x Произход на славяните и техните племена на полуострова. Славяните в Гърция.

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Произход на славяните и техните племена на полуострова. Славяните в Гърция.

След като описахме нравите и обичаите на старите славяни, на­чина на тяхната колонизация и техните отношения към туземното населе­ние, ние ще се обърнем към въпроса, откъде са дошли славянските преселенци на полуострова и где е било тяхното първобитно местожителство. За това са изказани три мнения. Шафарик1 защищава мнението, че повечето (разбира се, с изключение на сърбо-хърватите) са дошли от страната, която се намира в околностите на Илменското езеро и се напоява от реките Двина, Днепър и Ока. За доказателство той привежда многобройни местни имена, които се срещат, както у българските славяни, така и в Североизточна Русия; при това, той сочи на финските думи в българския език, които са могли да бъдат заимствувани само на далечния север.

Копитар2 мисли, че цялото пространство от изворите на Сава до Драва и Черно море било заето от един народ, разделен в VII век, по­ради нахлуването на сърбо-хърватите, на два народа — на словени и българи.

Дринов3, основавайки се на множество различни български диалекти, подържа, че славяните на полуострова са образували няколко различни славянски племена; в разни времена, казва той, различни племена, както от северните, тъй и от западните славяни, изпращали излишъци от своето население в провинциите на клонящата към упадък римска империя.

Както и да бъде, преобладаващото туземно име на ония славяни, които сега навред са известни под името българи, в началото на средните векове било словенин в единствено число и словени в множествено число.

Своя език те наричали словеньскъ ѭзыкъ. Гърците ги наричали Σκλαβηνοί, Σθλαβηνοί, Σκλάβο?, Σθλοβενοί, Σκλαβησιανοί, а римляните (у Иорнанда) Sklaveni. От славянските племена на римляните и гърците били познати най-напред словените. Твърде вероятно е, че името „словени“ малко по малко преминало, както у чужденците, така и у самите славяни, с означение на изпърво различно наричащите се славянски племена на целия славянски народ4.

Между самите славяни за разпространение на това име са могли да съдействуват църковните книги, преведени в Панония в IX век на словенски език, а от там разпространени в България, стара Дакия, Сърбия Хърватско, Русия и проникнали дори до поляците на Висла5.

Гореприведеното име апти изчезнало наскоро безследно.

Някои названия на словенски племена съществуват и сега още. От средните векове ние имаме известия за някои племена, които обитавали недалеч от морския бряг; повечето от ония, които живели навътре в страната, са неизвестни, понеже те не се сблъскали нито с гърците, нито с франките. Повече известия отколкото за славянските (или българските) племена, имаме ние за сърбо-хърватите при Адрия; но историята им не влиза в нашата задача. За българските племена ние ще говорим изпърво за дунавските, после за македонските6.

Северци или северани (Σεβέρεις) живели пред балканския проход Берегавски, вероятно идентичен с днешния проход Чалъкавак (на пътя от Шумен за Карнобат), дето те били покорени в 679 година от българите на Исперих и преселени по-нататък на изток до морския бряг. Други северани обитавали в западно Влашко, дето по-късно бил Северинският Банат7.

Седем славянски племена, които обитавали в Долна Мизия, също тъй били покорени от Исперих. За тях споменава още арменската география на Мойсей Хоренски (493 г.). Дринов приписва това известие на самия Мойсей. А Шафарик го смята за прибавка от X век. Имената на тия племена са неизвестни.

Тимочаните (Timociani), на р. Тимок, се споменават в 818 година от Айнхарда; за тях още се говори в XVII век; дори и до ден днешен обитателите на Княжевацката околия (посърбени българи) се именуват тимочани. Интересно е, че Плиний в същата област помества тракийския народец тимахи8.

Моравани, по сръбска и българска Морава, според свидетелствата на баварския географ (IX в.), имали 30 кули. Арабинът Ал-Масуди (X в.) раз­казва, че отвъд сарбините обитавало едно племе, наричано Морава, зад което живели хърватите; че мораваните живели при река Балава, която е широка 3 мили и се влива в Понта, т. е. при Дунава. На събора през 879 год. заседавал архиепископ Агатон Моравски (Μωράβων). Във всеки случай тия южни славяни не бива да се смесват със северните моравани (моравци) на Светополк9.

От македонските племена бележити са бърсяците. В пристъпа на Солун в 676 год. вземат също тъй участие Βερζήτα:. Българският княз Цериг изпратил в 774 г. 12,000 души в Берзития, за да пресели тамошния народ в България. И до ден днешен живеят в Македония бързаци или бърсяци около Прилеп, Велес, Битоля и в областта Тиквеш10.

Съседи на бърсяците откъм изток били славяните, които живели на Струма и Струмица. Те обсаждали Солун в 685—687 год. задружно с рунхините и сагудатите. В 689 год. те ограбили наедно със сагудатите отиващите за Цариград натоварени с жито кораби и дори се показали около самата столица. В 687 год. те се защищавали против Юстиниян II чрез засеки в клисурите.

Смоляни живели в непристъпната област по средното течение на Места, в родопа. Никита Хоният споменава в 1200 год. Провинцията τо θέμα των Εμολένων. В края на XI век гръцкият отшелник Филип, съчинител на преведената и на български език Диоптра, живѣл είς μέρη των Εμολένων11.

Рунхнинте, които обитавали при Рендинския залив, се занимавали с морско разбойничество и вземали участие в нападенията на Солун. Тяхното местожителство и етимологията на тяхното име са съмнителни. Тафел посочвал градеца Рендина; Хилфердинг обяснявал тяхното име с произхода от Рѧждане (рѧдъ); Шафарик от Рѫчане (руски ручей, старославян. рѧчей); Дринов обръщал внимание на рекичката ‘Ρήχιος, която се изтича от езерото Бешик в рендинския залив. Вече няколко века стават, откак тая местност е погърчена.

Сагудати също тъй участвували в пристъпа на Солун в 676 год. Според Йоан Каменият (писал в 905 год.), в местността между Солун и Верия живели сагудати и драговичи, отлични стрелци с лъкове. В 904 г. те помагали в отбраната на Солун против сарацините.

Драговичите (Δραγουβίταί, Δρογουβίται) също тъй стояли в 676 г. под Солун, чиито най-близки съседи били те и обитавали, както трябва да предполагаме, по западната страна на Вардарската долина; а източната част заемали сагудатите. В 1204 год. се споменава „Драгабития“ близо до Ве­рия. Епископството Δρουγουβιτίων било подчинено на солунското. Други дра­говичи обитавали в Западна Родопа, дето и до ден днешен няколко местни имена напомнят за тях; недалеч от Кричимския манастир има рекичка Драговица ; на стръмния десен бряг на Кричим има гра­дище Драгозет със старинни стени, а на югоизток от Пловдив се из­дига връх Драговина12. Според тях, пловдивският митрополит имал титлата екзарх Θράκης Δρογοβιτίας (у Кодина Δραγοβιντόας). Драговичите придобили голямо значение в историята на богомилите. Други драговичи имало в Русия, а също и между полабските славяни.

В Тесалия живели велесичи или велегостичи (Βελεγεζήται) при Пагазийски залив. В пристъпите на славяните против солун през VII век те също участвували в 676 г.; а в 685 г. те били съюзници на обсадените. В 799 г. славянският княз της Βελζητίας, Акамир, се опитвал, макар и напразно, да покачи на престола синовете на императора Кон­стантин, които живели в Атина. Шафарик дирел княжеството на Акамир в страната на бърсяците, Дринов — в Тесалия. В договора на Алексий III с венецианците от 1199 год. се споменава близо до Влахия (Тесалия) и Деметриада „provincia Balegezitiae“; същото намираме в акта за раздялата на империята от 1204 г. И до ден днешен там има град Велестино13.

Без съмнение, в Тесалия имало „кнѧженiе словенско“, управлявано под върховната власт на Византия от славянския апостол Методий преди да постъпи в Олимпийския манастир14. Сега в Пенея няма вече славяни.

Епир бил цял осеян със славянски селища15. Макушев пресметнал, че от числото 1539 местни имена в днешния Епир 717 са славянски. Албанският език е пълен със славянски думи; те са събрани от Миклошич. От тамошните племена са споменати само воиничит (Βαιουνήται), които в 676 год. също безпокоили Солун. Нормандският княз Боемунд в 1082 г. отивал διά τής Βαγενητίας за Янина.

Малатерра (XI в.) нарича епиротите българи, Арта — български град. В споменатия договор на Алексий III и в други съвременни грамоти, редом с провинциите Янина и Главиница, е наречена една Вагенеция или Вагнеция. Грамотата на Симеон, брат на сръбския цар Душан, дадена в 1361 год. на един епирски болярин, изброява множество местности ’εν τφ θέματί τής Βαγενετίας, които всички лежали на север от Артенския залив16. „Homines Vageniti“ се наричали в XIV век гърците, които се преселили от континента на остров Корфу и станали васали на бароните и гражданите17.

Не само Епир и Тесалия, но и Елада, древните знаменити полета на Пелопонес, Атика и Беотия са покрити със славянски названия на местности. Три четвърти от местните названия красноречиво свидетелствуват за изчезналите славянски колонии. Хеликон носи название Загора, при Маратон има село Врана. Ние намираме тук планина Хелмос (хълм) и добре известните имена на селища: Бистрица, Буковина, Горица, Граница, Каменица, Нивица, Подагора, Церница и т. н. Наскоро след гръцката революция, ко­гато още всички европейци бяха филелини, излезе Фалмерайер (1830 г.), един от най-добрите познавачи на източния и византийския живот, и смело заяви, че новогърците по никой начин не можем да смятаме за потомци на победителите при Маратон и Саламин, че в техните жили няма ни капка староелинска кръв, но че те са просто погърчени славяни. Тоя възглед, тъй неочаквано и тъй положително изказан, предизвика страшна буря не само в Елада, но и в цяла Европа. Цяла литература възникна по тоя въпрос. В скоро време славянската теория на Фалмерайера придоби значителен брой привърженици18. Само недавна Карл Хопф, професор от Кьонигсбергския университет, в своята история на средновековна Гърция сполучи да обори доказателствата на Фалмерайера (1867 год.)19. Ала и той потвър­ждава необоримата истина, че в Пелопонес дълго време обитавали славяни и оспорва само това, че Атина била съвсем безлюдна, че старите елини изчезнали и че новогърците само с един извратен език се намират в родство с тях. Мненията на Хопфа получиха силна поддръжка във филологичните издирвания на Миклошича20.

Славяните наводнили Пелопонес в 587 год. и в течение на 218 го­дини се задържали там като независим народ. По крайбрежията господствували гърците. В Атина кипял непрекъснато деятелен живот; много византийски императори били родом от там и в тоя от старо време славен град се изпращали на заточение недоволните. През време на иконоборството гърците в Елада и на Цикладите избрали антиимператор Козма и на собствени кораби изгубили сражението под Цариград, През време на Константина Копронима (741—775 г.), когато арабите и чу­мата опустошавали империята, цялата страна, според думите на Константина Багренородни, била пославянена. Но още в 755 г. императорът докарал колонисти от Елада в обезлюдения Цариград; следователно, елините не се погълнали съвсем от славянския поток.

Първият опит да се покорят славянските области навътре в стра­ната последвал в 783 год., когато пълководецът Ставракий, след по­коряването на Тесалия, нахлул в Пелопонес и довел от там много пленници и плячка. Когато след това (807 г.) славяните в съюз със сарацините нападнали на Патрас, били не само отблъснати, но и принудени да плащат данък в Елада. Императрица Теодора, под чиято опека се намирал Михаил III (842—867 год.), отправила в Пелопонес пълководеца Теоктист, който и покорил всички славянски племена, с изключение на милингите и езеритите, които се задължили да плащат данък.

Милингите (Μιληγγοί, може би, милинци) живеели по върховете на Тайгет; езеритите (εζερίται, езерци) — на Лаконскии бряг. При императора Романа въстанали двата планински народа (933 г.) и само в 940 год. били отново принудени да плащат данък. Нещо се говори за милингите в житието на св. Никола (998 г.), който проповядвал изпърво в Армения и Крит, а след това на Евбея, в Атика и Лакония, обучавал дивия народ, строил църкви и умрял в Лакедемон. Милингите, войнствен, езически, разбой­нически народ, живеели тогава, управлявани от своите собствени вожди, по непристъпните планини, от които те понякога се спущали, за да отвличат момичета и стада. Те често служили на своеволните архонти като „bravi“21.

Около Тайгет говорили по славянски още в половината на XV век. Когато в 1205 година франките почнали да заемат Пелопонес, византийските граждани и милингите се срещнали с тях в маслинената горичка Кондура при Каламати, но не могли да издържат натиска на покритите с брони рицари. Само в 1249 год. тия „esclavons“, обитатели на планинските села и хижи (τά Σκλαβοκά), дали клетва на ахайския княз Вилхелм II Вилхардуин. Но в 1263 год. отново се подигнали славяните в Цакония и Гардилив, по цяла Ватика, Кистерна, Зарнат и в страната на милингите; в 1272 год. те отнозо въстанали. Най-главният им род бил Засси в Яница и Кистерна; Георги Засси се споменава в 1310 год. като капитан на мологите (милингите). Венецианците често водели преговори със „славя­ните в Майна“; тъй наприм., те в 1389 год. ги възбунтували против деспота Теодор I; в 1414 год. взели на служба при себе си янинския Засси и 400 конници за отбрана на Корона и Модона. В 1480 год. славяните в Майна избили всички турци в тяхната област, превзели 29 укрепления и поканили Фердинанд неаполитанския крал да заеме Морея.

Фалмерайер смятал майнотите и цаконите за несъмнени останки от старите елини в пославянена Елада. Но сега е доказано, че майнотите са по-скоро от славянски, отколкото от гръцки произход22. Също тъй цаконите, обитатели на старата Кинурия по плининския бряг между Монембазия и Навплия, според Хопф, са славяни.

В една венецианска грамота от 1293 год. Цакония се нарича просто „Sclavonia de Могеа“23. Днешното название на Пелопонез Морея Фалме­райер произвеждал от славянската дума море. Против това възстана още Копитар, а сега Хопф доказа, че Морея е просто метатеза от името Romeo. (‘Ρωμαία — Μωραία, la Mouree, I’Amorea24).




1 Шафарик, op. cit. II, 250 и сл.

2 Glagolita Clozianus, prolegomena XXX.

3 Дринов, Заселенiе, 145—149.

4 „Към словeнското племе принадлежали също и българските славяни, подобно на дакийските, чиито останки едва напоследък изчезнаха между ромъните в Тран­силвания, също както и панонските и карантанските. Тe всички сd потомци на оня славянски народ, който бил известен на Иорнанда и Прокопия под името Sclaνeni и Σκλαβηνοί, пренесено от гърците и римляните, и най-подир от самите сла­вяни, на всички славянски народи“ (Miklosich, RItsIov. Formenlehre in Paradigmen. Wien 1874, стр. XI).

5 За името словени, ср. Шафарик II, 29—52.

6 Подробности у Шафарика и Дринова 152 и сл.

7 Шафарик I, 369, идентифицирал севераните с финските сабири (Σάβείροί). чието преселение от Кавказ към Дунава не е доказано. Също и името себри, което означавало един вид крепостни в стара Сърбия (и сега в Сърбия и Далмация — себар, ципор, селянин) той произвеждал от сабирите. Обаче, сибер в Русия се среща не само в средновековните паметници, но и в днешния език (ср. Зигел, издание свода на законите на цар Душан, С.П. I, стр. 35 забележ.).

8 Шафарик, II, 223; Дринов 1541 Ср. Timozani у Joannes Lucius. De Regno Dalmatiae et Croatiae, Schwandtner, Scriptores rerum Hungaricarum, 3, 85 ; Миличевич, Кнежевина Cpбиja, 847 и сл.

9 Шафарик (II, 227—232) отнася към племето Морава също и преденецентите и гудусканите на Айнхарда, като ги признава за още добре познатите днес браничевци и кугани при Морава и устието на Млава в Сърбия ; Дринов пък, 155 —156, смята това обяснение за много изкуствено, като забелязва, че Айнхард поставя пре­денецентите (824) в Дакия и (822) ги нарича съседи на моравяните и че затова те не обитавали на полуострова. А гудусканите, подвластни на далматинския княз, трябвало да обитават по-скоро по-близо до Адрия, при реката Гацка в хърватското крайморие.

10 Шафарик II, 237, 111, 76; Дринов 163.

11 Шафарик, ibid. Дринов 165. Сръбският цар Душан подарил в 1345 год. на един манастир на планината Менекион, близо до Серес, εν τοποθεσία τοũ Σφολενοũ (вместо Σμ) δένδρα τεσσαράκοντα βαλανίδεα (Гласник 26, 23).

12 Шафарик II, 235, 233; Дринов 168, 169. Стените на Драговета и Драговина откри чешкият инженер Пелц (ср. неговата статия в Pamаtky archaeologické за 1877 год.),

13 Шафарик II, 242; Дринов 173, Ср. Tafel, Symbolarum criticarum geographiam byzantinam spectantium partes duae, flbhandl. d. k. bayer. flkademie d. Wiss. V. 2 отд. 1849, 1, 67; също неговото De Thessalonica ejusque agro. Berol. 1839 p. LXXVII.

14 Zivot sv. Methodia ed. Шафарик, Pamаtky jihoslav. flkad. II, III.

15 Miklosich, Alb. Forschungen 1. Die slaw. Elemente im fllbanischen (в записките на Виенската академия). Wien 1870. Макушев. Ист. разыканiя о славянах в Албанiи в среднiе века, Варшава, 1871, 153.

16 Tafel, Symb. crit. geogr. Byz. 2, 95; Шафарик 111, 77; Дринов 172.

17 Hopf, в Encykl. на Ерша и Губера Т. 86, стр. 33.

18 Шафарик (II, 234—247) не се увличал от авторитета на Фалмерайера, което и било признато от Хопфа, понеже той казва, че „строго научните издирвачи на историята, подобно на безпристрастния Шафарик, само с голяма предпазливост са се ползували от добитите нови резултати“. „Шафариковите Древности“ Хопф, на стр. 102 нарича ,,ein classisches, von mir vielfach benutztes Werk“.

19 Hopf. Gesch. Griechenlands vom Beginn des Mittelalters и np. Ersch и Gruber LXXXV, p. 100—119.

20 Miklosich, Die slaw. Elemente im Meugriechischen. Wien. 1870.

21 Fallmerayer, Gesch. von Morea, I, 221; Hopf 127, 133.

22 Ср. местността Майне в Bocca di Cattaro и сръбското собствено име Манjяк, Манек (Даничич Рjечник).

23 Според Конст. Багрянородни гарнизоните на крепостите се наричали τζεκωνες една неаполитанска грамота от 1302 год. нарича гръцките наемници в Епир „Zaconnos u stratiotas“, Hopf (85, 354). По старосръбски длъжността по охраняване кулите се нарича цаконство. Грамота от 1348 год; Шафарик, Pamatky, 2 изд. 100, 120: градозиданiе и цаконьство по градовех; cp. Miklosich, Mon. serb. 192. Григорович, Очерк, 49: градозиданiя ни градоблюденiя. Че тоя термин бил изпърво име на народ, личи от един старобългарски паметник, дето между грък и хърватин се споменава „цакон“ (Шафарич II, 733).

24 За славяните в Морея cp. Hopf, I, с. LXXXV стр. 264, 273; LXXXVI стр. 74, 161, 184.

Съдържание: