x Църквата

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Църквата

Националната църква на българското царство, една от православните църкви, била независима и автономна. Тъй като по източните възгледи царство без патриарх не може да бъде, то и висшият представител на духовната власт в България не могъл да мине без патриаршеска титла. Затова и сърбинът Душан, като се коронясал на царството, въздигнал сръбската църква в патриархат.

Старата, основана още от Симеон патриаршия била пренесена в X век в Охрид, гдето изгубила във всеки случай националния си характер. В Дунавска България силистренската митрополия с петте си епископа след падането на българското царство в 1018 г. била подчинена на цариград­ската патриаршия. Когато, обаче, в 1186 г. българите свалили византийското иго, в Търново било учредено автокефално архиепископство. За 20-годишното управление на първия архиепископ Василия знаем само, че той по­лучил от папата в 1204 г. титлата примас на България, а пък искал да получи патриаршеска1. В 1235 г. българската патриаршия била тържествено провъзгласен и призната даже от гърците в Лампсак. По-късно гърците се разкайвали за тази си постъпка, към която била при­нудени поради необходимостта на съюза против латините, и с удовол­ствие биха го унищожили, както видяхме от посолството на Михаил VIII на Лионския събор. Цариградският патриарх Калист писал в 1355 г. на търновското духовенство, какво, макар наистина търновският епископ, по-преди подчинен на византийския патриарх, по молба на своя цар да е получил някога титлата патриарх, обаче, чрез това той съвсем не е бил още приравнен (συναρίθμίος) с другите патриарси. Затова Калист изисква, щото търновският патриарх да поменува в молитвите си визан­тийския патриарх2. Наскоро след това търновската църква била още повече ограничена, чрез присъединяването на Добротич и Срацимир към Византия. От една византийска хроника от 1391 г. става явно, че в Цариград и тогава още добре помнили Лампсакското признаване на автономията на търновската па­триаршия3. Обаче, след три години гърците, след падането на Търново завладели българската църква (1394) и удържали своето господство до наши дни.

Твърде малко е известно за „преосвещените“ на търновската патри­аршия. Макарий, живял между 1277 и 1282 г. г., т. е. в епохата на татарските нашествия и на крамолите през времето на Ивайло, на Асена III и на Тертер I, се нарича в Поменика4 „тръблаженый (τροσμακάριος) пат­риарх и свѧщеномжченикъ“; но кога и от чии ръце е загинал мъченически — това не знаем. Приемникът му Иоаким III, като изменник на отечеството, по заповед на царя Светослав бил хвърлен от една скала. Най-много сведения имаме за последния патриарх Евтимий5.

Светата и божествена църква на българското царство (свѧта и божьствьна цръковь царства блъгарскаго) се наричала още съборна църква (в синодика на царя Борил 1211 г. по гръцки καθώλίκή έκκλησία). Велика църква и тук, както и във Византия и в Сърбия, се наричала патриаршеската църква6.

Областта на Търновската патриаршия обхващала следните митрополии: 1. Великият Преслав, чийто митрополит бил прототрон; 2. Дръстър (Си­листра); 3. Овеч (Провадия); 4. Ловеч; 5. Червен (Русе); 6. Бдин (Видин); 7. Средец (София). От време на време към нея се присъединявали епископствата Месемврийско, Филипополско, а при асеновци — много други на запад7.

Доходът на епископите бил от вноските на духовенството, „Доходъкът“ от поповете събирал екзарх, епископски делегат, на когото се поверявал и духовния надзор8.Както екзарха, от селското духовенство получа­вали приход и протопоповете.

Що се отнася до отношенията на българската църква към папата, то преди всичко трябва да споменем за унията на Калоян, която, обаче, поради възникването й само от политически съображения, веднага след коронацията се разпаднала. Безплодни останали уговорките на папите, отправяни към Асен II, Калиман I, Тертер I и Александър. Покатоличването на Видинската област в 1365 г. бе станало с насилие, затова и не преживяло отстранението на маджарите. Впрочем, католиците свободно си живеели в страната, а латинските търговци имали в градовете свои църкви.

Голям религиозен и политически елемент в България били богомилите. В XI век те неведнъж се опитвали да изгонят гърците от страната, па и въстанието в 1186 г., по всяка вероятност, не е минало без тяхното участие. При Иван Асен II те пълнели цялото царство, а в 1365 г. завземали почти цялата Видинска област. Асеновци ги оставяли в покой; само двама царе — Борил в 1211 г. и Александър около 1350—1355 г. г. — предприели гонения против богомилите. Инте­ресната история на тази секта едвам сега почва да ни става по-ясна; от по-нататъшните изследвания в тази област могат да се очакват още значителни ре­зултати. Последните дири на богомилите се изгубват едва в XVII в. В Босна, обаче, както се разправя, и до сега още има християни, които не търпят при себе си нито францисканци, нито попове, нито имамин, а се управляват сами по стари традиции, преминаващи от по-старите към по-младите9.



1 Ср. стр. 183. От думите „consecravit me in patriarcham“ би могло да се на­прави заключение, какво Василий след 1204 г. се титулувал вече патриарх; впрочем, всичкото това е много неясно.

2 Аcta patr. I, 1. 436. Старославянският превод с гръцкия оригинал е издаден от Палаузов в Извѣстiя Спб. Акад. VII.

3 Τότε κα: ό Τερνόβου άρχίερεύς αύτονομί τετίμητα: κα: πατριάρχης άναγορεύεσθάί κέκριτα: βασίλικψ κα: συνοδίκψ τψ Οεσπίσματί. los. Muller, Byz, flnalecten, Sitzber. W. Аkad. IX, 393,

4 Раковски, Асен, 53.

5 Търновските патриарси: 1. Василий I от 1186 г. архиепископ, в 1204 — примас. 2. Иоаким I в 1235 г. патриарх; 1239 г. 3. Василий II. 4. Иоаким II. 5. Игнатий, споменаван в 1273 и 1277 г. г. 6. Макарий мъченик. 7. Иоаким III. 1283, 1291, 1294. 8. Доротей. 9. Роман. 10. Теодосий I. 11. Иоаникий I. 12. Симеон 1346. 13. Теодосий II около 1350, 1355. 14. Иоаникий II. 15. Евтимий приблизително от 1375—8 до 1393 (ср. Голубинскiй 82).

6 Да им непакоститъ велика црква. Шафарикъ, Pam. 98. В Сърбия: великiе црькви naтpiapxie, Miklosich, Mon. serb. 139.

7 Голубинскiй 91 и сл·

8 Екзарси във Вирпинския и в Оряховския хрисовули. Духовният надзор, поради користолюбието на епископите, в средните векове често се превръщал в притеснение на подчинените ; вж. § 74 в Душановия законник. издаден от Новакович, според който на екзарха се забранявало да кара митрополитските коне при поповете.

9 Косанович, Гласник 29, 1871, 174.

Съдържание: