x Начало на съперничество с Византия за надмощие

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове”

Начало на съперничество с Византия за надмощие

Към края на VIII век в България повидимому се прекратили вътрешните династически борби на политическите партии, и от началото на IX век се почва нов  период в историята на българите: почва се бързото поли­тическо издигане и териториално разширение на българската държава. Сблъскванията на българите от това време не се ограничват вече само с Византия, но се разширяват и със западните съседи, а техните войни се измянят от отбра­нителни на настъпателни и завоевателни. Начело на тоя период стои воинственият български хан Крум, който се покачил на престола в първите години на IX век (в 802 или 803 г.) и се счита като родоначалник на нова династия.

Още от първите години на царуването си Крум трябвало да насочи вниманието си към северозападните гра­ници на държавата, дето към началото на IX век наста­нали нови международни отношения поради бързото раз­ширение границите на франкската държава в областта на средни Дунав и поради отблъсването слабите остатъци от аварския хаганат към изток зад р. Тиса след окон­чателната победа на Карла Велики в 803 год. над аварите. Крум се възползувал от последното събитие, за да тури край на някогашното силно аварско царство. Според едно свидетелство, записано у Свида, българите съвършено унищожили ок. 805 г. победените авари, които Крум смятал за свои пленници, а земята им присъединил към българските владения. Към това време тъкмо се отнася присъединението на днешно източно Маджарско заедно с Трансилвания (Седмиградско). Живущите там отделни славянски племена, които принадлежали към клона на българските славяни, след като се освободили от аварското иго, ще да са признали върховната власт на българския хан на същите вероятно условия, както мизийските и дакийските славяни. По тоя начин българската държава сега станала в непосредствено съседство с франкската, и из­глежда, че още тогава е била установена границата между тях: тя е вървяла от устието на Сава нагоре по Дунав до устието на Тиса, после нагоре по цялото течение на тая река към горното течение на р. Прут и по нея до нача­лото на северно-Бесарабския окоп при Леово, по тоя окоп, който в източна посока се свършва на р. Днестър южно от г. Бендери, и в югоизточна посока по тая река се спущала към черноморския бряг. Разбира се, при тия граници на северозапад не може да не се допусне, че в началото на IX век българите несъмненно са вече успели да присъединят към държавата си и земите по р. р. Млава и Морава до границата на сръбските племена; това разши­рение на България в тая посока е станало, очевидно, по-рано заедно с постепенното отблъсване на аварската власт още през VIII век, но кога именно, остава за сега неизвестно.

Едновременно с уреждането политическите си отно­шения със северозападните си съседи, Крум не изпущал изпредвид и онова, което е ставало в даденото време и на полуострова. Почналото се тук още при съвместното управление на Константина VI и майка му, императрица Ирина, политическо движение на славяните в империята, което имало за цел освобождението им от Византия, биде на­пълно усмирено, както видехме, от пълководец Ставракия в 783/4 г.: той успял отново да възстанови император­ската власт над славяните. Обаче подобно движение се повторило и през първите години от царуването на пока­чилия се на престола след  една революция в 802 год. император Никифор I Геник (802—811). Ползувайки се от затруднителното положение на империята поради теж­ките и несполучливи войни с арабите от една страна, а от друга — от общото незадоволство в държавата поради ненавременните финансови мероприятия на императора, славяните вдигнали отново въстание, чиято цел била същата, както преди 20 години — да се отцепят от Византия. За това движение се научаваме от Константина Багренородни, който впрочем ни съобщава само един от главните епизоди в него, именно, за въстанието на пелопонеските славяни, които ограбили и опустошили съседните селища и, като завзели околностите на гр. Патри, в съюз с арабите обсадили тоя град. Обаче обсадата била несполуч­лива: славяните били съвсем разбити при чудесното съдей­ствие на св. апостол Андрея, патрон на гр. Патри.

Когато император Никифор се научил за това пора­жение, той решил: понеже победата била спечелена благо­дарение на св. Апостол, то цялата военна плячка, взета от славяните, да се предаде нему. След това императорт заповядал, щото всички славяни, които обсаждали Патри, заедно със семействата, роднините и имота им да бъдат предадени в собственост на църквата св. Андрей в патрската митрополия, дето първозванният ученик Христов извършил геройския си подвиг, за което била издадена от Никифор надлежна грамота на Патрската митрополия. От това време принадлежащите на тая митрополия славяни били задължени да издържат стратезите, императорските чиновници и „всички изпращани от народите пратеници като заложници“; те трябвало, без каквато и да било помощ от страна на митрополията, да доставят всичко необходимо, като хора, средства, припаси, за изпълнението на тая тегоба съгласно с разпределението на тяхната община. Констан­тин Багренородни не ни отбелязва, в коя година е станало това събитие, но то се отнася обикновено към 805 или 807 г. Ние не знаем, дали това въстание се е огра­ничило само в северни Пелопонес, или пък то се е про­стирало и в другите славянски области, подчинени на Византия. Впрочем за допустимостта на последното може да се заключи по едно известие на монемвасийската хроника, което съобщава, че еднн византийски стратег от рода на Склировци се сражавал със „славянския народ“ и удържал пълна победа над него също при император Никифор I, без да се посочва нито мястото, нито времето на това събитие, но то не може да се идентифицира с онова на Константиновия разказ, защото и двете тия събития се рязко отличават по резултатите си. Както и да било, но с това поражение на пелопонеските славяни било турено началото на тяхното подчинение и усмирение, а с прикрепяването им към църквата се почвала и тяхната посте­пенна еллинизация.

Тая тежка съдба на пелопонеските славяни не могла да не обърне вниманието на другите славяни в импе­рията и да не ги предупреди, че подобна участ и тях очаква, ако те своевременно не потърсят чужда помощ, а такава те са могли да намерят само у българите, които вече са представяли не малка сила на полуострова. От своя страна и българите не пропущали нито един случай, в който да проявят своята готовност да им помогнат, особенно на македонските славяни, както това вече посо­чихме по-горе. За някакви отношения на българите с македонските славяни при Никифор I ние нямаме прави известия, обаче за тяхното съществуване ни говори самият поход на императора в 807 г. В тая година Никифор потеглил в поход против българите, но, като достигнал до Одрин и се научил, че в столицата се готвел бунт против него от царските хора и военните, върнал се назад безуспешно и без да извърши нещо. Летописецът представя тоя поход безпричинен, обаче причи­ната му ние съзираме тъкмо в безгласните отношения на българите с македонските славяни, защото императорите византийски, когато са искали да отвличат внима­нието на българските господари от Македония, всякога, както видяхме и както ще видим по-нататък, са на­сочвали своето оръжие против България. Наистина, тоя поход не постигнал целта си; ала той послужил като добър повод за нарушение мирните отношения между България и Византия, което явно разкрива и посоката на българските политически стремежи.

В края на 808 г. български войски нахълтали в областта на р. Струма, както в 789 год., и нападнали на византийците, като им отнели 1100 фунта злато, предна­значено за заплата на войниците. В същото време българите избили много византийски войници заедно със стратези и архонти, (понеже там се били събрали и началниците на други войскови части, които били дошли да получат също заплата), и завладели целия обоз неприятелски, след което се върнали в своя си. Надали може да се мисли, че това неочаквано нападение е имало за цел само грабеж; напротив, както в нападението в 789 г., тъй и в това ние виждаме систематически стремеж на българите в една и съща посока и местност по-скоро с цел да си пробият път към Егейско море и да откъснат западните области от Византия. Затова българите са искали предва­рително да ослабят тоя военен център, което се подтвърдява с това, че още през пролетта на следващата 809 год. Крум предприел сериозен поход в същата посока. Пред празник Пасха той се разположил на лагер при Сердика (Средец—София) и я обсадил; българският хан ще да е избрал това време, понеже византийците ще бъдат завзети с празниците и не ще бъдат готови за отпор. Но и при все това Крум сполучил да превземе града само с хитрост и на честна дума, която той впрочем не сдържал, защото заповядал да изколят до шест хиляди войници и немалко от населението.

Щом се научил за съдбата на Сердика, Никифор I побързал да излезе „само за вид“, както се изразява Теофан, против българите във вторник на страстната неделя (3 април), но и тоя път без успех; той дори отказал да приеме при себе си избавилите се от клането в Сердика архонти, макар тe и да молили за помилване, а това разбира се, ги принудило да търсят прибежище у самаго Крум; между тях имало един опитен механик, спатарий Евматий. При такова бездействие Никифор I все пак се постарал с грамоти да увери в Цариград, какво той уж отпразнувал Великден в двореца (έν xirj αύλ) на Крум, което правел само, за да отвлича вниманието на столичните граждани от незадоволствата във войската. Обаче той не можел да избегне последните. Когато императорт поискал да възобнови напуснатата и опустошена от българите Сердика с помощта на войниците си и чрез това да заглади своето бездействие, но в същото време, като се боял да не би войската да се не покори на заповедта му, той се опитал чрез стратезите и архонтите да убеди войската сама да моли императора за възобновата на града. Но войниците, като разбрали, че това са хитрини на самаго Никифор, вдигнали страшен бунт против него и пълководците. Отначало Никифор се опитал да усмири бунта с помощта на военачалниците, повечето от които сполучил да привлече на своя страна, а после и сам ги уверявал със страшни клетви, че се грижи за благосъ­стоянието тяхно и на техните деца. Тия увещания въздействували върху войниците, и бунтът бил усмирен. След това императорт веднага заминал за Цариград, като поръчал на патриция Теодосия Саливара, най-довереното нему лице, да изнамери главните водачи бунтовници, а когато войските се върнали, той наказал всички виновници по бунта с разни наказания, „като потъпкал, казва хронистът, дадените страшни клетви“.

Цялата тая история с описания бунт показва доколко Никифор не е бил популярен между войската, която дори в негово присътствие повдигала бунт. Разбира се, тия отношения твърде много спомагали за разширението и закрепата на българското влияние. Наистина, нашият хронист не пише дали Сердика е била отново окупирана от бъл­гарски войски, но твърде е за вярване, че след замина­ването на Никифор за Цариград и след оттеглянето на византийските войски цялата Софийска област вече се е намирала в български ръце, още повече че по-сетне не срещаме българите отново да отвоюват тоя край от Византия. Както и да било, но със завоеванието на Сердика, последващата византийска крепост във вътрешността на по­луострова, се отварял за българите свободен път за славянска Македония. Какви големи успехи са имали българите в тая посока и колко те ставали опасни за империята, показват новите мероприятия на Никифор, за да закрепи императорската власт в Македония.

В 809 год. Никифор заповядал да се настанят християнски, т. е. византийски, поселенци от всяка тема на империята в славянските области, а имотите им да се продадат. „Това беше истинско пленство, казва хронистът: много в безумие злословеха и искаха нашествие неприятелско, други пък плачеха над родителските гробове и ублажаваха умрелите; някои пък, за да се избавят от бедствия, обесвали се. Никой не бил в състояние да из­търпи настаналото тежко положение и всички виждали, как загинвал имотът, спечелен с родителски трудове. Пълна безпомощност завладяла всички: бедните дошли в отчаяние от тая разпоредба и ония, за които ще бъде казано; а богатите им съчувствували, но не могли да им помогнат, защото сами очаквали по-тежки злополуки“. Преселението се почнало  през  септември 809 и се свършило към Великден 810 год. Едва ли може да има съмнение, че тая колонизация в славянските области в Македония, и то главно в Струмската област, била предприета от Никифор с цел да попречи на българското влияние между славяните в империята и да предупреди тяхното присъединение към българската държава, което съставяло главната задача на българската политика в VIII век, тъй успешно про­дължена сега от Крум. Обаче Никифор не се ограничил само с тая мярка. За да отвече съвсем вниманието на българския хан от западните провинции на империята и чрез това да може лесно да прокара там своята колонизаторска политика, той решил да се опълчи направо про­тив самия център на България.

В 811 год., като събрал голяма армия, която състояла не само от тракийски, но и от азиятски войски, а също и от много бедни на собствени издръжки, въоръжени с пращове и сопи,  през  май м. император Никифор заедно със сина си Ставракия тръгнал в поход против българите. От Цариград той потеглил направо към пограничната крепост Маркелли, дето той се спрял за няколко време, докато се събирали разните части на армията.  През  това време неговият близък домочадец, някой си Византий, неизвестно по каква причина, избягал от Маркелли и отишъл при Крум, като отнесъл със себе си царското облекло и сто литри злато; мнозина счели това като предвестие на злополучие за Никифор. Когато Крум се научил за голямата армия на неприятеля, изплашен, той предложил на императора мир, но Никифор отхвърлил предложението му „поради собствените си злонамерения и по внушенията на едномислените си съветници“, както се изразява хронистът. На 20 юли той навлязъл в българска територия въпреки това, че някой от архонтите му били против това навлизане, и разчитвал главно на щастието и мъдростта на сина си Ставракия. В течение на три дена след първите малки битки и след много забикалки  през  непристъпните места на планинския проход, Никифор достигнал до резиденцията на българските господари — Плиска. Дви­жението си той придружавал с големи жестокости над местното население, което избивал без разлика на възраст. Нийде никакъв отпор той не срещнал, защото и сам Крум бил напуснал резиденцията си. Никифор се грижил само как да насити своята алчност за богатство: той наложил куфари и печати на Крумовите съкровищници и ги пазил като собствени, като в същото време отрязвал ушите и други членове на войници, които се докосвали до плячката. Най-сетне той заповядал да изгорят палатите на Крум, който тъкмо в това време повторно се унижавал и се обръщал към него със следните думи: „Ето, ти победи. И тъй вземи, каквото ти е угодно и си иди с миром“, като искал по тоя начин или да отклони по-нататъшното разорение и завоевание на държавата, или пък да печели време, докато се приготви за отпор. Но императорт, упоен от успехите си, не искал и да чува за мир. Дали тоя отказ е бил свръзан с некои по-широки планове на победителя, като напр., да отнеме Мизия и да съкруши окончателно българската мощ, към което се стремял и неговият предшественик Константин Ко­проним, трудно е да се каже; по-скоро може да се предполага обратното, защото Никифор, след като ограбил и разрушил Крумовата резиденция, веднага потеглил обратно за Цариград като победител. Но на гордия победител не било съдено да се върне жив  в столицата.

Докато византийският император бил зает с разо­рението и опустошението на Плиска, Крум, разгневен, едно, от отказа на императора да сключи мир и, друго, от произволните му действия в държавата му, решил да отмъсти на Никифор. Той заповядал на войниците да заградят входовете и изходите на планинския проход „с дървени укрепления“, т. е. да направят високи засеки в тесните места. Тия приготовления станали в течение на два дена,  през  24 (четвъртък) и 25 (петък) юли 811 г. Когато Никифор, който бил вече потеглил обратно за Цариград, се научил за всичко това, чувствувайки се отрязан от пътя на отстъплението, като гръмнат почнал да се лута и не знаел, какво да прави; а пък на свитата си казвал: „дори ако да бяхме станали крилати, и тогава никой да се не надява, че ще избегне гибелта". Между това Крум успял да събере войската си и  през  нощта срещу събота, 26 юли, той нападнал неочаквано на изплашените византийски войници в пла­нинските теснини, вероятно във върбишкия проход, дето станало страшно клане. На разсъмване българите се нахвър­лили върху палатката на Никифор, дето той бил убит. В тоя нощен бой, освен императорт, загинали много видни велможи и военачалници, в това число и най-близкият Никифоров човек, патриций Теодосий Саливара, стратегът на източните войски, патриций Роман, и стратег тракийски, също немалко офицери и безбройно много вой­ници — „цялата християнска красота загина!“ отбелязва летописецът. Царската палатка, както и целият лагер станали плячка за победителите. Ставракий, Никифоровият син, тежко ранен в гърба на дясна страна, едвам сполучил да избяга жив и в големи страдания от раната достигнал до Одрин.

Катастрофата, която постигнала императора Никифор във върбишкия проход на 26 юлий 811 г., е имала огромно значение за България: тя не само избавила българите от страшната опасност и им повърнала всичко отнето, но още закрепила за тях всичките им завоевания на запад заедно със Сердика и ги осигурила от бъдещи нападения от страна на византийските императори, за които България станала страшилище, и за дълго време чак до Ив. Цимисхия те не се решавали да минават Стара планина със завоевателна цел; освен това тя издигнала българския хан пред очите на македонските славяни като победител на ромейския император и чрезъ това отворила път за разширението на държавата в посока към югозапад. Тая гордост на Крум най-ясно изпъква в разказа за съдбата на Никифоровата глава. „Като отрязал главата на Никифор, пише летописецът, Крум я забил на кол за няколко дена за показ на приходящите при него племена и за наш позор. След това той я взел и като очистил черепа и го обковал отвън със сребро, с гордост карал славянските князе да пият от нея“. Най-сетне тая славна победа окуражила Крум, който все още не е могъл да се счита удовлетворен за нанесените нему морални унижения, а на държавата му материялни вреди, и почнал да се приготвя за отмъщение и за възвръщане предишното положение на България. Обаче нему е трябало време, докато се събере със сили.

Между това във Византия ставали бързи промени. Спасилият се от катастрофата Никифоров син Ставракий побързал от Одрин да се яви в Цариград, дето бил прогласен за император, но не задлго. Неприятелите на баща му намерили сгоден случай да го свалят, като му противопоставили Никифоровия зет, куропалат Михаил, който на 2 октомври 811 г. бил прогласен за император под името Михаил I Рангаве (811—813). Макар че Крум е могъл да уравни отношенията си с новия император по мирен начин, обаче той е искал, както се види, да издигне България спрямо империята на слицата височина, на която тя бе достигнала при Тервел в 716 г., та да може да продължи разширението на държавата навътре в славянските области на империята. Затова Крум още в следващата 812 година, без да влиза в некакви предварителни преговори, почнал настъпателно движение в Източна Тракия.

Първия удар Крум насочил към най-близкия пограничен град Девелт, който след  една кратковременна обсада бил завладян от българите. Жителите на града заедно с епископа си Георгия му се предали, но Крум не ги оставил там, а ги преселил на друго място, ве­роятно на българска територия. В отговор на това напа­дение император Михаил I, придружен от императрица Прокопия, на 7 юни 812 г. потеглил в поход против българите. Когато обаче стигнал в Цурул (днеш. Чорлу), дето се получило известие за падането на Девелт в бъл­гарски ръце, войниците му, особено тия от азиятските теми — опсикийци и тракисийци, се възбунтували, като обви­нявали императора, какво той действувал според злона­мерените внушения на царедворците. Михаил I едвам успял да ги усмири с подаръци и съвети, но все пак той не можал да отиде по-нататък от Цурул и бил принуден да се върне в столицата, защото там било от­крито съзаклетие против него и в полза на представите­лите от Исаврийската династия. Българите, като се научили за бунта във византийската войска, който те си обяснили с това, че тя се страхувала да воюва, още повече се нахвърлили в темите Тракия и Македония; те всели в населението такъв ужас, че жителите на Анхиал и Вероя (Боруй) напуснали жилищата си и се разбягали, без да бъдат от никого преследвани. Същото се случило и с населението на тракийска Никея и крепостта Проват и на някои други крепости, като Пловдив и дори Филипри. От тая обща тревога се възползували преселенците, които по заповедта на Никифор в 809 — 810 г. са били настанени в областта на р. Струма, като избягали от там и се завърнали в родните си места. „Това беше Божий гнев, който изобличи безумието на Никифор и унищожи всичките му мнимо велики дела, с които той се .хвалеше“, завършва хронистът.

Макар българското нашествие в Тракия и Македония и да произвело такова силно впечатление и върху население, и върху византийското правителство, обаче Крум все още мислил да действува в кръга на предишните отношения и граници с Византия. Затова в края на септември или началото на октомври същата 812 г. изпратил пратеници начело със славянския велможа Драгомир при Михаил I с предложение за мир, като искал да се поднови и утвърди договора от 716 год., сключен при Теодосия Адрамитец и патриарх Герман с българския хан Тервел и подновен по-сетне от Кормисош, като при това заплашвал със следните думи: „ако ти не побързаш да утвърдиш мира, то поради твоето решение ще ударя на Месемврия“. Обаче това предложение било отхвърлено от императора „по внушението на лошите му съветници“, казва Теофан, защото те „от лъжливо благочестие и по неве­жество твърдили, че не трябва да се предават беглеците и като свидетелство привеждали евангелското слово Господне : „грядущаго ко Мне не изжену вон“ (Iоан. VI, 37).

Между това Крум изпълнил заплахата си. През първата половина на месец октомври той обсадил Месем­врия с машини и други оръдия, с постройката на които българите били научени от един твърде опитенъ механик-арабин, който още при Никифор I бил избягал в България поради скъперничеството и лошите обноски на импе­ратора с него. Понеже месемврийци не получавали отнийде помощ, Крум не срещнал никакъв отпор и след  една кратковременна обсада (по-малка от месец) превзел града; завзет бил отново и Девелт. Българите намерили в Месемврия в изобилие всичко необходимо за живота на жителите, много злато и сребро, а също и 36 медни сифони (големи тръби) и не малко количество морски огън, с който тия оръдия са стреляли.

Докато вървяла още обсадата на Месемврия, Михаил I, който се чувствувал безсилен да се бори с българския хан, бил наклонен да сключи мир. Той се опитал още веднъж да сондира мнението на своите съветници по тоя въпрос, като свикал на 1 ноември патриарха и членовете на сената на заседание. Тук присътствували и митрополитите никейски и кизикски. Патриархът, митрополитите и императорт стояли за мир, обаче в сената надделяло мнението на магистър Теоктиста, най-близкото и доверено лице на императора. Той бил най-живо поддържан от известния църковен деятел, Теодор Студит, игумен на Студийския манастир. Те казвали: „чрез нарушението на божествената заповед не трябва да се приема охотно мир; защото „грядущаго ко Мне не изжену вон“ е казал господ.“ По тоя повод Теофан, който е поддържал пар­тията на мира, като съвременник, прави следните разсъ­ждения. Като изтъква, че противниците на мира не знаели, какво говорят и към какво се отнасят приведените евангелски думи, той продължава: „Първо, понеже никой от тях (българите) не пребягва при нас, то ние предадохме ония, които се намират в Аула (на българ. хан), макар и да можахме със сключването на мира да ги спасим; второ, ако и да с. пребягнали някои немнозина, то трябваше да се погрижим за спасението на по-голямото число особено на съплеменниците си, отколкото да имаме излишък от неверни и неизвестни (т. е. българи и славяни). Богу е приятно да се спасят повечето, отколкото по-малкото; обаче да се излага на опасност по-голямата част за малка печалба е крайно безумие. При това „ непекуйщiйся о домашних своих, според ап. Павла, отвергся от веры и хуже невернаго судится“ (1 Тим. V, 8). Де е сега „с ненавидящими мира бях мирен? “ (Псл. 119, 6). Или тия съветници бяха по-умни от Павла и Давида? Кой е сега по-умен от (патриарх) Германа триблаженнаго, ако да не бяха със своето душегубително мнение лошите съветници, които побъркаха  на мира?“ При такова решение на сената партизанитe на мира не могли да очакват нищо добро от тая постъпка на правителството. Към това се прибавило и друго лошо предсказание. На 4 ноември с. г. се показала комета във вид на два съединени блестящи месеца, които отново се разделили на разни форми, и представяла човешки образ без глава. „На другия ден, пише хронистът, дойде ни печал­ното известие за превземането на Месемврия и изпълни всички ни с униние в очакване на още по-големи злополуки.“

И тъй, като главен мотив за отклонение на мира от страна на цариградското правителство и в двата случая послужила 3-та точка в договора от 716 г., която гласи: „взаимно да се предават бежанците (емигрантите) от едната и от другата страна, ако би те да се окажат зломисленици против властите.“ Защо византийското прави­телство е оставило на страна другите условия на договора, а се спряло само на 3-та точка, не е мъчно да се отгадае. Тая точка, чийто политически характер е тъй ясен, е имала за Византия голямо значение в началото на VIII век поради тогавашното неустойчиво положение на императорите, и, както видехме, тя била предложена тогава от страна на византийското правителство. Обаче след  засилването престижа на императорската власт от императорите Исаврийци тя вече за Византия е немала никакъв смисъл; напротив, в даденото време тя била от голема важност за България поради станалите вече пребегвания под закри­лата на ромейския император, каквито били пребегванията на българските господари Сабина и Телерига, — събития, които дали на византийския император възможност да про­кара непосредственото си влияние върху вътрешните ра­боти на българите. Затова, когато в Цариград са отхвър­ляли тая точка на договора, а с нея и целия мир, надали византийските държавници са имали предвид някой конкретен случай за изселване на българско население във византийска територия при Крум, каквото било станалото при покачването на Телеца в 761 год., а тъкмо пребегването на отделни политически лица; това много ясно се вижда и от приведените разсъждения на Теофан. По всичко изглежда, че съветниците на Михаил I не са искали да си свързват ръцете с това условие и по тоя начин да останат съвсем свободни в политическите си отношения спрямо България и особено спрямо вътрешните й работи.

С отхвърляне мирното предложение на българския хан Византия не е могла да очаква, че последниятъ ще се ограничи с направеното. Затова Михаил I почнал да се готви за отпор. Но и Крум не се задоволил само с превземането на Месемврия; той решил да отмъсти на императора за отказа и да накаже ромеите. Тъкмо  през  зимата 812/813 год. в България вървели приготовления за нова война, за които още  през  февруари 813 год. са знаели в Цариград: двама ромеи, които били избягали от България, донесли известие, че Крум има намерение да нападне внезапно на Тракия. Михаил излязъл на 15 с. м. от столицата и по Божия промисъл, казва хронистът, Крум се върнал без успех, като изгубил не малко хора.“ Теофан не отбелязва причината за отстъпването на българите, нито пък от кого са потърпели тия загуби; той свързва тая българска несполука с божия промисъл, от което става ясно, че военни действия е нямало, и вероятно зимното време е попречило на Крум да продължи похода си. Михаил I, който бил пристигнал в това време в Одрин, като се научил за отстъпването на българите, не останал там, а с радост се завърнал в столицата дето споходил манастиря на умрелия патриарх Тарасия (784 — 806), на чиито молитви той отдавал щастливия изход на тая война и след молебен поставил на патриарховия гроб сребърен балдахин (от 95 литри).

Според думите на Теофан излиза, че след превзе­мането на Месемврия Крум пак искал мир от импе­ратора, но и тоя път последният отказал и почнал отново да се готви за война След като се събрали войски от всичките провинции на империята, които защищавали сирийските проходи: ликаонци, киликийци, исаврийци, кападокийци и галатци, Михаил I им заповядал да потеглят за Тракия преди пролетта; обаче тая заповед предизвикала страшен ропот във войската, особено буйствували кападокийци и армениакци. Това незадоволство между войниците поридимому принудило императора да отложи тръгването в поход, защото сам той заедно с цялата си армия потеглил в началото на май. Заминаването на Михаил I от столицата било цяло тържество: той бил придружен от императрица Прокопия и столичното население до равнината при Акидукта близо до Ираклея, дето те раздавали по­даръци на военачалниците, като при това императрицата приканвала тях и свитата на императора да го пазят и вардят на войната и да се сражават за християните. Но войската била крайно недоволна от тия изпроваждания и силно зароптала, което и накарало императора да се разстане с жена си. Освен това на 4 май станало слънчево затъм­нение, което вселило голям страх у войниците. След  това Прокопия се върнала, а императорт потеглил на север към Одрин. В Тракия Михаил I не направил нищо особено: той нито се приближил до Месемврия, за да я отвоюва, нито пък предприемал някои действия, с които би могъл да защити страната, в случай че неприятелт се реши отново да нападне, но се доверявал на празните думи на неопитните си съветници, какво българите и тоя път нема да се осмелят да тръгнат против него, по­неже се оттеглили в земята си. Той се разположил се­верно от Одрин с голямата си армия, която, според Теофан, опустошавала страната и грабила населението не по-малко от самите неприятели.

Бездействието на императора в тоя поход и главно недоволството на войската от него, за което, както се види, Крум е бил добре уведомен, явно показали на бъл­гарския хан, че няма някоя особена опасност откъм ви­зантийците, защото императорът не се решавал да го на­падне. Затова Крум  през  лятото същата година вече с огромна войска потеглил към Одрин и в началото на юни се разположил на лагер при Версиникия на 30 мили от императорския лагер. В това положение двете враждебни войски, измъчвани от голяма жега денем и нощем, стояли около 15 дена без да влязат в бой, макар и да са били всякога готови. От това бездействие били особено недоволни патриций Лъв, военачалник на анатолийците, и патриций Иван Аплакис, стратег на Македония, които настоявали да влязат в бой, но императорт под влиянието на лошите си съветници ги удържал. Тогава Аплакис, който се намирал на един от фланговете с македонци и тракийци, се обърнал към императора с тия думи: „докога ние ще стоим и ще гинем? Аз пръв ще вдигна ръка (ще нападна) в име Божие и вие само смело се присъединете! И ние ще победим, защо сме в 10 пъти повече от тях (неприятелите).“ И наистина, на 22 юни при Версиникия било дадено сражение, в което ромеите, силно изплашени, не могли да издържат още първия удар и се обърнали на бяг. Крум най-напред недоверявал на това бягство, понеже мислил, че това е военна хитрост от страна на ромеите, и за късо време се въздържал от преследване; обаче, когато видял, че те безредно бягат, той се впуснал подире им и в преследването избил много, в това число и самаго Ивана Аплакис, а тия, които успели набързо да се спасят и затворят в някои крепости, Крум отпосле ги обсаждал и всички изловил. Българите завладели целия обоз на неприятеля и събрали много оръжие и панцири, които преследваните войници хвърляли по пътя. Бягството било общо начело с императора, който проклинайки войниците и началниците им, побързал да се върне в столицата и да се обезпечи с безопасност, понеже се боял да го не постигне някое зло. Обаче Михаил I не можал да предупреди катастрофата.

Бягството на императора от армията, която от по-напред била недоволна от него, окончателно разклатило трона му. Макар че Теофан представя работата така, че уж Михаил I Рангаве сам поискал да снеме от главата си царската корона, след като се върнал в столицата, обаче армията не дочакала самоволното му отричане от престола: тя се възбунтувала и провъзгласила патриция Лъв за император в туй време, когато тогавашният патриарх Никифор подготвил почва за отстранението на гражданска война: той сполучил да убеди Михаил I сам да се от­рече от престола, като му гарантирал неговото и на децата му спасение. Лъв отначало се отказвал да приеме избора на войската, но опасността, която застрашавала откъм северните съседи, го накарала да поеме властта върху си. Пред стените на Цариград той се покачил на трибунала и бил признат и от стратези, и от вой­ници за най-законен император. Той влязъл в столи­цата тържествено  през  Златните врата, акламиран от народа, и се настанил в двореца. Михаил I заедно с жена си и децата си мирно се оттеглил, и всички били подстригани и веднага облекли калугерски дрехи, а Лъв V Арменец бил коронясан от патриарха Никифор на 11 юли 813 г. След това новият император веднага се заловил да укрепява стените на столицата предвид на предстоящото приближение на неприятеля; той сам навсякаде обикалял и ободрявал гражданите, като ги утешавал, че „Господ скоро ще направи чудеса чрез застъп­ването на пречистата Богородица и на всички светии и няма да допусне съвършено да се посрамят за многото си без­закония.“

Между това, „новият Сеннахерим“ — Крум, комуто Версиникийската победа била отворила свободен път към столицата на империята, наистина решил да продължава войната. Като оставил брата си да обсажда Одрин със своята войска, той потеглил към Цариград и на 17 юли се вече разположил пред стените на столицата, без да е срещнал някакъв отпор. Това бързо движение на Крум на­дали ще може да се обясни с това, че нападението на Цариград е влизало в плана му още в началото на похода; по всичко се види, че на тая смела работа той се е решил поради бездействието на ромеите в Тракия и просто е искал да се възползува от появилата се у последните нерешителност да влязат в открит бой с него. Също така не може да се предполага, че Крум е бил уверен в превземането на Цариград, както това ще покажат действията му под столицата.

На равнището пред Златните врата Крум най-първо извършил, според обичая си, религиозни обреди, като принесъл в жертва човеци и много добитък; след това, като си потопил нозете на брега в морето и се омил от всички страни, той поръсил войниците си, които го поздравявали, и после преминал между наложниците си, също приветствуван и прославен от тях. „И това всички гледаха от стените, без някой да се осмели да му попречи или да пусне стрела против него,“ забелязва хронистът. След като извършил всичките си обреди и всичко каквото пожелал, Крум се заловил за обсадата на столицата: той блокирал европейските й стени от Влахерните до Златните врата и насипал окоп с честокол на него. Обаче той не останал дълго време в това поло­жение: след няколкоденна безуспешна обсада и след като опустошил околностите на столицата, Крум се обърнал към императора с предложение да сключи мир на условия: да му даде голямо количество злато и дрехи и известен брой избрани моми, или пък да му позволи да забие копието си в златните врата. Но Лъв V, като се посъветвал с архонтите си, отхвърлил крумовото предложение, и българският хан си отишъл в палатката, която се намирала при черквата св. Безсребреници, отвън градските стени срещу Влахерните и близо до Златния Рог. „Учудвайки се на градските стени и на хубавия ред в императорската войска, и като изгубил надежда в обсадата, той (Крум) се обърнал към спогодба и направил предложение за мир“. Така ни обяснява причините за бързата промяна у Крум хронистът съвременник Теофан.

Едвали обаче може да се мисли, че Крум не е бил добре запознат с непристъпността на ромейската столица и нямало защо да й се учудва; по-скоро трябва да се предполага, че върху него е подействувало провъзгласяването на Лъв V Арменец за император, който съвсем не приличал на страхливия Михаил I, и поради това и работите биха могли да вземат друг обрат; освен това той добре разбирал, че без флота всяка обсада на Цариград ще си остане напразна. Затова Крум и побързал да предложи мир, като предпочел да си отиде от Цариград и като победител да продиктува условията на мира, а не като прогонен. Всичко това ясно показва, че идеята за завоева­нието на Цариград не била още се породила у Крум, както обикновено му я приписват. Неговото движение към столицата на империята било по-скоро случайно, отколкото със строга определена цел да седне на императорския пре­стол. Той достигнал до Цариград с цел да принуди Византия да сключи мир и след това да продължи поч­натото от него дело — да разшири границите на бъл­гарската държава на ю.-з. в страната на македонските славяни и да закрепи властта на българския господар на Балканския полуостров. Но Крум не можал да постигне тая цел: той бил принуден да напусне цариградските околности и стени с опасност за живота си, унижен и опозорен от ромейския император.

Предложението на Крум да се почнат преговори за мир Лъв V не отхвърлил, но решил да се възползува от него, за да се отърве тайно и с хитрост завинаги от своя враг, пред когото той в дадения момент бил безсилен. В отговор на предложението той изпратил Круму такава покана: „дойди до морския бряг, с няколко хора, без да носят оръжие, и ние ще дойдем по море невъоръжени на кораби и ще се разговорим; и каквото поискаш, всичко ще извършим“. Но в същото време Лъв V се разпоредил, щото българският хан да бъде нападнат от засада и да бъде убит: в същия ден  през  нощта трима души добре въоръжени били скрити в някакви къщички близо до морето, дето щяла да стане срещата, като им било съобщено, че, щом забележат условния знак, който ще бъде даден  през  времето на разговора, незабавно да излязат и убият Крум. На следния ден, съгласно с уговора, Крум, придружен от своя логотет, от зетя си Константина Пацикъ, който някога си бил побегнал в България, и от неговия син, роден от Крумовата сестра, се спуснал от лагера си при св. Безсребреници към брега на Златния рог, близо до тамшните градски стени; тe четирмата невъоръжени заедно с други трима дошли на определеното место, без да подозират някаква засада. Тогава пристигнали от столицата на кораб и пъл­номощниците на императора и, след  като получили честна дума, слезли на брега. Крум слязъл от коня и седнал на приготвените места, а коня си предал на Константиновия син да го държи „оседлан и заюздан“. Ко­гато се почнали преговорите, един от присътствуващите ромеи, на име Хексавул, дал условния знак, като отложил главата си. Щом забелезал това движение, Крум, възмутен, ведага скочил от местото си и, заобиколен от придружаващите го, хвърлил се на готовия кон и се впуснал да бяга. В тоя момент войниците и народът, които гледали от стените, завикали: „кръстът победи!“ а засадниците изкочили от къщичките и се спуснали подир Крум, когото обсипали със стрели, и били убедени, че го наранили. Крум по тоя начин сполучил да се спаси и да избяга при войската си; от другите трима логотетът бил убит на мястото, а Константин и син му били живи хванати.

Това коварно покушение изпълнило българския госпо­дар с голям гняв и ярост, и Крум решил жестоко да отмъсти за него на ромеите. Той почнал с това, че опустошил околностите на Цариград: той изгорил и обърнал в развалини всички големи църкви и манастири, дворци, къщи и предградия, които се Намирали вън от градските стени. Така един български отряд нападнал върху дво­реца св. Маманта и го изгорил с всичките му отделения, след  като го ограбил и откарал на кола статуите от дворцовия хипподром: меден лъв с мечка и дракон идрийски и много изящни мраморни стълбове, а всички пленници и добитък изклали. Като преминали по целото крайбрежие на Стенон (Златния Рог) и вътрешния му край, изгорили там всички магазини със стоки и с голема плячка се върнали към мястото на своя лагер, отдето се спус­нали към Златните врата и достигнали до Региот, като предавали всичко на огън. Оттука Крум потеглил с войската си по северния брег на Пропонтида: най-напред разрушил крепостта Атира при река със същото име и знаменития по своето устройство и укрепление мост на нея; след  това българите се спрели при Силиврил (Σηλυβρία), чиято крепост те сринали наравно със земята, а църквите и къщите изгорили; също така била срината и прибрежната крепост Даонис, отдето те дошли до Ираклея (днеш. Ерекли), в която не могли да влязат и затова изго­рили всички живелища, които се намирали в пристанището и градските околности. След  това дошъл ред и на Редесто (днеш. Родосто), чиято крепост също сринали, като изго­рили в нея всички къщи и църкви и изклали много насе­ление; оттука българите се добрали до крепостта Панион, която намерили укрепена добрe, с голям гарнизон, но понеже не могли да проникнат в нея, изгорили и сринали всичко отвън; същата участ постигнала и крепостта Апрос и много други крепости навътрe в страната. След 10-дневен път българите се изкачили на планина Ган, дето избягалото от Тракия многобройно население се криело заедно с целия си добитък: българите избили много хора и животни, а останалата част — повечето жени и деца — за­едно с добитъка били откарани в България в плен. След това тe се спуснали по брега на Дарданелите към Хексамил и достигнали до срещу Абидос, но оттука бъл­гарите се върнали назад към долното течение на Хебър (Марица), после се вдигнали нагор по тая река, като разрушавали всички крепости от малка до голяма, и се спрели под Одрин, който бил обсаждан от Крумовия брат. Крум сега усилил обсадата, като поставил машини и поч­нал бомбардировката на крепостта; обаче падането на Одрин се дължало главно на страшния глад, кой измъчвал оставените без всяка помощ жители.

След превземането на Одрин Крум откарал в плен голямо количество хора от жителите на града и околностите му, което възлизало до 10 хиляди души освен жените, в числото на които били одринският митрополит Мануил, родителите на бъдещия византийски император Василия Македонец заедно с него, който тогава бил още дете-годиначе, и някой си Кинам, „мъж великолепен и хубав по вънкашния вид, а по душевната си лепота по-славен и по-божествен от своите съвременници“. Тия пленници били отведени със семействата и цялата им покъщнина и били компактно поселени от Крум „в България отвъд Дунав“, т. е. в българските владения на север от Дунав и то близо до устието на тая река, защото по-сетне в края 837 г., когато тия пленници на­мислили да се върнат в отечеството си, те се покачили на изпратената от Цариград флота нейде при устието на Дунав, дето последващата ги чакала, следов. пленниците били настанени нейде в южна Бесарабия между р. Серет и Днестър, с други думи, по североизточните граници на държавата. В новото си отечество, което получило името „Македония“, а самите пленници се наричали „маке­донци“ по името на родното им място — Македонската тема, те имали чисто военна уредба: те се управлявали от един стратилат или воински началник, назначаван от тяната среда с пълномощна власт; оставено им било оръжието и изобщо тe разполагали с всички средства, необходими за самоотбрана. От всичко това става ясно, че тия поселени по североизточните граници пленници са представяли нищо друго освен едни военни поселенци, на които е било очевидно възложено да защищават грани­цата от нападенията на неприятели. И тъй поселението на откараните от Одринско пленници в „България отвъд Дунав“ не е било нещо случайно: то е имало чисто военностратегична цел. Тая преселенческа политика на Крум несъмненно се е намирала и в свръзка с желанието му да ослаби ромейското население в двете съседни византийски теми — Тракийска и Македонска, за присъединението на които към държавата си, както и за окончателното съкрушение на Византия той почнал да се готви веднага след  завръща­нето си от похода през 813 г.

За да не даде възможност на ромеите да използуват неговото оттегляне от столицата и да се приготвят за отпор, Крум в края на есента или в началото на зимата 813 г., „когато реките немали много вода“, изпратил една 30-хилядна армия „цяла в железо“ на юг във византийските владения. Българите без пречки достигнали тоя път до Аркадиопол (сег. Люле-Бургас), преминали р. Еркене дето настигнали голямо население, което е бягало вероятно пред българското нашествие, и го пленили. Но в това време почнал да вали силен дъжд в продължение на 8 дена, и реката до толкова придошла, че станала като море. Българите били принудени да чакат цели 15 дена, докато водата се дръпнала, и само тогава решили да се върнат назад: те накарали пленниците да насекат дървета и да направят мост и така преминали реката заедно с пленниците, които — мъже, жени и деца — достигали до 50,000 души. Заедно с пленниците българите откарали на кола голяма плячка: големи арменски разноцветни килими, по­кривки, много дрехи и медни изделия, а също и цели стада волове и овци. От Цариград и тоя път не било предприето нищо за противодействие на българите, макар че плененото население и да се обръщало за помощ. По тоя повод съвременникът отбелязва: „несправедливо царствуващият (Лъв V) по Божие попущение нито сам излезе от столицата на помощ на пленените, нито пък други изпрати“. Целта на това ново българско нашествие в посока към Цариград е очевидна: назначението на тая 30-хилядна армия е било, от една страна да парализира предварително всяка съпротива в Тракия, като всели в местното население страх с откарването на големи маси от него в плен, а от друга — да окупира по-главните крепости по пътя към столицата на империята, с което Крум систематически си подготвял почва за по-бързо и по-лесно преминаване  през  страната, та да може да съсредоточи и запази всичките си сили за удара, който той искал да нанесе в следващата година върху Цариград и за който тъй усилено се вече готвел.

И наистина, наскоро след това било донесено на импе­ратора известие, че „Крум, като събрал голяма армия, към която присъединил аварите и „всички Славинии“, тръгнал в поход. Освен това той приготвял оръдия и машини за разни „градопревзимачи“, преогромни метателни машини (μαγγανίκά), триволи и тетраволи, куританки, високи стълби, шарове, лостове, копачи, овни и балисти: огнеметни и каменометни оръдия, скорпиони за хвърляне стрели и пращове, всякакви машини против стенните зъбци, — за превземането на столицата откъм западната част на града срещу Влахернските стени; той искал да подведе всички гореизброени оръдия там, дето той бил подстрелян“. Затова в оборите си имал до 10 хиляди вола, които на 5 хиляди обковани с желязо кола трябвало да докарат оръдията под стените на Цариград. Когато чул всичко това, Лъв V повидимому не искал отначало да вярва и затова изпратил свои хора, които всичко да разузнаят. Когато съгледвачите подтвърдили истинността на донесения слух, императорт събрал голяма войска и инжинери и почнал да зида друга нова стена отвън влахернската (Ираклиевата) стена; изкопал също и широк окоп. Но Лъв не се ограничил само с това. До нас се е запа­зило едно известие, което право казва, че императорт в тая критическа минута се обръщал и към западния император Людовика Благочестиви за помощ против българите. Обаче страхът на ромеите и ромейския император пред българския хан скоро се обърнал в тяхно тържество. Всред големите си приготовления за новата война против Византия „първият българин, известният Крум, който искал да превземе столицата“, скоропостижно се поминал на 13 април 814 г., или, както съвременникът се изразява, „бил невидимо заклан“, понеже кръв блик­нала из устата, носа и ушите му.

Известието за смъртта на Крум произвело силно впечатление в Цариград, а императорт решил да го експлоатира в своя полза. Съвременникът разказва, че, щом Лъв научил тая приятна вест, той разпратил по провинциите да възвестят следнето: „Аз намерих българите близо до столи­цата и със своето благоразумие, храброст и разпоредба, като подстрелих първия измежду тях, всички прогоних; по тоя начин умре той, нашият враг“. Колкото и да са самохвални и неверни тия изявления на византийския император, което признават и самите негови съвременници, не е трудно обаче да се забележи в тех, колко голям е бил страхът в Цариград пред българския хан. Със смъртта на Крум Византия като че ли се освободила от страшната опасност, която висела над нея, като да отдъхнала от онова напрегнато състояние, в което тя се намирала през последните четири години от царуването на страшния Крум. Но и при все това византийците са твърде добре разби­рали, че успехите на българите са били свързани само с личните достойнства на техния господар и затова имало защо да ликува сега Цариград при известието за смъртта на Крум.

Мощта обаче на Крум не е била насочена само към съкрушението на източната империя; в не по-малка степен тя се проявила и във вътрешните работи на държавата.

Още при покачването си на престола Крум заварил България разклатена отвътре и отвън: политическо-династическите борби, които терзаели страната през втората поло­вина на VIII век, силно деморализирали населението и докарали до разложение крехките сили на току-що форми­ралата се държава; господаревият авторитет, който едничък бил в състояние да тури ред в страната, поради своята съединителна роля между българи и славяни, бил изгубил до толкова значението си и тъй бил потъпкан, че ханът станал играчка в ръцете на тая или оная поли­тическа партия и е служил само като прикритие за своеволията на властолюбивите боили — водители на враждуващите партии. За да се убедим, доколко низко била пад­нала политически България в дадената епоха, доста ще бъде само да си спомним за онова нейно положение при предшествениците на Крум, когато византийският император, ползувайки се от вътрешните й междуособици, замислил да унищожи българската държава и българите да покори под властта си. Крум още отначало схванал нуждите на държавата и веднага разбрал, че неговата задача била да въдвори ред в страната, да засили централната власт и я освободи от настойничеството на боилите, а България да издигне политически на Балканския полуостров до оная височина, която ще й гарантира нейната свобода и ще й осигури по-нататъшно засилване и развитие. За про­карването на тия идеи той е предприел цял ред мероприятия, които твърде ясно очертават неговата вътрешна дейност. На първо място стои неговото законодателство, което, ако и да е дошло до нас като случайно и съвсем отделно известие, все пак е достатъчно, за да характери­зира целта, която Крум е гонил с неговото издаване, и доколко то хармонирало с неговите идеи.

Свида в споменатото вече известие ни разказва, че когато Крум попитал аварските пленници: „от какво, мислите, се случи, че вашият началник и целият ви народ загина“? те му отговорили: „от това, че взаимните клевети се умножиха и погубиха по-храбрите и по-благоразумните; после злодейците и крадците станаха съобщници на съдиите; после от пиянство, понеже виното се умножи, и всички станаха пияници; после от подкупничество [и всички станаха рушветчии]; сетне, от търговия, защото всички станаха търговци и се лъжеха помежду си. И нашата погибел произлезе от това“. Като чул това, Крум свикал всички българи и заповедал, като издал (следния) закон: ако някой обвини (наклевети) някого, то той да се не слуша, докато свързан не се разпита; и ако се окаже клеветник и лъжец, да се убива. Не се позволява никому да набавя храна на крадеца; и (на оногова), който се осмели това (да прави), веднага да се конфискува имота, а на крадеца пък да се пречупват свирките (пищялите). Той (Крум) запо­вядал да се изкоренят всички лозя. На всеки просякъ да се не дава просто (оскъдно), но в достатъчно количество, та да се не нуждае втори път; (на оногова), който не постъпва така, веднага да се конфискува имота".

В приведения тук текст се рязко отличават две части, от които втората ни предава съдържанието на тъй наречените „Крумови закони“, а първата ни пояснява, при какви обстоятелства и под влияние на какви събития са били издадени тия „закони“, именно, на разказите на аварските пленници за причините, които докарали загниването на авар­ската държава. Тая тъкмо тъй наивно прокарана концепция на историческите събития ни кара да виждаме в първата част на горе-приведеното известие у Свида нищо друго освен някое народно предание, с което се обяснявали причините, или по-право, мотивите за появяването на пър­вото българско законодателство, когато всъщност истинските причини за обнародването на тия закони са имали съвсем други извор. Това до известна степен се доказва и от непълния паралелизъм, който съставителят на при­ведения разказ тъй изкуствено се опитва да прокара между отговора на аварските пленници и съдържанието на предадените от Свида законоположения. Оттука ясно става, че истинските причини за издаването на Крумовите закони ще трябва да търсим не в отговора на аварите, а в ония недостатъци и пороци, които Крум е съзирал в своята държава и които му са налагали грижата за тяхното изкореняване.

И наистина,  през  бурната епоха, която България преживяла във втората половина на VIII век, когато политическите партии в своите борби достигнали до самоизтребване, общественият морал, както обикновенно бива при такива междуособици, бил твърде ниско паднал. Появяването на такъв силен владетел в управлението на държавата, какъвто е бил Крум, не е могло да не стресне поданиците му и особено разюзданите боили, от които всеки, за да избегне гнева на своя строг, господар, е гледал да му се препоръча и да спечели неговото разположение, като в същото време е представял своите политически вра­гове като опасни за властта. Вследствие на това клеветничеството ще да е взело големи размери, което е накарало Крум да издаде първото от приведените по-горе законополо­жения, като е имал за цел не само да изкорени тоя порок, който е тясно свързан с друг един — лъжата, но и да парализира произвола на съдиите и да издигне правосъ­дието на неговата височина. Затова първата точка предписва на съдиите най-тщателно да разследват обвинителя, след  като последният бъде предварително арестуван, и ако тоя се окаже клеветник и лъжец, определя му най-тежкото наказание — смърт.

На същото падане на обществения морал се длъжи и друг един не по-малък порок — стремеж към лесно обогатяване за сметка на другите — кражбата. Вто­рото законоположение е насочено тъкмо против тоя порок: според него се преследвали не само крадците, за нака­зание на които се предвижда членовредителство — пречуп­ване на свирките за назидание на околните, но и всички укриватели на крадци и изобщо на престъпници, с което се е ограничавал произвола на силните и влиятелни хора, и поради това се определя като наказание конфискуване имота на всеки укривател.

По-нататък нзвестието на Свида, напущайки законодателната форма, вмъква едно съобщение, какво Крум „заповядал да се изкоренят всички лозя“. Макар че не се посочват мотивите за тая заповед обаче, като имаме предвид паралелизмът, който авторът на известието се старае да прокара между разгледваните законоположения и отго­вора на аварските пленници, е трябва да се търсят в последния, че пиянството е било една от причините, които са докарали тяхната гибел, „понеже виното се умножило и всички станали пияници“. Вече самата заповед за изкоренението на лозята показва, че и тоя порок — пиянството ще да е бил също така развит в България, обаче тя не ще да е била със закон прокарана, а е била само една временна мярка, за да се повлияе за намалението и огра­ничението на пиянството, което така също се явява като рожба на тогавашното нравствено падение.

Най-сетне четвъртата статия гласи: „на всеки просяк да се не дава просто (оскъдно), но в достатъчно количество, та да се не нуждае втори път“. Колкото и да е кратка тая статия, все пак тя е достатъчно ясна, за да се констатира нейният социален характер. Гражданските войни в България  през  VIII век несъмнено са се лошо отразили и върху материалното положение на населението; обедняването всякога влече подире си просията, която често се обръща в професия за безделниците. Нашата статия очевидно е насочена тъкмо към премахване на безделието, като майка на всички пороци, от една страна, а от друга — към засилване на взаимната подръка в населението, на което се е вменявало в дълг, да се грижи за своите бедни и достатъчно да ги обезпечава. Това се подтвърдява и от наказанието, което се предвижда за нарушителя на тая статия: „който не постъпва така“, т. е. който не дава припадающия му се внос, разбира се, в натура, за обезпечването на бедните, а се ограничава само с малки подаяния лично на просящия, „веднага да се конфискува имота му“, който, вероятно, е отивал за подръжка на бедните, както това тъй добре се подтвърдява и от употребения в текста гръц. гл. δημεύεσθαι.

В такава светлина си представяме тъй наречените „Крумови закони“. Те несъмнено носят върху си исто­рическа истина и несъмнено са били писани, защото са били предизвикани, както видяхме, от самите нужди на държавата, а по дух и по форма напълно отговарят на епохата и стоят твърде близко до законодателството на императорите-иконоборци — исаврийската Еклога, която за клеветниците определя „набиване на кол“, а за крадците рецидивисти— „отсичане ръце.“ Тяхната обаче откъслечност, както и случайно съобщение ни дава достатъчно осно­вание да предполагаме, че Крумовото законодателство не ще да се е ограничавало само с приведените в известието на Свида статии; имало е несъмнено и други статии, но съставителт на известието е избрал ония, които са обърнали вниманието му със своята оригиналност и целесъобразност, като е искал да изтъкне пред своите съотечественици грижите на един варварски господар за нравственото повди­гане на поданиците си, от което е зависела и политиче­ската мощ на държавата. Обаче с това не се изчерпват причините за Крумовото законодателство.

Ние вече имахме случай да посочим, че при основа­нието на държавата двата съставни етнически елемента — българи и славяни образували първоначално един полити­чески съюз на федеративни начала, начело на който заста­нали българите организатори, като управляващ народ; но във вътрешните си отношения и двата нарова оставали на първо време съвършено самостойни и са живели отделно един от други според своите обичаи и наредби, с други думи, всеки от тях е живял по своето обичайно право. Разбира се, тоя етнически дуализъм в държавата не е могъл завинаги да се удържи. Колкото и да са залегали българите, като властвуващ народ, да поддържат своята сключеност и обособеност от славяните, на които те са гледали като на подвластен народ, те не са могли да избегнат взаимното сближение. Кръвното смешение на двата народа несъмненно се е почнало твърде отрано; после общите политически външни интереси, както видехме, много пъти са ги принуждавали да се съединяват и съвместно да действуват против външните врагове, а подобни отно­шения не са могли да не създадат взаимно влияние; когато пък през времето на гражданските войни в VIII век славянският елемент придобил голямо значение във вътрешния живот на държавата, сближението на двата народа ставало все по-тясно. Тия контакти, които несъмненно са засегали всички страни на живота, безспорно са предиз­виквали често пъти и не малки конфликти при приложението на двете обичайни права. Освен това стремежът на бъл­гарите в лицето на своите боили да запазят господствуващото си положение в държавата от една страна, а от друга — домогванията на славяните до равноправие поради постепенното си издигане като важен фактор, все повече и повече изостряли тия конфликти. Премахването тъкмо на тия ненормални вътрешни отношения, които са пречили твърде много за правилното развитие на държавния живот, Крум е гонил с издаването на едни общи за всички поданици писмени закони, като чрез тех е искал да въведе единство в правните норми, от което е напълно зависела закрепата на вътрешния ред в държавата.

Въвеждането обаче на едно общо законодателство, чрез което се унищожавало както славянското, тъй и българското обичайно право (може би в полза на последното) налагало разрешението на друг един не по-малко важен въпрос, който така също е бил свързан с единството в правните отношения в държавата. Това е въпросът за политическите и обществени права на славяните, който, макар и да е бил вече повдиган от предишните ханове, все още оставал неразрешен. Както вече видяхме, Телериг бил първият български господар, който оценил важността на славянския елемент в държавата и разбрал, че мощта на царството се гради не върху незначителните по количество българи, а върху многобройността на славяните; той пръв съзнал и създал идеята за назначението на българския господар като обединител на балканските славяни. Но Телериг не можал да осъществи тая идея, понеже нямал достатъчно сила и такт, за да се бори с боилите, които все още били по-силни от хана. Неговият приемник Кардам поради своята предпазлива и нерешителна външна и вътрешна политика не бил в състояние да продължи делото на Телерига.

Крум обаче със своята енергия, силна воля и твърд характер не само използувал това, което направили неговите предшественици, но отишъл и по-нататък в същата посока. Идеята за обединението на балканските славяни под скиптъра на българския господар като едничко средство за успешна борба против империята би могла да се реализира само тогава, когато той издигне политически своите славянски поданици наравно с българските; само с помощта на такива реформи той би сполучил да привлече на своя страна славянските племена, които се намирали още под властта на византийския император, защото чрез това той би гарантирал тяхната свобода и би се явил като техен освободител от ромейската власт. И наистина, Крум направил първа крачка към осъществението историческото назначение на българския господар. Така той издава, както видяхме, едни общи закони, задлъжителни за всичките му поданици, в които (закони) явно проглежда стремежът му да изко­рени всичко, което разединява съставните етнически елементи в държавата; после отваря достъп и на славянските си поданици към управлението на страната: окръжава се със славянските племенни князе-архонти, поставя ги на една височина с българските боили и дори им доверява дела от първостепенна важност; така в 812 г. пращал славянския велможа Драгомира в Цариград да води преговори за мир.

Дори във външния живот Крум винаги се стараел да изтъкне равенството на българи и славяни пред държавния глава. Това най-явно се види в разказа за Никифоровата глава. На гощавката след бляскавата си победа в 811 г. той предлагал и на славянските князе, наравно с българските боили, да пият от черепа на византийския император, за да покаже, че еднаква чест и награда принадлежат както на едните, тъй и на другите, и тук, казват, той за пръв път произнесъл славянската дума „здравица“. Не по-малко се забелязва тоя стремеж на Крум и в друга една негова разпоредба. Обикновенно към времето на тоя български господар се отнася известието у Свида, че „българите се харесали в облеклото на аварите, преоблекли се в него и досега са облечени“. Едва ли може да се види в това известие някакво аварско влияние върху българите и то в една епоха, когато аварите са представяли жалки остатъци от някогашното си величие; няма съмнение, че с въвеждането на аварското облекло в България Крум е искал да премахне всяко външно отличие между българи и славяни. По тоя начин в стре­межа си да създаде една обширна и мощна България Крум се видял принуден да се откаже от националния фанатизъм и етническа обособеност на своите съплеменници, за да тръгне по естествения и правилен път в разви­тието и засилването на държавата, като се опре върху силата и многобройността на славяните, без обаче да е предвиждал може би, че с тоя си акт той е засилвал поч­налия се от по-рано процес за сливането на двата етни­чески елемента и подготвял здрава почва за поглъщането на българския елемент от славянския.

Не по-малко е помогнал Крум за усилването на тоя процес и със своята колонизаторска политика. През времето на походите си в Тракия и към Цариград той откарвал в плен, както видехме, големи маси от тамшното насе­ление и ги селил в разни части на държавата си. Така, след  превземането на Девелт в 812 год. той преселил жителите на града заедно с епископа им Георгия на бъл­гарска територия. В 813 година след  завладеването на Одрин той откарал от жителите на града и околностите му до 10 хиляди души освен жените начело с одрин­ския митрополит Мануила и ги поселил в отвъд-дунавска България по североизточните граници на държавата. През зимата 813/814 год. били отведени в България като плен­ници от околностите на Аркадиопол до 50 хиляди души мъже, жени и деца, без да се посочва местото на тяхното поселение. Ние вече изтъкнахме, че главната цел на тая колонизаторска политика на Крум е била безспорно да намали, колкото е възможно повече, ромейското население в двете, съседни на България, византийски теми Тракийска и Македонска, та по тоя начин да си улесни завоеванието им и да си обезпечи пътя за Цариград и към оконча­телното разгромяване на империята. Но Крум съвсем изпуснал изпредвид това, че тия ромейски пленници, между които несъмнено е имало и славяни, носили със себе си семената на християнската религия и култура, които те почнали да разпространяват между населението на новите си местожителства  и преди всичко между българските славяни. В това дело са много помогнали, освен духовните проповедници, и славяните-пленници, които били вече приели християнството и изпитали върху си влиянието на визан­тийската култура, тъй че в дадения момент християн­ството се явявало като религия на славяните. Но скоро то преминало и между самите българи и то преди всичко между ония от тях, които се намирали в непосредствен контакт със славяните, а това са били тия, които се опи­рали на славянския елемент и съставяли наречената от нас славянска партия. По тоя начин християнството, макар и да не е било господствуваща религия, изпъква като нов фактор в сливането на двата народа, понеже чрез него се създавали такива отношения между българи и славяни, че българският елемент губил почва за съществуване и е изчезвал в славянските маси. Но при Крум християнството не ще да е приело такива широки и бързи размери, които да са могли да му обърнат вниманието, за да вземе строги мерки против разпространението му. Резултатите от неговата колонизаторска политика се почувствували след смъртта му, когато неговият приемник се видел принуден да повдигне систематично гонение против християните, в основата на което лежали, както ще видим, не толкова религиозни, колкото политически побуждения.

Съдържание: