x Религиозни смутове в България през ХIV век

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Религиозни смутове в България през ХIV век

Кървави и тъжни са описаните от нас в предидущата глава военни събития. Но не по-малко нерадостна е и картината на тогавашния вътрешен живот на България. Много добре е описана тя в неотдавна откри­тата легенда за св. Теодосий Търновски, произведение на цариградския патриарх Калист1. Измъчена от религиозни спорове, заразена с всички пороци на византизма и отслабнала от постоянните крамоли, България трябвало рано или късно да стане плячка на турците. Истинската култура и просвета на изтока отдавна били заменени със схоластична изтънченост, която имала същото значение, каквото и безкрайните военни разпри и при­дворни интриги.

Около половината на XIV век в Атонските планини, в тоя монашки земен рай, се развил един особен мистицизъм. Някои от тъй наречените исихасти дотолкова се увличали, че се отдавали в мрачните си монашески килии на съзерцание на пъпа си, докато им се сторело, че виждат около него свръхестествена светлина, която ги преизпълняла с небесно блаженство. Тези глупости създали страшни богословски вълнения, събори и анатеми. Освен това във вечно зелените гори на „Светата гора“ се промъкнало още и богомилството. По онова време в Солун живеела някоя си монахиня на име Ирина, която тайно била всецяло предадена на богомилството; монаси идвали отвсякъде при нея с не съвсем нрав­ствени намерения, посвещавани били от нея в учението на Богомила и те го разпространили по целия Атон. Продължителна борба е трябвало, за да се изгонят от Атонските манастири богомилите и исихастите.

Тези отвратителни издънки на византийския манастирски живот били пресадени и на българска почва. Избягалият от Цариград калугер по име Теодорит успял, гордеейки се с медицинските си познания, да убеди да приемат учението на исихастите мнозина и от знатните и измежду простия народ. Той наново оживил още ненапълно изчезналите остатъци от езичеството и даже наредил да се отдават божески по­чести на един дъб, под който се принасяли в жертва овци и агнета, докато най-после не се явил сам св. Теодосий и не отсякъл дървото.

Скоро след Теодорит в Търново се появили двама други калугери

Лазар и Кирил, наречен Босота, изпъдени от Атон за богомилство. Кирил, който разправял, че Бог му се явявал на сън, осмивал иконите, хулил Майката Христова и самия Исус, надсмивал се над труда и брака. Лазар пък тичал по улиците в адамова одежда, покри­вайки само едно место от тялото си с издълбана тиква; учението му би могло да послужи за образец на руските скопци. Обикновеното адамитство било разпространявано от Теодосий — невеж и прост клирик. С проповедите си за безполезността на брака той събрал около себе си много мъже и жени, стари и млади. Привържениците му, облечени в мо­нашески раса, отивали с него в отдалечени планински долини и пещери и там се отдавали на диви оргии. Това са били предшествениците на ония адамитски шайки, които Жижка в 1421 г. е изтребил с огън и меч в Чехия.

Но не се свършило само с появяването на исихастите и адамитите. Цар Александър до толкова се увлякъл от красотата на една млада еврейка, че решил, каквото и да става, да я вземе за своя съпруга. Пър­вата му съпруга Теодора, дъщеря на влашки княз, била принудена да замени бляскавата дворцова обстановка в Търново с манастирско уеди­нение, гдето завършила живота си под името инокиня Теофан. Еврейката се покръстила и я нарекли Теодора, а след това се венчала с Александър като „новопросветена царица“. Старите български памет­ници говорят за нея, че тя, макар и от „рода еврейскаго“, все пак изповядвала чистата вяра, възстановила много църкви и даже основала манастир. След смъртта й пели й по църквите „вечная памят“. Евреите пък в България, разчитайки на нейното покровителство, ста­нали непоносими за верующите, надсмивали се над християнството и искали да подражават на болярите2.

Тъй се държали в България богомили, исихасти, адамити и евреи и то в същото това време, когато оттатък Балкана свирепствувала войната с турците. Тогава се явил един човек, който си поставил за цел на живота да обуздае лъжеучителите и да възстанови религиозния мир. Теодосий, роден в Търново, прекарал цялата си младост по мана­стири; в Бдин (в манастира Св. Никола), в Арчар, гдето приел мо­нашество, в Търново (в Мариинския ман. на Света гора), в Червен (недалеч от Русе) и в манастира св. Богородица, наречен Епикериев, при Сливен в Балкана. По-късно отишъл при знаменития учител Григорий Синаит, около когото се събрали много ученици гърци, бъл­гари и сърби в планината Параория (Сакар пл.) на север от Одрин. Григорий обикнал младия Теодосий и го изпратил при цар Александър да го помоли за помощ срещу турците, които не оставяли на мира даже и далечната манастирска обител. „Благочестивият“ цар наистина заповядал да построят на негови средства здрава кула за отшелниците. Когато умрял Григорий (около 1346 г.), на негово место за глава единодушно бил избран Теодосий. Сам Теодосий, обаче, се счел недостоен за това отличие и се върнал в Сливен. По-късно той посетил Атон, Солун, Цариград и прекарал известно време в Месемврийския скит на св. Антоний. Най-после се заселил на Емонската пла­нина (сега нос Емине) на високия понтийски бряг, но бил изгонен от това прекрасно уединено жилище от морски разбойници.

В лутанията да си намери друго подходно место за поселване, Теодо­сий си избрал една пустош в околността на Килифарево, два часа на юг от Търново, — место, достъпно по-скоро за зли духове, от­колкото за хора. Селото Килифарево съществува и сега; в него имало някога 3 или 4 манастира, две черкви, едната от които е още запа­зена, и крепост3. Там Теодосий събрал около себе си около 50 младе­жи, между които най-видни били: Евтимий, по-късно патриарх, и Дионисий, който владеел много добре гръцки и славянски и превел на сла­вянски много проповеди на Иван Златоуст, в това число шест про­тив евреите4.

Отдавна западналата старобългарска литература почнала да се съживява, и сам царят усърдно я насърчавал. По заповед на Александър била преведена от гръцки на славянски език хрониката на Константин Манасий и били преписани дебели томове богословски съчи­нения5. Въобще от никой друг период на българската история не са дошли до нас толкова стари ръкописи, колкото от времето на „височай­шия и всемогъщ цар Иван Александър“. На неговите грижи се рад­вали също и манастирите. Той надарил щедро двата главни български манастири — Рилския и Зографския. Основал и нов манастир в полите на Витоша6, гдето се създал един малък Атон: там в негово време имало повече от 14 манастира, повечето от които сега са само развалини, а богатите им библиотеки вече отдавна са изчезнали или са били разграбени.

Официалната държавна църква трябвало да предприеме редица енер­гични мерки срещу еретиците. Тогавашният търновски патриарх Теодо­сий II се посъветвал върху това с настоятеля на килифарските монаси и по негов съвет свикал (ок. 1350 г.) събор, на който председателствувал самия цар наред с патриарха. Тук били доведени и хванатите предварително еретически учители. Теодосий завързал спор с тях за богомилското учение, за дуализма, за брака, за кръста и пр. Калугерът Лазар признал заблужденията си и се отрекъл от тях, но Кирил Босота и неговият ученик поп Стефан не могли да бъдат убедени да се откажат и те от убежденията си. Ето защо царят, спо­ред църковните закони, заповядал да им обгорят лицата с накалено желязо и да ги изгонят от царството.

С това, обаче, не могла да бъде сломена силата на богомилите, които от преди няколко века успели вече да пуснат корени в стра­ната. А трябвало да се усмирят още и исихастите и евреите. На но­вия събор (1355) царят се явил с князете Шишман и Асен, явили се всички български епископи, дошъл и Теодосий с монасите от Ки­лифарево — с една дума, събрала се цялата йерархия на страната. Бо­гомилите и исихастите били прокълнати, стареите и свещениците (служителите) им били изпратени на заточение, а гражданските права на евреите били ограничени с грамота (свитък)7.

Около 1356 г. Теодосий отишъл в Цариград за да посети там в Параорийския манастир стария си училищен другар патриарха Калист, и умрял в манастира Св. Мамант (извън града, пред Влахернската врата) на 27 ноември 1362 г. Неговият ученик Евтимий продължил почнатото дело. В Пера, близо до Търново, той в пълно уеди­нение, се заел да прегледа отново старославянския превод на Св. Писание, понеже преводът бил пълен с много тежки изрази, не бил достатъчно гладък, често се отклонявал от гръцкия оригинал и давал с всичко това повод за разни еретични тълкувания. Когато след смъртта на Иоаникий II Евтимий бил избран за патриарх, той започнал нова борба с богомилите, защото те даже и след втория съ­бор не само че не отслабнали, но и дотолкова се засилили, че около Видин мъчно било да се срещне православен християнин. А над всичко това от Цариград пристигнал в Търново и нов вероучител Пирон, с цел да разпространи и тук несторианизма, исихазма и иконоклазма. С помощта на лъжемонаха Теодосий учението му проникнало дори и в средата на придворните. Патриархът събрал народа в църквите и, нека кажем с думите на риторическата Цамблакова легенда, „като оприличил гърлото си на тръбите Иерихонски“, предпазвал го от тоя вълк в овча кожа8. Благодарение на неговите старания Пирон бил изгонен.

Не може да се отрече, че последните двама мъже, които управлявали съдбините на България, цар Шишман, син на Александър (1365 г.) и патриарх Евтимий, честно са се старали да издигнат отново запада­щата вече държава, макар тия опити да са носили отпечатъка на тогавашния всеобщ упадък. Около учения Евтимий, който „разкъсал като паяжини еретическите мрежи“, който се старал да спре пътуванията по светите места, при които пътувания се случвали и безчинства, и подпомагал възстановяването на нравствеността, се струпали българи, руси и сърби9. Въз­никнало ново литературно направление, но произведенията, които то родило, са лишени от ум и вкус и саж само образци на византийска натруфеност. Легендите на Евтимий, а наред с тях и съчиненията на Григорий Цамблак и на философа Константин Костенецки, са много добри свидетелства, до каква степен тогавашните български славяни са били повизантийчени10.

В такова положение се намирал духовният живот в България, когато турците се появили на границите й. Още Теодосий Търновски предсказвал пред учениците си в Калифарево опустошението на цялата страна и пропадането на българското царство11. Само четиридесет години след търновския събор никой вече не е могъл и да мисли да дали населението на православни и еретици, да свиква събори или да преследва еретиците: тогава имало вече само мохамедани и християни, правоверни и раи!



1 Гръцкият оригинал, изглежда, сега е изгубен. Славянският превод, труд на един монах от Рилския манастир на име Спиридон, е напечатан в Четнiях Общ. Ист. при Мос. Унив. за 1860, I. Понеже не можах да се снабдя с това из­дание, служа си с цитати, взети от Рачки, Rad. VIII, 182 и сл., от Каролев в Браилското Период. Списание V и VI, от Голубинскiй 663, 675 и от Леонид „Из исторiи югосл. монашества“, Москва 1871.

2 За еврейката-царица вж. Поменика на царете и цариците (Раковски, Асен, 52), житието на св. Теодосий, Nicephorus Gregoras (III. 538 ed. Bonn.) и една тогавашна бележка в един ръкопис в Рилския манастир, Бълг. книжници, 1859. 690.

3 При престройването на църквата в 1830 г., според свидетелството на П. Р. Славейков (Бълг. книжници, 1859, 259; ср. Читалище, 1873, 497) в „женската църква“ били заровени цял куп стари ръкописи. Същото направили и в Белковец — село на 1 1/2 ч. на запад от Търново, гдето суеверните попове, при ремонт на църквата св. Петка, заровили в основите на църквата два товара ръкописи.

4 Starine, 1. 52.

5 Специално за Александър са написани : един патерик (1346) който сега се пази в манастира Кркъ в Далмация и два богословски сборника, написани от монасите Филип (1345) и Лаврентий (1348), които сборници сега са в Москва.

6 Вж. Шишмановата грамота, Шафарик, Pamatky, 2 издание, 108.

7 „Отвещанiе собора Трновскаго к Теодоаю и Кир Роману“, за жалост, още не е издадено. (Калайдович и Строев, Описанiе рукописей Имп. библ. в Петербург, 125 № 204, 45).

8 Житие на Евтимий от Цамблак (Гласник, 31, 243—292).

9 Руският архиепископ Киприян, по произход българин, който с всички сили се старал да повдигне дълбоко западналото образование в Русия през време на татарското иго, посетил Евтимий в 1379 г. Надгробната Цамблакова реч на Киприян (Новоструев и Горскiй, Опис. Слав. рук. Москов. синодальной биб. II, 3, 139).

10 Вж. гл. XXVI (старобълг. литер.) заключението.

11 Леонид, 20.

Съдържание: