x Сетнините от покръстването и възникване на българския църковен въпрос

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски – „История на Българската държава през средните векове” - ТОМ I, Част 2

Сетнините от покръстването и възникване на българския църковен въпрос

Покръщането на княз Борис с целия му двор и на болярите, а след това почналата се християнизация на народа, както на пръв поглед изглежда, не срещнали никакъв отпор при извършването на самия акт; но в същност работата не била тъй. Великото дело на Борис срещнало още в самото си начало големи пречки, които изпъкнали както при въвеждането на християнството в България, тъй и при уредбата на държавата според учението на новата вяра. Първата и най-страшна опасност се явила в онова наглед антихристиянско движение, което заплашвало да осуети цялото начинание на княз Борис. Ние тук разбираме известния бунт на болярите.

Сведения за това движение ние почерпваме както от византийски, тъй и от западни извари, но известията в “От говорите” на папа Николай I от 866 г. на запитванията на Борис несъмнено са от първостепенна важност, понеже те са били записани според разказите на българските пратеници в Рим освен това те поради своите по-големи подробности дават възможност не само да се попълнят и изправят фактически известията на другите извори, но и да се разбере вътрешният смисъл на самото събитие. И наистина византийските автори се явяват в случая твърде кратки и при това разноречиви. Така Продължителят на Теофан съобщава за него следното: “След като се обяви в това (в божественото кръщение), той (Борис възбужда в целия си народ въстание; с помощта на няколко не мнозина души, като ги (въстаниците) победил, носейки в недрата си знака на кръста господен, и останалите не тайно, но съвсем явно по тяхно желание направил християни.” От това известие не личи нито кой собствено е въстанал, нито пък защо е въстанал, а също каква е била целта на въстанието и кои трябва да се разбират под “останалите”. Донейде по-ясно ни излага работата Скилица-Кедрин, който освен хрониката на Теофановия продължител имал под ръка и други извори. “Народните боляри, четем у него, като узнали за промяната на вярата изобщо, възбунтували се против княза и се стремили да (го) убият. Но той (князът), като се обърнал против тях с малцината, които били около него, предхождан от кръстния знак, принудил ги, поразени от неочакваността, да станат християни.” При всичко че тоя автор се явява по-пълен и по-точен от другите византийци, все пак ние притежаваме фактически още по-подробно известие което се схожда доста с току-що приведеното.

Това е разказът на реймския архиепископ Хинкмар, продължител на Бертинските анали от 861 до 882 г. Ето какво той пише под 866 г.: “Българският крал (rex), който в предната година по вдъхновение божие, а също по внушение от личби и бедствия в народа на царството му бе намислил да стане християнин, прие светото кръщение. Недоволни от това, болярите въобунтували народа против него, за да го убият. И тъй всички, колкото бяха в 10-те комитата, събрали се около двореца му. Но той (Борис), като призовал името Христово, само с четиридесет и осем души, които останали предани на християнството, потеглил против цялата тълпа; и веднага, щом той излязъл от градските врати, явили се пред него и пред тия, които били с него (т. е. които държали неговата страна), седем духовни лица и всеки от тях държал в ръка запалена свещ и така вървели пред княза и пред ония, които били с него. На тия пък, които били въстанали против него, се показало, че върху тях пада голямо пламнало здание, а конете на ония, които били с княза — както се показало на противниците, — изправени на задните нозе настъпвали и ги тъпкали с предните. И нападнал на тях такъв страх, че те не могли да се приготвят нито за отбрана, нито за бягство; но като се прострели на земята, не могли да се помръднат. Князът предал на смърт до 52 души от болярите, които особено бунтували народа против него, а на останалия народ позволил да се разотиде навредим.” Макар тоя разказ на реймския архиепископ и да е имал извора си несъмнено така също от съобщенията на българските пратеници, които идвали в 866 г., както ще видим, при Людовик Немски да искат християнски проповедници, и поради това подробностите, с които е укра сен разказът, надали могат да се смятат за съмнителни с изключение на легендарния елемент, все пак от него се пораждат въпроси, които се представят донейде иначе, отколкото в папските “Отговори”.

Преди всичко както византийските хронисти, така и Хинкмар съобщават, че въпросният бунт избухнал веднага щом станало известно, че Борис приел кръщението, т. е. щом християнството било обявено за господствуваща религия в държавата или поне вървял актът на народното покръщане. Обаче папата в 17-и отговор пише: “Като ни разказвате как сте направили да се покръсти целият ви народ, но как тия, които били покръстени, единодушно въстанали с голяма свирепост против вас, казвайки, какво вие сте им дали недобър закон, и дори искали да ви убият и друг княз да турят и как вие при съдействието на божествената сила, приготвени (да действувате) против тях, надвили сте от мало до голямо и сте ги хванали в ръцете си . . .” От тия думи ясно става, че бунтът избухнал, след като народът или поне по-голямата част от него била иокръстена, па и самите въстанали били вече така също християни, следователно между покръщането на народа и бунта се изминало известно време, поради това последния ние отнасяме към началото на 866 г. После както у Скилица-Кедрин и у Хинкмар, така и в “Отговорите” папски болярите се явяват инициатори на бунта, защото те са най-много пострадали при усмирението на въстанието. По всичко се види, че те са успели да възбунтуват само една част от населението, и то само в известна местност около резиденцията на княза, защото иначе мъчно може да си представим как е могло да стане тъй скоро усмирението на въстанието. Поради това да се придава на тоя бунт всенароден характер, както би могло да се заключи от Теофановия продължител и Зонара, е недопустимо. Действията на бунтовниците, както явно свидетелствува Хинкмар, се ограничили пред стените на столицата на Борис — Плиска, следователно бунтът бил замислен вън, но близо до резиденцията на княза, вероятно в Североизточна България, дето българският елемент бил най-силен. Целта на бунтовниците била според Скилица само да свалят Борис, а според Хинкмар и Зонара да го убият и да си изберат друг княз, което се потвърждава и от папския “Отговор”. Вече тая крайна цел на въстаналите показва, че причините на самия бунт били твърде важни и при това такива, които засягали не само религиозното чувство към старата вяра, но и личните интереси на цяло едно съсловие.

И наистина кои са били причините, които са предизвикали тоя бунт? Както от известията на византийците, тъй и от разказа на Хинкмар се ясно види, че тук са действували чисто религиозни подбуди: привързаността към старата вяра, а Зонара дори право отбелязва: “Българите се побунили против своя княз като против отстъпник от бащината чест и слава.” Обаче ние вече посочихме, че промяната на старата вяра не могла да бъде непосредна причина на бунта, защото както всички боляри, тъй и повечето от народа приема отначало безропотно християнството и вече след изминаване на известно време те повдигат бунт. Ако те се придържали така строго в старата религия, то незадоволството от новата вяра трябваше да избухне още при въвеждането на християнството. Разбира се, ние бихме могли да обясним първоначалното съгласие на болярите с неочакваността на самото събитие, както го представя патриарх Фотий в писмото си до източните патриарси, обаче ако покръщането на българите било за патриарх Фотий и византийците неочакваност, то това надали може да се каже за самите боляри, а още повече за хунобългарските боляри, които се намирали в държавата и близо до самия княз и са могли да узнаят своевременно неговите намерения, желания и настроения. Освен това не ни е известно дали езическият култ е бил развит у българите в момента, когато се въвеждало християнството, така силно, че българските боляри да са били тъй ярко привързани към старата религия; напротив, необходимостта в приемането на християнството се съзнавала не само от княз Борис, но и от всички ония държавни мъже, които искали да се запази целостта на държавата, особено в нейната славянска част, поради това, че немалко от българските поданици били вече християни и непрестанно са влияли върху другата част на населението, която оставала още в езичество. Най-сетне в предимствата на християнската вяра пред езичеството надали е имало някой да се съмнява във времето на Борис, което се доказва с това, че покръщането първоначално било прието без всякакъв отпор от страна както на населението, тъй и на болярското съсловие. И тъй не в “промяната изобщо на вярата” и не в “отстъпничеството от бащината чест и слава” трябва да търсим причината на болярския бунт, а някъде другаде.

В 17-и “отговор” на папата, както видяхме, от думите на българските пратеници се отбелязва, че въстаналите казвали, какво “князът им дал недобър закон”. Този протест от страна на бунтовниците ясно показва, че новата религия била враждебно посрещната не толкова от догматическа страна, колкото от каноническа. Недобротата на новия закон, на новата вяра се заключавала не в догмите на християнското учение, а в правилата, в задълженията, в наредбите, които предписвало това учение за всекиго, който носел името християнин, и в обществените и държавни реформи, които трябвало да последват след приемането на християнството. Това ще стане най-ясно, ако разгледаме кои са били ония боляри, които застанали начело на бунта.

Хинкмар, както видяхме, отбелязва, че това били всички велможи (proceres) в десетте комитата, от които князът предал на смърт петдесет и двама, които най-вече бунтували народа. Според 17-и “отговор” българските пратеници разказали на папата между другото и “как от тях (въстаналите) всички знатни (primates), особено висшите (maiores), били избити с меч заедно с целия им род, а пък средните или по-малките (mediocres seu minores) не претърпели нищо лошо”. Няма съмнение, че тук думата primates — знатни, които съответствуват на Хинкмаровите proceres — велможи, е употребена в родово значение, за да се обозначи висшето съсловие — болярството, а пък думите maiores — по-големите, по-важните, и mediocres seu minores — средните или по-малките, във видово значение, за да се покаже кои от тия primates са били избити и кои простени. И тъй от самия текст на папския отговор се види, че както maiores, така и mediocres seu minores еднакво принадлежали към primates, т. е. към болярското съсловие, което следователно се деляло на два класа: първият били maiores — висшият, и вторият — mediocres seu minores, т. е. средният между висшия и народната маса или по-малкия, по-долния клас. На тия два класа тъкмо отговарят термините от надписите βοΐλάδες и βαγαϊνοί и — боили и багаини, които, доколкото може да се съди по съдържанието на надписите, завземали разни придворни, военни и административни длъжности и се групирали около хана или княза. Към тия два класа се приброявали представителите на старите хунобългарски родове, родоначалниците на които взели непосредно участие в основаването и организацията на българската държава на Балканския полуостров и затова съставяли висшето привилегировано съсловие — хунобългарската аристокрация. Обаче думите на Хинкмар, че въстаналите против княза proceres, т. е. велможите, болярите от двата класа в 10-те комитати, т. е. отделни области, на които се деляла административно държавата, и то вероятно в Североизточна и Заддунавска България, ни подсещат да видим в тия боляри не ония, които в дадения момент заемали известни длъжности и се намирали около княза а ония, които не били на длъжност и живеели в своите земи, владения и чакали да ги повикат на служба или война, а това са били тъй наречените по-сетне οί εξω βολιάδες — външни боляри, които обикновено образували опозиция на властвуващата болярска партия.

И тъй начело на бунта изстъпили членовете на хунобългарската аристокрация от двата класа, които принадлежали към опозиционната партия при княз Борис, а оттука ясно става защо те се явяват като реакционери при въвеждането на християнството. Преди всичко болярското съсловие като строго сключен и привилегирован клас в държавата най-малко и дори съвсем не могло да изпита чуждото влияние и главно влиянието на славяните и затова запазило своя азиатски характер в най-силна степен. За него било много по-мъчно да се раздели с обичаите, нравите и вярванията на старата религия, отколкото народната маса, която поради потиснатото си социално-политическо положение, а още повече поради постоянните сношения с християните и под силното им влияние не могла да се отмит враждебно към новия режим, понеже християнското учение й обещавало значително подобрение. Обаче мъчното разделяне със старите нрави, обичаи и вярвания и нелесното приемане правилата и наредбите на новата вяра били само външни причини, които предизвикали у болярите незадоволство. Имало и други вътрешни, които по-съществено са засягали политическите им и съсловни интереси.

Старите хуно-български родове — болярството като отделен фактор в държавата, сполучили да придобият, както вече имахме случай да посочим, в течение на две столетия голямо значение и влияние в държавата. Това високо положение те дължали, от една страна, на самобитните си културни начала, които те въвели при основаването и организацията на държавата, а, от друга — на неустойчивото положение на централната власт през VIII век. За българските боляри било повече от ясно, че ако тия културни начала продължават да съществуват в първоначалния си вид, то те ще могат да удържат в ръцете си властта и силата, с която, те се ползували дотогава. Освен това болярите, както се види, били усвоили мисълта, че с унищожението на стария режим съществуването на държавата ставало невъзможно пред вид на постоянните стремежи на византийските императори да покорят, па дори да унищожат България, още повече, че в онова време бил в пълната си сила принципът, какво с религията била тясно свър зана политическата независимост, а пък промяната на вярата влякла подире си тъкмо противното. И наистина, когато Борис се решавал да приеме християнството, неговата цел била, както видяхме, не само да промени вярата, но и да реформира държавата в духа на новата религия, което се подтвърдява с това, че той искал от папата между друго и светски закони. Тия реформи се изисквали не само от духа на новата религияг но и от разширението пределите на царството на югозапад, в областта на македонските славяни, когато трябвало да се определи положението на славяните и на представителите на славянските племена в социално-политическо отношение, като им се предостави право да вземат непосредно участие в управлението на страната и се установи изобщо положението им в държавата. Естествено, че с това се нарушавали правата и привилегиите на българските родове, които дотогава считали всички длъжности в държавния механизъм като достояние на своите представители, с други думи, болярството губило своя сключен характер и първенствуващо значение.

Но особено чувствителен за българските боляри бил стремежът на Борис към централизация на властта в ръцете на княза и да подведе болярите чрез новата вяра под пълно подчинение спрямо държавния глава, за което ние вече говорихме при излагане на причините за приемането на християнството от Борис. Всичките сгоди, които е откривала новата вяра за Борис, първоначално болярите, особено от опозиционната партия, както се види, не са могли да схванат, макар че те несъмнено и преди това вече са чувствували и може би изпитали абсолютическите стремежи на княза; те могли да разберат всичките загуби за себе си след покръщането, когато Борис почнал да урежда държавата си в духа на новата вяра и по преподадените от нея закони. Това се потвърждава с обстоятелството, че бунтът избухнал не едновременно с въвеждане на християнството, а, както видяхме, през следната 866 г. И тъй бунтът на болярите, ако не изключително, то повечето и главно носел чисто социално-политически реакционен характер: промяната на религията е била за тях по-скоро повод, отколкото причина за смута. Че това е тъй, говори фактът, че след оттеглянето на Борис от властта в 889 г. болярите, които успели да увлекат подире си и да подбутнат княз Владимир против баща му, се опитали още веднаж, макар и без успех, чрез съживяването на езичеството да си възвърнат предишното влиятелно положение в държавата.

Но редом с тия чисто съсловни причини, свързани със самото положение на болярството в отношенията му към държавния глава, тук могат да се предполагат и външни политически причини за болярския бунт — подбуди от страна на франкския крал и западното духовенство. Наистина ние не притежаваме прави известия за чуждо, външно влияние в това събитие, но някои обстоятелства, при които болярският бунт е станал, ни дават основание да предполагаме нещо подобно. Вече това обстоятелство, че народната маса не е взела деятелно участие в самия бунт, че тук са действували главно и изключително само болярите от висшия клас, които са увлекли подире си и малките боляри, от една страна, а, от друга, че бунтът избухнал не едновременно с въвеждането на новата вяра, а след изминаването на известно време и при това между външните боляри, ясно показва, че болярите, решавайки се на такова смело и опасно за тях предприятие, без да разчитат на подкрепа отдолу, от страна на народа, сигурно са разчитали на някоя поддръжка отвън. В случая тая поддръжка е могла да дойде в даденото време само от франкската държава и от немския крал, който не по-малко е бил заинтересуван от покръщането на българския княз и несъмнено е имал свои хора в България, какъвто се явява например някой си презвитер Павел, за когото Анастасий Библиотекар казва, че българският крал заедно със своя род приел чрез него християнската вяра. Но ако подобно твърдение не може да се приеме за вярно, защото, както видяхме Борис бил кръстен от гръцко духовенство, то едва ли може да се отрича, че тоя презвитер Павел наистина се намирал в България през времето, когато се е въвеждало християнството и, както се досеща Голубински, той ще да е бил изпратен от немския крал. Освен това Людовик Немски заедно със своето духовенство, които били, както видяхме, още през май 864 г. сигурни, какво българският княз обещал да се покръсти, и то от западното (респективно немското) духовенство, след такъв един бърз преврат в политиката на Борис и при това във вреда на политическите и църковните интереси на Западната империя и църква надали биха се примирили тъй лесно със станалия факт. Както за папата, тъй и за франкския крал покръстването на българите от цариградската църква и преминаването им под политическото влияние на Източната империя били тежък удар за техните кроежи относно Балканския полуостров и те надали не биха се опитали отново да принудят Борис да се отметне от източната църква и империя. Като не намирал в дадения момент други средства, понеже му предстояла сериозна борба с Ростислав Моравски и другите среднодунавски славяни, Людовик прибягнал към подигане на вътрешни смутове, които се изразили в бунта на болярите, като успял чрез споменатия презвитер Павел да култивира между тях идеята, че с покръщането на българите от цариградската църква било свързано и политическото подчинение на България под византийския император; твърде е за вярване, че Людовик обещал известна поддръжка на самите въстанали боляри. Че западното влияние намерило почва в България на първо още време след покръщането, показва самото отмятане на Борис от Цариград и обръщането му към Рим, което наскоро и последвало.

Когато болярите намислили да възбунтуват населението на Североизточна България и да въстанат против Борис, те едва ли се надявали, че ще успеят да произведат всенародна смута, защото това било невъзможно при голямото разширение пределите на царството, а главно защото още отначало между самото болярство имало разцепление — една част от него държала с Борис. Тяхната цел била, както видяхме, да убият Борис и да си изберат друг княз, който да бъде тям напълно послушен, а в това те главно разчитали на онова разбъркано и все още неопределено положение, в което се намирала България след покръщането. Но и при все това въстаналите боляри не могли да се държат дълго. Доколкото може да се съди от данните, които по-горе приведохме, бунтът бил локализиран само около резиденцията на княза и бил потъпкан още в самото начало благодарение на твърдата ръка на Борис. Що се отнася до начина, по който бил потъпкан, при всичките едногласни известия на изворите, че бунтовниците били победени и унищожени с помощта на духовенството и на незначително число души, предани на Борис, а също и за душевното състояние на въстаналите, което описва Хинкмар, надали ще може да не се признае, че в тях има една част легендарност. Несъмнено Борис е искал да експлоатира случая, за да покаже чудодействената сила на християнския бог, като се въоръжил с кръста и турил духовенството начело на шествието против бунтовниците, но надали може да се допусне, че е последвало от страна на въстаналите такова бързо покорство, преизпълнено с такъв неописуем страх. Общото твърдение на изворите за неголямата войска, с която действувал Борис, се обяснява с незначителното число на въстаниците. Но от друга пък страна, като имаме пред вид свидетелството на папския отговор, какво бунтовниците “били победени от мало до голямо и изловени”, твърде е за вярване, че Борис разполагал с немалка сила и при това действувал твърде решително и безпощадно. Както и да било, но резултатът бил тоя, че бунтовниците били изловени и затворени и от тях по-знатните и влиятелни боляри били предадени на смърт заедно със семействата им, а “останалите не претърпели нищо лошо”. Според Хинкмар числото на убитите възлизало до 52 души боляри; дали в това число са влизали изобщо всички убити — възрастни и деца, или това са били главите на семействата, не може да се установи; във всеки случай присъдата била произнесена без съд и, както се види, била изпълнена още при усмирението на бунта.

Тая бърза, но жестока разправа с бунтовниците била извършена от Борис под различни влияния. Преди всичко тук той действувал под влиянието на личното отмъщение към висшето болярство, което се покушавало на живота му и в което той виждал най-опасните конкуренти във властта и противници лично свои и на династията си. Но твърде е за вярване, че подбудата да е идела и от външни страни: 1. от страна на останалите на Борис верни боляри, които не по-малко са искали съвсем да премахнат своите врагове и съперници за власт и влияние в държавата, още повече като знаем, че в България винаги имало враждуващи помежду си болярски политически партии, и 2. от самото гръцко духовенство, което вече с непосредното си участие в усмирението на бунта насърчавало княза и със своите съвети помагало в действията му против враговете както на новата вяра, тъй и на самата Византия, което било, разбира се, в негов интерес. Иначе явява се твърде необяснимо как то не могло да въздействува върху Борис и да попречи поне в убийството на в нищо непричастните и невинни болярски деца. Най-сетне в самото допитване на Борис, което той отправил в същата година към папата: не е ли направил грях с избиването на толкова души, проглежда явно желанието му да покаже пред папата, че това нещо не могло да му обясни гръцкото духовенство, защото и то несъмнено участвувало интелектуално в това дело. Изобщо трябва да се забележи, че тогавашното гръцко духовенство в България се явявало безпощадно в действията си спрямо противниците на християнството. Това най-ясно се види в отношенията му към пощадените бунтовници.

Според Хинкмар излиза, че Борис пощадил само народната тълпа, която съдействувала на въстаналите боляри, като получил уверение, че тя ще остане вярна на новата вяра, а според 17. отговор на папата била пощадена по-голямата част от въстаналите боляри, именно по-долният клас — багаините, които не се ползували с голямо влияние и не представяли никаква опасност за спокойствието на страната. За тях е изрично казано, че те “не претърпели нищо лошо”, обаче от това не личи дали те били освободени от затвора. За това ясно свидетелствува 78. отговор на папата, според който българските пратеници разказали на папата, какво “народът поискал да се подведат под разкаяние ония, които се били възбунтували, за да убият княза заради християнската вяра, а гръцките свещеници, които (според мнението на папата) били пришълци между българите, отказали да го приемат”, затова те питали “какво трябва да се прави с тях”. Ако българските пратеници, от една страна, разказвали на папата в края на 866 г. за избиването на болярите като за факт свършен вече, а, от друга, питат как трябва да се постъпи с ония, които се били побунили против княза и изобщо как трябва да се постъпва с ония които веднъж се кръстили, а отпосле “не одобряват християнския закон”, то ясно е, че предлаганото от народа, но отхвърлено от гръцкото духовенство разкаяние се отнася към ония боляри, които не били предадени на смърт, но все още се намирали в затвора, защото народът искал да се подведат под разкаяние и след това да се пуснат на свобода. В този случай за нас е от първостепенна важност поведението на гръцкото духовенство, което и тоя път постъпило строго и отказало да изпълни волята народна, което ясно показва, че то оказвало немалко влияние върху княза и несъмнено вземало участие в присъдата на убитите боляри. Обаче ако виждаме, че българските пратеници стоварват пред папата всичката отговорност върху гръцкото духовенство за неосвобождението на въстаналите, но пощадени боляри, то надали ще трябва да мислим, че Борис бил непричастен в това дело и бил само оръдие в ръцете на духовенството. Няма съмнение, че тая солидарност на княза с гръцкото духовенство в преследване бунтовниците произлизала от общността на интересите им: за духовенството било важно да се парализират всички елементи, които могли да разклатят по тия или други причини основата на новата вяра и заедно с това непосредното влияние на Византия, а за Борис — да отнеме всяка възможност за нова покушение върху живота му и изобщо да сломи влиянието на силните хунобългарски боляри; и едното, и другият гледали да спечелят време, докато се успокоят духовете в страната и народът свикне с новата религия и новото положение на работите в България.

С потъпкването на болярския бунт, след който били покръстени и приелите, но сетне отказали се от новата вяра, се завършил актът за християнизацията на българите. Но с това обаче злото в новообърнатия народ не се премахвало, защото тъкмо в това време вътрешното състояние на България в религиозно отношение било крайно разбъркано. След покръщането на народа и обявяването на християнството за господствуваща религия Борис очаквал да получи нужната за държавата му църковна организация, която би се погрижила за правилното преподаване и здравата закрепа на християнството в страната. От Цариград, както изглежда, все още се бавили да дадат окончателна физиономия на новооснованата българска църква и да определят нейните права и юрисдикция поне начело с един епископ. Това неопределено положение на българската църква дало добра почва, за да се напълни страната от проповедници на разни учения и народи. Така българските пратеници в 866 г. изповядали пред папата, какво “в тяхното отечество надошли от разни места много християни, които по волята си говорили много и различно, а именно: гърци, арменци и от други места”. Няма съмнение, че тук изразът “много християни” ясно показва, че в онова време в България имало освен официално изпратеното гръцко духовенство още и други християни, които проповядвали, учели, дори кръщавали различно и несъгласно както помежду си, тъй и с това, което учило и проповядвало гръцкото духовенство, следователно под тия други християни трябва да се разбират проповедници на някои еретически вероучения, които тогава съществували в източната църква. На това посочва 1. самата националност на тия проповедници: гърци и арменци, и 2. желанието на Борис да получи от папата “истинско и съвършено християнство, което да няма нито петно, нито бръчка”.

Като допущаме по тоя начин, че в България след, а твърде е вероятно и преди покръщането имало еретически проповедници, пита се: от какви ереси те са били? Да се отговори на тоя въпрос не е мъчно, стига само да проследим какви ереси са съществували в това време на Балканския полуостров изобщо и в частност в територията на българската държава.

Византийският хронист Теофан (IX век) отбелязва, че в Тракия имало цяла колония от последователи на монофизитската ерес, преселени там от Константин V Копроним в 745 г. из Сирия и, както се види, те успели да разпространят своето учение в новото си отечество, защото те съществували и през IX век там: с тях се борил и патриарх Фотий.

Но най-широко разпространение в IX век имала манихео-павликянската ерес. Това вероучение, както е известно, било донесено тук от Мала Азия също в VIII век, когато Константин Копроним преселил в 755 г. в Тракия по българската граница колонисти от Сирия и Армения, дето тая ерес възникнала и имала най-много последователи, които вероятно трябва да видим в българските “арменци”. От Тракия павликянството се бързо разширило на запад по полуострова, в Македония, дето в първата половина вече на IX век павликяните имали своя църква. Изобщо бързите успехи на тая ерес се приписват главно на това, че тя въставала не само против църквата но и против държавата. Особено опасни за империята станали павликяните към средата на IX век в Мала Азия, дето те съставяли компактна сила, така че след покръщането на българите и сключването на “дълбокия” мир с България Михаил III бил принуден да предприеме специален поход против тях. Няма съмнение, че както тракийските, тъй и македонските павликяни имали постоянни сношения с малоазийските си братя и получавали от тях нови сили за пропагандата на ереста. За тия сношения право свидетелствува и монахът Петър Сицилиец, който в 869 г. бил изпратен от Василий I Македонец в арменския град Тефрика, дето той можал да изучи подробно вероучението на павликяните и да състави историята им. Между другото той там узнал, че павликяните тогава се намирали в сношения с българите, при които те имали намерение да изпратят някои лица от своите, за да ги отвърнат от православната вяра и да ги привлекат към своята мръсна ерес. Интересно е още това, че своя трактат против павликяните Петър предназначил за българския архиепископ като оръдие против тях, а това ясно показва какви дълбоки корени била пуснала тая ерес в населението и как широко била разпространена преди и след покръщането на българите. Освен това тая ерес продължавала да съществува в България дълго след окончателното присъединение на българската църква към източната, за което свидетелствува и Иван Екзарх в 4-то слово на Шестоднева, дето той укорява останалите езичници и манихеи.

Наред с павликянската ерес на Балканския полуостров имало несъмнено и последователи на евхитската или месалианската ерес. Наистина това вероучение било осъдено още в края на IV век и оттогава било преследвано от духовната и светската власт, но то продължавало да съществува и след това. Тая ерес имала тайни последователи особено между монасите на тракийските манастири и в IX век отново изпъква на сцена. Че в България е имало в даденото време проповедници от тия две ереси — манихео-павликянската и евхитската, се доказва още и с това, че много техни възгледи и мнения били усвоени по-после от основателите на проявилата се след един век в България богомилска ерес, чието начало ще трябва да търсим още в първите години на християнството в България, и затова тя несъмнено е детище, родено и развито на българска почва под влиянието на всички тогавашни ереси, които успели да пуснат корени в населението.

Най-сетне ще трябва да споменем и това, че немалко последователи на иконоборската ерес след осъждането на тяхното учение на събора в 842 г. търсели прибежище от преследването на духовната и светската власт и почва за поддръжката на своята обречена на загниване ерес в пределите на българската държава, особено в югозападните й покрайнини. Изказаното вече мнение за връзката и зависимостта на богомил ската ерес от иконоборската, макар и да не е още всестранно изучено и доказано, ще трябва да го признаем за правдоподобно пред вид на това, че иконоборската ерес несъмнено намерила последователи в даденото време и наравно с другите ереси влияла при образуването на нашето богомилство.

Всички тия ереси, против които тогава цариградската църква водила усилена борба в лицето на патриарх Фотий, могли да проникнат в България непосредно от съседните области на Византийската империя веднага след приемането на християнството; обаче по за вярване е, че те са вече имали последователи и преди това събитие между християните на българската държава и особено в югозападните й покрайнини, в Македония, която била за много векове главен център и разсадник на всички ереси на Балканския полуостров.

Освен последователи на еретически вероучения в България имало и проповедници на други религии. Така българските пратеници разправили на папата, какво в тяхното отечество имало мнозина кръстени от някого си юдеин, без обаче да знаят християнин ли е, или езичник, и се допитват какво трябва да се прави с покръстените. Вече колебанието на българите дали тоя юдеин бил християнин или езичник, показва, че както самият юдеин бил еврейски мисионер, тъй и “покръстените” от него са били последователи на еврейската вяра, следователно в България имало в това време и еврейски мисионери, които така също, както и другите, успели да присадят вярата си между българите. Обикновено се приема, че тия евреи били надошли от Солун, дето имало от старо време еврейска община. Но ние мислим, че еврейството проникнало в България тъкмо от противоположна посока, от североизток. Както е известно, евреите, които се селили още преди Христа в областта на Азовско море, в VIII и IX век сл. Хр. проявили особено силна мисионерска дейност между народите по северните брегове на Черно море. Особено голям успех имала еврейската пропаганда между хазарите, дето към средата на IX век цялата хазарска династия е изповядвала юдейството. Когато хазарските пратеници дошли в Цариград в 858 г., те казали на императора от страна на своя хаган следното: “Евреите ни убеждават да приемем тяхната вяра, а сарацините, от друга страна, като ни обещават мир и много дарове, скланят ни към своята вяра, думайки: нашата вяра е най-добра, отколкото оная на другите народи… Молим да ни изпратите учен човек, за да приемем вашата вяра, ако той в препирните с евреите и сарацините надвие.” Не по-малко говори за силата на еврейската пропаганда в даденото време и хазарската мисия на св. Кирил, когато той водил усилени препирни с “хитрите и лукави еврейски учители”. При такава усилена мисионерска дейност между езическите народи в областта на Черно море и Азовско евреите достигнали и до България и немалко се стремили и тук да пробият път за своята пропаганда, още повече наскоро след покръщането на българите, макар че те може би и преди това да са пращали тук от Хазарско свои мисионери.

Наред с еврейството пробило си път в България и мохамеданството. Според “отговорите” на папата българските пратеници питали какво трябва да се прави с нечестивите книги, които са получили от сарацините и се намират още у тях. Надали може да се предполага, че мохамеданството е проникнало в България при посредството на тъй наречените “вардарски турци” и че то съществувало тук наравно с езичеството и било донесено от Волга (?), защото 1) вардарските турци или по-право перси не ще са проявили някаква мисионерска дейност, тъй като наскоро след поселението им в областта на долни Вардар от император Теофил били покръстени, и 2) защото мохамеданството било разпространено между волжките българи много по-късно, именно в началото на Х век, след преселението на българите на Балканския полуостров и след дwижението и настаняването на хазарите по северните брегове нa Черно море в VIII век. Несъмнено мохамеданските мисионери проникнали в България така също от Хазария, дето те водили, както видяхме, постоянна борба с евреите за въдворението на своята вяра между хазарите и разпространението й между другите езически народи по черноморските брегове. За широкото разпространение на мохамеданството между хазарите свидетелствува арабският писател Ибн-Даста, а за мисионерската дейност на сарацините най-ясно говори гореприведеното свидетелство от Панонското житие на св. Кирил. Но по всичко изглежда, че мохамеданството нямало успех в България, защото то, доколкото може да се съди по папския отговор, в даденото време не ще да е имало последователи; мохамеданските мисионери се опитали само да убедят Борис да приеме вярата им, и то може би още преди покръщането, като му оставили само свещените си книги, вероятно корана. Възможно е обаче те да са проповядвали вярата си между хунобългарското население без знанието на Борис и след покръщането.

Най-сетне след обявяването на християнството за господствуваща религия в България езичеството не било още изчезнало. От папските отговори, според които българските пратеници съобщавали на папата, че имало и такива, които се отказвали да приемат християнството и продължавали да се покланят на идолите, та затова питали трябва ли да се употреби насилие, за да станат и те християни, се ясно видн, че езичниците в дър жавата били доста многобройни, а пък при липсата на християнски проповедници и изобщо духовенство те са могли не само да се държат упорито в страната, но още и непосредно да влияят върху покръстеното население и по тоя начин да разклащат току-що насаденото християнство.

И тъй след приемането на християнството България представлявала свърталище, дето кръстосвали проповедници от разни религии и ереси, които малко или много сполучили да придобият свои последователи; всеки от тях се стараел да представи своето вероучение като най-съвършено и най-истинско и населението, лишено от надеждни близки нему добри учители, се повличало след онова учение, което му обещавало да запази неговите стари навици, обичаи и вярвания и което било най-понятно и достъпно за него, защото в такива случаи народният консерватизъм винаги проявява най-голяма сила. Освен това при липсата на една строго установена църковна организация с нужното подготвено духовенство мъчно било, разбира се, да се подкачи каквато и да било борба с всички тия вероучения, а главното е това, че изпратеното от Цариград официално духовенство още от самото начало на дейността си, както видяхме, не могло да придобие и прокара нужния авторитет поради своята строгост при християнизацията на страната. Наистина ние не знаем точно в какво се състояла дейността на гръцкото духовенство в България, но може смело да се твърди, че на първо време тя се е ограничавала с извършване на богослужението, тайнствата и разни треби; за каквато и да било проповедническа дейност от негова страна надали може да се мисли, защото то не знаело народния език и поради това не могло непосредно да влияе върху народната маса. Но вън от тия служби, които изключително принадлежали на духовната власт, ние имаме доста основание да предполагаме, че гръцкото духовенство в България си присвоявало права, които били от компетентността на княжеската власт или поне Борис ги смятал за такива.

Безспорно след приемането на християнството в своята грижа да уреди държавата си по образеца на другите християнски държави Борис се обърнал в Цариград с просба да му се изпратят служебни книги, а също и християнски закони — църковни и граждански. Това може да се предполага a priori, по аналогия с неговото обръщение към папата със същата просба след една година. От друга страна и гръцкото духовенство, което било изпратено от цариградския патриарх да хрисггиянизира българския княз и народ, несъмнено било снабдено с нужните служебни книги, понеже нему било възложено не само да кръщава, но и да извършва богослужението и други църковни служби. Освен това в неговата мисия влизала и организацията и управлението на новооснованата българска църква, следователно то не е могло да няма под ръка необходимите църковни канони и съборни правила, с други думи, то е донесло в България и каноническия сборник заедно с неговото постоянно допълнение — гръцките тъй наречени κανονικά или κανονάρια, т. е. нормите на църковните наказания, епитимийници или покайни канон. На друго място ние имахме случай да посочим, че тоя канонически сборник могъл да бъде не Номоканонът на Иван Схоластика, а тъй наречената Синтагма с XIV титула, и то в една особена редакция (на брой III), която била приготвена след 861 г. специално за България и в която влизал като съставна част и гражданският закон Еклога на законите (Εκλογή τών νόμων) на Лъв III Исавър и Константин V Копроним заедно с притурките си — земеделския и морския закон. И тъй, изпратените от Цариград в България църковни канони и граждански закон образували един общ сборник, който вече поради тая своя особеност на първо време се намирал в ръцете на гръцкото духовенство, което собствено го тълкувало и се разпореждало при приложението му не само в църковните дела, но и във въпроси, които били от компетентността на светската власт.

Иначе обаче погледнал на тая просба патриарх Фотий, който бил, както изтъкнахме, особено заинтересуван от делото по покръщането на българите, но заедно с това на първо време той гледал на България като на мисионерска страна и мислел, че преди да нареди една правилна и пълна йерархия, тя трябвало да се доведе до по-напреднала степен на християнската култура. В отговор на искането на Борис той изпратил своето известно пастирско послание поднаслов: “До пресветлия, чутовен и възлюбен духовен наш син Михаил, от бога княз български”. По съдържание това послание се дели на две части: 1) догматическа или вероучителна и 2) дидактическа или поучителна.

1. Като изхожда от мисълта, че най-ценна и първа добрина е здравото и спасително упътване към бога, което се получава най-вече и само от изучаване и посветяване в чистата и непорочна християнска вяра, патриархът почва догматическата част на посланието си с понятието за бога като “надумствена същност — причина и творец на всичко”, изтъква основният догмат на християнското учение — “пребожественото и еднообразно божество на Св. Троица”, до което човек може ди се издигне и да го съзерцава само чрез богопоклонението, и най-сетне съобщава основния християнски закон, че вярата трябва да бъде свързана с добродетели, защото първата без вторите не може да съществува (1—3). След това Фотий привежда текста на Символа на вярата като главна основа в християнското учение и съгласно с преданието на св. вселенска и апостолска църква и подканя Борис “да приема и почита седемте вселенски събора — едни като учители, а други като поборници на благочестието” (4—5). Във връзка с това патриархът отделя значително място за историята на вселенските събори: той говори за всеки събор отделно, като отбелязва времето му (при кой император), повода, по който бил свикан, характеризира главните дейци на всеки събор, излага с по-големи или по-малки подробности същината на обсъжданите ереси и издадените от съборите постановления против последните (6—18). По-нататък той продължава: “Това е чистото и непорочно изповедание на християнската вяра. Това е богомъдрото тайноводство за пречистото и искрено наше богослужение и за честните му тайнства… Това трябва да приеме и да обича с искрено разположение, с права мисъл и непоколебима вяра Вашето богохранимо благоразумие, което вече се вгледва в нашата част на благочестието и не бива да се отклонява нито надясно, нито наляво дори и за късо време.” Фотий подканя Борис не само така да мисли и вярва, но и подчинените си да ръководи към същото истинско учение и да ги упътва към същата вяра. “Защото наистина подобава на един началник (княз) да се грижи не само за своето спасение, но и поверения си народ да удостоява с равна грижа, да го ръководи и подканя към съвършенството на богопознанието. Не изкарвай на лъжа надеждите, които наклонността към доброто и послушанието ти дадоха повод да се родят. Не осуетявай трудовете и подвизите, които с радост предприехме за вашето спасение”.

Всички тия усилени настоявания, които са непосредно свързани с изложението му за ересите, ясно показват, че току-що обърнатия български княз и народ заплашвала сериозна опасност от страна на разните еретически учения. Но в същото време, за да изтъкне съвършенството и силата на християнската вяра, той посочва появилите се в нея разни ереси, смутове, раздори и войни, които са дело на лукавия, но в които всякога тя оставала победителка. “Недей се чуди, като размишляваш върху измислиците и изветите против нея. Защото преди всичко вярата ни нямаше да стане чрез победата тъй славна, тъй силна и знаменита, ако не беше се изпречило нищо враждебно против нея. Сетне лесно е да се разбере, че дето по-силно се оборва лукавият, там и той с по-голямо усърдие хвърля стрелите на злобата си и противопоставя козните си. Понеже у другите народи никой не води против него жесток бой, затова и той не се въоръжава против тях. . . Вън от това догматическите учения на другите народи са неопределени и забъркани и нищо не е нито чисто, нито точно установено, затова у тях изопаченото не се съглежда. Но у пречистата, пресвета и твърде точна християнска вяра, понеже ней са присъщи ясност, правота, възвишеност и чистота, затова, кога някой посегне да вмъкне и малка една поквара или новизна, тоз час изопаченото и преправеното става явно и се уличава само като се постави близо до истината и здравия разум, а благородството на благочестивите догми не търпи незаконната рожба на кривото учение да носи същото наименование дори и малко време” (§ 20) … “И тъй, колкото вярата и богопо клонението на християните по величие, сила, хубост, точност, чистота и всяко друго съвършенство превъзходствуват и превишават разпространените между другите народи учения, толкова повече и лукавият се възбужда да воюва против нея, от една страна, а, от друга, грешките на безумни и злонамерени хора начаса стават явни и не могат и за малко време да останат незабелязани, нито пък да се примъкнат някак неусетно” (§ 21).

Всички тия разсъждения на Фотий ясно говорят, че той намерил за нужно да обясни на Борис какво значение имало за църквата появяването на ересите и как трябва да се гледа на тях, та той да не се усъмни в истинността на преподаденото нему християнско учение и да не се поддаде на някое от тия лъжеучения или пък на други нехристиянски религии, които в това време съществували или се проповядвали в България. Затова в заключението към първата част патриархът отново подканя Борис, който се издигнал до деянието и подражанието на Константин Велики, да “следва първоначалното си мнение, намерение и благоразумие”, да стои твърдо върху камъка на вярата, на който добре го закрепил господ”, и “да гради върху правата си вяра дела добри и живот честен”, и го съветва “да украсява вярата с добродетели, а добродетелите да представя по-бляскави с вярата”. “Желал бих, завършва патриархът, сам аз да бъда при тебе, да нагледвам дейността ти, та като виждам сам с очите си твоите добри дела, да се радвам и веселя още повече; ако пък се случи да стане нещо неразумно, да мога начаса лесно да го изправям. Но понеже не ми е възможно да се съобразя с желанието си и много неща пресичат и спъват стремежа ми, аз ще се постарая сега да направя, каквото ми е възможно — писмено да изложа наставленията, както обещах от самото начало”.

2. Във втората, дидактическата или поучителна част на посланието се излагат длъжностите на всеки началник по-напред като човек християнин изобщо и после като управител на един народ. На първо място в длъжностите на всеки човек Фотий поставя основния закон на християнската нравственост. “Вродено е, пише той, у човеците съзнанието, че трябва искрено да обичат бога и да му служат, а подобните си да ми луват и любят като себе си. Но понеже волята не се посреща със съзнанието, затова станало нужда всеобщото мнение да се предписва като закон и повеление.” Тук под “закон и повеление” патриархът очевидно разбира десетте заповеди Мойсееви, които той майсторски излага във взаимна връзка и развива мислите си въз основа на заповедта: човек трябва да обича бога и ближния си. “Защото, пише той, който чезне за бога, а ближния си милува и люби като себе си, той много повече ще обикне баща и майка и тях първи след бога ще почете и не само ръцете си ще запази чисти от междуособни кръвопролития и буйства, но и езика и ума си от преговаряне за такива злосторства.” Патриархът препоръчва “с всяко усърдие да се пазят заедно с пречистата вяра и тия заповеди” за отношенията към ближния, при това от всеки човек: управител и управляван, стар и млад, богат и сиромах, защото “природата на всички е еднаква, повеленията общи, та всички трябва да ги пазят прилежно” (23—24).

След това Фотий изтъква, че всеки човек и особено един началник трябва да притежава голяма доброта и благонравие, защото “човешкият ум се познава по пристойните за един началник дела и по разположението на управляваните”. Затова патриархът подканя Борис да върши “добри и достохвални дела”, които най-първо трябва да се отнасят към бога, а именно: 1. да се моли богу, защото “молитвата свързва и сближава човека с бога: тя е боговдъхновен разговор и умствено съединение с това, което е най-добро и най-ценно от всичко; чрез нея получаваме всички други просби за благотворна и целесъобразна дейност и се удостояваме да изкажем благодарност към благодетеля си за ненаказаните му към нас дела и дарения”; при това патриархът съветва Борис да се моли насаме и заедно с множеството наяве, защото “първият начин принася частна полза, а вторият ползува другите, чието спасение и преуспяване е голямо свидетелство за добродетелта на началника” (25—26); 2. да отдава на бога причината за благополучието си както в частния живот, тъй в оня на държавата; 3. да гради и издига черкви в името на бога и светиите му и съгласно с църковните закони да приучва народа да се черкува, защото общите молитви и общото славословие към бога влекат подире си общо съгласие и обща полза и спасение; 4. да почита свещенослужителите и да им оказва във всичко съдействие, защото на тях са възложени жертвите на богослужението и чрез тях ще получи голяма благодат и добрина; ако иска и той лично да принесе прекрасна и преугодна жертва богу, това ще може да направи, като му посвети живот чист и мисли прави.

Всеки човек и особено един началник трябва да се грижи за своето саморазвитие. Колкото и да е умствено способен един човек, което твърде много му спомага при общото управление, той трябва да се упражнява през целия си живот в благоразумие; това щ постигне той, като изучава и си спомня делата на по-старите и като се разговаря и се среща с живи благоразумни хора, чрез което ще добие голяма опитност в живота. “Защото дейност, подкрепена с подражение, размишление и похватност, достига до полезен край”. Не по-малко значение имат за благонравието на един човек и началник спретната външност, благопристойно държане и приличните движения, да не бива бърз на думи, да сдържа смеха, а слухът и езикът да бъдат чисти от всяко сквернословие, като при това се пази да не впада в някоя крайност и прекаленост. “Уместната във всичко съразмерност, сериозността с любезност, тежкото, но почтително държане помагат, за да бъде началникът въжделен за виждане и по-способен да началствува, ако и в най-добрите обноски има нещо, което пленява множеството” (30—33). Да се пази от необмислени и обидни думи и от шеговитост — подигравка, защото тя нанася сърдечна рана на осмеяните и излага човека повече на презрение; да не бива бърз да свързва приятелство, но веднъж свързано, да го пази, като при това за приятели да издири хора добри, а не развалени, такива, които при всички обстоятелства имали искрено приятелство с другите, които казват неща истински,а не (само) приятни, и изобщо искрени приятели, а не ласкатели; на такива приятели да съобщава ония тайни, които изтъкват добродетелта му, а ония, които развращават волята, нито сам да търси, нито на приятелите си да доверява, защото първите спомагат за закрепване на приятелството, а вторите — за скъсването му; да хвали приятелите си пред присъст вуващи, кога те отсъствуват, защото така ще се опази от ласкателство; естествените си дарби да употребява за добротворство на ближните, а не в услуга на злото; да помни всякога добрините, които е получил, а да забравя скоро благодеянията, които е сторил; да се занимава и привиква на самостоен труд; надеждите се раждат от трудове, затова, като умилостява бога, да не пренебрегва нищо от онова, което трябва да прави, и ще пожъне добри и големи надежди; човек не трябва да се гордее във време на благополучие, а в дни на злополука да отпада твърде много и с униние да се държи е срамотно; най-добре е човек да не греши и да не се отбива от здравия разум; но благоразумен човек, кога падне, скоро ще се продигне и падането ще му послужи за урок, та да не пада.

По-нататък Фотий посочва на Борис как трябва да управлява: 1. да управлява, уповавайки се не на тиранство, а на благосклонността на поданиците си, която е по-здрава и по-добра основа на властта, отколкото страхът или отколкото да разчита на оръжия, храброст и военна хитрост; във време на война да се осланя не на личната си храброст, а на благосклонност и милозливост към съплеменниците си; 2. властно да управлява поданиците си, но не с наказания, а с това, щото те да мислят, какво той е готов да наказва, а за това се изисква твърд характер, грижливи и сериозни обноски и умение на място да прилага властта; да се самообладава, защото само тогава наистина може да владее над поданиците си; 3. да бъде предупредителен и да бди всякога за работите в държавата и своевременно да отстранява всичко, което може да ги разклати; 4. да предвижда мъчнотиите и с благоразумие да ги отстранява, но това, което не е съгледано и пропуснато, да го поправи и спаси с разкаяние; 5. междуособните раздори на поданиците си да насочва против неприятели и да ги обръща в подвизи за отечеството, защото на тиранин е свойствено да скарва множествата помежду им, а истинският княз и цар се грижи поданиците му да бъдат съгласни и да не се карат; 6. за тайно кроените бунтове да се приструва, че не знае, и да ги забравя, отколкото да ги извежда наяве и да ги преследва; 7. трябва да си служи с жива реч, която често притъпява острието на копието; обаче силата, съединена със словото, има двойно по-голяма победа; 8. достойнството на един началник е да направи един град от малък голям, но още по-голямо достойнство е да го обърне от покварен в сериозен; 9. да се избягват нововъведенията, защото са мъчна работа, безпокоят и смущават духовете и предизвикват множествата да хулят и клеветят; но ако нуждата налага, нововъведението да става само ако общото има да добие от него голяма полза и радост; 10. да се окръжава със свита от добри, а не развратни хора, за да не се помисли, че и той е такъв; 11. да предпочита добри съвети пред много ръце; 12. да счита за най-добър съдия оногова, който съди без лицеприятие и справедливо; 13. да назначава за началници лица, които са богати с всички добродетели и най-справедливи, и само след като узнае такива ли са те и в частния си живот, тогава да ги прави съучастници в приятелство, власт и съвещания; 14. да се упражнява в добродетели и да бъде буден към всичко добро, защото поведението на началниците бива закон за подчинените им; да бъде пръв по добродетелите си и да отбягва злосторства; 15. към себе си да прилага най-строгите закони, но не и към поданиците си, които той трябва да упътва според по-снизходителните закони; 16. да размишлява за всяка работа, защото необмислените работи биват по-грешни и несполучливи; 17. сам ще бъде добър съдия, когато си дава сметка за своите дела, като има за съдия съвестта си и поправя грешките си; 18. добродетелен и съвършен началник трябва да се срамува не само от множеството, та да не греши, но преди множеството — от себе си.

Немалко място отделя патриархът по въпроса, как Борис трябва да се отнася към поданиците си, като излиза от мисълта, че “благоденствието на подвластните доказва, че властта е крайно разбрана и справедлива”. Затова Борис трябва: 1. да се грижи за всички — за добрите, за да станат още подобри и да получат дължимата чест и предимство, а също и за ония, които не са такива, за да се подобрят душевно и, да се избавят от безчестието, което им се пада по законите; 2. да бъде отзивчив към онеправданите и да не слуша доноси и съобщения от онеправдатели; и да се пази от клевета и злоречия; 3. да похвалява най-добрите дела, като сам нърши дела, подобни на похваляваните, и като предпочита подражателите на такива дела пред другите и ги почита; 4. да награждава бързо ония, които са достойни за награда и да се радва, и бавно да наказва виновните и да скърби; 5. да прави добрини на поданиците си и да ги пази, защото те са нерви на властта и членове на господаревото тяло; 6. да помага на всекиго с това, в което тоя има нужда, а особено на падналите в злочестина; 7. своите злополуки да пренася с доблест и благодарност, а ония на поданиците си — със съчувствие и не без скръб; 8. да не променя лесно и без причина разположението си към съплеменницнте си; 9. да вдъхва страх на ония, които вършат неправда, а ония, които постъпват справедливо и живеят съгласно със законите, да пази и огражда, при това да прилага наказание за врагове, мъмрене за граждани, които правят малки грешки, и похвала, дори благодеяние за ония, които се отличават с подвизи; но в същото време да прави разлика между страх и обич, защото тия, които обичат, повечето пъти не се боят, а ония, които се страхуват, не искат да обичат; последните ще се боят без омраза, ако видят, че господарят не ги наказва с гняв, а ги упътва като баща и че когато грешат, не им налага наказание с удоволствие и във време на злополука и нещастия им помага с готовност и без бавеж; 10. да бъде неумолим към ония, които пакостят на другите и на общото, а състрадателен към ония които прегрешават на него лично; противното вършат тираните, а на цар и на власт, която почита законите, е свойствено да търпят человеколюбиво грешките против себе си, а ония против общото и против другите да изправят и оправят справедливо.

Също така Фотий съветва Борис от какво да се предпазва и какво да избягва: 1. да не злоупотребява с властта, като простира ръка върху чуждото и изобщо върши неправда; 2. да избягва завистта като тежка за всяка душа болест, а най-тежка за властителите, но в същото време да се труди да бъде предмет на завист и ако стане нужда, да й се противодействува; това трябва да се прави със скромност, с безкористие и с отбягване на надутост; 3. да не се поддава на гнева, защото той подяда душата и много пъти е погубвал човека, и да не наказва в гнева си, защото последният е сляпа страст и не може да прави разлика между добро и зло; 4. да се не кълне изобщо, защото необмислена клетва е готово клетвопрестъпление; 5. да не употребява измама, която се явява самопризнание на слабост, дори и към неприятел, който се е доверил; 6. да не бива вереломен към никого, а особено към оногова, който му се е доверил; 7. да не бъде сребролюбив, като счита сам и на всички доказва, че златото, пакостник на любителите му, е безполезно, защото развращава всичко човешко; 8. да се не предава на пиянство и разкош, защото те са гибел за държавата; 9. да не бива обладан от жени и да не става роб на страстите, защото безбрачието е нещо божествено, еднобрачието е дело на човешката природа, а многобрачието е пресрамно, мръсно и свойствено на животинската невъздържаност и нечистота; да отбягва да се вгледва във всяка жена като от остра и смъртоносна за душата стрела и да отстранява началото и причините на страстите (93 и 94); 10. да се пази от предателство като от най-голямо злодеяние; 11. да не връща зло и изобщо да не отмъщава на съплеменниците си врагове; да не докарва никога до отчаяние никого, дори и случаен някой човек; 12. да не нарушава дадени веднъж обещания и да отбягва лъжата; 13. да се пази от прекалени обещания, защото те не вдъхват много доверие и доказват, че се дават не от попечение, а от желание да се получават услуги в случай на нужда; 14. да не бива надменен всякога и да се държи тежко, но и да не говори позорно и низко за угода на множеството; 15. да не върши нищо беззаконно в угода дори на приятелите си; 16. да не похвалява беззаконието на никого, макар и да се види, че тоя чрез него благоденствува; 17. да избягва хора, у които има самомнение и гордост, защото от тях е далеч деянието и е пропъдена самата същност; 18. да бъде разборчив кому прави благодеяние, но да не очаква отплата за направени добрини; да не отлага и отсрочва благодеянията си; да не натяква за благодеяния и за злочестини (70 и 82); да отбягва благодеяния наполовина сторени; както в частната, тъй и в обществената си дейност да не прави благодеяния вкупом и изведнъж, а да привлича любовта на поданиците си с доживотни благодеяния, които трябва да се правят повече на ония, които са извършили някой велик и извънреден подвиг за общо спасение, отколкото на ония, които имат твърде рядко нужда от нашата помощ.

Патриарх Фотий завършва посланието си със следните чуми: “Това малко от много ти поднасям, о благородна и истинска рожбо на духовните ми болки, като божествен договор за моята люоои към тебе и за осиновението и като първоначертано плочи на добродетел. В тях като се взираш, с тях като се съобразяваш, лесно ще можеш да съзреш кои дела помагат, за да цъфти красотата на душата, и кои като петна и бръчки я загрозяват и обезобразяват. От тях последните като заличаваш, а с първите като се украсяваш, ти ще се покажеш наистина одушевен и прехубав паметник на боголюбив живот, а за мене и на всички благочестиви ще бъдеш преугодно зрелище и повествуване. Затова, като простирам ръце към небесата и като отправям към бога вместо молба подобаващата нему слава и любовта, и болката ми за тебе, молитствувам ти да бъдеш добър работник и верен пазител на моите наставления и ожидания.” След това Фотий рисува в кратки черти образа на истинския и съвършен господар и завършва: “Дано ми бъдеш не само образец и пример за добродетел и благочестие на твоите подвластни, но и на целия след тебе човешки род добро и велико назидание за извършване добри и велики дела. За всичко това ще ти се даде ненаказаното и вечно небесно царство за неотемлимо наследство, за трайно жилище и за надестествено и божествено веселие и непрекъснато наслаждение”.

Главната цел на това послание е съвършено ясна: като изтъква предимствата на християнската вяра над другите вери изобщо и в частност на православието в сравнение с разните ереси, от една страна, а, от друга, като рисува образа на истинския християнин и какъв трябва да бъде един господар, който желае държавата му да бъде добре уредена, а народът му да благоденствува, Фотий очевидно искал да предвари всяко верско колебание у новопросветения Борис и да го спечели завинаги за цариградската църква. Но той като че ли умишлено избягва да засяга известни конкретни въпроси, които най-много са интересували българския княз, именно въпроса за отношенията на държавната власт към светската, а особено въпроса за отношенията, в които християнска България трябвало сега да стане спрямо Византия в църковно отношение. Дали след това Борис се е обръщал в Цариград с просба да му дадат самостойна църковна уредба, не може да се установи по липса на прави посочвания; обаче по аналогия с това, че той се е обръщал със същата просба и към Рим в следната година, предполага се, че Борис наистина е предявявал такова искане във Византия, но оттам било му отказано въз основа на установената тогава вече фактическа теория запентархията или управлението на църквата от петимата равноправни патриарси. Както и да било, но за нас остава вън от всяко съмнение фактът, че след като духовете в България се поуталожили от промяната на религията и особено след завършването на християнизацията на страната, когато вече изпъквал въпросъл за организацията на току-що учредената българска църква, Борис неочаквано за Византия се обръща в 866 г. към римския папа с просба да му изложи истинското християнско учение и да му изпрати духовни лица, които да наставят и неговия народ, като чрез това турил начало на българския църковен въпрос в IX век.

Съдържание: