x Въстанието на Петър Делян в 1040 г

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ II

Въстанието на Петър Делян в 1040 г

След смъртта на архиепископ Иван, която се отнася към края на 1036 или началото на 1037 г., за български архиепископ бил вече не избран и утвърден, а направо назначен от императора дългогодишният хартофилакс на великата църква св. София в Цариград, Лъв, родом от Пафлагония, който бил, според Дюканжовия списък, πρώτος έκ ‘Ρωμαίων, т. е. „пръв от ромеите“ — и построил долната част на св. София в Охрид. Вече това обстоятелство, че новият архиепископ бил ромеец, а не българин, че той бил назначен направо от императора, а не бил само утвърден от последния след избора му от епископите на охридската църква, ясно показва, че с тоя акт византийското правителство нарушило една от най-съществените правдиви на българ­ската църква, дадена ней от Василий II, като се отнемал нейният национален характер, и по тоя начин се туряло началото за ромеизацията на българската църква. Ние не знаем, последвал ли е след това някой протест от страна на българските епископи; но едно, което можем да твърдим с известна достовярност, е това, че с тая си постъпка ца­риградското правителство ще да е предизвикало против се­бе си не малко възмущение на духовете в България, особено между духовенството, — възмущение, което намерило отглас в и тъй недоволното от държането и обноските на своите управители население. До открито обаче въстание тоя път работата, както се види, не дошла. Главната причина на тая нерешителност произтичала от това, че и сега липсвал водач, който да застане начело на движението. Нямало, както изглежда, авторитетно лице, на което народът би могъл да се довери, защото, според Михаил Пселл, българите имали обичай да повикват начело на на­рода си само лица от царски род. Обаче такъв водач българите скоро намерили в лицето на Петър Делян.

Кой е бил Петър Делян? Византийските извори се изказват твърде тъмно и дори противоречиво за неговия произход. Така, според Михаил Пселл, негов съвременник, който нарича Делян „чудовище (τέρας), израснало, както вsрвали българите, от тяхното племе“ (род), т. е. че той бил по произход българин, и от род, „който не заслу­жава и помен“, излиза, че след като разбрал, какво, целият му народ е решил да въстане против ромеите, Петър Делян, понеже искал да вземе воеводството, а пък знаел, че българите имали обичай да поставят за началници над наро­да само лица от царски род и че това било обичай и право само за рода на цар Самуил и брата му Аарон, които малко преди това (преди българското въстание) началствували над целия народ и царували, „въздигал само себе си, без да потвърди със свидетелство своя благороден произход от царското бедро, но, като или си въобразил, или посочил, че той е издънка от тамшния корен“, успял да убеди българите да му връчат властта. Тия сведения за Петър Делян М. Пселл почерпал от разказите на Алусиан, най-големия син на цар Иван-Владислав и внук на Аарон, по-сетнешния съперник на Петър Делян, който лично познавал М. Псел и дори бил близък с него. Но всичко, каквото той съобщава за Делян, е невярно» защото Аарон е началствувал, но никога не е царувал в България, и то заедно със Самуил, тъй като той бил убит от последния (на 14.VI.987), преди тоя да стане цар. Наистина, Аароновият син и бащата на Алусиан, Иван-Владислав , бил цар, но той насилствено заграбил властта, след като убил братовчеда си Гавриил-Радомир, Самуиловия син (1015). По тая причина Алусиан, както ще видим по-нататък, избягвал да говори за баща си, а изтъквал навсякъде дядо си Аарон, така че го считали дори за негов син. Тъй или инак, от думите на М. Псел по-скоро може да се заключи, че Петър Делян не е бил от царски род, от рода нито на Самуил, нито на брата му Аарон, а само се издавал за техен потомък; впрочем, той на две места го нарича νόvος — незаконнороден.

Скилица-Кедрин, според текста на Бонското из­дание, разказва, че някой-си Петър, българин, с прозвище Делян, роб на един мъж от Византион, като избягал от столицата, скитал се из България… и се издавал за сина на Роман , Самуиловия син“. — Ив. Зонар пък, макар и да не се схожда със своя оригинал Ив. Скилица, явява се по-категоричен. Той пише: „Един неизвестен по род мъж, който се наричал Долиан, преизпълнен с хитрост и лукавство, се издавал за син на Аарон, който бил брат на Самуил, управителя на народа (разб. бъл­гарски), като избягал, както казват, от Византион и убедил народа, че той е син на Аарон, роден нему от наложница, а не от законна жена, бил избран за цар на варварите“. Ако съпоставим тия две известия, то не е мъчно да се установи, че, докато Зонара се е ползувал, очевидно, от М. Псел, като е разложил и обяснил ду­мата vòvo, но в същото време невярно съобщава, какво Делян се издавал за син на Аарон, Скилица, който за дадената епоха така също имал под ръка М. Псел, не­съмнено предпочел известието на друг засега неизвестен извор, който той счел за по-верен, и не се поддал на М. Пселловите изопачения.

Всички тия противоречиви известия, които, наистина, хвърлят едно съмнение върху царския произход на Петър Делян, ясно говорят, че техните автори са били по-скоро заблудени по тоя въпрос, отколкото да се мисли, че те по незнание са така писали. Тъкмо тая обърканост във византийските известия дала повод на хърватския историк Ф. Рачки да ги отхвърли като невярни. „Известието, пише той, което византийският летописец (Скилица-Кедрин) дава за рода на Петър Делян, изтича, по мое мнение, от народната омраза спрямо българския народ и от презрение към неговото опитване за държавна самостойност. Обаче неистинността на това известие се потвърдява от онова въодушевение, с което Петър взел народа под своя закрила и с което той го последвал с оръжие в ръка.

„Едвам са изминали 20 години, откак българският народ „бе навел своя врат под византийския ярем“, а пък в това късо време разпознаването на членовете от царското семейство не е могло дотолкова да се изглади, щото българският народ да признае и да приеме някого- си лъжеца за сина на цар Гавриила-Роман. Делян е бил наистина един от петимата синове на споменатия цар, който наедно с майка си и двете си сестри се поклонили на Василий II в лагера пред Охрид в 1018 год. и които императорт, вероятно, от Костур изпратил в Цариград на заточение“. Тия напълно правдиви съображения на Ф. Рачки, писани преди 60 год., недавно се потвърдиха, за­щото прибавките във виенския препис на Скилица № 74 право съобщават, че Делян бил син на Самуиловия син Гавриил-Радомир, „роден от първата му жена, дъ­щерята на маджарския крал, която още при живота на Самуил Гавриил, по неизвестни причини, намразил и прогонил вече бременна от него и се оженил за хубавицата ларисчанка Ирина“. Женитбата на Гавриил-Радомир за маджарската принцеса едва ли може да се отнесе по-късно от 1000-та година, защото мирният договор, сключен между цар Самуил и св. Стефан I в 999 год., не е могъл да съществува дълго поради големите приятелски от­ношения на последния с император Василий II, който от 1001 год. отново бе почнал война с българите. Затова, като имаме предвид, че когато Гавриил-Радомир напъдил първата си жена, тя била бременна от него, ние дохождаме до заключение, че разводът е станал наскора след женитбата, и рождението на Петър Делян ще тряба да отнесем към 1001 год., и то в Маджарско, гдето е прекарал, вероятно, детинството си.

В България Петър Делян ще да е дошъл, може би, ко­гато Гавриил-Радомир станал цар, т. е. не по-рано от 1014 год.; но след убийството на баща му положението му между другите деца на Гавриилъ-Радомир от ларисчанката Ирина не ще да е било много добро, и, както изглежда, те са го считали за незаконнороден, понеже се родил подир развода. След покоряването на България Петър Делян, вече 17-годишен момък, бил откаран заедно с другите членове на царския род в плен в Цариград. За престояването му във византийската столица Скилица-Кедрин казва, че той бил „роб на един царигражданин“ (δοuλος Βυζαντίου τινδς άνδρός) — израз, който ще трябва да се раз­бира в смисъл, че понеже братовчедите и братовчедките му го мразели и не го считали за член на своя род, то при подялбата на пленниците, както тогава бил обичай, Делян ще да се е паднал на споменатия царигражданин, обаче, какво е било положението му у последния, ние нищо не знаем. Също така остава неизвестно от кого и отгде е получил той името Делян. М. Пселл пише, че той не знае, дали от баща си е наследил Делян такова прозви­ще, или сам си е прикачил кличката. Скилица-Кедрин казва, че Δελεάνος било също прозвище (τήν προσηγορίαν), a според Зонара, той така се наричал (Δολιάνος καλούμενος). Според нас, второто име не е нито бащино име, нито прозвище, а е нищо друго освен народното му име наред с църковното или кръстното Петър, съгласно с българ­ския обичай да се дават двойни имена особено на лица от царския род, както, напр., Гавриил-Радомир, Иван-Владислав, Теодора-Косара и др. Поради това, че Делян е чисто народно славянско име, каквито са и Радомир, и Владислав и Косара, ние не можем да го приемем и за арменско, както и Алусиан, а още по-малко и Пресиан (ΙΙρεασιάνος или Προυσιάνος), което се среща още в първата по­ловина на IX в., още и затова, защото няма арменско име изобщо, което да се свършва на ан и ян; това оконча­ние носят само фамилните имена, и то отговаря на българ­ското ов и ев.

Всички византийски извори, макар и да не посочват причините, които са подбудили българите да въстанат против ромеите, а само се ограничват с фразата, какво те „в скоро време си спомнили за онова поражение“, което им бе нанесъл Василий II, или пък представят самото движение като неочаквано в смисъл, че дотогава те пре­насяли търпеливо хомотя на робството, и изведнаж намис­лили да го свалят и силно се стремили към свобода1), твърдят, че българите сами дошли до мисълта да въстанат още преди появяването на Петър Делян на сцената и се бавили да го обявят само поради липсата на водач от царски род, който да застане начело на движението. Оттука ясно става, че в подготовката на въстанието Петър Делян не е играл никаква роля, т. е. българите не са вли­зали с него в непосредни предварителни връзки, а напротив , той е искал да използува настаналото в България настроение, за което той ще да е узнал отстрани. Тъй или инак, но когато Петър Делян се научил за реше­нието на своите съотечественици да въстанат против ромеите, тайно избягал от Цариград и се явил в България, гдето той, „като лукав по мисъл и твърде изкусен да измами с хитрости своите съплеменици“, според думите на М. Псел, почнал наред с твърдението, че произлизал от царски род, „да се представя като най-важен, а също и като най-мъдър за съвети и най-способен за военно дело“, докато най-сетне българите му повярвали и решили нему да връчат властта.

Тъкмо в това време цариградското правителство посег­нало върху друго твърде важно право на българския народ . Фактическият управител на империята, известният Иван Орфанотроф, поради ненаситната си алчност за обогатя­ване, издал заповед в България, щото поземленият данък, който всеки българин, притежаващ един чифт во­лове, дотогава плащал в натура: един модий жито, един модий просо и една стомна вино, както това е било при българския цар Самуил, и който след покоряването Василий II, както видяхме, оставил непокътнат, от 1040 год. да се плаща от българското население с номисми — с пари. Тая заповед била посрещната с голямо незадоволство от населението и послужила като добър повод на българите, за да вдигнат въстание, защото за селянина-земеделец било по-лесно да плаща данъка си в натура, отколкото с пари, които той нямал и с които да се сдо­бие, той трябвало да продава своето производство за безценък на разни закупувачи-експлоататори, винаги готови да предложат услугите си, за да улеснят селянина.

В своята обиколка по България Петър Делян стигнал до Морав или Моравск при устието на р. Морава и оттам преминал в Белград, гдето той, след като бил прогласен за български цар (βασιλέα Βουλγαρίας) от събралите се около него, вдигнал знамето на свободата в 1040 година, като обявил, че е „свален вратният ярем на ромейската власт“. Той избрал тъкмо тая област за своите първи действия, за да може да намери убежище в случай на несполука в съседните страни, Сърбия и Маджарско, а така също да почне систематичното и постепенно освобождение на западните и югозападните български земи.

Със събраните и организирани дружини от белградската област Делян потеглил на юг през Ниш и Скопие, като навсякъде го прогласявали за победител и посрещали с прослава, а в същото време „безмилостно и безчеловечно избивали всеки попаднал им се ромеец“. Както изглежда, въстаналите българи не срещнали на първо време никакъв отпор. Скилица тук нарича Скопие „главен град на България“, от което ясно става, че наместникът-управител е резидирал тогава в този град. Ние бихме очаквали, че той би оказал пръв отпор, но за подобно нещо Скилица нищо не споменува. Тук може да се направи следната алтернатива: или наместникът, неразполагайки с достатъчни сили, не се решил да излезе против побе­доносно настъпващия Делян и българите и е отстъпил, или пък сам се е присъединил към въстаниците, ако той им е съчувствувал. Поради това, може би, Скилица и умълчава не само името му, но и изобщо нищо не говори, какво е направилъ управителят на България в това време. Пръв , който се опитал да се противопостави на Петър Делян, „преди злото да се разширило твърде много и пожарът да се раздуха“, бил диррахийският стратег-управител Василий Синадин. Когато Скопие минал в ръцете на въстаниците, той набързо вдигнал всички местни сили и побързал да пресече пътя на Делян, който очевидно се стремил към Солун с цел да откъсне Македония от центра на империята и да прогласи нейната независимост. Но когато Василий Синадин стигнал в Дебър и се скарал с едного от подстратезите си Михаил Дермокаит, той бил наклеветен пред императора, който се намирал тогава в Солун, че замислял тирания, т. е. въстание. Василий Синадин веднага бил уволнен от длъжност и, доведен в Солун, бил хвърлен в затвор, а на негово место бил назначен неговият противник Михаил Дермокаит.

Тоя раздор между византийските военоначалници послужил в полза на Петър Делян, защото той не само дал възможност на последния свободно да действува и време по-добре да се стегне и с успех да продължи делото си, но и населението на съседната диррахийска тема принудил да се присъедини към въстаниците. Новоназначеният стратег-управител драчки бил човек користолюбив и с нена­ситна алчност за обогатяване и освен това бил неопитен администратор. Той почнал силно да притеснява местното на­селение, като го обиждал, обирал и му отнемал „и коне, и кола и всичко друго, което било за него ценно“, и в късо време дотолкова разбъркал работите, че народът най-сетне въстанал против управителя си; но тоя, като се боял да го не сполети нещо лошо, една нощ тайно избягал. Тоя бунт, повдигнат най-първо само против представителя на ромейската власт, веднага се обърнал в цяло въстание и явно отцепване от империята. Населението от драчката тема, което било повечето българско, от страх пред импе­ратора избрало за вожд едного из своята среда, на име Тихомир, родом българин, който бил „известен по своята мъдрост и храброст“, и го прогласили за български цар. И тъй образували се два въстанически центра, от които единият признавал за цар Делян, а другият — Тихомира.

Това раздвоение между българите, на което се радвал общият им враг, все още силен, не само ослабило от­пора на народа, но и породило неприязнени отношения между самите българи. Петър Делян, като предвиждал лошите сетнини от тая разкъсаност, намислил да я премахне по мирен начин. Той написал едно приятелско писмо до Тихомира, в което го канил към общност във властта и в борбата против ромеите и го викал да дойде при него със своите привърженци за споразумение, което било изпъл­нено. Когато двете страни се събрали наедно, Делян се обърнал с реч към тях, в която той развил ло­шите за народа сетнини от настаналото двоеначалие; той обявил, че ако те вярват, какво той води потеклото си от цар Самуил, и го приемат да ги управлява, то нека отстранят Тихомир; ако ли пък това за тях е недо­пустимо, то нека него да отстранят и да се управляват от Тихомир. „Защото, казал той, един храсталак не храни два еритака, нито пък една страна, която се упра­влява от двама началници, не ще бъде изведена на добър път.“ Когато Петър свършил речта си, в народа се повдигнало страшно смущение, и той почнал да вика към Петър, че те искат него само да имат за самодържавен началник (αύτοκράτορα άρχηγέν). В това същото време събраните там грабнали камъни и с тях засипали Тихомир. „Тоя, пише Скилица, като му се показало на сън, че упра­влява, свършил заедно с властта и живота си, и всичката власт преминала към Делян“. Тая постъпка на Петър Делян, може би, и да не е съвсем свободна от лични егоистични стремежи, но все пак тя ясно показва, доколко българският народ бил привързан към рода на своя незабравим цар Самуил, когато тая същата привързаност към него не съществувала у членовете на последната цар­ска фамилия.

След като се освободил от Тихомир и „станал самодържавен“ във воденето на въстанието, Петър Делян решил да поведе усилена борба. Подкрепен и осигурен откъм населението на драчката тема, той отделил една част от войската към Преспа, която сполучила да пре­вземе и срине крепостта Василида, в полите на пл. Петрино (между Охридокото и Голямо-Преспанското езера), може би, над днеш. село Царедвор, вероятно, защото не е искала да признае неговата власт. Сам потеглил, съгласно с начертания си план, с всичката си сила към Солун, гдето в това време се намирал императорът, който търсел при гроба на св. Димитър помощ за своята болест — епилепсия. Когато се получило известие за посоката на Деляновото движение, Михаил IV, който не разполагал с достатъчно военни сили за отбрана, понеже при себе си имал само своите телохранители, без­срамно избягал в Цариград, като оставил целия си багаж и колкото злато и сребро имал на Мануил Ивац, негов най-близък човек, за да ги донесе отпосле в сто­лицата. Обаче Мануил Ивац заедно с един камериер (κοιτωνίτης), един от царските спалници-евнуси, като загра­били всичко, побегнали при Делян. Ако се съди по името, тоя Мануил Ивац е бил несъмнено българин и навярно син на храбрия и неустрашим български воевода Ивац, който оказа най-дълга и упорита съпротива на Василий II. „Тая постъпка, справедливо пише Ф. Рачки, колкото и да била нелоялна спрямо императора, оправдава се с родолюбието, което не бе още угаснало в българската еми­грация. Споменът за баща му наред с вероломството с него, гласът на свободата, който тогава се бе разгласил по цяла България, не са могли да останат у Мануил Ивац без отглас“.

Преминаването на Мануил Ивац на страната на Делян уголемило още повече в одушевението в България, и успехът на въстанието вземал все по-големи размери. Сега Петър Делян отделил една част от войската си и под началството на кавхана си я изпратил против Драч, за да довърши делото, което бе почнато от Тихомира в прибрежието на Адриатическо море. Кавханът сполучил да завладее Драч и привлекъл населението на страната на Делян. Сам Делян навлязъл в Тесалия и завладял гр. Димитриада на северния бряг на Пегасийския залив (сег. Воло). Тук той отделил друга една част от войската си и под началството на воевода Антим я изпратил на юг в елладската тема с цел да разпространи въстанието и в Средна Гърция. Тя проникнала навътре в Елада и достигнала до стария град Тива, гдето излязъл насреща й Алакасевс, вероятно, управителят на темата. При Тива било дадено сражение, в което ромеите били обърнати в бягство, и голямо множество тиванци били избити. Успехът на българските войски в тая посока се обяснява с въстанието, което в това време избухнало в навпактската тема, южно от драчката на мястото на стария Епир. Един царигражданин Иван с прозвище Куцомит, който бил там изпратен за практор — бирник да събира да­нъци, почнал силно да притеснява населението и навлякъл върху си страшна гибел и въстанието на жителите. Като не могли повече да понасят неговото користолюбие, те се побунили против него и го разсекли на парчета, а сами, като укорявали ромейския император, се присъединили към българите. При това Скилица-Кедрин отбелязва, че „те (жителите на навпактската тема) се вбесили и скъсали ромейското иго не толкова поради примамката към Делян, колкото поради ненаситността на Орфанотрофа и повишението на данъците“. Ние мислим, че въстанието и при­съединението на тамшните жители не в по-малка степен се дължат и на тяхното сънародно чувство, тъй като на­селението на тая тема в ХI век била в своята маса славянобългарско. Не по-малко помогнал за успеха на българските въстаници и заговорът на аристократическата партия начело с Михаил Керуларий, по-сетнешния цариградски знаменит патриарх, и Иван Макремволит, — заго­вор, който бил съставен едновременно с избухването на българското въстание и имал за цел да отстрани от управлението на империята пафлагонската клика, роднините на Михаил IV, които със своите притеснения и грабежи водели Византия към погибел. Заговорът бил твърде опасен за тогавашните управници, защото той съвпадал с времето на най-тежките за населението икономически мерки на Иван Орфанотроф, които предизвикали толкова народни движения във всичките части на империята. Цариградското правителство, изплашено от тоя заговор, обърнало внима­нието си главно на него, като предоставяло на Делян пълна свобода в действията. Обаче заговорът бил скоро открит и виновниците наказани.

Между това успехите на Петър Делян и на българите почнали да внушават страх в Цариград. Тук вече поч­нали да мислят за сериозно премахване на опасността, която от ден на ден все повече застрашавала. Към това време и войната в Италия била завършена. Там храбрият византийски пълководец Георги Маниак с помощта на разни наемни войски успял да нанесе няколко решителни поражения на сицилийските араби и отново да издигне сла­вата на византийското оръжие. Затова в Цариград се почнали усилени приготовления за борба с българите. До­като вървели тия приготовления и, може би, войските се събирали вече в Солун, в България работите вземали друг обрат.

Увлечени от големия и бърз успех, българите поч­нали да стават по-немарливи; в одушевлението захванало да отслабва и предпазливостта да изчезва. Това най-добре се вижда от действията на българския воевода, който бил оставен в гр. Димитриада на залив Воло (Пегасийски), след като Делян сполучил да завладее тоя град, а другият воевода Антим извършвал похода си в Елада. Ето какво четем в „Стратегикона“ на Кекавмена: „Димитриада е град приморски в Елада, добре защитен откъм мо­рето и околните блата. Той бил завладян от Делян, това бе български топарх (местен воевода). А като станал той владетел негов по тоя начин той изпратил в него стар и опитен във военното дело офицер (στρατιώτην) – на български език стратег се нарича челник (τζέλνικος) — Литовой Диаволит (т.е. от гр. Девол); като му дал и войска (λαόν) за отбрана на крепостта. След като пристигнал (там), той възобновил стените, които били занемарени, поставил метателни оръдия и машини от­бранителни, каквито се изисква от един стратег да постави. След като укрепил така крепостта, той се успокоил, без да се бои за някакво нападение отвън, нито да подозира какво да е зломислие отвътре, защото местните жители били съвсем прости хора и съвършено неопитни, па освен това той ги свързал и с клетва. Но безгрижността обикновено донася скърби и неочаквани опасности. Успокоен и без да има подозрение към вътрешните, воеводата се предал на раскош и разврат. Между това местните жители, ако и да били неопитни, но понеже природата е учителка на всяка хитрина и коварство, тайно известили солунския дук, да изпрати някого да завземе крепостта и да ги почете. Дука изпраща някого-си пантеота, наричан Зепе, с кораби и войска. Когато корабите се спрели близо до пристанището в скрито место, тайно било съобщено за това на местните жители, а те веднага отишли, хванали воеводата и, като го свързали, а с него и стражата, предали го на ромеите“. Тоя разказ ни ясно рисува, как безгрижно българските воеводи се отнасяли в това време към делото за освобождението на отечеството. Какъв характер са имали действията на воевода Антим в Елада след поражението на ромеите при Тива и колко време там са се държали въстаниците, остава неизвестно. Ако прочита­нето на руническия надпис върху пирейския (сега вене­цианския) лъв от датския учен Рафна може да се приеме за вярно, то трябва да се предположи, че след победата си при Тива Антим е сполучил да простре въстанието и в съседната област на Елада — старата Аттика, защото усмирението на въстанието през 1041 год. се почнало, както ще видим, от тая област. Във всеки случай делото в Димитриада може да се счита, като криза в българското въстание през 1040 год.: оттогава щастието изменя на българите и на техния вожд.

Още по-лошо тръгнали работите в България след не­очакваното появяване на Алусиан в лагера на Петър Делян. Тоя Алусиан бил вторият син на българския цар Иван-Владислав (1015—1018).) За пръв път Алу­сиан се явява на страниците на историята в 1018 год. Още когато император Василий II навлязъл през тая го­дина в българска територия, Алусиан заедно с по-големия си брат Пресиан, наследника на престола, и с по-малкия Аарон, като не искали позорно да се покорят и да признаят властта на ромейския император, застанали начело на някои привърженици на националната партия и се оттег­лили в близките албански планини, именно в планина Тмор (днеш. Томор между р. р. Девол с притока й Томорица и Озум), и то в северната й част, известни днес под име Томорит. Първоначалната цел на тия родолюбиви и свободолюбиви българи била, очевидно, да отстояват оттам българската независимост и да отблъсват нападенията на завоевателя, а при възможност да вдигнат въстание против новия владетел. Обаче, когато след завземането на българската столица Охрид от ромеите всич­ко било свършено, когато българското болярство и духовен­ство заедно с царица Мария и народ те се бяха вече от­казали от тая независимост и доброволно се покорили на ромейския Василевс, те не могли дълго да се задържат и, обиколени от всички страни в планината от византийски войски, паднали духом и решили да капитулират. «Изну­рени от продължителната обсада, пише Скилица-Кедрин, — защото войските, които ги обсаждали по заповед на импе­ратора, пазели спусковете от планината, — те съобщили на Василий, че искат от него вярна дума и обещават да се предадат. Императорт им дал человеколюбиви от­говори“. Василий II в това време се намирал още в Охрид, отдето дошел при «езерото, наричано Преспа“. . . . „От Преспа той дохожда в тъй наречения Девол, който се казва Селасфор, дето на издигнато в звишение той приел явилите се (от планината) братя с Пресиан и, като ги успокоил с кротки и человеколюбиви речи, почел последния с магистерски сан, а другите двама — с па- трициански“..

След окончателното покорение на България от Василий II, Алусиан заедно с майка си, царица Мария, и с братята и сестрите си бил откаран в 1018 год. като пленник в Цариград и по-късно бил изпратен в Мала Азия на служба. Михаил Пселл, съвременен нему писател, който го лично познавал и дори бил близък с него, пише, че Алусиан бил най-личният от братята си, приятен по нрав , блестящ по ум и известен по поло­жение, а Кекавмен, също съвременник негов , го нарича в своя Стратегикон: „известният удивителен войник“. От тая характеристика на двамата съвременници не е мъчно да се разбере, че Алусиан е заемал висока и при това военна служба. Той прекарал по-голямата част от живота си в североизточна Мала-Азия, респк. в Армения, дето той се оженил няколко години преди 1040 год., защото в тая година, както ще видим, имал вече деца, за една знатна и богата арменка, която притежавала прекрасен недвижим имот в Харсианската тема. При Михаил IV Пафлагон (1034—1041) ние го намираме стратег-управител на тема Теодосиупол (в Армения), в чин патриций, т. е. в същия чин, в който го бе възвел Василий II още в 1018 год. Към края на 30-те години по неизвестни при­чини бил лишен от благоволението на императора, затова не бил допуснат в съвета, нито пък се ползувал с някакъви почести; напротив , заповядано му било да си остава вкъщи и да не дохожда в Цариград, освен ако самият император го поканел. Той бил крайно обезсърдчен и ядосан от това положение на работите, но в момента не му било възможно да предприеме каквото и да било. Но и това не стигало. Алусиан бил обвинен в много неправди при изпълнение на длъжността си, но, преди да били раз­гледани хвърлените върху него обвинения, Иван Орфанотроф, известен по ненаситната си алчност за обогатяване, му наложил в 1040 год. за наказание да заплати 50 литри злато и отнел жениния му прекрасен недвижим имот в Харсианската тема. Алусиан се оплакал няколко пъти пред императора за това, но не било обърнато никакво вни­мание на неговите жалби. Тогава той изгубил съвсем на­дежда. Но скоро му се представила възможност да излезе от това тежко положение.

Когато се научил за това, което ставало в България в това време, т. е. за голямото въстание на българите на­чело с Петър Делян и че неговите съотечественици, по липса на лице от царски род, защото, според М. Псел, българите имали обичай да турят начело на народа само лица от царски род, избрали незаконнороден и самозван (фиктивен) цар, който да царува над тях, Алусиан се осмелил да извърши една постъпка на младежка дързост: напуща съвсем децата си, пренебрегва нежността към жена си и, като не поверявал никому от тях намерението си, а само на неколцина от своите хора, които той познавал за способни на необикновени подвизи и готови на всички геройства, решава да потегли от източните покрай­нини на империята към запад, а за да се не узнае нищо и за да не бъде забелязан от ония, които били в столицата, той съвсем се преоблякъл и, не като снел или оставил на тялото си нещо от обикновеното си облекло, а като се натъкмил в арменското облекло на наемник-слуга, той се скрил от очите на всички. Когато пък дошел в Цариград, Алусиан, както отпосле сам разказвал, срещнал два-три пъти Михаил Пселл, но дори и тоя, макар да му бил близък и го приемал приятелски, не можал да го познае, както и никой друг от ония, с които той имал работа. Той измамил и многооката стража на Орфанотрофа, и тя не могла да го улови. Все пак неговото вне­запно изчезване будело подозренията на властите, които се питали, дали могат го намери нейде и да го арестуват.

Приструвайки се, че бил близък човек на Василий Теодоракан и че отива в Солун при императора, Алу­сиан тайно от всички, или както се изразява М. Пселл, „като се изтръгнал от погледите на всички“, избягал в България през септември на 1040 год. и се спасявал в Остров , гдето по това време Петър Делян се бил разположил на лагер с цялата си войска.

Когато дошъл в българския лагер, Алусиан веднага не се открил, кой е той, а постепенно се сближавал с няколко само лица и, като отворил дума за баща си, като за чужд човек и възхвалял рода му, попитал: „ако някой от неговите синове би дошъл тука, въстаниците биха ли предпочели законния син пред незаконнородения (са­мозванеца) или, понеже последният вече е застанал начело на всички (станал господар над всички), ще го постигне смъртна участ?“ Когато Алусиан видял и чул, че всички се изказали в полза на законния представител на българ­ския царски род, а не „на едно съмнително лице“, тогава той се решил да се открие на едного от тях, който по-добре познавал Аароновия род и по-горещо се отнесъл към него. Тоя българин, като втренчил очи в Алусиан и си припомнил лицето му, паднал на колене пред него и целувал нозете му. После, за да отстрани всяко съмне­ние, той го попитал за един скрит знак. Това било черна брадавица, обраснала с гъсти косми, която Алусиан имал на десния си лакът. Щом видел и тоя знак, българинът се хвърлил на шията на Алусиан и покрил с целувки гърдите му. След това слухът за царския произход на Алусиан се бързо разпространил по лагера, и повечето хора преминали на негова страна като към законен потомък на българския царски род. По тоя начин между българите възникнало ново разцепление, защото едни приели за цар Алусиан, а други — Делян. Но, за да се избегнат всеки нежелателни последици от това разцепление, двамата воеводи се споразумели, помирили се помежду си и заживели наедно, като разделяли властта. Обаче те се отнасяли с недоверие един към други и взаимно се подозирали.

Петър Делян, за да избегне всяко ново недоразуме­ние и да отстрани съперничество от страна на Алусиан, веднага му в зложил една твърде важна задача. Той му поверил една 40-хилядна армия, за да я поведе против Солун — главния обект на въстаниците. Алусиан, за да оправдае новото си положение, се заловил да изпълни тая задача. Българската войска, както изглежда, без да срещне някакъв отпор, достигнала до Солун. Алусиан, разчитвайки на неочакваното си появяване пред града и на неподготвеността на неговите защитници, решил веднага да нападне града и да го завладее: в течение на шест дена българите се опитвали с пристъп да превземат града, като действували с метателни и стенобойни машини, по всичките правила на тогавашното военно изкуство. Но, ко­гато всички пристъпи и нападения били отбити по цялата градска стена, Алусиан намислил да поведе правилна и дълготрайна обсада и по тоя начин да принуди града сам да се предаде. Обаче това предприятие не било по силите му. Солунският тогава управител патриций Константин, употрябил всички средства за отбрана на града и, за да поддържа духа в жителите и войската, не пренебрегнал дори и религиозната подбуда. Изплашените жители на Солун се обърнали за помощ към гроба на св. Димитър, патрона на града, и цяла нощ прекарали там в молитва, като се мажели със свето миро, което текло от гроба на великомъ­ченика. Така подкрепени духом, на другия ден те неочак­вано отворили градските врата и нападнали на българите с всички сили. Със солунци се намирал и отрядът на „великосърдните“ (τό τάγμα τών μεγάvυμων), храбрите, смелите. Обсадителите, изненадани от ненадейното нападение, не могли да го издържат и се обърнали на бяг. Станало страшно кървопролитие: до 15 хиляди българи били избити и не по-малко взети в плен Алусиан с малцина души едвам успял с бягство да се спаси в лагера на Делян. Тая победа, според думите на Скилица, солунци дължали изключително на св. Димитър Солунски, който се сражавал начело на ромейската войска, защото пленените българи по-сетне с клетва уверявали, че те видели пред ромейските редове един юноша, който седял на кон и изпущал огън против неприятелите.

Така ни разказва Скилица-Кедрин това от голяма важност събитие; но в този разказ не е мъчно да се констатира не в малка доза легендарност, която го прави малко вероятен, особено в обяснение причините за катастрофата на Алусиан под Солун. В това отношение много по-правдоподобен се явява разказт на Кекавмена, който в § 63 на своя „Стратегикон“ пише следното: „Има град тессалоника. [Алусиан, като дошел] с голяма тълпа българи, за да го завоюва, не разпънал отначало палатката си, не разположил на удобно място войската си на лагер» а тъй, както пристигнал, се приближил до стените със своето опълчение и почнал да воюва. Между това хората му били уморени от труд и мъчнотиите на похода; защо­то обикновено големите уморителни преходи разслабват и правят грохнали дори ония, които се отличават по якост и телесна сила. И тъй, без той да разбие лагер, те се пръснали насам-нататък, един искал да пие вода, друг да попасе коня си, трети пък съвсем уморен — да си почине. Когато ония, които се намирали в крепостта, за­белязали, че те се пръснали така безредно, внезапно излезли, нападнали ги и веднага обърнали българите в голямо бягство. Едни от тях били избити, други измрели от жега и умора, а останалите, подгонени като овци в кошара, били взети в плен. Сам Алусиан, тоя удивителен воин, побегнал самичък, като хвърлил от себе си панциря“.

Ако съпоставим тоя разказ на съвременника с горния на Скилица-Кедрин, ще забележим известно разногласие. Според „Стратегикона“, излиза, че българите стояли под Солун не повече от едно денонощие и че още в първия ден след пристигането им техните безредни и разпръснати отряди били разбити и пленени, а пък според Скилица-Кедрин, трябва да различаваме два момента : 1. че българите още в началото се опитали да превземат града, в което се схожда с разказа на Стратегикона и, като не сполучили, 2. почнали тогава обсадата на града, която се продължавала цели шест дена, и действували по-благоразумно; само тогава последвала катастрофата. Очевидно, тоя вторият момент е внесен в разказа у Скилица-Кедрин, за да се даде място на легендарния елемент, и поради това ние го отдаваме на автора на разказа, който е бил съставен в Солун на­скоро след събитието от ония, които са водили книгата за чудесата на св. Димитър Солунски, отгдето и Скилица го е заимствувал. Поради това ние даваме предпочтение на раз­каза в „Стратегикона“, защото в него причините за пора­жението на българите под Солун се явяват много по-правдоподобни поради тяхната естественост. Както и да било, но резултатите от нападението на Солун и в двата разказа е един и същ: българите били съвършено разбити и разпръснати.

Това поражение на 40-хилядната българска войска под Солун, което трябва да се отнесе към октомври 1040 г., било най-силният удар за българските въстаници. Унищожението на такава голяма армия убило духа на народа, и Петър Делян бил лишен от по-голямата си част вой­ници; той трябвало да пристъпи отново да събира друга войска, а това било невъзможно, понеже настъпила зима. Но главното зло от това поражение не се ограничило само с това. След завръщането на Алусиан в Остров, между двамата воеводи нямало вече съгласие, което едничко би могло да поправи донейде и да изглади постигналата българите катастрофа. „У Делян се породило, пише Ф. Рачки, съ­мнение за измяна от страна на Алусиан, а у последния — срам за доказани военни неспособности и страх за своето поражение“. Отначало тая неприязън между тях била тайна, и те я прикривали един пред други. Разбира се, при такива отношения за единодушни съвместни действия на двамата сродници-водители не е могло и дума да става: сега те само мис­лили, кога и как единият ще премахне другия. Алусиан се оказал по-лукав и по-хитър. Той устроил гощавка, на която поканил няколко свои привърженици, а също и Петър Делян. Когато напоили добре Делян до безчувствие, присъствуващите се нахвърлили върху него и му извадили очите, така че нито един от неговите българи не знаел за станалото. „Така скитското племе се събра под една власт“, казва М. Пселл. Но с това злодеяние, упражнено върху своя роднина, който го бе приел така радушно в лагера си, Алусиан не само не достигнал целта си — да завладее властта, но и преминал на друга не по-малко позорна постъпка.

Веднага след ослепяването на Делян, което трябва да се отнесе към 1041 год., Алусиан поел командата над войските и дори предприел един поход против ромеите, но бил и тоя път съвсем победен и се спасявал пак с бягство. Тогава той, според думите на Псел, като се убедил, че не може да си мери силите в редовна война с ромейския император и, като си спомнил за това, което му било най-мило (жена и деца), тайно съобщил на Михаил IV, който тогава се намирал в Мосинопол (ок. днеш. Гюмурджина), отивайки вече в поход против въстаналите българи, че, ако получи благоволението му и други почести, той ще му отдаде себе си и това, което притежава. Така Алусиан бил престанал вече да се чувствува като българин и забравил всеки дълг пред отечеството, като предпочел личните си облаги пред народните интереси, защото той се решил, очевидно, на предателство с цел да се реабилитира пред императора и Иван Орфанотроф и по тоя начин да осуети хвърлените върху него обвинения. Императорт на драго сърце приел предложението на Алусиан и му съобщил също така тайно, че е съгласен да изпълни желанието му. И тъй, през лятото на 1041 год., когато Алусиан излязъл, уж за да почне повторно военните действия, той изведнъж напуснал събраните наедно войски и избягал при императора, който от благодарност за сторената нему услуга го възвел в чин магистър и го изпратил в Цариград при Ив. Орфанотроф. Какъва е била съдбата му след това, нищо не се знае, защото отто­гава неговата личност изчезва от историческата сцена.

Между това Михаил IV, както се каза, бил вече потеглил в поход против българите. М. Пселл, описвайки заминаването на императора от столицата, забелязва, че, ако той е трябва ло да тръгне против варварите, то той бил длъжен това да направи веднага, щом станало известно за намерението на българите да въстанат (т. е. в 1037 г.), защото тогава е бил здрав и силен и заедно с видните воеводи би ги научил да не въстават против ромеите. В момента пък, когато той се приготвял за войната, той бил съвсем болен, защото към болестта, от която той страдал, — епилепсия, се прибавила и водянка; тялото му се цяло подуло (в края на 1039 или в януари 1040 г.) Затова най-близките му съветници, роднините му и всички не одобрявали искането му да тръгне в поход и изобщо да напуща столицата. Михаил IV обаче не обръщал никакво внимание на тия неодобрения, защото него го безпокоил силно успехът на въстаниците и кипял от желание да воюва с българите. „Защото, пише Пселл, той считаше за ужасно, както обикновено казваше, ако нищо не се прибави към ромейското царство, а пък някоя част от нея би се отнела; също той се боеше, че ще се оправдае пред хората и пред Бога, ако, след като се е забавил доброволно спрямо станалото, някак би отстъпил на българите във въстание­то против ромеите“. Въпреки телесната си слабост и стра­дания Михаил IV се приготвил за война. „Той не вдигна цялата войска, пише Пселл, нито се заобиколи с множества, но, като събра отборните от войските и от стратезите най-добросъвестните в стратегията, потегля с тях против скитите (българите), като ги изпращаше в боен ред и фалангата нареждаше според стратегическите предписания“. В състава на приготвената по тоя начин византийска армия влизал и знаменитият норвежски или варяжски принц-авантюрист, Харалд Хардрад или Високи, или Дълги (а според други, Страшни), заедно със своята храбра дружина, като византийски наемник.

Както е известно, твърде отрано византийските импера­тори почнали да усилват своята армия с разни наемници, които съставяли най-добрата войскова част. Лейб гвардията на византийските императори до средата на VI век се набирала предимно от съюзните германски племена, които са се натрупвали по северната граница на империята, по-сетне от войници, набирани у разни известни на Визан­тия народи, но в X век отново захванал да надделява германският елемент до падането на Вазантия, но вече северногермански—известен под име варяги. Това се на­мирало във връзка с големите политически движения, които тогава ставали в обширната територия на северо-германските народи и странствуването на датчаните и норманите. В ХI в. била особено наводнена ромейската империя от разни авантюристи, жадни за приключения от най-далечния остров на северния океан, от Исландия, и исландците из­вестно време почнали да надделяват между варягите. Така, във Византия се явил исполинът Хест Торхалсон, който бягал от гоненията на своя непримирим враг Торстейн Стирисон. Исланецът Колскег се оженил в Цариград и бил назначен за командир на варягите; същото място след него заемал Болле Боллесон. Но най-видно и бляскаво име оставил в Цариград мощният норвежски принц Харалд Хардрад или Дълги, син на Сгура и брат на норвежския крал Олафа II Свети от една майка, но от друг баща. В 1028 год. Олаф II бил лишен от пре­стола от знаменития датски крал Канут велики; когато той в 1030 год. се опитал да си върне престола и навлязъл в Норвегия, бил посрещнат недружелюбно от предишните си поданици, бил разбит и убит в сраже­нието при Стиклестад. Харалд, тогава 15-годишен юноша, се явил на помощ брату и след злополучния изход на боя бил принуден да напусне отечеството си, което при­знало властта на датския крал, и да търси спасение на чужбина.

През Русия, в 1033 год. той пристигнал със своя­та дружина от 500 души храбри мъже при двора на импе­ратрица Зоя, която тогава се намирала в брак с Роман III Аргир. Харалд скрил истинското си име и своя цар­ски произход, едно, от гордост и, друго, защото визан­тийската политика не би търпяла на служба хора, които са заемали такова положение. Той под име Нордбрикт със своята огромна сила придобил скоро такъв авторитет между северните наемници, че Зоя го назначила за главнокомандуващ над всички варяги; под негово началство се намирали и други войскови части, които били сформирувани от европейски и азиатски наемници. Във Византия Харалд Хардрад останал от 1033 до 1044 год., когато той, след като взел деятелно участие в свалянето на император Михаил V Калафат (1041—1042), трябвало да напусне ви­зантийската столица и на връщане останал известно време в Русия, дето се оженил за дъщерята на руския велики княз Ярослав Мъдри. От Русия в 1045 год. той се промъкнал в Швеция и отначало се съединил с намиращия се там изгонен управител на Дания, Свен Естритсон, наместник и приемник на Канута, против своя братанец (сина на Олафа) Магнуса, който владеел тогава Нор­вегия и Дания; но скоро се споразумял с братанеца и бил приет за съуправител, а пък след смъртта на Магнуса в 1047 год. станал самодържавен управител на Норвегия. По-сетне Харалд взел участие в събитията на Англия, но през септември 1066 год. той паднал убит в кръвопролитното сражение при Стамфордбридж (Стамфордския мост. Бурният живот на Харалд Хардрад доставил много материал за разни норвежски саги и песни, украсени с много приказни подробности.

Между многобройните разкази за подвизите на Харалд Хардрада на византийска служба се намира един „за на­шествието на някакъви си езичници в пределите на визан­тийската империя“. Едната от двете редакции право казва, че това било при „краля Михаил“. Верингите съставяли най добрата част във войската, извадена от византийския император против варварите; а те, по негова заповед, трябвало първи да излязат против страшните врагове, които имали „много железни колесници, снабдени с колелета“ и твърде пагубни в сражение за противниците. Харалд приканил своите съпътници да дадат обещание на свети Олаф, не­говия брат, че те ще построят църква в негова чест, ако само той им дарува победа над враговете, тъй много­бройни и страшни. Всички на това се съгласили. Начело на езическата войска стояли няколко царе (marga konunga), от броя на които единият бил сляп, но все пак надминавал другите по своя ум и поради това стоял начело на всичките и на цялата войска. Когато верингите почнали сра­жението, и езичниците пуснали колесниците си, то тия ко­лесници не се мръднали от местото, а слепият цар изведнъж прогледал и видял пред неприятелския строй човек, седящ на бял кон, който разпространявал нао­коло си страх и ужас. Когато чули за това от слепия другите царе, всички се обърнали на бягъ“.

Едва ли може да има съмнение, че тук се разказва за похода, предприет от Михаил IV в 1041 год., както видяхме, за усмирение на българското въстание, което бе об­хванало почти всички области в западната половина на Бал­канския полуостров, и предимно против ослепения Петър Делян, следов. участието на Харалд Хадрад с дружи­ната си в тая война става безспорно; а че тъкмо в тоя поход е участвувал той, се потвърдява и от друг разказ, който ни дава Никулица в своите „Военни съвети“ и който е излязъл изпод перото на съвременник-участник в същия поход. Като разказва, кой е бил Харалд (Άράλτης), как е дошъл във Византия със своята дружина от 500 ду­ши, а също и за похода му в Сицилия през 1038 год., съвременникът пише: „след това се случи въстанието на Делян в България, и отиде Харалд в поход заедно с императора, като водеше и своя отряд; а при това извърши против враговете дела, достойни за неговото благород­ство и мъжество. След като покори България, императорът се върна. Аз сам присъствувах там и се сражавах тогава за императора, колкото имах сила“. От Мосинопол, гдето се бе спрял императорт и бе приел избягалия от българите Алусиан, Михаил IV пристигнал в Солун. Там вече бил съставен и планът за усмирението на въстанието. Няма съмнение, че усмирението се е почнало от юг, т. е. от ония южни области, които бе обхванало въстанието — от Елада. На това право посочва съдържа­нието на руническите надписи, начертани върху пирейския (сега венециански) лъв. Според четенето на Рафна, тия надписи гласят:

1. „Хакон, заедно с Улфа, Асмунда и Ерна завоеваха това пристанище. Тия люди и Харалд високи наложиха (върху жителите на оная страна) значителни данъци заради възбунтуването на гръцкия народ Далк остана в плен (бил задържан) в отдалечени страни. Егил отиде в по­ход с Рагнар в Румания и Армения“.

2. „Асмунд начерта тия руни заедно с Асхейра, Торлейф, Торд и Ивар по заповед на Харалд Високи, без да гледа на забраната на гърците“.

Като приемаме заедно с рафна, че Харалд Високи в надписите е никой друг освен нашият Харалд Хардрад, ние ще си позволим да приспособим съдържанието на над­писите към историческите събития по следния начин· След пристигането си с императора в Солун, Харалд ще да се е покачил на кораби със своята дружина и, след като завладял пристанището Пирей, навлязъл в Атика и оттам почнал усмирението на въстанието в Елада, а може би, и в навпактската или никополската тема. Как е вървяло усмирението, ние нищо не знаем; от първия надпис ясно става, че страната била усмирена и че Харалд и неговите хора след това наложили върху жителите на страната, които възбунтували „гръцкия народ “, т. е. върху славяно- българското население, големи и тежки данъци.

След като изпълнил в зложената нему задача и заповядал да начертаяг нашите надписи въпреки забраната на гърците, Харалд се върнал в Солун, отгдето заедно с Михаил IV потеглил против Петър Делян, който се намирал при Остров. Там било дадено решително сражение, в което българите били съвсем разбити, сам Делян по­паднал в плен и бил откаран в Солун. Тогава императорът заедно с Харалд навлязъл навътре в България към Прилеп, гдето се била укрепила друга българска войска под началството на воевода Мануил Ивац, който бил издигнал в югоизточните проходи дървена дема – преграда, като мислил да даде решителен отпор на импе­ратора и по тоя начин да го задържи. Михаил IV обаче се явил с твърде голяма бързина, разрушил дървената преграда, разбил и разпръснал българския отряд и пленил Ивац. Но и с това поражение страната не била усмирена. Византийският император трябвало да превзема разни укрепени места навътре в страната. От М. Аталиата се научаваме, че Михаил IV в своето движение към север с големи сили достигнал до „Сардика, която тогава се наричала Триадица“ (Средец = София), като нападал от все сила на въстаниците и ги разбил. Според един разказ на „Стратегикона“, императорът срещнал при тоя град силен отпор при крепостта Бояна, над днеш. с. Бояна югозападно от София. „Има яка българска крепост Боян (Βοϊανός), пише Какавмен. Император кир Михаил, като навлезе в България на война и потегли към Триа­дица, достигна и до Боян. Там бяха именити и войн­ствени мъже българи; а техният воевода (έξάρχων) там беше тъй нареченият боткο (δ Βότκος). Като се окуражиха в своята храброст, те излизат вън от крепостта, за да се бият, като че ли се срамуваха да останат в крепост­та. Когато се завърза сражение и стана силна битка, тия именити българи обърнаха тил; а когато искаха да влязат във вратата на крепостта, наедно с тях влязоха и ромеите.

След като превзеха града (τήν πόλιν)J), те произведоха голямо клане“.

Това било последната съпротива, която българите ока­зали при новото покорение на отечеството им, поне засега друга не е известна. Българският народ , останал без глава и водители, принуден бил отново да се подчини под властта на византийския император. Михаил IV, след като „мощно покорил, пише Аталиат, страната им (на българите), която е обширна и голяма и с тесни проходи и се съпротивяла дълги години на предишните императори поради мъчното излизане от долищата в нея, и, като уредил работите в България и назначил стратези в темите, потеглил обратно за Цариград. На връщане, когато стигнали в Мосинопол, „императорът като награда за военните подвизи на Харалд, възвел го в сан спатаро-кандидат“. А пък в едно осмостишие на скалда Тиодолфа, което се намира в самото начало на Харалдовата сага, сам Харалд е право наречен „опустошител“ или „разорител“ на България (Bolgara brennir), което още веднъж свидетелствува, че той най-деятелно е участвувал не само в усмирението на въстанието, но и в страшното опусто­шение на България. От Мосинопол той потеглил за сто­лицата, в която той влязъл с бляскав триумф, посрещнат от целия град, като водел със себе си ослепения Петър Делян, съкрушения Мануил Ивац и други бъл­гарски пленници.

Така скоро било погасено българското въстание, поч­нато с такова въодушевение и с такъв голям успех, и България отново била присъединена към империята! С прискърбие и тоя път ние трябва да констатираме, че при­чината за несполуката на българите лежала в оня същия раздор между членовете на последната българска царска фамилия, в оная същата кръвна омраза между синовете на Самуил и Аарон, която докара и първото покорение от Василий II.

Какво е било положението на българския народ след усмирението на въстанието и изобщо станали ли са промени в него и какви, ние нищо не знаем; във всеки случай с известна достовярност можем да твърдим, че българите не ще да са получили онова вътрешно самоуправление, дадено от Василий II, защото то и преди въстанието вече не съществувало. Несъмнено е обаче това, че поне на първо време произволът на византийските власти и чинов­ници ще да е значително намалял, защото наскоро след усмирението както империята, тъй и България се избавили от своя притеснител Иван Орфанотроф. Наскоро след завръщането си от България Михаил IV Пафлагон се силно разболял и на 10 декември 1041 г. се поминал. Неговият приемник бил Михаил V Калафат (1041—1042), чиято първа работа била да лиши чича си от властта и да го изпрати на заточение, защото, макар и да достигнал престола с неговото усилено съдействие, обаче новият император искал самостойно да управлява, като се опре главно на народа. Но тая си цел той не само не успял да осъществи, но и въоръжил срещу себе си аристокрацията и тоя същия народ, на който той тъй много разчитвал, когато отстранил Зоя от властта и я изпратил на заточение. Избухналият бунт се свършил с това, че Михаил V бил свален, ослепен и покалугерен (21 април), а на негово место бил избран Константин IX Мономах на 12 юни 1042 год.

Щом завзел престола, Константин IX Мономах (1042—1055) издал прокламация по цялата империя, в която той обещавал, че ще пази законите и благосъстоянието на населението, а самоволието и грабежите ще преследва. След това той уволнил всички роднини на Иван Орфанотроф от длъжностите им, а самия него заповядал да ослепят и го изпратил на заточение на о-в Лесбос, гдето наскоро умрял. Известието за смъртта на Орфанотроф било по­срещнато с голяма радост от населението на империята, но промяната на византийското правителство едвали е могла да донесе нещо добро за българите. Ако ударът, който бе нанесен на българския народ при усмирението на въстанието в 1041 год., и да бил дотолкова силен, че за дълго време била отнета у него решителност за нови самостойни действия против Византия, все пак българите не изпущали нито един удобен случай, гдето те с могли да изтъкнат своята враждебност против своята владетелка.

И наистина, не се изминали още две години след уни­щожението делото на Петър Делян, и те на драго сърдце посрещат бунта на патриций Георги Маниак, един от най-видните византийски пълководци в онова време. Най-първо Георги Маниак се отличил като добър пълководец в Азия в борбата с азиатските араби. При Михаил IV той бил изпратен в края на 1037 или нач. на 1038 год. в чин катепан в Южна Италия, за да защищава тамшните византийски владения. Маниак с успех изпълнил възложената нему задача и в скоро време очистил Сицилия от арабите. Обаче за едно оскръбление, нанесено от него на патриций Стефан, шуря на императора и началник на византийската флота в Италия, заслужилият воевода, наклеветен във властолюбиви намерения, бил докаран в Цариград и хвърлен в затвор. Но под управлението на казания Стефан работите в Италия тръгнали зле, а Георгиевите приемници, Михаил докиан (1041) и Василий Вугиан, не могли да запрат нападенията на норманите, които в това време се бяха настанили между Неапол и Капуа и застрашавали южноиталианските владения на Византия. То­гава Маниак бил освободен, възведен в чин магистър и изпратен от Михаил V отново като дука на Италия. Той в скоро време успял да събере войска и да изгони норманите от византийските владения. Обаче неговият стар противник Роман Склир, брат на Склирена, лю­бовницата на Константин IX Мономах, опирайки се на влия­нието си при двора, сполучил отново да оклевети Маниака, и той бил извикан (в август) от Италия, на негово место бил назначен протоспатар Пард, царигражданин, който се ползувал с голямото разположение на импера­тора. Такова докачение заслужилият пълководец не можел вече да претърпи, и затова в 1042 г. той вдигнал бунт, в който два пъти неоснователно го обвинявали. Всички нападения на ромеите против войската на Маниака оста­нали без успех; напротив, той сполучил да разбие ромеите и да плени новия управител на Италия. Пард заедно с парите му, и след като го убил, прогласил се за император (септември). Той се опитал да завземе гр. Бари през октомври 1042 г., но не сполучил и тогава отишъл в Отранто.

Между това в Италия бил изпратен нов дука, магистър Василий Теодорокан, заедно с началника на флотата, и, когато те се приближили до Бари, Маниак „като прекарал на кораби войската си и излязъл в Драч, навлязъл (февруари 1043 г.) в България“ с намерение, очевидно, да побуни недавно усмирените българи и да потегли право за столицата. В скоро време той стигнал, без да срещне отпор, до Солун, гдето останал само два дена и се дръпнал навътре в Македония. Известието за появяването на Маниака на Балканския полуостров силно изплашило Константин IX Мономах. Най-първо той изпратил до Георги писмо, в което императорт обещавал нему и на привържениците му пълна амнистия и все­възможни милости, ако той само сложи оръжие. Виждайки в тия предложения само признаци на слабост и поддържан със съчувствие от страна на българското население, Маниак решително отхвърлил императорското предложение. Тогава Мономах решил със сила да се противопостави на узур­патора. Той изпратил силна войска под началството на пълномощния стратег Стефан Севастофор. Двете войски се срещнали при Остров, и в даденото сражение храбрият Маниак разбил съвсем императорската войска и я пръснал в разни страни. Но, когато Маниак почнал да ги заобикаля, за да им отреже пътя на отстъплението, неиз­вестно от кого била пусната една стрела, която пронизала Маниак в дясната страна, и той паднал мъртъв от коня. Главата му била отрязана и послужила за украшение в триумфа на Стефан Севастофор. Макар и да нямаме прави посочвания за участието на българите в тая граж­данска война, обаче едно това обстоятелство, че Маниак не срещнал никакъв отпор в българските земи, гдето той действувал, и получил свободен проход през тях, ясно говори, че българите се отнесли с голямо съчувствие към предприятието на Маниак и са пълнили редовете на него­вите войски.

Докато вървяла борбата с узурпатора Георги Маниак в югозападните български области, Източна България била посетена от други неочаквани гости. В началото на 40-те години на ХI век приятелските още от времето на вели­кия княз св. Владимир (980—1015) отношения между Рус и Византия били нарушени поради ощетяване интересите на руските търговци, а главно поради убийството на един от почтените гости в Цариград. Понеже тогавашният велики княз Ярослав Мъдри (1019—1054) не получил никакво удовлетворение от Константин IX Мономах, в 1043 год. той въоръжил голяма флота от ладии с многобройна войска от руси и варяги и ги изпратил начело с най-големия си син Владимир Новгородски и воевода Вииата против Византия. Според руския летопис, русите искали най-първо да направят десант при устието на Дунав , вероятно, с намерение да повдигнат и българите, но варягите се възпротивили на това и увлекли Владимир право срещу византийската столица. Обаче тая морска експедиция не могла да постигне целта си: при входа в Босфора рус­ката флота потърпяла пълна катастрофа. Една част от руската войска, която спочучила да се спаси на брега, на брой шест хиляди души, начело с Вышата решила да си про­бие с оръжие по суша път за отечеството си. Те потег­лили право на север, вероятно, по най-източния път близо до морския бряг, но били посрещнати от местния вое­вода (δρχων) на градовете и селищата по Дунав, вест Катакалон Кекавмен, на морския бряг при Варна; русите били разбити и обърнати на бяг, много били убити; около 800 души били хванати живи и, оковани във вериги, били из­пратени на императора, който заповядал много от тях да ослепят. Мирът между Византия и Рус бил сключен само след три години (1046), когато и пленниците били разменени.

Не по-малко се възползували българите, за да разклатят византийската власт на полуострова и от друг един бунт, който по грандиозност бил много по-опасен за империята, — от бунта на патриций Лъв Торник в 1047 г., защото тоя бунт носил в себе си елементи на разцепле­ние и враждебност между западната и източната, европей­ската и азиатската половини на империята, които отдавна вече съществували, но в дадения момент получили по-остра форма. Лъв Торник бил роднина на Константин IX Мономах, но заподозрян по разни придворни интриги в узурпаторски стремежи, бил изпратен за стратег-управител на една от източните теми. Обаче тая разпоредба на императора не могла да отстрани това, което се готвело в самия императорски дворец. Поддържан от сестрата на Мономах, Лъв Торник чрез своите привърженици влязъл в споразумение със стратезите на западните теми, които и повдигнали бунта. Правителството обвинило Торник като главен инициатор на тоя бунт и взело мерки, за да предупреди узурпацията: Торник бил извикан в Цариград, постриган за монах и оставен там да живее. Обаче неговите привърженици подготвили всичко, за да наредят избягването му от столицата: на 14 септември 1047 г. той се явил в Одрин и обявил бунт. Веднага се поч­нала агитация в негова полза, и страната на Троник взели много велможи от македонската тема и роднини негови. Съставена била доста силна войска, и Торник бил прогласен за император. Във войската му, освен ромеи, влизали и „варвари“, в които справедливо виждат българи, защото, според Псел, по обичаи си при проглашението Тор­ник за император те го издигнали на щит. Градовете от македонската и тракийската теми един след други почнали да минават на негова страна; само гр. Редесто оказал съпротива. В началото на октомври Торник се явил под стените на Цариград и го обсадил. В сто­лицата в това време нямало никаква войска; всички опит­вания да се намерят защитници на града и по тоя начин да не допуснат Торник да превземе столицата, не дали никакъви резултати; напротив, смущението в града било дотолкова голямо, че вратите на столицата вече били отво­рени за бунтовника. Обаче Торник не използувал това по­ложение, защото, желаейки да избегне кървопролитие, както си обяснявали съвременниците, той чакал гражданите сами да се предадат и да го признаят за император и тогава с царско великолепие да влезе в Цариград. Но тая тъкмо бавност погубила Торника и неговото дело. Докато той чакал под стените на столицата, византийското правителство пуснало в ход своите средства — интриги и подкупи, които дали добри резултати. Войниците и привържениците на Торник скоро почнали да го напущат и да минават на страната на императора. Като се уплашил, че армията му по тоя начин ще се разбяга, той дигнал една нощ лагера си и си заминал от Цариград. Той се опитвал да завладее Редесто, който не искал да признае властта му, но потърпял несполука и принуден бил да се оттегли навътре в страната. В това време пристигнали в Цариград войски от азиатските провинции и веднага тръгнали против Торник. Той бил вече изоставен под влиянието на разни милостиви обещания на императора от всички свои привърженици и поддържатели, освен иван Батаци, който запазил вярност към него до последна ми­нута. Напуснали го и българите, защото, когато били изпра­тени против бунтовника източните войски, те били поддър­жани от българския отряд, който ударил в тила на Торниковата войска. Най-сетне Торник и Ватаци, като изгу­били всяка надежда за съпротива, потърсили спасение в една от църквите на Българофигон (сег. Баба-Ески). Но от църквата те били извикани с хитрост, като получили клетвено обещание, че ще бъдат помилвани. Обаче, когато бунтовниците били доведени в Цариград, и Мономах погледнал на тях, в него закипяла омраза, и заповядал да ги ослепят, което било извършено в деня срещу Коледа. Така бил погасен тоя толкова на първо време опасен за Мономах бунт на Лъв Торник.

От тия бунтове, които ставали на Балканския полу­остров, българският народ не е могъл да очаква ни­какъви особени облаги; но в тях българите, като вземали активно или пасивно участие, са намирали средства, за да ослабват византийската власт в България и да поддържат омразата към тежкото чуждо иго. Освен това, по­неже в тях българският народ се явява като една сила, на която всеки един властолюбец е могъл да разчита и да се опре на нея, византийското правителство било принудено да избягва всяко ново дразнене и да бъде оттука, доколкото е възможно, легално спрямо него. Но не било само чуждото иго, с което българският народ трябвало да се бори; него го постигнал друг тежък удар, който му отнемал всяка възможност не само да се бори за своята сво­бода, но поне да подобри своето стопанско-икономическо положение. Това е новото нашествие на печенезите.

Съдържание: