x Русите в Дунавска България

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Русите в Дунавска България

На 963 година, същата година, когато последвало разделянето на Бъл­гария на две царства, на цариградския императорски престол се възкачил пълководецът Никифор Фока, който чрез обратно завладяване на заетите от арабите острови Крит и Кипър възстановил византийската мощ в източната част на Средиземно море. От него започват цял ред монарси, които с твърда ръка управлявали съдбините на ромейската държава. Това наскоро трябвало да се почувствува от източното по-слабо българско царство1.

Тъкмо в това време, когато Никифор след завръщането си в Цари­град на 966 година празнувал с триумф бляскавите си победи над сарацините в Мала Азия и главно превземането на Тарс (965), в столицата се явили българските пратеници, за да получат обикновения данък. Тогава Никифор в присъствието на целия двор се провикнал: „Колко нещастни са римляните, ако те, след като победиха всички неприя­тели, трябва сега като роби да плащат данък на скитите, на тоя презрян и беден народ!“ След това той заповядал да набият пратениците и срамно да ги изгонят2.

И тъй 40-годишният мир (от 927 г.) бил нарушен насилствено и тоя път пак от византийците. Походът бил обявен от Никифор чрез завземането на българските погранични крепости в Тракия; но после императорът, като искал да запази войниците си, за да продължи щаст­ливия поход на изток, предоставил на русите да унищожат Източна България, която и без това била доста отслабнала. Още в мирния договор, сключен от Игор (945) и потвърден от Олга (957), русите се задължили да дават спомагателна войска на византийците3. Освен това, още и един паричен подарък от 1500 литри злато склонил Светослав да предприеме поход.

С 10-хилядна войска великият княз тръгнал надолу по Днепър към Черно море, през август 967 г. излязъл внезапно на брега около устията на Дунава и без мъка завладял града Переяславец или Малък Преслав, чиито следи се забелязват и днес източно от Тулча при село Прислава, на десния бряг на ръкава Св. Георги. Българската 30-хилядна войска била разбита и принудена да избяга в Дръстър.

За плановете на Никифор нямаме точни сведения. Ние не знаем дали е искал само да сплаши Петър, или е имал намерение да покори България. Достоверно е само това, че веднага след щастливия поход на Светослав неговата политика се изменила. Унищожаването на византийската флота от арабите близо до Сицилия, успехите на императора Отон I в Южна Италия, безредиците, които избухнали в Цариград поради тежките налози, и слуховете, че наместникът на Херсон Калокир се домогвал да завладее византийския престол с помощта на Светослав, всичко това накарало императора да се помири с Петър. За да се заякчи съюза, определено било да се оженят две български княгини за двамата визан­тийски царски синове; освен това Петър изпратил синовете си Борис и Роман в Цариград.

Никифор обещал на стария български цар, че той отново ще изпъди русите; ала те сами решили да се върнат (през пролетта на 968 г.), понеже Киев бил обсаден от печенегите.

Но още на 30 януари 969 година4 Петър се поминал. Българската църква го причислила към лика на светиите. Смъртта му имала пагубни сетнини за неговото царство.

От отсъствието .на българските царски синове, които се намирали в Цариград, поискал да се възползува Давид, син на Шишман I, царя на Западна България, за да обедини под своя власт и двете части на държавата; ала Борис II го изпреварил с византийска помощ и успял да се задържи5.

Щом като минала опасността, която го заплашвала от запад, Светослав (през лятото на 969 година) отново се появил в България, но вече не като съюзник на византийците, а за свой интерес. Разказват6, че той не криел от майка си Олга, че му е по-мило да живее в Переяславец на Дунава, отколкото в Киев, понеже там се стичали всички скъпоценности на изкуството и природата: злато, платове, вино и плодове от Гърция; сребро и коне от Чехия и Маджарско; кожи, восък, мед и роби от Русия. След отчаяна борба под стените на Переяславец Светослав „привечер надделя и взе града с копие“. След много спечелени сражения Светослав успял да завладее не само Дръстър и дунавските градове, но също тъй и столицата на царството, Преслав на Камчия, и в нея да плени цар Борис с цялото му семейство; на стария варяг Свеналда било възложено да пази съкровищата, които били струпани там от времето на Крум, Борис и Симеон и пленения цар. В непрекъсната борба Светослав преминал през Балканите, след едно ужасно кръвопролитие завладял Пловдив (970) и се явил при гръцката граница7.

От 10 декември 969 година в Цариград царувал войнственият арменец Иван Цимисхий, който си проправил път към престола чрез убиването на Никифор. Предложеният от него мир бил отхвърлен от Светослав. Руският княз увеличил войската си с български и маджарски наемници, поразил гърците в една кръвопролитна битка под Одрин8 и опустошил Тракия.

През пролетта на 971 година Цимисхий от Одрин преминал до Великия Преслав през балканските проходи, които по неизвестна причина не били заети. След едно нещастно сражение около града, Свеналд трябвало да се затвори в него. Русите се защищавали храбро по върховете на яката стена, но гръцките пращници надвили. Обсадителите поставили стълби и нахлули в града, който бил разграбен. Свеналд се затворил в обширната и добре укрепена вътрешна крепост, която, обаче, гърците запалили от всички страни. Русите загинали в отчаяна борба, с изклю­чение на Свеналд, който с няколко души се промъкнал до Дръстър. В Преслав Борис II със семейството си бил освободен от руския плен и бил приет от Цимисхия с големи почести.

Между това Светослав се затворил в Дръстър. Със смъртни нака­зания и заточения той усмирил недоволните българи. На 23 април визан­тийците се показали пред града. Голямото сражение пред вратите на града било решено едва през нощта от византийската конница. След това Дръстър бил обсаден в продължение на три месеца, както откъм суша, тъй и откъм реката. В борбата участвували също и руските жени в мъжки дрехи. Изнурени от глад, обсадените на 22 юли направили последен, отчаян опит за излизане, който ги принудил с неща­стния си изход да сключат мир, след което, снабдени с кораби и припаси, те се върнали у дома си.

Светослав не видял вече родния си край; той бил убит при праговете на Днепър в борба с печенегите. От неговия череп печенежкият княз Куря направил чаша за пиене.

Дунавска България била цяла заета от гърците. Цимисхий и не мислел да възвърне царството на освободения Борис, макар че при стъпването си в България навред се изтъквал като освободител на тая страна от владичеството на русите. Цар Борис II и българският патриарх Дамян били свалени и Източна България, т. е. Северна Тракия с Пловдив и страната между Балкана, Осъм, Дунав и Понт била присъе­динена към Византийската империя. Преслав бил преименуван в Иоанопол според името на императрицата, а Дръстър — в Теодоропол в чест на св. Теодор Стратилат, който, както мислели, помагал при обсадата. Като се завърнал с триумф, победителят пожертвувал в катедралата Св. София короната на закоренелите врагове на Римската империя. Борис трябвало публично да снеме от себе си украсената със злато и бисер пурпурна тиара, багреницата и червените обуща; вместо това той получил титлата магистър на империята. По-младият му брат Роман бил скопен.

По такъв начин източното българско царство, което по своя обем надминавало само с малко държавата на Исперих и обгръщало в себе си само малка част от силната монархия на Симеон, попаднало под властта на гърците, като просъществувало всичко девет години (963—971). Византийците владеели в ония области, които в течение на триста години се намирали под властта на българските князе и служили за изходна точка на техните победоносни походи. Между това династията на Шишман се задържала недокосната в несравнено по-голямото западно царство.


1 С разясняване на много дипломатични, хронологични и топографски въпроси по-раншните трудове за тая епоха (на Гилфердинг, Рачки, Гфрьорер, Byzantinische Studien 1874, Папаригопуло и други) са значително допълнени от Дринов в неговото съчинение „Южные Славяне и Византiя в X вѣкѣ“.

2 Така се започнала войната според разказа на Лев Дякон, който, като съвременник и отчасти очевидец, представя за нас главен извор за тая епоха. Най-късните компилятори Кедрин и Зонара споменават за грабителски походи на маджарите през България до византийските провинции. Обаче, според „Vita S. Gerardi“ (Endlicher, Monumenta Arpad ; 214) маджари и българи се намирали тогава в приятелски отношения.

3 Полное собранiе русских летописей, I. 22, 26.

4 В тоя ден се празнува неговата памет. Срезневскiй, Памятники югославянскаго письма, С.-П. 1868, 123.

5 Кедрин, ed. Bonn. II, 346.

6 Летопис по Лаврентевскому списку, стр. 66.

7 Leo Diacon. ed. Bonn. 105. Мислели, че в Пловдив тогава били съсечени до 20,000 души. Дори в следващите векове тая катастрофа не била забравена от пдовдивчани. Anna Comnena, ed. Par, 450. (Под тавроскити тук се разбират руси, досущ както у Кинам).

8 Докато според руския летописец гърците били разбити от Светослав Лев Дякон и Кедрин им приписват победа. Впрочем сам Лев не скрива, че след тоя бой Тракия била опустошена от русите.

Съдържание: