x Узурпацията на Борил и временно разпадане на държавата

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски – „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ III

Узурпацията на Борил и временно разпадане на държавата

Неочакваната насилствена смърт на цар Калоян и узурпацията на престола от Борил донесли пълно тържество на куманската партия. Обаче това тържество скоро се натък­нало на противодействия от страна на верните Калояну бъл­гарски боляри, роднини и приятели на Асеневия род, против узурпатора и в защита правата на законните наследници на престола — синовете на Асен I. Това опозиционно движение, което било, както изглежда, голямо и силно в страната, може би, имало за цел да произведе контър-преврат в държавата за свалянето на узурпатора, защото Борил се видял принуден да предприеме преследване и унищожение на водачите на движението; особено той се домогвал да премахне някого си Стрез, който, очевидно, бил застанал начело на опозиционното движение. Тоя Стрез (Στρέαζος, лат. Straces, Stratius), според животописеца на св. Сава, Теодосия, българин от Северна България, от царството, за отличие от българите от Македония, бил „макар и злоумен, но благороден, защото произлизал от царския род на българската страна, и бил племенник на загорския цар Калоян“, а Стефан Първовенчани в житието на баща си св. Симеона (Ст. Неман) го нарича „брат на злия законопрестъпник“; ако тия думи се разбират в буквален смисъл, то би трябвало да се приеме, че Стрез бил също сестреник на цар Калоян и, може би, по-малък брат на цар Борил, следов., той е имал еднакви права на търновския престол, както и последният. Че опозиционното движение е имало посочената цел, се види от следните думи на Теодосия: Тоя горереченият Стрез след умъртвяването на цар Калоян беше гонен от наследилия царството цар Борил, за да бъде убит като царев племенник“; а като причини за това гонение Теодосий изтъква това, че „Стрез се отличавал с голямо мъжество и поради това повече му завиждали и чрез смъртта искали душата му, защото се бояли, да не би той, след като се възцари, тях да погуби“ От тия думи става ясно, че самото движение е имало сериозен и опасен характер за новия цар. Обаче то нямало успех, защото както Борил,тъй и неговите сподвижници — куманите-боляри със строги мерки сполучили бързо да го потъпчат. Стрез, за да се спаси, бил принуден да бяга от България; затова пък твърде много от съмишлениците му били изтребени .
От тия вътрешни безредици най-първо се възползували маджарите и сърбите, които веднага след смъртта на Калоян окупирали: първите оспорваните от тях български области — Браничевската и Белградската, а вторите — Ниш­ката област и на север в Поморавието до гр. Равна, който в 1215 год. се явява като пограничен град между Сърбия и Маджарско, както ще видим по-долу. Борил не бил в състояние да предприеме нищо против тоя явен грабеж на българските северозападни земи, защото след жестоката раз­права с опозиционното движение на Стрез, той трябвало да обърне вниманието си към друг не по-малко опасен за него български воевода — към Алексий Слав, който, според Г. Акрополит, бил родственик на цар Асен I Старий, а, следов., и на цар Калоян, а според Хенрих де Валансиен, продължателя на Вилардуена, братовчед на Борил (cousin germain). Алексий Слав бил назначен, вероятно още от Калоян, за воевода на крепостта Цепина в Родопите и е управлявал тамошната област Ахридос. След узурпа­цията на Борил Слав,като родственик на Асен I, следов., държал страната на правите наследници на престола, възползувал се от случая, за да постигне отдавна, може би, за­мислената цел: той се отказал да признава Борил за цар и веднага се отцепил като самостоен господар на управля­ваната от него дотогава област Ахридос. Борил му обявил война за тая му постъпка, като казвал,че земята, която Слав държал,трябва да бъде негова, защото той (Слав) завладял земята му с измяна. Обаче Борил не можал тъй лесно да се разправи със Слав, както с Стрез, защото Слав скоро намерил опора у латинския император.

Въпреки всички тия външни и вътрешни тежки обстоятелства, новият български цар трябвало да помисли и за отношенията си спрямо латинската империя. Калоян оставил българи и латинци така ожесточени едни срещу други, че не можело и да се помисли за помирение между тях , макар че папа Инокентий III чрез своето посредничество да се е домогвал до него. В едно писмо от 24 май 1207 год. папата се оплаквал пред Калоян: „Когато ние се погри­жихме да изпратим при тебе наш пратеник с цел, щото ти да сключиш мир или примирие с пребиваващите в Цариград латинци, ти не само не пожела това да направиш, но дори прие и отпрати нашия пратеник с по-малка почит,отколкото приличаше на царското достойнство…" и отново го приканва да сключи и спазва мир или примирие с цариградския император и другите латинци in Romaniae impeno commorantibus. Дали това писмо е заварило Калоян жив, ние не знаем; във всеки случай Борил не се отзовал на папските настоявания и решил да продължи войнствената политика на своя предшественик спрямо ла­тинския император, който, от своя страна, едва ли е желаел мир с българите.

Император Хенрих, като се научил за смъртта на Калоян и за настаналите в България междуособици, поискал сега да й нанесе решителен удар, „защото, казва Валансиен, Калоян, вуйката на Борил, бе убил неговия брат император Балдуин“. Обаче, българите го предупре­дили: Борил сключил съюз с никейския император Теодор Ласкарис и заедно с кумански орди нахълтал от­ново в Тракия и почнал да опустошава. Навръх на петдесетница, 25 май 1208 г., Хенрих получил известие в Ца­риград за това нападение на българите. Той веднага заповядал на войските си да тръгнат в поход. Първото опъл­чение се събрало в Силимврия после то потеглило към Одрин, като увличало със себе си и пръснатите по страната гарнизони. В Одрин на военния съвет било решено латинците да нападнат на самата България, но се побавили там няколко време, за да си довършат въоръжението. Но в същото време, за да обезпечи тила си, Хенрих, ползувайки се от враждебните отношения на Борил към Слав, потърсил помощта и съюза на последния, който на драго сърце приел предложението на императора. От Одрин латинците потеглили направо към Верроя (Стара Загора), защото Хен­рих имал намерение да продължи пътя си през планината на север. Обаче, още на следната сутрин, след като латин­ците пристигнали в Верроя, те били нападнати от Борил, неочаквано, във време на движението. Нападението било, както изглежда, добре подготвено, защото латинците изпаднали в голямо смущение, макар че те настъпвали с предпазливост, разбира се, научени от опит. С това нападение Борил постигнал целта си : Хенрих бил принуден да промени северната посока на движението и повърнал на юго- запад към Пловдив. Но скоро се показало, че градът не бил пригоден, за да стане като база за по-нататъшни военни предприятия: там се чувствувала голяма нужда от храни, поради военните походи през последните години. Освен това, и българите наредили своя план на действие:. те се надявали, че ще имат възможност да повторят одринската катастрофа от 1205 год. Както тогава куманите и българите нападнали върху един отред, който се бе пръснал да търси провиант, така и тоя път сполучили да увлекат прикритието в една доста гореща битка, обаче, императорът, който овреме се явил на мястото, не паднал в грешката на брата си. Щом българите се оттеглили от равнината в планините, той ги оставил спокойно да отстъпят, а сам се върнал със своите в лагера си.

Но при все това положението на латинците пред Плов­див ставало все по-опасно; при това, било най-горещото време на годината — края на юли месец. В случай, че не сполу­чели да принудят българите да влязат в някое по-голямо сражение, те трябвало да се върнат, без да извършат нещо. Затова Хенрих приготвил едно много по-важно и по голямо предприятие. Неговият план бил следният:той знаел,че лесно било да предизвика неприятелите на бой; напротив,мъчно било да ги задържи на бойното поле. За­това той раздeлил войската си: една част , под началството на Жуфроа Вилардуен, получила заповед в опредeлено време да нападне и нападението им било насочено преди всичко против самия български цар. Хенрих поел върху си командата на главните сили. В лагера на латинците се съзнавала важността на деня, и там владeело едно въоду­шевено и войнствено настроение. През нощта срещу 1 август 1208 г. Вилардуен потеглил със своя отред, за да търси неприятеля, а на следната сутрин потеглила и главната войска начело с императора и се развърнала в боен ред. Тя се разпадала на 18 отделни отреди, между които имали три, състоящи се от ромеи, всяко отдeление имало 20 рицари, а прикритието на императора образували 50 рицари. Най-сетне, дошло очакваното известие от Вилардуена, че намерил неприятеля, и тогава потеглили напред с прeсни сили, и едно истинско кръстоносно настроение овладело ри­царската войска. Всрeд настъплението препускал с кръст в ръка воинственият капелан Филип, който през пред­ната нощ окуражавал войниците. С вик „Светий гробе“ латинците, щом съгледали неприятеля, спуснали се против него. И тоя път куманите се опитали да употрeбят своята тактика, обаче, съгласно с уговорката, Вилардуен със своя отред се спуснал напред от засадата си и се обърнал срещу тялохранителите на цар Борил, които били на брой 1600 души и били пръснати. Скоро след това цялата бъл­гарска войска, която, според Валансиена, наброявала до 33 хиляди души, била обърната на бягство; латинците се спу­снали подире им и ги преследва ли, докато българите се из­губили в планината. При това те успяли да плячкосат до­ста много храни и радостни се върнали в лагера пред Пловдив, който отново преминал в ръцете на латинците и управлението на който било предадено на белгиеца Жирар де Стрем, роднина на Рене де Три. Що се отнася до мястото, гдето е станало сражението, то с точност мъчно е да се определи; обаче, от географските данни, които посочва де Валансиен, а именно, че Хенрих от Одрин дошел във Верроя, следов., той се е движил в северозападна посока, а оттам се оттеглил към Пловдив, т. е. в югозападна посока, и се разположил на лагер пред тоя град (северно), може с известна достовярност да се приеме, че боят е станал на равнината северо-западно от Пловдив,между Брезово и тоя град, защото българите нападали от север между планините Средна Гора и Караджадаг, като са дър­жали пътя през Троянския проход, по който, очевидно, и отстъпили след поражението.

Резултатът от пловдивското сражение разрешил всички двоумения на Слав, който, ако и да бил обещал на Хенрих своята помощ, все още не се решавал открито да действува против съотечествениците си. Затова, когато императорът потеглил от Пловдив към крепост Кричим (Crucemont), която граничела с владенията на чепинския воевода, с цел, вероятно, да подчини последния под своята власт със силата на оръжието, Слав го предупредил. Той веднага изпратил пратеници при него с предложение за мир и скоро сам се явил в лагера на латинците. Хенрих го приел седнал в палатката си и окръжен от бароните. Слав паднал на колене, целунал крака и ръката на импе­ратора и предложил сам да му се подчини. Той бил обявен за васал на империята, като се обещал да бъде негов човек и служител. Тогава Вилардуен изказал мисълта да се скрепи съюзът между латинците и Слав чрез брака на последния с дъщерята на императора. „Тогава Слав, пише Валансиен, отново паднал на колене пред импера­тора и му казал: „Господарю, обърнаха ми вниманието, че вие имате дъщеря, която, моля ви, ако обичате, да ми я дадете за жена. Аз съм човек доста богат със земя и със съкро­вище от сребро и злато; и в моята страна ме почитат доста за благородник. Аз ви моля, прочее, да ми я дадете“. Хенрих отначало посрещнал това предложение с насмешка, защото, от една страна, било обидно за него да повери дъщеря си на един варварин, а от друга — дъщеря му била още дете и, при това, била от незаконен брак. Обаче, предвид на важното политическо значение на тоя брак за империята, Хенрих най-сетне приел предложението на бароните и дал съгласието си, като се обърнал към Слав със следните думи: „Славо, аз ви давам дъщеря си с условие, щото Бог да попусне да се радвате на това; а аз ви подарявам цялото завоевание, което ние тук направихме на условие, че вие ще бъдете мой човек и ще ми служите. И после ще подаря заедно с това велика Влахия, господар на която ще ви направя, ако Богу това е угодно и ако аз искам“.

И наистина, след няколко дена годявката била обявена. Ла­тинците, между това, се оттеглили в Стенимахос (Estanemac). Там Слав се явил втори път пред императора, и било определено времето, когато чепинският воевода ще отведе у дома си младата си невеста; същевременно той получил от бъдещия си тъст в знак на почит един хубав кон, който Хенрих обикновено сам яздил. След това те се разстанали.

Императорът сега вече могъл да се похвали, че след като възобновил Пловдивското херцогство и присъединил Родопската област към империята, че придобил от Бориловото царство земя на 15 дена път, както той писал на папата през септемврий 1208 г. в споменатото по-горе писмо. Впрочем, Хенрих не се ограничил само с това. За да оси­гури подчинението на Родопската област и да държи в покорност новия си зет, той оставил брата си Евстахия с два малки отреда при Слав. Освен това, за да може да се удържи по-здраво и трайно областта по горна Марица, трябало, преди всичко, да се създаде една сигурна връзка между Цариград и Пловдив. За тая цел Хенрих решил да възста­нови и укрепи град Памфилон, който се намирал на пътя от Редесто за Димотика. С тая работа той натоварил маршал Вилардуен, който в скоро време завършил възложената му работа. По пътя за столицата той се срещнал с воеводата Слав, който така също отивал за Цариград, за да вземе невестата си. Вилардуен можал да му съобщи, че той, може би, ще срещне момата в Силимврия и императора в Цари­град. И наистина, невестата била доведена в Силимврия, дето скоро пристигнал и Хенрих и заедно заминали за сто­лицата. Там била отпразнувана сватбата на Слав с голяма радост. Хенрих наградил зетя си с титлата деспот. След еднонеделно праздненство Слав се върнал заедно с младата си невеста във владенията си.

Едновременно с откъсването на Родопската област от държавата на цар Калоян последвало и отцепването на друга една не по-малка част от българското царство. След като напустнал България, Стрез намерил прибежище при сръбския велик жупан Стефан, наречен по-сетне Първо­венчани, който го приел заедно с всички придружаващи го с радост и на драго сърце и не като някой бежанец (емигрант), но като любим син го почел и удостоил със своята трапеза, така че тая негова привързаност възбудила ропот у Стефановите боляри. От друга пък страна, Борил искал много пъти от Стефан да му предаде Стрез, за да го убие. „Всеки ден, пише последният, той го искаше, за да изгори с огън тялото му или да го разсече на четири части и да ги покачи на градските стъгди. Защото тоя мъчител твърде се домогваше да наслади душата си, като пролее кръв от своя род“.Тия настоявания „от ония, които дарували в Загора“, се придружавали понякога с големи дарове, а понякога със заплахи. Когато Стрез се научил за всичко това, той почнал да се бои и замислял вече да бяга от Сърбия, за да не бъде предаден на враговете си. Но Стефан сполучил с клетви да го увери в неговата безопасност и дори се побратимил с него, като го снабдил с много коне и хора и с всичко потребно. Няма никакво съмнение, че това покровителство и тая привързаност , които Стефан така настойчиво оказвал на Стрез, са изтичали от чисто политически съображения: приемайки тоя български бежанец, роднина на Асеневия род и при това претендент на българския престол, великият жупан е искал, едно, да поддържа в България вътрешните междуособици, и, друго, имайки Стрез в своите ръце, чрез него да разшири своите владения на юг за сметка на югозападните български земи, защото всяко движение на запад и северозапад било за него изключено поради завоевателните стремежи на силните маджари на Балканския полуостров.

Но, както изглежда, Стрез предугаждал плановете на Стефан и сам поискал да използува неговото разположение за себе си лично. Той сполучил чрез Стефан да влезе в сношения с българските властели — воеводи-управители на отделни градове-крепости около Солун и в Охрид, поста­вени там още от цар Калоян, и да ги убеди да се откажат от узурпатора Борил, убиеца на техния цар, и да се присъединят към него, като към царев сродник, за да се противопоставят на узурпатора. Най-първо Стрез завладял непристъпната крепост Просек с дадената нему от Стефан военна помощ при взаимни обещания, че те, като прия­тели и братя ще си помагат един на друг. Скоро към него се присъединили и другите градове, и по тоя начин Стрез откъснал почти цяла Македония от царството; затова и Стефан се хвали, какво „му предал половината от българ­ското царство. Освен това, много българи от царството, които го познавали и са държали негова страна, отивали при него. Дали, след като се укрепил в Просек и се почувствувал доста силен чрез поддръжката на българските воеводи в Македония, Стрез се обявил за независим от българския цар владетел, няма прави известия; обаче, трябва да се предположи, че и той е последвал примера на деспот Слав, защото едновременността в действията на тия двама български воеводи (втората половина на 1208 год.) ни дава достатъчно основание да приемем, че, докато Борил бил зает с войната против латинците, те са влезли в споразумение и с действували в съгласие, като с определили за граница на своите владения р. Струма; тогава и крепост Мелник преминала във владенията на Слав. В какви отно­шения след това Стрез е станал спрямо великия сръбски жупан, точно мъчно е да се установи по липса на данни; във всеки случай, от думите на Стефан:

би могло да се заключи, че Стрез се е намирал в известна зависимост от Стефан, поне последният така е мислил; обаче, тая зависимост не е била определена от някои политически задлъжения, а изтичала от ония добрини и улеснения, които Стефан му бе оказал от самото начало на условие един другиму да си помагат; и ако на първо време Стрез се е държал коректно към своя покровител в силата на побра­тимяването, то това той е правил само от признателност към него, тъй че едва ли може да се мисли за някаква васална зависимост на Стрез от сръбския жупан; по-скоро отношенията му с последния са били съюзнически, защото, според думите на Теодосия, след като Стефан го въдворил в Просек

Това неочаквано разпадане на държавата силно изплашило Борил, и той бил принуден да обърне сериозно внимание на тия двама български отцепили се воеводи, особено на Слав, който бе вече признал своята васална зависимост от латинския император. Обаче, за да може да поведе борба с последния, нему се налагало да се намеси в латинските отношения на Балканския полуостров,както това ще покажат развилите се в края на 1208 год. събития.

Както пловдивската победа, така и сполучливият роднински съюз с деспот Слав повдигнали духа на импера­тор Хенрих. Сега той вмясто да продължава войната с българите, решил да се възползува от настаналите благо­приятни за него обстоятелства, именно, да закрепи върховната си власт на Балканския полуостров и преди всичко в со­лунското кралство, гдето настойниците на младия крал Димитър, конетабл Амадео Буфи и граф Оберто III Биандрате поради неразположението си към франкското сюзеренство вече доста продължително време се отказвали да дадат клетва за вярност на Хенрих и съставили план с помощта на ломбардските барони, чиито владения се простирали до Средна Гърция, да отцепят солунското кралство от Цариград и да придобият пълна независимост. За да попречи на тоя план и да защити владетелските права на младия Димитър, Хенрих, като предварително се споразумял със Слав, който се обещал да му помага, предприел поход в края на 1208 год. против Солун. Най-първо той успял да укроти и подчини непослушните ломбардски барони, които, вероятно, са се обръщали към цар Борил с предложение за съюз срещу латинския император, защото тъкмо в това време българите нападнали Слав, съюзника на Хенрих, и сполучили да отнемат от него крепостта Мелник, който току-що бе преминал към владенията на Слав. Повикан на помощ против Сяр, Борил съвсем не намерил съчувствие между покорените от латинците ромеи; Сярчани предпочели да пустнат при себе си вътре в градските стени един латин­ски отред, вмясто българите. В същото време Хенрих сполучил да установи по-тясна връзка на вдовствуващата кралица с империята. След това през пролетта на 1209 год. императорът бил принуден с оръжие в ръка да премине по цялата гръцка земя чак до Тиви и о-в Евбея и навсякъде енергично да закрепва своя сюзеренен авторитет, като достигнал това нерядко чрез жестока борба с въоръжен отпор. Тъкмо в това време, когато се намирал на о-в Евбея, той получил известие, че българският цар Борил се готвел да навлезе в земята му с голяма войска. Хенрих трябвало бързо да се върне в Солун.Оказало се, обаче, че императорът трябвало да води война не с Борил, а с епирския деспот Михаил  (1204—1214), който тъкмо в това време подстъпвал към Солун.Почналите се веднага преговори между императора и деспота се завършили с това, че Михаил признал върховната власт на Хенрих и дори дал дъщеря си за жена на неговия брат Евстахий (есента 1209 г.)

Известието на Валансиен, че Борил се готвел да на­влезе в земята на императора, и то в посока към Солун, ясно показва, че през 1209 год. той наистина предприел някакъв поход в Македония и, ако не е отишел към Со­лун, както предполагали латинците, то несъмнено самият поход не е могъл да бъде насочен против никого дру­гиго, освен против Стрез. Но, както изглежда, до военно сблъскване работата не дошла, а, за да се избягне опасната за двамата гражданска война, почнали се, очевидно, преговори, които се завършили с помирението на Борил със Стрез твърде необходимо за двамата: за първия, за да може да про­дължи борбата с латинския император и деспот Слав, а за втория — да се избави от натрапеното настойничество на сръбския велик жупан. Условията, на които е станало това помирение, се определят от самото положение на работите в даденото време. Приятелството и съюзът на Стрез със сръб­ския велик жупан са били особено опасни не само лично за Борил, когото Просекският воевода с помощта на сърбите е могъл да нападне и да го лиши от престола, но и за държавата, тъй като се откъсвала една значителна и враж­дебно настроена част от нейната територия. Затова Борил 1. поискал от Стрез да се откаже от съюза със Стефан и изобщо да скъса с него всякакви връзки и дори да се обяви за негов неприятел, и 2. за да задоволи честолюбието и властолюбието на Стрез, той му дал титлата севастократор, която се давала в България, както и във Византия, на най-близките до царя роднини — синове и братя и в чи­новническата иерархия заемала първо място след владетеля, с други думи, Борил признал за Стрез най-високото до­стойнство след себе си, като в същото време му поверил пълновластно да управлява българските югозападни земи, които той бе вече отцепил от държавата. Стрез, който и без това се теготил вече от покровителството, или, по-добре от опекунството на сръбския велик жупан, възприел предложението на Борил на горните условия, понеже си запазвал своята вътрешна самостойност, и предпочел да се отметне от Стефан. При какви обстоятелства е станало това отмятане, сръбските извори нищо не споменуват; те само изтъкват че отмятането на Стрез се длъжи на неговата гордост и непризнателност, които се свързват с неговия жесток характер. Ето какво ни разказва за него Теодосий:

„След като много разбогате и за него може да се каже надебеле, затлъсте и се разшири от безумие, и забрави Бога като се надигна в ума, той се показа убиец и немилостив,яростен и некротък и твърде безчестен, защото, след като си издигна дом на скалата в гореказания Просек — тая скала е твърде висока до двеста сажени и повече, а под нея, прилепяйки се, тече голямата река, наричана Вардар — на тая скала, като я постла с дървета, направи си позорище. Когато имаше, клетникът, да се весели, той председателствуваше, като се опиваше, на това мръсно и смъртно съдилище, като играеше и се веселеше. А веселбата му беше човешката смърт, и за най-малката вина съгрешилия той осъждаше на смърт и заповедваше на (го) хвърлят низ оная страшна по височина скала, от онова позорище. И когато хвърляха някого, той весел към него извикваше: „Гледай да не си наквасиш кожуха“, защото хвърленият не можеше да падне другаде, освен в самата оная река; и ако някой имаше някого от своите или пък човеци, боящи се от Бога, обика­ляха оная река, търсейки, дали водата няма да (го) изхвърли, за да го вземат и удостоят с човешко погребение; ако пък нейде в дълбочината биваше задържан, той ставаше храна за рибите. Такава беше неговата веселба, както казахме човешка смърт, такива работи ставаха от нея у него защото, уповавайки се на крепостта и здравината на високата скала, а не на Бога, той, каменоумният, каза в себе си: „Кой е тоя, който ще ме свали оттука“, без да си спомни, клетникът, казаното към такъв (като него): Понеже ти си твърде безчестен и гордостта на сърцето ти се въздигна, като издигаш своя храм на високо място и в сърцето си казваш: „Кой ще ме свали“, то макар и като орел да се издигнеш и сред звездите да устроиш гнездо, и оттам ще те сваля, казва Господ. Като чуваше това за него, бла- гочестивият Стефан скърбеше и, боейки се от Бога, от съвестта си се осъждаше, загдето, като спасил от смърт такъв един свирепоумен младеж, и го отхранил и го направил господар, считаше за гнусота братството, (което имал) към него. Много пъти, поучавайки го, му пишеше и го молеше да се откаже от такива (работи), но както Соломон казва, думайки: „изобличи мъдрия, и ще те обикне, а безумния — ще те намрази“, така и тоя, наистина безумен, намрази обичащия го, като забрави всичко, което отначало му бе направил Стефан, и вмясто милост стана немилостив към него, защото, като потъпка божията заповед, стана клетвопрестъпник, презря евангелското побратимяване, побягна от него с обич и отстъпи и по вяра (т. е. отказал се да го обича и вдигнал вяра от него). Сам Стефан в житието на баща си пише: „Но за него (Стрез) се сбъдна словото Господне: „добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро, а лошият човек от лошото съкровище (на сърцето си) изнася лошо“; за него се сбъдна и писанието: Надебеле и затлъсте, и се отметна възлюбеният забрави възпиталия го в Бога. Подбуждан от дявола, той се отметна, и крамола вдигна против мене, и почна да се готви, за да ми въздаде лошо за добро, и да разори мене и отечеството ми и подкрепата на светеца“ (св. Симеона), а Доментиан за отношенията на Стрез към Стефан съоб­щава накратко само следното: „Намери се някой си Стрез от българските страни, при това отгледан от съпрестолника на св. Симеона, великия жупан кир Стефан, и за голямата му любов и за всичките добрини, които той му направи, отметна се от него и, като потъпка божията заповед и евангелското побратимяване, вдигна против него голяма война.

Всичките тия съобщения на сръбските извори, които се намирали в известна зависимост един от други, колкото и да представят Стрез крайно неблагодарен, жесток и безчовечен, с което и тримата писатели, очевидно, са. искали да оправдаят по-сетнешната постъпка на Стефан — предумишленото убийство на Стрез, ясно показват, че Стрез не само се отметнал от Стефан и преминал към своите съотечественици — българите, но и станал най-върл и непримирим враг на сръбския велик жупан, което се изра­зило в това, че изпращаните от Стефан сръбски велможи с писмо до него или пък да го уговорят да се върне от­ново към своя благодетел, Стрез ги „свирепо измъчвал и дори ги хвърлял от крепостната височина в река Вардар. И наистина, след отмятането си от Стефан, Стрез станал най-деен съюзник и помощник на Борил против всички врагове на България.

След като се бе помирил с епирския деспот Михаил I в края на 1209 год., Хенрих имал вече възможност окончателно да се разправи с враговете си на полуострова, и по тоя начин романската феодална държава, възникнала на мястото на Византия, получила нова организация на «Майското поле” по стария франкски обичай в .парламента“, който бил открит на 2. май 1210 год. в долината Равеника при гр. Ламия (сег. Зейтун) и на който били определени всички фео­дални княжества и техните политически и църковни отношения спрямо латинската империя.Но (и след това Хенрих трябало да остане в западната част на полуострова, за да от­бива нападенията на Стрез в съюз с деспот Михаил I през цялата 1210 година. Затова той се хвали в спомена­тото си писмо, че макар и двамата да са му дали клетвено задлъжение за вярност, обаче те с всичките си сили заплаш­вали с нашата гибел в ония страни и че Михаил четири пъти, а Стрез три пъти дали пред него клетви, които нито единият, нито другият не се подвоумили няколко пъти да нарушат, или че .той отнел от тях по-голямата част от най-добрата и хубава земя и че, ако да не бяха го викали постоянно по важни работи, то за тях не би останала дори най-малка къща в неговата империя“. Но не подлежи на никакво съмнение, че тия нападения имали за цел да отвличат вниманието на Хенрих от действията на Борил, който в това време беше влязъл във връзка с никейския импе­ратор за съюз против латинците. Едновременно с успехите на Хенрих след пловдивския бой растяла и силата на никейската империя благодарение на неуморните залегания на Теодор I Ласкарис. През лятото на 1209 год. се свършил срокът на двегодишното примирие между латинци и никейци. Хенрих, който бил зает с работите си на Балканския полуостров,за да отклони всяка опасност откъм Никея, влязъл в съюз с турския (иконийския) султан, който в 1210 год. обявил война на Т. Ласкарис. По тоя начин Хенрих и тоя път сполучил да отвлече вниманието на ни­кейския император. Обаче Т. Ласкарис в едно сражение при Антиохия съвършено разбил турския султан (през юни1210 г.) и отново обърнал погледите си към латинците, като кроил вече планове за нападение на Цариград и за освобождението му от кръстоносците с помощта на своите съюзници на Балканския полуостров и преди всичко, на бъл­гарския цар.

След сключването на съюза с Т. Ласкарис, докато латинският император се разправял със своите врагове в южната част на полуострова и вниманието му било не по-малко отвличано от успехите на никейците в Мала Азия, цар Борил поискал да използува удобния момент, за да отстрани друга една опасност, която го заплашвала отвътре. Пловдивското поражение едва ли е могло да мине за Борил спокойно, без да обърне върху си вниманието на политическите му врагове в България. Въпреки това, че той бе наказал десдот Слав за съюза му с латинците и се бе помирил със Стрез, все пак след тая катастрофа кипежът на духовете в царството против Борил отново се почнал и тоя път в много по-опасна форма, защото той излизал не от отделни, враждебно настроени против царя личности, с които Борил лесно можал да се разправи в началото на царуването си, а отдолу — от народните маси и се изразил в богомилско движение, което тогава се бе особено засилило. Но преди да разгледаме причините и харак­тера на богомилското движение при Борил, ние ще се опи­таме да разясним друг един въпрос, който не малко ще ни помогне да разберем истинските причини както на самото движение, тъй и на гонението, повдигнато от Борил срещу богомилите, именно въпроса: вземали ли са богомилите уча­стие в освободителната война, или не?

Колкото и да са оскъдни фактическите данни, които биха ни дали възможност окончателно да се произнесем по тоя въпрос, все пак поради неговата важност някои исто­рици са се изказали колко-годе положително. Така, К. Иречек, като счита още не разяснени причините за гонението на богомилската ерес при цар Борил, казва, че тя „не само била оставена от предшествениците на Борил в покой, но дори, според неговото мнение, е играла важна роля във възстанието на Петър и Асен, както и във възстанията от XI век “, без обаче да посочи, в какво се е изразила тая роля; това мнение на Иречек било поддържано и от В. Макушев. Обаче Θ. Успенски, като си задава въпрос за съществуването на религиозния елемент във въстанието на Петър и Асен, разглежда основно тоя въпрос и дохожда до съвсем противоположни резултати. „Като отделим, пише той, преди всичко теоритическата и практическата част в уче­нието на богомилите, ние забелязваме, че последната (практи­ческата) част заключава в себе си правила и положения, които не били удобоприменими към установената уредба на обществените отношения. В применение към обществения живот и към социалните отношения богомилството е про­никнато със строго прокаран принцип на братство и взаимно равенство, близък извод от което било отричането на съществуващата църква с нейната иерархия и на държавата с нейните съсловни различия, През цялото време богомилството се смятало като враждебен за държавата и църквата елемент и се разпространявало главно в долните класи на населението. Бивали са, обаче, случаи, когато учителите на богомилите са имали достъп и при императорския двор, привличали са на своя страна някой високопоставени визан­тийци, както и славянски князе (в Босна), и са достигали, по тоя начин да ослабят строгите мерки, предприемани от правителствата против тая секта … Но това още не предразполага да се приеме широко участие на религиозния елемент в занимаващите ни събития. Богомилството не било дозволено учение в областите на византийската империя, духовенството водело с него постоянна борба и е обръщало в господствуващата църква значителни маси богомили. Ако да бяха влезли Асеневци в съюз с богомилите, то по всяка вероятност демократическият принцип от мировъззрението на последните щеше да намери и применение при организацията на второто царство. Между това не само не са се спазили посочвания на такъв характер в организацията на църквата и държавата, но — което също така е твърде важно — и папа Инокентий III, суровият гонител на сектата на запад и на изток, нито веднаж не намерил за нужно да предупреди българския цар против опасните сно­шения с богомилите“.

Освен това, като отказва всяко участие на богомилите в освобождението на България, Θ. Успенски отрича изобщо участието на религиозен елемент във въстанието на Петър и Асен. Избирането на архиепископ в 1186 г. (sic) в Търново и провъзгласяването му за независим от цариград­ския патриарх глава на българската църква показват, че възстановителите на българското царство не оставяли без внимание и нравствените мотиви за закрепата и разширението на своята власт. „Интересите на светската и духовната власт в борбата за независимост са били напълно солидарни; но идеалите и на едната, и на другата власт, както и мероприятията в организацията на църквата и държавата са имали за свой извор Цариград. Без да говорим за друго, българите отнасят от областите, подчинени на византийците, мощите на почитаните в народа божии угодници „большие ради чести и утверждения своего царства“, строят църкви и ги украсяват, уреждат с блясък и величие царския и архиепископския двор. Като не се надявали, най-сетне, да достигнат пълна чест чрез посредството на цариградския патриарх, царят и архиепископът обръщат погледите си на запад и получават в църковен акт, чрез властта на римския папа, утвърдение в домогванията си за права, от които те вече формално са се ползували. Но никак не трябва да изпущаме изредвид и това обстоятелство, че богомилството в края на XII и началото на XIII век, когато е имало вече яка организация, по своите принципи и по своята уредба било враждебно в същата мярка на новата уредба в Бъл­гария, както и на старата във Византия“. Най-сетне Θ. Успенски, като разглежда известията за участието на сектантите на Балканския полуостров в политическите събития, именно известието на Н. Акоминат за превземането на Пловдив от Фридрих Барбароса, когато избягали всички жители, освен арменците, и друго, което ни предава Вилардуен, че в 1206 год. пловдивските сектанти, наречени павликяни, предали града на българския цар Калоян, дохожда до заключение, че тук без всяко основание са се считали досега споменатите „ар­менци“ и „павликяни“ за български богомили, че както в едното, тъй и в другото известия, които са едничките по­сочвания за участието на еретиците, се съдържа повече етни­чески, отколкото религиозен смисъл и че тия известия съвсем не са дотолкова важни и значителни, за да се правят от тях широки заключения за социалните и политически тен­денции на българските богомили. „По тоя начин, завършва Θ. Успенски, ние дохождаме до отрицателен извод по въ­проса за участието на богомилите в борбата на България за независимост, като отнасяме известните места от Н. Акоминат и Вилардуена не към богомилите, но към арменците. Само по себе си се разбира, че с това никак не се ослабва важността на другите исторически свидетелства, според които сектата на богомилите се представя твърде разпростра­нена в България “.

Едва ли ще се намери някой, който да оспорва изложеното тук мнение на Θ. Успенски; но то ще стане още по- ясно и ще се подкрепи още по-добре, ако се обърне внимание и на друго едно обстоятелство не по-малко важно за разрешението на поставения въпрос. — Ние оставихме богомилството в България в началото на XII век, след гонението, което бе повдигнал император Алексий I Комнин. Колкото и строго да е било това гонение, то все пак не могло да унищожи съвсем богомилството или пък да ослаби силата на неговото разпространение, защото то е намирало храна, както видяхме, в самото тежко социално-икономическо положение на народната маса. Обаче през XII век бого­милството се бе вече разпространило не само по цяла Тракия, Македония, Сърбия и Далмация, но и вън от пределите на Балканския полуостров под имената „катари“ и „патарени“. Според свидетелството на италианеца Ренеро Саккони, който бил дълго време патаренски проповедник, а после се отрекъл от ереста и, като член на доминиканския орден, станал дори инквизитор,—от Черно море до Атлантическия океан се наброявали до 16 „катарски църкви“, от които три имало във Франция, седем в горна Италия и три в славянските земи, в България две: тъй наречените българска в югозападните български земи, днешна Македония, и драговишка — в южните, Тракия. В самия Цариград имало две богомилски общини: ecclesia Latinorum et ecclesia Grae­corum, едната, както показват и самите имена, за ромеите, а другата — за франките и ломбардците. За разпространението на богомилството ни съобщава и житието на св. Илариона Мъгленски, че през втората половина на XII век богомилската ерес получила такава сила, че император Мануил I Комнин едва не се отцепил от православието:

пише патриарх Евтимий, а това ясно показва, доколко богомилството било напреднало през даденото време. Но и при все това то се е държало и развивало само в своите главни центрове — в Тракия и Македония. Досега нямаме никакви известия, от които да се заключи, че то е виреело и в се­верна България през времето на византийското владичество и че там то се е разпространявало, тъй че дори в най-големия си разцвет, в най-голямата си сила то не е могло там да пусне корени. Затова, когато избухнало въстанието в Търново, то не е могло да има каквото и да било влияние или значение в борбата за независимост. Ако легендата за св. Димитър, която казва, че светецът в 1185 год. напустнал Солун и се явил в Търново, за да помага на възстаналите, и да се приписва на македонски бежанци, обаче надали ще трябва да се мисли, че това са били богомили, защото това би било несъ­гласно със самото богомилско учение, което не признавала и от­хвърляло светиите, а пък македонското българско население, доколкото за сега е известно, не вземало участие във въстанническото движение.

Но, като отричаме участието на богомилите във въстанието на Петър и Асен, как тогава ще трябва да обясним причините за бързото разпространение на богомилството и препълване на българската държава при цар Борил с бого­мили, както изрично е казано в неговия Синодик

а това е тъкмо богомилската ерес, тъй че цар Борил бил принуден да свика църковен събор в Търново, за да осъди еретиците? Тоя факт, несъмнено, се е намирал във връзка с разпро­странението границите на възобновеното българско царство на юг и югоизток, в Тракия и Македония. Ние видяхме, каква колонизаторска дейност развил цар Калоян при превземането на ромейските области в Тракия, в центъра на богомилите: населението на цели села и градове, разру­шени от него, той преселвал в северна България покрай Дунава; същите премествания на населението, несъмнено, са ставали и след освобождението на югозападните български земи (днешна Македония) и присъединението им към дър­жавата. Тия преселници, според нас, са били главните раз­пространители и насадители на богомилската ерес изобщо и в частност в Северна Бъл­гария, гдето тя почнала вече да играе известна роля. За някое богомилско движение при цар Калоян едва ли може да става и дума, защото неговото сближение с папа Инокентий III, най-върлия гонител на еретиците, и неговият суров характер са отнемали всяка смелост за каквото и да било верско предприятие от страна на богомилите. След смъртта, обаче, на тоя български цар богомилите, намерили в Бъл­гария добра и готова вече почва за разпространение на своето учение, бързо се раздвижват. Няма нужда тук да се из­тъква економическата съсипия на населението от продължителните войни на Калоян, — зло, което най-лесно е въз­буждало духовете в България, като земеделска страна. Но към това зло се присъединявало друго — политическо зло, което собствено и издигнало богомилството като фактор в държавата. Ние имахме вече случай да изтъкнем една твърде характерна черта в историята на нашето богомилство: всяко движение на богомилите в България още от самото му появяване поради това, че самото учение носи върху си национален характер, винаги е бивало свързано освен с економическото, но още и със социално-политическото положение на народа. Така е било и в даденото време. Самото узурпиране на властта от Борил вече послужило, както видяхме, като повод за незадоволство в държавата против прави­телството. Освен това, Борил бил поставен на престола от една част боляри, жадни за власт и при това от чужд произход, които след възтържествуването им с убийство­то на цар Калоян, не се забавили да почнат самовластно да се разпореждат в държавата и да въоръжават населе­нието против себе си. Не по-малко способствувала за успеха на богомилите при Борил и борбата на съществуващите тогава две болярски партии: куманска или антидинастическа, т. е. партията на Бориловото правителство, и българска или династическа, т. е. партията на привържениците на емигриралия законен наследник на престола — Иван Асен. Че последният, както и неговите привърженици се облягали на богомилите при свалянето на Борил от престола, най-ясно се види от това, че през царуването си Иван Асен II не само не е гонил богомилите, но още ги и покровителствувал,за което право свидетелствува едно писмо на папата до маджарския крал, в което първият се оплаква, какво Иван Асен II .приема в своята земя и защищава еретиците, от които, както казват, цялата му земя е заразена и изпълнена“.

При такова положение на работите в страната не е мъчно да се обяснят причините, които са подбудили Борил да вдигне гонение против богомилите. В поместения в Синодика разказ за дейността на търновския събор по тоя въпрос четем следното: „Възникна като някое зло тръне триклетата и богоомразна богомилска ерес, и като неин началник се яви тогава най-отвратителният поп Богомил със своите ученици,… които като някои свирепи вълци безпощадно разграбваха стадото на Хри­ста, за което той проля своята пречиста кръв. И като узна това, благочестивейшият цар Борил се разпали от боже­ствено желание, изпрати по цялата си област да ги (еретиците) съберат, като някои плевели в снопи, и заповеда да се свика събор. Но едва ли едно само усърдие към православието, а още по-малко влиянието на папата е подбудило Борил да почне гонение против богомилите. Очевидно, тук са действували и чисто вътрешни причини, от които право е зависела трайността на Бориловото царуване. Помирението на Борил със Стрез не донесло, както изглежда, никакво успокоение в страната, и кипежът на духовете все още продължавал да съществува против узурпатора. В преследването на богомилите цар Борил виждал най-добро средство, за да се избави от своите политически врагове, а с парализирането на богомилското движение той мислил да прекрати и враждебното нему политическо течение. Това са, според нас, причините, които са принудили Борил да свика на 11 февруари 1211 год. в Търново църковен събор, чиято дейност се описва в споменатия разказ в Синодика по следния начин:

Тоя събор бил съставен от всички архиереи, све­щеници и иноци, а също и от всички боляри и множество много прочего народа“. Когато съборяните се събрали в една от големите църкви в Търново, царят открил събора с голяма тържественост, тъй като се явил там в пълно царско облекло. Председателствувал събора сам царят. След откриването на събора той заповядал да доведат еретиците — но изведнаж не почнал да ги изобличава неочаквано, а поискал да ги „улови“, като им казал да снемат от себе си всякакъв страх и смело да изложат своето . Еретиците, без да забележат хитростта, предполагайки, че те ще „уловят“ царя и ония, които били с него, свободно изложили къса. След като изслушали еретиците, съборът с царя начело пристъпили към изобличението на тяхното с цитати от божествените писания. Изобличаваните стояли изпълнени с пълно недоумение, а царят, като ги считал за напълно опровъргнати и мислил,че истината възтържествувала, заповядал да се пазят еретиците и тия, които били от тях измамени. Като узнали това, някои от тях оставили учението си и се върнали от­ново в православната църква, а ония, които не се покорили на събора, били предадени на разни видове смъртни наказания и заточение. След това Борил се разпоредил да се пре­веде от гръцки на български „съборник“, т. е. последование, което се четяло в „неделята на православието“ и се придру­жавало с анатематствувания на предишните ереси, както това било установено да се прави от 843 год., откак било въз­становено иконопочитанието при императрица Теодора. В отделна статия към превода царят заповядал да се притурят и деянията на неговия събор, който да се впише в броя на православните събори, „защото преди неговото цару­ване никой друг не бе свиквал тоя православен събор“, та всичко наедно да може да се чете в първата неделя на великия пост, като се произнася църковно проклятие, наред с другите врагове на вярата, същои за Богомила и неговите български продължители. „Всичко това се извърши и заповядано беше от благочестивия цар Борил в лято 6718, индикт 14, лунна година 11, слънчев кръг 15 година, 11 февруари в петък на сирната неделя. И след като добре уреди всичко това и закри събора, православният наш цар отиде в църквата и, като поблагодари Богу, отпусна всякого в своя си“.

В приведения тук разказ от Синодика търновският събор в 1211 год. е наречен православен и бил вписан в броя на православните събори, а самият цар Борил се означава като православен цар. Друго едно нещо, което се хвърля в очи, е това, че в разказа нищо не се споменува за българския примас, който, според обяс­ненията на Инокентий III, се равнявал на патриарх и за ка­къвто са го считали и самите българи, а като такъв той би трябвало да играе важна роля на събора, а между това, по всичко изглежда, той не е присътствувал в заседанията на събора. Това особено подчертаване православието на събора и на царя и това отсъствие на българския примас от събора не ще да са били случайни, безпричинни. И наистина, импера­тор Хенрих, както видяхме, в писмото си от септемврий 1208 год. до папата нарича Борил „най-беззаконния гонител на божията църква“ (iniquissimum persecutorem Ecclesiae Dei). Колкото и кратко да е това известие, то все пак ясно рисува църковната политика на цар Борил: ако той се представя от латинския император като „най-беззаконен гонител на божията църква“, под която трябва да се разбира само запад­ната, католическата църква, то това показва, че Борил не само не приел сключената от предшественика му с апостолския престол църковна уния, но той почнал и да преследва всички, които са я признавали. В какво се е изразило това негово гонение, ние не знаем; обаче самият факт ни дава достатъчно основание да предположим че приемането на унията с папския престол не е минало в България така гладко, както на пръв поглед се представя. Вече първоначалното коле­бание на Калоян и продължителното му бавене с отговора си на първото папско писмо от началото на 1200 до 1202 год. (края) показват, че въпросът за преминаването към западната църква се е обсъждал много време и е срещнал не малка опозиция всред българското духовенство; само след като при сключването на мира в 1202 год., Алексий III отказал да признае царското достойнство на българския цар и автоно­мията на българската църква, Калоян е могъл да убеди бъл­гарското духовенство да признае върховната власт на рим­ския първосвещеник; обаче разцеплението между духовен­ството не е било възможно съвсем да се премахне: имало между българските епископи и, може би, по-голямата част, такива, които строго се държали о православието и по никой начин не искали да се подчинят на авторитета на папата, или, ако са се подчинили на първо време, то това те са на­правили от страх пред суровия и строг Калоян. След смъртта обаче на тоя цар разцеплението на българското ду­ховенство се проявило в пълната си сила. Борил, който, очевидно, е търсил подкрепата на духовенството, взел страната на защитниците на православието и отказал да признае унията с папския престол. Затова той е наречен изрично правосла­вен цар в противоположност на царя уният — Калоян.

Макар в разказа и да се казва, че в събора взели участие „всички архиереи“ и че присътствували на събора „всички боляри“, обаче това едва ли трябва да се разбира буквално. Вече отсъствието на българския примас Василий на събора показва, че той се е намирал в конфликт с царя и, като не желаел да наруши дадената на папата клетва за вярност, отказал да участвува на събора с ония епископи, които заедно с царя са държали за православието; неговия пример последва ли и някой от митрополитите, които до то­гава били получили pallium от папата, по същата причина — да не нарушат клетвата си. Същото са направили и ония боляри, които са държали с примаса. По тоя начин на съ­бора са заседавали само епископи, които са останали верни на православието или след смъртта на Калоян отново се върнали към него. Затова и търновският събор е наречен православен и бил вписан в броя на православните събори, защото на него не присътствувала оная част от българското духовенство, която държала с примаса на България. Това е била първа официална крачка за разрив с римската църква. Дали Борил е правил опит за сближение с цариградската патриаршия в Никея, не се знае; може би при сключването на съюза с Теодор Ласкарис в 1210 год. да е станало дума по тоя въпрос, но от Никея Борил ще да е получил отговор в смисъл,че, докато в Търново седи поставеникът на папата, не може да стане никакво сбли­жение. Както и да било, но търновският събор бил еднич­кото дело, което през краткото си царуване Борил предприел и свършил с успех. Обаче, нито тържествеността на събора, нито неговите строги мерки против богомилите, а оттука и против неговите политически противници не могли да го закрепят, както ще видим, на престола.

Между това войната с латинската империя не била свършена, и Борил решил да я продължава със своя съюзник, никейския император. Щом се научил за събитията в Мала Азия и за приготовленията на Т. Ласкариса, Хенрих, който вече предполагал,че последният, може би, още през пролетта на 1211 год. крои да нападне на Цариград, още през март с. г. потеглил от Солун за столицата, като оставил в солунската област брата си Евстахия и граф Бертолд Каценеленбоген. През Сяр и Кипсела на връх Великден (3 април с. с.) той бил в Русион, но оттам трябвало да бърза по най-краткия път за Цариград през вътрешността на страната (през Траянопол, Хариупол и Цурул). Обаче, тоя път водел през планински места и имал мъчни проходи. За щастие, Хенрих, освен това, узнал своевременно, че бъл­гарският цар Борил, в споразумение с Теодор Ласкарис, бил завзел тия проходи, като мислел да му устрои засада, за да го плени или пък да му попречи да стигне в Цари­град. Тогава Хенрих свърнал на юг, близо към мор­ския бряг и, като прибрал със себе си всички гарнизони от императорските крепости, най-сетне пристигнал в Цари­град. Там той бил посрещнат с радост от своите приятели и, като събрал войска, впуснал се против Борил. Обаче царят вече отдавна се бил оттеглил с войските си, състоящи от българи (южни и югозападни), власи (бъл­гари от северна България) и кумани, и Хенрих напразно употребил цели два дена да търси българите. Това бързо оттегляне на Борил от театъра на военните действия било предизвикано от избухналото през пролетта на същата год. въстание в Северозападна България с център Бъдин (Видин), подкрепено от кумани.

За това въстание ние се научаваме от една грамота, дадена от маджарския крал Бела IV на граф Ивашин (Iwachinus) през м. юли 1259 год., в която кралят споме­нува за заслугите на тоя свой служител. Между другото, там се чете: „Когато Асен Борил (Assenus Burul), някогашен цар български, помолил бащата кралюв (Андрея II) от приятелско доверие за помощ против своите неверници от Бъдин, кралят изпратил Ивашин с помощна войска, като присъединил саксонци, власи, сикули и печенези. Когато той (Ивашин) пристигнал по-горе от р. Огоста (Obozt вм. Ogost), те завързали сражение с трима нападащи ги кумански воеводи, от които двамата били убити, а третия, на име Карач (Karaz), окован в вериги, граф Ивашин изпратил при краля. С пристигането си при крепост Бъдин, той унищожил с огън две градски врати и след един горещ бой там, той, след като бил убит конт му и сам получил тежки рани, едвам останал жив. Обаче, след като четирима родственици и други войници били убити чрез (при помощта на) българите, крепост Бъдин била възвърната на същия Б(орила) Асен“. Кой е стоял начело на въстанието, в грамотата не се посочва по именно; обаче изразите против своите неверници от Бъдин“ (contra infideles suos de Budino) и че само след убийството на четиримата родственици и други войници“ (quatuor cognatis et aliis militibus occisis) с помощта на българите могло да бъде потушено въстанието, ни дават достатъчно основание да приемем, че водачите на въстанието били тъкмо тия четирима родственици“,които изменили на Борил и ръководили от Бъдин въстанието. Що се отнася до целта на въстанието, то едва ли възстаниците са имали за цел да свалят Борил от престола; като имаме предвид, 1. че начело на войската на въстаналите стояли трима кумански воеводи и 2. че по-късно, през втората половина на XIII век в Бъдин се издига владетелен княз от кумански произход, ние дохождаме до заключение, че бъдинското въстание е било дело на боляри кумани, каквито са били и инициаторите му „четирмата родственици“ и „три­мата кумански воеводи“ — може да се приеме по-скоро, че и тая покрайнина, начело с Бъдин, в която куманският еле­мент е имал надмощие, подобно на другите, е искала да се отцепи от държавата като самостойна област. Както и да било, но сериозността на въстанието и опасността, с която то заплашвало, понеже се разширило бързо на изток до р. Огоста, от една страна, а, от друга, — слабостта и невъзможността да се бори с въстаниците, понеже Борил бил ангажиран в война с латинците, го принудили да се обърне в силата на приятелството (ех amicitiae fiducia) за помощ към маджарския крал Андрея II (1204—1235). От кога води началото си това приятелство между Борил и Ан­дрея II и при какви обстоятелства е станало то, засега остава неизвестно; но последният, както изглежда, веднага се отзовал на просбата на българския цар. Маджарска войска под началството на граф Ивашина навлязла в Бъдинската об­ласт. Като разбил тримата кумански воеводи при р. Огоста, Ивашин насочил ударите си срещу Бъдин, гдето, очевидно, се били затворили водачите на въстанието, „четирмата родстве­ници“. След една упорита борба пред стените на града, маджарите го завладяли, а след убийството на „четирмата родственици“, при съдействието на самите българи, въстанието било усмирено, и властта на Борил била отново въз­становена в Бъдин. На какви условия била оказана тая по­мощ на българския цар, точно не се знае; но предполага се, че Борил ще да се е отказал окончателно от заграбените от маджарите още в началото на царуването му български области — Браничевската и Белградската чак до гр. Равна (сег. Кюприя).

След усмирението на бъдинското въстание, в силата на сключения с никейския император съюз, Борил продължил войната против латинците и през 1212 год. Като предполагал, че Хенрих ще бъде зает с борбата си про­тив Теодор Ласкарис, който в това време се намирал далеч навътре в М. Азия, сега той решил да пренесе военните действия пак на запад. Определено било, Стрез, комуто царят изпратил в помощ до 52 отреда, да навлезе в днешна Македония, в посока към Солун. На първо време той имал успех и нанесъл на латинците много щети. Обаче, граф Бертолд и Евстахий заедно с други барони събрали войските си и в съюз с Михаил Епирски, който бе минал вече към латинците, потеглили нагоре по Вардар право към Просек. В Пелагонийската равнина те присрещнали Стрез и така жестоко го разбили, че той, като изгубил по-голямата част от войската си, побързал да се оттегли на север. Така минало лятото, и само през есента Борил с голяма войска потеглил в поход. Той навлязъл в територията на солунското кралство, като причинявал големи пакости. Обаче бароните, подпомогнати от деспота Слав, който към това време бе сполучил да си върне Мелник с помощта на латинците, побързали да излязат срещу българския цар. Но Борил се побоял да ги дочака и бързо се оттеглил от солунските предели, като не успял да из­тегли цялата си армия: голяма част от войниците му (24 отреда пехота и 2 конница), преследвани от латинците, по­паднали в плен и всички били безмилостно изклани.

Всичките тия военни предприятия, на които Борил се решавал сам или заедно с Стрез, за да може да измие позорното петно на пловдивското поражение, но които се свършвали или с несполука, или изобщо без резултат, не оправдали надеждите му; напротив, с тях той още повече усилил своята непопулярност, и незадоволството, особено след търновския събор, се увеличавало все повече не само между личните му врагове, но и в народните маси. Жесто­кото пък усмирение на бъдинското въстание с чужда помощ и изобщо чуждата намеса във вътрешните работи на Бъл­гария още повече разклатили положението на Борил. Между това агитациите в полза на братовчедите му Иван и Але­ксандра Асеневи, които вече се готвели с руска помощ да си отвоюват бащиния престол, се засилвали в страната, и броят на техните привърженици се уголямявал. Борил предчувствувал, че се намира в навечерието на една гра­жданска война, избухването на която ежеминутно той можал да очаква. Но, за да бъде готов да я посрещне, той трябвало, от една страна, да се обезпечи с мир отвън, а, от друга, да търси съюзниците вън от България. Затова Борил се видял принуден да се хвърли в една политика, — диа­метрално противоположна на Калояновата, която докара неговото падане. Това беше сближението му с латинците.

Как и при какви обстоятелства е станало това сбли­жение, нямаме никакви подробни и прави известия. Едничкото известие, което донейде хвърля малка светлина върху тоя въпрос, е известието на абата Алберик, което гласи след­ното: „Него (Калоян) наследил в Търново сродникът му на име Борил и наречен бил император (т. е. цар); при него бил пратен от господин папа един кардинал, и той ожени дъщеря си за цариградския император Хенрих; по тоя начин те имали мир помежду си“. — С каква цел бил пращан от папата тоя кардинал в Търново, Алберик не посочва; обаче очевидната връзка на пращането му с оженването на Хенрих за дъщерята на Борил ясно показва, че тоя кардинал е дохождал в България да уреди въпроса за политическото сближение на българския цар с латинския император, защото и тук папата, предвид на не съвсем розовото положение на империята, е влязъл като посредник за споразумения между Търново и Цариград, но по чия инициатива, мъчно е засега да се каже; във всеки случай, Инокентий III не ще да е изпуснал тоя удобен слу­чай, за да въздействува върху Борил, да прекрати гонението на униатите и отново да възстанови върховната си власт над българската църква, така че не може да се отрича, че в мисията на кардинала са влизали поръчки и по църковни въпроси. И папата имал успех.

Според известията на повечето извори, в това време Хенрих свикал, вероятно по настояванията на папата, бароните си и искал от тях съвет, какво да се прави с бъл­гарите и куманите, които безпрестанно тревожат империята и убили неговия брат, император Балдуин, а пък делата на империята не отивали добре, защото в Мала Азия никейците удържали победа след победа. Бароните поради това стеснено положение на империята посъветвали Хенрих да из­прати при Борил пратеничество с предложение за брачен съюз — Борил да му даде за жена красивата си приведена дъщеря Мария. Императорът, обаче, отговорил,че той няма да вземе жена от такъв долен произход; но бароните настоявали, като посочвали на това, че българите били най-опасни врагове и че с тях трябвало да се намират в мир. Най-сетне Хенрих се видял принуден да се съгласи. Поне така представя работата Роберт де Клари. Тогава импера­торът изпратил в България двама барони с великолепна свита. Това предложение на Хенрих било за Борил спаси­телна котва, защото съюзът му с латинския император ставал основа за цялата му по-нататъшна вътрешна и външна политика. Борил с голяма радост приел императорските пратеници и на драго сърце изпратил с тях Хенриху дъщеря си, придружена от многобройна свита и богата зестра, състояща се от шестдесет товара злато, сребро, драгоценни камъни и копринени платове. Когато императорът узнал,че невестата се приближавала към столицата, той заедно със своите барони излязъл да я посрещне, и след това била отпразнувана тържествено сватбата в Цариград. Това събитие се отнася към есента на 1213 год.

Като първа последица от латино-българския съюз бил съвместният поход на Борил с Хенрих против Сърбия. Коя е била причината за тая война, не може да се установи; но едно, което може да се приеме с известна достоверност е това, че като се вземе в предвид обстоятелството, че до това време не е имало никакви сблъсквания на великия жу­пан с латинците, инициаторът на похода е бил Борил. Целта на тоя поход била, според същия Стефан, да унищожи Сърбия и да му причини злини и, ако е възможно, и да го прогони от властта. Обаче, като се вземе под внимание положението в България в даденото време, ние сме наклонни да приемем, че Борил е предприел тая война, в успеха на която той не се съмнявал под вид, че иска да отвоюва обратно заграбените от сърбите земи, да отвлече вниманието на своите врагове в царството, да оправ­дае сближението си с латинския император и по тоя начин да се закрепи на престола. Но и това дело не се свър­шило тъй, както Борил искал, въпреки това, че самата война била добре подготвена: докато съюзната войска трябвало да нападне на Сърбия от изток, Стрез трябвало да се на­хвърли от юг, а Михаил Епирски, когото Стрез сполучил да привлече на своя страна, — от запад. Както и да било, но през първата половина на 1214 год. българско-латинската войска потеглила в поход; обаче тя не могла да отиде по-нататък от гр. Ниш. Когато съюзната войска стиг­нала при тоя град и се разположила на лагер, една нощ в лагера се вдигнал страшен вик и произвел такова смущение, че съюзниците почнали да се избиват помежду си в тъмнината; тая случка дотолкова разнебитила войската, че те трябвало да се върнат назад, без да се срещнат с неприятеля. Съгласно с плана на войната, докато Борил и Хенрих отивали със съюзната армия към Ниш, Стрез така също потеглил в поход към север; но и той не можал нищо да направи, защото още по пътя, когато се разположил с войската си на лагер, го настигнала насил­ствена смърт . За последната ето какво разказва Теодосий.

Стрез, четем у Теодосия, „стана роб на завистта и злобата и, като похаби душата си с безстрашие към Бога, празноумният се реши, за многото добрина на Стефан, на безбройни злини против него, защото той се примири с гърците и се присъедини към своите готи, а като събра от едните и другите безбройно множество от всякакви народи с голяма горделивост, като рикащ лъв, потегли против отечеството (т. е. държавата) му, като мислеше да го разори и да го хвърли в запустение“. Стефан, като узнал за всичко това, много пъти пращал свои боляри, да му напомнят за първата обич и да го помолят да спре похода си. Но Стрез, поради своето каменно сърце, оприличава това на вятър, духащ покрай скала. Стефан, като видял неговата непреклонност и че той водел много народи против него, стеснен отвсякъде, оставил да търси човешка помощ и се обърнал към Бога с молитва, като го молел да попречи на тия, които отивали срещу него, за да види неговият враг своя позор и да се посрами и да тури ръката си на устата си, да се ужаси и се побои и от страх да оглушеят ушите му“. След молитвата си отишел при войските си и, като обложил с упование от молитвата като с някое оръжие, усърдно се готвел да излезе [срещу противниците. Брат му обаче, архимандрит Сава, като съчувствуваше на брата си, страдайки душевно за своето отечество, и скърбеше за съплеменниците си, защото там, гдето има много оръжие, не е възможно да няма за мнозина смърт, съобщил на Стефан и на неговите воеводи, че първом той ще отиде при неприятеля и ще му говори, и, ако не послуша неговите поучителни думи, тогава да се заловят те за човеческото.

Сава се явил при Стрез, който го приел твърде учтиво, като му се поклонил, и го поканил да раздели с него трапезата. През времето на обяда той със сладки думи го уговарял пред мнозина там присътствуващи, „да се откаже от яростта на своето буйство и да се присъедини към първата им обич и да не бъде обвинен за кръвопролитието и за убийството на много хора“. Тия, които го слушали, се учуд­вали на неговите сладки думи. Но на Стрез те не произвели никакво впечатление. След вдигането на трапезата Сава се опитал да говори с него насаме, като го молил да се при­съедини към тях с по-голяма обич и му спомнял пре­дишното обично приемане и негово спасение от смъртта, и го молил да не стане клетвопрестъпник неразкаян. Но Стрез не обърнал никакво внимание на убежденията на своя гостенин и не го послушал. Като видял

Сава най-после му казал: „Ние говорихме така, като желаехме доброто на себе си и на тебе и, понеже, уповавайки се на оръжието, не послуша мене, който ти съветваше добро, сам на себе си зло ще причиниш. Знай, че ние, които имаме на­дежда на Бога, няма да се уплашим от вас, нито пък ще поискаме да се отклоним от вашето множество, конят е готов за бой, а от Господа е помощта, нека Бог да отсъди между тебе и нас“. Така Сава се разстанал с него и си отишел на мръкване. Когато той дошел в своята палатка, почнал да се моли за помощ. Към своя баща св. Симеона той се обърнал със следните думи: „Дойдоха на­роди против твоето достояние, отче! но ти да не премълчиш за нас в молитвите си към Христа, не хвърляй в униже­ние своите чеда и раби“. И изведнаж, като се уверил от речените от Бога чрез св. Дух в душата му думи: „Аз съм твой спасител“, Сава скоро, още през настъпилата нощ, потеглил на път..

Стрез през същата нощ, когато спял, извикал от леглото си със страшно охкане, „защото Господ, който е близо до праведната просба, за да чуе молитвата на боящите се от него, изпратил лют ангел,който го пробол в средата на лютото му сърце“. Когато тия, които се намирали наоколо, скочили и разпитвали за причината на страшния му вик, Стрез отговорил, едвам дишащ, „че един страшен юноша, по заповед на Сава, се нахвърли върху мене, спящия, и, като извади моя меч, прободе с него моите вътрешности“. Той молил всички да повикат Сава, но тоя, който се завтекъл, не намерил вече светеца, защото той бе заминал. В страшно стенание, обхванат от невидима сърдечна рана, съ­щата нощ неочаквано изпуснал дух. Войниците, които той бе събрал, като видяли, че убийството станало по молитвата на светеца, се изплашили страшно и заедно с това и боейки се от нападението на Стефан, набързо се върнали в своя си. Някой от Стрезовите воеводи, които желаели да се причислят към войниците на Стефан, настигнали Сава и му разказали за невидимото убийство на господаря си. Светецът се силно опечалил за станалото и, като благодарил на Бога, пристигнал у дома си при Стефан

като узнал от ония, които били с него, за причината на неговата тъга, не смеел да го пита; повече той разпитал и узнал от пристигналите войници за страшната смърт на противника си, обхванат от ужас, странял и прославял всесилния Бог за станалото“.

Великият жупан Стефан в житието на баща си из­лага това събитие по-накратко и се различава от Теодосий. Така, докато Теодосий пише, че св. Сава по свой почин отишел при Стрез, Стефан казва, че той сам го помолил да

И Сава не се поленил,но отишел и изобличил злобата му, като го убеждавал със своите сладки поучения да се върне към предишната обич и прия­телство със Стефан. Стрез, обаче, останал и „от злоба не изменил разума си и не послушал неговите заповеди и поучения и забравил пастиря на своето отечество и предстоятеля на горния престол, по молбата и с помощта на когото много сили и силни държави се разтърсиха; напротив,той държеше на своето искане, без да знае, безумният, пророческите думи: „Не бой се, кога човек богатее и кога расте Славта на неговия дом, защото, умирайки, няма ли да остави всичко?“ Веднага с помощта на пресвета Богородица и със силата на св. Симеона, който поддържа със здрава ръка отече­ството си, както добропобедният и помощният отечестволюбец и страстотърпец Димитър прониза царя, негов род­нина, и с лоша смърт го умори, без да даде да се разори отечеството му, — така и тоя мой господар светия, пома­гайки и запазвайки своето отечество, прониза тоя лош и той издъхна всред народа от лоша смърт и чудна смърт , така че всички се учудваха на това“. И тъй, според Стефан, из­лиза, че сам св. Симеон пронизал и убил Стрез, когато, според Теодосия, страшен юноша по заповед на Сава го убил със собствения му меч.

И в двата разказа на сръбските извори въпросът за причините на Стрезовото убийство е доста замъглен поради преплитането на легендарното с фактичното, на мистическото с истинското, но все пак от тях могат да се установят следните исторически факти. Теодосий, както видяхме, съобщава, че Стрез се решил да отплати на Стефан за не­говите добрини с безбройни злини, „защото той се примирил с гърците и се присъединил към своите готи и събрал от едните и другите твърде много, безбройно множество всякакви народи“. Тук под „гърци“ се разбират епирците, т. е. Стрез е влязъл в споразумение с епирския деспот Михаил, за да се обезпечи от негова страна, а може би, и да е сключил съюз с него, защото едновременно с дви­жението на Стрез против Сърбия, Михаил завладял, както ще видим, гр. Шкодра, принадлежащ тогава на сърбите; под „готи“ или „готви“ се разбират българите от Северна България, към които Стрез се присъединил", т. е. присъединил се към похода на българите против сърбите; също и изразът събрал от едните и другите“, според нас, трябва да се разбира, че Стрез получил помощна вой­ска както от деспота Михаил в силата на тяхното спо­разумение, тъй и от Борил като негов съюзник; що се отнася до думите

нищо друго освен хиперболично представяне на Стрезовата военна сила за по-голям ефект, защото по-нататък същият Теодосий, като свършва разказа си за убийството на Стрез, пише:

— никакво безбройно множество народи; Стефан също не спо­менува за многобройността на Стрезовата войска.

Както и да било, но великият жупан Стефан, притиснат от две страни, от изток и юг, докато се приготвял да посрещне съюзните войски на българския цар и латин­ския император, решил, в съгласие с брата си, архимандрит Сава, да се опитат да отклонят опасността от юг отначало по мирен начин при посредството на Сава и, ако тоя не сполучи, тогава да се пристъпи към насилственото унищожение на Стрез. Затова, според Теодосия, Сава казал на брата си:

Че убийството на Стрез е било предрешено да стане в случай на отказ от негова страна, стои вън от всяко съмнение; това потвърждава и при­бързаното заминаване на Сава, веднага след срещата насаме със Стрез, още същата нощ, в която станало убийството му, защото той, очевидно, предварително е знаел, че то вед­нага ще последва. Стефан пък право твърди, че св. Симеон убил Стрез, а това иде да подкрепи, че убийството било подготвено и извършено от сръбска страна. Що се отнася до въпроса: кои са били фактическите убийци, то той си остава тъмен, защото самите извори си противоречат: според Теодосий, убиецът бил   а, според Стефан и Доментиан, сам св. Симеон; но и едното, и другото твърдение не е вярно, защото същият Теодосий пише, че, докато войниците на Стрез, изплашени от неочакваното убийство на пълководеца си, побързали да се върнат у дома си,

и пр. Не може да има никакво съм­нение, че тия, които били със светеца и „придошлите повече войници“ са същите по-важни Стрезови съратници, „които желаели да се причислят към войниците на Стефан“, т. е. да преминат на сръбска страна, защото само те са могли да знаят подробно за смъртта и по-право за убийството на Стрез. Затова и предположението, че убиецът Стрезов е излязъл от тяхната среда, се явява твърде вероятно. След убийството на Стрез неговите близки съседи се нахвърлили върху югозападните български земи: от една страна, латин­ците, които завзели крепостта Просек, а от друга, — епирският деспот, който сполучил да се закрепи в Скопие.

Същата участ постигнала наскоро след това и Стрезовия съюзник, войнствения Михаил, епирския деспот. Още в 1212 год. Михаил се бе отметнал от латинците, прогонил венецианците от Драч и Корфу и в съюз със Стрез почнал борба с латинците в Тесалия и Македония. Също тогава (може би в 1213 год.) и покрайнината Албанон преминала под негова власт, и той станал и тук в непосредно съседство с владенията на сръбския велик жупан.След сключването на българско-латинския съюз и особено когато Стрез се готвел за война със Сърбия, Михаил поискал да се възползува от стесненото положение на Стефан и влязъл във враждебни отношения с него: през времето на българско-латинския поход към Ниш, той почнал да разширява властта си и по Дуклянското приморие, като завладял гр. Шкодра. Макар Стефан и да протестирал против тоя захват на сръбските земи, не можал нищо да предприеме против Михаил. Но в края на 1214 г. неочаквано постигнала Михаил също насилствена смърт: той бил убит в албан­ския Белград, от един свой слуга, на нощното си легло редом със съпругата си. Според Стефан, това убийство ста­нало наскоро, след като Михаил завладял Шкодра, и то се отдава на застъпничеството и молитвите на баща му св. Симеона (Ст. Няман) при съдействието на св. великомъченика Георгия. Това тъкмо обстоятелство иде още един път да потвърди свръзката на похода на Михаил с похода на Стрез против Сърбия, а оттука и неговото убийство да се постави във връзка със същите агитации против враговете на сръбския велик жупан.

След смъртта на Михаил работите взели съвсем друга посока. Михаил оставил само един син Константин, роден от наложница. Понеже той бил още малко момче, то властта поел Михаиловият брат Теодор. Тоя твърде смел и енергичен човек дълго време бил на служба при никейския император Теодор I Ласкарис и спечелил доверието му, но Михаил сам молил да се върне той в деспотата, понеже той считал само Теодор за способен да приеме наследството при тогавашните обстоятелства. Поради това Теодор след смъртта на брата си бил безспорен владетел на Епир; другите му двама братя, Константин и Мануил, доброволно му се покорили. Новият епирски де­спот при напущането на Никея дал на Теодор Ласкарис клетва за вярност. Деспот Теодор, който си прикачил имената „Ангел-Дука-Комнин“, изстъпал веднага като мощен противник на всички останали владетели на Балканския полуостров. Той влязъл в приятелски отношения със сръб­ския велик жупан, като оженил брата си Мануил за една от сестрите на Стефан, па и последният сам искал да се ожени за дъщерята на умрелия деспот Михаил I — Мария, но тоя проект не можал да се осъществи поради роднинството на Стефан с дома на Ангелите. Това сближение на Стефан с епирския деспот, очевидно, трябва да се постави във връзка с опасния за Сърбия съюз на маджарския крал Андрея II с латинския император Хенрих; въпросният съюз се изразил в похода на двамата съюзници, предприет през пролетта на 1215 год. Но тоя поход, който, според самия Стефан, имал за цел завладяването и поделянето на Сърбия, а самия него да лиши от престола, се свършил без резултат, защото Стефан на срещата си с Андрея II в Равна се помирил,преди още Хенрих да пристигне в Ниш, гдето съюзените маджари и латинци трябвало да се съединят и да ударят на Сърбия. Но работата не дошла до сблъск­ване. Когато Стефан и Андрей II от Равна дошли при Хенрих в Ниш, започнали се преговори, които се проточили дълго, а това дало възможност на сърбите да завземат всички планински пътища и здраво да се укрепят. Въпреки всичките големи претенции на императора за отстъпка на територия, преговорите се свършили без резултат, и Хенрих бил принуден без нищо да се върне назад.

Дали цар Борил е взел участие в тоя съюз и по­ход на двамата католишки владетели, остава засега неизвестно; трябва да се предполага, че той е дал свободен пропуск на латинците през държавата си, защото, според Стефан, Хенрих се движил към Сърбия. Впрочем, Борил едва ли е могъл да предприеме през 1215 год. нещо, защото както несполучливият поход против Сърбия, тъй и убийството на севастократор Стрез съвсем компрометирали неговата политика и главно съюза му с латинския император, който в случая се оказал съвършено безполезен и дори вреден за държавата. Обаче най-големият удар за цар Борил била внезапната смърт на император Хенрих. Мирът, който бе настанал наглед в латинската империя след Равеникския парламент (1210 г.), бил отново нарушен от граф Оберто Биандрате, който пак се явил в Солун и изстъпал сега като защитник на маркграфа монфератски Вилхелма (син на Бонифация от първата му жена). Когато Хенрих в 1216 год. побързал да дойде в Солун, за да помогне и осигури властта на младия крал Димитър и него­вата майка, благородният рицар, когото дори самите ромеи наричали „втори Арес", скоропостижно се поминал на 11 юни с. г.

Със смъртта на Хенрих Борил изгубил едничката си опора в борбата против вътрешните си и външни врагове и едничкия си съюзник на Балканския полуостров. След сръбския поход неговата популярност в България, както изглежда, съвсем пропаднала поради съюза му с враговете на държавата, а главно поради това, че след смъртта на Стрез югозападните области били изгубени. Теодор Комнин, след като се осигурил откъм Сърбия, почнал веднага война с латинците и сполучил да завладее немалка част от латинските земи, но много повече от българските; той завоювал Охрид, Прилеп, Албанон и самия Драч (1216 г.) и дори заплашвал Тесалия; към това време той ще да е завладял и силната крепост Просек, отгдето изгонил латинците. Освен това Теодор Комнин сполучил да привлече на своя страна и родопския воевода, деспот Слав. След ранната смърт на Хенриховата дъщеря, която развър­зала ръцете му от васалните отношения спрямо латинския император, Слав се оженил за дъщерята на Теодор Петърлиф, шуря на Теодора Комнина. Към това време се отнася, според нас, пренасянето на резиденцията му от Чепинската крепост в не по-малко недостъпната крепост Мелник. Оттогава той служил също тъй усърдно на интересите на новия си съюзник и роднина, както по-рано на Хенрих. Оттука става напълно понятно, защо е била написана на гръцки, а не на български език издадената от Слав през януари 1220 год. грамота на основания от него манастир св. Богородица Спилеотиса (Σπηλαιωτίσσα) на една от югоизточните височини до гр. Мелник, с която грамота деспотът подарява на манастира с. Катуница и потвърдява и други

негови права и привилегии. Поради това и Георги Акрополит характеризира неговата политическа роля така: Тоя Слав, имайки в ръцете си силната и почти недостъпна за всички врагове крепост Мелник, бил самодържавен господар и никому от околните нему владетели не се подчинявал. Понякога той помагаше на италианците (латинцит) поради роднинството си с тях, понякога на българите — по чувство на единоплеменност, а понякога и на Теодор Комнин; но ни­кога никому не се подчинявал и да се разчитва на неговата вярност и преданост като на нещо вярно и изключително той не давал право“, с други думи, Слав винаги е гледал да държи с оная страна, от която той би извлякъл по-голяма полза за себе си. — В не по-добро положение се намирал Борил и спрямо своите съюзници — латинците, за­щото веднага след смъртта на Хенрих в Цариград се пръснал слух, че императорът бил отровен от неговата „варварка жена“, доведената дъщеря на Борил, макар че несправедливо било хвърлено върху нея това обвинение.
Между това в 1217 год. Иван Асен, който бе отведен в 1207 год. περί τά τών ‘Ρώσων, т. е. в руската земя (Галичското княжество), гдето прекарал цели десет години като бежанец, като повел със себе си една случайно на­брана войска от руси, явил се от север в България, за да търси бащиното си наследие, гдето било всичко подгот­вено за държавен преврат. След първите несполучливи за Борил сражения, Иван Асен в скоро време сполучил да въдвори властта си в Северна България. Борил се затворил в непристъпната си столица Търново, но не можал дълго време да издържи обсадата. Обсадените търновци, както и повечето предани нему боляри, най-сетне отворили вратата на крепостта и се предали на законния наследник на българския престол. Борил се опитал с бягство да се спаси, но бил уловен и веднага ослепен от своя противник. Тогава тържествено бил прогласен за цар на цялата българска земя по-големият син на Асен I Стари — Иван Асен II. Това станало в 1218 година.

Съдържание: