x Балканът (Стара планина)

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Балканът (Стара планина)

1. Сръбски предпланини. На десния бряг на Дунавския прелом при Оршова се издигат стръмните планини на Сърбия. Оттук се протакат няколко планински вериги на юг; те граничат на запад с долината на Морава, на изток с басейна на р. Тимок. Тук особено заслужава да посочим богатите с руди планинска страна покрай р. Пек и високите оголени скали на Мироч. До тях се доближават планините Хомоле, чиито южни продължения се наричат Малиник и Саманяц1. Пò на юг от тях се издига Ртан (по български Хъртен), усамотена пирамидална планина, висока 1565 м, виждана от всички страни на голямо разстояние. Югозападният склон на Ртан е покрит с прекрасна борова гора, североизточният обаче е много стръмен. От неговия връх, на който човек може да се изкачи и с кон, се виждат: целият басейн на р. Тимок, далечните води на Дунав, безкрайните полета на Влашко, издигащата се към небето стена на Балкана, Суха планина и Ястребец, зад който наднича Копаоник; по-нататък се виждат: долината на Морава, гористата Шумадия, а на далечния север — банатските полета и разклоненията на Карпатите. Пò на юг от Ртан, отвъд рекичката Моравица, над сръбския пограничен град Алексинац, се издига Озрен. В югоизточна посока от него чак до Балкана се протакат варовити планини, не по-високи от 300 м; те разделят притоците на Нишава и Тимок.

Западна граница на Тимошката долина образуват казаните планини Мироч и Ртан със своите разклонения; източната страна на долината се доближава до Балканите. Срещу планината Стол, отвъд р. Тимок, се издигат предпланините на Балкана, източните погранични сръбски планини, варовити височини, почти навред покрити с букови гори. Край мястото, наричано Кадибоаз, минавал недавна открит от Ф. Каниц римски друм от Тимошката долина към р. Арчар, който съединявал Naissus (Ниш), на стария път от Белград за Цариград, с Ratiaria (Арчар) на Дунава. Сега тоя друм е затворен от сръбската граница; проходът от Тимошката долина за Видин сега се намира по-нататък, на север, при върха Връшка чука. От върховете на тия планини (напр. Бабин нос) се откриват обширни изгледи от България и Влашко. Горната част на Тимошката област е също тъй от варовита формация, лишена е от гора и е покрита с високи стръмни скали. Тук има много пещери, особено ледени, и множество фуниевидни пропасти, наричани по сръбски вртаче; екът от хвърления камък се раздава в тях дълго време, преди камъкът да достигне до дъното. Мечки и глигани идват тук от Балканите; също тъй срещат се понякога и диви петли2

2. Характер на Балкана. На върха на Иванова ливада, при пресичането на трите граници, сръбската и на пашалъците Нишки и Видински, стои сръбска погранична стража. Оттам започва същинският Балкан. Името Балкан е турско и означава просто планина. В древността тая планинска верига се именувала Haemus (Αίμος3), в средните векове по славянски носела също тъй името Каменица. Българите наричат Балканите навред от Тимок чак до морето Стара планина4,  а турците Коджа Балкан (Голяма планина).

На север Балканът постепенно се спуща към Дунав ту във вид на ниски вериги, ту във вид на тераси или наклонни плоскости. Южният склон, напротив, е стръмен и оголен, и от пролома на р. Искър до Месемврия той представлява непрекъсната стена, дълга около 50 мили. Само на три места се прекъсва той от вдлъбнатини, които го свързват с успоредно проточената средна планинска верига. Тоя отвесен южен склон е произлязъл от дислокационна пукнатина, при което планините на юг с малки изключения (Средна гора) са потънали съвсем. При полите на тая гигантска скалиста стена има много топли извори и разнородни вулканични скали5. По начина на своето образуване Балканът прилича твърде на чешките Рудни планини. От южна страна той представлява величествено зрелище, а от северна понякога никак не поразява. Над високото било нарядко се издигат отделни значителни върхове. На запад от Искър до Тимок, напротив, северният склон на планината е по-стръмен и е дълъг около 17 мили6. Искърският пролом дели Балкана на две части: западна и източна. В описанието си ние ще вървим от запад към изток. Западната част е още малко позната. В последните години на нея обърнаха особено внимание Лежан, за съжаление рано починал, и главно Каниц7

3. Западен Балкан. Недалеч от Иванова ливада през прохода Св. Никола (1384 м) води направен през 1863 г. със стратегична цел по заповед на Мидхат паша път от Нишава за долината на р. Лом; по-рано на турска земя не е имало никакво съобщение между Ниш и Видин, понеже старият път от времето на сръбската революция се намира в чужди ръце. Каниц, комуто дължим проучването и един вид откриването на Западния Балкан, нарича западната част Свети Никола-Балкан. По-нататък се издигат планините Бабин зъб, сетне Три чуки, между градовете Пирот, Берковица и Белоградчик. От върха на планината Три чуки се вижда Дунав с разположените край него градове Видин, Арчар и Оряхово8, Суха планина, Ртан, София, Витоша и планините при Самоков9. През главната верига, която се състои от варовик и пясъчник и отчасти представлява оголени скали, отчасти е покрита с красиви букови гори, водят от Пирот за Дунавската област два прохода, достъпни само за товарни коне; през единия (1897 м) достигаш Чипровци, който още преди 200 години имал седем сребърни рудника и бил голям град; през другия (1919 м) — Берковица. По името на тоя град и продължението на веригата се нарича Берковишка планина, понеже изобщо частите на Балкана носят често имената на близолежащите градове. Тая част на Балканите е оголена чак до върха и се издига на височина до 2000 м; в обилната със снегове местност, през която минава пазеният от четири стражи път от Берковица за София, тя напомня много швейцарските ландшафти. По-нататък на изток по билото достигаш почти недостъпното място, дето се промъква р. Искър, която си е отворила път в дълбоката пропаст от високо разположената Софийска котловина към Дунав.

Не само до тая част, но и до целия Балкан от север се доближават успоредно проточени варовити планини, повечето покрити с гора и прорязвани от горните течения на дунавските притоци: Лом, Цибра, Огоста и др.; те всички извират от главната верига. Крайната западна част на тия предпланини образуват Столовите планини, между Арчар и Лом. Между тях и Балкана се намира очарователна скалиста местност, в която е разположена мъничката крепост Белоградчик. Гигантски стълбове от тъмночервен пясъчник, окичени по върховете с групи дървета, се издигат в най-фантастични форми на повече от 200 м; разделени един от друг чрез долчинки и обиколени с разкошна зеленина, те образуват дивни групи и алеи, сякаш окаменял град с кули, замъци, къщи, мостове, обелиски, кораби, хора и животни. Тоя чаровен свят бе открит от Каниц10. Преди него тая местност виждал само Бланки11, който я описва с възхищение : „Ни Олиулските теснини в Прованс, ни Панкорбското дефиле в Испания, ни Алпите, ни Пиренеите, ни най-дивите тиролски и швейцарски планини не могат се сравни с тая местност.” По-нататък на изток една част от тия предпланини се именува Врачанска планина. Враца, доста значителен град, е разположен в една необикновено живописна местност. Който идва към него от север, вижда отвъд града огромни варовити маси, бели като сняг и оголени, натрупани като стълбове и зъбци; р. Лева се провира там през една прекрасна пукнатина12

4. Източен Балкан. Отвъд Искърското дефиле се издига често възпяваната в българските народни песни Мургаш планина, от чийто връх се виждат дълбоко надолу Искър, по-нататък София с цялата котловина, Рила, Родопа, а на север Пирот, Враца и Плевен. Източно от Мургаш има проход (1050 м), през който минават път и телеграф; това е новият път от София за недавна основаното от турците в Балкана Орхание. По-нататък частите на гребена се наричат: Буновска или Етрополска планина, от която се виждат София, Витоша и Родопа; Мирковска планина, съединена чрез седловина с Ихтиманска Средна гора; Златишка планина над град Златица, разположен на южния склон в една плодородна и гъсто населена долина, и Лъженска планина. Северният склон тук е покрит с големи дъбови и букови гори. По-нататък следва Клисурска планина с изворите на Вит; до южния ѝ склон се доближава Централна Средна гора. Още по-нататък на изток, над изворите на Осъм, се издига Сопотска, или Троянска планина13, висока 2000 м и с пластове от мед и сребро. На това място става преминаването през Балкана от Троян за Сопот за 8 часа по една планинска пътека, наричана Троянска пътека; тук някога минавал един от най-оживените римски пътища, който съединявал почти по права посока Пловдив с колониите Novae (Стъклен при Свищов) и Oescus при устията на Искър14. Южният склон (от микашист и първичен глинест шист) е навред грандиозно стръмен и безжизнен; полите му са досущ прави; селищата са разположени при изходите на къси, но дълбоки, подобни на дефилета напречни долини.

Отвъд мястото, дето Балканът се съединява чрез гранитен гребен с Източна Средна гора (Караджадаг), се намират два върха, на които снегът още се държи през юни. Това са Кадимлия при Калофер и особено Марагидик при Карлово, най-високият връх на Балкана (до 2400 м), необикновено стръмен и прав купен с многобройни зъбери, който отблизо прави дълбоко и дори тежко впечатление15.  При основанието на Марагидик, над изворите на Тунджа, в дива и прекрасна, изобилна с водопади скалиста местност, се намира най-високият проход през Балканите, Розалита (1930 м). Северно от Казанлък, разположен в чудно хубава местност, между грамадни планински вериги и обширни полета, покрити с рози, при село Шипка (572 м), се открива главният проход през Балканите (1446 м), който води от долината на Тунджа към р. Янтра. Именуват го също и Оазан, две стражи го вардят. През 1837 г. тук бил направен за султан Махмуд II път, който впрочем скоро се развалил, така че през 1855 г. султан Абдул Меджид трябвало да направи нов, който сега също тъй безследно е изчезнал.

Оттук започват девствените балкански гори, скрити в мрачни проломи и почти недостъпни високи долини. Тая част на Балканите се състои от гранит и гнайс. Най-дивата част на Балканите се намира тук между Шипка и Сливенския проход на дължина приблизително 15 мили. Оголеното скалисто било изпъква високо над гъстите букаци в по-долулежащите местности. Това непроходимо планинско било в продължение на векове служи за любимо свърталище на българските хайдути (клефти); всяка планина, пролом и поток имат у тях свое име, предание и песни. Ала да се живее по тия висини е възможно само през лятото. Зимно време картината на тая местност можем най-добре да си представим от бележитото описание на хайдушкия войвода Панайот Хитов : „Вятърът ревеше като бесен; снегът се белееше; реките и деретата шумяха жалостно; вълците виеха по планината; а някои зимни пилета чуруликаха — повече нищо се не чуеше и не видеше. Нам беше твърде тежко да вървим, защото час по час потъвахме в снега. . . През тая нощ ние едвам можахме да преминем 300 крачки : вятърът ни носеше по своята воля и обгаряше ни твърде често”16.

Над с. Твърдица, при полите на южния склон, закъдето води от Елена една пътека през Балкана, която почнаха недавна да преправят на път, се издига Твърдишка планина, или Чемерна, украсена със средновековни развалини. „От това място, казва Панайот, се види Сакар планина, види се Едирне, види се Пловдив, види се Доспат. Погледай и надясно. Види се Елена, види се Беброво, види се Търново, види се Габрово, види се Плевен. Така също от тая планина се види р. Тунджа, покрай която се намират цели полета, насадени с трендафил. Като погледнеш към юг, то виждаш полета и множество реки; а като погледнеш към Дунав, то виждаш бърда и шумаци; горите са облени със златните лъчи на българското слънце; керемидите се червенеят изпомежду зеленото поле; белите къщици надничат изпомежду сливаците, орешаците, крушаците и вишняците; а реките лъщят от слънцето като сребърни пояси.”

По-нататък се намират теснини (1104 м), наричани по турски Демиркапу (Железни врата), по български Вратник; през тях минава пътят от Сливен през Стара река за Търново. Североизточно от Сливен, право сред равнината, се издига Чаталка(турски Чаталдаг), огромна стръмна скала от кварцов порфир с връх, диво изрязан във вид на зъбци (1054 м)17.  

От това място Балканът се разтваря широко и се разклонява на три вериги. Северната верига (на картите Малък, или Кючук Балкан) се простира до Голяма Камчия; на север до нея се доближават Бинардаг при Осман Пазар и височините при Шумен, зад които се шири Делиорман (по турски : Луда гора). Средната верига, обикновено наричана Стара планина, се простира на изток до сливането на двете Камчии. Южната верига разделя долината на Малка Камчия от Тракийската равнина чак до морето; на североизток от Сливен тя се нарича Матейска планина18.  

Камчия се образува от две реки; от всички реки, които извират от Балкана, само тя не тече вертикално към веригата от юг към север, а хоризонтално от запад към изток. Голяма Камчия (тур. Буюк, или Акъли Камчик) извира до Тича (тур. Читак) под Малкия Балкан и тече покрай древнобългарския град Преслав (Ески Стамбул) във вид на дъга на север до морето. Малка, или Луда Камчия (Кючук, или Дели Камчик), извира между средната и южната верига, при Раково. При село Сандъкли двете Камчии се сливат и текат право на изток до морето.

Тая част на Балкана се състои от кредни пластове с издънки от порфир и на повечето места е покрита с гори от бук, дъб и габър. По тях се въдят мечки, вълци, лисици, диви кози, рогачи и зайци. В тая местност има три важни прохода. Най-западният, достъпен само за товарни животни, води от Сливен през Матейска планина за с. Ичера (тур. Вечера); по-нататък през Луда Камчия и градеца Жеравна (Башкьой) довежда до гр. Котел (тур. Казан) на отвъдната страна на средната верига; оттук може да се достигне през прохода (624 м) на Тича до Голяма Камчия. Другите два прохода започват от Карнобат (210 м). Западният от тях води през една седловина в южната верига към Луда Камчия и по-нататък през теснините Котленски боаз за Котел, гдето се съединява с по-предишния. Източният проход (Πύλαι Σιδηραῖ у византийците)19 с път, направен от султан Махмуд II, минава през Комарово до вододела на Тунджа и Луда Камчия (300 м), отвъд тая река се издига при Чалъкавак по средната верига на Балкана (402 м), след това се спуща към Голяма Камчия и води по-нататък за Шумен (257 м).

Най-източната част на Балкана, Емине Балкан (около 1000 м), завършва при Черно море с нос Емине (в средн. векове Cavo di l’Emano)20, дето е разположен едноимен град, средновековната Емона21. При Айтос в Тракия (143 м) се намират най-източните проходи на Балкана, един от които (Надир дербенд) води за долината на Малка Камчия с път за Шумен; друг, също от Айтос, през долината Кърк гечид (40 прохода) през Делидже дере право на север за Провадия (тук има следи от римски път); най-сетне трети, крайбрежен проход, през който са минали русите през 1829 г., води край морския бряг от Месемврия и Анхиало за Варна.

5. Добруджа. На север от източната страна на Балкана лежи Добруджа (Scytia minor у древните), висока равнина (100—200 м) със стръмни краища както към Дунав, тъй и към морето. Близо до дунавските устия, образувайки един вид полуостров между морето и Дунав, Добруджа представлява гориста планинска група, в която се издига Сакар баир (515 м) при Бабадаг. Добруджа напомня унгарската низина, в по-голямата си част е равна степ, покрита с разкошна трева; тук е свърталището на чергарите-овчари, които докарват насам стада овце и кози дори от Трансилвания (мокани); само тук-там около селата се обработват ниви и градини. Името Добруджа датира от края на XIV в.; тя е наречена така по името на българския княз Добротич22.



1 F. Kanitz, Reise in Siid-Serbien und Nord Bulgarien. Wien 1868, 31. – M. Б. Миличевичъ, Кнежевина Срби]а, Београд 1876, стр. 776.

2 Мачай, Описаше Княжевацкаго округа, в Гласникѣ српског ученог друштва (1866) XIX.

3 Опитвали са се да обяснят това име със старобактрийското aesma — гора. Tomaschek, Rosalia und Brumalia, Sitzber. der W. Rkad. 1869, 393.

4 На някои карти това име погрешно е поставено в Западния Балкан. Първо споменуване на това име ние намерихме у дубровнишкия поет Гундулич (+1638) в поемата Осман, III. 53. Името Коджа-Балкан досега се е прилагало еднакво ту на западната, ту на централната част. За Каменица вж.: Schweigger, Reise (Niirnberg 1608) 47. Jac. Pejac’evtf, Veteris et novao geographiae congeries (Zagrabiae 1714) y Schwandtner, Scriptores rerum ung. 3, 789.

5 Dr. F. von Hochstetter, Reise durch Rumelien, Mittheil, der K. K. geogr, Gesellshaft. XIII. 1870. 598.

6 Kanitz, Donau-Bulgarien. II, 317.

7 F. Kanitz, Donau-Bulgarien und der Balkan. Historish-geographiische Reisestudien. I Bd. Lpzg. 1875. II Bd. Lpzg. 1877.

8 Българският звук Ъ се произнася различно, според диалекта: еа, e, ja, а. Орѣхово или Оряхово (Рахово, Ореово на картите).

9 Вж. записките на българския войвода Панайот Хитов, който често пътувал по целия Балкан от Черно-море до Сърбия, „Моето пътувание по Стара пла­нина“. Букурещ 1872, 151.

10 Kanitz, Donau-Bulgarien I 260—266 (с картина).

11 М. Blanqui, Voyage en Bulgarie. Paris 1843, 150.

12 G. Lejean, Voyage en Bulgarie, Le Tour du Monde XIII 1873, 146. E. Rockstroh, Ueber den Balkan, Mittheil. der k.k. Geogr. Gesell. 1874, 445. Kanitz II, 324 (с картина).

13 Местностите Етрополе и Троян лежат на северната страна, а Мирково, Буново, Лъжене, Клисура и Сопот на южната.

14 Dr. Const. Jirefek, die Heerstrasse etc. стр. 156 сл. В тая книга може да се намери историята на всички проходи.

15 Kanitz, II, 227, с картина.

16 Записки на Панайот Хитов 40; 149.

17 Височината е означена според Воиб, Turquie d’Europe I. 92. Ср. Hochstetter

с. 588.

18 Водо-Балкан на нашите карти.

19 Никита Хониат в едно писмо от 1187 г., С. Sathas, Bibl. graeca medii aevi I, 78. Cp. Jirecek, Heerstrasse etc. стр. 150. В средните векове бил главен проход.

20 Canale, Della Crimea. Genova 1855. II. 362,

21 Miklosich et Mviller, flcta patriarchatus Cpol. 1 1, 367.

22 K. F. Peters, Reisebriefe eines deutschen Naturforschers aus der Dobrudscha. Oest. Revue 1865. IV— V.l, 1366 VIII—X. XII. Гундулич също тъй описва Добруджа (111 63 сл.) За Добротич вж. гл. XXII.

Съдържание: