x Съдбата на хуно-българите – кутригури и утигури

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове”

Съдбата на хуно-българите – кутригури и утигури

Около средата на VI век в Централна Азия почнал да се издига един народ, който китайците наричали ту-куе, а у византийците бил известен под името турци. Те успели да разгромят съвсем племето жен-жен (или яун-яун или жуан-жуан у китайците) или византийските авари, които дотогава господствували над средноазиатските народи, и от днешна Бухара и Туркестан, дето се намирало седалището на върховния им хаган, те разпространявали властта си във всички посоки. Наскоро след това техният хаган успял съвършено да покори племето Оюр (Όγώρ — уйгурите), което се е смятало за най-силно поради своята многобройност и добра военна организация. То живеело по бреговете на р. Тил, която турците наричали Черна. Най-старите родоначалници на това племе се казвали Вар и Хуннй.  През  времето на император Юстиниан една част от него (според Менандра 20 000 души) под тия имена се отметнала от турците и побягнала на запад под чуждото име авари, като мислила да експлоатира с това име, понеже истинските авари били страшни за всички скитски племена поради своята предишна сила. Затова и Теофилкт Симоката ги нарича псевдо-авари, защото истинските авари останали в старите си живелища в Средна Азия.

Към началото на 558 г. аварите достигнали земите на кавказските алани и при посредството на аланския владетел Саросия влезли в сношение съ Юстина, Германовия син, който командувал войските на североизточната гра­ница на империята, с просба да им бъде позволено да влязат в преговори с императора. На допитването си в Цариград по повод просбата на аварите Юстин получил съгласието на императора, който му заповядал да изпрати аварското посолство в Цариград, за да почнат преговорите. Когато първият посланик на име Кандих пристигнал в столицата и се представил пред импера­тора, той се обърнал със следните думи: „При теб иде най-големият и силен от народите; племето аварско е непобедимо; то е способно лесно да отблъсне и изтреби противниците. И затова ще ти бъде полезно да приемеш аварите за съюзници и да си спечелиш в тях отлични защитници; но те само в такъв случай ще бъдат в приятелски връзки с ромейската държава, ако ще получават от тебе драгоценни подаръци и пари всяка година, и ще бъдат поселени от тебе на плодоносна земя“. Кол­кото и да били тия предложения самохвални от страна на аварския пратеник и унизителни за империята, Юстиниан ги приел на драго сърце, защото, казва Менандър, той бил вече стар, и бившата му твърдост и войнственост се обърнали в любов към спокойствие. Затова, чувствувайки се не в сила да се разправи с аварите, императорт решил да ги отблъсне по друг начин — с пари. Той веднага съобщил решението си на сената, който не само го одобрил, но го и хвалил за неговата проницателност. Тогава Юстиниан изпратил при аварите свой пратеник Валента, един от царските меченосци, който носел със себе си разни богати подаръци, чието назначение било да смегчат надменните думи на варварите, а на пратеника било заповядано да привлече това племе в съюз с ромеите и да го накара да действува против враговете на империята. „Такива мерки, според моето мнение, пише Менандър, били измислени от императора твърде разумно, защото победят ли аварите, или бъдат победени, и в единиа, и в другия случай ползата ще бъде на страна на ромеите“. Императорският пратеник благополучно изпълнил своята мисия, и аварите наскоро потеглили на запад, като покорявали и изтребвали народите,  през  чиито земи преминавали.

Най-напред изпитали аварските удари народе савири, а след него залите, а към началото на 60-те години аварите почнали война с утигурите, в която последните били разбити и принудени били да признаят властта на аварския хаган; подир утигурите дошъл ред и на кутригурите, които така също се покорили. При какви обстоя­телства е станало покореннето на тия две български племена под аварската власт и в какво се е изразявала тая покорност на първо време, нищо не знаем. Менандър ни съобщава, че когато по-сетне в 568 г. аварският хаган искал да получи пари от византийския император, той между друго изисквал чрез своя пратеник заедно с отстъпката на Сирмий (Срем) „и обикновените пари, които кутригурите и утигурите получавали от императора Юстиниан , защото Баян, т. е. аварският хаган, унищожил и двете тия племена“, а според самите думи на аварския пратеник, които Менандър влага в устата му, хагант искал „парите, които Юстиниан еже­годно давал на кутригури и утигури, тъй като в даденото време той владеел тия народи“. На това искане тогавашният император Юстин II (565 — 578) възразил така: „Според вашите думи, ние трябва да даваме вам това, което е давал Юстиниан на хуните не от страх, а от съжаление, понеже не искал да пролива кръв. Но било би смешно да се обнасяме еднакво с ония, на които искаме да изкажем своята благосклонност, и с ония, с които трябва да се сражаваме, след като нещастните кутригури и утигури, които получаваха от нас пари, както вие твър­дите, едни побягнаха от нас, други паднаха в сражението и са изтребени от нас докрай. Защо пък ние трябва да ви даваме онова, което е принадлежало на победените? Не е съгласно с естеството на нещата в едно и също време да побеждаваш и да плащат на другите пари за победените“ и т. н..?) Ако се сади както по искането на аварския хаган, тъй и по отговора на императора, би трябвало да признаем, че двете български племена са били съвършено унищожени и от ромеите, и от аварите, и че от тях нищо не е останало. Но това надали може да се приеме, защото горе-приведените думи са били изречени в момент, когато и едната, и другата страна се стараели да се надхитрят една друга; па и освен това самият аварски пратеник изповядва, че тия две племена в дадения момент, т. е. 568 г., е владеел хаган Баян, следов. те не са били изтребени докрай. Напротив, ние ще ги срещнем и по-сетне или с техните имена във форма, изменена в гръцката транскрипция, или пък под общото им име „българи“.

И тъй преминаването на европейските авари  през  земите на утигурите и кутригурите не е имало такива съдбоносни сетнини за тия две български племена, и ако трябва да се говори за окончателното им разнебитване, или че те, според Агатия, „са служили разпръснато на другите народи“, то това се отнася на първо време само към кутригурите, повечето от които били наистина увлечени от аварското нашествие, и ордите на които срещаме да действуват под властта на аварския хаган далеч на запад по средни Дунав и на Балканския полуостров: това са били тъкмо ония, за които аварският пратеник, както видяхме, казвал, че хагант му ги владеел. След това кутригурите престават да съществуват като отделна държава. Тяхната история се слива отчасти с историята на аварите под общото име „българи“, а отчасти с историята на източния клон на българите, както това ще видим по-нататък. След изселването на повечето кутригурски орди от бреговете на Черно море към средни Дунав, известна част от местата им била завзета, вероятно, от славяните — анти, които към това време зачестили и усилили нападенията си върху Балканския полуостров.

Съвсем друга е била съдбата на българите от изто­чния клон — утигурите, които бяха останали в своите земи на изток от Азовско море. Ослабени от междуособните войни с кутригурите, а след това и от нашествието на аварите, те не могли да устоят против силата на средноазиатските турци, които успели били към даденото време да покорят цялата страна между Азовско море, Дон, Волга и Кавказ. Още в самото начало на историята си турците, след като разпространили властта си на запад, разделили се на две държави, североизточна и западна. Основателт на турската мощ Бумън-каган умрял в 552 г.; него наследвали тримата му синове един след друг (552 — 581), а най-младият му брат Шетиеми или Истеми-каган бил повелител на западната турска държава. У византийците той е известен под името Силзивул. При тоя турски хаган е станало покорението на българите-утигури от турците.

Менандър ни описва пътуването на едно византийско посолство в 568 год. начело с пълководец Зимарха до турския хаган Силзивула, който е имал резиденцията си на планина Ектаг или Златна планина. На връщане това посолство минало  през  река Оих (Яксарт, сегашна Съръ-Дария); по-нататък то достигнало до известното голямо и широко езеро — вероятно Аралско море, минало по трудни места, стигнало до бреговете на р. Иха (сегашна Емба), а после Даих (сегашни Урал) и по разни блата дошло до Атил (сегашна Волга). „След това, пише Менандър, Зимарх пристигнал при утигурите, които му обадили, че в гористите места около река Кофина (Кубан) са заседнали четири хиляди перси и причаквали ромеите, за да ги хванат в плен, щом преминат покрай тях. Началникът на утигурите, който управляваше там от името на Силзивула, дал на Зимарха напълнени с вода кожени мехове, за да си утоляват жаждата той и другарите му, когато ще минават по безводната степ. Керванът срещнал по пътя езеро; като минали тоя обширен водоем, Зимарх достигнал до ония езера, в които се влива и се губи река Кофин. Оттука той изпратил разузнавачи да разгледат и да разузнаят дали наистина там са засед­нали персите. Разузнавачите, като огледали ония места, доложили на Зимарха, че не се вижда никой. При все това ромеите пристигнали в Алания с голям страх.

Ние приведохме целия тоя пасаж от Менандра, за да посочим по-ясно пътя на византийското посолство и да мзтъкнем, че то е минало тъкмо  през  земите на българите-утигури; но за нас той се явява още по-важен по това, че 1., според него, утигурите в 568 г. са били вече покорени под турците и 2., че той ни определя степента на подчинеността им. Така в него четем: Началникът на утигурите, който управляваше там от името на Силзивула, дал“ и пр. Тая фраза доста ясно ни посочва, че управителят на утигурите в 568 г. не е бил някой местен владетел, който е признавал само властта на турския хаган Силзивула, а поставеник на последния. Тоя извод се потвърдява и от обстоятелствата, при които е станало покорението на българите-утигури от турците.

За това събитие можем донейде да си съставим понятие по думите на турския княз Турксанта, един от синовете на Силзивула, които думи той е казал пред византийския пратеник Валентина, водач на друго едно посолство, изпратено в 576 год. от кесаря-управител Тиверия (като кесар-управител от 574, а император 578—582) до турския върховен хаган. Ето как се е хвалил Турксант пред византийския пратеник: „мене ми се покланя цяла земя, която се почва от първите е била историята на зависимостта на утигурите от турците, ние нищо не знаем; но несъмнено е това, че към това време ще трябва да отнесем изселването на двете източнобългарски орди от областта на изток от Меотида и р. Танаис — Тарниах и Коцагири, за които Теофилкт Симоката съобщава, че те бягали от турците и, като стиг­нали в Европа, преминали към ония, които били при авар­ския хаган; към тях се присъединило и племето Завендер, което е живело, както се види, нейде западно от р. Танаис, защото за него не се казва, че е бягало от тур­ците. С присъединението на тия три орди силата на аварите се уголемила с 10 хиляди души. Теофилкт Симо­ката разказва за това събитие между събитията от 598 г., но то, очевидно, се отнася към по-ранно време, именно, това са ония 10 хиляди хуно-българи, на които аварският хаган Баян заповядал в 569 г. да преминат р. Сава и да разоряват Далмация. Също от тях ще да са били и ония 1000 души българи, които нападнали в 597 г. на юг от Дунав и разбили предните отреди на визан­тийския пълководец Петра, брата на император Мавърикия; и те след това така също се присъединили към аварите. Но зависимостта на българите-утригури от турците не била за дълго време.

След покорението на утигурите бързо разширилата се западно-турска държава не могла за дълго да удържи завоюваните земи. В 576 год. хаган Силзивул не бил вече жив, и от разказа на Менандра се види, че малко преди тая година, а може би и в същата година, той бил вече умрял. Подир смъртта на тоя силен азиатски владетел царството му се разпаднало на осем части според числото на синовете му, от които всеки управлявал падналата му се част. Един от тях бил и споменатият вече Турксант, чиито владения повидимому се простирали в западните покрайнини на турското царство; но най-старият от тях бил μόναρχος — самодържец, велики хаган. Отна­чало такъв бил Арсила, а по-сетне се явява Тарду, еднокръвен (δμαιμος) брат на Турксанта, който е живял на златната планина Ектел. При Арсила било направено опитване да се разшири турската власт и върху Таврическия полуостров.

Византийското посолство, което бе изпратено в 576 г. в земята на турците с предложение да имат ромеите с тях мир и съюз против персите, нямало такъв успех, както посолството на Зимарха. Турските областни князе или ханове се отнесли твърде недоверчиво и дори надменно към горното предложение поради двуличната по­литика на византийския император към тях. Особено враждебно бил настроен против Византия най-близкият й съсед Турксант, както това се ясно види от речта му, отправена към византийския пратеник Валентина, след като тоя изложил пред него предложението на императора си. Според Менандра, Турксант казал: „Не сте ли вие ония същите ромеи, които употребявате десет езика и една измама“. Като изрекъл тия думи, той напъхал в устата си десетте пръсти; сетне продължил: „Както аз имам сега в устата си десет пръсти, тъй и вие, ромеите, имате много езици. С един вие лъжете мене, с други пък моите роби, вархонитите. Просто да се каже, като ласкаете всички народи и ги мамите с изкуство на речта и с ковар­ство на душата, вие нехаете към тях, когато те с глава се хвърлят в бедствие, а полза от това полу­чавате само вие. И вие, пратеници, дохождате при мене облечени в лъжа, па и оня, който ви е изпратил, сам е измамник. Аз ще ви убия, без да отлагам, веднага. Чуждо и несвойствено е на турския мъж да лъже“      и т. н. За да покаже, че не желае да има мир с императора, той, още докато византийското посолство се намирало в турските владения — в Азия, в същата 576 г. изпратил многобройни войски под началството на Бохана, за да превземе гр. Боспор, в околностите на който вече от по-рано стоял управителт на утигурите Анагей с друга турска войска. Градът Боспор заедно с околностите се намирал, както знаем, още от времето на Юстиниан в най-близки отношения към Византия, и затова Турксант насочил вниманието си към тоя град, който бил и превзет. Обаче с това се завършило разширението властта на турците по-нататък на запад. Наистина, в 580 год., когато аварският хаган се приготвял за поход против славяните и искал от византийския император, да му позволи да мине на левия бряг на Дунав и да удари право в живелищата на славяните, Тиверий II се стараел да го отклони от това му намерение, като го заплашвал с това, че турците вече са разположили своя стан при гр. Херсон и че, ако аварите преминат Дунава, то тур­ците ще забележат това и незабавно ще се опълчат про­тив тях; но това си останало само една заплаха, защото наскоро след това избухнали вътрешни междуособици в самата турска държава между хановете на отделните й части.

Най-важно значение в тия междуособици, които не само запрели турското нашествие на запад, но и принудили самите турци да се оттеглят назад на изток в Азия, имало въстанието, повдигнато от турския княз Турум (Τουροόμ). Той събрал голяма войска против хагана, когото успял да разбие. Въстанието повидимому взело заплашителен размер, защото хаганът бил принуден да търси съюза и помощта на други трима хана. След дълга борба в едно сражение в долината на р. Икар (сег. Об) главният бунтовник бил убит, а неговите войски били обър­нати на бяг и разпръснати. След като било извършено голямо кръвопролитие в страната, великият хаган отново станал върховен владетел на държавата си. За тия победи той съобщил чрез пратеници на Мавърикия. Писмото, изпратено до императора по тоя повод, било надписано тъй: „Ромейскому василевсу хаганът, великият повелител на седем рода (т. е. народа) и господар на седем климата (т. е. зони) от вселенната“. Хаганът, за когото тук става дума, според китайските летописи, както видяхме, бил Татоу (Tatou), а според Менандра Тарду, който от 583 г. успял да вземе върховната хаганска власт, която той закрепил, след като усмирил междуособиците, и управлявал западните турци до 603 г.

От турските междуособици обаче най-първо се възползувала Византия, която успяла не само да спаси Херсон от турците, но и Боспор да върне отново под властта на императора. Но тя и с това не се ограничила. За да запази и за в бъдеще своите владения по северните брегове на Черно море, византийското правителство не малко е спо­могнало за освобождението на българите изпод турската власт и за възстановяването на българската държава в областта на Азовско море и р. Кубан, което се отнася тъкмо към даденото време, т. е. към началото на 80-те години от VI век.

Съдържание: