x Старобългарските  селяни и крепостничеството

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Старобългарските селяни и крепостничеството

В противоположност на съседните Сърбия и Византия, гдето положението на селското население е познато напълно точно, в България само няколко места в грамотите дават оскъдни сведения за това. В 1347 г. в недвижимите имоти на манастира в Оряхово живеели „или парици и отроци, или технитаре, или люди накови любо“. В най-стария вирпински хрисовул (1258— 1277) четем за манастирски отроци. А от още по-стария хрисовул, даден от императора Василий II на охридската църква (1020), узнаваме, кол­ко парици е владеело всяко българско епископство. Парици — църковни селяни често се споменават в писмата на архиепископа Теофилакт. И все пак тези оскъдни данни са достатъчни да се направи заклю­чение, че в България е имало крепостничество, подобно на византийското: парик, πάροιχος, colonus. И в Сърбия също тъй се споменават парицы и отроци; в XIV в. там се явяват още сокалници, меропси и кметове.

Когато славяните почнали да се заселват на полуострова, те намерили по-голямата част селско население прикрепено към земята. През епохата на римската империя се образувал т. н. колонат, който дължи своя произход не на античното робство, а на колонизацията на цели маси военнопленници варвари. Скоро поради прекомерните данъци свободните земеделци били принудени да се подчинят като колони на едрите земевладелци. В Мизия развоят на крепостничеството бил също тъй подготвен от господството на финските българи. В България ангарията в полза на болярите съществувала още в 894 г., значи още в онова време, когато другите славянски племена знаели само обществени работи. В X век богомилите проповядвали, че човек не е длъжен да работи на господаря си и решително въставали срещу „роботите“.

След падането на България в 1018 г. византийските учреждения все повече се насаждат; при все това, още в XIII в. в южнославянските земи имало много свободни хора, които по своя воля са могли да сменят местожителството си. Земята тогава била населена много слабо, затова светските и духовните владелци се грижели не само да набавят за чифлиците си поселници, но и да ги прикрепят към земята. Скоро самите князе почнали да даряват на манастирите и болярите села заедно с жителите; жителите, макар и да се поселявали под известни условия и доброволно, не могли вече да проявяват никаква съпротива. В Сърбия още в 1322 г. съседи се скарвали заради колонистите, като заради вещи; понякога цели семейства се жертвуват на манастири „на вѣки вѣковъ“. В българските документи четем, че наприм. Оряховският мана­стир в 1347 г. придобил участъци земя заедно с жителите и че цар Шишман в 1378 г. в село Градечница подарил на Рилския манастир попа Тудор с децата и с целия му род и Петър Теодосов с неговите братя1. И така по целия полуостров бил в сила Юстиниановият законник, докато турците пуснали в ход корана, който признава само правоверни и неверни.

Не може да се установи разликата между парик и отрок. Несъмнено е само едно, че парик е гръцкото πάροοκος; за значението на думата отрок, която често се среща и в Сърбия, и до сега още нямаме едно общоприето мнение. Даничич  смята като общ израз за всички класи на несвободни.

Византийският, българският и сръбският крепостен народ съв­сем не е бил роб: той е притежавал свой собствен имот и своя собствена земя; нямал, обаче, право да я напуща. В XIV в. един хванат при побягване сръбски селянин жигосали по лицето. Парика не продавали нито подарявали и не освобождавали без парчето земя, на което живеел. Задълженията към своя господар, които се заключавали в определено число работни дни или пък в заплащане в натура, твърде разнообразно се установявали от правните обичаи, от договори или закони. В Сърбия един мероп имал право да се оплаче пред съда от своя господар, па бил той самият цар, ако последният би поискал от него нещо повече, отколкото законът допуска.

Нито духовен сан, нито военно звание не освобождавали крепостния селянин. Посветеният за свещеник крепостен бил собственост на го­сподаря си, при предположението, че последният ще му дава средства за препитаване; само епископският сан давал пълна свобода. В България се срещат подвластни попове върху земите на манастирите във Вирпина, Оряхово и Рила.

Технитари, според оряховския документ, са занаятчиите (τεχνίτης); в стара Сърбия ги наричали майстори. Още тогава на Балканския полуостров имало селища, които се занимавали изключително със занаяти.

У южните славяни имало и роби (ст. бълг. рабъ, ж. р. раба или рабьiня, δύδλος), в Сърбия напр. такива били военнопленниците татари. От Албания и Далмация още в 1459 изпращали роби (вероятно християни) в Италия2.

В България, както и във Византия, наред с крепостните имало и свободни поселници главно по балканските и родопските висоти.



1 Ср. проф. T. Зигел, Законник Стефана Душан, Спб. 1872, I, 21, 142 Ценни бележки има в съчинението на д-р V. Frühauf: Ρravni poměry a pùvod kolonùv se zvlaštnim ohledem na Jihoslovany a stredovgku, Pamitky, dil V (1863) 64, Mortreuil, Hist, du droit byz., Paris 1847, III, 52 и сл.

2 Зигел 129, Макушев, Варшав. универс. известiя за 1871 г. № 6, стр. 13.

Съдържание: