x Васил Златарски и неговата „История на Българската държава през средните векове” – Иван Божилов

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове”

Васил Златарски и неговата „История на Българската държава през средните векове” – Иван Божилов

Българската историческа наука отдавна е установила кои са нейните „отци основатели“. Ако прескочим периода на романтизма — той има друго място не само в нашата историопис, но и в цялата ни история — и потърсим корените на модерното историческо знание, неизбежно ще стигнем до имената на двама учени. Това са Спиридон Палаузов (1818—1872) и Марин Дринов (1838—1906) — и двамата работили в чужбина (Русия). Първата „История на бъл­гарите“ пак е дело на чужденец — Константин Иречек (1854—1918). Палаузов умира преди освобождението на България, Дринов завършва дните си в Харков, където е професор от 1876 г., а земният път на Иречек свършва във Виена.

И тогава идва редът на един човек, на когото е отредено да се роди, да живее и да работи в България, да начене сериозното преподаване по българска история във Висшето училище (сетне Софийски университет) и да организира научното историческо дирене. Този човек е Васил Николов Златарски (14.XI.1866—15.XII.1935) — учен, когото неговите ученици, следовници и по-млади колеги ще характеризират без колебание като „най-виден съвременен български историк“ (П. Ников) и патриарх на модерната българска историческа наука. Едва ли е необходимо да представям обстойно неговите curriculum vitae и cursus honorum. Те са познати на специалистите, а и на по-широк кръг български интелектуалци (ще припомня, че фамилията Златарски е дала на България още един бележит учен — най-големия брат, проф. Г. Златарски, основоположник на българската геоло­гическа наука). И все пак няколко думи са необходими. Роден в известно търновско възрожденско семейство дванадесет години преди освобождението на страната, В. Н. Златарски е личност, която принадлежи на две епохи — Българското възраждане и модерна България. На първата той принадлежи със своите идеи и стремления, с тежненията си по България и нейното минало, а на втората — с дългогодишните си усилия за съзиждане на българската историческа наука както в университетските аудитории, така и в академичните зали.

В. Н. Златарски получава историческото си образование в Санктпетербургския университет като ученик на двама световни учени — слависта В. Ламански и византолога В. Василевски. От 1897 г. (след двегодишна специализация по археология в Германия) той е редовен доцент по българска история в Софийския университет, от 1904 — извънреден, а от 1906 г. — редовен професор. През 1913—1914 и 1924—1925 г. той е ректор на Университета. От 1900 г. е действителен член на Българското книжовно дружество (от 1911 г. Българска академия на науките); той е секретар (1900—1921) и председател на Историко-филологическия клон (1921—1926); заместник-председател е на БАН от 1921 до смъртта си в 1925 г. Тези сухи данни дават скромна представа за профе­сионалната, бих казал за служебната кариера на В. Н. Златарски, но не разкриват или почти не разкриват неговия облик на учен, посветил целия си живот на изследване на българското минало. За да разкрием този облик, би трябвало да надникнем в научното му наследие.

Името на В. Н. Златарски е добре познато на съвременната българска интелигенция. И то буди винаги една и съща асоциация — неговата монументална „История на българската държава през средните векове“. Случайно ли е това? И ако не е случайно, тогава какво е обяснението на този феномен? С възрожденския си ентусиазъм и с блестящата си научна подготовка В. Н. Златарски, в продължение на половин столетие, се стреми към едно — написване на история на българската средновековна държава. Или, както ще отбележи в спомените си дъщеря му Креса Златарска: „История на българската държава през средните векове“ е „цел и смисъл на неговия живот“ (1975).

В. Н. Златарски е имал ясно съзнание за своята мисия в живота и в науката. Това е мисията на основател, на основоположник. Без да пренебрегва трудовете на своите предходници — те не са чак толкова много, — той започва аb ovo, от самото начало. Веднъж установил плана на своя труд — три тома, първият и третият в две части, — В. Н. Златарски започва планомерно и упорито да изследва всяко основно събитие от българското средновековно минало и да публикува статия след статия. Така написването и обнародването на всеки том от „Историята“ се предхожда от  няколко десетки статии. И този подход, макар и с намален ритъм през годините, той запазва до самата си смърт. Така се ражда неговата единствена книга, която заема основно място в българската историопис и има трайно присъствие в съзнанието и паметта на българската интелигенция. Този метод крие една особеност в историческото дирене на В. Н. Златарски, а именно: голямото внимание към подробностите, към всеки исторически факт, за който има достатъчно извори, отклонява учения от обобщенията, от търсене на философските измерения на българското средновековие. Или, както ще напише в некролога му П. Ников: „Трябва да се каже, че Златарски не бе широк обобщаващ ум, не бе и организатор; но той бе един голям изследовател, който с желязна твърдост, упоритост и стоицизъм се отдаде на монографичното издирване и установяване на българското минало. Тъкмо в това е и неговата голяма заслуга, която го издигна и възвеличи като учен“… „Тия последните (неговите учители — И. Б.) са го насочили не по пътя на едно организуване на българското историческо творчество, не обаче и на едно преждевременно историческо обобщение, а по пътя на едно детайлно монографично изследване и установяване на българското минало. Това е било едно щастливо съвпадение, защото състоянието на българската историография е изисквало тъкмо тежка монографична работа много повече, отколкото далечни обобщения, които можеха да станат и да се извършат правилно само въз основа на установени вече факти. Би било цяло нещастие за българската историография, ако на мястото на В. Златарски бе се паднал някой странещ от монографичната работа любител на широки обобщения.“

Безспорно тези преценки са повлияни от личната склонност, от личните представи на П. Ников за същността на историческото дирене, тъй като на него самия „синтетичното мислене се явяваше чуждо на духовния му склад“ (П. Мутафчиев — 1940 г.), но в същото време те не са лишени от правдивост. Независимо от своите положителни и отрицателни страни този изследователски метод довежда В.Н.Златарски в крайна сметка до един обобщаващ труд, до монументалната му „История“. Ако погледнем на нея от позицията на европейската историческа наука, тя принадлежи по-скоро на XIX, отколкото на XX в. Но закъснялото развитие на България (не само на нейната наука!) я поставя точно там, където е нейното място. И й определя ролята на основополагащ труд, на отправна точка за всички сетнешни  изследвания. За да добием представа за този колосален труд, макар и останал незавършен, рожба на мъдростта, професионалните качества и човешкия стоицизъм на неговия автор, ще припомня обемните му измерения. И така, т. I, ч. 1 (1918 — второ стереотипно издание — 1938 г.) — 485 с.; т. I, ч. 2 (1927) — XVI + 893 с.; т. II (1934) — XX + 566 с.; т. III (1940 — посмъртно издание) — XVI + 637 с. Или общо: L + 2581 с.! Първата част на т. I започва от 679 г. (разбира се, в нея е включена ранната история на българите), а първата част на т. III приключва със събитията от 1280 г. Може би предста­вата за „Историята“ ще бъде пълна, ако добавя, че всеки том има „притурки“, т. е. приложения, общо 59, в които се разглеждат проблеми, ненамерили място в този вид в основния текст.

Едва ли е необходимо да представям обстойно съдържанието на тези четири обемисти книги. Читателят сам ще се запознае с него. Но бих искал да кажа още няколко думи за особеностите на „Историята“, които биха могли да изненадат всеки, който я разгърне. Навремето П. Ников отбеляза, че тя е „съставена от отделни монографични изследвания“. Тази констатация е вярна и в същото време невярна. Трудно би могло да се отрече, че идеята на В. Н. Златарски да напише цялостна история на средновековна България, т. е. да я представи обстойно, събитие по събитие, да се получи един свързан и пълен разказ, не е осъществена. Тематични празноти, хронологически прекъсвания, отсъствие на преходи от един период към друг липсват. Напротив, връзката между съседни епохи, събития които се следват от времето, е очевидна. Следователно не би могло да се каже, че „Историята“ е съставена от отделни части („монографични изследвания“ по думите на П. Ников), които имат самостоятелни места в общата структура на всеки том или част. В същото време в композицията на текста има грапавини и неравномерни по обем изложения. Ще дам само няколко примера. В. Н. Златарски е анализирал много подробно писмата на охридския архиепископ Теофилкт (XI—XII в.), като им е отделил почти сто страници (II, 262—350) — един текст, който наистина има напълно самостоятелно място, би могъл да бъде онасловен „Писмата на Теофилкт Охридски като извор за българската история“ и да бъде публикуван отделно.Твърде често той цитира in exstenso извори — преди всичко кореспонденцията на цар Борис с папския престол, кореспонденцията на цар Симеон и Лъв Хиросфакт и писмата на патриарх Николай Мистик и император Роман I Лакапин до него (т. I, ч. 2), кореспон­денцията на цар Калоян с папа Инокентий III (т. III) и др. Безспорно с този подход той цели всяко събитие да бъде разгледано възможно най-подробно, като преди всичко най-строго се придържа към самите извори, което понякога нарушава текстовата структура, отразява се на стройностга на изложението, накъсва последователността на разказа, води до нарушаване на събитийната връзка.

Няколко думи за изказа на В. Н. Златарски, за неговия стил и език. Анализ на тази важна страна от научното творчество на големия български историк направи неговата дъщеря г-жа Креса Златарска в чудесната си мемоарна книга, посветена на баща й. Говорейки за основната особеност на стила на Златарски — много дългите изречения, големите периоди с много подчинени изречения и разнообразна пунктоация, — тя обстойно описва разговорите с баща си, както и неговите понякога непосилни опити да промени изказа си, да насече разказа, да го направи по този начин по-жив и по-динамичен. Напразно! Големият историк наистина не е бил голям стилист. В замяна на това речта на В. Н. Златарски е чиста и ясна българска реч, която не поражда никакви съмнения и колебания у читателя.

Нямам намерение в този кратък текст да оценявам монументалния труд на В. Н. Златарски. Не за да си спестя епитетите и суперлативите, а защото той отдавна е оценен както от специалистите, така и от самото време. Все пак ще припомня становищата на двама големи учени, вече покойници. През 1935 г., младият тогава Г. Острогорски пише рецензия за първите три книги от „Историята“, която завършва така: „Когато се движеха коректурите на тази рецензия, достигна тъжната вест, че В. Н. Златарски е починал. Смъртта на големия български историк, чиито заслуги пред науката, както много пъти бяха подчертавани в рецензията, са многобройни и разнообразни. Голяма е загубата за цялата световна историческа наука. За онези, които го познаваха лично, В. Н. Златарски ще остави завинаги спомен като благ и благороден човек, който посвети целия си живот на науката.“ Гръцкият славист М. Ласкарис в писмо до В. Н. Златарски (обръщението е „Illustre et cher Maitre“) кратко и ясно дава своята оценка за „Историята“ с Тукидидовия израз κτήμα ές αεί, т. е. „богатство на веч­ността“.

„История на българската държава през средните векове“ излиза между 1918 и 1940 г. Това са години (особено първото десетилетие) на духовна покруса и отчаяние за българската интелигенция. България е сред победените след Втората световна война и трябва да изпита на гърба си тежките и унизителни условия на мирния договор в Ньой, наложени от Жор Клемансо и Дейвид Лойд Джордж. Трудът на В. Н. Златарски е замислен още през 90-те години на миналото столетие, но сега той се превръща в своеобразно послание към нацията, към тези, които трябва да понесат несправедливостите на Версайската система и към паметта на онези, които са положили костите си за Отечеството. Неслучайно първата книга има наслов: „На незабравимите герои, славно паднали за обединението на българския народ, благоговейно посвещава авторът“ Четирите тома оказват силно влияние върху българската интелигенция, помагат й да си възвърне загубеното самочувствие и да се изправи пак пред повелите на Новото време. Малко е да се каже, че „Историята“ е настолна книга за студенти, за учители, за всеки, който се интересува от миналото на своята родина.

Следващите двадесетина години не бяха добри за „История на българската държава през средните векове“ и за нейния” автор. С тъга си спомням студентските си години, когато името на В. Н. Златарски не се споменаваше често, а книгата му не беше в списъка на препоръчваната за студентите литература. Една промяна в отношението към историческото наследие, преди 25 години, позволи и на „Историята“ на В. Н. Златарски да се появи отново на бял свят, да привлече вниманието на новите поколения българска интелигенция, и то на тази част от нея, която нямаше професионално отношение към историята, а се интересуваше от миналото на своята държава. Но с неудовлетворение трябва да отбележа, че изданието не бе направено по най-добрия начин. Първите две книги бяха издадени чрез нов набор (съответно с нова пагинация) и издателят се намеси в тях чрез вмъкване на „обяснителни“ бележки, а третата и четвъртата бяха преиздадени фототипно. Това смесване на издателските принципи се отрази на авторитета на книгата, която почти не се използва от специалистите, продължаващи да се обръщат към труднодостъпното оригинално издание.

Сега Издателството на БАН отново ни връща към личността на големия български историк и предлага на съвременния българин досег с една голяма творба на българската историческа наука. И това не е само обръщане към корените на нашата историопис, а и една професионална необходимост. Защото дори и да приемем за правдиви думите  на Анри Грегоар, казани в 1936 г.: „Ако в доста точки „Историята на българската държава“ и нейните обяснителни притурки са вече надминати, това е отчасти благодарение на усилията на самите ученици на Златарски“ — все пак монументалният труд на В. Н. Златарски продължава да лежи на работната маса на всеки историк медиевист. А какъв по-добър начин за Българската академия на науките да отбележи 125 години от своето основаване, като преиздаде една от малкото книги, зад които тя някога е застанала; и то книга, която е κτήμα ές άεί!

май 1994 г.
Иван Божилов

Съдържание: