x Разцвет на сръбската държава

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Разцвет на сръбската държава

Само няколко месеца се радвал крал Стефан Урош III на победите си над българи и гърци. В ранна младост държан заложник при двора на Ногай, по-сетне ослепен и изпратен на заточе­ние от баща си в Цариград за непокорство, към края на живота си нещастният княз доживял ужасни дни. Войнствено настроените дворяни, недоволни от набожния му и миролюбив характер, се разбунту­вали и провъзгласили за крал буйния принц Душан. Шестдесетгодишният старец бил обсаден в крепостта Породимля или Неродимля, развалините на която личат и сега на Нередимка в подножието на Шар планина, и при опита му да избяга бил хванат и удушен1 в кре­постта Звечан, която стърчи всред Косово поле там, гдето Ибар се слива със Ситница. Скоро след това Стефан-Душан, коронован за крал на 8 септември 1331 г., развълнувал всичко от Сава до Атина.

В същото време възникнали размирици и в България. Император Андроник, за да отмъсти за изгонването на сестра си, завзел подбалканските градове от Тунджа до морето, Диампол, Росокастрон, Ктения, Айтос, Анхиял и Месемврия. Поради този нещастен случай назрялото вече недоволство от управлението на сръбкинята-царица се превърнало в открит бунт. През пролетта 1331 год. въстанали двамата висши сановници протовестиар Раксин и логотет Филип. Ана избягала в Сър­бия, а младият Шишман II — при татарите. За цар бил избран племенникът на цар Михаил и зетят на ромънския княз Иванко Басараб — Иван Александър, който прибавил към името си и прозвището Асен2. Той омъжил сестра си Елена за едновременно с него възкачилия се на престола сръбски крал, при когото тя играла същата важна роля, каквото по-рано бе играла Елена франкска, майката на Милутина, но, разбира се, в противоположна посока — към Изток.

Царица Ана прекарала останалите дни от живота си в изгнание в Дубровник при щедрата поддръжка на роднините си неаполитанските Анжу3. Шишман II преминал от татарските владения в Цариград, а от там в Италия и се заселил в Неапол под името Людовик. В 1393 г. той заедно с един български епископ бил пленен4 при Сиена в една междуособна война и умрял в 1373 г. в Неапол5.

Понеже Александър бил баджанак на Душан и зет на Басараб, то от тази семейна връзка се образувала коалиция от трите негръцки континентални държави на полуострова, насочена както против маджарите, така и против Византия. Басараб победил маджарския крал Карл I в едно страшно сражение в гористите блата на Влахия (есента 1330 г.). Александър, макар и да бил принуден да води вътрешна война с чичо си Белаур, все пак нападнал византийците и ги принудил след победата, която спечелил между Айтос и Росокастрон в 1333 г., да сключат с него мир в последния град. Диампол и останалите гра­дове били върнати на българите, а по-късно мирът бил затвърден чрез женитбата на неговия син Михаил Асен за дъщерята на Андроник—Мария.6

Сръбският крал печелил между това нови и нови успехи. В продължение на десет години той отнел на византийците цяла Македония и Албания. Още в първите три години от царуването му под негова власт паднали7 Охрид, Прилеп, в който построил царски дворец, Кастория, Струмица, Хлерин (сега Лерин или Флорина), Железнец (тур. Демирхисар, на север от Преспа) и Воден, следователно цяла Западна Македония. Разпространението на сръбската власт в Албания и Епир ускорило тамошните безредици. Възкачилата се на престола в Епир италианска династия на Кефаленските графове на местото на гръцката на Ангело-Комнините предала с дивите си семейни раздори страната в ръцете на византийците, а сърбите без особено големи усилия успели да я превземат от последните. Тези разпри имали и друга последица — едно ново преселение на народите. Албанските планинци, войнствен овчар­ски народ, привлечени от разоренията и смутовете, които франки и гърци докарвали с постоянните си борби, се спуснали от негостоприемните си планини в прекрасните долини. Тук те разграбили цяла Тесалия до крепостите, заети от гърци и каталани, и то тъй безпощадно, че каталаните повикали на помощ сицилийския крал. Племената Малакаси, Месарети и Буа, на брой повече от 12,000 души, се укрепили по тесалийските планински склонове. През 1335 г. те, наистина, се подчинили на Андроник, но само колкото да не измрат през зимата от глад. Даже ужасният разбойнишки поход, предприет в 1337 г. от турски наемници на византийска служба, в планините около Берат, не можал да сломи силата на неукротимите планинци. Скоро след това албански наемнишки колонии наводнили опустошената Елада и станали след няколко години най-могъщият елемент в нея8. Когато в 1336 год. Душан нахлул в Албания, северните албанци се отцепили както от династията Анжу, така и от римската църква и се присъединили към сърбите. В 1337 г. вече сръбски знамена се развявали по зъбестите стени на Валона и на Канина9. Иван Асен Комнин, брат на българския цар, станал там Душанов наместник; той се оженил за Ана — последната епирска деспотка-гъркиня, която отровила първия си съпруг. През време на сръбското господство Анжу успели да се задържат само в Драч.

Такова било положението на работите на запад. На изток визан­тийската империя дотолкова отслабнала, че османските турци от Витиния, която от 1340 г. била под властта на султана Орхан, а също и лидийските и йонийските турци, разширили разбойническите си набези чак в Тракия и заплашвали най-близките околности на Цариград10.

На 15 юни 1341 г. умрял Андроник III и оставил управлението на малолетния си син Иван V Палеолог под опекунството на императрица Ана Савойска. Великият доместик и управител Иван Кантакузин, учен и храбър, но крайно честолюбив човек, искал сам да вземе коро­ната. Интригите на жени и придворни любимци довели страшна анархия, а когато партийните разпри след много години утихнали, държавата била вече безвъзвратно загубена. Вече самото известие за смъртта на Андроник раздвижило всички врагове на държавата. Душан се изправил пред Солун. Александър искал да му предадат смъртния му враг Шишман II, който бил тогава в Цариград, и заплашвал, че ще обяви война. Контакузин обаче заповядал да му съобщят, че той ще изпрати Шишман с военни кораби нагоре по Дунава във Видин, гдето последният имал още много привърженици, а освен това ще изпрати в България и един отряд турски наемници. За да попречи да се появят нови между­особици, царят побързал да възобнови мира11.

На 26 октомври Кантакузин се явил в Дидимотихон на Марица и се обявил за антиимператор. Одринчани не искали да се присъединят към него и повикали на помощ цар Александър. Когато той с голяма готовност приел поканата им, гърците му заявили, че желаят да го имат за съюзник, а не за повелител. Недоволен от това българинът разграбил цяла дол на Тракия и чак през зимата сключил мир с кантакузин. Впрочем, мисълта да се предадат на енергичния и силен владетел на България и Сърбия не била съвсем чужда на мнозина от знатните, поради тогавашното забъркано положение в Цариград.

При по-нататъшния ход на междуособната война Кантакузин се видял принуден да се отправи на запад, гдето в Тесалия и в Морея имал най-много привърженици. Той си намерил поддръжник в лицето на сръб­ския княз Хрел, който, както някога Стрез и Слав, основал в Маке­дония независима държава със столица в Струмица. Същият този Хрел, възпят от сърбите под името Рел като един от героите около Душан, бил при Милутина, при Стефан Урош III и при Душан протосеваст12 и командувал отряда, разположен в Македония. По-късно, обаче, неизвестно как и защо, той се отделил от Душан с 1000 души и с три града. Само след няколко години „кесар Хрел“ пак се помирил с краля си и умряп в 1342 г. Пред смъртта си той се покалугерил и бил погребан в рилския манастир под името „монах Харитон“. И сега още всеки може там да види надгробния му камък13 и построената от него „Релина кула“.

Постоянните несполуки принудили Кантакузин в 1342 г. да отиде в Сърбия и там да подири покровителство и гостоприемство от страна на Душан. Неговата жена Ирина, затворена в Дидимотихон, повикала през това време на помощ българския цар и му обещала, че ако мъжът й умре, ще му отстъпи града. С това си обещание тя е искала само да изплаши цариградската партия. Обаче Александър наистина искал на всяка цена да завладее това важно място. Кантакузин разказва в записките си, че по онова време царят убедително настоявал в писмата си до Душан и Елена да изпратят на заточение или да умъртвят гръцкия антиимператор, който тогава им бил гост и се намирал под тяхно покрови­телство: с това, пишел той, Византийска империя ще може лесно да мине под властта на съюзените сърби и българи. Но Душан и неговата съ­пруга с негодувание отхвърлили тия предложения, поради което турският Кантакузинов съюзник Омарбег изгонил скоро след това българите от околностите на Дидимотихон.

И все пак Александър успял доста много и трайно да разшири границите си. Градът Пловдив, крепостите Цепина (Чепино), Кричим, Перущица, св. Юстин, Станимак, Воден и Айтос с Козник, всички в Родопа 14, били награда за помощта, която в 1344 г. българският цар обещал на императрица Ана срещу Кантакузина, но която помощ всъщност той в нищо не проявил. Споменатите области били завинаги загу­бени за византийците; но това разширение на българското царство било и за него последно. Нападението, което Александър предприел в областта Мора в долината на Арда, било отблъснато от Кантакузина.

Между това прекъснало се и приятелството на Душан с Кантаку­зин. Когато и двамата съвместно завзели Македония, станало явно, че плановете на съюзниците не могли да се съгласуват; всеки от тях искал да увеличи колкото се може повече държавата си, и затова Кантакузин не можел спокойно да гледа, как бърже се разширяват сръбските владения.

През пролетта на 1344 г. Кантакузин привлякъл на служба при себе си известния вече воевода на една чета Момчил. Още от младини този българин по произход водил пълен с приключения хайдушки живот. Известно време той служил във византийската войска, после напуснал тая служба и скитал начело на отбор дружина, по българо-византийската граница, като търсил плячка и от двете й страни. Когато пък пограничната стража и на двете държави задружно почнала да го пре­следва, той избягал в Сърбия. Но и там не му харесало, затуй, когато стигнала до него вест за успехите на Кантакузин в Родопа, той напуснал Душановите знамена и предложил услугите си на антиимператора. Около 5,000 сърби и българи, привлечени от славата му, се събрали около юнака, толкоз повече че Кантакузин го назначил за наместник на Меропската област (в южна Родопа). Обаче Момчил скоро забелязал, че при царящите безредици по-изгодно ще му бъде да преследва своите цели самостоятелно. Той се отвърнал от Кантакузин, изгорил в Полистилон (древната Абдера, сега Балустрабурун, между устието на Места и Лагоския залив) корабите на турските му съюзници и нападнал самия Кантакузин в лагера му близо до мосинополските развалини, когато всички почивали в следобеден сън; гърците, сражавайки се, едва се спасили в близкия град Кумуцена (сега Гюмюрджина). В няколко седмици Момчиловите кон­ници разграбили Халкидика, обградили цяла Меропа и превзели цялата страна до границите на Мора. Авантюристът си уредил и резиденция в Ксанти, в южното подножие на Родопа, и тъй се наложил, че императрица Ана му дала титлата деспот, а Кантакузин още по-висока титла севастократор.

След като покорил цяла Тракия, Кантакузин се решил през лятото 1345 г. в съюз с Омарбег, владетеля на Смирна, енергично да излезе против Момчил. Момчил отстъпил пред тях към укрепения град Перитеорион (сега Буру Кале) при северния завършък на Лагоската лагуна (Буругйол) и поискал от тамошните граждани да го пуснат в града. Гърците обаче искали да видят най-напред какъв ще бъде краят на борбата, но, за да не бъдат изклани, ако Момчил излезе победител, съгласили се да пуснат в града само племенника му Райко с 50 души. Между това византийците и турците под звуковете на тръби и под гърмежа на барабани заобиколили Момчил. Почнал се кръвопролитен бой. В разгара на боя 4,000 Момчилови конници били при­тиснати към градските стени и там, поради малкото пространство слезли от конете и продължавали да се сражават спешени, като лъвове се борили те, косени от турските стрели. А Райко и гражданите били прости зрители от кулите и стените на Перитеорион. Смъртно ранен Момчил паднал, а малкото му останали живи борци веднага сложили оръжие. Разправят, че сам Кантакузин плакал над трупа на юнака, който само преди един час вселявал ужас у всички.

От бойното поле византийците веднага тръгнали към Ксанти, гдето нямало още никакви известия за сражението. Привържениците на Момчил, чиято смърт била оплаквана от многобройни роднини и приятели, се пре­дали без съпротива; Кантакузин с рицарско великодушие позволил на Момчиловата жена-българка да се върне в отечеството си с всичкото си имущество.

Още веднъж срещнал историческия образ на един от многото герои, възпявани и до днес в народните песни на сърби и българи. Появил се като метеор и след кратко величие пак изчезнал, исполинският образ на Момчил, вижда се, произвел дълбоко впечатление на южните славяни. В най-старите сръбски летописи четем: „В лято 6869 (1361) погибъ Момьчило периторьскьiй“; наистина, годината е дадена неверно, но споменът за Момчил е запазен и в Пирот, и в херцеговинския Пирлитор, където, поради съзвучие на имената, се пренесло мястото на легендата от забравения крайморски Перитор15.

След падането на Момчил явил се друг българин, който с по-голям успех се намесил в изтощаващите Византия спорове около пре­стола. В 1346 г. императрица Ана се обърнала с молба за помощ към едного от най-силните български боляри — Балик, чиято резиденция била в Карбона (днешния Балчик) и който по произход бил куманин. Балик й изпратил 1000 души под началството на братята Тодор и Добротич, които успели да покорят в полза на императрицата гръцките градове по тракийското понтийско крайбрежие. За награда Добротич получил ръката на дъщерята на мегадукса Апокавк, но по-късно, когато с войската на императрицата нападнал Силимврия, бил разбит от Факрасеса, Кантакузинов пълководец. По-после той се укрепил в Мидия, а от там с партизански отряд нападал останалите верни на Кантакузин градове. Антиимператорът от своя страна го обсадил в Мидия през 1348 г., но без успех. Най-после Добротич, както ще видим по-долу, станал още по-могъществен в самата България16.

Стефан Душан след дълга обсада превзел Серес и в 1346 год. тържествено се коронясъл в Скопие за цар на сърбите и гърците. Сина си Урош назначил за крал. Не много преди това, със съгласието на двамата славянски патриарси — търновския и охридския, той въздигнал архиепи­скоп Иоаникий в сан сръбски патриарх. Коронацията била извършена от Иоаникий съвместно с търновския патриарх Симеон17. На тази постъпка на силния сръбски княз от Цариград отговорили с безпо­лезни проклятия. Тогава Душан решил да потегли срещу самата Визан­тия и там да осигури престола си, но с нищо не можал да убеди венецианците, които винаги му били верни приятели, да скъсат с ви­зантийците.

При Душан сръбската държава достигнала до най-големия предел на своето развитие: нейната мощ се простирала от Арта до Белград, от далматинските скалисти брегове до Места. В Македония само Солун оставал още визинтийски. В превзетите страни, чиито крепости били окупирани и жителите подчинени на сръбски началници, Душан навсякъде възстановил предишните им привилегии и всичко, което им било дадено от гръцките императори. Изобщо, по-голямата част от всички запазени до нас южнославянски грамоти се отнасят все за времето на Стефана, единодържавния цар на сърби и гърци, българи и албанци18. За мощното въздигане на държавата свидетелства и цветущото състояние на търговията, центрове на която били градовете Скопие, Ново Брдо, Призрен и Котор; в тия богати градове били факториите и магазините на венецианци, дубровчани и саксонци. Неоценима заслуга на царя било и със­тавянето на сборник на законите19, съставен в 1349 г. въз основа на старите правила на народното (обичайното) право и на постановленията на предишните крале.

Българският цар Александър в политиката си бил в пълна зависимост от Душена; сестра му била съпруга на сръбския цар, а брат му бил сръбски царски губернатор в Албания. Честите срещи допри­насяли да се затвърдят тези приятелски отношения20.

Рим искал да се възползува от враждата между славяни и гърци проявена с нова сила през последните завоевателни войни, за да под­нови преговорите за уния. Преговорите, обаче, на папата с Душан, често прекъсвани и пак възобновявани, а също и направените в 1337 г. предложения на Александър свършили тъй, както и по-рано21. Впрочем, работите на изток по онова време били в такова състояние, че случаите на преминуване на цариградски и морейски латиняни в лоното на православието не били редки.

Упадъкът на Византия почнал да взема страшни размери. Турските малоазиатски князе ставали покровители и съюзници на разните византийски партии. Кантакузин се ползувал от помощта на Омарбег, владетелят на Смирна и Айдин, поданиците на когото от година на година все повече засилвали пиратството си в Егейско море и постоянно налагали контрибуции на островите и бреговете. Императрица Ана привлякла на своя страна за съюзник Орхан, османския султан на Витиния; когато пък последният бил откъснат от нея от Кантакузина22, тя повикала Сарукан, лидийския владетел. Тези съюзници-турци не се интересували, кое в Източна Тракия принадлежало на императрицата, кое на Кантакузина, и даже на българите, и преобърнали страната в страшна пустиня. Хора, стада и посеви — всичко изчезнало. Не могло и да се мисли за събиране на данъци; трябвало да се прибегне до заеми и до църковните съкровища, Към тия общи беди се присъединила и осемгодишната война между венецианци и генуезци; търговията замряла и пред самия Цариград ставали кръвопролитни морски сражения. На всичко отгоре избухнала и епидемия, която отнесла по-голямата част от цариградското население. Наистина, печална победа спечелил Кантакузин, когато през нощта на 2 февруари 1347 г. нахлул през Златните врата в града на Константин23. Изгоненият Иван V Палеолог си избрал за резиденция града Енос при устието на Марица, за да продължи от там, с помощта на славяните, борбата за престола. Между това Душан покорил цяла Тесалия и Епир с Акарнания; в 1349 г. сръбски знамена се развявали пред венецианската крепост Птелион срещу Евбея24.

България също тъй страдала от разбойнишките походи на турците, които, когато нямали какво повече да грабят в южна византийска Тракия, опустошавали всяка година и северната (българската). Много повече от славянските страдали тамошните гръцки селища, току-що основани от многото избягали в българската област гърци25. Селата били опустошени, ста­дата отвлечени, а жителите насила отведени в Азия. Когато в 1351 г. Александър се оплакал на Кантакузина, с когото отдавна живеел в мир, от нападенията на съюзниците му, императорът отговорил, че всичко това става против неговата воля; впрочем същинският виновник за това бил Душан, защото против него станало нужда да се викат турците. Заедно с това Кантакузин предложил на Александър съюз против турците стига само последния да вземе участие в приготвянето на вое­нни кораби за охрана на Хелеспонт, защото той вече предвиждал плановете, които неизбежно ще се зародят у съюзниците му поради честото им скитане по Европа. Когато византийски пратеници пристигнали с тези пред­ложения в Търново един празничен ден и Александър минал с тях на коне през улиците, казват, че народът навсякъде го посрещал с викове да сключи възможно по-скоро мир с Кантакузин, иначе всички ще загинат под мечовете на варварите. Царят превел на пратениците думите на народа и заявил, че е готов да помогне в разходите за флотата. Обаче Душан му дал съвет да не плаща данък на гърците. Александър послушал този съвет. Разсърденият от това Кантакузин му предсказал, както разправят, скорошната победа на вар­варите26. На следната година (1352) Душан и Александър, който все още смятал, че Кантакузиновите интриги са причина на турските нападения, изпратили на императора Иван V Палеолог силна помощна войска. Тя, обаче, неочаквано била настигната и разпръсната от 10,000 турски кон­ници по голата равнина около Дидимотихон27.

Веднъж, нощем, в 1353 г. синът на Орхан, Сюлейман минал с малък отряд през Хелеспонт и нападнал крайбрежната крепост Цимпе (сега Джеменлик), почти на два часа разстояние от Галипол. Тук най-напред турците се закрепили в Европа и никой вече не е можал да ги изгони обратно. Скоро след това, на 2 март 1354 г., на бреговете на Пропонтида се случило страшно земетресение: стени и къщи се разрушили и погребали под развалините си много народ28. Турски шайки се пръснали там, раз­равяли и разграбвали пресните още развалини. Галиполи, ключът към Цариград, Трапезунт и Кафа паднали под турска власт. Минало още малко време и османската държава се разширила до бреговете на Марица. Запустелите села били заселени с азиатски колонисти, а градовете — с турски дворяни. Цариград се препълнил с бежанци от Тракия; лишените от късче хляб селяни просели по улиците ; отчаяние и тъга обхва­нали всички сърца в силно угнетената държава на Палеолозите29.

В края на 1354 г. Иван V отново превзел Цариград. Кантакузин се покалугерил и предприел пътуване до Мистра, близо до древ­ната Спарта, и там написал мемоарите си (1383). В 1355 г. Марино Фалиери пише, че анархичната византийска държава неизбежно ще стане плячка на турците и че венецианците би трябвало да предотвратят то­ва. Обаче смелите планове, на които венецианците били способни през времената на Енрико Дандоло, в тия моменти не били вече по силите на венецианците от това време30.



1 Ср. Nicephorus Gregoras у Stritter’a II, 234 — верноподаническите и ласка­телни думи на Данаил стр. 207 и сл. и легендата за св. „крали Дѣчанскомъ“ (Сте­фан Урош III е основателят на знаменития Дечански манастир) у Цамблак (Глас­ник, XI). Годината, в която Душан се възкачил на престола, е определена от Иларион Руварац, Rad. XIX, 180.

2 Cantacuzenus, ed. Bonn., I. 431; II, 26. Gregoras, IX, 13. За Басараба (ср. стр. 225) вж. Душановия законник, изд. от Novakovié XXIII. Асен: „Iоана прѣизѧштнdго царѣ Блъгаром Aсѣнѣ Александра“. Преводът на Манасиевата хроника (Пер. Спис. 11, 62). Тоῦ βασώέως τών Βουλγάρων κῦρ Ίωάννου ’Αλεξάνδρου τοῦ Άσάνη, грамота от 1355 г., дадена у Раковски, Асен, 101. За видинските шишмановци ср. още хубавата статия „Србски Комнени“ (от Константин Николаевич) Гласник, XII, 454—472,

3 Макушев, Итал. архиви, II, 29, 30, 64 (1337—1346). Hopf. 442.

4 Аnnales Siennenses. Pertz, Mon. Germ. XIX, 233.

5 Muralt, Chron. byz., II, 699.

6 Stritter, II, 842—852. Cantacuzenus, I, 458—470, 504.

7 Данаил, 224—226.

8 Hopf, 422, 440—442; Hahn, fllb. Stud. I, 316. Muralt, Chronologie byz„ II, 538 — 539.

9 Hopf, 429, 446.

10 Zinkeisen, Geschichte des osman. Reiches, I, 190.

11 Cantacuzenus и Nicephorus y Stritter, II, 853 и сл.

12 Miklosich, Mon. Serb., 64. Григорович, Путеш,, 49.

13 Гласник. VII, 182—184. Кесар според таблицата за ранговете на византийските придворни титли е четвърта по ред след императора.

14 Кантакузин II, 406. За местото на тези крепости вж. Heerstrasse, 96.

15 Ср. мемоарите на Кантакузин и на другия съвременник Никифор Григор. Отбелязано е и в сръбските летописи според публикувания от Ягича текст (flrchiv fur Slav. Phil., II, 94). По-сетнешни текстове (Шафарик, Pam. 74) приписват убийството на „храбрия Момчил" на султан Осман. Мавро Орбини е превърнал годината в 1370-а, а името — в Прит. Хопф (т. 86, стр. 42) заявява, че Орбиновият Момчило Притски е бил албанският княз Гин I Мусаки Бератски. В Паисиевата история (1762) Перитор е превърнат в балканския градец Пирдоп. Считам за груба фалшификация намерените уж от В. Чолаков сведения в някакъв си ръкопис от Пирдоп (напечт. в „Читалище“, 1874, 274).

16 Cantacuzenus, II, 584, III, 62.

17 Приемникът на Данаил, 378, 380. Уводът към законника, XXV. Грамо­тата от 3 март 1346 г., Ljubid, Mon. II, 326.

18 Miklosich, Mon. serb., 132.

19 Издаден от Шафарик (Památky), Миклошич, Новакович (Белград 1870) и Зигел с коментар (Петербург I, 1872),

20 Това обаче не побъркало на Душан да разшири забраната да се пренася оръжие през Сърбия, а специално да се пренася оръжие в България (Mon. Serb. 146). В 1352 г. Александър сключил търговски договор с Венеция. Ljulid, Mon. Slav, merid. Ill, 246 — 248.

21 Theiner, Mon. Hung. I, 617.

22 Кантакузин дал на Орхана за жена дъщеря си, която дори и в харема останала вярна на християнството. Той често повтарял библейските думи: Λοιπόν καλέσω τά Ιθνη καί έμέ δοξάσουσι — аз ще зова народите, а те ще ме прославят. Nic. Greg. XXVII, с. 30 ed. Bonn. 151.

23 Zinkeisen, I. 194 и сл. Hopf 443 и сл.

24 Hopf, 476.

25 Nicephorus Greg. XXVI, cap. 53 и 54. ed. Bonn. p. 118 „διά πενίαν npb ετών ού μάλα μακρών εκεί μετοικήσαντες“. Тези думи са пропуснати в небрежния латин­ски превод на Бонското издание.

26 Cantecuzenus у Stritter, 878 и сл. Смътно е споменато за това и в една ромънска хроника, издадена от Григорович в статията му за Сърбия и за отно­шенията й към съседните държави, предимно в XIV и в XV в.в., Казан 1859, допълнение стр. 1—45. Кантакузин уж помолил за помощ сръбските князе и цар Александър срещу турците. Те пък уж му отговорили: „защищавай се, както можеш“. Той повторно изпратил пратеници, които да прибавят, че ако не му се притекат на помощ, в скоро време ще бъдат принудени да се разкайват за това. Но те казали: „Когато турците дойдат до нас, ще знаем, как да се разправим с тях".

27 Cantacuzenus, ib. 331, 880.

28 Византийските хроники, съставени в 1391 г. (ed. I. Muller, Sitz. — Ber. der· Wiener Akad., IX 322), са важен извор за втората половина на XIV в., гдето ни изоставят Никифор Григор (завършва с 1355 г.) и Кантакузин (завършва с 1365 г.)

29 Nicephorus Gregoras XXIX cap. 1 —4, ed. Bonn., 224; Zinkeinsen I, 206 и сл.

30 Hopf, 448

Съдържание: