x Цар Петър. Богомили.

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Цар Петър. Богомили.

Симеон бил женен два пъти. От първия брак той имал само един син, Михаил; втората му съпруга, сестра на болярина Георги Сурсувул, му родила трима синове: Петър, Иван и Вениамин или Боян1. Без ни най-малко право Симеон лишил от престолонаследие най-стария си син Михаил, затворил го в манастир и назначил втория, Петър, за свой приемник под ръководството на Сурсувула. Според разказа на Лиутпранд, който дошъл тогава в Цариград като пратеник от импе­ратор Отон I, най-младият син Боян минавал у народа за магьосник; мислели, че той можел мигновено да се превръща във вълк или в какъвто и да е друг граблив звяр2.

Приемникът на Симеон не бил нито войник, нито политик, ами смирен, кротък и миролюбив човек, неспособен да продължава делото почнато от баща му; в неговите жили течала, тъй да речем, друга кръв. В историята Симеон си спечелил место в реда на основателите на мощни царства, а Петър — между светците и пустинниците. При Симеон българите насмалко щели да превземат Цариград; при Петър почнало подчиняването на България от византийците. Петър, ръководен от вуйчо си Сурсувул, не стоял начело на своя народ, ами бил оръдие на една партия. Обидените негови братя въстанали против него начело на войниците от школата на великия Симеон. Литературата дошла в упадък и едно ново религиозно учение, смесено с туземни езически еле­менти, внесло недоволство в средата на народа. Както изобщо у славяните, така и тук политическото величие свързано с известно лице бърже се прекратявало с неговата смърт. Същото се случило след Сама, след Светополка, след Асен II, след Стефан Душан и след Твърдко в Босна 3.

Георги Сурсувул, деятелен и сръчен човек, който при характера на младия цар напълно завладял управлението, изпърво искал да про­дължава завоевателната политика на Симеон. Българите отново нахлули в Източна Тракия, но заедно с това Сурсувул влязъл в тайни преговори с гърците. Първото писмо на Петър и Сурсувул било предадено в Цариград по арменския монах Калокир. Император Роман изпратил неза­бавно пратеници по море в Месемврия — град, който от 812 год. бил главно пристанище на България. Тия пратеници се завърнали в Цариград вече по сухо, подир тях следвало българско пратеничество начело със Сурсувул и наскоро след това сам цар Петър пристигнал в Цариград. Мирът бил сключен на 8 октомври 927 година, четири месеца след смъртта на Симеон, и в същото време в Пигите пред града било извършено бракосъчетанието на цар Петър с внучката на императора Роман, Мария. С това се и свършили 30-годишните кръвопролития. В мирния договор, освен царската титла на Петър, било признато патриар­шеското достойнство на пребиваващия в Дръстър архиепископ Дамян и заедно с това самостойността (άυτοκεφαλια) на българската народна църква. Византия също тъй се задължила да почита българския господар по-високо от всички европейски крале, дори от немския император4. При това византийците се задължили да плащат ежегоден определен данък на българите и формално им отстъпили повечето завладени от Симеон земи; в Тракия Одрин останал за византийците, а Пловдив се паднал на българите5.

Причините за тия тайни и бързи преговори не се криели в отноше­нията на българите към другите народи. Една война с византийците не би представяла повече трудности както при Симеон; хърватите, въпреки неотдавнашната си победа, не нарушавали мира, благодарение посредни­чеството на изпратения от Рим архиепископ Мадалберт, който заминал за Преслав, както изглежда, за коронацията на Петър6; сърбите се нами­рали под българска власт, маджарите били увлечени от своите походи към Западна Европа, а печенегите, ако съдим по техните отношения към Симеон, по-скоро ще са били добре с българите. Промяната, която произлязла в политиката на новото правителство, била предизвикана от вътрешните отношения на България.

Цар Петър трябвало да се опасява от недоволството на обидените братя и мощният Сурсувул бил омразен на другите боляри. Против своите вътрешни врагове и двамата се надявали да се бранят чрез един тесен съюз с Византия, с което, обаче, не успели да привлекат на­рода на своя страна. Приятелските отношения между двата двора се про­дължавали дори и след смъртта на Романа (944), при Константин Багренородни (959) и при Романа II (963). Българите помагали на византий­ците против араби и руси. Едва към края на живота си Петър разбрал, че византийците използували тая 40-годишна дружба, не само за да се запознаят със слабата страна и с тайните на българското царство, ами и да подготвят разлагането на неговата мощ.

Недоволството на българите от промяната на политиката се проявило още същата година чрез един опит (927) за преврат. Болярите, които се издигнали при Симеон, възпитани в негов дух, и които не се прими­рявали с новия полувизантийски придворен щат, с гръцката царица, съставили заговор, с цел да свалят Петър и да възкачат на престола неговия по-малък брат Иван. Заговорът, обаче, бил на време открит, болярите били наказани, а Иван предаден на императора, за да го поставят в някой византийски манастир. Ала Роман му подарил имот, оженил го за една знатна арменка и го задържал при себе си7.

Около 930 година избухнало много по-опасно въстание в западната част на държавата. Неколцина боляри провъзгласили там за цар най-стария брат, монаха Михаил и навярно биха успели да свалят Петър, ако Михаил не би умрял в самото начало на въстанието. Бунтовниците безпокоили също тъй византийските владения, опустошили страната при устието на Стримон, нахлули в Атика и най-сетне били заселени от им­ператор Роман при Артенския залив.

От тия безредици се възползували сърбите за да възстановят своята самостойност.

Чеслав, син на избягалия в България още при Борис жупан Клонимир Строимирович и на една знатна българка, след ранната смърт на баща си бил възпитаван при двора на Симеон в сръбския дух като вероятен претендент за сръбския престол. Още като юноша, през времето на похода против въстаналия княз Захарий, той лично бил свидетел на униженията, на които се подложило неговото отечество от войските на Симеон. След смъртта на последния той влязъл в тайни преговори с византийците, избягал от Преслав със затворените там знатни и взел в ръцете си управлението на своето нещастно отечество. Под върховната власт на Византия той сполучил да обедини за пръв път всички почти сръбски племена. Той князувал още около 950 год.8.

По своите сетнини по-важно от двете предишни въстания било тре­тото, което избухнало през пролетта и лятото на 963 година. Тук именно се показала главната слабост на държавата, която се състояла от наслед­ствени княжества, образувани въз основа на старославянското разделяне по колена; в държавата се наброявали около 40 епископства, чиито гра­ници съвпадали навярно с границите на такъв също брой княжества и воеводства. Въстанали именно пак западните българи. Начело на тях сега вече не стоял някой от Петровите братя, но мощният, енергичен велможа Шишман с четирмата си синове Давид, Мойсей., Аарон и Самуил, комисът (κόμης) с комитопулит, както ги наричали гърците. Ако съдим по местоположението на наследствените земи на тая фамилия, можем да заключим, че Шишман бил глава на най-силното коляно ма­кедонски славяни, т. е. на бърсяците, които през 676 г. обсаждали Со­лун, през 774 год. воювали с българския княз Цериг, името на които и до ден днешен е запазено при горния Вардар, в околностите на Би­толя и при Преспанското езеро9. Наследникът на старославянските обла­стни князе на Слазиния е бил провъзгласен за цар и макар, че не можал да свали Петър, но за това отнел от него Албания, Македония, Моравската област, Видин и Средец; за Петър останала само Източна България, приблизително от р. Осъм на изток до Понта, и Северна Тра­кия. От това време имало две Българии и двама царе с двама патриарси, защото новото царство не могло да мине без отделен патриарх. Древ­ната римска граница между диоцезите илирийска и тракийска станала гра­ница на двете български царства, които съвпадали, първото с древна Бъл­гария, второто със Славиния10.

В духовния живот произлязла тогава внезапна промяна. Тя вече се забелязвала в отношенията на църковната книжнина. При Борис и Симеон ние виждаме вдъхновени и възторжени мъже, които с младежки жар, със слово и перо разпространяват просвета между народа, тъй например, Климент, Константин, Иоан Екзарх и др. При Петър в духовенството се развила страст към разкош. Според думите на съвременника презвитер Козма11 клириците „не живеят според Писанието, узаконяват своите нрави, с които искат да се прославят на земята, красят се с богато облекло, перчат се на тия, „които вървят след тях“, (които ги придружават), веселили се на пиршества и водели изобщо недобър живот, а заедно с това „вършели неправеден съд, грабели, обиждали беззащитните“. Тоя нравствен упадък трябвало да възбуди противодействие.

Явяват се мъже, които се отдалечават от обществото в недостъпни гори и планини, за да живеят там като най-строги аскети, смятайки за излишно да вземат перото в ръка. Най-бележит от тях бил Иван Рилси, отсетне „покровител“ на България. Родом от село Скрино, софийска провинция, той на младини бил беден овчар. След смъртта на родителите си той постъпил в един манастир, от който, обаче, скоро преминал в един усамотен кът на Рилската планина. Там прекарал 20 години, изпърво в една тъмна пещера, след това в един хралупат стар дъб и най-подир — 7 години на една недостъпна скала, при подножието на която стои днес величественият Рилски манастир. Цар Петър също споходил веднъж пустинника. Иван Рилски умрял през 946 год., на 70-годишна възраст. Едновременно с него живеели в Северна Македония трима не по-малко прославени пустинници: Прохор при Пчиня, в скопената епархия; Гаврил на Лясковската планина, близо до Кратово; Иоаким в Осоговските планини, при Сарандапор (гръц. τεσσαρά­κοντα πόροι). За спомен на всички четирима македонски пустинници били основани манастири, които през време на независимостта били центрове на просвета, а през време на турското владичество — прибежища на лите­ратура и славянски дух.

Ала не само между най-добрите елементи на духовенството, но и в народа се образувала силна опозиция против клира, особено по тая причина, че той поддържал престола на Петър и гръцката му политика, провъзглася­вайки, „че царете и болярите от Бога са поставени“. През време на смутовете в народа все повече се вкоренявала нова ерес, учението на богомилите. От самото начало тя имала съществено политическо значение.

Пет века от южнославянската история са неразделно свързани с историята на бегомилите. От България и Византия те се разпространили по целия полуостров и дори в Италия и Франция. За да изложим про­изхода и същността на тяхното учение, ние ще трябва да влезем в някои подробности. Тия въпроси едва в последното десетилетие бяха грижливо разработени от русите Осокин, Голубински и Левицки и от югославяните Петърнович и особено доктор Фр. Рачки; при все това, много неща още не са разяснени12.

За опитите да се въведе учението на павликяните в България вече говорихме. Те не останали без резултат. Учението им, което първоначално намерило последователи между арменците, преминало към тях от Мала Азия и не било нищо друго, освен преобразуваният в VII век от Константин Самосатски древен предноазиатски гностицизъм или по-скоро манихеизъм. Византийските императори преследвали павликя­ните, които тогава гинели с хиляди. Но при все това учението им се разпространило. Още в VIII век много хиляди сирийски и арменски павли­кяни били преселени от Константин Копронима в Тракия за погранична стража. Повечето от техните селища се намирали в околностите на Пловдив, който поради това станал тяхно средоточие на запад. В Цари­град право на гражданство им подирил император Никифор в 810 год. От Тракия павликянски учители преминавали в Македония и България, особено след като пловдивската област поради Симеоновите завоевания била присъединена към България. Додето царувал Симеон, павликяните имали малко значение в България; при Петър, обаче, обстоятелствата се променили.

Около първата половина на неговото царуване като преобразовател на павликянското учение се явил поп Богомил, също наричан и Иеремия. Целта му съвсем не била да преобразуза християнската църква; неговата реформа не била реформа в днешния смисъл на тая дума. Тя се състояла в това, че като се придържал о старите дуалистични възгледи, вече значително изменени от павликяните, той ги приложил към христи­янството, систематизирал тоя възобновен дуализъм и го утвърдил с най-строга организация на цяло религиозно общество. Учението на Богомила не е нова религия и тя съвсем не дължи своя произход на някакво отцеп­ване от православната църква. Корените й лежат извън християнството; тя е само ново стъпало в безспирното развитие на източните догмати, образувани от смесване на сирийски, персийски и гръцки възгледи с хри­стиянски елементи, и в постепенното им сближение с християнството.

За Богомила не било мъчна задача да накара народа, който недавна се бил отрекъл от езичеството, да прегърне едно учение, което, подобно на стария славянски мит за богове и бесове, вярвало в два вида висши същества, т. е. добри и лоши божества. При това учениците на Богомила, наречени богомили, били не само твърде почтени, ами още привличали към себе си много последователи със своята строга нравственост. Те имали миролюбив характер, въздържали се от гръмки викове и смях и се отли­чавали с бледно лице поради постене. Това им придавало вид на светост, който всякога имал влияние на изток. Те не се отделяли явно от църковното общество, макар че смятали своето учение за най-добро. Сами себе си никога не наричали богомили, а просто християни. Дето те били малко, там посещавали православните църкви и затова оставали неизвестни. Гърците ги наричали по славянски Βογομίλοί, или Σύχίται Μασσαλιανοί. Между славяните също били наричани и бабуни или манихеи; в Босна — патарени13.

След непродължително време в България имало вече две богомилски църкви, на които техните едноверци, дори когато били твърде много, вся­кога сочели като на люлка на богомилството; именно тия църкви били: бъл­гарска и драговичка. Последната, която в латинските извори се нарича Dragovetia, Dugunthia, Dugranica, се намирала, според мнението на Рачки, в родната земя на македонските драговичи, при долния Вардар, тогава когато Голубински я премества към пловдивските драговичи. От тия две църкви се развили всички по-подирни и се придържали о тяхното учение.

Наскоро в България се появил един усърден противник на бого­милството, пламенните речи на когото са запазени и до днес. Той бил горепосоченият презвитер Козма. Според неговото мнение, богомилите са „по-лоши от глухите и неми идоли, по-лоши са от бесовете, евреите и неверниците; те са врагове на Бога“. По-нататък той ги обвинява, че учат хората на непокорство към началството, проклинат богатите (истинският богомил не трябвало да скъпи земните блага); че осмиват старейшините, клеветят болярите, за служещите на царя и неговите чиновници казват, че оскърбяват Бога, забраняват на робите да работят на своите господари. Когато някой богомил бил наказван от властите за бунт, народът го почитал като мъченик.

Пристъпяйки към кратко изложение на богомилската догматика и етика 14, трябва да забележим, че те отчасти още не са обяснени и че богомилското учение в различните страни се е подлагало на изменения, които винаги се стремели към сближаване с християнството.

Преди всичко явява се въпрос, на какви именно съчинения богомилите основавали своето учение? Те отхвърляли безусловно църковното пре­дание и св. отци. През времето на Кузма от Свещеното писание те прие­мали само Новия завет; в стария владеел, според тяхното мнение, дяволът. Отсетне те ставали повече и повече отстъпчиви. Но затова в текста на Св. писание те не изменяли нито една буква от превода на славянските апостоли. Забележително е, че едничкото запазено богомилско евангелие, макар и написано в 1404 година, съдържа твърде стари ези­кови форми и с това свидетелствува, че те преписвали твърде стари ръкописи15. При тълкуването на Св. писание те се ползували с безусловна сво­бода ; но заедно с това те се гордеели, че мнозина от тях знаели Св. писание наизуст. Същото ние знаем за чешките таборити. Това доказва, че изкуството да се чете и пише било твърде разпространено между тях.

Освен библейски книги те имали и много други. Козма казва, че тяхното учение се образувало от различни неправилно размесени стихотво­рения. Това били твърде стари съчинения, които се разпространили заедно с богомилското учение по цяла Европа. Тяхното фантастично съдържание се харесвало на народа в една епоха, когато всички умове били погълнати в религиозни съзерцания. Много от тях се споменават още в първите времена на християнството, в актовете на римския събор от 494 година. Само някои били съставени от богомилите; всички почти стари славянски апокрифи са преведени от гръцки. Сам поп Богомил съставил един сборник от апокрифи: за кръстното дърво, как Христос орал с плуг, как император Проб нарекъл Христа свой другар и т. н. Към другите богомилски съчинения се отнасят: видението на Исаия, въпросите на св. Йоана, ходенето на Богородица в ада и т. н.; за тях ще говорим по- подробно в прегледа на българската книжнина16. Основа на богомилското богословие било мнението, че съществуват две начала — добро и зло. Мощта и древността на доброто и злото божество били еднакви. Доброто божество е съвършено, тройствено същество, от което не е произлязло нищо несъвършено и временно; то е творец на небесния, невидим и съвършен свят. Злото божество, според християнската терминология наричано още сатана или дявол, е създало всичко видимо и материално, т. е. все­лената с всичко живо и безжизнено. И тъй светът, според възгледа на богомилите, бил творение на дявола. Земята, като негово творение, според тяхното мнение, била предназначена за гибел.

По такъв начин съществували два свята: невидим, населен от хора със свърхестествено тяло, и видим, телесен — свят божий и свят на сатаната. Противоположността между тяло и дух, между време и вечност се проявява много рязко. Двете начала са съединени само в ду­шата на човека: тя е паднал от небето и затворен в тялото ангел, който след смъртта на човека ще се завърне там, откъдето е дошъл.

Гръцките богомили разказвали, че сатаната, като сътворил свое небе и своя земя, създал Адам от пръст, но не съумял да го оживи. Тогава той изпратил вестители да молят Бога, да му вдъхне своя дух и че човекът ще служи на двамата. Поради своята доброта Бог изпълнил же­ланието на сатаната и човекът получил живот. Ева била създадена по същия начин. От сатаната тя родила Каин и Каломен, но с това са­таната се лишил от своята творческа мощ и от тогава той си останал само владетел на света. От Адам се родил Авел. Каин убил Авел и от тогава почнали да се извършват убийства.

Подобни разкази за произхода на света, за еднаквата мощ на доброто и злото същества се срещат също тъй в разни славянски басни, които дължат своя произход на богомилите.

Виновник за грехопадането на човека бил сатаната; човек, спо­ред учението на богомилите, няма свободна воля. Човечеството било подвластно на сатаната още през време на Стария завет: същият той го подложил на потоп, разпръснал хората от Вавилон и бил винов­ник за гибелта на Содом. Затова именно богомилите отхвърляли, както Мойсей, така и пророците.

Спасителят само наглед приел човешко тяло — защото всичко веществено нали е творение на дявола — и само наглед умрял на кръста. Когато възкръснал от мъртвите, той посрамил сатаната и го оковал с тежки вериги. Като се завърнал на небето, той оставил своето тяло на въздуха. Според учението на богомилите, Мария не била майка на Христа, ами ангел. Иван Кръстител спадал към Стария завет и затова бил предаден на проклятие, като „предвестник на великия цар, на слън­цето, на антихриста“.

Резултатът от спасението било освобождението на душите. Прико­вани от сатаната към тялото, те се освобождават от тоя затвор и се завръщат на небето, понеже извършили покаяние в тялото. Спасителят учел хората, как трябвало да вършат това покаяние. С учението си той посочил пътя към спасението и това учение той оставил на вярващите, а никак не тайнства, които, бидейки обреди, били веществени, сатанически знакове.

Богомилите наричали себе си, както вече забелязахме, просто хри­стияни и обявили, че едничко само тяхното учение било правдиво и чисто. Те осмивали православните епископи, наричали поповете слепоци, монасите — лисици, а сами себе си смятали за небесен живот, сол на зе­мята, светлина на света, полски лилии и безгрешни светци.

В тяхното общество се приемали само възрастни. Приемането се из­вършвало не чрез кръщение — нали водата била сътворена от сатаната а след предварителни молитви и пост, чрез възлагане на евангелието от Йоана; при все това, тоя акт бил наричан от гърците βάπτισμα. При това се давало име. По такъв начин новият съчлен бил приеман като простовярващ (на запад credens). Ала имало и по-високо стъпало — съ­вършени (в Босна крестяне, добри бошняне, свършители, т. е. християни, по латински: christiani, boni homines, electi, perfecti17. Църковната йерархия богомилите решително отхвърляли. Всеки съвършен, мъж или жена, имал право да проповядва.

Църковните старейшини били само пълномощници на общината, която ги е избрала. Те се делили на три степени. Начело на страната стоял епископ, в Босна дед, наречен на запад episcopus или senior. Следните две степени образували апостолите или стронниците (magislri), които се наричали гости и старци (в Италия filil и diaconi18). Дори през време на най-голямото разпространение на учението, от Бордо до Цариград, никой от епископите не се ползвал с върховна власт, която да прилича на папската.

Броят на църковните старейшини бил твърде ограничен. В Босна, дето учението на богомилите останало да господствува в течение на векове, имало само един дед и 12 стройници. Богослужение не се извър­швало. Стройниците странствували от място на място, укрепявали вярата в народа, били посредници в договорите и сключвали мир и примирие. Също тъй нямало богомилски църковни здания (храмове). Подобно на ста­рите славяни, богомилите се покланяли Богу навред, под открито небе, на планините, в дъбравите и в своите колиби. Според техните възгледи, християнските храмове и църкви били свърталище на зли духове, а камбаните — демонски тръби. От начало, казвали те, сатаната обитавал в Ерусалимския храм, а след това в църквата Св. София в Цариград. Впрочем те все пак имали молитвени домове в Южна Франция и, може би, също тъй в Босна: това били прости къщици без кули и камбани, без украшения и икони, без катедри и олтар, който се замествал с една маса, постлана с бяло платно и върху него св. евангелие.

Те се гаврели над кръста. Иконите смятали за идоли. Те много се молели, четейки предимно „Отче наш“. Литургията напълно отхвърляли, като я смятали за жертвоприношение на демоните и многоглаголене. Затова пък те се изповядвали публично (Ιξομολόγησις, appareilament) всеки месец в присъствието на „съвършените“ и от двата пола, без да изброяват своите грехове.

Що се отнася до тяхната етика, за грях смятали само подчиняването душата на тялото, на тварта. Те мислели, че духовната смърт идва след фактическото нарушение на божиите заповеди, а не от лошите мисли.

Животът на „съвършените“ богомили бил много строг, ето защо само малцина избраници образували тоя клас. Те трябвало да се откажат от всички земни блага, от тая „ръжда на душата“. Имотът на бо­гомилите бил два вида: църковен и частен. Църковният се придобивал от дарове или завещания; от неговите доходи давали помощи на бедните и болните едноверци, след това на мисионерите. Частният имот бил плод на трудолюбие и пестеливост; затова ги хвалели и друговерците. Те работели дори и в празнични дни. Просяците презирали и се задоволявали само с необходимото за едно просто живеене.

На „съвършените“ се забранявало да стъпват в брак; бракът у тях се оприличавал на блудство. Месо не можели да употребяват, защото е сътворено от сатаната, а също тъй сирене, яйца и друга животинска храна. Да се убие човек или каквото и да е животно те смятали за голяма простъпка; позволявало се само да се убиват змиите, като дяволски животни. Затова именно те отхвърляли войната и смъртното наказание.

На „съвършените“ богомили се забранявало да говорят с неверник, освен ако се касае за обръщането му в богомилство. Да лъжат и да крият истината смятало се за тежък грях, а клетвата и показанието пред съда те отхвърляли.

Животът на такъв съвършен приличал на живота на един пустинник: той се отказвал от света и неговите удоволствия, живеел в бедност, задоволявал само най-необходимите си нужди, скъсвал всички семейни връзки, също и всички приятелски отношения към друговерците, избягвал както съда, тъй и бойното поле. Храната им се състояла от произведенията на растителното царство и риби, приготвени с растително масло ; кравешко масло и сало им били забранени. Богомилите не трябвало да пият вино; ала бошняците, италианците и французите не спазвали това правило.

Облеклото на съвършените било черно, понякога подобно на дълго монашеско расо. Те избягвали народните празненства, а също тъй и сватбите, кръщенките и никога не посещавали гостилници. Забранено им било да се предават на гняв и много да говорят; у дома си те се занимавали с четене на библията или на фантастични апокрифи. С една дума, начинът на живота им бил суров, чисто монашески19.

Българските богомили се молели четири пъти денем и толкова пъти нощем; гръцките — седем пъти денем и пет пъти нощем. Когато минавали през някой мост и когато пристигали в някое село, те имали навик да четат молитви. По тоя тих и мрачен шепот човек лесно могъл да ги отличи от другите хора. Празнични дни у тях нямало. Те разчупвали хляба, но само в памет на Спасителя. Крайно много се изнурявали от пост20.

„Съвършените“ християнки имали същите задължения, както и мъжете. Обличали се в черно, занимавали се с ръкоделие, с възпитаване на деца, с приглеждане на сиромаси и болни.

Такъв бил животът на съвършените. Само малцина достигали тая степен; затова се изисквала извънредна самоотверженост. Ето защо дори при най-високия разцвет на богомилството, в началото на XIII век, такива се наброявали не повече от 4,000 души между стотици хиляди богомили,

Вярващите им отдавали голяма почит; при среща с тях им се кланяли и снемали шапки. Тяхната благословия се ценяла високо. Когато някой съвършен пътувал, навред го приемали радушно и го угощавали.

Простите вярващи живеели тъй, както другите хора. На тях не се забранявало да стъпват в брак, ала с условие „жената да бъде добра и вярна“ и със запазване право да се разделят с нея, когато намерят за добре (в Босна21). Можем да си представим, каква разпуснатост се явила като последица от такова положение.

Простият вярващ взимал участие във военни действия; пример за това ние виждаме у босненското, ломбардското и французкото дворянство. Той можел да си създава богатство, да не се отказва от всякакви наслади и да се облича както другите хора. Но на смъртния си одър всички се приемали в класа на съвършените чрез една церемония, наречена на запад la convenensa.

В задгробния живот богомилите признавали само небе и ад, без чистилище. За покойниците не се молели; умрелият без конвененса отивал в ада, дето се намирали всички неверници и ония, които живели преди Христа. Те не признавали възкресение на тялото, понеже всичко веществено се смятало за грешно и сатанинско.

Козма укорява богомилите за тяхното лицемeрие и тщеславие. За гръц­ките богомили четем, че те се превъзнасяли със своето въздържание, ала , поканени, „ядели и пиели като слонове“. Има известия, наистина основани само на предания, че техните събрания се превръщали в оргии. Съществуват малко секти, за които по същия начин да не са се отзовавали техните врагове; какви басни били пуснати в ход от римския народ за първите християни. Частни случаи на разпуснатост са доказани само у савойските и българските богомили през XIV век.

Това мрачно, отхвърлящо чувствеността учение завладяло сърцата на славянския народ на Балканския полуостров и се задържало там с повече или по-малко щастие до идването на турците. В средните векове, в онова време, когато религиозните въпроси стояли на пръв план, у южните славяни към борбата за самостойност на народните православни църкви и към борбата за уния на източната и западната църкви се при­съединила още вътрешната борба на християнството против източното богомилство. Народът се разделил на две партии. Първата се опирала на държавната и църковна власт, на силното болярство и духовенство; другата била силна със своята численост и непреодолимо постоянство. В Босна богомилството тържествувало в непрекъсната борба с маджарско и папата. Който знае разрушителните последици на това учение, лесно ще разбере бързите успехи, които предали на османците през XIV и XV векове вла­дичеството над полуострова.


1 Родословие на една старобългарска династия (семейството на Борис според бележките по белите полета на чивидалското евангелие):

Княз Борис - семейство

2 Baianum autem adeo fere magicam didicisse, ut ex homine subito fieri lupum quamvecumque cerneres feram. Liutprand, flntapodosis III, 29. От това место може да се заключи, че около 950 год. Боян вече не бил между живите.

3 За Петър вж. разсъждението на Дринов. Началото на Самуиловата държава в Браилското Период. Спис. IX и X, 44; Гилфердинг, I, 111 и сл.

4 Разказ на Лиутпранда, изпратен от император Огон I в Цариград, в 968 год.; Liutprand, Antapodosis, III, 36, у Перца III, 311.

5 Дринов, Южные славяне, 62—71.

6 Че и Петър получил корона от Рим, отбелязахме по-горе, гл. VIII, забележ. 21.

7 Theoph. Cont., 419; Дринов, 87.

8 Съвсем нова характеристика за Чеслава даде Дринов, Южные славяне 137 и сл.

9 В Heerstrasse nach Constantinopel, стр. 71, аз прокарвам мнение, че Шишман бил княз на бърсяците. Кулите на шишмановци се намирали не в Албания, в източна или южна Македония или в околностите на София, ами в Охрид, Преспа, Битоля, Сетина, Прилеп, ще рече — всички в областта на бърсяците; Скопие било дадено от Самуил на принца Роман.

10 Историята на това разделяне на държавата и започването на династията шишмановци са обяснени от Дринов в цитираното съчинение и в Периодическо Списание IX—XII, въз основа на забъркани византийски известия (Кедрин) и местни списъци на царете в църковните паметници. Латинската грамота от 994 год. (Farlati, Illyricum sacrum, II, 111), приписана на избягалия от България в Хърватско болярин Пинций, в която родът на Шишман се изкарва от Търново, според Дринов, е подправка от XIII век, когато Търново било резиденция на българските царе (Дринов, op. cit. 89, забележ. 102).

11 Изд. на Козма в Православнiй Собесѣдник, 1865, II, 311—313; Дринов 73.

12 Д-р Фр. Рачки, Bogomili i Patareni, в Rad jugoslavenske akademije, VII, VIII, X; Голубинскiй, op. cit. 154; д-р Божидар Петърнович, Богомили, у Задру, 1867; В. Левицкiй, Богомилство, болгарская ересь. Спб. 1870 (в Хриепанское Чтенiе). Ние се придържаме предимно о Рачки.

13 За името на богомилите вж. гл, XIII.

14 Ние се ползуваме от основателното разсъждение на Рачки (Rad. X).

15 Даничич за кодекса на бошнака Хвала в Старине III, 1—146.

16 Вж. глава XXVI, 9.

17 Рачки в Rad. X 179, ср. босненските грамоти от XV век у Miklosich Mon. serb. 368, 398, 440, 461. Пучичь, Сръбски споменици, Белград, I, 1858, 1 забележ. стр. VII (1404) alguni dei Patarini et Baroni et boni homeni.

18 Постепенност на длъжностите виждаме, например, у бошнака Радена, наречен в грамоти от 1422 год. селянин, в 1438 год. старец, а в 1453 год. — гост. Вж. Даничич, Старосерб. лексикон sub v. По-подробно за това, вж. Рачки, op. cit. 183 и сл.

19 Рачки (Rad X) 208, 214.

20 В Италия „съвършените“ носели под горното си облекло вълнен пояс, а жените „cordulam cinctam ad carnem nudam subtus mamillas“ (Reinerus).

21 Папа Григорий XI писал на 1373 год.: „cum Bosnenses uxores accipiant cum condicione : si eris bona et intentione dimmittendi, quando sibi videbitur“ (ръкопис на Югослав. академия), ср. Theiner, Mon. Slav, merid. I, 389. Рачки, Rad VIII, 149. X, 218.

Съдържание: