x Старобългарска литература

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Старобългарска литература

Константин (Кирил) и Методий. — Старобългарски и старословенски езици. — Кирилица и глаголица. — Свети Седмочисленици. — Цар Симеон. —     Богомилска книжнина. — Апокрифи и гръко-източни разкази. — Книж­нината на Търновското царство. — Евтимиева школа.

От всички славянски народи словените, които се поселили в Панония, Дакия и България, първи почнали писмено да изказват своя език и да пишат на него книги. Книжнината им по-късно става основа на литературите руска, сръбска и хърватска. И сега още, когато толкова стотици ръкописи вече станаха жертва на вандализъм и нехайство, човек се учудва на броя на старословенските сборници, на неуморното прилежание на писателите и преводачите, на съвършенството на тържествения език и стил, разработен по гръцки образец. Обаче, макар и да се поразява от богатството на тоя твърде благодарен материал, историкът, като хвърли поглед върху съдържанието на паметниците, не може да не получи печални впечатления. Тази богата литература е бедна от към жизнено, оригинално и народно съдържание; тя дава твърде малко сведения по историята, характера и начина на живот на народа. Построена по византийски образец, тя силно пострадала не само в духа, но в последните векове и в строежа на езика. Освен това, тя била повечето принадлежност на едно съсловие — духовенството. Българите са имали, разбира се, богата и важна народна литература, която от тях преминали, у другите славяни, преди всичко у сърби и руси. И там, обаче, напразно ще търсим по-значителна оригинална работа: почти всичко е заето от гръцката апокрифна литература или, при гръцко посредство, от литературните съкровища на далечните араби и индийци. Изкуст­вената поезия била чужда за старите българи; тъй богато развитата българ­ска народна поезия доколкото е познато, не оказала никакво влияние върху цялата писменост1.

1. Начало на литературата. Най-старите произведения на духа: песни, пословици, приказки у славяните, както и у всички народи, първоначално в продължение на цели векове се предавали устно. И все пак известни били и писмени знакове. Обаче, тези черти и рези, за чиято употреба у езическите славяни свидетелствува монах Храбър (ок. 900 г.),служили само за религиозни и икономически цели; книги с такива знаци, разбира се, не са писани. Резите ни напомнят рабушите, които до неотдавна още заменяли счетоводните книги в Маджарско (Роваш), в Чехия (па vrub), в България (ребус). След приемане на християнството славяните почват да пишат с латински и гръцки букви, които за езика им били, разбира се, недостатъчни. Най-старият български писмен паметник е споменатият полуславянски, полуфински списък на българските князе до 765 г. Всичко, което е дошло до нас от тогава, е писано с кирилска азбука; до изнамерването на кирилицата са писали вероятно с гръцки букви. Старословянската литература почва едва от времето на славянските апостоли Константин или Кирил (869) и Методий (885).

2) Старословянски език. Езикът, на който славянските апостоли пре­вели Св. Писание, първоначално се наричал у всички славяни ѩзыкъ словЪньск. Що се отнася до въпроса, на кое от славянските племена принадлежал той, с течение на времето за това дотолкова било забравено, че когато почнали в настоящия век научно да изследват славянските езици, между учените по този предмет възникнало голямо разногласие. И до днес още не е установено едногласие относно родината на църковно-славян­ския език.

В началото на този век едва ли има някое славянско племе, на което да не е приписван езикът на славянските апостоли. Често се разглеждал също възгледа, според който църковно-славянският език се признавал за баща на всички днешни славянски езици. Добровски (1823) го приемал като „стар, още без всеки примес сръбско-българско-македонски диалект“. Копитар (1822) мислил, че живялото на юг от Дунава голямо славянско племе било разделено от дошлите сърбо-харвати на две: на български и на панонски словени; понеже Св. Писание било преведено на езика на панонците, то днешните хорутански словени (виндите) са преките потомци на славяните, които са говорили на Кирило-Методиевия език.

За нас голямо значение имат мненията на двамата най-добри позна­вачи на славянските езици: П. И. Шафарик и Миклошич.

Шафарик твърдял в своите „Древности“ (1837) и в своята „Славян­ска етнография“ (1842), че славянските апостоли използува ли българското наречие, което те изучили у дома си в Солун и което било в употреба още преди идването на маджари, кумани и печенези и на север от Дунава, в днешните ромънски и маджарски земи, главно във Влашко, в седмиградската област и в източно Маджарско до изворите на Тиса, до Ерлау (Ягер) и Пеща. Днешният упадък на българския език се поч­на л, по негово мнение, от падането на старото царство (1018), ускорен от сношенията с албанци, ромъни и гърци и завършен през времето на турското владичество. В западно Маджарско (Панония) в IX век, по негово мнение, господствувало наречие изобщо подобно на днешното чешко2 В 1858 г. Шафарик изменил възгледа си, мислейки, че преводът на Св. Писание, направен в царството на Коцела на бреговете на Блатенското езеро при сътрудничеството на местни хора, се явявал като произ­ведение на говоримия там език, т. е. на езика на панонските славяни, който вероятно бил преход от старобългарски към виндския (словенския). За същинска българска езикова граница той считал и тогава Дунава от устието на Драва до Пеща. Езика той нарекъл старославянски3, само в Етнографията си го именува църковно или кирилско наречие; названието „ста­робългарски“ се среща у него само на едно место — в Етнографията4.

Миклошич отначало подържал възгледа на своя учител Копитара. Мнението му, обаче, срещнало такъв отпор, че и названието му „старословянски език“ (lingua palaeoslovenica), само по себе си вярно (ѩзыкъ словѣньскъ), от никого не се приело. Едва в 1874 г. той издава едно много важно за решението на този въпрос съчинение, в което доказва, че старословянският език бил езика на панонските словени около средата на IX в.5. От приведените там исторически и филоложки аргу­менти следните обръщат върху си особено внимание: Според Голубински, покръстването на българите станало без участието на славянските апос­толи; „българският език, който би съвпаднал със старословянския, се отдалечава от нас като фата-моргана, като да не сме го последвали далеч от миналото“. Още в един ръкопис от XI век се смесват знаковете за носовите звукове, тъй като на полуострова никога не са ги произнасяли като носови гласни (л, а, е), а винаги като полугласното ъ; още в IX в. българският и старословянският са били съвсем разни езици. Затова Миклошич нарича малкото най-стари ръкописи, в които няма никаква следа от днешните славянски наречия, панонски паметници.

По тоя начин Шафарик простира родината на църковния език върху Дакия, източно Маджарско и Балканския полуостров, доколкото той сега е завзет от българи; Панония (западно Маджарско) той присъединил тук едвам по-късно. Миклошич я търси само в Дакия и в Маджарско от двете страни на Дунава, като изключва земите на полуострова.

Кирил и Методий превели Св. Писание в Панония. Известно е, че за такова грамадно дело сигурно те са потърсили помощта на местни хора. Между това, наречието на панонските и на дакийските словени вероятно само до толкова се е отличавало от езика на словените по полуострова, че солунските апостоли, които са знаели още от дома си славянския език, трябвало в Панония да изучат само малко различаващото се наречие. Освен това, на полуострова се срещат многобройни ясни следи от носо­вите звукове не само през средните векове, но в Западна Македония и досега6. Най-после, не бива да се оставя без внимание и фактът, че славяните на полуострова по своя произход са пришълци от Дакия и затова са потомци тъкмо на оня народ, който и според Миклошич е говорил на същия език, на който и панонците.

3. Кирилица и глаголица. Въпросът за изнамерените от Константин писмена е не по-малко мъчен за разрешение, отколкото въпросът да се установи езикът на славянските апостоли. Отдавна на славянски език се пишело с две азбуки, от които едната се нарича кирилица, а другата глаголица. Кирилицата и до сега още е в употреба от всички православни славяни. Глаголицата пък някога е била добре позната на целия славян­ски свят; сега е запазена само в Истрия, Хърватското приморие и в Северна Далмация. В България, гдето с глаголска азбука са писали още в XIII в., са намерени паметници с това писмо в Охрид, Рилския манас­тир, в Бояна под Витоша и на Атон. В Русия, както показа това Срезневски, глаголицата била позната дори в XVI век. В Чехия е намерен само един глаголически паметник от X в. (Пражските фрагменти).

Коя от тези две азбуки е изнамерена от Константин и кой тогава е изнамерил другата? Въпроси все още далеч неразрешени, макар че по тях съществува богата литература.

Още в 1785 г. Добнер твърдял, какво глаголицата е Константиновата азбука. Добровски я признавал за изобретение на хърватското духо­венство в XIII век. В 1830 г. Копитар получил от графа Клоца фраг­менти от накакъв очевидно много стар глаголски кодекс — приблизи­телно от XI в. Копитар издал тоя паметник и заявил, че глаго­лицата, ако не е по-стара от кирилицата, то тя е от едно и също време с нея. Че глаголицата е по-стара, скоро след това биде установено от откритията на Григорович и Успенски, направени от тях през време на пътешествията им по Македония и България; Успенски дори намерил в Иверския манастир на Атон глаголски подпис на един поп от Иериса в една грамота от 982 г.

П. И. Шафарик през последните години от живота си обърнал най-голямо внимание върху този мъчен глаголски въпрос7. Крайният извод от проучванията му бе, че глаголицата е най-старата азбука, азбу­ката на Константин; т. н. кирилица, копия на гръцката азбука, е изобре­тение на епископ Климент Велицки (916), за когото гръцката легенда разказва: „той много остроумно, за да постигне по-голяма ясност, измислил по-други букви от ония, които са изнамерени от Кирил философ“. По- нататък Шафарик показа, че глаголицата е нова азбука, че изнамервачът й, очевидно, е познавал източните езици и азбуки (Константин знаел арабски, еврейски, самаритански и хазарски), че глаголските кодекси на Св. Писание ни дават най-старите езикови форми и най-оригиналните рецен­зии на текста, а по старина и по разпространение стоят на една линия с кирилските. Често се намират кирилски палимпсести върху глаголска под­ложка, но почти никога не са се срещали палимпсести, гдето върху изтрито кирилско писмо да е писано с глаголска азбука. Най-старите кирилски кодекси рядко биват свободни от глаголски следи. Глаголицата е по-примитивна, по-мъчна и по-стара; кирилицата е по-развита, по-ясна и по-нова. В кирилската азбука знаците за звукове, които няма в гръцки език, са заети от глаголицата.

Към възгледа на Шафрик се присъединили Григорович, Миклошич, Рачки и др. Само в Русия комбинациите му срещнали отпор. Осо­бено Хилфердинг, който считал кирилицата като най-доброто средство за сливане на целия славянски свят, с всички сили оспорвал мнението на Шафрик. Срезневски, най-добрият познавач на славянската палеография, издавайки в 1866 г. сборник от глаголски паметници, остави въпроса неразрешен със забележката, че колкото аргументите на Шафрик, Миклошич и др. и да са остроумни, толкова са и прибързани и неестествени. В 1869 г., обаче, той изтъкна положението, че кирилските форми са копия от гръцките писмена от VII или VIII в. в., така че т. н. кирилица е по-стара от самия Кирил8.

4. Константин и Методий. Константин превел евангелието и апос­тола, псалтира и някои други литургически книги все от византийски тек­стове. Поради недоглеждане и незнание от страна на помощниците му, не особено добре знаещи гръцкия език и неначетени в св. Писание, в пре­вода се вмъкнали грешки, които представят характерни признаци на най-старите ръкописи; много гръцки думи също останали без превод9. Освен тези преводи изпод перото на Константин са излязли едно съчинение за правата вяра, едно „слово“ и няколко молитви10.

Що се отнася до трудовете на Методий, Иоан Екзарх му приписва превода, с участието на брат му, на 60 „уставни“ (канонически) книги, следователно, и на Стария Завет без второзаконните книги (на Макавеите, Юдит и т. н.). Впрочем, тия преводи на старозаветните книги били в употреба дълго време в разпокъсан вид, докато новгородският архиепископ Генадий не наредил в 1499 г. да се състави първия библей­ски кодекс11. Освен това, Методий превел Номоканона и Патерика (къси жития на светци), после осем речи на своя брат, произ­несени от последния в Хазария в защита на християнството против иудейските и мохамеданските учители12.

5. Свети Седмочисленици13. След смъртта на Методий (885 г.) учениците му, повечето природни панонци, избягали от Велика Моравия в България, намерили там от страна на Борис дружелюбен прием и продължили апостолската си дейност в Македония. Българската църква ги почита, включвайки и солунските учители, под името Свети Седмочис­леници (свѧтии седмопочетни, оɩ αyɩoɩ έπτάριθμοι). Към тях са причислени, освен Кирил и Методий, Климент, Горазд, Наум, Ателар и Сава.

Спомените за тях са още живи навсякъде в околностите на Охридското и Преспанското езеро — икони, статуи и църкви. Почитали са ги, обаче, и на много други места, като напр. в Родопа14.

Климент бил изпратен от Борис в Западна Македония (Кутмичевица), да разпространи християнството от Охрид, Девол и Главиница и по тези полуезически земи. Цар Симеон му дал Величката епископия. Климент умрял на 17 юли 916 г.; гробът му и досега може да се види в Охрид. Той съставил речи за празниците през цялата година и по­хвални слова в чест на някои светци, между които и в чест на своя учител Константин. Пълно събрание на тези произведения, отлични по език и по стил, още не е издадено. Животът на Климент е представен в две гръцки легенди. Със същата благодарност се споменава и за Наум, починал на брега на Охридското езеро в наречения на негово име манастир, и Горазд, най-талантливия Методиев ученик, отличен мъж, владеещ славянски, гръцки и латински езици.  

Тия мъже били сътрудници на славянските апостоли не само да разпространяват християнската вяра, но и при превода на Св. Писание. На тях трябва да се отдадат много стари преводи на гръцки църковни съчине­ния, чиито автори сега сd забравени; тeхни сd без съмнение аколутиите и особено житията на Константин и Методия, на които безпретенциозната простота и голяма оригиналност придават особена прелест15. Към най-старите старословянски преводи принадлежат речите на Йоан Златоуст. Един стар фрагмент (изглежда да е от X в.) се намира в мартирологиона, който е написан на латински език в 809 г. и се пази в Райградския (Raigern) манастир в Моравия16. Няколко речи обхваща Клоцовата глаголица, 20 — в кирилския Супрасълски ръкопис (X—XI в.).

6. Цар Симеоново време (893—927). Най-мощен ревнител на старословенската книжнина бил великият цар Симеон, комуто дължи своето съставяне сборникът съдържащ 135 речи на Йоана Златоуста под надслов Златоструй; съмнително е, впрочем, щото преводите да принадлежат на самия него.

Изглежда, че най-старият от писателите на Симеоновия цикъл бил Константин, Методиев ученик. В 894 г., още като презвитер той по молба на Наум превел един Сборник от слова за всички неделни дни. Стихотворната молитва, която служи като предговор към Сборника и прославя покръстването на словените, е най-стария паметник на сла­вянската поезия. Словата, с изключение само на едно, което е оригинално, са преведени от гръцки; преводът е много свободен и е изложен с Асен и прекрасен стил. В края има приложена византийска всемирна хроника. В 906 г. Константин вече в сан епископ, неизвестно, обаче, в кой град, по заповед на самия Симеон превел четирите слова на св. Атанасий Александърийски17.

Иоан Екзарх, личен Симеонов приятел, превел Догматиката на Йоан Дамаскин по желанието на монаха Теодор Доксоз или Дукса, който се занимавал с преписване на ръкописи в Симеоновия манастир при устието на Тича. Най-прославеният негов труд е посвете­ния на самия Симеон Шестоднев, в който, въз основа на св. Василевия Хексамерон, съчиненията на Аристотел, Йоана Златоуст и др., е изло­жена историята за сътворението на света. Красота и богатство на езика, това са чертите на този труд, чийто автор майсторски владеел, както гръцкия, така и славянския езици. Освен това, познати са и неговите четири слова за тържествени дни18.

От останалите писатели заслужава да се спомене за монах Григорий, който, както казват, по заповед на Симеон превел хрониката на сирий­ския ритор Йоан Антиохийски, наречен Малала (malel — по сирийски значи ритор; живял в 474—527 г.), а прибавил към това произведе­ние старозаветната история и една приказка за Александър Велики. Към същото това време трябва да се отнесе и превода на всемирната хроника на Георги Амартола, която през средните векове била главният извор за исторически сведения. Съвременник на Симеон бил и монахът Хра­бър — автор на, макар и късото, но много важно съчинение за изнамерването на словенската азбука. Най-голямото по обем съчинение от този период е Симеоновият сборник — енциклопедия на тогавашната византийско-християнска ученост, в който се намират богословски, философски, риторически и исторически (Никифоровата хроника до 920 година) съчине­ния на 20 гръцки писатели. Имената на сътрудниците, както и броят им, са непознати. Към най-старите български паметници [принадлежи и трактатът „Чудо о крестѣ и Болгаринѣ“, чийто неизвестен автор произлиза сам от средата на новопокръстения български народ19.

Към същия период се отнасят преводите на творенията на Кирил Ерусалимски, Григорий Назиански, Ефрем Сирин, Йоан Климакс и др., запазени до нас в стари глаголски и кирилски фрагменти : имената на преводачите не са известни.

7. Разпространение на старословенския език. В IX в. преводът на църковните книги се разпространявал в Панония, в Чехия, Хърватско и в България. Обаче, след като Моравската и Панонската държави били унищожени от маджарите, а в Чехия след дълга борба надделял латинският обред, славянската литургия продължавала да се крие на юг у българите и от тука се пресадила в Сърбия и в Русия. По хърватското крайбрежие, макар и изолирана, се е удържала и до днес, въпреки големите преследвания.

Староруската литература получила началото си от България, но се е развила върху тази си основа много по-самостойно, отколкото самата бъл­гарска книжнина. Славянска литургия в Русия била въведена след покръст­ването на кн. Владимир (988). Също и сръбската литература, която е възникнала едва от времето на великия жупан Немана и на неговия син св. Сава, много е черпила от българските книги. Център на книжовните връзки между православните славяни били Светогорските манастири.

„Словенският език“ до самото минало столетие безспорно е господствувал у сърби, руси и българи, па дори и у неславянския народ ромъните, в държавата и в църквата. На старословенски не само слу­жили литургия и пишели духовни книги, но и държавни актове, закони и летописи. Народният език наделял само след продължителна борба (напр., в Сърбия). Разбира се, че старословенският език не е бил свободен от влиянието на домашното нелитературно наречие. Тъй възникнали по-новите видове старословенски език — български, руски и сръбски, в близко родство с който е глаголическо-хърватският. Разликите между тях се отнасят главно до фонетиката и лексикона20.

8. Православната литература през 927—1186. След смъртта на Симеон литературата поради вътрешните безредици западнала. При цар Петър суровите отшелници търсили своята слава не в съставяне на полезни книги, а в пост, молитви и в отстранение от целия свят. Послед­ният представител на предишния силен жизнен дух на старата школа бил презвитер Козма, живял, твърде вероятно, през времето на цар Петър. Той написал няколко пламенни речи, а в това число и няколко допаднали се за дълго време слова против богомилите21. Посочвайки, например, Йоан Екзарх и други учители, много от които още се помнели, Козма се бори против леността на съвременниците си, които оста­вяли книгите да гният и да ги ядат червеи, а в същото време народът с по-голяма охота посещава игрите, отколкото църквите, „с гусльми и плесканiем и пѣсньми бѣсовскими“, пие вино и слуша разкази за сънища и приказки.

Малко по-млад от Козма е монахът Атанасий Ерусалимски, който в своето „Слово о древе познания добра и зла“ към приятеля си Панка опровергава всевъзможните богомилски заблуди за брака, за Христовия кръст, за Христа-земеделеца и т. н.22.

След пренасянето на патриаршеската столица в Македония, в Преспа и в Охрид (ок. 971 г.), гдето по-рано бе работил Климент, изглежда, почнали ревностно да се грижат за старословенската литература. Броят на глаголическите и кирилски ръкописи, писани в Македония през XI — XIII векове, е твърде голям. Старата глаголица била от там съвсем изместена от кирилицата едва в XIII в. От направените тогава в тая страна преводи за сега е известен само един. Презвитер Иоан превел по поръка на охридския архиепископ Йоана живото писанието на Антоний Велики, съставено от Атанасий, и житието на Св. Панкратий23.

9. Богомилска книжнина, апокрифи. Скоро след покръстването си славяните получили от Византия цяла литература от фантастични апо­крифи, много псевдо евангелия, апокалипсиси, завети и приказки. Без всяко съмнение, богомилите били най-усърдните читатели и разпространители на тези съчинения. Повечето, обаче, от тези книги са много по-стари от българското богомилство и от арменското павликянство; много от тях дори се появили още в първите векове от нашето летоброение у юдейските и християнските секти на изток. В гръцки, славянски и латински текстове тази интересна книжнина заляла цяла Европа, целия християнски свят й била преведена на всички езици. Работилница за южните и западните славянски писмена била България, гдето се превеждали гръцките оригинали на тези еретически книги, а от тук вече отивали в Русия, Сърбия и през Босна в Хърватско. Западните славяни, чехи и поляци, се запо­знали с тях по латинските им текстове.

Един средновековен проповедник пише: „много земи съм обиколил, но нигде не видях повече бродници (вълшебници), самовили и магьосници, колкото в България“. Дълго време били известни само руските текстове, разпространени под името български басни, защото по-долната народна класа в Русия до миналия век се забавлявала само с четене на тези „лъжливи и отхвърлени книги“. Оригиналните български текстове почват да се появяват едва в последните години24 Научното пък из­следване на тези тъй интересни паметници се почна едва недавно25.

Съдържанието на апокрифите в повечето случаи се основава на библията с примес на образи от източна фантазия. На народа твърде много допадали тия написани на прост език книжки, тъй като те му давали по-подробни знания, отколкото признаваните от църквата книги на Св. Писание. С поразителни подробности и с поетично вдъхновение в тях се разказва за тайните на небето и на ада, за сътворението на света, за ужасите на страшния съд, за живота на Спасителя и на Божията Майка. Колко силно трябва да е завладявало ума на някой прост земеделец или дори на някой войнствен болярин описанието за последните дни на света в „Въпросите на св. Иоан Богослов“! Там той прочитал, че ще дойде антихристът с коси остри като стрели, а с очи блеснали като денница и с пръсти подобни на сърпове. След унищожението на антихриста ще настъпи величавото възкресение на мъртвите. Тогава ще пламне цялата земя заедно с планини, гори и животни; ветрове ще задухат от всичките четири страни на света и ще разнесат целия пепел, земята ще стане бяла и чи­ста като пергаментов лист, без планини и долини, като бяла маса. То­гава ще се яви Син Божий и ще открие Страшния съд. Друг пример: в „Беседата на трите светители“ се разказва, че Бог създал слънцето от сълзата си, а небето и земята от водна пяна, че земята плува в неизмерими води; тези води стоят на една плоска скала върху четири златни кита, китовете на огнена река, а тоя пламък върху железен дъб, чийто корен е в Божията власт26.

Народната фантазия усвоила тези богати материали и ги преработила в приказки и песни, които могат да се чуят и до днес. Църквата пре­следвала само явно богомилските и еретическите съчинения, а книгите, в които съдържанието на Св. Писание било само украсено, били оставяни на мира.

Поп Йеремия, или Богомил (съвременник на цар Петър 927—968), основателя на богомилството, играе роля и в историята на литературата. В старите Номоканони четем за него, че той бил в „навѣхъ на верзиуловѣ колѣ“, което, според Пипин, значи: в ада той бил поставен на кол Велзевулов; православните го считали и за магьосник — вълкодлак. Той съставил един сборник от апокрифи в шест книги, все превод от гръцки. „Слово о древѣ крестнѣм и извѣщение Св. Тройцьiм“, познато също и в староиталианската литература, съдържа историята на трите дървета от Мойсей до Христа. В по-нататъшни трактати също се говори за трѧсковицахъ, за 12-те Иродови дъщери (тук са приложени и заклинания против нежити — зли духове). По-нататък се разказва как Христос в попы ставленъ, как Христос плугомъ оралъ, как цар Пробъ нарекъл Христа свой другарь (намеква се за светостта на южнославянското побратимство) и от колко части е съставен Адам21.

Главна книга за богомилите била книгата „Въпроси на св. Иоанъ Богословъ", които той задал на Бога на планина Тавор. В нея се съдържа цялата космогония с описание края на света. Пренесена отначало от гърците в България, тя минала от там у руси и сърби, а в латински превод у италианци и французи. От България я пренесъл на запад (около 1170 г.) Назарий, епископът на горноиталийските патарени; може би, той да я превел и на латински език28.

Други апокрифи преписвани на св. Иоан са: Въпроси за Адам и за Аврам на Маслиновата планина и Словото за смъртта на Богородица. С не по-малък авторитет се ползувало между богомилите, освен това, и старото, познатото още на манихеите и на гностиците Видѣнiе Исаiи, в съставянето на което, както казват, е взел участие и един юдей от времето на Нерон. Най-любимият, обаче, апокриф до най-ново време бил Хожденiе Богородицьiи по мукам (άποκάλύψις της ύπεραγίον Θεοτόκου περί των κολάσεων), защото на богобоязливите средни векове твърде много допа­дали странствуванията по ада и описанията на адските мъки. Важни сd вмъкнатите места за езическите славяни. Съдържанието на много южнославянски народни песни е взето от тази легенда. От по- дребните апокрифи ще споменем: Въпроси и отговори на трима светци: Иоан Златоуст, Григорий Богослов и Василий Кесарийски; Описание на образа на Христа и на Божията майка; Историята на една християнка, която покръстила мъжа си — езичник; книгата на Методий Патарски за Адам; разказът за 12-тe петъци, познат също тъй и на сръбските народни приказки; историята за Данаил, Самсон и за детинството на Христа, много разпространеният разказ за злитe жени, който се намира в Симеоновия сборник, и т. н. Повечето от тях били добре познати на всички южни и източни славяни от Истрия до Солун и Новгород.

От България са пренесени също и руските повести за Соломон и за Соломон и Китовраса (κένταυρος). Не е още изяснено, дали вълшебните книги (Громовник, Трепетник, Коледник и т. н.) не са от богомилски произход; обаче, знае се, че са преведени също от гръцки на Балканския полуостров и от там са пренесени в Русия29.

10. Гръко-източни разкази. Със същата популярност, както религиозните апокрифи, се ползували и многобройните повести и разкази от гръцки, арабски и индийски произход, с които славяните се запознали чрез бъл­гарски преводи.

Една от най-любимите средновековни повести била Александър Македонскаго житiе и повестa. Всички романски, германски и славянски био­графии на Александър са имали своя едничък извор в книгата на псевдо-Калистена. Латинският превод на Лъв Константинополски (X в.) послужил като образец на френски, немски, латински, испански, чехски и полски истории за Александър в стихове и в проза. Старословенският превод е много стар. Вмъкнатата в хрониката на Малала при­казка за Александър още не е издадена; засега знаем само една българ­ска история за Александър, написана в Молдова в 1562 г. От България повестта за Александър минала в Сърбия, а от там около XV в., от една страна, в Русия, а от друга — на Адриатическото крайбрежие, гдето тя била преработена на тамошно наречие. Благодарение тъкмо на това книжовно влияние, името на Александър Велики в България е също така популярно, както и името на Крали Марко30.

Не по-малко известна била и Троянската повест (о кралех прича). Преводът на Малала съдържа текст взет от псевдо-Диктис. Друг разказ се намира в превода на Манасиевата хроника. Формите Прѣямушъ (Priamus), Ипитер (Jupiter), дишкордия (discordia), а също и маджарското русаг (orszag — царство), употребително и в Хърватско и в Босна, сочат латински, пренесен от запад оригинал — един единствен случай в историята на българската литература. Намерен е също и един хърватски текст, написан в XIV в. с глаголица. Руската Троянска повест е взета от България31.

От гръцки преработки българите превели две по произход индийски книги, разпространени в литературите на средновековните народи, именно приказките Панчатантра, под наслов „Стефанит и Ихнилатъ, от гръцки превод, направен от юдея Симеон Сет около 1080 г. (Στε­φανωτής καί Ιχνηλάτης), и византийският духовен роман Варлаам и Иоасаф, преработен от биографията на Буда в Лалита-Вистар. Сърбите и русите твърде отрано се запознали с тях по български текстове. Също така много любим в Русия е разказът за цар Синагрип или за неговия министър Акир, преработка от хиляда и една нощ, станал известен на славяните пак чрез българските преводачи32.

Тези духовни и светски повести съставяли духовна храна за православните славяни през средните векове и при това не само от висшите класи, но преди всичко на простия народ. В България и в Русия влия­нието на апокрифите изчезва едва в сегашното столетие. Съдържанието им дотолкова било усвоено от народа, че много от тях, преработени по народния вкус, са се смесили с родните песни и приказки. Тук има още доста материал за научно изследване, както в старите ръкописи, така и в живите още приказки и песни.

11. Литературата на Търновското царство (1186—1398). Възстановя­ването на българското царство, разбира се, оказало известно влияние и върху литературата. Езикът през този период претърпял големи промени. От всички страни в „словенския“ писмен език нахлуват особеностите на народните наречия. В XIV в. тук-там се появява вече и членът. Поради погрешната употреба на юсовете, които повечето се произнасяли като ъ, възникват неизказани комбинации. Към това се прибавили явни гърцизми.

Точна картина за онова, което са чели образованите българи, дават т. н. сборници, съдържащи, наред с откъслеците с богословско съдър­жание, многобройни апокрифи, приказки, чудеса, легенди и статии със светско съдържание. Преводите от гръцки не се прекратили. В 1211 г. цар Борил заповядал да преведат законника против богомилите33. Фило­софията на неоплатониците станала достъпна чрез превода на Дионисий Ареопагит, направен от монаха Исай в 1371 г.. Оригинални про­изведения са службите на народните светци и легендите за тях, напр., за Иван Рилски, за цар Петър и др. Рано се почнала и размяната на легенди между руси и сърби; в един български синаксар от 1330 г. има вече житията на Борис и Глеб, на княгиня Олга и т. н.

Нашето внимание приковава към себе си преди всичко историческата литература. Български летописи не са още познати, но че такива е имало — за това имаме много ясни и убедителни доказателства и ние се надяваме, че все някой такъв ръкопис ще да се е спасил от вандализма на турци и фанариоти. Цар Калоян съобщил на папата, че е изследвал старите отечествени книги, както и законите на предшествениците си и намерил там, че Симеон, Петър и Самуил получили корона от Рим34. В българския Номоканон в букурещката митрополитска библи­отека Григорович прочел една статия за лъжеучителите, гдето между другото се казва: „кождо рече, якоже рече Iаннc Асѣнь цар, иже в лѣтописци написано“35. Летописец Паисий (1762) се позовава на търновски лтопис36. Впрочем, все пак имаме няколко статии и фрагменти с исто­рическо съдържание, а именно: известия за основаване на българската пат­риаршия в 1235 г., поменик на починалите царе, царици, патриарси, епис­копи и боляри, преглед на народите и езиците, в който народите се сравняват с животни (отнася се приблизително към началото на XIII в.), прибавеният тук преглед на езиците и на писанията и намереният от Захариева пергаментен лист от хроника, в който се говори за мана­стира Лъвък в Родопа37.

Вън от всичко това, в България били съставени и две големи ком­пилации на всемирни хроники, които преминали също в Русия и в Сърбия. Първата рецензия на летописеца елински и римски (до 963 г.) е съставена от преводи на Малала, Амартола, на приказката за Александър Велики, библията и някои апокрифи; пак тук се среща много пъти вече споменуваният списък на българските царе. Втората рецензия, при обработката на която, освен византийците, използували и руския Нестор, довежда събитията до 1204 г. Хронографъ, еже есть лѣтописецъ, който се свършва с падането на Цариград в 1453 г., намерил толкова радушен прием в Русия, че издържал там още три нови редакции (първата в 1512 г.). Авторите му знаели Нестор, Доментиан, Цамблак, Константин Костенечки и др. славянски писатели. За българската история, за Борис, Симеон, Самуил, за богомилите, за Калоян, Асен II и т. н. хронографът не съобщава нищо ново38.

Нов период за историята на литературата настанал с възцарява­нето на цар Иван Александър (1331—1365), ревностен любител на книгите. По негова заповед била преведена на старословенски език хрони­ката на Константин Манасий (до 1078 г.). Оригиналът е написан в сти­хове, а преводът е направен твърде изкусно в проза. Това произведение е запазено в два ръкописа, единият от които (в Москва) бил напи­сан в 1345 г. за самия Александър, а другият (във Ватикана) бил преписан през втората половина на XIV в. и е украсен със 70 цветни кар­тини, изобразяващи, между другото, войните на Крум, Симеон, Самуил и семейството на Александър. Многобройните вмъкнати добавки на преводача са взети, изглежда, по-скоро от съответните гръцки произведения, откол­кото от родни летописи. Този старословенски превод бил преработен на ромънски в 1620 г. от монаха Михаил Мокса за епископ Теофил Римникски и снабден с добавки от български, сръбски и ромън­ски летописи39.

12. Евтимий и неговата школа. При Александър работил споменатият по-горе Теодосий Търновски, реформатор на църковната дисциплина, чиято дейност за дълго оставила следи в областта на книж­нината. Той превел„ Главы зѣло полезны“ от Григорий Синаит. От учениците му, които той събирал около себе си в Килифаревския си скит, получили особено значение Дионисий и Евтимий.

Иеромонах Дионисий знаел Св. Писание, както на гръцки, тъй и на славянски, почти наизуст. От трудовете му знаем само плавния му и сполучлив превод на Иоан Златоустовия Маргарит40.

Знаменит бил Евтимий, чийто образ само в последно време почна ясно да изпъква от мрака на старобългарската история. Той бил също ученик на Григорий Синаит. По-късно той се присъединил към Теодосий и го придружавал във всичките му пътувания. След смъртта на учителя си отишъл в Цариград, в манастира на Св. Иоан Студит, след това на Атон, в манастира Лавра, гдето император Иоан на връщане от Италия в 1370 г., останал без средства, се опитал да изтръгне от него, като от най-богат монах, пари. По-късно прекарал известно време на о-в Лемнос, върнал се в отечеството си и в „Пера“ при Търново се заел да провери старословенския текст на Св. Писание и на богослужебните книги41. Когато около 1375 г. бил възведен в сан па­триарх, около него се събрала нова литературна школа от българи, сър­би и руси. В усилията си той намерил поддръжка у цар Шишман, който, подобно на баща си, бил любител на книгата. Евтимиевите трудове, на брой 18, повечето жития на родните светци и окръжни послания дотогавашните църковни началници, заслужват, поради съдържащия се в тях исторически материал, едно пълно критично издание. Скоро, обаче, изгаснал този нов книжовен живот под развалините на разрушените гра­дове и манастири. Смъртта на Евтимий описахме вече по-горе. Евтимий почитал църквата в своите легенди, а цар Шишман — народът в песните42.

От кръга на Евтимиевите ученици е излязъл, вероятно, и Иоасаф, видински митрополит, който (след 1393 г.) съставил житието на Св. Филотея Търновска. Приятел и ученик на Евтимий бил и ученият и благочестив Киприан (1406), въстановител на науките в Русия, от 1379 г. киевски митрополит.

Първо място между Евтимиевите ученици държи Григорий Цамблак, родом търновчанин43. Той живял на Атон, след това бил игумен на сръбския Дечански манастир, по-късно в манастира на Св. Пандократор (Нямца) в Молдова, от гдето дошъл в Русия по покана на Киприан. Литовският велик княз Витолд скъсал църковната връзка между Москва и Киев и заповядал в 1415 г. на руските епископи да посветят Цамблак със собствената си власт за киевски митрополит, а това навлякло върху Цамблак анатемата на цариградския патриарх. За своето разположение към западната църква той бил отлъчен също и в Москва. В 1418 г. той бил изпратен от Витолд да преговаря за уния в Констанц; впрочем, той закъснял и умрял в 1419 г. От многобройните му трудове заслужават да бъдат споменати 24-те духовни речи, похвалните му слова за Евтимий и Киприан и житията му на Св. Ромил и на краля Стефан Урош III44.

Константин Философ Костенски или Костенечки, българин от Костенец (при изворите на Марица), или (според мнението на Ягич) от Кюстендил, намерил след падането на царството прибежище при двора на учения сръбски княз Стефан Лазаревич. Дейността му, собствено, се отнася към историята на сръбската литература. Насока, обаче, в нея той получил от Евтимиевото учение; учителят на Константин Андроник бил непосреден ученик на последния търновски патриарх. По искането на деспота Стефан Констатин съставил своя граматика, в която се срещат понякога много ограничени и детски възгледи, пълна теория за ония линии, точки и чертички — теория, чрез която простият правопис бил тъй извратен към края на средните векове. Произходът на словенския църковен и писмен език за Константин е вече тъмен; той смята, че Кирил Философ и другарите му превеждали главно на руски език, при което, обаче, взаимствали думи от български, сръбски, хърватски, боснен­ски и чешки езици45. Много по-добър негов труд е съставената от него в 1431 г. биография на Стефан Лазаревич (1389—1427) — най-доброто историческо съчинение на старосръбската книжнина, пълно с подробности; авторът вероятно, е имал пред себе си по-добри гръцки образци46.

Макар и да не може да се отрекат на Евтимий и на неговите ученици усърдни залягания да обогатят книжнината, обаче, въпреки това трябва да се признае тяхното вътрешно достойнство за нищожно. От яснотата, енергията и естествената простота на Йоан Екзарх и на монаха Храбра тук няма ни помен; тук процъфтява византийската риторика. Самият език (особено в синтактично отношение) е развален от гръцкото влия­ние, неестествен и мъчен за разбиране. Най-добре от всички е писал още сам Евтимий. Набора на думи и надутостта на Цамблак никой в българската литература не е надминал. В Константиновата граматика се срещат много куриози; също и в историческите му трудове езикът понякога е тъмен и изкуствен. Тази книжнина никога не е проникнала в народа: чужд му е бил ученият й църковен език с неговите арха­изми и гърцизми.

Заедно с църквата и с държавата угаснала също и литературата. През следните три века старите ръкописи станали плячка на чужденци-вандали и на домашните червеи и молци, а нови малко се прибавяли.



1 Старобългарските ръкописи са пръснати по цяла Европа. Има много и в самата България по църкви, манастири, в читалища и в частни ръце. Ръкописите на Рилския манастир са описани от Григорович (Оч. путеш., 187) и от Чолаков (Бълг. книжици 1859, 688—692); на Атонския от Григорович и българина К. Д. Петкович (1865). Освен това, български кодекси има в Ромъния, в манастирите на Фрушка гора, в библиотеките в Белград, Загреб, Прага (в музея Шафарикови кодекси), в Берлин и Виена, Рим, Англия, Франция и т. н. Най-големите сбирки от старославянски ръкописи са в Русия; в най-ново време те значително са обо­гатени с паметниците, събрани от Григорович, Хилфердинг, Порфирий, Успенски и Норов. В последните години се почна основателно разучване на руските библиотеки и се издават точни палеографски и филоложки техни описания. Кодексите са пи­сани повечето на пергамент, приготвен понякога много грубо от овча, телешка или зайча кожа. Рано също се почва да се пише и на тъй употребителната на изток памучна хартия (на такъв материал са написани, напр., грамотите на Асен II и на Константин).

2 Шафарик, Sebr. spisy II, 502, 504, 505; ср, 204 Slovansky národopis, Praha 1842, 33.

3 Шафарик, Ueber den tlrsprung und die Heimath des Glagolitismus, Prag 1858, 31, 32, 45

4 Често употребяваното сега название „старобългарски" може лесно да доведе до смесване с езика на първобитните неславянски българи.

5 Miklosich, Altslovenische Formenlehre in Paradigmen mit Texten aus glagolitischen Quellen, Wien 1874 (Уводът). Даничич, Диоба словенских jезика, Белград 1874, присъединява се към Миклошичевото мнение; ср. Čas. česk. musea 1875, 113,

6 К. Иречек, Starobulharsk6 nosovky Čas. čes. musea, 1875. 325 —330. От многобройните приведени там доказателства тук ще споменем само следнитe: Σουνδέασκος (Сѫтѣска, грам. 1020), Sfentogorani (свѫтогоране) 1274, Οσφεντίσθλαβος, Σφενδοσθλάβος (Свѫтслав). Носови звукове в някои думи е чул Григорович в 1845 г. около Охрид. Безспорни доказателства за това намерих и аз в някои наимено­вания на местности около Преспанското езеро у Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin und Wardar: Лаг или Ленк (старослав. лъг), Гломбациани (глъбачани), Дамбово (дъбово: дъб) и т. н: Ср. Дриновата статия в Периодическо списание XII. Дринов показал безспорно съществувание на носови звукове в околностите на Костур, т. е. в село Команичево, Загоричене, Бобища, Котори, Олишча, Бомбоки, Фотиничишча. Там говорят; рендове, йензик, гренда, пендесе, мъндра, зъмби, чъмби; други думи с ринизъм Дринов не срещнал.

7 П. Й. Шафарик, Pohled па provSk hlah. pisemnictvi (Čas. česk. musea 1852. Sebr. spisy III 199). Pamatky hlah. pisemnictvi, V Praze 1853. Glagolitische Fragmente, Prag 1857. (Jeber den Ursprung und die Heimath des Glagolitismus. Prag 1858.

8 Срезневскiй, Древнiе глаголическiе памятники, Спб. 1866, с много снимки (Книгата е излязла само в 100 екземпляра). Ср. D. Котляревскiй, Uspechy slavistiky па Rusi, Čas. česk. musea 1874, 26.

9 Шафарик, Ursprug des Glag., 12, 29.

10 Написанiе o правѣй вѣрѣ, издадено от Срезневски, (Свѣдѣнiя и замѣтки о малоизвѣстных памятникахъ, Спб. 1867); Словото е издадено от Попов (Описаше рукописей Хлудова, Москва 1872 г.) и от Срезневскiй (Извѣстiя Акад. 121, 2, 145).

11 Буслаев, Историческая хрисгоматiя церк.-слав. и древне-русскаго яз. Москва 1861, 174.

12 Най-старите старослав. паметници с посочване на времето се отнасят към XI век, Най-старото датирано ръкописно евангелие е кирилският ръкопис, написан в 1056 г. от дякона Григорий за Новгородския посадник Остромир. По-стара е недатираната „Савина книга“ (открита от Срезневски, ср. неговите Древнiе слав. памятники юсоваго письма. Спб. 1868, в което са изброени 33 стари кирилски па­метници от българска редакция), Малко по-нов е издаденият от Рачки (Загреб 1865) глаголски Асеманов сборник. Тези три ръкописа съдържат евангелие, разделено по зачала. От четвероевангелията има твърде стари глаголски ръкописи (напр. Зографското, сега в Русия). Двете евангелия на босненските богомили (около 1404 г.) са преписани от много стари текстове (Даничич, Starine III). Най-старите апостолски деяния (XII в.) са намерени в Македония, най-старият псалтир (XI в.) в Русия. В Болоня се пази кирилски псалтир с много глаголски добавки, напи­сани в равна при Охрид в 1230—1241 г. при Асен II, завоевателят на Македо­ния, а не при Асен I, както обикновено се мисли.

13 Вж. Шафарик, Разцвет слав. письменности в Болгарiи.

14 При Дебърщица, не далеч от Пещера, има развалини от църквата Св. Седмипочетни. Захариев, 60.

15 Издадено от Шафарик, Pam. dřev. pisemn. Jiho—slovanuv (Praha 1851, 1873), от Миклошич и от Дюмлер с латински превод (Denkschr. W. Ак. XIX и Vita s. Methodii, Vind. 1871) и от Перволф в Fontes rer. boh. I.

16 Описан е от Бодянски, Журн. Мин. Нар. Просв, XXIII, 1838 и от Срез­невски, ib. XXXI, 1841.

17 Досега от тях са издадени само отделни късове. Ср. Шаф. Ill, 179. Невоструев, Описанiе рукоп. моск. син. библ. II. 2, 32 и 409, Ягич в Starine V, 28, Стиховете са дадени у Срезневски, Глаг. пам, 23.

18 Иоан Екзарх е наново открит от Калайдович (Iоаннъ Екзархъ, Москва, 1824. fol.) Ср. Невоструев, Шафарик, Ягич (Historija knjizevnosti naroda hrvatskoga ili srbskoga I, 68). Шестодневът е препечатан изцяло в Москва от Бодянски, обаче, по причини за нас съвсем тъмни, нито един екземпляр не бил пуснат на бял свят

19 Старославянските преводи на Малала и Амартола още не са издадени. Два тома от критичното издание на Симеоновия сборник от Бодянски, плод на 25-годишен труд, скоро ще излязат на бял свят. Съчинението на Храбра е издадено от Шафарик (Pam.) „Чудо о крестѣ и т. д.“ — Срезневскiй, Древнiе пам. русск. письма и языка, Спб. 1863. Ягич, Ein Beitrag zur serb. flnnalistik (Rrchlv fiir slaw. Philologie II) доказва, че произведението на Григорий е по-скоро Палея (старозаветна история), отколкото превод на Малала. Ib. за Амартола и за други историч. книги.           

20 Разликите лесно се разпознават. Българите много често смесват носовките (ж и ѧ), защото понякога ги произнасяли като ъ. Русите писали ѫ със значение у и употребявали ѧ вм. ѩ. Сърбите заменят ѫ, ѧ, ы, ъ с буквите оу, е, и, ь. Бук­вата ѫ, наречена юсъ, е верен признак за българския произход на ръкописа.

21 Най-доброто издание в Казан, списание „Православный собесѣдникъ“, 1864, април—август.

22 Издадено от архим. Леонид в „Моск. Епарх. Вѣдомости“, Москва, 1871. Ср. Голубинскι, 709. Атанасий също е писал за гръмовната стрела.

23 Попов, Опис. рукоп. Хлудова, 393. Шафарик III, 183 е взел погрешно този архиеп. Иоан за Иоан Екзарх.

24 Сборниците Берлински (XIII в.) и Петербургски (XVII в,) са описани от Ягич, Starine V; Бѣляковският кодекс, намерен при Търново, е описан от Славейков, Бълг. Книжници 1859; Белградският сборник (XV11I в.) е описан от Новакович, Starine VI. Някои кодекси от XVI и следв. векове у Григорович и Дринов.

25 Н. С. Тихонравов, Памятники отреченной литер., Москва 1863 г. (2 тома текст). А. Н. Пыпинъ, Очерк лит. исторiи старѣйшихъ повѣстей русских, Спб. 1857, след това много издания в Пам. стар. русск. лит. Спб. 1862 г., в Лѣтоп. археогр. коммисiи 1861 г. I, в Арх. Вѣстн. I, и т. н. Много текстове са издадени от Срезневски; между южните славяни най-добрият познавач е Ягич.

26 За разговора на трите светители в провансалската литература вж. Ягич flrchiv I, 2 р. 335.

27 Пълно събрание на Иеремиевите трудове има в българските сборници, берлинския и петербургския, а също и в хърватския от 1468 г.; в Русия — не­пълно само. Издадени са от Пипинъ, Тихонравов, Костомаров и Ягич (Аrchiv IX, Starine V, 79; ср. Hist, knjiz. 82). Ср. Пипин, Обзор слав. литер. 72, Рачки, Rad VII и Голубинскiй 155.

28 Латинският ръкопис се пазел в Конкорецо (Concorrezo) при Монца, гдето имало патаренско епископство. Сега се намира в старата архива на инквизицията в Каркасон. По латински е издаден от Benoist, Hist, des Аlbigeois I, 283. Thilo, Cod. apocr. N. T. 884; старосл. у Ягича (Starine V), у Срезневски, Пам. юс. пис. 406, А. Попов, Опис. рук. Хлудов 339: руският текст у Тихонравов.

29 Някои български в Бѣляковския сборник. Между книгите на манастира в Родосто се споменава в 1077 г. Σείσμοβροντολίγίον (Гръмовник ?) Sathas, Bibl.graeca I 50,  BpovxoXδytov καί σεισμολόγιον споменава също и Const. Porphyrogennetus de caerem. aulae, ed. Bonn. II, 524.

30 Сръбският текст е издаден от Ягича, Starine III, с историко-литературен увод; пак там (V) е описаният от него български сборник „Александрия“, преведен от гръцки в 1844 г. от учителя X. П. Василев в Карлово на Балкана между другите биографии на Александър В.; в България тя е била любимата книга за леко четене.

31 Българската е издадена от Миклошич, Starine III, хърватската — от Ягич. Archiv IX, руската от Пыпин, Очерк литер. исторiи повѣстей русских 55, 306. Вж. и стр. 184 за разговора на рицара Pierre de Bracieux с цар Калоян и българите.

32 Сръбският Стефанит с бълг. варианти е публикуван от Даничич, Starine II. Бълг. сборници за Варлаама (още не изд.) в Рилския манастир и в манастира Кицкани на долни Днестър. Предположението на Пипина за българския произход на руск. Синагрип се потвърждава от Бѣляковския сборник. Чехск. Варлаам (XIV в.) и „Kalila va Dimna“ (= Стефанит, Прага 1528) сж преведени от латински.

33 С. Палаузов, Синодик царя Борис, Временник Имп. общества исторiи и древн. pocc. XXI, Москва 1855. Пълно издание още няма, М. Дринов тази година (1878) намерил още един нов ръкопис.

34 Калоян пише в 1202 г. на папата, че Петър и Самуил са получили ко­рона от Рим, „sicut in libris nostris invenimus esse scriptum“, след което папата заръчал на своя легат „tarn per libros veteres, quam alia documenta inquirere diligentius veritatem“. Калоян отново пише в 1204 г.: „inquisivi antiquorum nostrorum scriptures et libros, et beatae memoriae imperatorum nostrorum praedecessorum leges“.

35 Григорович, O Сербiи, приложението, стр. 2.

36 Тъй наречените хроники в библиотеката на английския пътешественик Ro­bert Curzon (по-късно на лорда Zouch), според съобщението на проф. Братислава са нищо друго, освен две евангелия: едното с образа на цар Иван Александър, и семейството му, другото е написано за Стефан Душан. Ср. моята статия: Altsla· visshe Handschriften in England, Ягич, Archiv III (1878), 121—133.

37 Известие за патриархата у Палаузов, I. с., после у Раковски, Асен, 50; има го в синодика на Борила и в един македонски сборник от библиотеката на стареца хаджи Юрдан Константинов във Велес, в който има много неизследвани, повечето богомилски ръкописи; надявам се, че всички тези съкровища скоро ще бъдат пренесени на по-сигурно место. В Поменика към Синодика има един пропуск от Константин до Александър: втори, още неиздаден поменик с имената на българските царе, царици и патриарси намерил в Бояна Григорович, Очерк пут., 189; третият, за жалост, също тъй непълен, е открит в 1875 г. от М. Дри­нов. Списъкът на народите е издаден от Шафарик II, 732. (Ръкописите в Кар­ловци, у Григорович, у Дринов; също и в Белковския сборник).

38 Попов, Обзор хронографов русской редакцiи, Москва 1866—69, 2 тома. Пак от него, Сборник слав. и русск. сочиненiй и статей, внесенных в хронографы русск. редакцiи, Москва 1869. Ср. рецензията на Рачки в Rad. XIII.

39 Чертков, О переводѣ Манассиной лѣтописи, Москва, 1842. Рачки Ocjena izvora za hrvatsku i srbsku poviest, Zagreb 1864, 156. Дринов, Период, списание II Билярскiй, O средноболгарском вокализмѣ, Спб. 1858 г. Ягич, Ein Beitrag zur serb Analistik (Аrchiv für slav. Philologie II). От миниатюрите на Ватиканския кодекс са обнародвани само пет. За ромънската хроника на Мокса вж. у Григорович, О Сер­бiи, гдето са препечатани и добавките.

40 Ръкоп. от 1469 г. в Загреб. Starine I, 52. За „главахъ зѣло полезныхъ“ вж. арх. Леонид, Из исторiи югослав. монашества XIV в., Москва 1871 г., стр. 7.

41 Първите следи от поправки се отнасят към 1374 г., когато сръбският Триод с Типикон и Октоих били преписани от „извода новога бугарскога езика“ (Ягич, Hist, knjiž. 161). Едно прегледано евангелие е преписано в 1383 г. (Шаф. Urspr. des Glag. 21). Апостолът и Псалтирът от това време съвпадат също тъй с оригинала.

42 Житията на св. Иван Рилски (напеч. в Киев в 1671 г., в Белград 1836 и 1870, критич. издание на Новакович в Гласник 22), на Св. Петка (изд. Новакович, Starine IX), на св. Филотея Търновска, на еписк. Иларион Мъгленски (изд. Даничич, Starine I) и на св. Теодосий Търновски. Не са издадени също окръжните послания до монаха Киприяна на Св. Гора, до рум. монах Никодим и до митропол. Антим северински. Похвалното слово на Константин и Елена, съставено по желани­ето на цар Шишман — в Труды кiевской акад., окт. 1870. Освен това, Евтимиеви са: Зографският проскомидий (изд. в Гласник 25) и похвалното слово на св. Михаил от Потука и т. н.

43 Когато Киприян потеглил за посвещение във Византия, посетил в Тър­ново Евтимий, а Цамблак в това време, както сам казва, бил още дете.

44 Биографията на крал Стефан Урош III според българия сборник в Аrichiv IV, а според сръбския — в Гласник XI. Ср. Рачки, Ocjena 167, 471.

45 Извлечения на Даничич в Starine I.

46 Първо издание на тази имаща голям кръг читатели, изпъстрена с много добавки и внесена в руските хронографи книги, у Попова (Изборник, вж, заб. 36) 92—130; второто—от д-р Янко Шафарик, Гласник 28 (1875), третото и най-доброто — от Ягич, Гласник 42 (1875), с много важен предговор. Няколко късове у Григорович, О Сербiи в ея отношенiях к соседним державам (Казан 1859), представляват още по-стар и по-оригинален текст.

Съдържание: