x Цар Симеон

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Цар Симеон

След покръстването на княз Михаил-Борис взаимните отношения между Византия и България много се изменили. Вместо предишните непрекъснати войни настъпил на Балканския полуостров продължителен мир, който бил временен и за двете страни. Император Василий Македонец (867—886) в своето 20-годишно управление, необезпокоено от ни една война с българите, могъл да се грижи за заякчаването на своята отпаднала държава, а княз Борис работил неуморно над държавната уредба на своя новопокръстен народ. Един съвременник, патриарх Николай Мистик, нарича тоя период най-щастливо време в цялата исто­рия на взаимните отношения между тия две съседни държави1.

Василий умрял в 886 год., а Борис почти в същото време се отрекъл от престола. В двете държави се възцарили нови повелители — в България Симеон, във Византия Лев Философ.

Симеон, третият син на Борис, който в това време бил 25-годишен момък2, никак не отстъпвал по ученост на своите противници, философа Лев и неговия приемник Константин Багренородни. Още момче на около 8 години, той бил изпратен да се учи в Цариград и прекарал там своята младост, както се вижда, в знаменитата тогава Магнаурска школа, от която излязъл някога Константин Философ, славянският апостол. Лиутпранд, който пристигнал в Цариград в качеството на германски пратеник много години след смъртта на Симеон, пише, че Симеон още като момче изучвал във Византия съчиненията на Демостен и Аристотел, та поради това неговите съотечественици го наричали полугрък3. Това свидетелство потвърждава също и патриарх Николай Мистик, който познавал лично Симеон. Той пише през 923 година на българския цар: „Зная, че ти всекидневно напояваш своята душа с живоносната вода на учението; зная, че и ти любознателно препрочиташ книгите на древните“. На друго место той казва, че Симеон се отличавал „с несравнено благородство на душата, със здрав разсъдък, по ум нямал равен на себе си, мразел злото, отвращавал се от несправедливостта, бил украсен с всички добродетели“. И животът му „малко се различавал от живота на пустиннците“4 Ала тая строгост на нравите никак не била плод на аскетични теории, ами основно условие на голяма ум­ствена и държавническа дейност, чрез която, според думите на Ми­стика, той довел българската народност „до върха на славата“. Тоя кротък и учен управник лично началствувал в големите сражения и дори сам вземал участие в боя.

Симеон почнал да управлява малко преди 888 год.5. В самото на­чало мирът, който съществувал, бил нарушен. Император Лев, чийто живот забележително се отклонявал от правилата, които проповядвал и които му създали прякора „философ“ — човек, който се управлявал от жени и любимци, сам дал повод за тая война. Той дал на откуп приходите от българските мита на двама търговци от Атика, Ставраки и Козма, които, с цел да скрият от контрол своите надземания, пре­несли с помощта на могъщия евнух Мусик българското тържище от Цариград в Солун. Тая произволна постъпка вредяла много на търговските интереси на България. Тогава българската държава била место за склад на сурови произведения, които се събирали там от Германия, Горна Моравия, Русия и понтийските страни за размяна с гръцките манифак­турни стоки и с произведенията на Азия и Африка. Старият римски път, който преминавал през центъра на България, тогава се наричал просто „път моравски“, понеже служил за посредничество между континентал­ната търговия на Цариград и оная на Велика Моравия и целия запад. Българските кервани оживявали тържищата на Солун и Цариград6.

Симеон поискал от Лев да отстрани споменатите злоупотребления, ала на неговото послание не било обърнато внимание. Така избухнала войната, любопитна по своята необикновена за ония времена причина и важна по своите последици.

В самото начало византийците били напълно разбити в Тракия. Тогава Лев се решил чрез големи подаръци да склони за съюз маджарите, чиято орда от 835 година се намирала отвъд Дунава в днешна Бесарабия и Молдова.

Маджарите (Τούρκοι у византийците), чергарски народ, който дошъл на Дон откъм степите зад Волга, тогава се присъединили към хазарите. Ала наскоро, уморени от хазарското владичество, те се преселили в страната Ателкуз, именно в древния „ъгълъ“ на Днестър, Прут и Серет, при което станали най-близки съседи на българите. Те имали нисък ръст, мургаво лице, дълбоко хлътнали очи и бръсната глава само с три плитки коса. От детинство те били неразделни от своите коне. Скотовъдство, звероловство и риболовство им доставяли средства за прехрана, а кожите на разни степни животни — облекло. със своите стада и шатри те преминавали от место на место. В битките никога не се сражавали на редове, а в разсипан строй, при което обсипвали неприятеля с град стрели и след това бърже избягвали; ала преди неприятелят да се опомни след мнимата си победа, те отново го връхлитали на своите неуморими коне, като някой гръмоносен облак. Пленените безпощадно избивали, за да имат на небето прислуга от твърде много роби — убити неприятели7.

Лев пише сам в своята „Тактика“, че тоя народ „му бил изпратен от небето, че ги е въоръжил божественият Промисъл за спасение на империята“. Преминаването през Дунава маджарите извършили при помощта на византийската флота. Веригите и дебелите въжета, с които българите заградили реката, били разкъсани от византийските моряци за учудване на маджарите. След три сражения Симеон трябвало да се затвори в Дръстър (Силистра), подир това в Мундрага (неизвестно место), докато неприятелят опустошавал държавата му чак до Преслав. Наскоро, обаче, Симеон се съединил с печенегите, които скитали в степите на долния Днепър и били враждебно разположени към маджарите, и с тях на 892 год. нападнал на Ателкуз, именно тогава, когато, пови­кани на помощ от крал Арнулф против Светополк, маджарите опустошавали Моравия и Панония. Техните семейства, като останали в Беса­рабия под слабо прикритие, били отчасти изтребени, отчасти взети в плен.

След унищожаването на маджарската орда Симеон се обърнал с всички сили против византийците, разбил ги при Българофигон на цари­градския път (днес Баба Ески, между Хафса и Люле Бургас) и ги принудил да сключат мир (893). От писмата на Мистик се вижда, че византийците тогава трябвало да се задължат да плащат ежегоден данък, който изпращали в град Месемврия и го предавали там на бъл­гарски чиновници8.

Подир това настанал 20-годишен мир, от който Симеон се възползувал да премахне вредата, причинена от маджарската и гръцката войни. Както изглежда, през това време Симеон умишлено избягвал всякакво сблъскване с византийците. Достатъчно основание за тая политика било заселването на маджарите във вътрешността на Европа. Именно, след унищожаването на техните жилища в понтийската степ, маджарите потег­лили на запад и се разположили в равнината между Дунав и Тиса, с която малко преди това се запознали. От там най-напред разрушили Великоморавската държава (около 907 г.), която при синовете на Светополка (894 г.) бърже се разпаднала. Скоро след това те се появили в Италия и в своите грабителски нападения през цяла Германия достигнали до бреговете на Атлантическия океан. В продължение на половина век техните орди били страшилище за Европа. Славянското население от Па­нония бягало масово в съседните страни, в Чехия, Хърватско и България9, тук именно най-първо в местността покрай южна Морава, в околностите на градовете Белград и Браничево, които били български през това време; по-голямата част, обаче, си останала на местото, покорила се и се сляла с новите владетели, чийто език и до ден днешен е изпълнен със славянски думи10.

През тоя 20-годишен мирен период старославянската литература, от която Симеон толкова много се интересувал, могла без пречки да се развива. Епископ Константин, Иоан Екзарх, монах Храбър и други писатели в продължение само на половина век я издигнали до такъв разцвет, че тя в църковната сфера не оставала далеч от латинската и гръцката съвременна литература. Съвременниците на Симеон го сравнявали с египетския цар Птоломей. Ала насоката на неговата наука и родът на неговото образование били чужди за българите и не могли да оживят сърцето или въображението на народа. Времето на Симеон е златна епоха на българската литература, но е лишено съвсем от поезия. От това време византинизмът наченал да се въдворява у славяните; българите го предали на сърбите и русите11.

Едновременно различни ереси се появили в България. Това става ясно преди всичко от обстоятелството, че епископ Константин вече по жела­нието на княз Симеон сам превел съчиненията на Атанасий Алексан­дрийски против арианите. Също тъй в едно съчинение на Иоан Екзарх се говори не само за езичници славяни, но и за манихеи, ако само това не е по-сетнешна прибавка. Че през това време християнството в България още не било извън всяка опасност, става ясно от думите на Константин, който в една проповед (894) казва : „тѣм же мы молимся ему (Богу) да прозрiм душевныма очима, творити заповеди его и славити его боголѣпьно, не боящеся царя, не стыдящеся князь, не срамляющеся велмож, н аще и гоненiе настоит, аще мукы предлежят, аще нужда належить, не боятися ни отлучитися от любъве его, н с дръзновенiем проповѣдати и молитися ему“ („също ние му се молим (на Бога) да прогледаме с душевни очи, та да изпълняваме неговите заповeди и да го славим боголепно, без да се боим от царя, без да се свeним от князетe, без да се сраму­ваме от велможите, но ако и гонение да настъпи, ако и мъки да предстоят, ако и нужда да налегне, да не се боим, ни да се отлъчваме от неговата любовь, но смѣло да проповѣдваме и да му се молимъ“)12.

Столицата на Симеон се намирала във великия Преслав, в една пре­красна планинска месност над Голяма Камчия, която тече от Балканите, на разстояние 4 часа западно от Шумен; днес там е селото Преслав (тур. Ески Стамбул) с 200 български и 100 турски къщи, заоби­колени с много развалини. В увода към своя „Шестоднев“ Иоан Екзарх описва впечатлението, което Преслав през най-доброто си време произвеждал на чужденеца: „Ако той пристигне от далеч и стъпи в преддверието на княжеския двор; ще се учуди и, като доближи до вратата, ще разпитва с любопитство. А когато влезе вътре, ще види от двете страни сгради, украсени с камъни и пъстро окичени с дърво. Когато отиде по-нататък в двора, ще види високи палати и черкви с безбройни камъни, дърво и живопис, украсени отвътре с мрамор и мед, сребро и злато, така че той не знае, с какво да ги сравни, понеже в своята страна никога не е виждал нещо подобно, а само бедни колиби. Той ще бъде прехласнат от учудване. Но ако той също случайно види княза, който стои в обшито с бисер облекло, с наниз от жълтици на шията (гривна цѧтава), с гривни на ръцете, опасан с пурпурен пояс със златен меч и как от двете му страни седят неговите боляри със златни нанизи, пояси и гривни, и ако някой го попита, когато се завърне в оте­чеството си: „какво видя там?“, той ще отговори: „аз не зная, как да ви разкажа за всичко това; само вашите собствени очи биха били в състо­яние да обгърнат тоя разкош“ 13. Днес, разбира се, от всичкото това величие не е останало нищо, освен само няколко камъни. През 1585 год. французкият учен Яков Бонгар, който минавал с пратеничество през Букурещ за Цариград, виждал тук дълги стени от бял камък14. Турският географ Хаджи Калфа (1658) описва едни големи развалини, които в негово време се виждали в околностите на Шумен. Там се намирала една голяма и широка стена от времето на „неверните“, която обхващала по-голямо пространство, отколкото е местото, заемано от Цари­град, така че много полета и планини влизали в нея: жителите взимали от там четириъгълни издялани камъни за своите постройки15. Ние можем да очакваме от Ф. Каница едно описание на Преславските останки в днешния им вид.

На 11 май 912 година Лев Философ умрял и оставил седем­годишния син, Константин VII Багренородни. Настойникът и чичото на Константин, Александър, човек предаден на пиянство, като бил в нетрезвено състояние, оскърбил пратениците на Симеон, които отишли там с предложение да се поднови мирният договор. Макар че Алек­сандър умрял след 14 месеца и на негово место стъпили нови настой­ници начело с патриарха Николай Мистик, ала Симеон, вече втори път оскърбен от византийците, не искал повече да се смекчи.

Обстоятелствата били твърде благоприятни за едно нападение на грох­налата Византийска империя. На престола седяло дете, което мнозина не признавали, понеже за неговата законност се водела ожесточена борба между николаити и евтимисти. Едната партия признала четвъртия брак на императора, благословен от патриарха Евтимий; другата, начело на която стоял Николай Мистик, обявила тоя брак за недействителен, с което лепнала неизличимо петно на „роденото в порфира“ момче, което, освен това, се родило още преди брака. През 907 год., т. е. още приживе на императора Лева евтимистите свалили патриарх Николай и го изпратили на тежко заточение. Затова пък през 912 година, когато Николай отново бил възвърнат на своята катедра, неговите привърженици в заседанието на синода се нахвърлили върху Евтимий и, според думите на летописеца, „му изскубали честната брада“.

Имало слухове, че Симеон искал да заеме византийския престол. Патриарх Николай му изпратил писмо, писано „не с мастило, а със сълзи“, обещавал му да поднови ежегодния данък, но го заплашвал с отлъч­ване от църквата, ако българите биха поискали нещо повече. Симеон му изпратил доста подигравателен отговор. През август 913 година, около три месеца след смъртта на Александра, той се явил със силна войска пред Цариград и съвсем заобиколил града откъм суша; неговите войски се разположили от Влахерна до Златните врата и от Златния рог до морето. Като обградил града, той изпратил на младия император писмо, което било радостно прието от управниците, които до тогава били в пълно неведение относно неговите намерения. Те излезли начело с патриарха, като взели със себе си и младия император, до Влахернските врата, срещнали тук двамата Симеонови сина, Михаил и Петър, и се завърнали с тях в палатите, дето им било дадено блестящо угощение. След това патриарх Николай имал свиждане пред града със самия Симеон и водил с него преговори за мир. Дошли до съгласие относно брака на Константин Багренородни с дъщерята на Симеон. По такъв начин българският княз се надявал, че ще управлява в Цариград чрез своя зет, който бил самичък, нямал ни братя, ни сестри и бил последен от своя род. Затова Симеон обещавал на патриарха пълен мир и искрено приятелство и уверявал, че ще се унищожат всички спорове, всички поводи за съблазън и с божия помощ между гърците и бъл­гарите ще се утвърди наистина траен мир, какъвто досега не е бивал и какъвто не с познавали предишните поколения. Симеон и неговите синове били удостоени от византийците с „безбройни и огромни“ подаръци. Бракът, поради младостта на императора, бил отсрочен за по-късно време и Симеон след тая щастлива демонстрация под стените на босфорския град се завърнал победоносно у дома16.

Но тоя небивал мир скоро се свършил. Още на следната година майката на Константин Зоя, отстранена от палата още от Александра, успяла да вземе управлението в свои ръце (914 г.). Тя веднага отстранила патриарха Николай от настойничеството и унищожила брачния договор със Симеон.

Симеон почнал да се готви за война в грамадни размери. Войната се наченала през есента на 914 год. Българите не предприели веднага нападение на Цариград, ами пристъпили към покоряване на големите ви­зантийски провинции на полуострова — Одринска, Солунска и Драчка. До­като една част от войската действувала против Солун и Драч, Си­меон сам взел Одрин през септември 914 година и го държал из­вестно време. Византийците побързали да сключат мир с арабите, съб­рали всички бойни сили в столицата и се мъчили, макар и напразно, да подигнат сърбите, маджарите и печенегите на война против българите. Едва през 917 година те почнали настъпателно действие и потеглили на­право за Източна България. Лев Фока началствувал над армията, а адмиралът арменец Роман Лакапин над флотата. Направено било всичко възможно; най-добрите военачалници и стратезите (губернаторите) на всички теми се намирали в редовете на войската. Но на 20 август при рекичката Ахелой, недалеч от Месемврия, в полите на Хема те претърпели страшно поражение. Симеон сам командувал българската войска и взимал в сражението такова живо участие, че под него бил убит бойният му кон. Още 70 години по-късно историкът Лев Дякон виждал на бойното поле белите кости на падналите тук византийци17.

След това ужасно сблъскване Николай Мистик отново написал жаловито писмо до Симеон, молел го в името на християнството за мир и се простирал в несръчни изрази върху опита на византийците да нападнат България, който им излязъл толкова скъпо. Симеон прочел многоречивата византийска фразеология и отговорил просто: „Ти си оглупял“18. Войната не била прекъсната и византийците, под началството на Лев Фока били за втори път чувствително разбити при Катасирти пред самия Цариград19.

Тая втора несполука раздразнила народа в Цариград, който приписал цялото нещастие на неспособността на регентите. На 25 март 919 година адмиралът Роман Лакапин завладял регенството; императрицата изпратил веднага в манастир и още след изтичането на един месец венчал Константин Багренородни за своята дъщеря. Още през същата година той се провъзгласил за съуправител и след непродължително време дал императорско звание и на своите трима сина.

С тоя обрат на работите на Симеон била завинаги отнета надеж­дата да бъде някога тъст на гръцкия император. От това време той наченал открито да се домогва за византийския престол. В писмата си до патриарсите бившият до тогава „княз“ (3ρχων) български изисквал дори да бъде признат в Цариград за император на ромеите, заплаш­вайки, че иначе той няма да прекрати войната. Към това време се отнася приемането на титлата „цесар блъгаром и гръком“, с която се велича­ели всички повелители на българите до Иван Шишман III (1365—1393). През времето на Симеон говорели цесар, от което по-сетне произлязло цъсар и едва през последните средни векове станало днес всеобщо поз­натото цар; това име е латинското caesar и служело, разбира се, на сла­вяните още в твърде ранна епоха за означаване на римските и по-късно на цариградските императори. Понеже според тогавашните понятия при императора непременно трябвало да има патриарх, българското архиепископство било издигнато в патриархат. В списъка на българските царе, царици, патриарси и епископи, запазен заедно със синодика на цар Бо­рила (1211) в един ръкопис от XV век, се четат имената на четирима преславски патриарси20 от времето на Симеон и сина му Петър. Царска корона Симеон получил, по всяка вероятност, от Рим, от папата21.

Какви успехи постигали българите, може да се види от това, че през 919 г. една българска войска стояла при Дарданелския пролив с цел да заеме Лампсак на азиатския бряг и с това да завладее входа за Цари­град22. Друга войска се явила в Тесалия, Фокида, Беотия и Атика. Гръц­ките жители от тамошните градове бягали в Пелопонес, в Евбея и на Цикладите тогава, когато пелопонеските славяни почнали да въстават против византийците с надежда, че българската държава ще се разшири до Тайгет и нос матапан23.

При това затруднение Роман Лакапин заповядал чрез Мистика да се предложи брак на Симеон: или Симеоновата дъщеря да се омъжи за един от Романовите синове, или сам Симеон да се ожени за Романовата дъщеря. Такова предложение било отхвърлено от Симеон. Тогава патриархът му писал отново и му предложил голям данък и отстъпка на много страни, които вече и без това били под властта на Симеон. Симеон отговорил, че той не иска нищо невъзможно и никак не желае, „патриархът да възкреси неговите убити българи“, ами предлага условия, които могат да бъдат приети: узурпаторът Роман Лакапин да бъде свален, а Симеон да бъде признат за гръцки император; „това иска Бог“.

През 921 година Симеон се намирал в непосредствена близост до столицата, при Селимврия и Хераклея. На следната 922 година българите достигнали до Златния рог, разбили византийските телохранители и изгорили императорските летни дворци в Пиги пред градските врата. В същото време бил обсаден Одрин и през 923 година бил принуден от глад да се предаде. Между това Симеон не преставал да се отнася твърде небрежно с императорите; често той никак не отговарял на техните писма и водел преписка понякога направо със сената, като изисквал тър­жествено влизане в Цариград и отстъпване на всички византийски земи в Европа. Понеже му липсвала флота за обсада на Цариград, той влязъл в преговори с халифа на африканските араби Фатлум за задружно напа­дение на Цариград24.

Към това време се отнася също и помирението между Рим и Византия – явление, което, ако и да е незначително наглед, обаче, имало голямо влияние върху българо-гръцката война. Когато папа Сергий III (904—911 год.) признал четвъртия брак на император Лев, а цариградският патриарх Николай Мистик проклинал тоя брак, настанала една разпра, която продължавала 12 години. След тригодишни преговори на 923 год. Николай най-сетне се съгласил да признае законността на тоя брак и архипастирите на Рим и Византия, според собствените му думи, станали пак „една мисъл и едно сърце“.

Това помирение имало голямо значение за византийците, едно, поради отношенията на папата към адриатическите славяни, западни съседи на българите, друго, поради връзките на Симеон с римската църква. Папските легати, които на 923 год. пристигнали в Цариград, донесли също и едно писмо от папа Иоан X до Симеон, в което той го уговарял да сключи мир. Това писмо било изпратено на Симеон от Николай заедно с едно писмо от последния, в което го заплашвал с папско отлжчване25. Ала тая крачка останала без последствие. По-важни били съединените усилия на папата и византийците да подигнат един опасен враг в тила на българ­ския княз.

Хърватите и сърбите, разделени на множество дребни племена, едва наскоро преди това почнали да се сближават в политическо отношение26. Преди това западните хървати били по-щастливи от сърбите. След неспо­лучливия опит на Людевит в областта на Сава, северо-далматинските князе добили първенство и през първата половина на IX век успели да обединят под върховната власт на франките дребните племена от Сава до Цетина; с това била турена основа на по-сетнешната хърватска държава. Около 875 година Сдеслав подчинил страната под върховната власт на византийците, както в политическо, така и в църковно отно­шение. Ала още след четири години (879) Сдеслав бил убит от Бранимир, истинския основател на хърватската политическа и църковна самостойност. В политическо отношение той скъсал връзката с Византия и с това направил Хърватско напълно самостойно. В църковно отношение той се присъединил към папата, който за хърватите основал отделно национално епископство в Нин (итал. Nona); Салонското архиепископство, предано тогава на цариградската църква, запазило властта си само в крайбрежните градове, които останали византийски: Сплет (Spalato), Задар (Zara), Трогир (Trau) и по островите. Дворът на Бранимировия приемник княз Мутимир бил обиколен почти с кралски блясък. Още повече Хърватско се издигнало при съвременника на Симеон Томислав (прибли­зително от 914 година), който разпрострял властта си също и над страната между Сава и Драва и над Босна.

По такъв начин в началото на X век в Хърватско се образувало силно политическо тяло. Между това сърбите при всичките си старания, не могли да дойдат до заякчаване и постоянно се колебаели между Византия и България. Те се разделяли на шест племена: същински сърби в запад­ната част на днешното сръбско княжество; бошняци и неретвани по адриатическото крайбрежие, между реките Цетина и Неретва; захлъмци в Херцеговина, между Неретва и византийския тогава град Рагуза; травунци в Херцеговина и дуклянци в Черна гора. Най-силни племена били сърбите и захлъмците. Същинските сърби, ако и да се отбранили от нападенията на Пресиям и Борис, обаче, за война против Симеон нямали сили; те трябвало да му плащат данък. В началото на X век у тях управлявал жупан Петър Гопникович. В стремежите си да покори и обедини останалите племена, той имал мощен съперник в лицето на Михаил Вишевич, княз на захлъмците, храбър воин и изкусен дипломат. Михаил имал опора у българите, Петър у византийците. Михаил, който още около 912 година се явява като Симеонов съюзник27, побързал около 917 година да донесе на Симеон за тайните сношения на Петър с византийския стратег на Драчката област. Веднага след това Петър бил пленен от българите и умъртвен, а на негово место бил поставен Павел Бранович. С падането на Петър Михаил, който владеел също и областите на травунци и дуклянци, придобил такава власт, че при него захлъмците достигнали хегемония между сръбските племена.

От времето, когато Роман Лакапин почнал да управлява (919), настъпил един обрат в отношенията на адриатическите славяни към Симеон. Сърбите още по-рано били разположени към византийците; сега трябвало да се подигнат против Симеон захлъмци и хървати. Това мо­жело да стане само с папска помощ и то било главната цел на църковното помирение през 923 година. Изисквали се големи жертви, както от страна на императора, така и от страна на папата. Томислав получил от византийците далматинските градове и острови, а от папата кралска корона. Михаил получил от Византия титлата консул и патриций. Хър­ватското епископство в Нин било закрито и цялата страна на Томислав и Михаил била подчинена на Салонското архиепископство, което византий­ците отстъпили тогава на папата; по такъв начин южните славяни в политическо отношение се сближили с Византия, а в църковно с Рим28.

Враждебните действия против българите се наченали в Сърбия. Жу­пан Павел бил свален поради дружелюбните си тенденции към гърците. Ала неговият приемник Захарий се разбунтувал съвсем открито (около 923 год.). Българската войска, изпратена да накаже въстаналия, била унищожена, може би, с помощта на хървати и захлъмци, а главите и оръжията на падналите военачалници били изпратени в Цариград.

Между това Симеон отново потеглил за столицата на византийците. През септември 924 година той за втори път стоял с безбройна вой­ска пред вратите на Цариград и разположил главната си квартира пред Влахернския дворец. Тутакси той поканил при себе си патриарха и някои велможи, а когато те се явили, той пожелал да види самия импера­тор Роман. С надежда, че ще дойдат до споразумение за мир, Роман приел предложението за свиждане. В определения ден, правейки мо­литви заедно с патриарха във влахернската светиня, той се приготвял за среща със страшния цар на българите. Ала Симеон ги накарал да го чакат четири дни. Едва на 9 септември той се явил на условеното место при Космидион, в горната част на Златния рог, съпровождан от огромна войска: неговите телохранители имали едни златни, други сребърни копия и щитове, и всички били оковани в железни брони. Свиждането станало край брега на площадката, към която прилепнала императорската триера. Симеон, в това време почти 60-годишен старец, заповядал най-първо на своите хора да огледат площадката, за да се предпази от засада; след това слязъл от коня и се приближил до императора. За разговора им знаем само, че пред император Симеон укорявал па­триарха за враждебното му към него разположение и когато Николай почнал да говори нещо за своите молитви, Симеон прекъснал речта му с думите: „От твоите молитви е убит моя кон“ (при Ахелой29).

Свиждането не довело до мир, понеже българският цар изисквал твърде много. Симеон отново отстъпил от града назад, защото трябвало да отложи окончателното осъществяване на своите планове за по-късно време. От една страна, развалили се преговорите с арабите поради византийското злато, от друга — нужно било да се освободи от новия враг в тила. Веднага щом се завърнал в България, Симеон пак изпратил голяма войска против отметналия се сръбски жупан; ала при наближаването на българите Захарий избягал в Хърватско; жупаните били строго наказани и страната опустошена. От Сърбия българите под началството на Алогоботура се насочили против хърватите, най-силните членове на западния съюз, но били напълно разбити (около 925 год.30).

Между това войната с византийците все още продължавала. На 926 година една войска от македонски славяни предприела нападение на Со­лун. Гръцкото крайбрежно население избягало на островите и останало там до смъртта на Симеон. Напразно патриарх Николай се мъчел с две послания да склони българския цар за мир31.

Сред приготовления за големи предприятия Симеон умрял на 27 май 927 година.

Българската държава достигнала при Симеон такива размери, каквито по-късно вече никога нямала. От едно сравнение на съставения по заповед на императора Лев Философ (886—912) опис на епископствата в импе­рията с описа на българските епископства при цар Петър, сина на Симеон, се вижда най-добре при другите откъслечни сведения, доколко Симеон е увеличил получената по наследство държава. При императора Лев визан­тийците владеели в Европа почти цяла Тракия до линията, прекарана от Созопол на Понта през Верея (Стара Загора) до малката крепост Констанция, близо до изворите на Марица, също тъй Родопа, македонските крайбрежия със Серес и Солун, цяла Тесалия, Епир и цялата брегова страна на Албания. Симеон завоювал по-голяма част от Тракия, заел македонските крайбрежни области недалеч от стените на Солун, покорил Северна Тесалия с градовете Петър при Олимп и Стаг при Пеней, Епир с Янина, Бутротон и Химера до околностите на Артенския залив и адриатическото крайбрежие от устието на Калама срещу Корфу до устието на Дрин, освен Драч, който си оставал постоянно византийски. Българската граница откъм Сърбия образували съединеният Дрин, Белият Дрин и Ибар; от там тя достигала до устието на Сава. Раса (Нови Пазар) Прищина, Липлян на Косово поле, Ниш, Браничево (древният Viminatium, при Пожаревац) и Белград се намирали тогава под бъл­гарско владичество32. Отвъд Дунава към българската държава принадле­жали Срем (Сирмия) и, преди нахлуването на маджарите, още Влашко и части от Унгария и Трансилвания. Съдбините на българското владичество в тия заддунавски страни по-точно не се знаят; ала още на 1231 год. в Трансилвания, като искали да означат една отдавна минала епоха, говорели за времената, когато тая страна принадлежала на българите33. Арабинът Ал Масуди, който посетил Цариград през първата половина на X век, пише че българската държава се простирала надлъж 30 дни и нашир 10 дни; неговото свидетелство почти дословно се потвърждава 200 години по-късно от Вилхелм Тирски, който съобщава, че България се простирала от Цариград до Дунава и от там до Адрия34.

 


1 За Симеоновия век са писали Шафарик, С. Н. Палаузов (Век болгарскаго царя Симеон, С.П. 1852), Гилфердинг, Голубински и при случай, Хопф, Рамбо (L’empire grec au dixième siécle, Paris 1870), Папаригопуло (‘Ιστορία τοῦ έλληνικοῦ έθνους, 1871, IV). Всички тия трудове надмина М. Дринов с най-новото си съчинение : „Южньiе славяне и Византiя в X вѣкѣ“, Москва, 1876 (Чтеiя импер. общ истοрiи и древностей россiских, 1875, III), а именно с това, че се е ползувал от един извор, който, макар и да е бил напечатан 33 години по-рано, ала е останал току-речи неизвестен на историците. Едничък само В. И. Григорович се е ползувал отчасти от него в статията си: „Как вьiражались отношенiя Константинопольской церкви к окрестньiм народам и преимущественно к Болгарам в началѣ X столѣтiя“ (Одесса 1866). Това са писмата на византийския патриарх Николай Мистик, 30 от които се отнасят за работите в България; много са писани до самия Симеон. Те били издадени от flngelo Mai в Specilegium romanum, Romae 1844 и от там са препечатани в CXI т. на Patrologia Cursus completus ed. Migne.

2 През 923 год. Симеон бил близо на 60 години. Писмо на патр. Николай 29, у Migne, 181—185.

3 Liutprandi flntapodosis III, 29 (Pertz. Monum. Script. Ill, 309). Hunc etenim Simeonem emiargum. id est semigraecum esse aiebant, eo quod a puericia Byzantii Demostenis rhetoricam flristotelisque silogisraos didicerit.

4 Писма на Николай, 22, 23, 26.

5 За тая година вж. Дринов, Южньiе Славяне, 5 заб. 20.

6 За старобългарската търговия ср. Първоначалната летопис гл. 34. Rambaud, op. cit. 328. Дринов 6. Път моравскьiй в житието на св. Методия, изд. на Миклошич, гл. V; вж. Heerstrasse 75.

7 За старомаджарския начин на живеене вж. Иос. и Херм. Иречек, Oester. Geschichte, 500—1000. Wien 1865, 213—222.

8 За тая война вж византийците: Георги Монах, Лев Граматик, Симеон Логотет, Константин Багренородни, Кедрин, Зонара: Палаузов 40; Гилфердинг 1, 86; Папаригопуло; статията на маджарския историк Szabo (Сабо) в хърватски превод в Arkiv za pojestnicu jugoslavensku IX; Дринов 6-8. За местоположението на Българофигон вж. Heerstrasse 100. За мира – 6-то писмо на Николай.

9 Constantin Porph., De adm. Imp. Гл. 41.

10 Вж. Miklosich, Die Slavischen Eiemente im Magyarischen, Wien 1871 (Denkschr. Der phil.-hist. Classe der Wiener Akad. XIX).

11 Ягич, Historija Kniizevnosti naroda hrvatskoga i srbskoga, i. Загреб 1867, 67 (руски превод от Петровски, Казан 1871).

12 Горскiй и Невоструев, II, 2, 427.

13 Miklosich, Chrestomathia palaeoslovenica Vindobonae 1854 p. 83.

14 Дневникът на Бонгара, у д-р Herrm. Hagen, Jakob Bongarsius. Bern 1874, p. 72, cp. Heerstrasse etc. 149. Че Преслав не съвпадал с древния Марцианонол вж. пак там 146, забележка 21.

15 Hadzi Chalfa, Rumeli und Bosna, libers, v. Hammer. Wien 1812. 35.

16 Писмата на Николай Мистик (5-ο, 8-о и 16-о) обясняват цялата тая работа, която до тогава не се добре разбираше, вж. Дринов 11 —14. По тия писма може да се съди, до колко продължителят на Теофан (ed. Bonn. 335) се отдалечава от истината, когато разказва, че Симеон, като се приближил до Цариград и видял градските стени и бастиони с поставени на тях машини (та нали те му били отдавна познати!), толкова се уплашил, че побързал да се помири с гърците.

17 Theophanis Cont. 383; Leo Diaconus 123, 127; 31-о писмо на Николай.

18 10-то писмо на същия.

19 За тоя бой вж. Дринов 18 забел. 64

20 Раковскiй, Няколко рѣчи о Асѣню I и II. Белград 1860, стр 53. Научното достойнство на тая книга не е голямо; тя само за това заслужва внимание, че в нея са препечатани много паметници от други редки издания.

21 Цар Калоян пише в две послания до папа Инокентий III, че неговите предшественици Симеон, Петър и Самуил са получили от римската църква „соronam imperii eorum et patriarchalem benedictionem“, Theiner, Mon Slav, merid. I, 16, 28. Това случайно свидетелство (в папските архиви липсват грамоти от толкова стара епоха) се потвърждава от издирванията на Дринов (61).

22 За важността на Лампсак вж. 95-о писмо на Николай.

23 Житие на св. Лука, Migne CXI, 450; Дринов 21.

24 Съвременникът Масуди и Кедрин (2, 396) споменават тия преговори. Дри­нов 26.

25 28-о писмо на Николай.

26 Хърватските и сръбските работи са изложени според Дринов (op. cit.), който идва до резултати рязко различаващи се от предишните възгледи.

27 Около 917 год. той пленил сина на венецианския дож, който се върнал от Цариград, и го изпратил при Симеон, който в това време не бил добре с венецианците. Joannes Venet. ed. Pertz (Mon. germ). 23.

28 Вж. Дринов 51, 54—60.

29 Theoph, Cont. 405; Leo Gramm. 311; 31-о писмо на Николай; Дринов 30—32.

30 За хронологията на това време вж. у Дринов 53.

31 Солун: Liutprand, flntapodosis, III, 24; островите: Vita S. Lucae y Migne CXI, 453.

32 За границите на Симеоновото царство, въз основа грамотите на Василий II от 1020 год. (границите на българската църква при Петър и Самуила) : Голубинскiй, 7; Дринов, Периодическо Списание. Браила, IX, 42; от същия Южные Славяне и Византия, 79. Списък на епископствата при Лъв у Tafel, Const. Porph., De ргоvinciis 44—51; Hieroclis Synecdemus et Notitiae graecae episcopatum ed. G. Parthey, Berolini 1866 (122, 218). За големината на царството cp. Heerstrasse nach Constantinopel 72, забел. 6.

33 „А temporibus jam quibus terra Blachorum terra Bulgarorum (в Трансилва­ния при Фогараш exstitisse fertur“, Teutsch und Firnhaber, Urkundenbuch zur Geschichte Siebenbiirgens; Wien 1857, 1, 50, Hаjdeu, Аrchiva istorica a RomSniei (Bucuresti 1865) I, 97. Срем: θράμος в грам. от 1020 г.

34 Wilhelmus Tyrensis, lib. II, cap. 4, ed. Bongars, 1, 653. Масуди у Дринов, 80.

Съдържание: