x Цар Иван Асен II

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Цар Иван Асен II

Иван Асен II, „сьiнъ стараго Асѣнѣ царѣ“1 най-великият от Асеновци, без сам да е завоевател, разширил границите на царството си, прието от него в разнебитен вид, до такива размери, каквито вече от няколко века не е имало, па до каквито и по-после никога вече не е дости­гало. Той обърнал внимание също и на вътрешното благосъстояние. Споменът за него не е затъмнен с никаква жестокост: бил човеколюбив и кротък управител Византийският историк Дкрополит разказва, че всички съвременници гледали на него като на бележит и щастлив чо­век; „понеже не потапял меча си в кръвта на поданиците си и не опетнил себе си с избиване на гърци, както обикновено правели по-раншните български господари, затова той станал скъп и драг не само за българите, но и за гърците, па и за други народи“. А неизвестен нам български монах пише пак за него: „Иван Асен, великият и благочестив цар, син на стария цар Асен, със силна любов към Бога въздигнал българското царство повече, отколкото всички други предишни ца­ре ; строил манастири и ги украсявал със злато, бисер и скъпоценни камъни, надарявал всички свети Божии църкви с много дарове и проявил към тях голяма щедрост; всеки духовен чин: архиереи, йереи и дякони той обсипвал с големи почести и най-после възобновил и патриаршията на българското царство“2.

Латинската империя в Цариград само след десетгодишно съществуване почнала вече да се разлага. Император Хенрих, „вторият Дрес“, както го наричали гърците, в 1216 г. внезапно умрял в Солун, по общо мнение, от отрова; някои обвиняват съпругата му българка, а други — приближените му; Хопф подозира в това ломбардеца Бландрат. Наследникът му и шуреят му Петър де Куртене, като пътувал веднъж от Драч за Солун, бил изменнически неочаквано нападнат от епирците, в плен у които и умрял. След Петър заел престола брат му Роберт, който без пречки от страна на маджари и българи пристигнал в 1220 г. Цариград. Много му помогнали роднинските му връзки: една година преди това Асен II се оженил за Мария, дъщеря на маджарския крал Андрей II, който пък от своя страна бил шурей на Роберт3. Роберт, невеж страхливец, бил принуден в 1228 г., след позорни любовни авантюри, да избяга от Цариград. Наследникът му Балдуин II бил още малко момче, а състоянието на империята изисквало енергичен мъж. Някои предлагали за регент Асен, който, като зет на Андрей II, бил в роднински връзки и с Балдуин, а за да станат връзките още по-здрави, съветвали един годеж на Балдуин с Елена, непълнолетна Асенова дъщеря4. Асен заявил, че е съгласен, и обещал да отвоюва за Балдуин Тракия, в която неуморимият Иван Дука Ватацес (1222—1245), наследник на Теодор I Ласкарис, превзел дори Одрин. Обаче, страхът от българите и отношението на клира взели връх. Пови­кали Иван де Бриен, бившия ерусалимски крал, който наистина в 1231 г. пристигнал със силна войска, но поради своето скъперничество и бездейност не оправдал надеждите. Много рицари и оръженосци предпочели да напуснат латинските знамена и да постъпят на служба у Асен5.

Между това в Пиндските земи възникнало ново царство, което скоро почнало да има силно влияние върху съдбините на полуострова. Там (1214 г.) след Михаил Тепирски дошъл брат му Теодор, див и вероломен воин. Само в няколко години той превзел Охрид, Прилеп и Пелагония, подчинил под властта си албанците, които тъкмо тогава под предводителството на Димитрий се борели с венецианците в Драч, превзел този град, Корфу и дори Солун (1222), а също и с измяна отнел от Ватацес Одрин. Слав бил заставен да се присъедини към него и да се ожени за племенницата му. Теодоровото царство се простирало вече от море до море: от Коринтския залив до Марица. Тогава приел и титлата император, бил коронясан от Димитрий Хоматиан, охридския архиепископ, и сякъл монети с образа си.

Асен отначало сключил с Теодор съюз, за чието закрепване Теодоровият брат Мануил се оженил за Асеновата незаконна дъщеря Мария; скоро, обаче, Теодор изменил на клетвата си и заменил прия­телството си с вражда. С многобройна войска от гърци и франки (наемници) нахлул в Тракия. При село Клокотница (сега Семидже), между Пловдив и Одрин, на големия цариградски път се срещнали неприятелските вой­ски през април 1230 година. Асен заповядал да носят напред разгънат на едно копие текста на нарушения договор. С дружина едва ли от 1000 кумански наемници отпочнал той боя. Теодор бил победен и пленен с много велможи. Другите пленници Асен веднага след битката пуснал на свобода и незабавно навлязъл в Теодоровото царство.

С необикновената си кротост и човеколюбие Асен привлякъл към себе си населението на завоюваното царство, в което жителите в по-голямата си част били българи. Без бой победителят завзел Одрин и почти цяла Македония и Албания до Драч6. Никакви нови те­гоби не наложил той на новите си провинции, освен обикновените данъци и издръжка на местните гарнизони.

От Самуилово време българските славяни сега пак са обединени под един скиптър. Асеновото царство се умивало от три морета. Освен Дунавска България сега в състава му влизат още: Браничево и Белград, Ниш и Велбъжд (Кюстендил), Тракия с Дидимотихон и Одрин, цяла Македония, а именно окръзите: Серски, Скопски, Прилепски, Деволски и Охридски, а по-нататък Албания с Елбасан до Драч. Деспот Слав Мелнишки изчезва от сцената; умрял е, вероятно, като един от най- видните Асенови боляри7. В Солун и в остатъците от Епирското царство бил поставен Асеновият зет Мануил, който приел императорска титла. Западният съсед, сръбският крал Стефан Владислав бил също тъй женен за Асенова дъщеря. Тогава именно Асен построил съборната цър­ква Търново (по-после джамия), в която един надпис прославя подвизите му по следния начин: „В 6743 леѣто (т. е. 1230 г.), Индикт III. Аз, Иван Асен, во Христа Бога благоверен цар и самодържец на българите, син на стария Асен, създадох от основи този тъй свет храм и изцяло го украсих с живопис в чест на Св. 40 мъченици, съ чиято помощ аз на дванадесетата година от царуването си, когато храмът бе вече украсен, отидох на война срещу Романия, разбих гръцката войска и плених самия цар Кир Тодор Комнина с всичките му боляри. Превзех всички земи от Одрин до Драч, гръцката, освен това албанската и сръбската страни. Фръзите (франките) си запазиха само градовете около Цариград; но и фръзите се покориха на царствената ми десница, тъй като нямаха никакъв друг цар, освен мен, и живяха под моя власт по Божие повеление. Защото без него нищо се не върши и не се произнася ни дума. Слава на Него във веки. Амин“8.

Асен II въздигнал твърде много престолния си град Търново който тогава, сигурно, е изглеждал много по-иначе, отколкото сега (1878 г.) с жалките си развалини. Във всички български паметници, по византийски обичай, към името му се притурят бляскави епитети: „Цариград Търново, богоспасен Цариград, царица на градовете, царствен преславен град, наистина втори след Цариград“ 9. Нямаме никакви известия, кога е осно­вано Търново. Според едно предание, построили го великани, а според друго, негов основател бил Крум. За пръв път Търново е въздигнато от братята Асен и Петър, които го избрали за своя столица: тук е бил родовият им замък.

Пък и сега още всеки пътешественик се възхищава от велико­лепното разположение на българската столица. Първоначално тя се състояла от два разделени от бързотечната река акрополиса, също както Прага е съставена от двете разделени от Молдава крепости: Вишеград и Храдчани. Още византийският историк Никита Хониат с малко думи отлично е охарактеризирал разположението на града на асеновци10.

Янтра с големи завои се стреми от балканските склонове, между стръмни, отгоре плоски варовити скали към Дунава. На едно место със завоите си тя образува цял полуостров, на чиято източна страна се издига хълм, защитен от три страни от реката, а от четвъртата — със стръмни тераси. На върха на хълма е същинският Търновград. Единственият достъп към крепостта е по интересния хребет на скалата, широк 4 метра и 15 висок, който, спущайки се стръмно от двете си страни, от долината продължава нагоре към височината. Този естествен виадукт е прорязан само на едно место за укрепване с тесен дол. На разстоя­ние, каквото може да измине една хвърлена с лък стрела от тоя дол към крепостта и сега още (1878 г.) води добре запазена врата. Според свидетелството на турския географ Хаджи Калфа (1658) в XVII век старият царски дворец още е бил цял. У него четем11: „всред града се издига построен от издялани камъни шестоъгълен замък с пет врати. Янтра го обгръща като лунен сърп, и крепостта има връзка с водата (на реката) чрез две кули“. Сега там горе човек ще види само жалки развалини, обаче, височината, върху която е бил замъкът, все пак и досега още се нарича на български Царевец (Царювиц—спо­ред търновския изговор), „царева крепост“, а на турски — Хисар (крепост).

На Царевец се издигали дворците12, в които са живели асеновци, тертеровци и шишмановци. Един от дворците тук е съграден от цар Иван Александър, който в него свикал около 1355 г. събора против богомилите и евреите13. Наред с двореца на светския владетел е бил и дворецът на духовния глава на българите — патриаршията, или съборът – „майката на църквите в Българското царство“, църквата Възнесение Христово14. Сега няма следа от нея; според руските летописи, след превземането на града, турците я превърнали в джамия. Току до нея сияела църквата Св. Петка (Παρασκευή), чиито мощи Иван Асен, със съгласие на франките, пренесъл от крайбрежния град Епиватиса (по турски Боядос), намиращ се на 12 часа път от Цариград, в Търново и там ги погребал в „цръкви царстей“, която той, вероятно, е построил нарочно за това15. След падането на Търново турците се настанили на Царевец и на местото на разрушената през време на войната църква Св. Петка построили в 1435 г. джамия, съществуваща и досега16. Трета църква — в чест на св. апостоли Петър и Павел — имало долу, на брега на Янтра, срещу Трапезица; тя е сегашната митрополитска църква.

На десния бряг на Янтра, срещу Царевец се издига една уеди­нена скала с отвесни към реката до сто фута страни. Отгоре, на едно мал­ко пространство се издигала „славната крепост Трапезица“. Още римляните са имали в този укрепен пункт една малка крепост, чиито основи, спо­ред Г. Каница, могат и сега да се видят. На Трапезица цар Иван Асен I в 1195 г. изградил църква в чест на св. Иван Рилски, в която се пазели чудотворните мощи на националния патрон17, а близо до нея в Църквата на апостолите се намирали останките на св. Гаврил Лесновски18. От всичко това сега няма ни следа. Отгоре Трапезица (народът я нарича още Трепевица) е обрасла с храсталаци и служи за пасбище на кози и овци. В преданията се разправя за бляскави царски дворци и за седем намиращи се там църкви; според характера на местото това, сигурно, са били само малки и тесни здания и параклиси. Иманяри работят тук усърдно и, вероятно, намират много скъпоценни неща. В подножието на Трапе­зица, срещу днешната митрополитска църква, била славната, посветена на св. Димитрий и построена от Асен и Петър църква, в която българските царе се коронясвали. Неотдавна търновските граждани заградили оскъдните остатъци от нея, главно олтарната стена, със зид19. Двете крепости се съединявали с построен върху две арки мост, към който водели врати за откъм града.

Самият град Търново е разположен на споменатия по-горе полу­остров от Царевец на запад до близките височини и добре е запазен от към север и юг от стръмните брегове на реката. Във "времето на Хаджи Калфа имало само два моста през реката: единият към Трапе­зица, а другият на юг. Градът е растял бавно; още в 1211 г., при Борила е имало само една църква20. Сърбинът Доментиан, който в 1253 г. е написал житието на св. Сава, пише, че църквата Св. 40 мъченици „е край река Янтра, в новия град, в местото наричано Търново“21; от това можем да заключим, че градът, собствено предградието на Царе­вец, отчасти е построен едва при Асен II.

Църквата Св. 40 мъченици и намиращата се при нея Велика Лавра била на северната страна на града, до брега на реката. Преданията много разправят за чудесата, вършени от погребаните там светии, особено св. Иларион Мъгленски. В подземни гробове в нея се пазели останките на починалите царе. Стените на църквата били пълни с надписи, някои от които и досега се виждат в джамията. Освен това, градът бил пълен и с други църкви и манастири, които турците след превземането на града пре­върнали в джамии или бани. В баните често се срещат скулптурни ра­боти, изобразяващи сцени от Новия Завет. Главната баня, например, (баш-хамам) е едновремешната църква Св. Богородица.

Гребенът, който води от града нагоре към крепостта, вероятно е играл по-особена роля в историята на старото Търново. Тържествените шествия се явявали там в цялото си великолепие; същият гребен е служил и като удобна арена за кървави сцени.

Имаме едно интересно известие от епохата на последния патриарх Евтимий за околностите на Търново, изпълнени с високи скали и планини. „Край Търново, отделено само с реката, се простира поляна, виждана от вси страни, която се напоява от стичащите се там води и ласкае още отдалеч окото с прелестта на водите; тя е насадена с дървета, покрита е с най-разнообразни цветя и е пълна с овошки, а над нея се издига гъста и обширна гора. Тук се издигала църквата на Пречиста Дева, Майката Христова и Богородица, на чийто празник се е стичал тук от целия град народът с жени и деца“22. От малкото тези думи личи, че византийски образованият монах, наред с безсъдържателни фрази и библейски спомени, сполучливо е нарисувал и един хубав пейзаж. Такива примери, за жалост, са крайно редки. Киевският архи­епископ Григорий Цамблак, родом от Търново, от перото на когото е излязло това описание, споменава, впрочем, за поляната, само защото патриарх Евтимий забранил празнуваното там тържество, поради станалите там безчинства. От други извори узнаваме, че същото това место, разположено на юг от града, се наричало Света гора и че в тамошния манастир Св. Богородица е живял известно време и св. Теодосий Търновски23. Още във времето на Хаджи Калфа гората била запазена и служила за запазване на пасящия добитък от слънчевия пек24. Сега тя е гола, и в празнични дни там се веселят турци.

Малката равнина, намираща се на юг от другата страна на реката, се нарича Марлно или Марно поле. На половин час път на североизток е село Арбанаси, което, според легендите, е основано от 70 гръцки се­мейства по случай брака на някой цар с дъщерята на византийския император; всъщност обаче, селото не е по-старо от 400 години25.

По цялата търновска околност са пръснати много манастири. Само на един час път по-долу от града Янтра тече през една теснина и между два манастира: Св. Троица и Преображенския; други още манастири се спотайват из околните долини: Присовският (Св. Арахангел), Плаковският (Св. Илия), Къпиновският (Св. Никола) и т. н. Имената на основателите им — царе, царици и боляри отдавна са забравени, а ценните им ръкописи или отвлечени, или унищожени.

Търново, като престолен град на българските царе, патриарси и бо­ляри бил център на целия държавен и културен живот в XIII и XIV векове. Гражданите също така участвували в политическите движения. Не тъй е било в Сърбия. Сръбските крале и царе, както и много западни владетели, нямали постоянна своя столица, а живеели по ред ту в един, ту в друг замък на Косово поле, в Звечан, Паун, Сврчина, Породимля, или в градовете Раса, Призрен, а след завоеванието на Македония — в Скопие и Прилеп; по-късно в Крушевац, Смедерево и Белград. Ето защо там не е могъл да се създаде един център на политическия и литературен живот.

Мирът, зацарувал по българските земи през времето на Асен II, повдигнал търговията. Дубровчаните, които малко по малко взели цялата вътрешна търговия на полуострова в свои ръце, получили от Асен големи привилегии26, въз основа на които те, като „най- верни любими гости на царството ми“, могли безпречно да пътуват, да купуват и да продават. Дълго време после това дубровчаните си спомняли „за вярната дружба на високо прославения цар Иван Асен“27.

Оживил се и църковният живот. Асен II дал големи дарове на манастирите: тъй напр., Рилският28 манастир и атонските манастири Лав­рата и Протатон, а особено българският Зографски манастир29, които оцелели от опустошението, извършено на светия полуостров от разбойнишкия латински епископ Севастски.

Последователи на разни вероизповедания — православни, католици и богомили живеели в Асеновото царство. Папата в едно свое писмо до маджарския крал се оплаква от Асеновата веротърпимост към богомилите; той дава приют и покровителство на еретиците и затова царството му е препълнено с тях30. При Асен II дори и гър­ците признали независимостта на търновската църква.

Асен сключил съюз с император Ватацес, за да разрушат Латинската империя, на която се сърдил, откак не го избрали за настойник. Обаче, скоро след пристигането на Иван де Бриен в Цариград той бил твърде много зает с война против маджарите. Военните действия се развивали по трансилванската граница, във Влашко, около Белград и Браничево. Асеновият брат Александър разбил маджарите и пленил графа и воеводата на трансилванските сикули Богомир, Собеславов син. Маджарите пък от своя страна превзели опустошената Северинска31 област, т. е. Мала Влахия до Алута, където от вси страни се събирали колонисти; оттогава маджарските крале си присвоили титлата крале на България и на Кумания32.

След свършването на тази война Асен с Ватацес се обърнал срещу цариградските латинци. Войната отпочнал Ватацес, като превзел в 1235 г. венецианския Галипол. Асен и Ватацес с жените си се срещнали в превзетия град, а после на азиатския бряг на Хелеспонта, в Лампсак, била отпразнувана сватбата на дванадесетгодишния Ватацесов син Теодор с десетгодишната Асенова дъщеря Елена. Пак там била призната и независимостта на Търновската църква от византийския патриарх Герман, със съгласието на патриарсите Иерусалимски, Антиохийски, Александрийски и Иоаким, търновският архиепископ, в присъствието на мнозина гръцки и български епископи и монаси, бил тържествено въздигнат в патриарх33.

След тази среща българи и гърци се втурнали да опустошават Тракия до Цариград; долна Марица била определена като граница за за­воеванията на двете страни. Още същата година съюзниците заобиколили дори и самия Цариград34.

Между това Асен превзел пътьом и Пловдив, в който франките вероятно били заседнали здраво още след поражението на Борил; в 1219 год. там заседнал един роднина на Рене, нидерландецът Жерар де Стрем (Gerard de Stroem). Бриенн, съуправителят на малолетния Балдуин II, разполагал в Цариград само със 160 рицари и оръженосци; той бил принуден да разоръжи гърците и да разпредели оръжието само между наличните латинци. Генуезците и пизанците приготвили военните си кораби, Венеция изпратила 25 галери, а Готфрид II Вилхардуен, морейският княз, дошъл на помощ с флотилия и с десантна войска. С храбростта си латинците успели да отблъснат обсадните войски, а на морето италианците унищожили гръцките и българските кораби (1235). Асен, след безполезни настоявания от страна на папата да се откаже от съюза с Ватацес, бил отлъчен на 25 май 1236 г. в Рим35.

Бриен умрял в 1237 г. Асен изведнъж охладнял към съюза си с Ватацес. Може би отстъпчивостта на Балдуин II да му е дала повод за това, а може би той се опасявал от засилващото се могъщество на никейския император; както и да е, едно сблъскване между двамата съперници за завладяване на Цариград станало вече неизбежно, защото и „царят на българи и гърци“ с не по-малка радост би издигнал трона си на Босфора. Под предлог да види още веднъж поне дъщеря си Елена, невестата на византийския престолонаследник, пови­кал я той на среща в Одрин; от там, обаче, той я взел със себе си в Търново.

Като скъсал връзките си с Ватацес, Асен сега влязъл в сно­шения с папата. По лично негово желание (в май 1237 г.) в България бил изпратен папски легат Перуджийският епископ, който да води преговорите относно цариградската империя. Заедно с легата пристигал и Иоан Вилдхаузен, немец от Вестфалия, бивш босненски епископ. Но още на 28 февруари 1238 г. Григорий IX настоял пред маджарския крал Бела IV да обяви кръстоносен поход срещу Асен, тъй като последният не щял да се присъедини към римската църква и защитавал богомилите, с които тъкмо по него време католическата църква водела кървави война в Босна и в Южна Франция36. Същото нещо поискал папата и от император Балдуин. Бела се готвел за война с намерение да завоюва България37. На кръстоносците, които отидат срещу „еретиците и схизматици“ българи, обещали, че ще им се простят греховете. Самият, обаче, кръстоносен поход, както изглежда, не се състоял; Асен намерил, че ще е по-изгодно за него открито да се съюзи с Балдуин II, като негов „защитник“.

През това време едно ново движение на народите разтърсило Изток. Куманите, заплашени от нахлулите от към Русия татари, на тълпи бягали през молдаво-влашките равнини отчасти в Маджарско, а отчасти през Дунава, който на кожени мехове, запълнени с въздух, минали в България и залели цялата страна до Тракия. Много народ с дворянството се поселил в България. Пък и латинците завързали дружба с тях. В 1239 г. франки, българи и кумани потеглили заедно да обсаждат гръцките крепости в Тракия. Когато Асен атакувал Цурулон (Чорлу), внезапно получил известие, че жена му маджарката, син му и патриарх Иоаким умрели в Търново от чумна епидемия. Той погледнал на това като на Божие наказание за вероломството, изгорил обсадните си машини, върнал се вкъщи, изпратил обратно Елена и отново се помирил с Ватацес38.

Латинците от ден на ден изпадали все в по-затруднително поло­жение. Император Фридрих II в борбата си с папата намерил есте­ствени съюзници в лицето на гърците от Никея и Епир, а Балдуин II, покровителствуван от папата, трябвало скоро да почувствува гнева на импе­ратора. Асен и Ватацес в 1239 г. влезли в преговори с Фридрих II39, а Ватацес дори се оженил за незаконната дъщеря на императора и му дал клетва за вярност. Най-сетне в 1240 г. Балдуин II през Маджар­ско и България влязъл в Цариград с помощна (събрана на за­пад) войска от 700 рицари и 20,000 коня; и тази подкрепа, обаче, не могла да спре хода на работите. През време на похода франкската войска, въ­преки съюза на българите с Ватацес, намерила добро гостоприемство у първите.

Епирският император Теодор ние оставихме през дните на клокотнишката битка. Дълго време го държали под слаб арест, но на края царят заповядал да го ослепят за някакви си интриги, от каквито той не отвикнал дори и като пленник. В 1240 г. Асен се оженил за Ирина, дъщерята на пленения цар и освободил тъста си. С Асенова помощ Теодор успял да превземе Солун и да плени брата си „императора“ Мануил. Но понеже бил сляп, предал управлението на сина си Иван.

В юни 1241 г.40 умрял Иван-Асен II, най-великият измежду Асеновци и наред със Симеон, най-видният от всички български царе. Като син на възстановителя на царството, той прекарал младостта си в изгнание и завзел бащиния си престол след тежки изпитни и борби. След смъртта си оставил царство, което се допирало до три морета, и чието положение между християнските държави било закрепнало благода­рение на приятелските връзки със съседните владетели на гърци, сърби, маджари и немци. Българската държавна църква била също призната от гърците. Оживената търговия, великолепните постройки и рядката религи­озна свобода били също тъй признаци на вътрешно държавно благосъсто­яние. При един храбър и опитен наследник на престола това царство би скоро процъфтяло и би достигнало още по-голямо могъщество. Съдбата, обаче, решила иначе.


1 В един надпис от 1230 г., също и у Евтимия — в житието на св. Петка (Раковски, Асен, 12) и в поменик на царете (ib. 52). Някои историци погрешно го считат Калоянов син.

2 Раковски, Асен, 59, 54.

3 Theiner, Mon. Hung., 1 21 (1219); cum flzeno Bulgarie imperatore mediante nostra filia matrimonium celebravimus.

4 Че това е Елена (род. 1225 г.) личи от Sanudo у Bongars, Gesta Dei per Francos, II, 73; по-късно за нея се оженил Теодор II Ласкарис. Вж. генеалогич­ната таблица (гл. XVII).

5 Макушев, 58—61. Hopf, 252 и сл.

6 За Клокотнишката битка (Κλοκοτινίτζα, Клокотница) вж. Rcropolita (гл. 25), чието съчинение е главният извор на тази епоха. Ср. Rlbericus, 536. Още в XVI в. това село се наричало Клокотница, Ср. Heerstrasse etc. 98, 132. За границите на Асеновото цар­ство в 1230 —1241 г. вж. грамотата на дубровчаните (вж. по-долу), също Rcropolita, с„ Евтимий — Житието на св. Петка (Starine, IX, 57) и списъка на българските епархии при Иван Асена (ib. 53).

7 В поменика (Раковски, 51) и нему се чете вечна памет наред с царете и придворните.

8 Открито е от Даскалов (вж. стр, 103, заб. 13). Факсимиле от него има у Раковски, Асен, 9. Бриен е пристигнал в Цариград едва в 1231 г. Надписът е от времето, когато Асеновата власт (като опекун) над латинската империя изглеж­дала осигурена.

9 Ср. βασιλεύουσα πόλος, ή βασιλίς των πόλεων, 3στυ βασίλειον и т. η. Krause, Die Byzantiner (Halle, 1869), 15.

10 Ό Τόρνοβσς έρυμνοτάο), δjμα καί προφερεστάτη των κατά τόν Αjμον άπασών πόλεων, τεόχεσί τε ίσχυροΐς περφεβλημμένη καί ‘ρεύματί ποταμίφ διειλημμένη καί έπι δρους άκρωνυχία πεπολισμένη. Снимка на града има у Lejean, Voyage en Bulgarie, Tour du Monde, XIII, 1873, 143 и у E. Reclus. Nouvelle géographie universelle, I, (Paris, 1875), 213. Ср. географията на Неофит (на български, Крагуевац, 1835), стр. и сл., също Григорович, Путеш. 171—176, също Barth, Reise durch das Innere der Eur. Turkei, Berlin, 1864. Описание на Търново с илюстрации има дадено и у Каница, Donau Bulgarien, И, 38 — 58, от него и археологическият етюд; Tirnovo’s altbulgarische Baudenkmale (S. B. der Kais. Rkad. der Wiss in Wien, LXXXII, 1876, март, 271—288); имам пълно основание да се надявам, че сега, когато Търново е вече съвсем достъпно, ще се явят и други монографии за тези постройки.

11 Hadschi Chalfa, Rumeli und Bosna. Rus dem Turk, von Jos. von Hammer, Wien, 1812, 42.

12 „Полаты, иже суть сотворены топлоты ради“; Доментиан, 329.

13 Предание за св. Теодосий Търновски, Голубинскiй, 679.

14 Раковски, Асен, 51.

15 Евтимий, Житие на св. Петка. Starine, IX, 59.

16 Построена от Гази-Ферузбег в 839 г., геджри. Т. Н. Шишков, История на Българскьiя народ, Царигр., 1873, 263. Хаджи Калфа нарича строителя на джами­ята в крепостта „завоевател Фирнебег“.

17 Евтимий, Житието на св. Иван Рилски. Гласник, 22, 286.

18 Голубинскiй, 663.

19 Даскалов, 27.

20 Съборът в 1211 г.; „сѣде в иже тогда единой от великьiх цръковь“.

21 Доментиан (Белград, 1865) 333.

22 Житие на Етимия, „Гласник“, 31, 277.

23 Rad, VIII, 184.

24 Хаджи Калфа, 42 (погрeшно пише Светифор)

25 Вж. гл. XVII.

26 Грамотата от архивите на Дубровнишката република посредством руския консул У. Гагич била отнесена в Петербург. Според преписа на Гагич за пръв път е издадена от Шафрик (Pam., 2), а според оригинала от Срезневски, Известiя (1852), а след това от Миклошич Mon. serb., 3 и от Раковски, Асен, 56. Погрешно я считат някои за грамота на Асен I, царството на когото никога не е имало такива граници, за каквито се говори в нея.

27 В 1253, Miklosich, Mon, serb, 35.

28 Шафарик, Pam„ 2 изд. 107.

29 Евтимий в Starine, IX, 57. Една компилация, може би, от XVI в., от хрисовулите на Асен II и на син му Калиман I, дадени на Зографския манастир, има у Априлов, Болг. грамоти (Одеса, 1845), 31. Зограф имал тогава приходи от цялото българско царство, от риболовството по Дунава и по Охридското езеро, имал имоти в Серес, Никопол, София и другаде. В самия манастир по заповед на Асен била построена кула, която, по името на неговия син, била наречена „Михаилов пиргос“.

30 Theiner, Mon. Hung., I, 160. Под „hereticl“ тук съвсем не трябва да раз­бираме православните; те се наричат винаги „schismatici“.

31 В маджарските паметници „banatus de Sceurin, Zeurino, Zeureno, Zewerino, Seuerino“; в славян, от 1436 г. „Грѧдлѫщу ми к Северину“, „Северинскому банству господин“ (Венелин, Влахоболг. Грамоты, 22, 23, 57 и т. н.). Ср. Шафарик, II, 219. Първият маджарски северински бан е в 1233 година (Theiner, 1, 123)·

32 Rex Bulgarie за пръв път в 1235 год. Fejer, IV, 1. Ср. Roesler, 286; за пленяването на графа на сикулите: грамота от 1235 г., Teutsch und Firnhaber. Siebenb. CJrkundenbuch, XXV.

33 Местно известие имаме у Раковски, Асен, 51. Вж. Rcropolita, гл. 33, Nicephorus Gregoras, I, 29. Визант. хроника за 1391 г. (Sitzber. der W. Akad., IX, 393); Дринов, Mcropia болг. церкви, 86; Голубинскiй, 80.

34 Hopf, 254; Макушев и др. Григорий IX пише на 16 декември 1235 г. на маджарския крал (Theiner, I. с.. 140) за едно нападение от страна на българи и гърци и прибавя, че латинците, след като ги отблъснали „de novo civitate Constantinopolitana obsessa, iierato cum infInitis millibus“, заплашвали града. Ето защо обса­дата е била към края на 1235 год.

35 Theiner, I, 144

36 Грамотите у Theiner’a, 155—167.

37 Вж. ib. 166, 167, 170,

38 Лкрополит у Stritter’a, 729—730,

39 Hopf, 254.

40 В 1241 г. „circa festum S. Ioannis Assanus rex mortuus est". RIbericus, 578· Това место у Млберика прави излишни всички съмнения на Голубинскiй (218) за хронологията.

Съдържание: