x Отношенията към Маджарско и Византия при цар Константин Асен

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски – „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ III

Отношенията към Маджарско и Византия при цар Константин Асен

С избирането на Константин Тихов за цар и при­стигането му в Търново бил нанесен съкрушителен удар на болярите, противници на Асеневия род; обаче с това не била отстранена опасността откъм последните, защото по­ложението на новоизбрания цар не е могло да се смята за напълно закрепено; ако той, според думите на Н. Григор, .надминавал другите по дълбокото си благоразумие и телесната си сила“, а следов., и претендента-узурпатор Мицо, то последният колкото и да бил неспособен да бъде цар, все пак той притежавал едно предимство пред но­вия цар с това, че бил зет на знаменития цар Иван Асен II, макар и от втория му брак с Ирина, — пре­димство, което несъмнено давало на Мицо наследствено право да се домогва по женска линия до българския престол,и ако болярите и да отказали да го признаят за цар, все пак той при удобен случай не ще се забави да се опита да из­ползува това си право, още повече, че партията на Иринините привърженици все още съществувала и е държала несъмнено страната на узурпатора. Затова, за да могат да представят своя избраник пред Мицо с еднакви роднински връзки с Асеневия род и по тоя начин да го закрепят на престола, българските боляри в Търново още в същата 1257 година се обърнали към никейския император Теодор II Ласкарис и му предложили приятелство и съюз на условие, той да даде първата си дъщеря Ирина т. е. внучката на Иван Асен II, за жена на цар Константин, с когото тя да встъпи в законен брак, а Константин, от своя страна, се обещавал да се разведе с първата си жена, от която, очевидно, не е имал деца. Тоя брак, освен че Константин чрез него влизал в роднинство с Асеневия род, имал и друго значение за него: ако никейският император даде дъщеря си на Константин, то той ео ipso го признавал за законен цар на България, и се отнемала всяка възможност у Мицо да търси подкрепа и помощ от Никея.

Предложението било прието на драго сърце от Теодор II Ласкарис, едно, защото той се осигурявал с мир откъм Европа предвид на събитията, които тогава ставали в Мала Азия, и друго, защото чрез тая женитба той се сдобивал и с други не по-малки изгоди за себе си: като ставала дъщеря му българска царица, той получавал възмо­жност чрез нея винаги да прокарва влиянието си върху вътрешните работи на българското царство и да отстранява всяка опасност откъм българите. Сватбата на българския цар с Ирина, както изглежда, още в края на 1257 год. била изкарана в Търново, при което Константин получил още името Асен и по тоя иачин станал продължител на Асеневия род по женска линия. Заедно с брачния съюз бил сключен и мирен договор между Никея и Търново, по който Константин се задлъжавал в знак на своята обич към втората си съпруга и като залог за мира, да изпрати пър­вата си жена при император Теодор II Ласкарис в Никея, което веднага било изпълнено. „Така стояха работите на бъл­гарите, завършва Г. Акрополит разказа си, и по такъв начин император Теодор се сдоби с мир откъм тях, и работите се успокоиха и от двете страни“.

След като се закрепил по тоя начин на престола, цар Константин Асен не се забавил да се погрижи за възстановяване единството на държавата. С избирането си за български цар той присъединявал към нея цялата скопска област или, както сам Константин я нарича в споменатата си грамота, която, както се каза, се била така също отцепила от българското царство заедно със средешката област и се управлявала от него през царуването на Михаил II Асен, защото, доколкото засега е известно, тая област не бе преминала след 1246 год. под властта нито на никейския император, нито на епирския деспот. Това най-добре се види от неговата грамота, в която той се явява пълен неин господар и потвърдява, когато той лично дошел там, всички имоти на манастира св. Георги на Виргино бърдо. Едновременно със скопската област към цар­ството се присъединила и признала властта му и средешката област , която се бе отцепила, когато севастократор Калоян, както видяхме, се бе отказал да признава властта на Ирина и нейния син, затова и в Боянския надпис е казано, че изографисването на църквата през 1259 год. е станало „при българско царство“, т. е., когато същата област отново поч­нала да признава властта на търновския цар. Цар Константин Асен ще да е обходил и тая област веднага след присъединението й и посетил крепост Бояна във владенията на Калоян. Там той видял построената, но не изо­графисана още от последния църква и се разпоредил от благодарност, загдето неговият съмишленик и приятел севастократор Калоян се борил и дори живота си пожертвувал за избавяне на България от злополучното управ­ление на Михаил II Асен, да се изографисат и двете църкви и да се изобразят за вечен спомен ликовете както на Калоян, тъй и на съпругата му Десислава. И наистина, те са запазени върху северната стена на притвора на долната църква и до ден днешен.В тях Калоян е представен: 1. като севастократор, а не цар, — защото,както видяхме, той не бивал прогласяван за такъв,— в пълно севастократорско богато облекло, отличителните атрибути на което са: а) кесарската стемма (τò στέμμα-ατος) във вид на венец, украсен със скъпоценни камъни и с кокарда отпред, но без бисерните висулки от страните, както е в царската корона или стемма, и б) тъй наречените institа с бисери на ръцете над лактите, и 2. като ктитор с модел на построената от него църква в ръце, който той поднася според обичая на местния, в случая на средешкия епископ. Отстрани на образите се четат съответните надписи на полето при главите:

Че изографисването на църквите е станало по заповед на цар Константин и на негови средства, свидетелствуват неговият и на царицата образи. Обикновено не е било в оби­чай през средните векове в частните църкви да се изобразяват съвременните царски образи наред с ктиторите, освен само в случай, че самият цар се явявал като ктитор; следов., ако в Боянската църква намираме образите на цар Константин Асен и на царица Ирина, неговата съпруга, то те трябвало да са били ктитори, но не за постройката, за­щото строител-ктитор бил севастократор Калоян, а само за изографисването на двете църкви, затова и надписът на църквата е разделен на две части, и името на цар Константин се свързва само с изографисването. Освен това самият църковен стенопис, който се отличава със своята висока художественост и самостойност както в композициите, тъй и по техниката, право сочи, че неговите автори са били ху­дожници от първа степен, а такива добри майстори са мо­гли да бъдат доведени и ангажирани по волята и със средствата само на един господар. Царят и царицата са пред­ставени на южната стена в притвора срещу образите на Калоян и Десислав в пълно разкошно царско облекло по ви­зантийски образец и съответните надписи на полето при главите:

С това дело цар Константин Асен не само увековечил паметта на севастократор Калоян, но и изказал благодарността си към неговите привърженици, които, собствено, го избраха и поставиха на българския престол; а за да се изтъкнат роднинските му връзки с Калоян, в боянския надпис е показано, че Калоян бил внук на сръбския крал Стефан Първовенчани, а не е било посочено и роднинството му с Асеневия род, едно, защото, може би, не стигало мястото на надписа, и друго, защото роднинството му с Асеневия род е било известно на всички; тук главно трябвало да се изтъкне, че той се намирал в роднински връзки и с Неманевия род, както и сам цар Константин.

Сключеният брак и мирен договор на българите с Никея бил особено полезен за Теодор II Ласкарис в да­деното време, защото работите в Македония и Албания взели съвсем зловещ обрат за никейския император. Извикан поради голямата опасност, която заплашвала никейската им­перия от далечния изток, Теодор II Ласкарис, преди още да потегли с войските си от Македония обратно, направил следните разпоредби по управлението на западните никейски владения: в Солун той оставил своя чичо-дядо, Михаил Ласкарис, с незначителен отред за защита на града и не­говата околност; в Прилеп с неговата околност поставил за началник някого си скутерий Ксилеа; във Велес — Теодор Калабак, а в Албанон — Константин Хаварон.А над всички тия императорът назначил Георгия Акрополит с титла претор, който имал резиденцията си в Со­лун.Но страната, наредена по тоя начин, не останала дълго време спокойна. Михаил II, деспот епирски, ползувайки се от това, че в Македония нямало достатъчно войски, от една страна, а, от друга, — че императорът бил зает с работите на изток, сключил съюз със Сърбия и предумал албанците да вдигнат въстание и да почнат война. Наскоро след като получил управлението на страната в 1257 год., Г, Акрополит тръгнал по ревизия във всичките области и обиколил Верея, гдето останал няколко време за уредбата на някои работи, Албанон, Дирахий (Драч), а оттам през околностите на Хунавия, и като преминал планина Κακή Πέτρα (Лоша скала), минал в Матис, а оттам в Дебър. По пътя си той влизал в сношение с всички началници на крепостите и управители и през Кичево дошел най-сетне в Прилеп. Тук той се научил за въстанието в Албания. Михаил II деспот с помощта на разни любовни ин­триги, изкусно прокарани от сестрата на жена му, сполучил да пороби Константин Хаварон и открито обявил въстание. Г. Акрополит веднага с писмо извикал от Солун Михаил Ласкарис, да се яви с войска в Пелагония (Бито­ля), гдето бил изпратен и прилепският гарнизон начело с управителя му Скутерий Ксилеа, за да обмислят, как да се действува против възстаниците. Решено било да се укрепят в Пелагония, защото оттам те могли да действуват еднакво както против възстаналия деспот, тъй и против сърбите. След това Г. Акрополит заминал за Албанон, за да превари там въстанието, но било вече късно: навсякъде той срещнал силен отпор и през Дебър, Охрид, Прeспа и тъй наречения Сидерокастрон невредим едва пристигнал в Прилеп. Скоро деспот Михаил успял да завладeе всички тия градове и вече подстъпвал към самия Прилеп, но тук той срещнал силен отпор и бил отблъснат. Бунтовникът, обаче, почнал да обикаля и другите области и да подбужда населението към въстание .

Когато Теодор II Ласкарис узнал за въстанието на деспот Михаил II, веднага събрал не особено големи войски и ги изпратил под началството на Михаил Палеолог, който потеглил право към Верея, за да от­блъсне нападенията на деспота и да усмири възстаналите. Обаче в това същото време сръбският крал Уроиг I (1243—1276) с един отред от хиляда души се спустнал от север през Кичево направо към Прилеп, гдето спо- лучил да ограби околностите и да разбие никейците, които били принудени да се затворят в крепостта. По-сполучливо действувал Михаил Палеолог на юг. Той завладял Ве­рея и потеглил за Воден и след това в планинските про­ходи разбил епирската войска и отблъснал нападенията на епирците. Тогава деспот Михаил се обърнал отново към Прилеп и го обсадил. С помощта на гражданите, които му съчувствували, след няколко несполучливи атаки той можал да завладeе града само поради измяната на гражда­ните. Г. Акрополит, който сега се затворил в крепостта, също бил принуден да влезе в преговори с Михаил. Последният клетвено се обещал,че няма нищо лошо да стори на обсадените и че ще им позволи с целия си имот да се оттеглят в никейските владения. Обаче деспотът не сдържал клетвата: щом крепостта се предала, той дал свобода само на ония, които се отмятали от императора, а всички други, в това число и сам  Г. Акрополит, били око­вани във вериги и ги развеждали от едно място на друго, и най-сетне били хвърлени в затвор. Така цялото пространство от Ионическо море до Вардар отново се освободило от властта на никейския император, и епирците останали непо­корени  Теодор II Ласкарис не бил в състояние с нещо да помогне. Усилващето се болезнено състояние му побъркало сам да се яви на военния театър и само на основателя на последната византийска династия било съдено, при твърде своеобразно сплитане на всички политически отношения, едно­временно да нанесе решителен удар и върху мощта на епирците, и върху пелопонеските франки, а след това и върху латинската империя.

След като наредил в края на 1257 год. отношенията си с българския цар Константин Асен чрез брака на последния с дъщеря му Ирина, Теодор II Ласкарис изпаднал в тежка болест и през август на 1258 год. се поминал. Наследник на престола той оставил почти 8-годишния си син Иван IV Ласкарис. Поради малолетството на сина си, Теодор II пред смъртта си назначил за настойник най-близкия си човек и съветник, протовестиария Георгий Музалон, а последния, заедно с патриарх Арсений, назначил за регенти. Обаче, всички тия разпоредби на импе­ратора след няколко време подир смъртта му били съвър­шено изменени. От разпоредбата на императора били крайно недоволни обидените от него никейски аристократи, които не само мразели, но и завиждали на Георгия Музалон. От това настроение се възползувал един от най-видните и способни мъже в никейската империя, чичата на Музалоновата жена, за да уреди една кръвопролитна революция и да си прокара път към престола, именно знаменитият пълководец Михаил Комнин Палеолог. Когато Г. Музалон приел регентството, Михаил равнодушно гледал на това, как знатните против­ници на регента чрез своите големи средства повдигнали населението на Магнезия против Музалон, което било твърде предано на Ласкарисовия дом, и разпространявали лъжлив слух, че уж регентът е виновен за смъртта на Теодор II Михаил главно се опирал на войската, между която той бил твърде популярен, и освен това той командувал и наемните отреди, които били недоволни от регента, защото тоя им удържал обещаните от император Теодор на­гради. Така било подготвено погубването на Г. Музалон. Ко­гато на деветия ден след смъртта на императора се извърш­вала заупокойна литургия в манастира Сосандра  гдето бил погребан Теодор II, произлязъл страшен бунт; една тълпа разярени войници нахълтала в манастирската църква и заклали Музалон, двамата му братя, зетя му и секретаря. Разграбването къщата на Музалона завършило бунта. Михаил Палеолог се възползувал от тая бъркотия и с подкуп и с обещания на разни облаги сполучил да привлече на своя страна най-влиятелните лица в аристокрацията, армията и духовенството, тъй че той, при всеобщо одобрение, с титлата деспот обявен бил за настойник на младия император и бил турен начело в управлението. На новите монети бил изобразен той с малко момченце на ръце. Обаче Михаил Палеолог, който имал други, по-широки стремежи, не искал само с това да се задоволи. Той достигнал дотам, че на 1. януари 1259 год. най-тържествено бил прогласен за съуправител на императора, при което той дал клетвено обещание пред патриарха, че малкият Иван IV, след като навърши пълнолетие, ще влезе в своите права, и че короната няма да бъде предадена на Михаиловите потомци. Но самото стечение на обстоятелствата отваряло път на Палеолога, за да постигне своите властолюбиви намерения.

Между това, най-силният и най-опасният враг на никей­ците, епирският деспот Михаил II, комуто били добре изве­стни способностите и смелостта на Михаил Палеолог, се приготвил да даде нуждния отпор, в случай че срещне съпротива при разширение на своите владения: той сполучил да сключи съюз със сицилийския крал Манфред, който бе завзел на илирийското крайбрежие няколко пристанища,между които били Валона и Драч, и чрез това закрепил властта си в Албания, и с ахейския княз Вилхелма Вилардуен, който, след като покорил гр. Монемвасия и подчинил под властта си славянските милинги в Тайгет (1246—1249), бе станал един от най-силните владетели в Пелопонес, а с постройката на крепостта Миситра (сег. Мистра), сев.-западно от старата Спарта, закрепил положението си в областта Лакония. Съюзът с такива двама мощни владетели направил епирския деспот надменен, и той възмечтал да разшири границите на деспотата на изток за сметка на никейските владения, а главно да завоюва Со­лун, за който и вървяла постоянно борба. По тоя начин, малко по малко се подготвяло да се повтори същото онова съперничество между Никея и Епирския деспотат, както това беше при Иван Ватаци и Теодор Комнина. Когато Михаил Палеолог, който отначало искал да отклони войната, разбрал,че неговият противник по никой начин несесъгласявалъда сключи мир с Никея на възможни условия, той решил с един силен удар да усмири Михаил II Такъв поход той е могъл да предприеме, защото в дадения момент отнийде опасност не заплашвала Никея. Той организирал силна войска и под началството на брата си, севастократор Иван Палеолог, и великия доместик Алексий Стратигопул и я изпратил против деспота. Тая войска през Тракия навлязла в Македония. Михаил II, който в това време се намирал в Костур, като се научил,че императорските войски преминали равнината при Воден, веднага избягал и незабавно поискал помощ от съюзниците си; след това и всички негови пълководци се оттеглили в Епир. Севастократор Иван, без да срещне каквато и да било съпротива, в късо време сполучил да завземе Охрид и Девол, а след тия крепости се предали на никейците и Преспа, Пелагония, Соск, Молиск, и никейските войски се примъкнали към Прилеп и го обсадили. Между това деспот Михаил II, като виждал,че рабо­тите взимали иеблагоприятен за него обрат, решил от своя страна да даде силен отпор на императорските войски. Той събрал цялата си войска, към която се присъединила и помощната войска от Манфред Сицилийски, около 400 добре въоръжени германски конници, и от ахейския княз Вилхелм, който сам лично се явил със силна войска; към тях се причислил и незаконният син на деспота, Иван, князът на Велика Влахия, със своите отреди. С тия големи сили Михаил II възобновил войната, като мислел първом да разбие никейските пълководци, да превземе Солун и след това да потегли към Цариград. С голяма мъка той минал със своите съюзници Стан, Соск и Молиск и мислел да достигне до обсадения Прилеп, за да го освободи. Обаче деспотът не можал не само да изпълни своя грандиозен план, но и изобщо да устои против императорските войски, които почнали да нападат неприятелите от мястото, наре­чено Борилова гора (έκ τόπου, οδ Βορίλλα Λόγγος τοδνομα), като постоянно ги безпокоили с честите си нападения и много от тях избивали, така че постепенно намалявали силите на деспота. Обаче, вмясто да се удари с никейците Михаил II една нощ намерил за добре да напустне лагера си. На след­ния ден, когато се узнало за бягството на деспота, войниците му също се разбягали. Тогава ромейският отряд и по-важните му пълководци, в тяхното число бил и син му Иван, преминали на страната на севастократор Иван Палеолог, като му се предали и дали клетва за вярност на императора (октомври 1259 год.). Севастократорът се впуснал да преследва разпръснатите деспотови войски, като изловил в плен много знатни мъже: при Костур самия княз Вилхелма, и други при Платамон; бил пленен и делият отред на Манфреда с оръжието и конете му. Всички плен­ници били изпратени на императора. След това севастокра­тор Иван Палеолог навлязъл в Тесалия и се разположил на лагер пред Новопатра (Ипати), а Алексий Стратигопул преминал Пинд, и като оставнл един отред да обсажда Янина, достигнал до Арта, която и превзел. Обаче, когато севастократорът от Новопатра преминал в Средна Гърция, великовлахийският княз Иван му изменнл и пре­минал на страната на баща си заедно с някои други лица. Тая нова промяна ободрила Михаил II и, след като събрал своите привърженици и благодарение на това, че епирци и албанци били привързани към рода на Ангелите, явил се пред Арта и изгонил никейците оттам, а наскоро принудил никейския отряд да снеме обсадата на Янина. Освен това, поддържан постоянно от Манфреда Сицилийски, Ми­хаил II сполучил през 1260 год. съвсем да разбие великия доместик, Алексий Стратигопул, при Трикориф. По тоя начин, докато Михаил VIII Палеолог бил зает с мисълта за освобождението на Цариград от латинците, Михаил II успял отново да закрепи властта си в старо­времската ядка на деспотата Епир и да я предаде на потом­ци те си, а син му Иван — отново да завземе Велика Влахия заедно с Новопатра. Съвсем друга била съдбата на княз Вилхелма, който по никой начин не искал за освобожде­нието си от плен да предаде целия Пелопонес на Михаил Палеолог и юнашки пренасял пленническата си участ. Само в началото на 1262 год. последният сключил мир както с епирци, тъй и с Вилхелм, който бил принуден да даде клетва за вярност като велики сенешал на Романия и заедно с това да отстъпи пелопонеските крепости Монемвасия, Миситра и Майна; Михаиловият брат, севастократор Констан­тин Палеолог, бил назначен за управител на новата лаконска провинция, която вече трябвало да стане като ядка за по-нататъшните византийски завоевания в Пелопонес.

С тоя мир вече бил нанесен голям удар на Босфора. Злополучното положение на латинската империя все повече растяло в последно време. Балдуин II все още пътувал по Европа, като изпаднал господар, да търси помощ за защитата на едвам дишащата империя. Макар венецианците в 1256 год., когато вървяла никео-българската война, и да бяха сполучили да отнемат от българите черномор­ската крепост Месемврия, те от 1255 год. още били заети с кръвопролитна война с генуезците на изток, та твърде късно забелязали опасността, която заплашвала тяхното по­ложение на Босфора откъм Никея. Победата над епирци и пелопонесци закрепила у Михаил Палеолога надеждата, че най-сетне той може да пристъпи към изпълнение страстното желание на ромеите — да отвоюва отново Цариград. В 1260 г. Михаил Палеолог сам лично преминал с никейска войска през Хелеспонт, завоевал последните франкски крепости в Тракия, като достигнал до Цариград и заплашвал вече Галата. Сега само венецианците се изплашили и усърдно приканвали да се въоръжат за защита на Цариград всички франкски князе в Гърция и на Егейско море. Но Ми­хаил Палеолог още не се решавал да нападне босфорската столица, защото по-напред трябвало да се осигури с безопасност от страна на другите си съседи, главно българите, а също да привлече на своя страна враговете на венецианците.

Докато вървяла епирската война в Македония, българският цар Константин Асен се държал на страна по силата на сключения още в 1257 год. съюзен договор с никейския император Теодор II Ласкарис. Вниманието както на царя, тъй и на болярството било съсредоточено главно към опасните врагове от северозапад — маджарите, които поискали да използуват разбърканото положение в Бълга­рия, за да разширят владенията си за сметка на български­те, и към действията на узурпатора Мицо, който, макар на време да се бе смирил, но, както се види, все още не бе се отказал от претенциите си за българския престол и чакал удобен момент, за да ги предяви наново.

За отношенията между Маджарско и България през даденото време, т. е. след акцията на Ростислав в 1257 г., имаме оскъдни и неопределени сведения; едничките извори са грамотите на маджарските крале, които не винаги са точни и автентични, и други случайни известия, достоверността на които понякога не може да се установи. Обаче, от два такива документа, в автентичността на които не може да има съмнение, се установява, че през август на 1259 год., по заповед на маджарския престолонаследник Стефан (V), сина на Бела IV, бил предприет от маджа­рите поход в България (in Bulgariam) под началството на магистер Чака. П. Ников, като се опитва да изтъкне, че акцията на Ростислав в 1257 г. се намирала в непосредна връзка с империалистичната политика на маджарските крале към България, мисли, че походът в 1259 г. бил насочен да подкрепи делото на Ростислав, защото последният през същата година все още се наричал imperator Bulgarorum, а сам Бела IV носел титлата си rex Bulgariae. Ние вече посочихме, че делото на Ростислав няма такова голямо значе­ние, каквото му придава г. Ников и, ако той си присвоил титлата imperator Bulgarorum, то това той направил не за това, че имал претенцията да завоюва България и да стане български цар, а защото присъединил една значителна част от съ­седната на неговите владения българска територия. Затова и целият му поход в 1257 г. имал епизодичен ха рактер и се свършил с това, че той отвел дъщеря си жива и здрава у дома й, без да окаже каквото и да било влияние върху българско-маджарските отношения. Ако наистина делото на Ростислав е имало такова важно значение за маджарската политика, то походът би бил предприет не след повече от две години време, а веднага след несполучливия поход на Ростислав в България, и предприет би бил от Бела IV, а пък в похода изстъпва син му Стефан, владетелят на Трансилвания от 1257 год. Освен това, като се -вземе предвид, че в следната 1260 год. цар Констан­тин води война за и в Северинския банат против маджа­рите, то ясно става, че маджарският поход в 1259 год. е бил насочен в отвъддунавските владения на търновския цар, следов., под in Bulgariam трябва да се разбират тъкмо тия владения, които се намирали далеч от владенията на Ростислав и непосредно съседни с владенията на престоло­наследника Стефан, по чиято заповед бил предприет походът. Оттука става ясно, че маджарският поход в 1259 г. няма никакво отношение към Ростислав и неговото дело. Причините за тоя поход, според нас, трябва да се търсят другаде.

Ние вече видяхме, че още през 30-те години на XIII век бяха възникнали на българска територия отвъд Ду­нава отделни влашки воеводства, като васални на българския цар, от изселници трансилвански власи. Обаче, с основанието на Северинския банат маджарите не могли да запрат това изселническо движение на трансилванските власи и българи.

През времето на татарското нашествие то, както изглежда, било прекъснато; но след оттеглянето на татарите то отново се засилва на юг от трансилванските планини в българските отвъддунавски владения, и те минават под български протекторат, защото религиозните притеснения се почнали отново там от страна на маджарската власт . При папа Инокентий IV, както видяхме, католишката пропаганда отново се засилила. Още в 1245 год. тоя папа се бе опитвал да възобнови унията с българската църква и същевременно се обръщал с окръжно писмо до „universis patriarchis, archi- episcopis, episcopis in terris Bulgarorum, Blacorum, Gazarorum, Sclavorura, Serviorum… ceterorumque Christianorum Orientis и ги подканвал да минат към римската църква и да се покорят на апостолския престол; а Бела IV, както видяхме, в 1247 год. бе взел принудителни мерки за засилване на католишката пропаганда между влашкото население в планините, като настанил по трансилванската граница северно от Влашко рицарите от Иоанитския орден, които имали назначение не толкова да пазят границата от татарите, кол­кото да разпространяват насила католицизма между тамошното българско и влашко население и същевременно да запрат отново почналото се тогава негово изселване, защото в казаната грамота на Бела IV се предвиждало, че рицарите няма да пропущат нито един човек от държавата, от каквато и да било народност или от каквото и да било по­ложение, без специално разрешение на краля“. Обаче и тая мярка не помогнала, защото емиграционната струя от Трансилвания не могла да бъде спряна; през времето на българ­ските размирици след смъртта на Иван Асен II тя, може би, е ослабнала, но щом властта преминала в ръцете на такъв силен на първо време цар, какъвто е бил Констан­тин Асен, емиграцията отново се засилила. Това тъкмо за­силване на изселническото движение на власите от Трансил­вания, според нас, е дало повод на престолонаследника Стефан да почне война в 1259 год., която се е водила в отвъддунавските владения на българите, с цел отново да подчини тия влашки воеводства под властта си. Как се е свършил походът, остава неизвестно; несъмнено е това, че маджарите са срещнали отпор от българи и власи, но да са останали победители едва ли е допусимо; по-скоро поради натегнатите отношения с чешкия крал Оттокар II те са били принудени да прекратят похода си в българските вла­дения отвъд Дунава и да съсредоточат войските си на запад, гдето в следната година избухнала голяма война с чешкия крал за бабенбергското наследство.

От това стеснено положение на маджарите поискал сега да се възползува българският цар. Обезпечен с мир откъм Никея, която била заета с борбата си против епирския деспот, Константин Асен решил да си отмъсти за направеното в предната година нападение. В 1260 год., ко­гато се бе вече почнала несполучливата за маджарите война с Оттокар II, българите нападнали на Северинския банат и го опустошили и оплячкосали. „Маджарската власт там била унищожена, пише П. Ников. Напразно Бела IV подканял бароните си да се завземат с възстановяването на крал­ската власт в разорената област и с нейната защита; всички отказвали. Най-сетне с тая задача се заловил известният тогава храбър магистер Лаврентий, който я изпълнил с успех“. Той събрал всички способни да носят оръжие от своята област и сполучил да разбие българите и да ги изгони оттам, като върнал цялата награбена плячка и взел много пленници, част от които за пример заповядал да обесят по бряга на Дунава. По тоя начин Лаврен­тий отново възстановил в тая област значението на ма­джарската власт , както по-рано.

Тая несполука на цар Константин дала повод на не­говия съперник Мицо, който дотогава се спотаявал във владенията си, да изпита отново щастието си за българския престол. Той вдигнал голям бунт в България и, както из­глежда, на първо време имал успех, защото сполучил да достигне до околностите на столицата. „Константин, пише Пахимер, държеше Търново и великолепно водеше делата на царството, а Мицо, владеейки околностите, понякога се задоволявал с тях и кротувал (соб. мълчал), а понякога пак противодействувал на Константин, когото веднаж, преследвайки (го), затворил в нашия Стенимах“. Но с помощта на тамошния гарнизон цар Константин сполучил не само да се освободи от преследванията на своя враг, но и скоро да му нанесе такъв съкрушителен удар, че този бил принуден да бяга и да се затвори заедно с жена си и де­цата си в българския черноморски град Месемврия. Оттам Мицо се обърнал към никейския император, или по-вярно, към съуправителя на младия император, с просба да го вземе под свое покровителство, за което обещавал да му предаде самия град. Михаил Палеолог на драго сърце приел предложението на Мица, защото чрез него му се да­вала възможност да се намеси във вътрешните работи на България. Той изпратил на кораби доста голяма войска под началството на куропалат Глава, който завзел Месемврия и я запазил за ромеите, а самаго Мицо по сухо завел при императора. Михаил Палеолог приел ласкаво Мицо, но в същото време го укорявал с кротост за постъпката му и, като му дал за издръжка на него и семейството му един землен имот нейде около старата Троя на р. Скамандър, сключил с него договор, по който се обещавал да даде дъщеря си за жена на по-големия Мицов син Иван. Постъпката на Михаил Палеолога била за цар Константин не само лично оскърбение, но и нарушение на мирния договор от 1257 г. и би трябвало да се очаква, че българ­ският цар не би пренесъл хладнокръвно това безбойно и изменическо завзимане на българския черноморски град, а главно, покровителството, което никейският император оказал на неговия най-върл съперник на престола. Обаче, Ми­хаил Палеолог побързал да предупреди всички действия откъм българския цар, защото той вече се приготвял към решителното дело — изгонването на латинците от Цариград и в тоя момент най-вече се нуждаел да има мир с бъл­гарите. Затова през зимата на 1260 год. той изпратил при Константин Георгия Акрополит, който за това пратеничество пише следното: „Аз пристигнах и останах у него (у Константин) няколко дена. Понеже в това време се случиха Христовите празници — Рождество и Кръщение, а деня на Кръщението българските господари празнуваха с особена тържественост , тогавашният цар на българите, Константин, пожела, щото и аз да остана с тях самите и да погледам церемонията. След като изпълних всичко, което ми бе поръчано, тръгнах от Търново и пристигнах при императора, който тогава беше в Нимфея“. Какво е било това „всичко“, с което Г. Акрополит бил натоварен да извърши и изобщо каква е била целта на неговото пратениче­тво, сам нищо не споменува; обаче няма съмнение, че той е дохождал в българската столица, за да изглади неприязнените отношения, предизвикани от поведението на Михаил Палеолог към Мицо и от безбойното завземане на българ­ския черноморски град от никейски войски, и изобщо, да възстанови сключения при Теодор II Ласкарис мирен дого­вор от 1257 г. От своя страна и Константин, катознаел, колко в дадения момент е бил нужен на Михаил Па­леолог мирът с него, не се забавил да използува случая, за да осигури спокойствието в държавата чрез обещание от страна на Михаил Палеолог, че се отказва да поддържа Мицо в претенциите му върху българския престол, както и от завзетия град Месемврия заедно с всичките владения на Мицо, като се възстановят старите граници в Тракия, гдето, според свидетелството на Пахимера, границата мина­вала близо до Одрин, а по морския бряг достигала до Агатопол. Разбира се, Михаил Палеолог е правел сега тия отстъпки не поради това, че той е признавал правото на българите да владеят тия земи и градове, а защото той бил убеден, че стига само да се настани веднаж в Цариград, лесно ще може да ги отвоюва обратно. Както и да било, но от думите на Г. Акрополит се ясно види, че всички очак­вани откъм българския цар незадоволства били отстранени, и мирът бил възстановен.

Като се обезпечил по тоя начин с мир откъм българи­те, Михаил Палеолог решил вече да се приготви за освобо­ждението на Цариград от латинците, а главното, което било за него от първостепенна важност за борба с франките и венецианците, било да привлече на своя страна най-върлите им врагове — генуезците. Благодарение на своя диплома­тически талант, той така умело използувал враждебните отношения между венецианци и генуезци, че изпратените в 1261 год. (януари) в Нимфея генуезски пратеници сключили на 13 март с. г. съюзен договор на условия най-изгодни за генуезците, които сега придобивали голямо надмощие на изток — и по море, и по суша. Но Михаил Палеолог не можал да се възползува от помощта на генуезците, защото Цариград бил завоеван, преди те да се явят със своята флота. — През пролетта на 1261 год. великият доместик Алексий Стратигопул,изпратен отново за Епир, стоял на лагер наблизо до Босфора с един отред от 800 витински войници, който трябвало да се усили в Тракия. Тоя отред имал второстепенна задача, именно, след като изтече прими­рието от 1260 год., постоянно да тревожи латинците, докато сам Михаил Палеолог се яви под стените на Цариград съ ромеи и генуезци. Но там Алексий Стратигопул узнал от ромейските селяни, които живеели под стените на столицата, че цариградският подеста Марко Градениго със своята флота и една отбрана част от градския гарнизон излязъл в морето с цел да завоюва близкия о-в Дафнуси на Черно море. Ромейските селяни дали възможност на Михаиловия пълководец да влезе във връзка с някои цариградски ромеи; благодарение на това, през нощта на 25 юли 1261 год. една част от никейските войници могла да проникне в града близо до силимврийските врата. Те отвътре отворили вратата на своите другари, после завзели най-близките укрепления, и на сутринта Алексий Стратигопул повел отреда си в града към манастира Пантократор, гдето тогава живеел Балдуин II. След кратък бой латинският император побягнал към Златния Рог, отгдето на една галера на вене­цианската фамилия Пизаро заминал за о-в Евбея. Отпора на франки и венецианци, които юнашки се отбраняли в пристанищните квартали, Стратигопул, който се бил вече убедил в числената слабост на защищаващите се, отблъснал с това, че, без да им пресича пътя към корабите, заповядал да запалят кварталите им. При такова положение и връщането на флотата на Градениго с 6000 души не могло да побърка на никейците да завладеят старата столица. На латинците не оставало нищо друго, освен да сключат при­мирие с никейците; повечето латинско население, духовен­ството, патриарх Джустиниани, като взели по-голямата част от движимия си имот, седнали на кораби и заминали за Евбея и за островите на Егейско море. Така лесно босфорската сто­лица отново преминала в ръцете на старите си владетели ромеите, благодарение на неуморните 57-годишни трудове на никейските императори. Тържественият вход на Михаил Палеолог с армията в Старата столица на ромейските василевси на 15.VIII.1261 г. и второто му коронясване в св. София били в очите на ромеите момент за възкресението на тяхното царство. По целия ромейски свят се раздавали навсякъде тържествени и шумни радости и веселби, с изклю­чение само на две места: само не в Никея в стаите на младия Иван IV, който скоро бил забравен, а през декември на 1261 год. бил ослепен по заповедта на безсъвестния Михаил Палеолог и отведен в витинската крепост Дакивица, и второ, в средата на ония просветени и предвидливи хора, които се бояли, че ромейските императори отново ще се обърнат към старата си политика.

Обаче освобождението на Цариград от латинците и възстановяването на византийската империя са били събития, които съвсем изменили политическите отношения на Балкан­ския полуостров; но особено те имали съдбоносно значение за България. Сега отново възкръсвал вековният враг на българите, който винаги се стремял да ги погълне. Съперни­чеството между Византия и България, което бе заглъхнало на време, докато съществувала латинската империя и се изгла­ждало под булото на общите интереси против неканените опасни гости, сега отново изпъкнало пред представителите на двете съседни държави; старата омраза на двете нации се възобновила, X борбата за политическо надмощие ставала неми­нуема, откак никейският император седнал на престола на византийските императори, а още повече, когато като представител на последните изстъпвал Михаил VIII Палеолог, задачата на когото била да възстанови империята на Комнините. По отношение към българите тая задача трябвало най-първо да се изпълни.

Щом се прогласил за ромейски самодържец, Михаил VIII обърнал погледите си към България и търсел само възможност и случай да предизвика българския цар и по тоя начин да обяви мира нарушен. Собствено, враждата между Константин и Михаил VIII се породила още от са­мото начало след възстановяването на византийската импе­рия, или по-добре, след узурпирането на властта от по­следния. Българската царица Ирина, като се научила за ослепяването на своя брат Иван IV Ласкарис, не преставала да подканя мъжа си да отмъсти за нейния брат, което както изглежда, било известно в Цариград, гдето било ре­шено да се отговаря със същата омраза. Но цар Констан­тин не се решавал явно да изкаже своята вражда и да наруши мира, защото от северозапад отново опасност заплашвала държавата.

Голямото поражение, което маджарите потърпели в 1260 г. от Отокара II Чешки, принудило Бела IV и син му Стефан, младият крал, да се откажат поне на време от своите завоевателни стремежи на запад. Те сега насочили вниманието си към България, едно, за да издигнат отново престижа си и, друго, за да разширят границите си за сметка на българските владения. Като добър повод, за да възобновят войната с българите, им послужило нахлуването и опустошението на Северинската област в 1260 год., които българският цар бе предприел в момента, когато маджа­рите се намирали в най-стеснено положение. И наистина, щом бил сключен окончателно мирът с Отокара II през март на 1261 год., първата работа на маджарите била да насочат всичките си сили, или с други думи, да продължат войната от 1259 год. против българския цар, но вече в много по-голям мащаб. Двамата маджарски крале съединили войските си за решителен удар и нахлули в българските владения. Маджарските войски, предвождани от самия Стефан (V), преминали Дунава и първата българска крепост, която превзели, била Видин. Движейки се близо по десния бряг на реката, Стефан обсадил крепостта Лом и достигнал до р. Искър, а неговият магистер Егидий се добрал със своя отред чак до стените на Търново. От това безбойно нахлуване в България цар Константин, който, както изглежда, не оказал никакъв отпор на неприятеля, бил спасен от нова една историческа личност, която в течение на почти двайсет години играла важна роля в бъл­гарската история. Това бил деспот Яков Светослав.

Яков Светослав изстъпва на историческата сцена в 1261 год. Както се ясно види от писмото му до киевския архиепископ Кирил от 1262 год., гдето той се нарича „из­дънка и корен“ на владетелите на руската земя — негови свети прадеди, по произход бил русин и потомък на някоя руска княжеска фамилия. През времето на татарското нашествие и поробване на Южна Русия (1240 г.), Яков Светослав, подобно на Ростислав и на много други руски князе, побягнал в България още при цар Иван Асен II, който му дал прибежище и го назначил за „управител на планинските места по Стара планина в Мизия“, именно, на пла­нинска област в западна Стара планина, защото неговите владения, както ще видим по-долу, на юг граничели с Ма­кедония, а на север с маджарските владения. По тоя начин той влязъл в броя на българските боляри — областни управители, каквито са били севастократор Калоян, севастократор Петър, узурпатор Мицо и Константин Тих. След смъртта на Иван Асен II Яков Светослав, раз­бира се, е държал страната на законния цар Коломана I и бил привърженик на севастократор Калоян, и през злополучното царуване на Михаил II Асен той ще да се е отказал да признава властта на търновския цар, като се отцепил от държавата. След възцаряването на Константин Асен, той, по примера на другите областни управители, се присъединил към държавата и отново признал властта на законно избрания в 1257 год. цар. В 1261 год. Яков Светослав става известен с високата титла „български деспот“. Титлата „деспот“ през средните векове както във Византия, така и у нас, е следвала по степен и значение след оная на „севастократор“, дори в XIII век тя е прередила последната и се е давала от царете и императорите обикновено на лица заслужили и които се сродявали с царския род.

Ако Яков Светослав се явява с титла български деспот“ при цар Константин в 1261 г., то ясно е, че той я получил за някакви особени заслуги пред последния, и тия за­слуги ние ги свързваме именно с времето на маджарското нашествие през същата година. Как се е свършил походът през 1261 г., не се знае нищо; но по всичко изглежда, че той не е донесъл някоя решителна промяна нито в по­ложението на България, въпреки големите успехи на маджарите, нито в българо-маджарските отношения, защото тия отно­шения между двете съседни държави и след 1261 год., както ще видим по-долу, с останали също неопределени — по-скоро враждебни, както и преди нея, следов., никакъв мир не е последвал, и походът се е свършил, както и в 1259 год., с безрезултатно оттегляне на маджарските войски от българските владения, предизвикано от страна на Яков Светослав, който, очевидно, се опитал да им пресече пътя на отстъплението, защото, ако Бела IV почнал да се без­покои за съдбата на своя син Стефан и бил принуден да изпрати специален човек да го издири и да донесе известие за него, то това ясно показва, че положението на маджар­ските войски и на техния главнокомандуващ е било доста стеснено и дори критическо. И тъй, услугите, които Яков Светослав оказал на българския цар, се състояли в това, че той го спасил от опасния за него разгром, за което Кон­стантин Асен му отблагодарил, като го възвел в степен .деспот с полусамостойни права и разширил владенията му по двете страни на западна Стара планина, а епитетът „български“ ясно показва, че Яков Светослав получил тая титла от българския цар и признавал неговата върховна власт . С образуването на Яков Светославовото деспотство цар Константин, очевидно, е мислел да направи един постоянен страж на царството против маджарските нападения, каквито той предвиждал и за в бъдеще, поради ония все още неопределени отношения, в които той останал и след похода от 1261 год. Че Яков Светослав е изиграл тогава такава роля и че неговото деспотство имало такова назначе­ние, се доказва с това, че най-близката цел на Стефан (V), както ще видим, била да привлече на своя страна тая опасна за маджарите личност.

До какво голямо значение достигнал Яков Светослав след издигането му в деспот и как е гледал той сам на себе си, показва следният факт. През същата 1261 го­дина той измолил от търновския патриарх един препис от номоканона, който той изпратил на киевския архиепископ Кирила заедно с едно писмо, съдържанието на което гласи следното: „До избрания от Бога пастир и учител на сло­весното стадо от правярната наша вяра, до духовния мой отец, преосвещения архиепископ Кирила от преславния град Киев, учител пък на цяла Русия и светилник на църквите в богоспасаемия град Киев. Господство ми бла­годари и за това на твое преподобие в Христа. Като получих писмото на светото ти владичество, благодарих за све­тата ти молитва, преосвещений архиепископе над цялата руска земя на благодържавния мой род и на моите прадеди, от които аз съм издънка и корен. Пиша ти, от Бога възлюблений прототронен архиепископ Кириле, за да се просвети руската вселена от твоето слово, тая Зонара нийде да се не преписва, защото, както са установили и ни предали светите отци, така подобава на тая Зонара в всяко царство една да бъде на събора. Затова аз я изпросих от патри­арха и отпустнах за помен на светопочиналите ми родители заради моята душа. И когато въздигаш преподобните си ръце в молитвите си, не забравяй и мене. Затова ти пиша, възлюблений мой архиепископе на цялата руска земя. Да бъде вселюбо на твоята светост моето писмо, и благослови, Госпо­ди, по твоя смисъл съдържанието по благодат та божия. Мир на тебе в Господа, преосвещений и превъзлюблений архиепископе!“ Самата кормчая (номоканон Зонары) била преписана от „худоумния и многогрешния Иоанна, зовом Драгослав“ за 58 дни от 10 ноември 1261 до 7 януари 1262 год., според приписка в края на преписа, която се завършва със следните думи: написана

От посочената тук година 6770 от С. М., която се е продължавала от 1.IX.1261 до 31.VIII.1262 г., ясно става, че Яков Светослав е писал писмото си през първата половина на 1262 год. и че той се е намирал в сношение с търновския патриарх през 1261 год., следов., връзките му с Търново и търнов­ския цар са били приятелски, или той е поддържал полити­ката на цар Константин спрямо Маджарско. Към същата година се отнася и женитбата на Яков Светослав с тре­тата сестра, Евдокия, на младия отстранен император Иван IV Ласкарис, която женитба Михаил VIII устроил, преди да го ослепи (т. е. преди декември на 1261 год.), така че Яков Светослав станал баджанак на цар Константин.

Между това към средата на 1262 год. политическите отношения на Балканския полуостров се съвсем изменили. След оттеглянето на маджарските войски от България, в Маджарско избухнала гражданска война между Бела IV и сина му Стефан (V), която отклонила за известно време вниманието на маджарските владетели от България, от една страна, а, от друга, — развързала ръцете на българския цар. Ползу­вайки се от незакрепеното положение на Михаил VIII Па­леолог на престола, понеже ослепяването на младия Иван Ласкарис предизвикало сериозно въстание в Мала Азия, Константин Асен, подстрекаван от жена си Ирина да отмъсти за брат й, почнал война с Византия, както изглежда, с намерение да отвоюва югозападните български земи в Македония, вероятно, след като се споразумял с епирския деспот Михаил II. Така поне може да се заключи от грамотата на Константин, дадена на Виргинския манастир св. Георги при Скопие, според която към българското цар­ство в Македония в това време принадлежали не само Скопие с неговата област, но и Полог (Тетовско), Поречие и дори околностите на Прилеп. Понеже преди 1262 год. цар Константин не е водел война нито с никейския, нито с ромейския императори, то тия земи са могли да преминат към българското царство само през тая година, а това показва не само, че е имало война с Византия в югозападните българ­ски земи, но и че войната е вървяла благополучно за бълга­рите. Михаил VIII Палеолог, който бил погълнат изцяло с уредбата на вътрешните работи на възстановената импе­рия и главно с усмирението на опасното за него въстание в Мала Азия в полза на ослепения Иван IV Ласкарис, не бил в състояние да предприеме нещо против българите и само в 1263 год. той, за да отвлече вниманието на Константин от Македония, почнал война, като изпращал войски към българската граница. Военните действия най-първо още през пролетта се развили при гр. Виза, гдето бълга­рите одържали победа над ромейските войски. Тогава по заповед на императора набързо се явил при тоя град известният в него време ромейски пълководец, Михаил Глава Тарханиот, по произход славянин-българин, който удържал победа над недавните победители и им отнел конницата. След това той превзел Вризис (сег. Бунар-хисар) и, въодушевен от тия успехи, потеглил по-нататък: завладял Скопо (сег. с. Скопие, сев.-зап. от Бунар-хисар), после завзел гр. Петър, не толкова с оръжие, колкото с хитрост и сръчност , и най-сетне превзел Скопелос (и двете крепости сев.-зап. от Лозенград). След като укрепил всички тия крепости и оставил в тях гарнизони, чрез което обезпечил с безопасност гр. Одрин, Михаил Глава насочил движението си към черноморския бряг и почнал с завземането на гр. Агатопол (сег. Ахтобол), „след като бързо прогонил преди сражението българския владетел Константин“, подир това освободил Созопол от бъл­гарите, като завзел и околните места, така че направил безопасен за ромейската войска пътя от Виза до тоя град. От Созопол той навлязъл навътре в страната и без да срещне какъвто и да било сериозен отпор, достигнал до самата област Загора, като ограбвал и опустошавал градовете, а населението настанявал в по-рано завладените гра­дове. Той завзел градовете Девелт (при с. Якезлий), Канстрицион и Скафида, която добре устроил. До тук, както изглежда, при него се намирал с цялата си войска (πανστρατί) деспот Иван Палеолог, който бил изпратен от императора „като роден брат и победител“, и му помогнал да построи там много здрав мост; но оттам деспотът се върнал в Цариград, а Глава сам завзел Русокастро и Кримна, която се намирала по пътя между Созопол и Анхиал. След това той се явил пред Анхиал,който завладял с неокрилена бързина, „като отда­лечил  кръвожадните жаби“ и най-сетне отново достигнал до „хубавата Месемврия, обръщайки в прах безхитростно българския повелител, оня същия мощния Константин“. Едновременно ромейски войски нахълтали и във вътрешността на южно-българските земи и сполучили да превземат Пловдив,да завладеят Стенимахос и да присъединят цялата планинска верига, която била вън от Стара планина, т. е. Сърнена гора (тур. Караджа даг).

В същата 1263 год. и едновременно с нахлуването в Южна България, Михаил VIII изпратил две експедиции на полуострова начело със своите братя: една под началството на севастократор Константин Палеолог против латинците в Пелопонес, която на първо време имала успех, и друга под воеводството на деспот Иван Палеолог против епирския деспот Михаил II, който отново изневерил на импе­ратора и не искал да признава властта му. Обаче задачата на деспот Иван Палеолог, с когото заминали и други велможи, — между тях били Михаил Кантакузин и неговите племенници Тарханиотите, — имала широки планове. Импера­торът му заповядал да завземе някои места по суша, да мине през земята на илирите и тривалите, да проникне до брега на река Пеней, да направи нахлуване в собствена Елада и да воюва с деспот Михаил II. Докато притиснал Михаил II Епирски и отнемал област та му, деспот Иван на първо време не достигнал до решителни резултати, и само след повторното изпращане на многобройна войска през есента на 1263 год., която почнала да действува по-усилено, Михаил II побързал доброволно да се покори и с клетва да признае властта на императора. Една част от ромейските войски, съгласно с плана, нападнали югозападните бъл­гарски области, които бяха присъединени в предната година, и в движението си на север нахлули във владенията на Яков Светослав, който дотогава все още държал страната на търновския цар.

„Цар Константин“, пише П. Ников,комуто българ­ската историография длъжи установяването на събитията и тяхната хронология от дадената епоха, „който не бил в състояние да помогне на себе си, още по-малко е могъл да помогне на Светослав. Притиснат от византийските войски, а още повече примамен от хубавите перспективи, които му се откривали под лъчите на маджарското слънце, Светослав се отнесъл към маджарите и поискал тяхната защита против византийците. Маджарският престолонаследник Стефан, който след Пресбургския мирен договор с баща си в 1262 година бил наречен „по-млад крал“ с пълна сюзеренна власт над целия изток маджарски, това и дирел. Възможността, чрез притеглюването на Светослав в маджарската сфера на влияние да създаде в България разцепление и да издигне нов съперник на търновския цар, дохождала тъкмо по неговите сметки и намерения. Така е могло да се ослаби и парализира търновското царство и най-лесно да се запази маджарското влияние и върховна власт върху северозападна България. С готовност той дал на Светослав пълното си покровителство. Една значителна ма­джарска сила под началството на воеводите Никола, Владислав, Рейнолд и на други маджарски барони се притекла по заповед на Стефан (V) на помощ на Светослав“. На­чело на византийската войска, която действувала срещу по­следния и маджарите, бил поставен споменатият вече ви­зантийски пълководец Михаил Глава Тарханиот, който през есента на 1263 год. бил изпратен заедно с втората армия в Македония. Обаче ромеите били разбити от маджарите и през земите на Светослав навлезли във византийските владения. С това намесване в съдбата на Яков Светослав Стефан (V) турил началото за отцепването на последния от Търново, който оттогава не само преминал в сферата на маджарското влияние, но и попаднал в из­вестна формална зависимост от Маджарско. Тая зависимост се изразявала в това, че под влиянието на разни примамливи обещания на Стефан и под негово покровителство Яков Светослав се отметнал от българския цар и, като присъединил към своите владения цялата видинска област, която по-рано бе окупирана от маджарите, присвоил си, както по-рано мачванският бан Ростислав, титлата imperator Bulgarorum, която била призната от маджарските владетели. В тая постъпка на Яков Светослав ясно прогледвали стремежите му да се отцепи като самостоен владетел,разчитайки на една лавираща политика между България и Маджарско, както ще видим по-нататък.

Събитията през 1263 год. поставили цар Константин в едно твърде стеснено положение, което го лишавало от възможност да предприеме каквито и да било действия в една или друга посока. Притиснат откъм юг от ромеите, които бяха завзели по-голямата част от Южна България, ощетен и застрашен от запад и северозапад от поло­жението, създадено от маджарите и Яков Светослав, нему не оставало нищо друго, освен да дочака по-нататъшното развитие на събитията и да се постарае своевременно да ги из­ползува, поне за да може да си отвоюва обратно откъснатите от царството български земи, главно в Южна Бълга­рия. Такива събития донесла следната 1264 год. — В Ма­джарско отново пламнала борбата между баща и син, между Бела IV и Стефан (V), с още по-голяма жестокост , която парализирала маджарските сили във външната политика, от една страна, а, от друга, — освобождавала българския цар от всяка опасност откъм северозапад и му давала въз­можност да съсредоточи всичкото си внимание към Византия, още повече, че деспот Яков Светослав през времето на гражданските войни в Маджарско станал наклонен за ново сближение с Търново. Но в приготовленията си за война с Византия особена ценна придобивка за Константин било това, че нему се представил случай да сключи съюз с един опасен за империята неприятел — с татарите, с помощта на които той мислел да нанесе съкрушителен удар на византийския император. Сключването на тоя съюз станало при следните обстоятелства.

В Цариград в това време живеел със семейството и свитата си селджукският екс-султан Изеддин в един вид доброволен плен по следния случай. Селджукското султанство, което в съседство с Византия в Мала Азия е играло значителна роля, се намирало в епохата на своето разложение, която по-сетне се завършила с неговото разпа­дане на отделни емирства. Неговата сила била съкрушена от татарите. Халаку, ханът на едно от четирите ханства, на които се разпаднала монголската или татарската държава след смъртта на Чингисхан, именно, на онова в Иран, наложил на селджуците своята върховна власт. Селджукският султан Гаязедин бил убит, а на негово място били издигнати малолетните му синове, Рокнадин и Изеддин, под ръководството на един везир, назначен от татар­ския хан.Между двамата братя, обаче, избухнали недоразумения, подклаждани от татарите, които принудили Изеддина да. бяга във Византия с жена, деца, голяма свита и богати съкровища, гдето мислил да намери подкрепа. Михаил VIII го приел добре, но да му помогне нямал намерение, защото се боял да не предизвика с това Халаку. Недоволен, Изед­дин почнал да крои заговори против императора, бил обаче  своевременно заподозрян и като опасен човек, турен бил под надзор като пленник. Тогава Изеддин почнал да крои планове за освобождението си.

Ползувайки се от удобния случай, когато императорът отсътствувал от Цариград, той влязъл във връзки с чича си Саръ-Салтък, главатар на преселените в днешна Добруджа в 1263 год. от Изеддина с разрешението на Михаил VIII Палеолог десет хиляди тюркменски семейства, вероятно през времето на големия поход на Михаил Глава Тарханиот в България, и го тайно молил за помощ про­тив императора, загдето последният го държал обезоръжен и се преструвал за негов приятел, когато с нищо не се различавал от враг. „Ако искаш да ми помогнеш, прибавил Изеддин в писмото си, то можеш да се срещнеш с Константин, българския цар, и да го убедиш така също, да нападне на ромеите; а аз в това време ще се навъртам около Михаил и ще го хвърля право в ръцете ви, особено ако с тебе бъдат не само Константин Български, но и тохарците. Щом императорът по тоя начин бъде хванат, нападението за вас ще стане съвършено лесно; ако ли не, то вие поне ще съберете най-богата плячка и ще завладеете царското съкровище: ти ще получиш от него най-доброто. Спомни си само за роднинството и предишната слава. Но, ако са малко и тия две причини, за да побързаш, — малко ли е пък роднинството и надеждата, за да се решиш на велико дело — то едно вече желание, да помогнеш на роднината си и да се смилиш над него, струва да се осъществи то при надлежно съдействие“. От тия думи се ясно види, до­колко сериозен характер е имал предполаганият поход против ромейския император.

Докато Изеддин се приготвял за успеха на делото си и се домогвал да се намира постоянно при императора, който в това време се намирал в западните провинции против деспот Михаил II, и дори получил разрешението му да се яви със своята прислуга при него, чичо му имал среща с цар Константин, открил му, или по-добре, открил на съпру­гата му Ирина, която била особено враждебно настроена про­тив Михаил VIII, за намеренията на екс-султана против императора и „успял да ги склони към това, за което те отдавна бяха готови“, забелязва Пахимер, т. е. цар Констан­тин отдавна се приготвял за война с Византия и само чакал сгоден случай, какъвто в дадения момент му се пред­ставял.Твърде е възможно, щото за бързата готовност на Константин да приеме предложението на Изеддиновия чичо да е повлияла не малко и политическата зависимост на българ­ския цар от татарския велики хан, която, както изглежда, продължавала да съществува и при Константин. След като получил утвърдителен отговор от българския цар, Изеддиновият чичо се обърнал чрез пратеници към кипчакския хан Берке да вика татарите, собствено тохарците, на помощ, като им обещавал голяма плячка, ако те се съединят с него и българите. Същевременно и селджукският султан Рокнадин, Изеддиновият брат, помолил мощния хан Берке да освободи брата му. Египетският султан Бей барс също се застъпил пред Берке за освобождението на Изеддина. Татарите на драго сърце приели предложението, за­щото им се представял удобен случай да се обогатят. Това ставало през втората половина на 1264 год..

Съюза си с татарите Константин решил да изпол­зува и за друго едно дело, не по-малко важно за него в предстоящата война с Византия, именно, отново да привлече Якова Светослав на своя страна и да го отклони от Маджарско И наистина, тъкмо в 1264 год. Яков Светослав не само променил политиката си спрямо Маджарско, респ. спрямо седмиградския княз или „младия крал“ (junior rex) Стефан (V), но и станал във враждебни отношения към него. Докато вървяла в Маджарско гражданската война, в която успехът бил на страна на Бела IV, Яков Светослав нападнал на Северинската област през есента на 1264 год. и я силно опустошил. Едва ли може да се допусне, че това иападение е било предприето от Яков Светослав на своя глава, без знанието на българския цар; вече самият негов обект — Северинската област , тая ябълка на раздора между България и Маджарско, — ясно говори, че тук Яков Светослав е дей ствувал като съюзник на българския цар, като е искал да използува настаналите междуособици в Маджарско, за да за­крепи положението си, като се сдобие с признание и от страна на търновския цар. Ние не знаем, на какви условия бил сключен тоя съюз между него и цар Константин; но мислим, че не щебъдем далеч от истината, ако приемем, че Константин признал неговата политическа самостойност, като на владетелен господар, а също и при­съединението на Видинската област към владенията му, с други думи, търновският цар признал постигнатото с маджарска помощ и влияние положение на Яков Светослав на условие, че последният ще се откаже от Маджарско и в доказателство на това ще нападне на Северинската област, която влизала във владенията на наследника — младия крал Стефан. Няма никакво съмнение, че чрез тая акция Констан­тин е мислел да парализира всеки опит от страна на по­следния да завоюва отвъддунавските български владения. Да се съгласи на такава смела крачка могли са да подбудят Яков Светослав следните съображения; в маджарската междуособна война почти до самия й край успехът бил на стра­ната на стария крал, и Яков Светослав е смятал,че делото на Стефан е изгубено — това едно, и, друго, — не малко се страхувал от съюза на Константин с татарите, които, в случай на несъгласие с българския цар, той би могъл да ги види изпратени и в неговите владения. Както и да било, но отмятането на Яков Светослав от Маджарско и сближението му с Търново през времето на гражданските войни в Маджарско в 1264 г. бил факт свършен.

Само след като се осигурил по тоя начин от северозапад, цар Константин се решил да почне войната против Византия със своите нови съюзници — татарите. През есента на 1264 г. Михаил VIII Палеолог, извикан от но­вото движение в западните провинции от страна на епирския деспот, събрал доста големи сили и потеглил с тях за Солун.Но когато стигнал в Ксанти, той решил да разпустне войската за презимуване. Тъкмо в това време татарите, предвождани от хан Берке, преминали по замръз­налия Дунав в Северна България и през през пролетта на 1265 год., когато императорът се връщал от запад, цар Константин начело на една повече от 20-хилядна съюзна армия прехвърлил Стара-планина, и татарските тълпи начело с хан Берке се впустнали да грабят, убиват, поробват и причинявате всякакъв вид злини на тракийското население; „те бързо обхванали цялата страна подобно на свирепствуващ огън“, забелязва Г. Пахимер. Известието за това неочаквано нападение изненадало Михаил VIII, още по­вече че той нямал възможност да им окаже никакъв отпор, понеже се връщал с един малък отред; не било възможно и да бяга, защото неприятелят бил завзел всички проходи и без страх се явявал навсякъде, гдето се показ­вали ромеи. Михаил VIII Палеолог се намирал в голяма опасност и, за да се избави от плен, бил принуден постоянно да се мести от едно място на друго, като внима­телно следял за неприятеля. Така той можал да мами татар­ските тълпи само благодарение на безредието им и отсъствието на всяка дисциплина у тях , защото те се пръскали навсякъде, гдето намирали плячка. Там, между другите, се движел отделно в кола и цар Константин, който си бил счупил крака преди това и оттогава не могъл да го владее, както трябва — вървял ли пеша, или яздел на кон. Заобиколен от българите, той внимателно разпитвал, где се намирал императорът, и се надявал да го улови жив,ко­гато последният останел сам, защото целият отред, който бил с Михаил VIII, се пръснал в разни страни и само няколко души останали при него. Но императорът с разни обходи по едва достъпни пътеки и благодарение на тъмните нощи достигнал до върха на планината Ган, като оставил другите си съпътници сами да се спасяват, кой гдето и както е могъл. Що се отнася до задните отреди, при които се намирали императорската хазна и султан Изеддин, то той съвсем се отчаял за тях и вече мислел, че те са заробени. От върха на планината той изпратил едни да наблюдават за движението на неприятеля, а други — да му намерят някой кораб, на който той би могъл благополучно да пристигне по Мраморно море в Цариград. Михаил VIII, наистина, позорно се върнал в столицата, като оставил войниците си сами на себе си; от тях повечето попаднали роби в ръцете на неприятеля, и само няколко души сполучили да се спасят.

По-добра била участта на отредите, които вървели с императорския багаж и хазна и при които се намирал сул­тан Изеддин. С голям труд те избягали от преслед­ванията на неприятелите и се затворили в приморската кре­пост Енос при устието на Марица. Но скоро под стените на града се явил цар Константин заедно с дивите татари и го обсадил. Жителите на града се намирали в крайна опасност и чакали от ден на ден, когато стените ще бъдат разрушени и неприятелт ще нахълта в града, като го ограби заедно с императорската хазна, без да получат някоя помощ от столицата. Обаче цар Константин бил убеден, че и да превземе града, той едва ли би могъл да го удържи в ръцете си, а пък да достигне първоначалната си цел, т. е. да хване императора, била изгубена всяка надежда; освен това, той не би изпълнил и задлъжението си — да освободи султан Изеддина. Затова той влязъл в преговори с обсадените, като изпратил пратеници да им обявят за очакващето ги бедствие и да им кажат, че ако и да не му е мъчно да ги надвие и да завладее всичко, обаче сега той ще се задоволи само с предаването на султана наедно със свитата и парите и че само на тия условия им обещавал безопасност . На обсадените, обаче, не се допаднали тия предложения; те решили да потърпят още няколко време и да чакат помощ, но в същото време да не отнемат у не­приятеля надежда, че те ще се предадат. С това те искали да забавят работата по предаването, докато получат по­мощ; поради това, ако опасността достигне до крайност , те да не отсичат главата на султана и да го хвърлят зад стената, както някои предлагали, тъй като с това още по­вече ще разгневят обсадителите и ще нанесат големи па­кости както на себе си, тъй и на околната страна, а да се съгласят на техните условия. Но тоя уклончив отговор накарал българите и татарите да усилят нападението си върху стените, а обсадените не били в състояние да ги отбиват. Най-сетне, като видяли, какви сетнини ги очакват от тяхното упорство, еносци решили да изпълнят предложените им условия. Те пратили пратеници при цар Константин с предложение, че са съгласни да предадат султана, ако само обсадителите дадат клетва пред Бога и светията, какво ще ги оставят в покой. След като получили съгласието на неприятеля, жителите се обърнали към местния епископ да извърши задлъженията. Епископът се облякъл в архиерейските си одежди и със светите икони и целия си клир отишел при българския цар. Когато Константин произнесъл клетвата пред Бога и йерарха, обсадените не­забавно предали султана с цялата му свита и имот. След това българският цар заедно със съюзниците си отстъпил от града и потеглил назад. На обратния си път, обаче, татарите не прекъсвали своите грабежи и напущали Тракия, като откарвали безбройно множество население в робство, като добитък. „Затова, бележи Н. Григор, няколко време нарядко само могло да се види в Тракия вол и орач — дотолкова опустяла тя от хора и животни“. А император Михаил VIII по-сетне писал в своята автобиография: „Българите, които доскоро бяха от нас спасени (вероятно, тук се има предвид помощта на М. Палеолога, изпратена Константину срещу Мицо), се оказаха неблагодарни и дадоха на масагетите свободен проход за нахлуване в нашата Тракия и дори им оказаха съдействие при нападението“. Хан Берке взел със себе си Изеддина, а така също, минавайки през Добруджа, и 10-те хи­ляди туркменски семейства с водителя им Саръ-Салтък, които Изеддин бе преселил там в 1263 г. с позволението на Михаил VIII; те всички били преселени в Кипчак. Между това, на втория ден пристигнала на еносци помощ от столицата, но било вече късно; всички разкапвания на еносци били напусто. Макар те и да спасили хазната и ба­гажа на императора, Михаил VIII все пак бил крайно ядосан за тяхното малодушие и не се забавил да накаже еносци. Епископът бил извикан на съд пред църквата, и, обвинен, едвам не бил подложен на особено наказание, загдето взел участие в предаването на града; императорските слуги били бити с пръчки и, за позор, облечени в женски дрехи, били изгонени пред очите на императора; жената, дъщерята, майката и сестрата на султана, както и другите му деца и всичките му слуги били изпозатворени в  най-тежки зъндани, а всичките му съкровища и предмети на разкош били кон­фискувани.

Така се свършил тоя знаменит поход на Константин Асен в съюз с татарите против Византия. В същност , както видяхме, той не донесъл никаква полза за България; цар Константин при всичките си успехи се оттеглил в България, без да сключи мир или да иска териториални или материални обезщетения за своите успехи. Дали той се е посрамил за своето варварско нашествие, или пък е считал достатъчно удовлетворено своето честолюбие, а Михаил VIII за достатъчно отмъстен, или най-сетне сам се побоял за своето царство от нашествието на съюзниците си и е гледал час по-скоро да се отърве от тях — са въпроси, които засега остават без отговор поради оскъдността на известията. Във всеки случай, цар Константин Асен не съумял да извлече никаква полза от татарското нашествие, защото българските приморски градове южно от Стара планина останали завинаги изгубени, тъй както той не можал да удържи в ръцете си и българските земи в Македония. Но злото не се ограничило само с това: „с тоя поход, на­пълно справедливо казва П. Ников, против Византия в съюз с татарите Константин дал възможност на по­следните да се запознаят с богатите за плячка места южно от Дунава и им посочил пътя към тях. За това свое късогледство той бил по-късно жестоко наказан: тия същите татари наченали оттогава често да преминават Ду­нава за плячка и да опустошават България, като станали по тоя начин една от главните причини за падането на цар Константин. Най-сетне и промяната в българо-маджарските отношения не донесла очакваните резултати.

След отмятането за Яков Светослав от Маджарско и нападението му на Северинската област, съгласно с усло­вията на съюза с цар Константин, гражданската война в Маджарско, против очакванията, се свършила в полза на престолонаследника Стефан, който нанесъл при Ишасег, западно от Пеща, решително поражение на Бела IV през март 1265 год., и го принудил да иска мир. И наистина, между баща и син била сключена спогодба, която в март 1266 год. била допълнена с ново съглашение и одобрена от папата на 22 юни с. г. След като се осигурил вътре в държавата с окончателен мир, Стефан се почувствувал с развързани ръце, едно, за да накаже Яков Светослав за отмятането му и сближението с Търново и, друго, за да си отмъсти изобщо на българите за нападението на Северин­ската област. Ето как ни рисува тоя поход П. Ников: „През юни 1266 год. начело на една многобройна войска Стефан преминал неприятелските граници, явил се пред видинската крепост и я обсадил. Видин не можал да из­държи обсадата и наново бил превзет от Стефан. Последвали множество сблъсквания и сражения между маджарски и български войски. В две такива сблъсквания, в които водел маджарите лично Стефан (V), се отличил магистер Рейнолд. След превземането на Видинската крепост Сте­фан (V) сам се спрял и се установил на квартира в Бъл­гария … Обаче неговите барони проникнали доста навътре в България: те преминали границите на Светославовото княже­ство и нахлули в пределите и на търновското царство. Бан Григорий завладял Оряхов (castrum Vrchov — днешното Рахово или Оряхово на Дунава). Много по-дълбоко в страната проникнал бан Панит, който обсадил и превзел крепостта Плевен (castrum Pleun). Магистер Рейнолд наново се отличил в три нови сблъсквания с неприятеля. Българ­ските войски навсякъде се оказали по-слаби от неприятеля и се принуждавали постепенно и планомерно, след чести сра­жения, да се оттеглят във вътрешността на страната“. Тоя голям поход на Стефан Маджарски в България се свършил с това, че Яков Светослав бил принуден не само да се откаже от съюза си с българския цар и изобщо от сближението си с Търново, но и фактически да признае върховната власт на маджарския крал и да стане негов истин­ски васал,защото при големите несполуки и явното безси­лие на търновския цар това му са диктували самите негови интереси—обособяването на владенията му като отделна дър­жава с титла imperator Bulgarorum, която била призната от маджарите.

Цар Константин, който винаги изказвал на дело своите антимаджарски стремежи, сега не бил способен да окаже някакво влияние върху развитието на работите в североза­падна България и да измени създаденото от Стефан (V) по­ложение. След нанесеното сериозно поражение в 1266 год. от Стефан, чиито войски бяха достигнали отвъд Плевен, от една страна, а, от друга, — поради крайно неблагоприятното положение спрямо Византия, недоразуменията с която далеч не били изгладени, той трябвало да се откаже от всяка мисъл да изменя вървежа на българо-маджарските отношения и да се помири със закрепата на маджарското влияние в Светославовото княжество. Освен това и събитията, които се под­готвяли на Балканския полуостров,принуждавали, както ще видим по-нататък, търновския цар и правителството да насочат всичкото си внимание на юг към Византия.

Още в 1265 год., след оттеглянето на българите и та­тарите от Тракия Михаил VIII Палеолог почнал да търси сближение с предишния си враг, Венеция, защото сключеният още в 1261 год. съюз с Генуа се оказал не само безполезен, но и вреден за империята, особено когато генуезкият подеста в Цариград дал съгласие на сицилийския крал Манфред, с когото екс-император Балдуин II бе сключил съюз против Михаил VIII, да съдействува за предаване босфорската столица на латинците. Завързаните преговори с Венеция, които се завършили с един твърде благоприятен за републиката договор от 8. юни 1266 г., насочен про­тив Генуа, не донесли никакъв положителен резултат, защото венецианският дож не утвърдил тоя договор, тъй като не искал да се свързва за дълго време с Михаил VIII, чието падане за него било не далеч. Между .това в южна Италия произлязла политическа промяна, която в течение на няколко десетки години се отзовала твърде чувствително върху съдбата на Балканския полуостров и, преди всичко, твърде стеснила положението на Михаил VIII почти до самата му смърт. Тогавашният френски държавен мъж и виден пълководец Карл Анжу, брат на френския крал Людвик IX, подбуждан от папата, след като унищожил в 1266 г. след боя при Беневент държавата на Манфред Сицилийски и за втори път създал в южна Италия много по-силна френска държава, отколкото някогашните нормански авантюристи, станал един от най-опасните врагове на Византия и сериозен съперник на Михаил VIII Палеолог. Тая опасност се изразила в това, че бившият латински император Балдуин II, който все още раздавал части от някогашната латинска империя на разни франкски князе, които трябвало да станат негови съюзници, сключил във Витербо, при съдействието на папа Климент IV (1265—1268), съюз и с Карл Анжу (27 май 1267 г.) с цел отново да покори Византия и възобнови латинската империя. Но колкото и голяма да била тая опасност, която много пречела на Михаил VIII, все пак той със своя дипломатически такт съумял да я отстранява. Като знаел, че Карл Анжу станал неаполитански крал само със съдействието на папата, той най-първо влязъл в преговори с римската курия за съединението на църквите, които преговори той умишлено протакал, само за да печели време. После още в 1267 год. той възобновил приятелските си сношения с Генуа, като върнал генуезската ко­лония от Ираклия в столицата, и им дал ново предместие на Златния Рог срещу разрушената им крепост в Галата; сащо така бил сключен мирен договор с Вене­ция в 1268 год. за пет години. Но най-главното, което Ми­хаил VIII постигнал, било това, че италианските морски дър­жави нямат право да воюват една с друга нито в Черно море, нито в Босфора, нито в Дарданелите и не се съгласил да предостави на венецианците определени квартали в провинциалните градове инак, освен под наем. Най-сетне, и между Венеция и Генуа бил така също сключен мир в 1270 год..

Няма съмнение, че Михаил VIII Палеолог правел тия отстъпки на италианците с цел да ослаби готвещия се про­тив него съюз начело с Карл Анжу, който бе почнал вече да разпространява влиянието си върху работите на Бал­канския полуостров. Едничката цел на Михаил VIII сега била да парализира това влияние и върху най-близките си съ­седи, българите и сърбите. Най-първо били привлечени сър­бите: уговорено било вторият син на сръбския крал Уро­ш I (1243—1276), Милутин, да се ожени за императорската дъщеря Анна и да стане сръбски престолонаследник вмясто по-големия, Драгутин, женен за маджарска принцеса. Всичко било приготвено за сватбата, и принцеса Анна била изпратена за Сърбия. Но в това време Урош I отворил война на Ма­джарско и нахлул с войска (1268 г.) в областта Мачва, лежаща между Драва, Сава и Колубара, но бил съвсем разбит от маджарите и взет в плен.Това събитие побър­кало на византийските планове за тeсно сближение и сродяване със сръбския двор. Предполаганата женитба не се съ­стояла, и сръбско-византийските отношения останали старитe. От съвсем друг характер били опитите на Михаил VIII за сближение с българите.

Ние видяхме, че политическите отношения между България и Византия след татарското нашествие в 1265 год. се намирали в твърде неопредeлено положение: нито мир бил сключен, нито войната се прекъсвала, защото, забелязва Па- химер, „поради непрестанните войни в Хем, в Македония и Тракия останало твърде малко войска“. Обаче тая неопре- дeленост в отношенията с българския цар не особено радвала ромейския император, а при по-голямо усложнение на работите на Балканския полуостров той би могъл да по­лучи не малко пакости откъм българите. За това Михаил VIII търсeл случай да се помири с цар Константин и, ако бъде възможно, да сключи дори съюз с него. В 1268 год. в Търново се поминала жената на Константин, царица Ирина Ласкарис, заклет враг на Михаил Палеолог, която соб­ствено поддържала, както видяхме, враждебните отношения между България и Византия. Това събитие отново отворило път за Михаил VIII да възстанови приятелските отношения с българския цар, ако сполучи да се сближи с него чрез роднински връзки. За тая цел той изпратил при цар Константин пратеничество с предложение, да вземе той за жена се­стриницата му Мария, вдовица на бившия велик доместик Алексий Фил, със съобщение, че императорът ще върне на българите приморските градове Месемврия и Анхиал като зестра на Мария, „защото, според думите на Пахимер, макар тия градове да се намирали сега в ръцете на импера­тора, но по-рано те принадлежели на българския цар, та и прилично било да ги върне на предишния им владетел като зестра“. Константин Асен, който най-сетне видял в това предложение възможност да върне отново тия загубени гра­дове на Черно море, веднага се съгласил. Тогава Михаил VIII снабдил невeстата с всичко необходимо по царски; а при изпращането й за Търново сам императорът и патриархът дошли до Силиврия, гдето те възложили на нея всичките регалии на „деспина“, т. е. владетелка. Мария, обиколена с голяма свита, заминала за Търново. Бракът на цар Константин с Мария не може да се отнесе по-късно от 1269 год.

И тъй, всичко, което се отнася до сватбата, Михаил VIII изпълнил с голяма точност, само връщането на обещаните градове той отлагал,като виждал,че с предаването им империята много ще изгуби. Той представял пред Константин разни благовидни предлози, защо той не е могъл да му предаде споменатите градове, и между другото казвал,какво уж самите им жители не се съгласявали на това: те са ромеи, и самите градове съставят част от ромейската империя, затова не прилича на ромеите да служат на бълга­рите. Обаче, без да се отказва решително от думата си, Михаил VIII прибавил, че отлагал изпълнението й до тогава, докогато Константин се сдобие с потомство и в такъв случай ще има вече причина да предаде ромейските области на наследник от ромейско племе. Обаче тая смeшна и хитра лъжа била прикривана само до време. Цар Констан­тин с нетърпение чакал, без да се реши да наруши съюза, който положително нищо отрадно за България не е могъл да донесе. Когато царица Мария най-сетне родила в 1270 год. син Михаил, и Михаил Палеолог все още не изпълнявал обе­щанието си, тогава царицата почнала настойчиво да убеждава мъжа си да наруши мирните отношения, като обяви война на императора, и изиска приморските градове. Освен това враждебните отношения на цар Константин спрямо ромейския император се подбуждали и от друго място.

Когато около 1270 год. Карл Анжу почнал да се готви за отърваването на Цариград отново от ръцете на ромеите, той не се забавил да влезе в сношения с всички госпо­дари на Балканския полуостров. В едно писмо от 12 септемврий 1271 год., изпратено до секретарите на Апулия, Капуа, Беневент, Калабрия и Сицилия, се ясно види, с какво не­търпение той очаквал да получи отговор от българския цар, а същои от осподарите на другите балкански дър­жави. Карл писал: .,Ακο се случи с течение навремето да навалят към пристанищата или морския бряг на твоята територия някакви пратенци и вестители от страните Ахайя, Сърбия, България, Албания, или които да носят някакви пи­сма или послания от господарите на техните страни или царства, то, без да чакаш каквато и да била наша поръка, да се погрижиш да доставиш за тях и за техните хора издържки, коне и надежден спътник за да дойдат при мене без всяка мъчнотия“. Но тия български пратеници на magnifici principis imperatoris Bulgarorura пристигнали в Неапол само на следната 1272 год., вероятно през пролетта. Какви са били преговорите на Карл Анжу с тях , засега не се знае; известно е само, че когато те трябвало да си заминат за България, през юни 1272 год., Карл I назначил за свои пратеници, които да заминат също за България, рицарите Гираций Никотера и Иван Испанец, както се види от пи­смото на Карл I до управителя на гр. Бари, отгдето българските и неаполитанските пратеници заминали за България през Дубровник или Задър, следов., техният път вървял през Сърбия, гдето те също така посетили двора на Стефан Драгутин, който така също бил готов да влезе в коалицията против Византия. Няма съмнение, че тия сно­шения не малко са повлияли върху цар Константин, за да почне войната, Тая война, обаче, в дадения момент съвсем не била желателна за Михаил VIII, когато той се заплашвал откъм неаполитанския крал и когато той особено се нуждаел, както се каза, от съюза на българите. Но тук Михаил Палео­лог си послужил със старата дипломатическа тактика на ромейските императори, именно, той се обърнал към татарите, с помощта на които той мислел да накара българския цар да се откаже от всякакви действия против Византия. Той влязъл във връзки със силния тогава татарски хан Ногая.

След смъртта на Чингис хан, както е известно, огромната монголо-татарска империя почнала малко по малко да се разпада, поради избирателната наредба и неопределеност в престолонаследието, на много отделни ханства. Едно от тия ханства, което се оказало най-силно и било запазило харак­тера на Чингисхановата империя, било Кипчакското ханство, основано от племето или улуса Джучи, начело с хан Батъя. То завзело всички Кипчакски степи и разширило властта си далеч на запад, юг и изток. Остатъците от печенези, торки и кумани, покорени и обърнати в роби, по-сетне лесно се слели с тях поради родството си по произход и език В областите на южна Русия били разположени няколко отделни орди под началството на особени „темници“, т. е. гла­ватари, които отбранили Кипчак и следели за покорността на завоеваната страна. Таврическите и азовските степи Батъй предоставил във владение на едного от своите роднини, а оная част от Джучите, която се намирала в югозападния Сибир и северни Туркестан, предал на брата си Тибана. Сам Батъй и син му Сартак с главната си орда се разположили във волжските и донските степи. Лятно време татарските орди катунували в северните части на степите, а зиме се спущали по-близо до моретата Черно и Каспийско. Хановете първоначално нямали определено мястопребивание и така същочергарствували съсъс своя двор и войска. Станът или ханската орда поради златните си украшения се наричала „Златна орда“. Това име се простряло върху цялото Батъево царство; освен това, според предишните владетели на кипчашката и куманскага степи, то било известно още под име „Кипчашка Орда“. Главното седалище на хана се наричало още „сарай“; по-сетне то се закрепило главно в Ахтуба, един от важните ръкави на долна Волга, гдето до скоро се намираше гр. Царев. Тук обикновено се явявали за поклон Батъю господарите на завоеваните от него страни. Обаче единството на „Златната орда“ било свързано само с живота на Батъя. След смъртта му в „Златната орда“ се почнали вътрешни размирици и последвало нейното разпадане. Още при живота на хан Берке, Батъев брат, един от ординските ханове — васали, именно, Ногай се отцепил от Злат­ната орда и се прогласил за самостоен хан.

Ногай бил от рода на великия Чингис хан и племенник на хан Берке. Чрез своята храброст, военно из­куство и интригантство, той се издигнал и придобил голямо влияние като пълководец на кипчашките ханове. Неговото владение се намирало в Южна Русия при р. Днепър, гдето той заемал едно мощно, полунезависимо положение. След смъртта на силния хан Берке (1265/6 г.) и особено на не­говия наследник, хан Мангу Тимур (1280/81 г.), в ханството Кипчак изникнали вътрешни несъгласия, централната власт ослабнала, а в замяна на това се засилили сепаратически стремежи. Ногай раздухвал враждите. Паралелно с това неговата мощ растяла от ден на ден все повече и достигнала своя апогей след смъртта на Мангу Тимура, когато той почнал да сваля и качва кипчашките ханове; той бил тогава най-мощният човек в ханството Кипчак, по-силен и от самите велики ханове. Със своите постоянни и страшни нападения той скоро станал страшилище за своите съседи. Към тоя именно хан Ногая се обърнал в 1271 г. и Михал VIII с предложение за съюз против българския цар. За да успее в това предложение, Михаил Палеолог влязъл в роднински връзки с Ногая, като му дал за жена незаконнородената си дъщеря Евфросиния, която той изпратил в ханската орда с много и скъпи дарове. „Имайки тогова (хан Ногая), казва Пахимер, по тоя начин готов да на­падне на Константин и да ограби страната му, ако тоя на­падне владенията на императора, последният здравата държал не само Месемврия и Анхиал,но и Созопол п Агатопол, Канстрицион и други някои крепости, които отново бяха завоевали за императора неговите устроители (oί… έπισκευχσά- μενοι) и ги държал здраво в ръце, за да не върне и сянка от крепост “.

На какви условия е бил сключен тоя съюз на Михаил VIII с татарина Ногая, ние не знаем, но едва ли е останал той неизвестен на цар Константин, комуто сега се отнемала всяка възможност да предприеме каквито и да било действия против ромейския император поради голямата опасност, която заплашвала от североизток. Затова всичкото внимание на Константин било обърнато към съюза с неаполитанския крал, чрез който той мислел да си отмъсти на Михаил VIII. И наистина, преговорите между Търново и Неапол за присъединението на цар Константин към ла­тинската коалиция се продължавали и след това, въпреки пречките и далечното разстояние, вероятно, през Сърбия, гдето крал Драгутин усвоил същата антивизантийска по­литика, защото след една година, през пролетта на 1273 год., в Неапол пристигнало ново българско пратеничество, а същевременно и посолство от сръбския крал Драгутина. При заминаването си от Италия те били придружени от рицаря Никола де Сент Омер, който отивал като пратеник при сръбския и българския дворове, и им било позволено да изнесат от Апулия без мито 60 коня и 30 салми овес за тяхната прехрана. Между това, още в 1272 год. Карл Анжу, ползувайки се от разпадането на епирския деспотат след смъртта на Михаил II (1271 г.), завзел Драч, Берат, Ба­лона, Кроя и други места в Албания и по тоя начин се сдобил с една здрава база за война против Византия. В добавък на всичко това, в 1272 год. ослепеният Иван IV Ласкарис сполучил да избяга от заточението си и затвора и намерил прибежище в гр. Фоджи под покровителството на Карл Анжу. Тук той непрестанно подканял неаполитанския крал да му помогне да си върне бащиния престол. Най-сетне, когато в 1273 год. изтекъл срокът на договора с Венеция, венециански корсари отново напълнили Егейско море; републиката, както изглежда, сериозно имала намерение да почне наедно с анжуйците война против Византия. Ми­хаил VIII Палеолог се намирал вече пред явна опасност, против която той едва ли би бил в състояние да устои. Но в тоя критичен момент той не изгубил присътствие на духа.

Главната му цел сега била да парализира за известно време кроежите и действията на своите врагове, които го заобикаляли от всички страни. Като знаел,че Карл Анжу станал неаполитански крал по желанието и със съдействието на папата и че в дадения момент се намирал под най-силното влияние на последния, Михаил Палеолог почнал да води сдържаните дотогава преговори с римската курия за съединението на църквите така сериозно, че папа Григорий X (1271—1276) удържал италианските врагове на Византия от военни действия, но затова пък императорът трябвало да пожертвува православната вяра и да подчини източната църква на папския престол. За формалното извършване на това дело папа Григорий X свикал на 6 юли 1274 год. църковен събор в Лион, гдето се стекли до 500 католишки епископи. Там пристигнали и представители от страна на Михаил VIII и на цариградската църква около 40 души, между които бил и великият логотет Георги Акрополит. Те донесли писмено изповедание на вярата, съгласно с учението на римската църква, подписано от самия император и сина му Андроника, от 35 митрополити и много други духовни лица. Освен тоя документ те дали на папата пред целия събор и тър­жествена клетва от името на императора и цялото ромейско духовенство, че се отричат от схизмата и се присъединяват към римската църква, като приемат учението й.

„С продаването на православната вяра, пише М. С Дринов, Палеолог превари опасността, която му се готвеше от страна на силния неаполитански крал и другите латинци, защото папата нямаше вече да им допусне да захващат война с новопросветения син на римската църква. Но чрез това богохулно дело византийският император е имал на ум да извлече и друга още полза, да постигне и друга цел, която засягала другите негови врагове, именно българите и сърбите. След като извършиха тържественото си подчинение на римската църква, византийските представители на Лионския събор от името на императора си отвориха тук, на събора, въпрос за разтурянето на българската патриаршия в Търново и на сръбското архиепископство. Този въпрос беше повдигал Палеолог още няколко години преди свикването на Лионския събор. Още през август на 1272 г. ние гледаме, че той дава на Охридския архиепископ една грамота, в която като привожда, колко и какви епархии е имала Охридската църква под своя власт около 1020 г., подбужда речения архиепи­скоп да си прибере всички тези епархии, та пак да ги тури под властта си, каквото Охридското архиепископство да заеме пак онова положение, което то е заемало в 1020 год. — В тази грамота Палеолог не казва право, че желае раз­турянето на търновската и сръбска църкви, но това се разумява само по себе от съдържанието на грамотата му. В 1020 год. нямаше ни търновска патриаршия, ни сръбско архиепископство, и епархиите както на едната, тъй и на дру­гото тогава се намираха под властта на Охридското архи­епископство. Сега Палеолог, като искал да постави послед­ното в такова исто положение, в каквоти то се намирало в 1020 г. и като залягал да си възвърне то всичките то­гавашни епархии, не остава никакво съмнение, че той явно е посягал на независимостта на търновската и сръбската църкви“. Но като излизал с тоя църковен въпрос, Михаил VIII Палеолог, — който гледал на църковните работи, както се види от самите му действия, като на средства за постигане политическите си цели, — е имал предвид своя политически интерес спрямо северните си съседи. „Охрид тогава се намираше под властта на византийската им­перия, и архиепископът й, макар да се избираше и по­ставяше от своите епископи, но потвърждението си е получавал от византийския император и бил негов поданик и слуга. При тези условия Охридската църква, която беше наследница на старата българска преславска патриаршия и която все продължаваше да се титулува с българско име, беше се съвсем погърчила и проникнала с интересите на византийската империя. Оттука се разбира, какво нещо е гонил да постигне Палеолог чрез подчинение търновската и сръбската църкви на охридския архиепископ. Чрез това нещо той би убил самостоятелния духовен живот на българското и сръбското царство и духовно би подчинил тия враждебни царства на Византия. Тогава, какво широко поле би се отво­рило нему за политически интриги“ .

Но със споменатата грамота, издадена в 1272 г., Ми­хаил VIII не е могъл да постигне целта си, защото нито българският цар, нито сръбският крал биха пожертвували на върлия си политически враг духовните интереси на държавите си. Обаче той така също едва ли би могъл да очаква, че само с една грамота работата може да се свърши. Чрез издаването на този документ той само е искал да повдигне въпрос за разтурянето на българската патриаршия и на сръб­ското архиепископство, въпрос, чието разрешение се надявал да извърши по друг начин, именно с помощта на папата, с когото през времето, когато бе издадена казаната грамота, той вече се намирал в сношения и вече се бяха почнали преговорите за съединението на църквите, а когато бе свикан Лионският събор, Михаил VIII намерил за най-добре да предложи нему разрешението на тоя въпрос. И наистина, щом съеди­нението на църквите било произнесено тържествено на събора, представителите на византийския император повдигнали бъл­гарския и сръбския църковен въпрос, като привеждали следните доказателства в полза на Михаил VIII Палеолог:

Сърбия и Загория (т. е. България), казвали те, са се сдобили с автокефални църкви без съгласието на римския първосвещеник. Това станало след превземането на Цариград от латинците: българи и сърби се сдружиха тогава с гърците, за да гонят латинците. За тая цел тия народи се сдружиха, правиха и сватби помежду си и с това заедно се сговориха да направят в Сърбия автокефално архиепископство, а в България —патриаршия. Това е направено, казвали те, против каноните и обичаите на църквата, защото без волята на римския престол не може да се поставя нито патриарх, нито пък друго някое църковно достойнство да се дава. Тия думи на императоровите пратеници са били, разбира се, толкова искрени, колкото е било искрено самото дело за съеди­нението на църквите, както това ще ни покажат по-нататъшните събития. Надали може да се мисли, че те, както и техният император, са били така дълбоко проникнати от идеята, че без волята на римския папа не може нито патриарх, нито архиепископ да се поставя. Няма съмнение, че това са били едни само фрази, за да могат по-лесно да настроят папата против българите и сърбите, за църковното върхо­венство над които той винаги е изказвал своите претенции, и по тоя начин по-скоро да се постигне планът на Михаил VIII. „Знае се, продължавали византийските представители, че император Юстиниан, за да възвиси града Охрид, който е бил негово отечество, нарекъл го по името си Юстиниана, чрез което тоя град станал славен и най-главен между илирийските градове. При това той още измоли от папа Вигилия (537— 555) да направи в тоя град митрополия, под която бидоха подчинени България и Сърбия, в които в старо време са се намирали Дакия Средиземна и Прибрежна, Дардания, Горна Мизия и Панония. В тия думи явно проглежда изопачение на историческите факти: Охрид не е Юстиниана, и Охридското архиепископство не било Юстиниановото: това най-ясно се види от грамотите на император Василий II, и Михаил VIII Палеолог това е знаел твърде добре, понеже той сам привожда съдържанието на тия грамоти в своята от 1272 год., гдето ясно е показано, че Охридското архиепи­скопство е продължение на старата българска преславско-дръстърска патриаршия, затова и архиепископът се е именувал αρχιεπίσκοπος πάσης τής Βουλγαρίας , но тия известия за Михаил VIII не били тъй сгодни, та затова предпочел въз основа на фалшифицираната Юстинианова грамота да твърди чрез своите пратеници, какво Охридското архиепископство било основано от Юстиниана с благоволението и съгласието на папата. След това изложение пратениците на Михаил VIII Палеолог молили папата да спомогне да се възвърнат тия земи на охридското архиепископство, което да се възобнови пак в същите размери, както в началото на XI век, с други думи, да се разтурят търновската патриаршия и сръб­ското архиепископство и епархиите им да се дадат на ох­ридския архиепископ, който така същосе бе тогава подчинил на римския престол. Какъв отговор е последвал от страна на папата върху апела на Палеологовите пратеници, не е известно; но несъмнено римската курия си е взела добра бележка от предложението на византийския император, за­щото ней сега предстояло най-сетне да изпълни заветната си мисъл — да подчини българската църква под своята юрисдик­ция, — мисъл, която при всичките предишни опитвания тя не сполучи да осъществи. Но, както изглежда, още тогава не са били взети решителни мерки за изпълнението на Палеологовото предложение, тъй като на първо време римският папа бил зает изключително със закрепване унията, която ако успее да заздрави, то лесно ще бъде да разгледа и българ­ския църковен въпрос.

Веднага след закриването на Лионския събор, рим­ският първосвещеник изпратил в Цариград нунции, за да прочетат разрешена молитва от схизмата, да въведат по църквите римския символ на вярата и прочее. Но тук те скоро се убедили, че работата не била такава, каквато си я предста­вяли Михаил VIII Палеолог и привържениците му от вис­шето цариградско духовенство. Тия последните чрез прате­ници и писма казвали, че народът е склонен да се отрече от схизмата и да се хвърли в обятията на римската църква, а пък в действителност тоя народ посрещнал папските легати като някое страшилище, проклинал унията и не дозволявал нищо да се изменява във вярата. Михаил VIII се намерил съвсем на тясно. Като се хвърлял в отчаяната си църковна политика, свързана с грамадни отстъпки пред папата, той започнал една твърде опасна игра; той придобил само външна безопасност и чрез подчинението си на Рим предизвикал страстно раздразнение в своето духовенство и народ. Свалянето на патриарх Арсений (1255—1260), който не искал да освободи Михаил VIII от наложената върху него църковна отлъчка за ослепяването на Иван IV, докато не снеме узурпаторски облечената порлира, въз основа на лъжливи обвинения докарало това, че твърде силна партия се въоръжила против императора; имало дори съзаклятие против него. Когато пък Михаил VIII поискал да прокара унията с Рим, той срещнал ожесточен отпор, който по­степенно го докарал до насилствени мерки и скоро увеличил враговете му не само в империята, но и вън от нея. Много ромеи побягнали от него, една част в Трапезунт, друга — при неопатърския и артския владетели, които веднага се възползували от случая, за да изпъкнат като ревностни покровители на православието. Дори сестрата на Михаил VIII, Евлогия, скъсала с него отношенията и се впуснала заедно с дъщеря си Мария, българската царица, в опасни интриги против императора.

Разбира се, както унията с Рим, така особено предложението, направено от императорските пратеници на събора в Лион относно българската църква, не са могли да останат неизвестни в България и да не раздухат още повече враждата и омразата както на българското правителство, така и на самия народ спрямо безсъвестния Михаил VIII Палеолог, а отпорът, който оказало населението на империята против въвеждането на унията, давал възможност на враговете на императора в България открито да действуват против него като защитници на заплашеното православие. Начело на това църковно-политическо течение в България застанал, от една страна, търновският патриарх Игнатий, който заедно със своето паство решително се противопоставил на унията с римската църква, за което бил наречен стълп, опора на истинската вяра (1276/7 г.), а, от друга страна, царица Мария, сестриницата, но в същото време и най-върлият враг на Михаил VIII Палеолог за не­говата презрителна обноска към майка й Евлогия, загдето последната взела противната на Михаил VIII страна в църковните работи. Евлогия прекъснала всяко общение с църквата, обиколила се с много еретици и ги покровителствувала.

Но главното било това, че тя търсела помощ в борбата с брата си у българската царица, която постоянно й съобща­вала за всяка постъпка на императора спрямо нея. Пахимер ни разказва, че всеки ден дохождали пратеници от Цари­град при Мария, между които имало и монаси, с цел да получат някоя и друга награда от нея и на които тя каз­вала, че с отвращение гледала както на постъпката на им­ператора (за унията), когото считала за най-ужасен човек, тъй и на враждебното му чувство към майка й. Като се на­мирала Мария по тоя начин в постоянни връзки с майка си, двете жени — майка и дъщеря почнали да кроят страшни планове против Михаил VIII.

Ние видяхме вече как усърдно Мария подканяла мъжа си, цар Константин, да почне в 1272 год. война против императора, като напирала главно на това, че последният не изпълнил задлъженията на брачния договор — да върне Месемврия и Анхиал. Обаче това докарало съюза на ромеите с татарите, а между това след Лионския събор отноше­нията на Михаил VIII спрямо майка й ставали все по-лоши и по-непримирими. Тогава царица Мария намислила един грандиозен план против вуйка си, — план, в съставянето на който са взимали участие както Евлогия, тъй и нейните при­върженици в Цариград. Мария сполучила да убеди българ­ското болярство и духовенство да изпратят едно посолство начело с някого си Йосиф Катар в Палестина, едно, за да извести елийския (иерусалимския) патриарх за всичко, което императорът направил по отношение към църквата и, друго, за да предложи съюз на египетския султан, да нападнат едновременно на византийската империя и да я разорят. Пратениците на българската царица пристигнали благополучно в местоназначението и били приети от иерусалимския патриарх Григорий. Разказите на Марийните пратеници произвели такова силно впечатление върху патриарха, че той дори се обещал да действува сам, в случай че антиохийският и александрийският патриарси вземат страната на Михаила Палеолог. Не такъв бил обаче резултатът от преговорите с египетския султан: последният не се отнесъл тъй доверчиво към думите на Марийните пратеници. Според думите на Пахимера, за него българското посолство било съ­вършено необикновено явление, тъй като неговите предше­ственици не били виждали подобно нещо; освен това уж българският народ не се ползувал с такава слава, щото да било възможно да се счита той като отделна държава. Поради това българските пратеници се показали на султана подозрителни, и той ги изпратил, без да даде някой отговор. Така несполучливо се свършили сношенията с египет­ския султан; па ако и да биха били сполучливи, те не биха могли да бъдат изпълнени, защото в самата България се почнали вътрешни безредици, които принудили царицата-интригантка да остави на заден план всичките си коварни замисли против вуйка си, Михаил VIII Палеолог.

Съдържание: