x Развитието на въстанието и неговият сполучлив край

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ II

Развитието на въстанието и неговият сполучлив край

От Търново въстанието се бързо разпространило и по другите по-отдалечени от планината паланки и селища (κω­μοπόλε καί συγκιήσεις), намиращи се в областта между Стара планина и Дунав. Окуражени от тоя успех, водителите на въстанието не се забавили да прогласят отцепването на Северна България от империята, изразено в това, че по-го-лемият брат Петър „възложил на главата си златен венец, а на нозете си обул червени обуща, “т.е. той бил прогласен от българските воеводи-първенци за цар също тъй, както в началото на въстанието в 1040 г. Петър Делян, а на онова в 1072 год. Константин Бодин били прогласени за царе. Тогава, вероятно, е било променено името му Теодор на Петър в чест, може би, на Петър Делян. След това двамата братя потеглили на изток, като насочили вниманието си главно към старата българска столица — Преслав, „твърде старинен град, според думите на Никита, цял от печена тухла и в голямата част на окръжността си е защитен от (планина) Хем“. Като първокласна крепост, Преслав е защитавал един от най-важните, функциониращи тогава източно-балкански проходи — Верегавския (сег. Чалжкавакския), и затова завладяването му било за тях от първостепенна важност; но несъмнено те са бързали да завземат старата българска столица още, и за да покажат, че те въстават, за да въстановят ста­рото българско царство и по тоя начин да узаконят сво­ята акция. Обаче, като видели, че обсадата на тая непри­стъпна крепост не ще бъде лесна и не безопасна, въстаниците, като минали край нея, прехвърлили планината, за да разпространят въстанието и в Южна България, и, като се нахвърлили неочаквано върху паланките южно от пла­нината, „заловили много природни ромеи, работен добитък, бикове и не малък брой други домашни животни“.
Така ни представя работата Никита Акоминат. Обаче тя ни се показва до известна степен малко вероятна в следния смисъл. Преслав е бил, както се каза, първокласна крепост и с голямо стратегическо значение и едва ли е бил оставен без гарнизон, и при това доста силен гарнизон, както може да се съди по думите на Никита. Но надали Петър и Асен биха се решили да оставят зад гърба си тая крепост в ръцете на ромеите и да се спустнат през планинския проход в Тракия. И тук Никита като че ли не се доизказва, още повече като се знае, че преславският гарни­зон по-сетне нийде не се явява в действие, и нашият автор нищо повече не споменува за съдбата на Преслав през цялото въстание. Тия тъкмо две обстоятелства ни карат да попълним това, което Никита премълчава и, може би, умиш­лено, с предположението, че гарнизонът на Преслав се отметнал заблаговременно от ромеите и се присъединил към въстаниците, след като двамата братя предварително се споразумели с началника на крепостта; само така може да се обясни посоченото бездействие на войската в Преслав. Изобщо ще трябва да се забележи, че Никита нищо не споменува за това, как са се държали ромейските вой­ски в Северна България при обявяването на въстанието; а пък да се мисли, че такива не е имало в тамошните кре­пости, едва ли е допустимо; напротив, бързото разпространение на въстанието по цялата страна между Дунав и Стара планина ясно показва, че там българите не срещнали никакво противодействие, а това явление може да се обясни само с това, че местните гарнизони така също са преминали на страната на въстаниците, особено ако те са състояли от чужди войници-наемници.
Против нахлулите въстаници императорът веднага изпратил своя чичо, севастократор Иван. Той, наистина, като опитен във военното дело, оказал силен отпор на неприятелите, които събрали своите сили и се спустнали на достъпната за конницата равнина, и ги принудил отново да се скрият в планината; но скоро той бил лишен от ко­мандата над войската, защото бил подозрян в стремеж към царската власт. На негово место тогава бил изпратен кесар Иван Кантакузин, зет на императора по се­стра. Тоя пълководец, лишен от зрение още от Андроника I заедно с други аристократи, макар да бил също така опитен във военното изкуство, но и той повел несполучливо войната против въстаниците. Ето как описва не­говите действия един вариант от историята на Никита; „Чувайки, че варварите се държат в своите планини, за­щото тия представят за тях спокойна и безопасна позиция, отдал това на тяхната страхливост и се разположил посред равнината на лагер, без да постави внимателна стража или вигла, нито пък да насипи окопъ. По тоя начин вар­варите, като нападнали една нощ на него, причинили всевъзможни вреди на войската, а той едвам се спасил: едни от тях (ромеите) заловени, както лежали в шатрите (ταίς τέντας), били избивани от неприятелите, други пък, бягайки без всяко оръжие, били уловени живи в плен; а ония, които смогли да избягат и да дойдат при палатката (χήν κατοϋναν) на кесаря, намерили го по-жесток от самите не­приятели, защото той ги хокал и обвинявал като предатели. Но, желаейки да прикрие своето поражение, кесарт набързо се въоръжил, въседнал арабския си кон, взел в ръце си копие и с вик се хвърлил всред враговете с думите: „последвайте ме“, но без да види и да знае, къде отива и какво става в лагера му. След като победили по тоя начин и обърнали в бягство ромеите, те (въстаниците) заловили всичките им палатки, направените от златна материя кесарски дрехи, които се отличаваха с тъмносин цвят, и ромейски знамена. Петър и Асен се облекли в тия трофеи и минали в тях пред войската си. Оттогава те, като се спустнали (от планината), разпънали шатрите си там и се разположили на лагер вече в рав­нината“. Наскоро след това поражение кесар Кантакузин бил лишен от заеманата от него длъжност, и на негово място бил назначен споменатият вече опитен пълководец Алексий Врана за главнокомандуващ над цялата вой­ска. Всичките тия действия ние отнасяме към късна есен на 1185 год. като първи опити на противодействие против въстаниците, които след удържаната победа, слезли от планината в равнината на Северна Тракия, защото с настъпването на зимата военните действия били спрени, и българската войска не е могла да остава в планината, а се на­станила за зимуване в равнината, гдето е могла да става по-лесно прехраната на хора и животни. През януари 1186 г. била отпразнувана сватбата на Исаак Ангел, а наскоро след това и женитбата на намиращия се тогава в Цариград Конрад Монфератски със сестрата на императора Теодора, така че назначението на Алексий Врана за главнокомандуващ на войските, действуващи против въстаниците, а неговото заминаване на военния театър не може да се отнесе по-рано от пролетта (м. б. в март) на 1186 год.
След като приел общата команда, Алексий Врана от­начало повел работата добре и дори сполучил да напако­сти с нещо на неприятеля, но в същото време той гледал да запази войската си цяла. Като преминал много почти непроходими места, той потеглил набързо към едно место, наречено Черна могила (Черен хълм = Μέλανα βουνόν), гдето се разположил на лагер и се добре окопал. Но с това се и свършили всичките му действия против въстаниците. Ето как ни представя атинският митрополит Михаил Акоминат отношенията му към въстаниците в своя панегирик към Исаак Ангел. Като изтъква, че


издигането на Исаак II за император станало с помощта на Бога, митрополитът, продължава: „Поради това ръката му (на Бога) ще му съдействува, и врагът няма да получи помощ против него (императора) и синът на беззако­нието няма да се съгласи да му пакости. Защото както бързото преминаване на една тирания, която някой от нера- зумните би приписал на случая (съдбата), тъй и настигането на втора, много по-дръзка от първата, би могло да бъде видимо доказателство на божието благоволение и на гриж­ливия промисъл. Поради това единият, лукавият роб, като се издигна върху крилете на безумието до недостъпни планини, отцепи се и се опитва да свали владичеството и да се освободи от ярема на властта, другият пък, твърде много прославян от императора и обичан като любимо дете, друг Авесалом, въоръжава силна тълпа и се бунтува против нашия Давид… Защото, когато му бе поверено (воденето на) войната против въстаналия лукав роб Петър, — с такава сърдечна простота и безгрижност ти, царю, се отнасяше към него, — той едни желания дълбоко и коварно имаше в сърцето си, а други показваше наяве: навид (престорно) той изкарваше бунтовника за мъчно победим, като такъв , който се сражава от превисоки надоблачни планини, и поради това той искал по-голяма вой­ска, и колкото войската отвсѣкъде се стичала около него, ставала по-голяма, толкова отново още повече войска той искал, повече от приказния Тантала, като че ли се боял, да не би Петър да се покаже от някъде; всъщност обаче той, имайки намерение да въстане против твоята власт, привлекъл към себе си всички военни сили“.

И наистина, по съвета на многобройните си и силни съмишленици — одрински граждани, преданни нему и по роднинство, Алексий Врана извършил това, към което той и по-рано се домогвал: „той обул червени обуща, преместил се от местото на военните действия в родния си град Одрин и, след като бил прогласен за император от всичката войска, потеглил към Цариград и се разположил на лагер при тъй наречения „външен“ Филопатий“ – царски дворец вън от градските стени северно от Балуклейската горичка към Влахерните. Но пред стените на столицата той намерил смъртта си: след няколко уси­лени опити да завладее града, Алексий бил убит в един двубой от Конрад Монфератски. Дали бунтът на Алексий Врана е имал някоя връзка с българското въстание, мъчно е да се каже положително; обаче, като се вземе предвид, 1. че Алексий, според думите на Михаил Акоминат, се отказал да действува против въстаниците въпреки заповедта на императора, 2. че Никита Акоминат не отбе­лязва никакви действия през време на бунта на въстани­ците, и 3. че много от съмишлениците и войниците на Врана след убийството му минали на страната на Петър и Асен, — всички тия данни ни дават основание да мислим, че все ще да е имало някой съглашения между последните и бунтовника, защото побегналите в България ромеи се върнали само след като получили царски грамоти, с които се гарантирала тяхната безопасност. Несъмнено обаче е това, че бунтът на Алексий Врана бил благоприятен за Петър и Асен, едно, защото Исаак Ангел не е могъл да предприеме през това време никакви действия против тях и, друго, защото предводителите на въстанието получавали възможност по-добре да организират въстанието и в Северна Тракия, в областта Загоре, чието българско население сега се присъединило към въстанидите, и, както ще видим, взело по-после дейно участие в по-нататъшните действия против ромеите, а, може би, и да засилят войската си евентуално с привържениците на уби­тия пълководец, които не са били малко в Тракия и не са искали да преклонят глава пред Исаак Ангел.

Както и да било, но успехът на въстаниците почнал да внушава страх в Цариград. Затова веднага, след ка­то се освободил от Алексий Врана, и бунтът бил потушен, Исаак II Ангел още в началото на лятото (юний или юли) на 1186 г. незабавно потеглил против българите. Петър и Асен, като се научили за настъпването на голяма армия начело със самия император, за да избегнат всеки случайности в неравната борба, отстъпили в балканските теснини, гдето се силно укрепили и чакали неприятеля. Но Исаак, ползувайки се от тъмното и мъгливо време, успял да мине Стара планина не там, гдето го очаквали Петър и Асен, и внезапно се явил зад гърба им. Ето как описва това настъпление Михаил Акоминат в спо­менатия панегирик: Ди, божественейши царю, не беше още отрил ποτά от боговидното си лице в тая борба (с Алексий Врана), и ти потегли против отстъпника роб, както Христос, слязъл от небето, за да съкруши отстъпническата сила. Той (робът) пък, надут с безумие, се разположи в скалните дупки (пещери), поставяйки селище­то си и казвайки в сърцето си: „Кой ще ме свали на зе­мята“, без да знае предсказанието за самодържеца редом с божествените изречения: „макар и да се издигаш високо като орел и сред звездите да устроиш гнездото си, и оттам ще те сваля“. Така и стана. Защото той се укрепяваше здраво, както той мислел, в пропасти, пещери и скалисти стръмнини, пък ако някоя от планините била непроходима, той я ограждал с желязна врата и въоръ­жени пазачи, и изглеждало, че по-лесно ще мине камила през иглени уши, отколкото ромейската войска през тях. Императорът пък, макар и да можеше да премине през тия тесни и железни врата, след като ги разкъса като паяджини, тъй като Бог казва към него известното изре­чение: „Аз пред тебе ще вървя, планини ще уравнявам, медни врати ще разбивам и железни завори ще тро­ша“, — все пак той побеждава с военна хитрост и съвършено изобличава глупостта на отстъпника. И наистина, като избиколи от друга страна, той се покрива с непро­гледна мъгла, както се казва, Бог налага мрак на неговата скритост, а се изкачва по стръмно нанагорище и непрохо­дима планинска пътека като по изтъпкана равнина; после, неочаквано от върха на планината като от друг край на небето нашето слънце се явило на неприятелите, изгревайки от висините и поразявайки с лъчите на оръжието и с по-горещо стреляне на стрелите, така че хората на отстъп­ника, като виждали, че автократорът се явил изведнаж (с цялата си войска) при заключени врата и сияе над тях, се изплашили и съвършено обезумели, опитваха се да се скрият един насам, друг нататък, казвайки: „хвърлете се върху нас с планините и затрупайте ни с хълмовете!“ Защото заплашващият глас на Бога от милост към нас ги обърна на страхливци за бягство, а той приспособява про­рочествата към царските разкази: „и той ще открие лесовете. Той извикал на войниците, като на добри кучета, по ловджийски, като да отиваше на лов, без обаче да се сра­жава. И на дело всяка планина и хълм, като се разузнае се смиряваше и по-лесно отиваха на лов за въстаналите варвари, отколкото за нещастните животни. Но и при все това и планината си получи съответните наказания, загдето съвсем скривала отстъпника и, надигайки се, надувала се до безумие. Защото тя се лишаваше с желязо от горската си украса, бидейки оголвана от гъстолиствени и чести дървета и, след като гората била с огън изгорена, тя почерня. А оня (т.е. Петър) нечестивец, превъзнасяйки се и издигайки се над ливанските кедри, си отиде, и ето нямаше го, и бе потърсен, и местото му не се намери“.

Никита Акоминат пък в тъй нареченото „известително послание“ на Исаак II, писмо по повод на втория поход, представя резултатите от първия поход така: „Недавно в слуха на вашето ухо бяха прочетени ония радостнотворни и благовестителни грамоти на моето царство, недавно царственият град беше изпълнен с победни песни (пеани), на кръстопътищата и улиците вие принасяхте Богу благодари­те лни жертви. Едвам преди три дена Той (Господ) тури нозете ми на висините, а всеки хълм се уравняваше пред царството ми, като превръщаше кривото в право и непро­ходимото правеше проходимо и като че ли по осезателен начин простря тъмнина пред отстъпниците, защото Той, според думите на пророка, създава утро и мъгла и се из­дига на земната височина. Едни от неприятелите, като ста­наха дело на меча, лежат разхвърлени за храна на животните, други понесоха на шията вериги и наравно със собствените си роби се измъчваха, трети пък, като искаха да купят спасение с бягство и, бидейки спасени по милостта на царството ми, — нещо, което те не се надяваха да имат чрез молитва, — те получиха неочаквано това и без мо­литва. Вчера и оня ден Господ направи делата ни за учудване на тях“. И наистина, войската на Петър и Асен била разпръсната, а сами водачите с дружината си побегнали към Дунав .

Още от тая първа среща на императора с водителите на въстанието се показала недалекогледната политика на Исаак II Ангел и как не само той, но и изобщо в Цари­град са гледали първоначално на българското въстание. Като считал, че то е дело лично само на двамата братя, които, както и други местни и с влияние воеводи, се стремили към полунезависимо положение в държавата, Исаак II помислил, че ако след първия си успех, който впрочем се дължал по-скоро на една случайност, се опита да удо­влетвори техния стремеж, ще усмири цялата страна. И на­истина, Никита, като съобщава за връщането на Петър и Асен от отвъд Дунав с куманска войска (вж. тук по-долу), той пише: „Сега те не се задоволявали, дали могат да подддържат до край своето предприятие и дали ще облекат само наместничеството на Мизия, но те нямало по никой на­чин да се успокоят, докато не причинят най-големи вреди на ромеите и не съединят господството над мизийци и бъл­гари в едно, както е било някога си по-преди“. Ако води­телите на въстанието, подкрепени от куманите, се явили в Мизия с по-широки планове, и ако не се задоволявали, дали могат да издържат до край предприятието си и ще облекат само наместничеството на Мизия, т.е. те са били уверени, че ще успеят и в едното, и в другото, то ясно става, че подобно предложение, т.е. един от тях, респ. Петър, да бъде назначен за наместник-управител на цяла Мизия, им е било правено от страна на Исаак Ангел след първия му поход. Обаче Петър и Асен не се поддали на предлаганите им лични облаги, защото целта на повдигнатото от тях въстание била съвсем друга, и те решили да продължат борбата.

Според Никита, главната грешка на императора се за­ключавала в това, че „при съвършеното отсътствие на всеки отпор и при всичката възможност да обиколи цяла Мизия (т.е. Северна България) и да постави гарнизони (φρουράν) в тамшните градове, от които много се намират в Хем (т.е. Стара планина), а повечето или дори всички са постро­ени на стръмни скали и задоблачни висини, той не направил нищо такова, но, като предал на огън кръстците по нивите (τάς νημωνιάς τών καρπών) и се поддал на престорното раз­каяние на явилите се при него власи (т.е. българи от Се­верна Блгария), незабавно потеглил обратно, като оставил тамошните работи още неразрешени, така че, завършва Ни­кита, той само възбудил у варварите още по-голямо пре­зрение и още повече ги въодушевил“. По-нататък Никита описва, какво впечатление направил в Цариград първият поход на Исаак II против въстаниците. „Когато се върнал в царствения град, императорът дотолкова се хвалил с извършените от него дела, че един от съдиите (това беше Лъв Манастириот ) казал: „Опечалена е сега душата на император Василий Българоубиец. Когато тоя господар окончателно съкрушил тия (т.е. българите, а не власите, както би могло да се заключи от думите на Ни­кита, защото Василий II никога не унищожавал влашко цар­ство), той завещал, че, ако власите се заловят някога пак за отцепване, то тоя, който иска да ги завоюва, трябва да предприеме неговото лагерно разположение (τά αύτοϋ κατουνοτόπια) и да навлезе в тях. Това завещание той положил в Состеновия манастир. Но завещанието се оказва лъж­ливо, защото ти, господарю, това, което той (импер. Василий) завещал да се изпълни през много време, ти извърши тъй скоро, както нему никога и на ум не дохождало“. Така той (Лъв Манастириот), продължава Никита, почти право се подиграваше и се гавреше с императора, като отнасяше остро­умието си, разбира се, към лъжливостта на предсказаното (в завещанието) и като искаше да изкаже, че (императорът) отново хвърлил бунтовниците в предишната покорност и робство и се завърнал в късо време, а не тъй дълго като него (Василий Българоубиец) и че напразно тоя (в заве­щанието си), като от вдъхновени уста и от триножника на Делфийския оракул изригва празни и с лъжа пропити пророчества“.

Между това Петър и Асен преминали Дунав и се явили в земята на куманите. Те сполучили да ги убедят да се съюзят с тях и наедно да воюват против Византия. „Варварската сбирщина, която отново почна враждебните действия, четем в „известителното послание“, се под­ложи на нови злополуки; повиканите от тях на помощ съюзници загинаха от зла съдба (участ). Защото обхванатият от бяс Петър, роден и израсъл за тежка скръб на варварите, които обитават в Хемските планини, като се хвърли във въстанието, по непонятен начин избегна нака­занието и по един странен начин се спаси, и ето, той по­дражава на дявола, който е заседнал в него. Той не може повече да търпи обичното местожителство, както и дяволът, изгонен от човешкото тяло. И тъй, като преминаха слад­кото посред реки море, т.е. Дунав , той се посели между свинообразни хора, скитите (куманите), и им държи речи, каквито му се иска“. Петър им казал следното: когато императорът се върнал назад (от сев. България) и ромейската войска се бе изтеглила у дома си, там бил оставен някакъв гарнизон за крепостите, който, макар и да е непреодолим за тамшните само жители, но не ще може да издържи, ако те (куманите) ударят на него; затова той им обещал награда. По-нататък той им казал, че на драго сърце се съгласява с желанието на скитите, а именно: „да бъдат преведени през Хемските долини без труд, да бъдат отворени железните врата и безпречно да прехвърлят дългата стена, и през тая теснина и мъчнопроходим път да излязат на широчината, да нападат стра­ната на императора, да изрежат с мечовете си ромейските посеви и да ограбят имотите им, без да дават събраните плодове на пътеводачите и без да им плащат нещо а той, като отмъстител-дивол да се облее с кърви и сълзи християнски, а оттука да залъже душевното си удоволствие… Куманите на драго сърце приели предложенията на отстъп­ника и на тълпи и като пролетни пчели потеглили“. Трябва тук да изтъкнем, че Никита не е последователен в изло­жението на фактите. Така, в историята си на едно място говори, че и двамата водачи отишли при куманите, на друго пък, че само придружаващите Асен варвари преминали Дунав, а в посланието всички преговори с куманите от­дава на Петър; очевидно е, че и двамата братя са минали Дунав. После, според историята, Исаак II и след първия си поход не оставил никакви войски в Северна България, така че, когато Асен се върнал с куманите в Мизия, той не намерил там никаква ромейска войска, когато, според посланието, той оставил само незначителен отряд, обаче такъв, който местните жители сами не биха могли да го преодолеят; няма съмнение, че второто е по-вярно, защото Никита не е могъл да не излага в посланието факти, които са били в полза на самия император.

Както и да било, когато Петър и Асен с многобройна съюзна куманска войска се върнали в „своето отечество Ми­зия“ (според варианта Загоре, т.е. в Северна България), те я намерили съвсем очистена (соб. изметена) и изпразнена от ромейската войска. „Варварите се нахвърлиха, пише Никита, в нея (Мизия) с по-голям шум, като да водеха със себе си от Скития цеѣли легиони от демони. Сега забелязва Никита, те не се задоволявали с това, дали могат да спасят докрай своето предприятие и дали ще облекат само наместничеството на Мизия, но те нямало по никой на­чин да се успокоят, докато не причинят най-големи вреди на ромеите и не съединят господството над мизийци и българи в едно, както е било някога си по-преди“. Последният пасаж явно сочи не само на това, че Петър и Асен са били уверени вече в своя успех — освобождението на Северна България, но и на това, че те ще продължат да се борят и за освобождението и на другите български земи, т.е. за освобождението на целия български народ. Ето как се описва това нахлуване в посланието на Исаак: „На брой хиляди те преминаха Хем и нападнаха на нашите паланки в (южните) му покрайнини, а за пътеводачи и сподвижници в сражение имаха ония власи, които се върнаха на предишната си бълвотина, измениха се на крив лък, върху който, като върху камени­ста и суха земица, царството ми, след като изля милост, безуспешно направи своето нападение … И ето те грабят всичко, каквото им се попадне на пътя, нанасят всякакви злини, колят, погубват и опожаряват. В по-бързото си от слух нападение на нашите области, като не намерили почти нито един храбър противник, те се разпръснали против селищата в равнината, а някои от тия се възбунтували против тях“. Отделни отряди от съюзните вой­ски почнали вече да се явяват в Североизточна Тракия.

Като се научил за всичко това и като не виждал нищо добро за в бъдеще, от една страна, а от друга — като разбрал, че нападението на варварите заплашвало с крайна опасност, императорът предприел нов поход. Така об­яснява Никита в посланието причините на втория поход на Исаак II против българите. Обаче в историята си той из­тъква други причини. .Между това, четем там, императорът, като съжалявал, гдето в първото си нападение про­тив мизийците не се разпоредил с работите на неприятелската страна, както трябвало, но, като се вдигнал, тръгнал оттам, като че ли неприятели, гонейки го, нападали, дори без да остави в нейните крепости ромейски гарни­зони и без да вземе от неприятеля благонадеждни залож­ници, повторно потеглил против мизийците“. Но, ако се съди по развитието на събитията, очевидно, тук са действували и едната и другата причини, т.е. и страхът пред заплашващата опасност, и желанието му да поправи грешките през първия безсмислен поход. Като чул, че ми­зийците вече не насочват погледите си към планините и хълмовете, а след като се засилили с наемната куманска войска, се нахвърлили върху околностите на Агатопол и силно ги опустошавали, като вършили страшни злодействия, набързо и тоя плт императорът потеглил от столицата с около две хиляди души войска, която имал под рлка в момента, като назначил за другите войскови части и за тежкия обоз сборен пункт в Одрин. «Моето царство искаше да потегли в поход и, ако беше възможно, в че­тири дена бързах да настигна варварите и се домогвах да се сразя с тях при божия помощ“, писал Исаак II в посланието си, но на това попречили роднините му, а главното било това, че когато той стигнал в Тавроком, неголям населен чифлик близо до Одрин, гдето чакал да се събере войската му, той се обърнал към победителя на Алексий Врана, Конрада Монфератски с искане, незабавно да дойде в лагера. „Отначало той се съгласил, пише Никита, да тръгне заедно с императора и .да участвува в предстоящата война, но понеже божието решение, щото ро­меите зле да изтеглят от мизийците, му попречило, променил намерението си“ и заминал, съгласно с по-рано дадено обещание, за Палестина.

Между това на императора било съобщено от разузна­вачи, че неприятелите опустошават селата в околностите на крепостта Лардея (Хисарлъка при Карнобад) и че, след като избили много народ и не по-малко изловили в плен и натоварили богата плячка, те предполагали да потеглят обратно. Затова Исаак II през нощта при звука на тръбите въседнал коня и потеглил в поход, като мислил да им пресече пътя. На 8 октомври около Бастерни (κατά Βαστέρνας) той настигнал един кумански отряд, който, като чул, че императорът сам тръгнал по стъпките им, се оттеглил бързо. Тук той останал три дена, докато се съсредоточат останалите войски, и съставил следния план за по-нататъшните действия: той отделил една част от армията си и я дал на зетя си Андроник Кантакузин, комуто било заповядано да отбраня областта на Анхиал, а сам потеглил за Вероя (Боруй, Стара За­гора), за да противодействува на неприятелите в областта й. Но не изминал и четири парасанги (един преход), и догонил го друг бърз вестител, който му съобщил, че в Лардея се намирали няколко десетки хиляди кумани. Тогава, като поверил една част от войската на племенника си Мануил Камица, а друга на други пълководци, Исаак побързал със своите отряди към това место. Още с приближе­нието на ромейската войска куманите, които се оказали само до шест хиляди, като поверили плячката на отделен отряд, който да я прекара по най-кратък път към плани­ната, завързали голямо сражение, на което и сам Никита бил свидетел. Ето как Исаак описва това сражение в посланието си.

„Като преминах до 50 стадии, аз срещнах варварска войска, разположена на едно място и обиколена с плячка. Едни само пленници бяха около 12 хиляди, а пък животните бяха такова множество, както звездите на небето, тъй че те бяха се проточили като дълга опашка на разстояние до шест стадии, когато варварите се обърнаха на бяг. Ко­гато пък се срещнахме лице с лице, една част от ски­тите подкараха плячката напред, а другата влезе в бой с нас; скитите на разбяг правят нападение — такъв им е военният обичай. Но скоро те бяха обърнати в бягство: преследването и избиването им се простираше на разстоя­ние 60 стадии. Нашите се пръснаха в преследване по двама, по трима, твърде малко се втурнаха подир отишлите на­пред скити; тогава на варварите се яви неочаквана помощ, около хиляда души и повече, и те стремително нападнаха на нашите, които безредно се бяха впустнали подиря им. Вой­ската на моето царство, изплашена от вика на варварите, обърна се на бяг; варварите се втурнаха подир нас и поч­наха да убиват отстаналите назад. Работата би могла да се свърши с голяма злополука, ако да не бях заповядал да повикат неголямото число души, които вървяха подиря ми, и не бях наплашил варварите със звънтенето на щитовете. Като забелязаха царското знаме и узнаха за моето присъстствие, те не издържаха нашето нападение, обърнаха се без­редно на бяг, пръснаха се в разни страни и станаха лесна плячка на нашата конница. Тогава един нападаше на много, двама на цял десетък; и ако нощта не бе прикрила някои, то надали би останал някой, който да занесе на своите за злополуката. Като доставям с тая победа радост на поданиците си, с настоящата грамота накратко ви известявам за станалото, за да знаете, в какво положение се на­мира работата, за да славословите усърдно Бога и да го мо­лите за други благодеяния“. Награда за победителите било това, гдето една част от пленниците била освободена и върнат бил откараният добитък. Исаак II обаче не преследвал куманите в планинските проходи, а се върнал в Одрин. Сражението при Лардея трябва да се отнесе към средата на октомври 1186 г.

Това съобщил Исаак II Ангел за сражението при Лардея в посланието си до патриарха и синода, — посла­ние, чиято редакция принадлежи на Никита Акоминат, който е придружавал императора в тоя поход като негов секретар, поради това по същността си то напълно се схожда с неговата история с тая само разлика, че „в посланието се изтъква на пръв план императорът , неговата храброст и лично участие в сражението, когато в историята малко место се отделя за юначеството на Исаак; самото сраже­ние е представено като една случайност“. И наистина, „по всичко изглеждаше, пише Никита в историята, че скитите, след като се покриха с голяма слава, действително, биха се надсмяли него ден над нас, и ние били бихме пре­дадени на зверския народ за позор, ако да не бе дошл бързо на помощ сам императорът, който имаше при себе си още съвършено пресна фаланга (отряд), и ако силният звук от тръбите на пристигналия отряд, свирнята на медноустните рогове, които заечаха по бойното поле, и из­гледа на драконовите изображения, които се развяваха от вятъра по пъртовете на копията, не бяха уголемили в тяхното (на скитите) изплашено от неочакваността въображе­ние за числеността на нашата войска“. Това сражение, според думите на Θ. Успенски, „се губи между другите неспечелени сражения, несполучливи предприятия, необмислени мерки и най-сетне жестоки поражения, които ромеите бяха потърпели от българите. В историята на Никита господствува изобщо неблагоприятен възглед за царуването на Исаак Ангел, осмейват се неговите самохвални послания в столицата и не се придава на неговите мерки против българите никакво значение“. Разбира се, тая разлика се об­яснява с нееднаквите обстоятелства, при които са били съставени както посланието, тъй и историята, а също от различните цели, които е имал предвид съставителят им.

Колкото обаче благоприятни за ромеите и да ни пред­ставя работите това послание, вторият поход на Исаак II Ангел против българите не е имал никакво решаваще значение в борбата за независимост. Целта на тоя поход била, едно, да се поправят грешките на първия и, друго, да се усмири окончателно въстанието. Всъщност не се по­стигнало нито едното, нито другото при всичките пораже­ния, които потърпели куманите и въстаниците, според посланието и историята на Никита, Петър и особено Асен, „човек необикновено сръчен и в тежки обстоятелства из­вънредно находчив “, поддържани от куманите, открили смела борба по цялата подбалканска линия от Пловдив до Анхиал и юнашки защищавали старопланинските проходи, така че Исаак не можел да проникне на север от Стара планина и да накаже бунтовниците, а се ограничил, според Никита, само с туй, че „като изтръгнал някое и друго нещо от неприятелската плячка, като че ли от челюстите на зверове, императорът след сражението (при Лардея) потеглил назад към Одрин, като напуснал пътя, по който той бе предположил да върви“, т.е. отвъд Стара планина. И тъй, ако сражението при Лардея би имало голямо значение и в него българите са били съвсем разбити, то Исаак надали би се върнал назад и би се отказал от изпълнението на своя план. Напротив, българо-куманските дружини и след това не дали покой на Исаак: те отново се явили при Вероя, отгдето той, наистина, сполучил да ги отбие, но в същото време се убедил, че работата с българите далеч още не е свършена … „Затова, пише Никита, императорът решил отново да отиде в Загора и как- как, доколкото е възможно, да се опита да смири мизийците“.

Като се убедил, че цяла източна Стара планина била за него недостъпна и че проходите в нея се юнашки защища­вали от българите, Исаак II Ангел намислил да премине в западната й част и оттам да нападне на Северна България и да усмири окончателно въстанието. Той се решил на тоя план, защото, от една страна, предполагал, че въстаниците не са успели още да завземат западните про­ходи, а от друга — се научил, че „пътищата в Хем не били тъй мъчнопроходими, а по някой места дори стават твърде удобни, и че имало твърде достатъчно вода за черпало и близо до пътя фураж за товарните животни, ако само овреме потеглят за там“. Последните думи на Никита ни подсещат да мислим, че е имало и друга причина, която е принуждавала Исаак Ангел да побърза тъй наскоро след втория си поход и в тъй късно време на годината към северозапад. Както видяхме, Петър и Асен, след като се обезпечили с куманска военна помощ, разширили своя план в борбата за освобождение — те намислили „да съединят, казва Никита, господството над ми­зийци и българи (т.е. на Северна и Югоападна България) в едно, както е било някога си по-преди“, а това показва, че у водителите на въстанието била съзрала твърде отрано ми сълта да разпространят въстаническото движение и в западните и югозападните български земи (в днеш. Маке­дония), затова твърде вероятно се явява предположението, че те са се опитали още в 1186 год., ако не с изпраща­нето на отделни воеводи, които да организират такова също движение, то поне с тайни агитации да повдигнат тамошното население. Тия тъкмо агитации в една или друга форма, очевидно, са станали своевременно известни на императора, още преди той да се е върнал от втория си поход, и по­ради това, за да предупреди всяко възможно разпростране­ние на въстанието и в днешна Западна и Югозападна България, което е могло да стане само по р. Струма, Исаак II Ангел през късна есен на 1186 год. от Пловдив, където бе отишел след отблъсването на въстаниците при Вероя (Стара Загора), потеглил към Средец. Обаче настъпилото вече зимно време не му позволило да изпълни плана си. „Но, понеже слънцето, пише Никита, след като направи поврат към зима, в своето течение се спущаше все по-ниско, реките от студ замръзнаха поради суровостта на тамошния студен климат, и сняг, който бе навалял в грамадно количество, съвсем бе покрил земята, като не само бе напълнил долищата, но и бе затрупал вратите на къщите, то императорът отложи предприятието до появя­ването на пролетта и заповяда на войската през зимата да остане на квартири в тамошната област, а сам побързал за столицата, за да се развлече с конски надбягвания и да се наслади с театър“. Оставането на ромейската армия за зимуване в средешката област очевидно, е имало пред­назначение, щото тя да пази западните проходи на Стара планина и да не допуща никакви връзки и сношения на въстаницате с населението на югозападните български земи (днешна Македония). Освен това, за да може да разположи към себе си българското население в Средец и изобщо в Западна България и чрез това да предупреди всякакво движение там в полза на въстаниците, Исаак II Ангел, докато още се намирал в Средец, поискал от своя тъст, маджарския крал Бела III, да изпрати обратно отнесените от маджарите в 1183 год. мощи на българския патрон св. Иван Рилски в Средец, което и последвало, според патриарх Евтимий, през 6695 от С.М. = 1187 год. от Хр. Индиктион 5-и, вероятно през зимата или в нача­лото на тази година, защото Исаак Ангел бил в София в късна есен на 1186 год.

Така се свършила 1186 година. И наистина, щом пук­нала пролетта на следната 1187 година, войната била възоб­новена. Исаак 11 отново дошел в Средец и потеглил в поход против мизийците. От Средец той преминал с войската през Етрополския проход в Северна България; но по-нататък от крепостта Ловеч не можал да отиде. Целият поход се свършил с тримесечна безуспешна об­сада на тая крепост, и Исаак Ангел напуснал предприя­тието недовършено, снел обсадата и се завърнал в Цариград. „Така прелестите на Пропонтида, забелязва по тоя повод Никита, нейните увеселителни дворци, ловът, конските надбягвания като че ли приковаваха към себе си нашите императори, не им даваха дълго да остават на полето и ги мамеха като някои страхливци да дезертират в техните прегръдки“. След толкова несполуки, пълни с големи жертви, цариградското правителство трябвало най-сетне да се откаже от всяка надежда да усмири въстанието в Северна България. Не по-малко повлияло за оттеглянето на императора и избухналото в Лидийска Филаделфия въстание на Теодор Манкафа, което заплашвало да обхване цяла Южна Мала Азия, а също и успехите на турците в Пале­стина. Освен това се разнесъл слух по целия полуостров, какво в Германия се събирала голяма кръстоносна войска за освобождението на Иерусалим, който бил отново завоюван от мохамеданите (през юли 1187), от една страна, а от друга — предвид на настъпателните движения на Стефан Неман на изток и юг, Исаак II бил принуден да отстрани всяка враждебност и опасност откъм българите. Никита Акоминат забелязва при това, че през времето на обсадата на Ловеч „императорът наистина хванал в плен жената на Асен и взел като згложник неговия брат Иван, но при все това работите тръгнали по-лошо“. Оче­видно, тук Никита също не се доизказва и се ограничава само с горните две оракулски изречения, без да каже и поясни, как и при какви обстоятелства е станало пленяването жената на Асен и в какво отношение то се намира към вземането на брата му Иван като заложник, а също тия два факта са още повече влошили работите, разбира се, на ромеите. Едва ли може да се допусне, че Исаак II е получил като заложник третия брат срещу освобождението на Асеновата жена, защото Никита непременно би отбелязал това; напротив , първият факт у него стои съвсем отделно от втория, следов. тук при обсадата на Ловеч са станали и други факти, които собствено са влошили ра­ботите на ромеите и които не е мъчно да се установят.

И наистина, като се вземе във внимание, 1. че императорът се върнал без всякакъв успех след тримесечна обсада на гр. Ловеч и 2. че след третия поход на Исаак II не съществуват засега никакви известия за каквито и да било сблъсквания на ромеите с въстаниците, — не подлежи на никакво съмнение, че между Исаак II и водителите на въстанието след това са станали известни взаимни съгла­шения, преговори за които са излезли от страна на импе­ратора; тоя пръв, очевидно, е направил предложение да се прекратят военните действия, което Петър и Асен са приели; но да се мисли, че те са дали брата си като залож­ник, само за да уверят Исаак II, какво те ще останат верни на дадената си дума, било би твърде наивно. При големите успехи, които българите имали в борбата за осво­бождение, и при оная враждебност към Византия, с която са били надъхани водителите на въстанието и самият народ, Петър и Асен надали биха приели мирното предложение на императора, а още по-малко биха дали брата си за заложник, ако те не биха се осигурили предварително с някой мирен договор, по който се удовлетворявали на първо време техните желания. Че бил сключен такъв ми­рен договор между Петър и Асен и Исаак II в края на похода в 1187 г. след снемането обсадата на Ловеч, се установява от поведението на българските водители през времето на преминаването на кръстоносците от третия по­ход през Балканския полуостров (1189), когато българите, при всичко че се намирали в съюз с враждебните на Византия народи, не влизали в открита война с нея до края на 1189 година.

Какви са били условията на мирния договор, не може точно да се посочат, защото, както се изтъкна, Никита избягва изобщо да говори, какви отношения са настанали между българи и ромеи след оттеглянето на Исаак II от Ловеч. Обаче въз основа на по-сетнешните събития и отношения между Византия и възобновената българска държава, могат да се установят следните точки: 1. византийското прави­телство престанало да гледа на Петър и Асен като на частни лица, а ги признало за водители на цял народ заедно с всичките права и привилегии на владетели, и 2. то е при­знало независимостта на ония български области, върху които се бе разпространило въстанието. При тогавашните стеснени обстоятелства, в които се намирала Византия, тия съществени отстъпки се налагали на Исаак II, и за него не било мъчно да се откаже от северните европейски покрайнини на империята, гдето и без това византийската власт била до minimum намалена и причинявали на централното правителство само големи главоболия и пакости; но твърде е възможно и това, че, отстъпвайки сега на водителите на въстанието, очевидно, с цел да предупреди другата опасност — разпространението на въстанието и в западните и югозападните български земи, императорът да е мислил, че в близко бъдеще ще може лесно да се разправи с тях и отново да ги покори под властта си, каквато цел, наистина, е имал грандиозният му поход в 1190 г., след като отминала опасността от кръстоносците. Срещу тия отстъпки Петър и Асен се задължили от своя страна 1. да спрат военните действия и разпространението на въстанието в останалите области, които не взели участие във въстанието, и 2. за потвърдение на това задължение те дали по-малкия си брат Иван като заложник в Цариград. Мирният договор бил сключен най-рано в края на май или в началото на юни 1187 год. веднага след снемането обсадата на Ловеч. Ние имаме още една хронологическа данна, която не ни дава да отиваме по-нататък от посочената дата за възобновата на българ­ската държава. Както видяхме, патриарх Евтимий за връ­щането мощите на св. Иван Рилски от Гран отново в Средец дава годината 6695 = 1187, индикт 5., която се продължавала от 1.IX.1186 до 31.VIII.1187. Мощите били върнати след сключването на мирния договор с Бела III, или по-право, след сватбата на Исаак II с Маргарита, т.е. не по-рано от януари 1186 г., а според дадената септемврийска година това е станало между 1 септември и 31 декември 1187 год. или между селищите месеци на 1186 януар­ска година, а възобновена била българската държава, според патриарх Евтимий,

близо една година след пренасянето на мощите, т.е. през 1187 г. есента, когато било извършено коронясването на първия цар на второто царство. Поради това и възниква­не то и официалното признание на второто бъл­гарско царство от цариградското правителство ние отнасяме към средата на 1187 год., както това ще потвърдят и събитията, които са станали в Търново през същата година.

Що се отнася до границите на новоизникналата дър­жава, то за тях притежаваме и по-положителни данни. Така, тъй нареченият „австрийски клирик Ансберт“, под чието име е дошло до нас едно твърде точно и пълно описание похода на германския император Фридриха I Барбароса или на третия кръстоносен поход от 1187—1195 г., като говори за отцепването на някои части от империята, пише: „в по-голямата част на България и към Дунав , докато се влее в морето, властвувал някой си Калопетър влах и брат му Асаний с подвластните им власи“. От тия думи на Ансберт се ясно види, че в 1189 год., т.е. преди Петър и Асен да нарушат мирните отношения с Византия, под тяхна власт се намирала, според тогавашната географска терминология, по-голямата част, а не цялата северна част на западната половина на българските земи, които тогава носели името „България“, т.е. днеш. Видинско и Врачанско (без Браничевската и Белградска области) и страната и по­край Дунав , докато той се влее в Черно море, т.е. тук е влизала цяла днеш. Северна България заедно с Добруджа. Освен това, след сключването на мирния договор в 1187 год. Петър и Асен повикали, както ще видим по-нататък, видинския митрополит в Търново да ръкоположи с други двама епископи търновски митрополит, следов. Видинската епархия се намирала под властта на търнов­ския цар или страната на запад от р. Осъм до западна Стара планина е така също влизала във възобновената дър­жава; поне засега нямаме никакви известия, от които да се види, че Асен I Старий или неговите близки приемници са воювали по-сетне за освобождението на тоя край. Същият Ансберт на друго место нарича Калопетър „господар на власите и на по-голямата част на българите в оградите на Тракия;“ думата hortus изобщо значи всяко оградено и по друг начин затворено место или про­странство земя, и после вече има значение на „градина, бостан, лозе“ и пр. В Тракия такива „оградени места“ могат да се разбират само оградените със стария окоп — еркесията пространства. Че така трябва да се разбира изразът in hortis — „в оградите“ се види от друг заладен извор – анонимната Historia Ppregrinorum, която също така опис­ва третия кръстоносен поход и чийто автор се е ползувал от Ансбертовата история; в нея четем следното: „Калопетър, както и неговият брат Асаний, [които владееха също част от България около Дунав и части от Тракия, покорена от тях с военна храброст;“ тук думата „части“ — partes, според издателя, означава немското Landstrich — „леха, пояс земя“, която, съпоставена с in hortis, право сочи, че по мирния договор от 1187 год. Северна Тракия, която бе взела участие във въстанието и в която се развиха, както видяхме, главните военни действия, очевидно, до стария и ограничен окоп — еркесията или ста­рото Загоре, била така също отстъпена на българите, следов. новообразуваната държава била възобновена в границите на Тервелева България, а това показва, че Петър и Асен в поставянето на условия при сключването на мирния договор се базирали върху историческите права на българския народ. И тъй възобновената българска държава по мирния договор в 1187 год. е обхващала цяла България от западна Стара планина до Чер­но море заедно с Добруджа и областта Загоре в Северна Тракия, от чието име и самата дър­жава на първо време била наречена Загора (Ζαγορά), чисто българско име, за отличие от името „България“, защото последното име носели, както видяхме, западните и югозападните български земи още не освободени.

Настаналите по тоя начин мирни отношения между Исаак II Ангел и Петър и Асен дали възможност на освободителите на българския народ спокойно да се завземат с уредбата на новоизникналата държава. Най-първо братята трябва ло да узаконят това, което те бяха извършили своеволно преди и заедно с обявяването на въстанието, и преди всичко да се погрижат 1. за освещаването на построената от тях църква, която изиграла такава голяма роля при подготвянето на въстанието и била, наистина, наречена в името на св. Димитър Солунски, но не била осветена още от епископ и поради това Никита Акоминат, както видяхме, я нарича не έκκλησία или ναός, а само ευκτήριος οίκος — „молитвен дом“, и 2. да се благослови и освети от църквата царското достойнство на прогласения от въсстаниците цар Петър. Едното и другото би извършил или пък би бил принуден да извърши под натиска на светската власт местният архиерей, но такъв дотогава в Търно­во не е имало, а оня, в чиято епархия е влизал тоя град- крепост, „поради светската буря“ (въстанието) или е избягал във Византия, както обикновено е ставало, па и днес става в областите на Балканския полуостров при промяната на светската власт, „или пък злочесто е изчезнал в нея през време на трудностите“ (бил е премахнат от въстаниците като грък). Затова двамата братя трябва ло да се сдобият с такъв архиерей — българин, който да извърши на родния език и едното и другото свещенодействие, без да се нарушат църковните закони. Дали при сключ­ването на мирния договор е бил повдигнат и въпросът за църковните отношения на новопризнатата държава към Византия, ние не знаем; но със сигурност може да се прие­ме, че е било уговорено, щото новата държава да има свой митрополит в политическия си център, или да се образува нова епархия с епископска катедра в Търново.

И наистина, съгласно с 1-то апостолско правило и с 4-то на първия вселенски събор, според който ръкоположението на един епископ трябва да става при съслужение най-малко на двама или трима епископи, и въз основа на договорното решение, Петър и Асен поканили видинския митро­полит, може би, като най-стар заедно с други двама епи­скопи, които и ръкоположили представения от тях — един иерей, свещеник несъмнено българин, на име Василий, как­то го наричат по-късните извори, за архиерей на Търново и изобщо на освободената част на България. Тоя свещеник Василий, както изглежда, още от самото начало е действувал заедно с Петър и Асен както за подготвянето, тъй и за обявяването на въстанието, защото в писмото си до папа Инокентий III, писано на 8 септември 1203 год. или наскоро след тая дата, той пише: „и което моята душа по­жела да има през осемнадесетата година, ето днес ни даде Бог и твоята света молитва — благословение от седалище­то на блажения апостол Петър и от твое светейшество.“

Тук Василий има предвид, както се види от съдържа­нието на писмото, папското благословение и палиума, който капелан Иван Каземарински, папският пратеник, бе възложил на Василий и го прогласил за примас на цяла България в 1203 год., и осемнадесетата година трябва да се разбира, не откак той е станал архиепископ, както някои мислят, а откак той се отказал да признава властта на цариградския патриарх в лицето на своя кириарх заедно с обявяването на въстанието в края на 1185 год.Обаче двамата братя не се задоволили само с придобивката на собствен митрополит. Излизайки от принципа на средновековието, че независима държава е само оная, която има и независима църква, те със своята власт поискали или прину­дили събраните в Търново трима архиереи да издигнат новоръкоположения търновски епископ за български архиепископ. Всичката измама или насилието, което Петър и Асен упражнили върху тримата епископи, и в което ги обвинявали по-сетне ромеите, се заключавала не в това, че те ръкоположили кириарха на новата епархия, защото то е било напълно законно и съгласно с договора, а в това, че са­мото издигане на търновския митрополит в архиепископ станало „въпреки писаните и каноническите предания, пре­вратно, чрез съдействието на българската (светска) власт“, а не с благословението и посвещението на цариградския патриарх. Оттука става твърде понятна и злата участ, която постигнала споменатия видински митрополит: след като извършил тоя, според него незаконен акт, който наисти­на е равносилен на отцепване от цариградската църква, той се опитал да избяга във Византия, но бил уловен и посечен, „защото българите го намразили за това“.

Чрез издигането на търновския митрополит в сан архиепископ се възобновявала в очите на българите и на техните водачи българската църква и се прогласявала ней­ната вътрешна автономия, както това е било някога при княз Михаил-Бориса. Че Петър и Асен, както и окръжаващите ги български първенци-воеводи са познавали исто­рията на първото Българско царство и са се въодушевявали от историческите права на българите, се види най-ясно от думите на Н. Акомината, че когато двамата братя се върнали от отвъд Дунава с куманска войска, те вече кроили план „да съединят господството над мизийци и българи в едно, както било някога си попреди,“ което значи, да съединят „Мизия,“ т.е. Северна България, с „България,“ под което име в ХI и XII век се разбирала, както видяхме, западната половина на бившата българска държава, или да освободят западните и югозападните български земи. При всичко че нито цариградският патриарх, нито охридският архиепископ не искали да признаят търновския архиепископ за български свещеноначалник, а оттука и възкресението на българската самостойна църква, защото „неговото издигане станало въпреки писаните и канонически предания, превратно, чрез съдействието на българската власт“, а всъщност, защото с тоя акт чувствително се накърнявали техните и териториални, и материални интереси, все пак търновският митрополит от самото възникване на второто българско царство продължавал да носи тоя сан и свързаното с него право като свещеноначалник на възобновената българска самостойна църква в границите на царството до издигането му по-сетне от римския папа в сан примас на цяла България в силата на църковната уния със западната църква в 1204 г. при цар Калоян и по-късно при цар Иван Асен II в 1235 г. — в сан патриарх.

Прогласеният по тоя начин български народен архиепископ не се забавил да извърши и двата най-важни акта: освещаването на църквата св. Димитър, което ще да е ста­нало, може би, в деня на светеца, 26 октомври 1187 год., а след това и формалното коронясване на царя. Обаче при извършването на последното станала известна промяна. Разбира се, самият обред на коронясването би трябвало да се извърши над най-стария брат Петър, който се бе прогласил за цар още заедно с обявяването на въстанието. Обаче той, като съзнавал, от една страна, че борбата за освобож­дение с Византия е още далеч несвършена, защото всички части на българския народ, а също и земи не били още освободени и събрани под една държавна власт, а от друга, — като признавал военните способности и твърдия характер на брата си Асен, който главно се занимавал със съставянето на военните планове и ръководил всички до­тогава военни действия, и затова Никита го характеризира, както видяхме, като, „човек необикновено сръчен и в затруднителни обстоятелства извънредно находчив ,“ и че само той ще бъде в състояние с успех да продължи по-нататък освободителната борба с Византия за обединението на бъл­гарския народ — Петър се отказал от върховната власт в полза на по-младия си брат Асен, който бил тържествено прогласен за пръв български цар на второто царство и когото българският архиепископ Василий соб­ствено и коронясал в новоосветената църква св. Димтър през есента на 1187год. Поради това в българския Синодик, именно в списък на българските царе от второто царство на първо место е поставен Асен Белгун, и нему само се отдава освобождението на българския народ от византий­ското робство; а че наистина Петър се отказал от върховната власт в полза на брата си Асен, право свидетелствува следното известие на Никита Акоминат.

Когато след убийството на Асен I Иванко избягал в 1196 г. при император Алексий III Ангел, „върховната власт над мизийците така свободно (т.е. безпречно) се върнала отново към Петър“, защото това е било негово историческо право, следов. дотогава върховната власт, която той по-рано имал, държал покойният му брат. Но на Петър, като на еднакво с брата си заслужил в делото за освобождението, както изглежда, по общо решение била оста­вена самоволно присвоената от него още в началото на въстанието титла „цар“ (βασιλεύ;) със съответното царско облекло, а, може би, и той да е бил така също коронясан, обаче без наследствено право. Така в Синодика, като се изтъква, че е брат на Асен, Петър е наречен също „цар“, което едвали може да се отнесе само към няколко месечното му царуване след убийството на Асен I; сам той се нарича imperator (= цар) в писмата си до Фридрих I Барбароса в 1189 год., а самите българи го наричали imperator Grecie, т.е. наричали го с титлата на ромейския император — βασιλεύ;, цар, а не че Петър и Асен са но­сили титлата „цар на ромеите“, защото неопределеното още в 1189 г. междудържавно положение на България не им е давало такова право; в една пък песен, написана и вмък­ната в старата манастирска служба на св. Иван Рилски след пренасянето мощите на светеца от Средец в Търново, т.е. в 1195 год. се споменува: и

които не могат да бъдат никои други, освен тогавашните български царе Петър и Асен.

Запазването титлата цар за Петър било свързано и с разделяне управлението на новопрогласената държава между двамата водачи-освободители. Както Ансберт, тъй и авторът на Historia Peregrinorum навсякъде изтъкват съвместното господаруване на Петър и Асен. В борбата с Византия от 1190 и до 1195 год. навсякъде и във всички военни действия фигурират наедно имената на двамата братя и на­равно на двамата се отдават успехите. Че управлението на държавата е било разделено между двамата братя, свидетелствува и правото известие на Георги Акрополит, според което „Асен, като отделил една част от своята област, уговорил Петър да й бъде началник; защото Великият преслав и Проват (Овеч, при днеш. Провадия) и околностите им били дадени на Петър от брата му Асен като негов собствен дел, поради това и доссга (до вто­рата половина на XIII. век) ония места се наричат Петрова хора (област). И тъй, след раздялата на управ­лението, която е станала след прогласяването и коронясва­нето на Асен, защото тоя като цар „отделил една част от своята област“, т.е. държава, Петър, който се отличавал с по-спокоен темперамент и бил добър дипломат, с титлата „цар“ управлявал „като собствен дял“ източната половина на царството, в която влизала и областта Загоре в северна Тракия, на равни права с брата си и с резиденция в старата столица на България — Великия Преслав, като в същото време признавал върховната власт на Асен I, и продължавал да му бъде и най-близък съветник в управлението и уредбата на държавата.

Че и Асен е бил фактическият цар още от 1187 год., свидетелствува същият Г. Акрополит, който пише, че „Асен, след като прекарал девет години, управлявайки българския народ като цар, бил убит“. Смъртта на Асен I Старий, както е известно, се отнася към 1196 год., следов. неговото вцаряване не може да се постави по-късно от есента на 1187 г.; а според едно твърде любопитно съобщение от септември 1188 год. се ясно види, че западноевропейските господари, които кроили нов кръстоносен поход, са знаели вече за Асен като за цар.

Ето при какви обстоятелства бил избран, след обя­вяването на българската политическа и църковна независимост, от българските първенци-воеводи и прогласен от освободената част на българския народ първият законен и от църквата осветен цар на възобновеното българско царство в 1187 год., когото ние наричаме с името Асен I Старий. Наистина, според Евтимовото житие на св. Иван Рилски, цар Асен I при кръщавката му бил наречен , отгдето е преминало и в Синодика, а, може би, и обратно; в такъв случай трябва да се приеме, че кръстното му име е било Иван, а Асен — народното в случая куманско. Но ние се съмняваме, че кръстното име на Асен I е било Иван, защото и третият, най-малкият му брат (по-сетнешният цар Калоян) е носил същото име, а пък двама братя да носят еднакви имена не е било прието в старо време, па и днес не се практикува. Затова, като имаме предвид, че синът му Иван Асен II в своя надпис на църк­вата Св. 40 мъченици сам се нарича  , както той е наречен и в същия Синодик и в Евтимовото житие на св. Петка, ние даваме предпочтение на по-стария домашен паметник и приемаме само означе­ното име, което ще го отличава от името на знаменития му син, Иван Асен II.

София, 8.VII. 1932

Съдържание: