори по зна­чение и надмощие в държавата, на което не малко е спомагало и разпространението на християнството, а чрез това те губили и националната си обособеност между много­бройното славянско население. И сега, след като се осво­бодили от силната ръка на своя строг, господар, те отново поискали да си върнат предишното първенствуващо пред славяните положение, а заедно с това и да завладеят личността на хана; може би още при живота на Крум те са успели така да фанатизират Омортаг, че, когато той се покачил на престола, те вече го имали здраво в ръце и насочвали вътрешната политика. Преследването на християните е било по-скоро предлог или средство за боилите, за да притиснат и дори да унищожат придоби­тото при Крум влияние на славянските племенни князе, а оттука и политическите си врагове от българските боили, и по тоя начин да отнемат у хана всяка възможност да им се противопостави с помощта на последните. Че Омортаг, е водил антиславянска политика, се ясно изтъква 1. в чаталарския надпис, дето славяните са поставени наред с българските врагове — ромеите и 2. в отцепническото движение на славенските племена в сев.-западната по­крайнина на държавата между абодрити, браничевци и тимочани, които се оплаквали от несправедливата жестокост на българите и преминавали под франкска власт.

Промяната в управлението, както и вътрешните събития веднага се отразили върху външните отношения на България и преди всичко към Византия. След  голямото опустошение и опленение, което българите извършили в Тракия в края на есента или началото на зимата 813 г. и след  като императорт се уверил в истинността на известието за готвения от Крум за през 814 г. грандиозен поход, и че българите тръгнали в поход с настъпването на пролетта 814 год., за Лъв V, който поради своята слабост не се решавал да излезе, както видяхме, в открита война със страшния Крум, не оставало нищо друго, освен да приготви нужните средства за отбраната на столицата. Обаче последвалата наскоро смърт на Крум и настаналите в България вътрешни потреси, за които сигурно са знаели в Цариград, дали възможност на Лъв V да промени политиката си спрямо българите. Той най-първо се опитал да сключи мир и затова в същата 814 год. се обърнал чрез пратеници към Омортаг с предложение за мирни преговори. Но „когато българинът, като всеки варварин и надменник, казва летописецът, не се съгласил на това, император Лъв побързал да потегли в поход против тях“ (българите), с цел, вероятно, да заглади лошото впечатление от своето бездействие  през  времето на Крумовите походи, като ще да е използувал и почнатото в България гонение против християните, за да направи войната популярна.

Движението си Лъв V насочил на северозапад по Одринския път към Аркадиопол, дето е предполагал да посрещне навлезлите още  през  есента 813 год. бъл­гарски войски, а също и тия, които  през  пролетта 814 год. били вече навлезли, както видяхме, в Тракия и дето ги заварило известието за смъртта на Крум. Императорт намерил българите при стария град Burtudizus или Βουρδόζις (сег. Баба-Ески) и близо до тях разположил на лагер войската си. Наскоро след това било дадено сражение, в което императорт употребил следната военна хитрост. „Когато се завързал упорит бой, по царска заповед византийската войска се обърнала на бяг, па и сам императорт почнал наедно да бяга. След като българите непредпазливо се впуснали да преследват, императорт веднага се обърнал назад и застанал против тях с цялата си войска; като се нахвърлил върху тях, той се показал напълно храбър. Така той надвил самия началник на българите, а децата им хвърлял на камъните, а другите тежко наказал на пло­щада“. След това императорт се върнал наскоро в Цариград с бляскави трофеи и с голяма плячка.

Противодействието, което най-сетне Лъв V се решил да предприеме против българите, постигнало целта си: то, според думите на летописеца, смирило гордостта на българите, и направило да се ободри притиснатият и отпаднал дух на ромеите“. И наистина, това злополучно сра­жение при Бурдиз, наред с вътрешните раздори, а така също и усложнението на работите, както ще видим по-долу, по североизточните и северо-западните граници на държавата принудили най-сетне Омортаг да влезе в пре­говори с Византия за траен мир. След  като получил съгласието на императора, той изпратил за тая цел пратеници в края на 814 или в началото 815 год. в Цариград. Преговорите се завършили благополучно със сключ­ването на 30-годишен мир. За условията на този мир византийските хронисти нищо не споменуват; обаче един от запазилите се до нас надписи от езическа България, именно тъй нареченият сюлейманкьойски, съдържа тъкмо тия условия, както това се види от самото му съдържание. Макар и да е силно фрагментиран, тоя надпис, доколкото може да се попълни, гласи така:

„Великият хан Омортаг, пожела да има мир с гърците чрез послания до императора. И изпрати прате­ници; в първата година (от царуването на хана) те (пра­тениците) сключиха договор за 30 години. Първата от четирите (?) в договора статии: относно старата граница нека бъде оная от Девелт и до река …. и между двете реки до … . мост, и между Балзена и Агатоники, а после и към Констанция и към Макроливада и до . . . планина, дотам биде прокарана пограничната линия. Втората (статия): относно славяните, които се намират под императора в планините, защото те бяха (там) по-рано, когато стана нападението, и относно другите славяни, които не са пода­ници на княза (хана) в крайбрежната област, той (императорт) ще ги повърне в обмяна за заловените пленници-християни, (а именно): за турмарси, спатарии и комити по … . (души), а за простия народ — душа за душа; (по) два вола за заловените вътре в крепостите, ако те бъдат разпуснати по селата; ако някой стратег е избягал.

И тъй, в I-та статия на тоя договор се установява новата граница между България и Византия. Доколкото е възможно според данните на надписа, тя се определяла така: от Девелт тя е вървяла по старата линия на окопа еркесия до горнето течение на р. Чобан-Азмак, ляв приток на Тунджа, оттам повръщала право на юг и между двете реки, Тунджа и Чобан-Азмак, достигала до моста при устието на последващата северно от с. Шахлий, (а може би до някой мост още по-южно при големия завой на Тунджа), отдето повъртала на запад по северните склонове, а може би и по вододела на Сакар-планина, южно от гр. Каваклий, после се спущала право на ю.-з. между Агатоники, която се намирала, както се предполага, западно от с. Саранлий, и Балзена, която ще трябва да търсим, следов., на с. от същото село (може би тя да е голямата крепост при с. Главан), достигала до Марица северно от Харманли към Констанция, която се намирала на десния бряг на реката (може би южно от с. Оваджик, дето има раз­валини) и оттам отивала право на запад към Макроливада, днеш. Узунджова и след това границата е отивала към някаква си планина, чието име не може да се попълни, затова на друго место ние поискахме да видим някой връх в предгорията на източните Родопи. Обаче заключител­ните думи на тая статия: „до там биде прокарана пограничната линия“ ни подсеща на друго обяснение, именно, че по-нататьк границата щяла да бъде определена, след  като областта между Средна гора и Родопите, т. е. Пловдивската област окончателно бъде предадена на българите, което трябвало да последва, вероятно, след  изтичането на известен срок, докато крепостите в тая област бъдат напустнати от византийските гарнизони, а до тогава оставала валидна в тая област старата граница, която е отивала в сев.-западна посока към Стара планина, или по-право към Средна гора. До изпълнението на това условие на договора българите задържали някои завзети от тях още при Крум крепости около Одрин, които наистина били повърнати при Маламира, след  като Пловдив и неговата област били предадени от византийците. Ако и да не влизали в новите граници всички завоювани от Крум земи, все пак отстъпката на посочената област, макар и под известно условие, била доста чувствителна за ромеите, и поради това авторът на „Посланието до импер. Теофил“ тъй силно иронизира над Лъв V, като казва, че последният „побързал да изпълни предписаното (т. е. да почне войната против българите) без колебание, за да не би някак да избяга от ръцете му, като изхвръкнала птица, прокарването на пограничната линия за 30 години“.

Във 2-та статия се трактува за обмяна на пленниците от двете страни. Българите са обещали, както се види, да отпуснат пленниците християни, които били взети в плен в 811 г. или пък откарани в България  през  времето на Крумовите походи, а императорт се задължил да повърне в обмяна срещу тях две категории славянско население, а именно: 1 ония славяни, които  през  времето, „когато станало нападението“, т. е.  през  времето на последния поход на Лъв V в 814 г., или се били изсе­лили, или на сила били откарани както от българска тери­тория, тъй и от ония земи, които по 1-та статия преминавали в българските предели, на византийска територия, в планинската област на Сакар и Странджа планина, а може би и на Родопите, защото, пояснява надписът, те, макар в дадения момент и да се намирали под властта на императора, трябвало да се повърнат, понеже по-рано са населявали същата територия; и 2. другите славяни“ от крайбрежната област, т. е. от съседната покрайнина по брега на Черно море, която оставала под ромейска власт; тия славяни, казва надписът, не били поданици на бъл­гарския княз (хан), понеже те по-рано не са населявали територията, която сега ставала българска, поради това в тях ще трябва да видим ония славяни, които са. се изсе­лили доброволно или по принуда от българска на визан­тийска територия  през  втората половина на VIII. век. По-нататък в тая статия се излагат подробности, при които щяла да стане обмяната, а именно: за началствуващи лица — турмарси, спатарии и комити — византийски) се предвиждало, вероятно, няколко души славяни за всекиго от тях, но по колко остава неизвестно, защото тъкмо тук надписът е повреден, а за простите хора от едното и другото насе­ление — ромейско и българско — обмяната ще става „душа за душа“, т. е. човек за човек; за заловените в крепостите ромейски войници императорт ще даде по два вола (или бивола) за всекиго, но и то под условие, че обменените войници ще бъдат пуснати да си идат по селата, — условие, с което българите са си гарантирали безопасност, като се домогвали чрез това да намалят гарнизоните в пограничните византийски крепости. Най-сетне от четвъртия случай за обмяната на пленниците се е запазило само условното изречение: ако някой военачалник (визант. стратег) е избягал…“ и вероятно по-нататък се е предвиждал откупът, който императорт трябвало да даде за него, защото, очевидно, нашият надпис не се е свършвал с последния ред на фрагмента; би трябвало да се очакват поне още две статии на договора, но за жал те са завинаги изгубени за историята.

Тоя мирен договор бил сключен в Цариград между императора и пратениците на Омортаг, както това се види от церемониите, които били извършени при клет­веното скрепяване на самия договор. Един съвременник на събитието, като разказва за Лъв V и за отношенията му към църквата и иконопочитателите, ето какво пише по тоя случай: „И наистина, за тъй безсрамно и неприлично завършения приятелски договор, който той (Лъв) сключи с близкограничащите хуни, кой няма да пролее най-горещи сълзи? Защото той употреби техни обичаи, а те — нашите и по тоя начин осигури взаимните съглашения. При това беше възможно да се види, ромейският император да извършва с ръце възлияние с вода от чаша върху земята, саморъчно да обръща конски седла, да хваща тройносплетени ремъци, да подига нагоре трева, и чрез всичко това да навлича върху себе си проклятие, а езичниците — да се допират с нечестивите си ръце до нашите божествени символи (разбир. кръста и евангелието) и да се кълнат в тяхната сила“. Това известие се явява твърде характерно, не само защото ни запознава с обредите, които хуно-българите езичници употребявали при извършването на договорната клетва, но и защото, ако императорт се съгласил до толкова да се унижи, че да даде клетва по езическия обичай на българите, несъмненно по предложение на Омортаговите пратеници, това показва, доколко мирът е бил желателен за империята, нема вече да говорим за самите статии на договора, които са били, както видехме, в полза на бъл­гарите: избухналото наскоро след  това гонение против иконите, което отново разтърси империята, е правило необходим тоя мир. Но мирът бил нужен не по-малко и за България. Гонението на християните несъмнено се е продължавало, защото новата вяра почнала да си пробива път в самия хански двор. Теофилкт, архиепископ Охридски, ни разказва, че в числото на пленниците, които били откарани от Одринско, имало някойси Кинам, „великолепен и хубав по външност, а по душевната си лепота по-славен и по-божествен от своите съвременници“. При раздялата на пленниците той се паднал Омортагу. Кинам бил обикнат от господаря си и от всички други, понеже безспорно ги превъзхождал във всяко отношение; само едно нещо в него ги печалило: той се различавал от тях по религия. Затова Омортаг, употребил всички старания, за да го отлъчи от Христа. Изпърво той изпитал вярата му по следния начин: след като извършил едно бляскаво жертвоприношение и приготвил при това богата гощавка, той заповядал на бла­городния Кинам да седне наедно и да яде с другите начал­ници. Но Кинам, като си спомнил думите на ап. Павла, че „на вярващите в Христа не е възможно да пият чаша Господня и чаша бесовска“ (1 Кор. X, 20), отхвърлил предложението да обядва с тях. Ханът настоявал на своето. Киман, вмясто покорност, почнал да доказва празнотата на езичеството и да проповядва за Христа. Тогава Омортаг не претърпял това и заповедал да затворят христовия слуга в тъмница, в която той останал до смъртта на Омортаг. И тъй, според Теофилкта, едничката причина за това тъй строго отнасяне с Кинама било туй, дето той се различавал от българския хан и неговите близки по религия. Обаче по-нататъшната съдба на затворника (вж по- долу) ни подсеща да търсим истинската причина за злата участ на Кинама в опасението на българските боили, да не би под влиянието на тая тъй високо издигната личност християнството да проникне в самия хански род, и по тоя начин новата вяра, зад която се криело тържеството на славяните, да се закрепи в България. Обаче и тая мярка, както ще видим по-нататък, не помогнала на боилите.

Наред с тия вътрешни опасения, които изисквали бързи и строги мерки от страна на българските боили, не по-малко отвличало вниманието на Омортаг и на неговото правителство новото разместване на народите, което ста­вало в дадената епоха по степите на южна Русия и което докарало в Европа нов  варварски народ, който се врязал като клин в средата на средне-дунавското славянство. Ние тук разбираме движението на маджарите, които в началото на IX век напуснали старото си отечество отвъд p. Волга и р. Кама и се спуснали да търсят нови живелища на юг и югозапад, където ги привличал слухът за богатствата на тия страни. Първоначално маджарите се настанили между Дон и Днепър във владенията на хаза­рите, без да образуват тук отделна яка държава, а са живели на отделни и самостойни племена, от които всяко си имало свой главатар. Това обстоятелство им давало възможност да не се ограничават в своите скитания и грабежи с известна определена местност; напротив, техните отделни отреди наскоро след пристигането си в придонските степи продължавали движението си на юг и ю.-за- пад, като са разполагали лагерите си там, дето позволя­вали обстоятелствата и природните условия и извършвали в същото време своите грабителски нахлувания в разни посоки. Дали маджарите са се приближили  през  това време до българските североизточни граници, които повидимому са достигали тогава до долното течение на Днепър в съседство с хазарското царство, ние нямаме прави данни; обаче старанието на Крум, както видяхме, да защити тъкмо тия граници с преселението на византийските пленници въ 813 г. и да устрои тук, по примера на византийските импе­ратори, военни поселища, ни дава доста основание да мислим, че в това време маджарите са представяли вече немалка опасност за българските владения между устието на Дунава и Днепър особено  през  времето на пригото­вленията на Крум за грандиозния си поход срещу Цариград  през  зимата 813/14 г. Но след смъртта на Крум опасността откъм маджарите, както изглежда, се уголемила, което е и накарало около 818—820 г. да предприеме поход срещу тях в посока към Днепър, за който ни свидетелствува един мемориален надпис от времето на Омортаг. В тоя надпис се казва, че копан Окорс, от рода Цакагар,  през  времето на един поход, потънал в Днепър. Какви са били резултатите от тоя поход, остава също неизвестно; но, доколкото може да се съди по тоя надпис, българите ще да са успели да отблъснат маджарите отново в техните живелища отвъд Днепър, и несъмнено Омортаг, е сполучил да си осигури безопасност откъм тая страна, защото наскоро след това той трябвало да обърне погледите си отново към Византия, дето станала нова промяна в управлението.

Лъв V, макар с успех да защищавал границите на империята в Мала Азия от аббасидите, обаче подновеното иконоборство, което се водило не тъй силно и  жестоко, както при Исаврийските императори, се обърнало от чисто църковна в политическа борба, жертва на която станал императорът. Съставено било съзаклятие начело с бившия негов приятел, стратег Михаил Аморейски, който в деня на Рождество Христово 820 г. сполучил да го убие и себе си да провъзгласи за император. Михаил II Балба (820—829), ако и да бил от долен произход, притежавал достатъчно такт и умение, за да даде едно що-годе удовлетворително разрешение на иконоборческия въпрос и да въдвори общественото спокойствие. Обаче, колкото и да се мъчил той да поддържа една умерена вътрешна политика, неговият пример бил заразителен за други, като него властолюбиви личности, за да произведат нова революция. Един от неговите другари, военачалник Тома, по произход вероятно славянин, в съюз с арабите и с помощта на други източни народи сполучил в 821 г. да вдигне на източните граници на империята бунт, който заплашвал да разтърси из основа държавата с много по-голяма опасност, отколкото Предишните подобни бунтове, защото тая гражданска война получила не само политически, но и религиозен и социален характер. По-голямата част от Мала Азия се отцепила от империята и признала властта на бунтовника. С помощта на една част от византийската флота в бяло море, която се отметнала от императора, и към която се присъединили много други византийски товарни кораби, Тома сполучил да проникне в Тракия, дето насе­лението се присъединило към него за общи действия, а в декември 821 г. обсадил Цариград от море и суша. Положението на столицата било твърде критическо. Наистина, обсадата  през  цялата 822 г. преминала без особени успехи за обсадителите, но от своя страна и Михаил II не могъл да предприеме нищо решително. В тая критическа минута столицата на империята била спасена от навременната помощ на българите.

През  лятото на 823 г., след поражението на флотата на бунтовника в мраморно море, Омортаг набързо навлязъл във византийска територия и по главния път покрай Одрин и Аркадиопол неочаквано се явил на бреговете на Мраморно море, като се разположил на равнината Кидукт източно от Ираклея (Ерекли). Известието за при­стигането на българите принудило Тома да снеме обсадата на столицата и веднага потеглил срещу новия неприятел. В станалото там сражение Тома бил съвсем разбит и бил принуден да се оттегли в близките планини. Докато той се готвил да даде ново сражение, българите, доволни от победата си и като награбили голяма плячка, скоро се оттеглили и напуснали византийската територия. Дали това бързо оттегляне на Омортаг е било предизвикано от страх, че българите не ще могат да издържат едно ново сблъс­кване с Тома, или пък то е влизало в условията, при които им е било позволено да навлязат в империята предвид на съществуващия мирен договор, засега остава неизвестно тъй, както не може с положителност да се установи по чия инициатива българите се намесили в тая гражданска война. Според едни Михаил сам се обърнал към българите за помощ, като ги поканил да му бъдат съюзници, а според други, Омортаг, като се научил, че императорт бил обсаден, изпратил тайно пра­теници при Михаил с известие, че той е готов по собствено желание да даде достатъчна помощ, понеже искал да подтвърди и още повече да заякчи сключения от него 30-годишен мир с Лъв V. Макар, че тия последните и да твърдят, какво Михаил II не се решавал отначало да приеме предложението на българския хан, или под предлог, че не трябвало тия, които се били съгласили за толкова време да се въздържат от проливане на християнска кръв, да унищожат добрите решения поради войната на съзаклетниците, или защото поради своето скъперничество е щадил държавното съкровище за заплатата, която той би трябвало да даде на българите за оказаната помощ, ние не можем да допуснем, че Омортаговата помощ е станала без знанието и не по желанието на императора. Очевидно предварително са се водили преговори за условията, при които трябвало да стане навлизането на българската войска в пределите на империята: вероятно, от българска страна е било предложено да се смята тая акция не за нарушение на 30-годишния мир, а за още по-големо негово заякчаване, а от византийска — българското навлизане да бъде за късо време и без никакви претенции за каквото и да било възнаграждение от страна на императора, и българите да се задоволят само с плячката, която ще заграбят от неприятеля в случай на победа.Както и да е  било, но подобна една съвместна акция против Тома се налагала от самите интереси на двете съседни държави, независимо от това, от кого е излязла инициативата: от Михаил II ли, или от Омортаг. Защото една външна помощ за императора в дадения момент била повече от желателна и дори необходима, както видяхме, за спасението на столицата, а с нея и на империята, а пък изменението на отношенията между България и Византия, което би последвало, в случай че бунтовникът излезе победител,  би  било за Омортаг от съдбоносно значение предвид на политическите усложнения, които в това време ставали на северо-западните граници на държавата му, както ще видим по-долу. Обаче сполучли­вата и навременна намеса на българите в гражданската война на Византия не само отклонила всяка опасност от тая страна за България, но и нанесла решителен удар върху предприятието на Тома, след който той не можал да се поправи. Подир едно неуспешно сражение в околността на Цариград, Тома се затворил в крепостта Аркадиопол, дето обсаден той бил хванат от градските жители и предаден Михаил II, а в средата на октомври 823 г. бил убит. Като си осигурил по тоя начин безопасност откъм южната си съседка, Омортаг насочил всичкото си внимание на северозапад, дето развиващите се събития изисквали бързата му намеса.

След унищожението на аварската държава и присъединението на източно Маджарско с Банат към България, българските владения, както видяхме, граничили непосредно с франкската монархия по p. Тиса и р. Дунав в началото на IX век. Докато Омортаг, бил завзет с уредбата на отношенията си с Византия, една част от славянското племе тимочани, които влизали в състава на българската държава още от времето на Тервел, по неизвестни при­чини се отметнала от българската власт, вероятно след смъртта на Крум, и преминала във франкска територия. В 818 г. те заедно с други български славяни — абодрити, от които една част населявала страната по левия бряг на Дунав между тая река и Тиса, от устието на р. Сава, до онова на Тимок, а другата част под името преденеценти или браничевци — по десния бряг на Дунав в областта на р. Млава изпратили пратеници при Людовика Благочестиви (814 — 840) в Херистал с предло­жение да ги вземе под върховната си власт, на същите федеративни начала, на каквито и панонските славяни влезли в състава на франкската държава начело със своите местни князе. Обаче, когато в 819 г. хърватският княз, Людевит, след като Людовик благочестиви му отказал да го защити от жестокостта на фриулския маркграф, Кадолах, на когото той бил непосредно подчинен, вдигнал голямо въстание между pp. Сава и Драва за независимост, отцепилите се тимочани се присъединили към него. Поч­налата се обаче усилена и неравна борба против фран ките Людевит не можал да издържи и в 822 г. бил принуден да търси спасение в Сърбия, дето неговият заклет враг, Борен, управител на далматинските хър­вати, наредил убийството му в 823 год., и хърватите, а задно с тях и тимочаните били отново подчинени под франкската власт. След бягството на Людевита абодритии браничевци, боейки се пред силата на мощния си съсед, изпратили в 822 год. на сейма във Франкфурт при Людовика пратеници, които да му оповестят за доброволното си подчинение.

Тия самоволни отцепвания на споменатите славенски племена от българската държава принудили най-сетне Омортаг да обърне сериозно внимание към това, което ставало на северо-западните граници. След  завръщането си от похода против Тома в 823 г. той се опитал, вероятно, със сила да върне отцепилите се славенски племена, но по видимому не сполучил. Затова в 824 г. под предлог, че иска да сключи мир, Омортаг изпратил пратеници с писмо до Людовика Благочестиви. Императорът, след  като ги изслушал и прочел донесеното писмо, крайно очуден, назначил едного баварца Махелма да отиде заедно с Омортаговите пратеници в България и да изучи по-грижливо причините на това необикновено и никога по-рано не бивало посолство във франкската държава. И наистина това е било първо сношение на българския владетел с франкския господар и изобщо със запад. Като резултат от отиването на Махелма в България било това, че през зимата 824/5 год. Омортаг изпратил нови пратеници, на които било възложено да установят точно границите между българската и франкската държава. В мисията на това посолство ясно се вижда, че българският хан е искал по миролюбив начин да разреши пограничния въпрос. Но когато съобщили на Людовика в Ахен, че българ­ските пратеници се намирали в Бавария, той изпратил специално човек, който да ги посрещне и задържи там известно време. Между това той позволил на нови прате­ници от браничевци, за които така също му било съобщено, че се приближавали, незабавно да дойдат при него. Когато пратениците от последните почнали да се оплакват от несправедливата враждебност на българите и молили за помощ против тях, заповядано им било да си отидат в земята и да дойдат пак към времето, определено за българските пратеници. от тая разпоредба се види, че Людовик е искал да разгледа пограничния въпрос в присътствието на представители от двете страни. Обаче той не сдържал думата си. Българските пратеници, които по негова заповед били задържани в Бавария, получили разрешение да дойдат в Ахен само в средата на м. май 825 г. Людовик  ги приел и изслушал и наскоро след това по същите пратеници изпратил до българския владетел писмо, в което той повидимому не давал удовлетворителен отговор.

Когато българските пратеници се върнали в Плиска и донесли писмото на императора, Омортаг, силно ядосан от съдържанието му, понеже не получил това, което ис­кал, решил да постави въпроса ребром. В началото на 826 год. той изпратил отново същия пратеник с писмо до Людовика, в което той право заявявал, или незабавно да стане определението на границите, или, ако това не е угодно, то нека всеки защищава границите си, понеже не съществувал никакъв мирен договор. Но императорт и тоя път не намерил за нужно да му отговори веднага, защото в това време се пръснал слух, какво българският владетел бил или свален от престола, или бил убит от някой негов боил. Затова той заповядал на пратеника да почака, докато се узнае, доколко този слух е верен. За тая цел дворцовият граф Бертрих бил изпратен в Каринтия при графовете Балдерих и Геролд, отбранители на „аварската“ граница. Когато Бертрих се върнал и донесъл, че пръснатият слух е лъжлив, Людовик повикал при себе си българския пратеник и веднага го отпуснал да си отиде обратно без писмо.

Тия безрезултатни протакания, в които явно прогле­ждало едно незачитане от страна на западния император към българския владетел, а може би и желание да печели време, най сетне дали на Омортаг да разбере, че пограничният въпрос не ще може да се разреши по миролюбив начин, и той не се забавил да се вземе за оръжие. В 827 г. български войски били изпратени на лодки от Дунав нагоре по р. Драва; те навлезли в Горня Панония и опустошили страната с огън и меч. Като завладял по тоя начин тамошните славяни, Омортаг изгонил оттам поставените от франките техни князе и назначил вместо тях български управители.  През  февруари 828 г. фриулският маркграф Балдерих, приемник на Кадолаха, за немарливите си действия против българите бил сменен от длъжността и воденето на войната било предадено на младия крал Людовика Баварски. Изглежда, че франките са успели да отблъснат българите от завзетата тери­тория, защото в 829 г. българска войска отново навлязла на лодки по р. Драва във франкските владения и опожарила няколко села. Към времето на тия военни действия против франките ще да се отнася и загинването на таркан Онегавон от рода Кувиар, който, според един меморален надпис от времето на Омортаг, потънал в р. Тиса.

Какви са били след  това политическите отношения между България и франкската държава, за това западните аннали нищо не споменуват; обаче, като имаме предвид, 1., че в 832 г. български пратеници са идвали с дарове при императора, което явно посочва на мирни и приятелски отношения между двете съседни държави, и 2. че областта Срем (Sirmium), между p.p. Дунав и долното течение на Сава, след  Омортаг се намирала вече под българска власт и останала българска през IX и X век, ние имаме доста­тъчно основание да твърдим, че второто навлизане на бъл­гарите по Драва във франкските владения в 829 г. се е завършило с прекратяването на враждебните действия и с пълно съгласие между Омортаг и Людовика за точно определяне границите между двете държави. Дали е последвал некой мирен договор между тех, не е известно; но несъмненно е това, че от тогава 1. се е турило край на франкската офанзива към Балканския полуо-в и 2. областта Срем е била отстъпена окончателно на българите, с което се осигурявала важната крепост Ситидунум, от тогава наречена със славяно-българско име Белград, и се закръглявала северозападната българска граница, която сега е вървяла така: от устието на Тиса, обхващайки об. Срем тя слизала към средното течение на р. Сава, по тая река до устието на р. Колубара, по тая река и по из­точния й приток в ю. източна посока към средното течение на р. Морава, по нея и българ. Морава, и при дн. Алексинац се отделяла от нея и, като обхождала Ниш източно, спу­щала се по Суха планина към входа на Струмското дефиле при Перник; оттам между Витоша и Рила край Самоков достигала западните Родопи при Костенец и по северните склонове на тия планини се спущала към Макроливада, дето тя трябвало по-сетне да се скопче с определената по 30-годишния мир югоизточна граница с империята.

Последният акт във външната политика на Омортаг е свързан с новата промяна на престола във Византия. На 1. октомври 829 г. умрял Михаил II, когото наследвал син му Тсофил (829 — 842). Михаил сирийски отбелязва в хрониката си като първо събитие в царуването на новия император, какво „българите се спогодили с него“ или че те „се задлъжили да изпълняват това, което било от по-напред решено“, под които изрази безспорно трябва да разбираме, че 30-годишният мир бил подновен и че българите се задължили да го спазват и  през  него­вото царуване, а това за Теофил било от първостепенна важност поради затруднителното положение, в което се намирала империята в това време, — тежките войни с арабите. Към края на третия десетък на IX век Омортаг, сполучил да възстанови мирните отношения със съседите си. Но той не можал дълго да се наслаждава от тоя мир, защото не след много време се поминал. Смъртта му ние отнасяме към 831 г., защото, както видяхме, в 832 г. са ходили български пратеници с дарове при Людвика Благочестиви, несъмнено, за да известят западния император за покачването на новия хан на престола и да подтвърдят и скрепят отново настаналите след 829 г. мирни отношения между България и франкската държава.

Сравнивайки политическата дейност на Омортаг с оная на баща му Крум, не е Мъчно да забележим, че те са били насочени в две диаметрално противоположни страни: Крум бе насочил всичкото си внимание на юг и югозапад с цел да разшири границите на царството за сметка на източната империя, като освободи и обедини всички балкански славяни, и по тоя начин да създаде от България една силна държава, която да бъде в състояние винаги да се противопоставя на Византия и да отстоява своята политическа независимост; от тая политическа про­грама изтичала, както видяхме, и насоката на вътрешната му политика — постепенното издигане и приравнение правата на славяните с ония на българите в полититическо и социално отношение. Омортаг, напротив, намирайки се под силното влияние на антиславянската политика на българ­ските боили, отказал се от политическите планове на баща си и, като сполучил с 30-годишния договор да определи и осигури мира с Византия, чрез което той доказал, че няма намерение да завзема нейна територия, обърнал погледите си в противоположна страна: за него, повидимому, са имали по-голямо значение и важност северните заддунавски владения, чрез запазването на които той в не по-малка степен е засилвал мощта на държавата и обезпечавал нейната независимост откъм южната си съседка. Затова Омортаг, поискал на североизток да отстрани опасността откъм маджарите, които все повече се прибли­жавали към границите на България, а на северозапад да спре настъпателното движение на франките към Бал­канския полуостров, което е заплашвало с не по-малка опасност. Той завършил с пълен успех и двете тия предприятия. Друга отличителна черта в дейността на Омортаг, също така противоположна на бащината му, е него­вото миролюбие: докато Крум прекарал повечето от цару­ването си в постоянни и продължителни войни, Омортаг, се стараел да избягва войните и, ако те му се налагали, той гледал, колкото е възможно, в по-късо време да ги свърши. Това миролюбие на Омортаг се намира в непосредствена свръзка с вътрешната му дейност, която най-релефно се е изразила в неговата строителна политика, чийто най-добри свидетели са случайно запазените и до нас дошли няколко епиграфични паметници от времето на тоя български хан.

От тия паметници на първо място ще приведем тъй наречения Чаталарски надпис, издълбан на един от варовик стълб (дълъг, 6.15 м, диаметър в основата 0.75 м, а на върха 0.53 — 0.54 м.), намерен недалеч от с. Чаталар (бъл. Чатали, сег. Крумово), северно от жп станция Преслав — Крумово. Надписът в някои места е доста по-вреден, но все пак може да се попълни в по-голямата му част, която гласи: „Великият хан Омортаг, е княз от Бога в земята, дето се е родил. Като остая (да пребъдва) в лагера на Пл(и)ска, той построи аул (дворец) на Туца (Туча) и уголеми силата спроти гърци и славяни. И построи изкусно мост на Туца (Туча) зад аула (дво­реца); а в самата крепост постави четири стълба и между стълбовете два медни лъва. Нека Бог удостои божествения княз да натиска с ногата си императора, докато тече Туца и докато тя задъръа многото български противници и, покорявайки враговете си, да проживее в радост и ве­селие сто години. А времето, когато (дворецът или крепостта) биде построен, беше по български сигор елем, а по гръцки 15-и индиктион“. Макар че някои редове не могат напълно да се възстановят, а други — гадателно се попълват, все пак главната мисъл на съдържанието на текста е съвсем понятна. И тъй Омортаг, построил на Туца или Туча „аул“, дворец, който е бил ограден със стени, защото в надписа се говори и за крепост, но в същото време в надписа се отбелязва, какво ханът останал да резидира „в лагера на Пл(и}ска“, под която несъмнено трябва да разбираме основания от Исперих „огъл“ или „агъл“ с вътрешната крепост — аулъ“ при днешното с. Абоба, известен в средните векове под името Плиска или Плисков, с други думи, той не е променил старата столица на българските ханове, а с това се е искало да се изтъкне, че постройката на новия „аул“, дворец на Туца или Туча е имал съвсем друго значение и назначение, както това се посочва от самото съдържание на надписа.

Безспорно Туца или Туча е име на река, защото на нея бил построен мост и твърде справедливо виждат в него гръцката транскрипция на славяно-българското Тыya — старото име на днеш. р. Камчия, което се е запазило в с. Тича близо до изворите на тая река. Де именно на р. Тича е била построена въпросната крепост заедно с двореца, текстът не посочва. Обаче следващото обяснение, че чрез това „се уголемила силата, мощта (на държавата) спроти гърци и славяни“, ни дава доста основание да ги търсим в такова място, което е могло да служи като най-добра защита на политическия център на държавата от южна посока. Ако по тоя начин целта при основанието на крепостта е била чисто стратегическа, то и нейното местонахождение ще да е било при най-важния планински проход по р. Тича, а това е Върбишкият проход, или по-право, при северния вход на Върбишкия проход, именно там, дето по-сетне, към края на IX век, въз­никва втората столица на първото царство — Преслав или Велики Преслав, чието важно стратегическо значение високо се ценило  през  средните векове. Щом такова е било първоначалното назначение на новопостроената крепост, то едвали може да става и дума за пренасяне на столицата от Плиска в Преслав при Омортаг, както мисли Успенски, защото 1. в нашия надпис се изрично казва, че Омортаг, като продължавал да „остава в лагера на Плиска“, т. е. без да пренася резиденцията си, построил нов  дворец с крепост на р. Тича, и 2. Преслав се споменува като столица на царството само от времето на цар Симеон, с името на когото в някои паметници се свързва и съгра­ждането на Преслав; обаче нашият надпис ясно свидетелствува, че тоя град е бил основан (έκτίσθην) много по-рано, което впрочем се доказва и от видението на Исайя, дето се казва, че градът е вече съществувал преди неговото възцаряване, и чрез това се опровергават всички съще­ствуващи легенди за основанието на тоя град. Как е бил наречен новооснованият град от Омортаг, надпи­сът не ни посочва; обаче твърде правдолодобно е предположението, че както построения при Дунав „дом“ и „старовремския дом и дворец“ (ό παλαιός οίκος и ή άρχαΐα αύλή) в Плиска той нарича πάνφημοι — всеславни, тъй и новопостроената крепост с дворец при Тича първоначално ще да е получила, ако не същия епитетъ ύπέρ-φημος, το поне друг български с подобно значение, който в превод на славянски е давал понятието „преславен", като при това се е обърнал от прилагателно нарицателно в съществително собствено, след  окончателното тържество на славизма над българизма през втората поло­вина на Борисовото царуване.

По-нататък надписът съобщава, че Омортаг построил и мост на р. Тича. Тоя мост бил направен изкусно и се намирал зад двореца или по-право зад крепостта в посока от север към юг, от Плиска към новоосно­вания град, който е бил разположен на една тераса над левия бряг на Тича. Старият път, който е минавал през Герловският пролом, в началото на устието е вървял по десния бряг, защото в това место левият брег, е висок и скалист и почти отвесно се е спущал над реката. По тоя начин новата крепост е била откъсната от главния път през прохода с реката. Новопостроеният мост е имал назначение да премахне това изолирано положение на крепост и да отвори непосредно свързката й с пътя. Неговата изкусност между другото ще да се е заключавала в това, че той ще е бил направен там, дето най-малко е бил изложен на действието на водата при разлитието на реката, а това е било тъкмо при самия вход на пролома, в най-тясното место, дето двата бряга са твърде близки. Тъкмо на това место в реката под водата лесно можеше да се видят, особено лятно време, оста­тъци от дебела и широка камена подпора от такъв един мост, което ни кара да търсим тук и Омортаговия мост. Явявайки се по тоя начин едничка свръзка на новата крепост с пътя на прохода, мостът е имал и стратегическо зна­чение, понеже е защищавал южния вход в крепостта.

Третото съоръжение на Омортаг, за което ни споменува нашият надпис, се състои в това, че нейде, може би при входа на крепостните стени (είς αυτό τό κάστρον), били поставени четири стълба, които, вероятно, са образували някой портал или в един ред на известно разстояние, тогава двата медни лъва са били турени единият между 1. и 2. стълб, а другият между 3. и 4., като между 2. и 3. стълб е бил оставен проход, — или по два стълба от едната и другата страна на входа един зад други на известно разстояние, тогава лъвовете са били турени от двете страни между стълопвете на всеки чифт. Както и да било, но поставянето както на стълбовете, сигурно мраморни, тъй и на медните лъвове показва, че и новият дворец не по-малко се е отличавал със своето великолепие, артистичност и богатство на материала и не по-малко е бил „преславен“ от дру­гите, също така построени от Омортаг.

В тоя надпис, след  главната част в текста, се изказва сентенция, която по характер и по съдържание напълно отговаря на централната мисъл: Омортаг строи нова крепост и увеличва мощта на държавата спроти вра­говете си, гърци и славяни, затова в надписа му се поже­лава 1. „да натиска с ногата си императора“, т. е. да бъде страшен за ромейския император, макар в даденото време и да се намирал в мир с него, и при това докато р. Тича тече и е в състояние да задържа изобщо против­ниците на българите, т. е. вечно, и 2 като покорява по тоя начин враговете си — лични и държавни, „да проживее в радост и веселие сто години“ — израз, който ще да е буквален превод на некое народно пожелание българско, не славенско, от което може да се заключи, че стогодишната възраст е била рядка у българите.

Надписът се свършва с датиране на самото събитие — постройката на двореца и крепостта, т. е. основанието на новия град, бъдещия Преслав, а именно, „по български“, или според българското летоброение, билай сигорг елем (или шегор алем, както се среща в именника на бъл­гарските князе) година, а „по гръцки“, или според визан­тийското летоброение, – индиктион. Тоя пасаж в нашия надпис е от първостепенна важност и услужи твърде много на историческата наука, защото даде ключа за разбиране на ония доскоро непонятни изрази в именника. Според последните тълкувания сигор елем или шегор алем по българското летоброение означава първия (елем или алем) месец на текущата сигор = втора (вол) лунна година в известен 12-годишен лун. цикъл, която, според нашите изчисления, отговаря на 146 лун. година от Б. Ера, или събитието се отнася към 1-вия месец на 146 лун. от Бъл. Ера, която наистина дава сигор или шегор циклова година. Тая 146 лун. година се е почвала на 29 август 821 с. г. и свършвала на 16 август 822 с. г. от Р. Хр., а оттука първият месец на 146 лун. г. от Бъл. Ера се е продължавал от 29 август до 29 септември. 821 г.; индиктион по византийското летоброение се е продължавал от 1 септември 821 до 31. август 822 г. от Р. Хр. И тъй, основанието на новия град или на бъдещия Преслав се отнася към септември 821 г. от Р. Хр. Няма съмнение, че тая дата ни дава времето, когато е бил написан надписът, т. е. когато работите по постройката на двореца и моста, а може би и на самата вътрешна крепост, са били завършени.

Друг не по-малко важен епиграфически паметник от времето на Омортаг е известният търновски надпис, който се намира на един от средните стълбове, надясно от западния вход на църквата Св. 40 мъченици в Тър­ново. Съдържанието на надписа гласи: „Великият хан Омортаг, като остая в стария си дом, съгради преславен дом при Дунав. И като измерих (разстоянието) между двата всеславни дома, направих в средата гробница. И от самата среда на гробницата до моя старовремски дворец (аул) има 20 хиляди оргии и към Дунав има 20 хиляди оргии. Самият гроб (склеп) е всеславен. И като измериха земята, поставиха тоя надпис. Човек, ако и да живее добре, умира, и друг се ражда. И нека тоя, който се роди най-сетне, разгледвайки тоя (надпис), си спомня за оногова, който го (гроб, склеп) построил. А името на княза е Омортаг, велики хан. Нека Бог го удостои да проживее сто години!“ И тъй, според съдържанието на тоя надпис, Омортаг построил нейде близо до Дунав някакъв „преславен дом“ или живелище, а на средата между тоя „дом“, дворец и „стария си дом“,аул, дворец, резиденция, издигнал „всеславна гробница“ (τοΰμβα), но и в тоя надпис сщо така се отбелязва, че ханът останал да живee в „стария си дом“ или „дворец“, т. е. в старата резиденция на своите предшественици — в Плиска. Затова и новият „дом“ или „дворец“, който Омортаг, построил на Дунав, едвали е могъл да има никакво политическо значение. Ако, наистина, тоя нов  ,дом“ ще Tpябвa да видим в каменната постройка на „Градщето“ при с. Кад-кьой, източно от Тутракан, чийто план и градеж не дават да се съмняваме в неговия хунно-бъл­гарски произход, то постройката на тая кpenoст е била предизвикана по-скоро по стратегически съображения: като най-близък пункт между Дунав и столицата Плиска, тя, както и другите укрепления на изток ок. сс. Попина и Гарван и на запад ок. сс. Спанчово и Долно Оряхово ще да е имала назначение да защищава резиденцията на българските ханове откъм лвия бряг на Дунав, който тук представя едно удобно място за преминаване, още по­вече че в това време северно-дунавските владения, както видяхме, се заплашвали от новото разместване на разни народи откъм североизток.

Но написването и поставянето на нашия надпис главно са свързани с постройката на „всеславната гробница“, която, според данните на текста, се намирала тъкмо на средата между стария дворец и новия „дом на равно разстояние — по на 20 хиляди оргии, т. е. 42.5 километра, или цялото разстояние между двата пункта се = на 85 км. Изхождайки от това, че новият дворец се е намирал в кадъ-кьойското „Градище и че под τοΟμβα се разбира само „насип“, „могила“, напоследък Успенски изказа пред­положение, че самата тумба или могила на Омортаг пред­ставя днеш. „Мумджиларска могила, която се намира на 46 км от двореца на старата Плиска-Абоба и на 41 км от Кадъ-кьойското градище“. На друго място ние доказваме, че под τοϋμβα и τοόμβιον не може да се разбира насип, курган или могила, но че първото означава „гробница“, а второто— „гроб“ склепъ, които Омортаг несъмненно построил за собствено упокоение, както се досеща и Бйори. Това най-ясно се доказва от самата сентенция, с която се свършва надписът. „Человек, макар и добре да живее, умира, и друг се ражда” — думи, които, очевидно, се отнасят към самаго Омортаг, и по-нататък се казва: „И нека тоя, който се роди най-сетне, разгледвайки тоя (надпис), си спомня за оногова, който го (гроба, склепа) построи“. И тъй Омортаг, завещава на бъдащите поколения да си спомнят за него по направената от него тая гробница, дето той ще лежи; това последнето разбира се, той не е могъл да отбележи в надписа, понеже е бил още жив; напротив, надписът му пожелава да проживее сто години. Както и да било, но смисълът на тая сентенция се върти около смъртността на човека и неговия бъдащи спомен, с други думи, около култа на умрелите. Надгробният насип, могилата, курганът, наистина, така също се отнася към култа на умрелите, но той се свързва със спомена само на оногова, който е погребан под него; поради това и в дадения случай самото съдържание на надписа не ни позво­лява да разбираме под τοϋμβα и τούμβιον могила или курган, защото иначе ще трябва да дойдем до абсурда, че Омортаг, приживе още се е погребал и си насипал надгробна могила; ако ли пък Омортаг, е заповядал да насипят въпросната могила по друг някой случай, то той несъмнено би споменал за него в надписа.

Не можем да приемем Мумджиларската могила при с. Мумджилар, Кеманларска община, Разградска околия, като такъв пункт, за който се говори в нашия надпис, още и затова, че разстоянието от Кадъ-кьойското градище до Мумджиларската могила и от последващата до вътрешната крепост при Абоба не се схожда с дадените от над­писа 85 км. защото по картата, разстоянието между посочените три пункта възлиза на 88.5 км, които в действителнос са много повече, при това от Градището до моги­лата са 40.5 км, а от могилата до Плиска — 48 км, следов. могилата не се намира точно на средата и не на една права линия между двата крайни пункта, защото тя се отклонява на ок. 16 км западно от средата на правата линия между Градището и вътрешната крепост при Абоба. Затова ние мислим. че ще бъдем по-близко до действителността, ако местото на Омортаговата гробница потърсим по другия по-прав път между Кадъ-кьойското градище и Абобските развалини, имено в калето при с. Ташлъ-махле, което се намира тъкмо в средата между тия два пункта.

Това е една малка крепост, неправилна форма, разположена на една изданка сев.-изт. от с. Ташлъ-махле (западно от с. Рахманъ-ашиклар, община със същото име, Силистренска околия). „Югоизточната й страна (330 крачки) и северозападната (210 кр.) според описанието на К. Шкор­пиля, минават над стръмни и отчасти дори скалисти скло­нове, които се спущат към реката. Най-силно е укрепена североизточната страна (340 крч.), достъпна откъм пла­тото. Стената, прекарана по чупена линия, има три кули. Югозападната страна на крепостта (175 крч.) е достъпна откъм крайната част на изданката; тя също е защитена със стена, но без кули. Надлъж покрай североизточната и югозападната стена отвън има изкопан трап. На сто крачки от крепостта, към платото, се виждат остатъци на слабо изградена стена, а надлъж покрай нея остатъци от трап. — Под северозападната стена на крепостта в скалистите стръмнини има неголяма естествена пещера „Кале-маара“ със следи от изкуствена обработка“. В тая крепост, ние мислим, ще да е била построена гробницата на Омортаг, за която става дума в нашия надпис. Дали споменатата крепостна пещера е имала некакво отношение към нея, трудно може да се каже; във всеки случай тя се е намирала на средата на най-краткия и прав път, който от Кадъ-кьойското градище през с. Дамъ-адасъ (Докчеларска община, Силистренска околия) минавал покрай самата крепост на гробницата и през селището „Бунаръ-икинли южно от с. Насубчилар, покрай крепостта Хи- саръ-кале (при с. Сенебир) излизъл през Иридерското устие в Абобската равнина и отстои от Кадъ-кьойското градище на 41 км, а от вътрешната крепост при Абоба — на 41.320 км (по права линия на картата), — разстояние, което много по-близо подхожда към данните на нашия надпис. Самият стълб с надписа ще да е била поставен при входа в крепостта покрай пътя.

Що се отнася до въпроса за времето, когато е бил написан и поставен надписът, а оттука и когато е била построена гробницата със склепа, съдържанието на надписа не го определя. Обаче сентенцията в края на надписа, че човек е смъртен и че, колкото и добре да живее, все пак ще умре, ни подсеща да предположим, че Омортаг, ще да си е спомнил за временното пребъдване на човека в тоя свят към края на своя живот, когато по един или друг случай се е убедил, че не ще проживее дълго, макар, че и тук, както и на Чаталарския надпис, му се пожелава да проживее сто години. Затова ние сме наклонни да отнесем както надписа, тъй и постройката на гробни­цата към последните години на управлението му.

Освен разгледаните тук надписи, които ясно рисуват културния напредък на България  през  първата поло­вина на IX век, до нас с дошли и други надписи също от времето на Омортаг с мемориален характер. За два такива паметника ние вече споменахме, които са поставени за спомен на копан Окорса от рода Цакагар, загинал във водите на Днепър, и на таркан Онегавона от рода Кувиар, който така също потънал в река Тиса. Подобни меморални паметници Омортаг е поставил и на следните свои близки и предани служители: 1. на жупан таркана Охсун от рода Киригир (Κυριγήρ), който умрял  през  време на някакъв си поход; 2. на багатура Ослана (Όσλα[ν]νάς δ βαγατουρ), който принадлежал към класа на багаините — по-малките боили или боляри и е умрял от някаква болест; 3. на друг боил, чието име не е запазено, от рода Ерагар (Έρ[αγά]ρης), който така също умрял от болест; 4. на един боил, чието име така също не е запазено, от рода . . . . δουάρης, който отишъл в поход и умрял в сра­жение; 5. на δ κολοβρός . . . ζουργοδ (вероятно това е част от името), който е умрял „вътре“, т. е. в държавата. Намерените при абобските разкопки фрагменти с остатъци от подобни надписи ясно сочат, че освен споменатите тук е имало и други меморални надписи, които зажал безвъзвратно са загинали за историята.

Всичките тия паметници от времето както на Омортаг, тъй и на хановете преди и след  него имат огромно историко-археологическо значение: те не само ни дават име­ната на ония влиятелни родове, които са образували бъл­гарската родова аристокрация с нейните подразделения, но още ни запознават до известна степен с вътрешната наредба на българската държава в дадената епоха, за която наредба ще говорим на друго место. Но наред с това твърде важно значение те откриват пред нас особено­стите на една домашна хуно-българска култура, която, макар и да усвоила официалния тогава на полуострова език — гръцкия, проявявала е стремеж да създаде, въз основа на българските религия, народни обичаи и държавно-обще­ствени принципи, нещо самобитно, което е запазвало своя азиатски характер. И ако виждаме, че тая самобитна кул­тура се особено засилва при Омортаг, когато хуно-българите в лицето на своя представител — боилството прилагат най-напрегнато усилие да запазят своето първенствуващо положение, това ясно показва, че нейното назна­чение, нейната цел е била да се противопостави на въздей­ствието на друга чужда култура — византийската, която интензивно си е пробивала път през другите етнически елементи в държавата и преди всичко през многобройното славянско население, което от два века се намирало под влиянието на Византия. По тоя начин и в културно отно­шение се забелезва същото явление, както и в обществено-политическо: борба на хуно-българите за надмощие. Обаче тe и тук се оказали също тъй безсилни, както не можали да устоят срещу стихийната сила на славяните, които, тър­сейки и намирайки опора в християнството за борбата си против българите, ставали, може би незабелезано на първо време за тях самите, насадители на византийската култура в държавата.

Съдържание: