x Руските походи и гръцката революция

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Руските походи и гръцката революция

Руската война през 1806—1812 г.—Гръцката революция.—Руската кампа­ния от 1828—1829 г.—Капитан Георги Мамарчев.—Капиновският загоговор от 1836 г.—Български колонии в Бесарабия.

Многогодишните войни и кървавите вътрешни смутове дадоха най-после при Махмуд II (1808—1839) нова насока на целия живот в осман­ското царство.

Още в самото начало на царуването на Махмуда руско-сръбският съюз изправип турците пред големи мъчнотии. Условеният в тайните статии на Тилзитския мир план за подялба на турските земи между Русия и Франция дълго време безпокоил Портата. Султанът и диванът очаквали най-малко едно съвместно нападение на руси от към Ду­нава, на сърби от Шумадия и на френци от към Далмация. Тоя страх почнал да се оправдава, когато в 1809 г. русите завзели Добру­джа, Карагеорги се обърнал към запад, Херцеговина вдигнала оръжие, а сърби и черногорци си подали ръце на бреговете на Лима.

В 1810 г. казаци навлизали до самата Босна, а сърбите заедно с 3,000 руси спечелили една голяма победа на Варваринско поле. На изток руската армия, под главното началство на граф Николай Каменски, пре­минала Дунава, превзела Тутракан, завзела с пристъп Пазарджик (Добрич), завладяла по капитулация Силистра и заела Разград. Само Русчук тъй храбро се държа че руската армия била принудена колкото се може по-скоро да се сконцентрира под стените му; през време на тази операция генарал Ланжерон опожарил Разград и Арнауткьой, а генерал Saint Priest — Свищов. Само когато приближилата се откъм Бал­кана за да снеме обсадата турска войска била унищожена при с. Батин на Дунава, русчушкият гарнизон сложил оръжие. Русите, със съдей­ствие на силни хайдушки чети и на многобройни доброволци, почнали да завземат цяла България. Каменски превзел Никопол, генерал Воронцов — слабо защитения Плевен и по-късно Ловеч; град Търново се предал на княз Вяземски. С настъпване на зимата цялата страна, освен Никопол, Русчук и Силистра, била пак очистена. През тази година ру­сите пробудили много надежди, но оставили подир себе и много скър­би, след като обърнали в куп развалини цял ред богати градове.

Замесникът на Каменски граф Иутузов сринал и очистил споменатите три български крепости. Лошото му управление във Влашко на­карало императора Александър да го извика назад и да назначи за генерал-губернатор на дунавските княжества и за главнокомандващ на южната армия адмирала Чичагов. Обаче, приготовленията на Наполеон за по­ход в Русия принудили русите да сключат Букурещкия мир (май 1812 г.), според който те задържали под своя власт Бесарабия до Прут и Дунава, а съюзниците си, сърбите, те предоставили на султановата милост. Сърбите след осемгодишна борба за свобода отново трябвало да се подчинят на турското иго, докато Милош Обренович в 1819 г. отново вдигнал въстаническото знаме и завинаги изгонил турците от страната.

Чичагов, който съвсем не бил съгласен да се сключва мир, скоро схванал своето твърде благоприятно положение и почнал да крои смели планове. Във влашко на свое разположение той имал добре снабдена вой­ска, а в Черно море стояла силна военна флота, когато пък великият везир се намирал в Шумен без армия. Тайни агенти на Чичагов пропътували целия полуостров, сърбите и черногорците обещавали да помогнат, а България и Босна лесно могли да вдигнат въстание. За осем дни адмиралът си смятал да премине Дунава, да вдигне на въстание целия полуостров и да се яви пред Цариград, преди още известието за неговото преминаване да достигне до Виена или до Наполеон. Обаче, импе­раторът, комуто в юни той съобщил своя план, признавайки грандиозността на последния, страхувал се да не би Австрия, тогавашна съюзница на Наполеон, да отреже на източната армия отстъплението от Цариград. При това сам Наполеон бил вече на руска земя. Чичагов бил принуден да пропусне този благоприятен момент за унищожението на Турция и да отстъпи бърже на север. В септември 1812 г. отсам Прут нямало вече нито един руски войник1.

Загубата на Бесарабия възбудила в Цариград такава ярост, че драгоманинът на Портата Мурузи, който водел преговорите за мира в Букурещ, бил предаден на смърт заедно с неговия брат, а главите им били набити на зъбците на сарая. Прекрасната Бесарабия със сребропенливите й водопади, извори и разкошни пасбища била превърната в пустиня и обезлюдена. От целия полуостров се стремели нататък преселници, за да заживеят там в сигурност и по-човешки — ромъни, сърби, албанци и особено българи. Българската емиграция се почнала веднага след Яшкия мир (1792) и се продължавала през цялото кърджалийско време; вече от 1801 до 1806 г. г. в Херсонската и Таврическата губернии възникнали девет български колонии. В 1821 г. в Бесарабия живеели 7735 семей­ства, 38,023 души. Отначало бесарабските и ромънските земевладелци тъкмели да се отнасят с преселниците като с крепостници; обаче, още от 1819 г. южноруските колонисти станали свободни под защитата на привилегии. Извънредно бил обичан от бесарабските българи първият „попечител“ на колонистите генерал Иван Инзов, който бащински се отнесъл с тях; портретът му можел да се намери във всяка колиба2.

Напразно България очаквала своето освобождение през време на сръб­ската революция и на руската война. Кърджалиите изчезнали, но вместо тях от село на село обикаляли тълпи конни делибашии, с аршин високи калпаци на главите, повечето пак предишни кърджалии, уж с цел, служейки на правителството, да пазят народа от грабители. От кърджалиите се различавали само по това, че не изгаряли селата, а само ги ограбвали. Навсякъде се хранели по десет дни и освен това изисквали да им се плаща. На всичко това отгоре налагали още диш-хакъ, т. е. данък, загдето са си изтъркали зъбите с чуждия хляб.

Гърците, насърчени от симпатиите на Наполеон, от руските походи и от общия упадък на турците, почнали усърдно да се готвят за голям преврат. Тяхната хетерия (по български — завера) спечелила твърде много съчувственици и в България, което е лесно обяснимо поради все още силната мощ на гръцкия клир и господаруващия в градовете елинизъм.

Когато хетеристите в 1821 г. вдигнали оръжие във Влашко, войската им се състояла повече от български и сръбски войници. Дори в броя на водачите им имало много славяни; тъй, напр., сърбите Младен и хаджи Продан, българинът Македонски, бивш руски капитан, и много други. Когато руският генерал княз Александър Ипсиланти пристигнал с гръцките доброволци в Букурещ (в началото на април), пред него се явили двама пратеници от Зимнич (срещу Свищов) с известие, че българският войвода хаджи Христо Панка чака хетеристите на Дунава с 76 лодки и с 350 въоръжени българи и че в България е всичко готово за борба. Според други сведения, пратениците били 17 души от Свищов, Сливен, Пловдив, Осман Пазар. Ипсиланти не приел предложението им и отказал да им даде парична помощ, която те искали за своите революционни приготовления. Също тогава се получило известие, че император Алек­сандър заповядал да заличат Ипсиланти от списъците на армията и че всяка надежда за помощ е напразна. Хетеристите се отчаяли. Още на следния ден (13 април) Ипсиланти бързо се върнал в Търговище. Българските пратеници на връщане за Свищов били заловени от турците и изклани, тъй като целта им предателски била открита3.

Известието за въстанието на Ипсиланти разярило всички мохамедани по цялата империя. В по-големите градове — в Цариград, Смирна, Одрин, а също в селата, дори и в България били избити твърде много християни4.

Раята преживяла тогава ужасни дни, които не се изглаждат в паметта. Много български семейства потърсили спасение отвъд Дунава. Хри­стияните навсякъде били обезоръжени, забранено им било производството на огнестрелно, оръжие, поради което било прекъснато и производството на оръжие в Габрово.

Гръцкото въстание възбудило духовете най-много в Македония. Там българският род Дързиловци или Дарзиловци, който живеел около Воден и Острово и въставал против янинския Али, бил принуден да изгори главния си център село Дързилово и да се изсели5.

Когато борбата избухнала в самата Елада, много българи, а особено хайдути не само от Македония, но и от балканските страни, побързали да отидат на бой против наследствения си враг6.

Гръцката революция станала причина за нова руска война. В 1828 г. русите, под началството на фелдмаршала Витгенщайн, завоювали Браила, завзели цяла Румелия заедно с Добруджа и с големи загуби превзели и Варна. В 1829 г. турските генерали се готвели вече да завземат балканската линия преди новия главнокомандващ Дибич, но руската флота още през февруари им отнела в тила двата крайморски града Анхиал и Месем­врия. След голямата победа при Кюлевча Дибич сполучил незабелязано да прекара армията си през Балкана, когато турците очаквали обсадата на Шумен. Като видели грешката си, те се помъчили да изпреварят русите, но били разбити при Айтос, Ямбол и Сливен. В началото на септември главната квартира на Дибича се намирала вече в Одрин, авангардът му в Люле-Бургас, лявото крило на Черно море, а дясното при Енос пред стоящата в Егейско море руска флота. Между това генерал Хейсмар от Оряхово се промъкнал до Враца и до Искърския пролом; аванпостовете му достигнали и до околностите на София.

Българите в тази война помогнали на русите много повече, откол­кото в предишната. Главен началник на българските доброволци бил капитан Георги Стопков Мамарчев, с прякор Буюкли, роден в Ко­тел и отличил се още в 1810 година като предводител на български чети. Мамарчев мислел, че е настъпил вече желаният ден за осво­бождението на България и искал да използва руската окупация, за да вдигне въстание. С 500 доброволци отишъл в Котел, гдето искал да вдигне народа на оръжие, да отиде в окупирания от русите град Търново и върху развалините на стара България да издигне знамето на свободата.

Българите го посрещнали като освободител и били готови да го последват. Но изведнъж налетели 200 казаци, арестували Мамарчева в Сливен и го откарали в главната квартира. Не много преди това през Котел и Сливен минал и един англичанин, който подтиквал бълга­рите към въстание, като им обещавал английска помощ; свободна България, според него, трябвало да се изправи като стена между Русия и Турция. Казаците го преследвали, но той избягал някъде около Търново. Жителите на Сливен и Котел, наскърбени от това, че им пропаднал плана, изпратили при Дибич депутация с писмена молба, в която се описвали страданията на едноплеменния и единоверния на русите български народ и молели Мамарчев да бъде освободен и да им се позволи сами със собствени сили да поведат борба с турците за свобода7.

Между това на 2 (14) септември 1829 год. бил сключен Одринският мир, защото трябвало да се побърза с прекратяване на войната, за да не се даде възможност на турците отново да съберат силите си. Дибич в Одрин разполагал едва с 20,000 души, в Пловдив пристиг­нал вече шкодренският паша с голяма арнаутска войска; в руската армия се показали наченки на опасни болести. Дибич дружески приел българската депутация, обаче, изказал съжаление, че нищо не може да направи за нея и ги подканил да мируват. В мирния договор, казал той, се говори за сърби и ромъни; по-късно ще дойде ред и за българите. Заедно с това посочил им и издействуваната с § 13 от мирния договор амнистия, която позволявала на турски пода­ници в продължение на 18 месеци да се преселят в Русия, като продадат земята си. В Сливен било учредено и руско консулство; обаче, консулът Ващенко дотолкова малко симпатии спечелил, че поради оплакванията на сливенци бил преместен в Белград (до 1838 г.), гдето успял да си спечели голямо влияние пред Милош, а консулството в Сливен било закрито.

Руската армия вече се готвела да напусне страната. Отчаяние обзело населението по балканските области. Под ръководството на генерал Рот почнало се второ преселение в Бесарабия. Тогава се преселили 3900 се­мейства, а според други до 25,000 души. В 1850 г. в 83 разни места на Бесарабия българите броили до 70,000. Шумен, Сливен и Провадия се лишили почти от половината на населението си. Много българи от крайдунавските и балканските страни отивали също във Влашко и Молдова и се заселвали в Браила, Галац, Букурещ, Крайова (от Видин и Тетевен), в Плоещ (от Сливен) и др. градове. На север от Зимнич възникнал нов български град Алаксандрия, населен предимно с бежанци от Свищов8.

Голям бил броят и на хайдутите, които се присъединили към русите в тази война против турците9. От времето на кърджалиите и на сръбската революция хайдутските чети изобщо се размножили. В началото на сегашния век са живеели войводите Алтън Стоян от Котел, Кapa Танас от Жеравна, който с десетина формено облечени другари десет години проживял в Балкана, и Златьо Кокарчоолу от Сливен, силен борец (пехливан) с черни коси и големи мустаци, паднал в един отчаян бой с турци в 1810 г. край Сливен; разказват, че той заклал 35 души около себе си, докато най-сетно се подпалил барутът в чан­тата му и така бил разкъсан от взрива. По-известен от тези тримата е Коньо от Драгуданово — „брадатият войвода“, прекарал в Балкана от 1810 до 1825 година; макар и да имал повече от сто сражения с турците, изгубил, обаче, само двама души; умрял в Букурещ. Негов ученик бил Бойчо войвода от Церапан край Търново, постъпил в 1829 г. на руска служба. След сключването на мира силистренският руски комендант му заповядал да разпусне четата си. Бойчо, обаче, се опитал пак да хване Балкана, но бил уловен и с двамата си братя бил изпратен на заточение в Сибир. През една нощ със сръчен скок от крепостната стена те сполучили да избягат. Един от братята си счупил единия крак и Бойчо, за да го избави от мъки, го заклал. Останалите двама стигнали пеш до Цариград, а от там на Балкана, гдето Бойчо от тогава систематично водил в течение на 21 година хай­душки живот. Разказват, че няма такова место в Балкана и в Странджа, което той не е споходил. Преоблечен, той спокойно прекарвал зимите у добри приятели в Провадия, Барна и Цариград пред очите на тур­ците. Паднал убит в едно сражение със Зейнил паша. Известният, още живият (1878 г.), предводител на въстаници Тотьо войвода е негов ученик. Най-бележит юнак измежду всички български хайдути бил Дончо Ватах от Копривщица, вероятно, съратник на гонителя на кърджалиите Дядо Никола. Живеейки ту по балканските и родопски височини, ту край устието на Марица, той преследвал еднакво, както грабителите турци, така и султановия низам, па и чорбаджиите българи. Придобитите пари раздавал на бедни, както християни, тъй и мохамедани: купувал им волове и им изплащал дълговете. Затова той се ползувал с такова уважение сред българското, гръцкото и турско селско население, че никой нищо не можел да му направи. В 1848 г. против него били изпратени 200 низами от Одрин, от които само 60 се върнали живи. От тогава чиновниците го оставили на мира. За него разказват, че той притежавал свръхестествени — вълшебни — сили, толкоз повече, че често прекарвал край Узункюприйския мост и дори спял под сводовете му; казвали, че там се среща л със самодиви. Турските войници били преизпълнени със суеверен страх пред него. Както едно време албанците за гръцкия клефт Никоцар на Олимп, така сега низамите разказвали за Дончо, че той е неуязвим и дори твърдели, че те виждали, как отскачат от него куршумите. До каква степен всичко напомняло средните векове се види от това, че одринският паша, честен стар турчин, освободил хванатия веднъж и доведения при него Дончо, защото му станало жал да погубва такъв храбър юнак. Как е свършил Дончо, не знаем нищо.

Докато турците изплатят изцяло контрибуцията (август 1836 г.), русите окупирали крепостта Силистра. Капитан Мамарчев, който е бил там кмет, почнал тайно да крои нови революционни планове. След като се оттеглили русите, той отишъл в манастира Св. Никола при Капиново, между Търново и Елена, гдето между това всичко било приготвено за въстание. В последния, обаче, момент, когато българската борба за свобода трябвало да избухне, предателство разстроило всичко. Старият хаджи Юрдан от Елена решил да привлече в делото и своя роднина младия хаджи Юрдан; довел го в манастира и последният постъпил в чи­слото на заговорниците. Надвечер момъкът напуснал манастира под предлог, че иска да отиде в къщи да се приготви. А в действителност той поел пътя право за Търново и разказал там всичко, що видял и чул, на владиката Иларион. Гъркът веднага се завтекъл при турския комен­дант, който от своя страна взел бързи предпазителни мерки. Още в същата нощ една тълпа турски конници нахлули в манастира, но намерили само игумена Сергия и капитан Георги; при факелно (от машали) осветление манастирът бил ограбен, църквата осквернили и изболи очите на светиите по иконите. Останалите заговорници, повечето от тях почи­тани и богати люде, били изловени и изпратени в Търново и там без разследване били обесени10. Игумен Сергий умрял в най-страшни мъки, като същински мъченик. Турците щедро наградили предателя, но бълга­рите и до днес мразят семейството му.

Капитан Мамарчева, който носел още руски мундир, турците зака­рали в Цариград. Руското посолство, макар той да имал на гърдите си руски орден и за своята храброст при превземането на Силистра да получил златна сабя, съвсем не се грижило за него. Мамарчева изпра­тили на заточение в Кония. Той имал право да си носи там оръжието, да язди на кон за разходка и получавал определена издръжка. След няколко години неговата жена му измолила амнистия, било му позволено да отиде, където му е угодно, само не в България. Приготвил се да за­мине за Влашко, но поради фанариотски интриги отново го задържали, аресту­вали и го изпратили на о-в Самос. Там изпаднал в голяма нужда, обаче, постоянно отхвърлял предложенията на гръцките капитани да избяга в Гърция, защото той все още се надявал на помощ от Русия. Умрял като шестдесетгодишен старец в 1846 година.

В заключение ще кажем още няколко думи за бесарабските коло­нии. Би могло да се предполага, че тези тъй щастливо настанени българ­ски колонии станали разсадник на образование и просвета. Работите, обаче, взели съвсем друг обрат. Бесарабските българи живели добре само до­като бил жив попечителят им Инзов; но управлението на неговите приемници не им донесло много добро. Най-много им вредил попечи­телят Иван Арендаренко. От 40-те училища, които основал Инзов, при него оцелели само 17, и ако да не била дошла Кримската война, той сигурно и тях би премахнал. Учителските места той предоставял на вой­ници — хора невежи, незнаещи ни една българска дума и интересуващи се повече за водка, отколкото за преподаване. Напразно ходатайствували колонистите да им се отвори гимназия

Според Парижкия мир Русия била принудена да отстъпи на Ромъния Южна Бесарабия от Прут до Черно море (около 132 кв. мили). Болград на езеро Ялпуха станал главен център на ромънска Бесарабия. С хрисовул от 10 юни 1858 г., издаден от княз Никола Конаки Богороди, пети син на самоския княз Стефан Богориди и правнук на Софроний, който бил тогава каймакамин (вицекняз) на Молдова, в Бол­град била основана осигурената с много имоти българска гимназия и при нея печатница. Това именно накарало руското правителство да отвори и в своята Бесарабия народни училища във всички колонии, а в Комрат и едно централно училище.



1 Вж. Zinkeisen, VII, 683 и сл.; той се е ползувал от книгата ,,MémoIres Inédits de Pamiral Tchitchagoff (Berlin 1855).

2  По заповeд на Инзов инструкцията за колонистите била напечатана в 1821 г. в Кишинев, главния град на новопридобитите владения; това е едно от първите произведения на новобългарския печат (Bibliogr. 226).

3 Zinkeisen, Gesch. Griechenlands III, 127. Руски известия в Čas. čes. musea 1832, 74. За преведената от гръцки революционна песен вж. у Безсонова, Болг, нар. песни (Москва, 1855) II, 116.

4 В Т.Пазарджик, напр., били хвърлени в затвора 40 граждани; человеколюбивият и патриот епископ Дионисий (родом българин) сполучил да ги спаси, освен четирима, които били обесени на моста на Марица. Захариев, 51.

5 За Дързиловци подробно пише Веркович, Описанiе быта болгаръ, населяющих Македонiю, Москва 1868, 28—30 (вж. стр. 14, заб. 45). Те били част търговци, част занаятчии, имали си свои правни обичаи, ползували се с привилегии от стра­на на турците. Те били, както казват, 400 до 500 семейства. Не търпeли вдовици; в срок от три недели на общи средства ги пак омъжвали. Повечето се заселявали в Серес, Солун и Воден; много търгували в Гърция, Сирия, Египет, Австрия и Влашко.

6 Раковски, Пътник, 231. Априлов, Денница, 75. Предводителите на конниците Хаджи Михаил от Копривщица, Хаджи Христо от Пловдив, Семко от Тър­ново, Хаджи Петро и т. н. били българи. Марко Боцарис, както разправят, бил от Воден; жена му, която още в 1744 г. живяла в Атина, както разправят, зна­ела да говори само по български и албански. Впрочем, тази жена по-скоро е била умрялата в Атина в 1849 г. Стана, вдовицата на хайдут Велко, а след това и на гръцкия герой Йоргаки от Трикала (Миличевич, Cpбnja, 903).

7 За Мамарчев подробно пише личният му приятел Раковски (Горски път­ник 233, 238—244).

8 Много българи се преселили тогава и в Сърбия. Зографският монах Доситей Новакович от Дабница при Прилеп е първият епископ на Тимошката епархия (1334—54), Миличевич, Србиjа, 970.

9 Спомените на Панайот, 104 и сл.

10 Между тях старият хаджи Юрдан, хаджи Велчо от Габрово, Георги и Станчо от Трявна, Иованица от Търново, Иованаки от София и др.

11 Подробна статия за бесарабските българи във вестник „Българска пчела“, Браила, 1863, № 10—31.

Съдържание: