x Второ голямо въстание на българите в 1072 г. и участието им в други политически движения

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ II

Второ голямо въстание на българите в 1072 г. и участието им в други политически движения

След усмирението на въстанието на Петър Делян в 1041 г. едва ли на българите са били оставени напълно онова вътрешно самоуправление, което бе им оставил и потвърдил с грамоти Василий II, и изобщо предишните правдини. Макар и да нямаме прави данни за положението на българ­ския народ в даденото време, все пак можем с известна положителност да кажем, че неговото стопанско-икономическо състояние е било крайно разнебитено през времето на варварските нашествия от 1048 до 1053 г., и след тях, от когато той трябвало да тегли двойно иго — византийско и печенежко, а също и по-сетне през 1064 г., когато бил подложен на грабежите и опустошенията на страшните узи. Тая мате­риална съсипия приготвяла почва за неговото национално обезличение, в което не малко спомагали и неговите управители. От Цариград се изпращали както за църквата, така и за страната управители—правителствени креатюри, на които централната власт е могла да се осланя сигурно, и които много повече залягали за интересите на държава и църква, откол­кото за доброто на подчинените тем българи, Така, след смъртта на архиепископ Лъв, бившия хартофилакс на великата църква Св. София и помощник на патриарх Михаил Керуларий (1043—1058) в борбата с римския първосвещеник, който бил „пръв от ромеите“, т. е. не българин, всички български архиепископи, въпреки църковната им неза­висимост, били природни ромеи и се назначавали направо от императора: в 1056 год. бил назначен (προεχειρίσατο) от им­ператрица Теодора (1555—1056) монах Теодул, родом от Икония от гр. Триполис, игумен на манастира Св. Мокия (в Цариград близо до Златните врата), който не се отличавал със своята ученост, но бил преуспял в божестве­ната мъдрост и в добродетелите. Но все пак неговото назначение от Теодора, без да съблюдава изборните форми, предписвани от каноните, предизвикало незадоволство в съвременниците, между които бил и Михаил Пселл; те нами­рали постъпката на императрицата противозаконна (παρανομείν) и го обяснявали с твърде ревностно отношение към самодържавната си власт. Теодул отбелязал своето управление с това, че построил горната част на църквата Св. София в Охрид, с помощта на някого си Иван Анчо (Άντζδ). Негов приемник бил Иван Лампин (ί Λαμπηνός, наречен по името на родния му град Λάμπη на о-в Крит), монах от планината Олимп (Витински), сподвижник и сътрудник на патриарх Иван Ксифилин (1064—1075). Той бил назначен (προχειρίζεται δ βασιλεύς) в 1064 год. от Константин X Дука. Тоя архиепископ оказал голяма услуга на императора: когато Никифор Василаки, който бе повдигнал въстание, дошъл от Драч в Охрид, гдето искал да се прогласи за император, Иван Лампин се противопоставил и не му лозволил да осъществи желанието си, и Василаки трябвало да напусне Охрид и да замине за Солун. След смъртта на Иван Лампин в 1078 год. император Никифор Вотаниат на негово място назначил (άντ’ αντοϋ δ βασιλεύς προεβάλετο) за архиепископ друг Иван с прозвище Аин (Αοινος = непиещ вино = трезви), игумена на Арицийския манастир (неизвестен). И четирмата тия български архи­епископи се изпращали направо от Цариград, надъхани с византийски църковни тенденции, които те се стараели или дори се задължавали да прокарват и да прилагат, така че Охридската архиепископия по тоя начин се обръщала от българска в гръцка; за националното българско духовенство били оставени само селските енории, гдето най-малко и почти никак не могла да се развива книжовна дейност. Еднички убежища за националната българска църква и книжнина оста­нали само манастирите —стари, каквито са били Св. Наум на южния бряг на Охридското езеро, Рилският св. Иван и други, и нови, основани през ХI и XII век в Северо­източна Македония, каквито са манастирите: 1. на св. Прохора Пчински, който се уединил в  под планина Козяк, гдето и днес се издига неговият манастир; 2. на св. Гавриила Лесновски, който се подвизавал в „ “ сега Лисец-планина, южно от Кратово при с. Злетово, и днес съществува и 3. на св. Иоаким Осоговски или Сарандапорски, който се спасявал в Осоговската пла­нина при р. Скупица, наричана обикновено Бабин-дол

“, сев.-изт. от Крива паланка, гдето се намира и днес тоя манастир. Тия три манастира, осно­вателите на които са били българи, наред със старите манастири, по-сетне през XII век, когато се засилва ромеизацията в западните и югозападните български земи, стават центрове на българщината и нейни крепости за борба с ромеизма.

Светските наместници-управители на България, които не по-малко са съдействували за ромеизацията на българския народ, за даденото време са известни: Никифор Протевон (Νικήφορος Πρωτεύων), приемникът на синкелла Василий Монах, който загинал, както се каза, в 1053 год. в сражението с печенезите при Велики Преслав. Тоя българ­ски наместник-управител бил изтъкнат като кандидат за преемник на Константин IX Мономах, и затова в края на 1054 год. пред смъртта на тоя император и с негово съгласие Никифор Протевон бил извикан от България в столицата; но в това време привържениците на импера­трица Теодора сполучили да я доведат в Цариград и да я обявят за самостойна императрица. Извиканият Проте­вон на път за столицата бил арестуван в Солун и от там бил направо изпратен на заточение в манастир Кузина в Тракисийската тема (Мала Азия). Кой е бил след него български наместник-управител, не е известно. От Никифор Вриения само узнаваме, че след като Исаак I Комнин станал император, той почел брата си Иван Комнин (бащата на Алексий I Комнин) със сан куропалат и го назначил за началник на западните войски (άρ­χοντα τών τής δύσεως στρατευμάτων), или доместик на схолите (по-късно велик доместник). В тая си длъжност Иван Комнин „оставил със своите дела незабравими спомени и за тракийци, и за македонци, и за иллирийци, и за българи — началствуващи и подчинени; за жал ние не знаем, в какво са се изразили тия негови дела, но трябва да се пред­полага, че те са били добри и полезни, и затова са оста­вили незабравим спомен, с други думи, през царуването на Исаак I Комнин (1057—1059) положението е било сносно, което, може би, се е дължало до известна степен и на не­говата съпруга императрица Екатерина, българка, дъщеря на цар Иван-Владислав.

При Константин X Дука в 1065 или 1066 год. нами­раме китепан на България Андроник Филокалес (’Ανδρόνικος Φιλόκαλη:), известен като помирител между импе­ратора и протоспатария Никулица Делфина — ларисец. Последният в 1076 год. го намерил в крепост Петърско силно изплашен поради почналото се тогава въстаническо движение между власите в сев. Тесалия, защото се боял да не би самият Никулица да се присъедини към въстаниците. След него в края на царуването на същия император бил назначен за дука на Сардика (Средец) споменатият по-горе патриций, но тогава вече вестарх, Роман Диоген, син на Константин Диоген, втория наместник-управител на България, от втората половина на 1066 и през 1067 год., който в тая длъжност решил да тури в изпълнение отдавнашната си мисъл. Като виждал неспособността на цариградското правителство, което не било в състояние да защити държавата от външните й врагове, Роман замислил с помощта на местното бъл­гарско население и на печенезите да извърши държавен преврат и да заграби върховната власт. Тая мисъл той таил в себе си, докато бил жив Константин X Дука, т. е. до май 1067 г., но след това той явно почнал да се приготвя за делото, като влизал в споразумение с местните жители и с военни люди. Обаче един арменец, който бил посветен в цялата работа, му изменил и почнал да доказва на местното население, т. е. на българите, че Диоген замислил да ги предаде на печенезите, с които той се намирал в преговори. С помощта на настроените така враждебно местни жители, които след разкриването на замислите му, разбира се, се отказали да го поддържат, арменецът сполучил да арестува Диоген и в надежда за голяма награда, откарал го в столицата и го предал на правителството на императрица Евдокия. Роман диоген бил подложен на съд, съзнал се във всичко и бил осъден на смърт. Но по желанието на същата Евдокия смъртното наказание било заменено със заточение в Кападокия, отгдето той водел потеклото си. На Рождество обаче същата 1067 г. той бил извикан в Цариград и, издигнат в чин магистър, бил назначен за стратилат, а на 1. ян. 1068 год. бил официално прогласен за император. Кой е бил наместник-управител на България при Роман IV Диоген (1068—1071), не се знае; но в началото на цару­ването на Михаил VII Парапинак (1071 — 1078) бил изпратен за дука на Скопие Никифор Карантин.

Всички тия управители гледали на България като на най-добра покрайнина в империята, за да си съставят ка­риера, а също и за да си съставят добро материално по­ложение. Освен това България е била страната, отгдето се добивала поддръжката на империята, особено за попълване византийската армия и за поправяне държавните финанси. Войската на Роман IV, която била отредена за борба с турците-селджуци в Мала Азия, се състояла освен от франки, варяги и узи, още и от българи, а после ги срещаме във всичките почти войски на разни претенденти на визан­тийския престол, които са действували на Балканския полу­остров . Според сполучливата характеристика на Ф. Рачки, в това време „между българи и ромеи настанали такива отно­шения, каквито могат да бъдат само между един угнетен, но дишащ с отмъщение народ и един припознат, но угрижен победител“. Но българският народ бил оставен сам на себе си и немало на кого да се надява, за­щото не останал вече никой от членовете на царския му род, който да се чувствува за българин и да го защити от своеволието на неговите управители. И наистина, от си­новете и внуците на Иван-Владислав в даденото време са известни:

1. Алусиан, след несполучливата и изменническа намеса във въстанието на Петър Делян, както видяхме, се върнал във Византия облагодетелствуван от императора. Каква е била съдбата му след това, нищо не се знае засега, защото оттогава неговата личност изчезва от историческата сцена, на която сега вместо него изстъпват него­вите деца. От брака с арменката Алусиан имал една дъщеря, която била женена, според Скилица-Кедрина, за Роман IV Диоген, преди тоя да се ожени за Евдокия жената на Константин X Дука, и да стане император, т. е. преди 1067—68 година. От нея Роман Диоген имал син Константин, женен в 1068 год. за Теодора Комнина, дъщеря на Иван Комнин и сестра на Алексий I Комнин. Той през царуването на баща си участвувал и бил убит в похода на шуря си Исаак Комнин против турците в 1069 год. Освен дъщеря Алусиан имал и двама синове, Василий и Самуил.

Първият Василий, в началото на царуването на своя зет Роман IV Диоген, бил управител в гр. Едесса, главен град на тема Долна Мидия или още тема на „Поевфратските градове” по горното и средно течение на р. Евфрат — най-източната област на византийската империя в ХI век. Той се прославил с бляскавата отбрана на гр. Едесса, когато го обсаждал турският султан Алп-Арслан в 1068 год. Ако нашата идентификация на тоя Василий, сина на Алусиан, с магистър Василий Придунавски, който се споменува в гръцката приписка от 1059 год., не се опро­вергае, то ще трябва да приемем, че Василий Алусиан още при Исаак I Комнин (1057—1059) бил на служба в чин магистър в темата на Поевфратските градове и от там е защищавал източната граница на империята против турците.

Другият Алусианов син с а м у и л ъ или, както сам се нарича в моливдовула си, Самуил Алусиан, в чин вестарх заемал през царуването на Роман IV воен­на служба в тема Армениак. Той участвувал в похода на императора против турците в 1068 год. и, след като мелитинският стратег умишлено се отказал да окаже своевре­менно отпор против нападението и разграбването на гр. Аморион от турците през декември 1068 год., Роман IV отнел от него главното командуване и го предал на Самуила Алусиан, като на свое предано лице. Но последният особено се отличил при усмирението бунта на ромейския наемен пълководец, нормандеца Роберт Криспин в 1069 год., за което Роман IV го издигнал в чин проедър и го назначил за дука или командуващ на намиращите се тогава в тема Армениак пет западни ромейски легиони, а също и тамошните наемни войски, както тогава се установя­ва от достигналия до нас негов моливдовул, който носи надпис: vεοτόκε, βοήvει τψ σφ δούλψ Σαμουήλ προέδρψ καί δουκί τψ Άλουσιάνψ, τ. е. „Богородице, помагай на твоя раб Самуил Алусиан, проедър и дука“. В тая длъжност Самуил останал не по-късно от 1071 год., когато след свалянето на Роман IV той, като негов роднина и предан човек, бил отстранен от длъжност под натиска на враждебно настроената към тоя император придворна партия и изгубил всяко политическо значение; затова и неговото име, както и на брата му Василий, нийде повече не се среща в историята на Византия.

2. Аарон, третият син на цар Иван-Владислав. Как е вървял животът му след откарването му в 1018 год. в Цариград заедно с братята и сестрите му, засега нищо не е известно; но, според думите на известния негов надпис в Ани от 1055—1056 год., че той „в цвета на красотата и в годините на своята младост дошъл на Изток в тая хубаво изградена крепост Ани“, ще трябва да приемем, че той още в юношеската си възрст бил изпратен от Цариград в източните области на империя­та, респек. в Иверия в гр. Ани, обаче не като управител на тоя град, както разбира М. Ласкарис, а изоб­що на служба. Той става известен тепърва през царуването на Константин IX Мономах, когато в чин „вест“ (βέστης) се явява управител на тема Горна Мидия и Васпуракан и като такъв много и сполучливо воювал против турците- селджуци. Затова Скилица го характеризира на едно место като „мъж храбър, разумен и опитен във военната битка“, а на друго место като „мъж закален в много боееве“. Така между 1047 и 1049 г., когато турците засилили нападенията си върху Армения, след като ромейските вой­ски били изтеглени оттам в Европа против въстаналия Лъв Торник, Аарон, подпомогнат от управителя на Иверия, Катакалон Кекавмен, удържал бляскава победа над емир Асан, който паднал убит, а войската му била раз­пръсната. Наскоро турците начело с брата на султан Тогрул, Ибрахим Инал, предприели нов поход, обаче съединените сили на Аарон, Кекавмен, арменеца Григорий, управителя на Месопотамия, син на Васага, и ивериеца Липарита не могли да издържат и в сражението при Капетру на 18. септември 1048 год. потърпели пълно поражение, отговорността за което някои хвърляли върху Аарон.

Не много след това, както се предполага в 1049 год., когато Катакалон Кекавмен бил извикан начело с източните войски на помощ на Константин Арианит против печенезите, Аарон бил назначен за управител на Иверия и управлявал с титла магистър. За своята дейност, като иверски управител, ето какво пише той в от него съставения надпис на арменски, който се намирал доскоро на външната стена на съборната църква в Ани: .По волята и милостта на Бога, аз, магистър Аарон, възвеличен от преславните царства, в цвета на красотата и в годините на моята младост дойдох на Изток в тая хубаво изградена крепост Ани, издигнах всичките й стени, като я укрепих с кули от камара камъни на здрава дълбоко заложена основа. И на свои в голямо количество изхарчени средства аз с труд прокарах изобилна вода вътре в тая крепост за радост и разхлада на жадните. Аз донесох грамота за свободите със златен печат от самодържавната порфирородна царица относно налозите върху къщите на тоя град и относно десетъка, които те давали ежегодно в размер на осем литри; а също по просбата на подвластните аз отмених и изискването на два литра, които внасял мутасибът (контролорът). Това е всичко“. Споменуваната в тоя надпис императрица е могла да бъде само Теодбра, сестрата на Зоя, следов. надписът се от­нася към 1055—1056 год., при това се предполага, че над­писът е бил издълбан, когато Аарон е напущал иверия, за да заеме длъжността управител на Едесса, както това се установява от един негов моливдовул, като „магис- тър и дука на Едесса“. Но и в тая длъжност той не останал дълго, защото в 1057 год. ние го срещаме в Цариград в същия чин магистър, гдето той взима активно участие в борбата на Исаак Комнин с Михаил VI Стратиотик, който изпратил Аарон против своя съпер ник заедно с други византийски пълководци, но разбит от Исаак в сражението при Никея (на 20. август 1057), се върнал в Цариград с остатъка от войската. След вцаряването на Исаак I Комнин, който бил женен за Аароновата сестра, както ще видим по-долу, Аарон бил повишен в чин „проедър“ от новия император, а след смъртта на управителя на Месопотамия, магистър Григория, сина на Васага, от рода на Беглавуните, в 1058 год. бил изпратен за приемник негов, за да победи успешно борбата срещу постоянно нападащите по тая граница турци. След абдикацията на Исаак I Аарон не изгубил своята важна роля, защото между 1066 и 1073 год. той бил изпра­тен в Иверия по случай женитбата на Михаил VII Дука за Марта или Мария, дъщерята на иверския цар Георги Багратъ IV.

Кога и где е умрял проедър и дука Аарон, засега остава неизвестно; но той оставил потомство. Той имал син Теодор, който в царуването на императрица Теодора (1055 —1056) бил управител на тема Тарон (на изт. от тема Месопотамия и западно от ез. Ван) и рано умрял от рана, получена в едно сражение с турците. Недавна обнародваният моливдовул, който носи надписъ: [f v(εοτό)κε β(οή)v-(εi)] [`Ρα]δομιρψ (π) ροέδρω (καί) | δoυκί τφ | Άαρών, т. е. „Бо­городице, помагай на проедра и дука Радомира Ааронъ“, по аналогия с моливдовула на Самуил Алусиан, ясно говори, че Аарон е имал още един син Радомир, който, ако се съди по чина и длъжността му, е заемал също висока военна служба. Родът на Аарон дълго време не се прекратил, защото Анна Комнина говори за по-късните ’Apωνιοι έκείνοι — „за известните Аароновци“, от които произлизал авторът на съзаклятието против живота на Алексий I Комнин в 1107 год., някой си Аарон, за когото се казва, че бил от незаконнородените, заедно с брата си Теодора. След своевременното откриване на съзаклятието и двамата били интернирани в гр. Анхиал. Твърде вероятно е пред­ положението, че единият от тримата сътрудници на арменския превод на тълкуването на св. Иван Златоуста върху св. Иван направен през 1112 г., а именно гъркът Теофил, който се намирал в Месопотамия и е означен като „секретар и протонотар на дука Аарон“, да е бил такъв на последния Аарон поради близостта по време, а това по­казва, че и той ще да е заемал важна длъжност при Алексий I Комнин.

3. Траян (и Троян), четвъртият син на цар Иван-Владислав. По жена си той бил роднина на знатните византийски родове Контостефановци, Аваллантовци и Фоковци. Той имал дъщеря Мария, която, според думите на Никифор Вриений, „била най-красивата и най-умната от всички жени, съединявала с външната хубост и вътрешна красота и блестяла, освен със знатността на рода си, още и с добродетелна чистота и приятен нрав “ ; а Анна Комнина казва, че тя „имала корена на своя род в България и дотолкова привличала със своята красота и стройността на телесните части и членове, че нито една (жена) по онова време не бе се явила по-красива от нея“. Тя била жена на Андроник Дука, син на кесар Иван дука, брат на император Константин X Дука, и имали три дъщери, от които първата Ирина била женена за император Алексий I Комнин, втората Анна — за Георги Палеолог, а третата Теодора още като дете била покалугерена, и двама синове — Михаил и Иван, които при Алексий I Ком­нин, както ще видим по-нататък, играли важна роля.

4. Радомир, петият син на цар Иван-Владислав, когото несъмнено ще трябва да видим в споменувания у Анна Ροδομηρός, която за него пише: „тоя мъж, който излиза от българите, е благороден и по майчина страна е родственик на императрицата и нашата майка“. И тъй Анна ни представя тоя Родомир като такъв , който непосредно излиза от българите, т. е. от ония българи, които били доведени във Византия след покоряването на България, членове на последния български царски род, защото, когато го­вори за внуците на Иван-Владислав, тя употрябява израза: τά πρώτα τοϋ γένους έκ των Βουλγάρων έχειν, Τ. е. „началото на рода си има от българите“. Що се отнася до роднинството на Радомира с императрица Ирина, която се разбира в приведената цитата, именно съпругата на Алексий I Комнин и майката на самата Анна, то се определя така: думата μητρόvεν по никой начин не може да се отнесе към самия Радомир, както и Дюканжъ това посочи в бележките към Алексиадата а само към τής Αύγούστης, т. е. към импе­ратрица Ирина, защото майката на последната, Мария, била, както видяхме, братова дъщеря на Радомира, или роднинството се установява тъкмо по майчина страна на Ирина, а това иде да потвърди несъмнената идентификация на Аниния Родомир с Радомир, сина на Иван-Владислав. Освен това Анна ни съобщава още, че „Радомир някогаси отдавна бил уловен от турците и, като прекарал дълго време с тях, научил и езика им“, от което ясно става, че и той, както и брат му Аарон, е живял в източните области на империята и постоянно е воювал с турците. Но, за жалост, за неговата дейност знаем твърде малко, и то само от царуването на Алексий I Комнин, а именно, той взел участие в знамени­тото сражение при Левунион на 29 април 1091 год. про­тив печенезите и, въпреки старческата му възрст, в 1097 год. бил изпратен от Алексий I, когато Боемунд обсаждал Никея, да води преговори с турските защитници на града, защото е знаел езика им. След 1097 год. име­то му вече не се среща и трябва да се предположи, че на­скоро е умрял.

5. Иван Владислав е имал още един 6-ти син, но за него нищо не се знае — дори името му е неизвестно; ве­роятно, още като дете ще да е умрял.

6. От шестте дъщери на цар Иван-Владислав известна е по име само най-старата — Екатерина, която се отличава със своя благ и строго набожен характер; тя била съпруга на император Исаак I Комнин. След отри­чането на мъжа й от престола тя успяла да го убеди да приемат монашество; той постъпал в Студийския манастир, и тя, като монахиня с името Ксения (а не Елена), прекарала живота си в манастира Мирелей. Те имали син Мануил, който твърде рано се поминал, преди още баща му да стане император, и дъщеря Мария, която заед­но с майка си се постригала за монахиня и прекарала живота си в същия манастир.

7. За другите пет сестри на Екатерина знаем само, че една от тях била женена за Роман Куркуа, участник в придворното съзаклятие в 1026 год. и тогава бил ослепен. Също така и за съдбата, както на двете дъщери и незаконнородения син на Самуил, тъй и за четиримата синове и двете дъщери на Гавриил-Радомир нищо се не знае.

Колкото и да са били споменатите потомци на Иван-Владислав влиятелни при византийския двор поради висо­кото си положение, те не са могли да бъдат полезни за българите, защото, намирайки се далеч от отечеството си, у тях не бе останало нито частица национално чувство, което би ги подбудило да промислят за своя народ , а пък положението на тоя народ ставало все по-тежко, и той бил принуден отново да се обърне към самозащита. Както по-рано българският народ, силно притесняван, според думите на Скилица, не можел да понася алчността на Орфанотроф, и българите прогласили Делян за цар, тъй и сега той не можил да понася користолюбието и насилията на импера­торския любимец, логотета на дрома Никифор или още Никифорица, фактическия управител на империята, който „разполагал с голямо влияние пред императора, разпореждал се за всичко в държавата, предписвал дори и на самия император това, което той требвало да върши, и раздавал чинове и пронии, комуто искал, като вземал срещу това не малко подкупи“. Понеже въпреки всичките оплаквания на населението императорт не предприемал нищо против самоуправството на Никифорица и се занимавал само с детински забави, българите най-сетне решили да въстанат.

Въстанието било подготвено от българските първенци (οί κατάτήν Βουλγαρίαν προέχοντες) в Скопие начело с Георги Войтах или Войтях, който произлизал от рода на по- раншните кавхани. Те, очевидно, използували немарливостта и разпуснатостта на тогавашния управител на България, дука Никифор Карианит, който резидирал в Скопие, но още повече това обстоятелство, гдето през последните три години (1068—1071) вниманието на Роман IV Диоген било изключително съсредоточено към източните граници на им­перията, в Азия против турската опасност, където били изтеглени всички почти военни сили от Европа. Не по-малко помогнали на българите и почналите се към това време на­падения на маджарите във владенията на империята, в северозападните български области, — нападения, които, очевидно, така също се намирали във връзка с това, гдето ромеите били завзети сериозно на източните граници. Така, в 1068 г. маджарският крал Саломон навлязъл, очевидно, в Сремската област и превзел някакъв град български, под който трябва да разбираме Сирмий (слав. Срем); но от там той бил отблъснат от „българи и гърци“, т. е. от местните жители и византийския гарнизон, и градът бил с хитрост повърнат. В 1071 г. Саломон заедно с херцог Гейза отново навлязъл в Сремската област, но против тях цариградското правителство напратило пече­нези, т. е. от ония печенези, които били останали да живеят в България, по искането на белградския воевода Никота (вм. Никита), защото отпосле маджарите него обвиня­вали за това нападение. Печенезите, като стигнали в Белград (Alba Bulgarica), преминали р. Сава, навлезли в полето Бузиас (около гр. Вуковар, сега в жупания Сремска) и, като награбили много пленници и плячка, откарали ги в земята си. Поради това в 1072 год. Саломон отново нападнал българското царство, т. е. навлязъл отново в Сремската област, завладял гр. Сирмий (сег. Митровица), преминал Сава и превзел след една тримесечна обсада Белград. Според маджарските извори, Михаил VII изпра­тил посолство с предложение за мир, но маджарите от­хвърлили това предложение и проникнали на юг чак до Ниш. На връщане те отнесли със себе си от мощите на св. Прокопия ръката на светията и я оставили в църквата св. Димитър в Митровица. Като сетнина от тоя поход било това, че маджарите присъединили към държавата си българската област Срем, след като се отказали от Бел­град, така че р. Сава станала граница между Византия и Маджарско. Тоя победоносен поход на маджарите още повече насърчил инициаторите на въстанието и осигурил тила им, понеже за тях било ясно, че от север не ги заплашва никаква опасност.

След като въстанието било обмислено и решено, първият въпрос, който се изпречил пред неговите инициа­тори, бил: кого да обявят за цар, около когото въстани­ците биха се групирали и който би ги повел смело в бор­ба с ромеите за освобождение. Колкото и да е бил Георги Войтех популярен в народа, той все пак, както изглежда, се отказал от тая голема чест въз основа на практиката, че българите имали обичай да доверяват властта над себе си само на лица от българския царски род, обаче та­кива в дадения момент вече нямало в България, а пък ония, които се намирали в другите части на империята, отдавна били изгубили националното си чувство, а оттука и всякакъв интерес към съдбата на българския народ . Поради това, като не се уповавали на своите сили и виждали необходимост от външна помощ, от една страна, а от друга — за да не се предизвикат завист и разпри при из­бора на някого изпомежду си, инициаторите на въстанието се обърнали към зетския княз Михаил (ок. 1050—1081), сина на Стефана Войслава, като владетелен и силен господар на Зета, Захълмие, Травуние, Раса и бившия импера­торски град Котор, „да им помогне и съдействува, а също да им даде сина си да го прогласят за цар на българите (βασιλέα Βουλγάρων) и по тоя начин да се освободят от робството и жестокостта на ромеите“. Не по-малко са подбуждали българските първенци в Скопие да се обърнат към зетския княз с горната просба и роднинските връзки на княз Михаил с последния царски род: Михаиловата майка е била внучка на цар Самуил и дъщеря на зетския княз Иван-Владимир и Теодора Косара.

Княз Михаил възприел на драго сърце българското предложение. Като събрал една дружина от 300 души свои хора начело с воевода Петрила, той ги предал на си­на си Константин, наричан още Бодин, който бил, според дуклянския пресвитер, най-малкият от седемте си­нове на Михаил от първия му брак, и го изпратил в България. Константин Бодин с дружината си пристигнал в Призрен, гдето българските първенци от Скопие се събрали начело с Георги Войтях и го прогласили за свой цар и вожд, като при това променили името му на Петър, вероятно, в чест на Петър Делян. Тогава през ранната есен на 1072 год. било прогласено и въстанието.

Щом се научил за извършеното в Призрен, управите- лт на България, дука Никифор Карантин, веднага взел своите подчинени стратези и с българските войски потеглил към центъра на въстанието. Но той поради своята бавност и неспособност не можал нищо да извърши. Затова от Цариград бил изпратен друг дука на негово место, Да- миан даласин, който трябва ло да се съедни с ка­рантина и заедно да действуват против въстаниците. Но Даласин се отнесъл към Карантина с голямо пренебре­жение и дори оскърбително и подигравал офицерите му, като ги наричал на присмехъ пъзлювци, затова той самичък се при- готвил за бой и веднага нападнал сръбския отряд. В ста­налото голямо сражение ромеите били разбити и обърнати на бяг; много ромеи и българи паднали убити, но още по­вече били пленени, в това число и сам дука Дамиан Даласин, някой си Проват, Лонгобардопул (от южноиталианските лонгобарди, т. е. от норманите) и други много­бройни; освен това и целият ромейски лагер попаднал в ръцете на победителите и бил съвсем разграбен. Тоя пръв успех, който предал в ръцете на въстаниците гр. Скопие с окръга му, повдигнал твърде много духа на българите, които сега открито вече прогласили Бодина за български цар (βασιλεύς Βουλγαρίας, Bulgarinorum imperator), като чрез тоя акт се отказали да признават върховната власт на ромейския император.

След това въстаниците се заловили да освобождават и другите български градове и области. В Призрен те разделили войската си на две части, от които едната под личното предводителство на Бодина трябва ло да насочи марш­рута си към Ниш, като имала, очевидно, за задача освобождението на северна Придунавска България, а другата част под командата на воевода Петрил потеглила на юг в югозападните български области. След като преминал Шар планина, вероятно, през Полог, Петрил най-първо се явил пред Охрид и лесно го превзел, защото стените на тоя град се намирали в развалини още от времето, когато Василий II ги разрушил, „понеже се боял, казва Скилица, да не би българските царски дворци в Охрид да послужат като голям център за въстание“. Петрила бил приет с почести от местните жители, които не се забавили да признаят бодина за цар. От Охрид той се явил пред кр. Девол, която също така без съпротива се присъединила към въстаниците, а оттам с голяма бързина потеглил към Костур, гдето се били събрали местните воеводи, които държали с ромеите, а именно, охридският стратег Мариан и Деволският — патриций антипат Теогност Вурца; те заедно с костурския воевода се укрепили добре в крепостта и чакали да посрещнат неприятеля. При тях се намирал и Борис Давид, оче­видно, българин, и много други, които, изплашени от зака­ните на въстаналите българи, потърсили убежище зад стените на природно укрепения Костур. Когато Петрила пристигнал тук с многобройната си българска вой­ска и почнал да се готви за бой, ромеите го изпреварили: те излезли от крепостта и го нападнали ненадейно. Войската на Петрила не могла да издържи тоя неочакван и силен удар и се обърнала в бягство; много българи били избити, а ромеите сполучили да хванат жив воеводата, който заемал второ место след Петрила, и окован във вериги го изпратили при императора. Сам Петрила след поражението потърсил спасение в бягство и през непри­стъпни планини сполучил да се върне в Зета при княз Михаил.

Това поражение и разнебитване на южната войска било съдбоносно за цялото въстание. Бодин, наистина, съгласно с първоначалния план, достигнал до Ниш и завладял тоя важен град-крепост, като грабел всичко, каквото му попадало по пътя; а ония градове, които се отказвали да му се покорят като на български цар, той разрушавал и опустошавал. Обаче той не можел да отиде по-нататък, защото в Цариград не са се оболщавали, че с костурското поражение е потъпкано въстанието; напротив, там била образувана силна армия, съставена от „македонци, ро­меи и франки“ и под командата на новоназначения катепан на България, вестарх Михаил Саронит, била изпратена против Бодина. Но Саронит най-първо насочил действията си не против последния, а против град Скопие, резиденцията на българския управител, защитата на който била поверена на Георги Войтях. Ромейската войска се разположила пред града и го обсадила. Защитникът на града, като виждал, че не ще бъде в състояние след унищожението на южната войска при Костур да противо­стои и да издържи обсадата, очевидно, присторно приел предложението на Саронита да му предаде града, след като получил от последния честна дума, че няма нищо лошо да го постигне. Саронит завзел Скопие, който сега ставал за него база за по-нататъшни действия против Бодина, и вече обмислял плана, как и отгде да почне тия действия. Между това Георги Войтях, казва Скилица, като се разкаял, загдето тъй постъпил и взел страната на ромеите, тайно известил Бо­дин в Ниш за станалото в Скопие и го повикал по. скоро да се яви при него, в Скопие, за да изколи жестоко и безжалостно до един хората на Саронита, които прекар­вали времето нехайно и безгрижно, понеже считали, че побе­дата е спечелена за тях. През зимата, понеже бил вече декември месец, по снега Бодин от Ниш веднага потеглил към Скопие, но Саронит, известен своевременно за това движение, излязъл с всичката си войска против българите. В местото наречено Таонионъ (Ταώνιον, в юж­ната част на Косово поле, сега Паун) Саронит дал сра­жение, в което едва ли не всички българи били избити, и сам Бодин попаднал в плен . Княз Михаил се опитал да помогне на сина си, като дал войска от сърби и нормани на Лонгобардопула, който след пленението му при Призрен, отведен при зетския княз, останал на служба у него и дори се оженил за дъщеря му, и го изпратил против ро­меите; но от това нищо не излязло, защото Лонгобардопул се отметнал и отново преминал на ромейска страна.

Така главните водители на въстанието попаднали в ръцете на византийците, още преди да се свърши 1072 година. Бодин във вериги бил откаран в Цариград заедно с георгия Войтех, който не можил да издържи жестоките об­носки и мъчения, с които ромейските войници му отмъща­вали, загдето повикал Бодин в Скопие, и по пътя още за столицата умрял. Бодин пък, след като стигнал в Цариград, бил затворен в манастира св. Сергий, но оттам наскоро бил предаден на току-що назначения антиохийски дук Исаак Комнин и отведен на заточение в Антиохия. Но, понеже Исаак Комнин, завзет с борбата против турците и с усмирението на вълненията в Антио­хия, не особено строго и зорко вардил бодина, то княз Михаил сполучил с помощта на наети с пари венециански моряци да освободи сина си и да го върне в отечеството му, а след смъртта на баща си Бодин завзел зетския престол (около 1081 г.).

С пораженията при Костур и Таонион бил нанесен решителен удар на българското въстание. Сега оста­вало на ромеите да свършат и с ония българи, които мислили все още да се опират. И за окончателното поту­шаване на това въстание Михаил VII назначил за упра­вител на „целата българска страна“ с титла дука и с особени пълномощия Никифор Вриения, по-сетнешния претендент на византийския престол, „та да се обуздае засилилият се славински народ“. Тоя пълководец бил известен като добър и изкусен войник: преди повече от 20 години той се бе борил против печенезите (1051) и унищожил техните орди, а после с Роман IV Диоген воювал също така успешно против турците в Азия (1071)· И наистина, Никифор Вриений оправдал надеждите, въз­лагани на него от императора. „Той, пише неговият внук, в едно късо време след пристигането си в България до­толкова усмирил „славинския (т. е. българския) народ“, че последният веднага преклонил врат под ромейския ярем и бил доволен, че (Вриений) управлявал работите в България“. Какви мерки е употрябил Вриений за умиротворението на страната, неговият внук не посочва; но от думите на Скилица не е мъчно да се установи, че тия мерки ще да са били доста строги. Императорските наемни войски, състоящи от германци и франки (нормани), пише Скилица, като се нахвърлили върху страната, разрушили останалите в Преспа български дворци и ограбили тамошната църква св. Ахиллий, построена от цар Самуил, без да пощадят някоя от светините в нея, от които някои били въстановени (върнати), а другите войската ги разделила и ги преправила за собствена употреба“. Въстанието било потъпкано през 1073 год., но кога точно, остава неизвестно.

И тъй, второто голямо въстание на българите се завършило също несполучливо, както и първото. Причината на тая несполука трябва да се търси в непредпазливото разделяне на военните сили, чрез което била дадена възможност на ромеите да ги разбият по части; но няма съмнение, че главната причина се крие в отсътствието на единодушие и съгласие у самите българи: в редовете на византийските войски е имало, както видяхме, много българи, които отивали да се сражават против своите съотечестве­ници. Това странно наглед явление ще трябва да обясним по-скоро като резултат от засилилата се към това време ромеизация, която бе почнала вече да пуща своите корени между българското население, и особено в горните слоеве, чрез църквата и светската власт, отколкото като резултат от нежелание на тогавашната българска интелигенция да се подчини на един цар от сръбско потекло, както някои мислят. И наистина, в даденото време — втората половина на ХI век — ромеизацията се бе особено засилила в западните български земи от градовете освен гр. Триадица — Средец, като главен и административен център, още и от Велбужд при епископ Никифор, който се отличавал със своята ученост, през 70-те години. От тия тъкмо центрове стрелите на нейните проводници били насо­чени главно против българските манастири и преди всичко към най-стария от тях — Рилския, главното българско национално средище.

Според житието на св. Иван Рилски, написано от средешкия управител Георги Скилица през втората поло­вина на XII век, при Михаил VII Дука Парапинак (1071 —1078) последвала царска заповед, да се пренесат мощите на св. Иван от манастира му в Средец, с която манастирският игумен се съгласил, защото на сън му се явил „великият между изпостниците“, т. е. самият св. Иван, като му заповядал да пренесе ковчега с мощите му „в Средечьскыи град“, и там да ги положат над земята, т. е. да ги не заравят в земята, както те са били в манастира, и да не забраняват на дохождащите на по­клонение да ги виждат. Колкото и мъглява да ни представя Георги Скилица причината за бързото съгласие на игумена, като прибегнал към мистическо обяснение, все пак цар­ската заповед несъмнено е била категорична, а може би и заплашителна, и поради това игуменът не е могъл да не се съгласи с тая заповед. Коя е била причината, която на­карала Михаил VII Дука да издаде такава заповед, Георги Скилица също така не отбелязва. Обаче, като се вземе предвид това, че в царуването тъкмо на тоя император било вдигнато в 1072—1073 год. голямото българско въстание с център Скопие начело с българския първенец-воевода Георги Войтех, което се свършило, както видяхме, катастрофално за българите, може с известна достоверност да се приеме, че тогавашният средешки епископ използувал това събитие, за да изпроси от императора казаната запо­вед за пренасяне мощите на св. Иван от манастира му в Средец като наказание на бунтуващите се и непокорни българи. Тоя средешки епископ несъмнено е бил оня същият Михаил, който подир 3—4 години (в 1078 год.) бил убит от въстаналия пловдивски павликянин Лека, когато той в пълно архиерейско облачение уговарял, според византийските извори, средешкото население да остане верно на императора. Близостта на тия две събития — пренасянето на мощите в Средец и убийството на еп. Михаил, както и обстоятелството, че в средешкото въстание през 1078 г. пострадал тъкмо последният, не само право сочат на тяхната вътрешна връзка, но и ясно показват, че тоя именно средешки епископ е бил оня, който си позволил така безправно и брутално да посегне върху българ­ската народна светиня и да наскърби тъй грубо националното чувство на българите; а от това ясно става, че бъл­гарското местно население не така лесно се примирило и не така скоро е забравило насилственото пренасяне мощите на своя любим и дълбоко почитан светец от манастира му в Средец и при случай е реагирало против своеволията на своите духовни потисници — висшето византийско духовенство. Но причината за пренасянето мощите на св. Иван е лежала, според нас, много по-дълбоко.

Рилският манастир още от основанието си всякога е бил ставропигиален, самостоен и е признавал само върховната власт на висшето духовно началство — патриар­шията. Затова и след покоряването на България под визан­тийска власт в силата на Василиевите грамоти той си останал такъв, без да мине под ведомството нито на велбуждския епископ, в чиято епархия се намирал манастирът, нито на средешкия епископ, които поради това не са могли нито да се месят в работите на манастира, нито да прокарват там влиянието си, а оттука и да го ромеизират. Обаче със засилването на ромеизацията в западните бъл­гарски земи през втората половина на ХI век средешките епископи намислили да пренесат мощите на св. Иван в Триадица или Средец, като главен административен и църковен център, с явната цел, чрез това да се намали голямото историческо значение на Рилския манастир, като средище и крепост на българщината, а главно да се откло­ни стичането на многобройно българско население в манастира, и по тоя начин то да се извади от непосредното влияние на будителите и крепителите на българското национално съзнание. Но зад тоя антибългарски стремеж на църквата се криела и чисто користолюбива цел — приходите от поклонници при мощите да отиват в полза на местния архиерей, едно, защото уж заповедта на самия св. Иван била, както видяхме, щото мощите му да бъдат положени над земята и на дохождащите на поклонение да не се забранява да ги видят, а всичко това ставало в средните векове, па и днес още, с пари или подаръци в натура, и друго, защото църквата, в която били положени мощите най-сетне, както ще видим по-долу, била подчинена на средешкия епископ. Българкото въстание през 1072—73 год. дало най-добър повод на средешкия епископ Михаил да постигне отдавна начертаната цел и да лиши Рил­ския манастир от най-ценното му съкровище.

След като се съгласил с царската заповед, раказва по-нататък Георги Скилица, игуменът, който по една или друга причина не е могъл, както се каза, да й се про­тивопостави, съобщил на монасите за видението, което, мо­же би, да е било измислено, за да не срещне отпор от страна на манастирското братство, но в което, според жи­тието, монасите повярвали. Тогава те разровили пръстта, извадили ковчега, вдигнали капака му и, като видели тялото на преподобния нетленно и благоуханно, почнали да хвалят бога. После с псалми и песни отнесли ковчега с мощите в Средец и първом го положили в епископската църква, която била, както може да се приеме въз основа на изве­стието на Владислав Граматик (XV в.), кръглата църква св. Георги (бивша римска баня, а в турско време Гюлджамия. Поради малката вместимост на тая църква, вероятно, решено било да пренесат мощите другаде, обаче, когато се опитали много хора и на няколко пъти наедно да вдигнат ковчега, той всеки път оставал неподвижен. Тогава св. Иван отново се явил игумену на сън и му заповядал да го пренесат в църквата Св. евангелист Лука, която била дървена и, според думите на стари софиянци, се намирала на днешния площад Позитано. На сутринта игуменът разказал за това видение, и тогава без всякакъв труд и мъка мощите били пренесени и положени в посочената от светеца църква. Няма съмнение, че под това ново видение на игумена се крие пак друг някой факт в исто­рията за пренасянето на мощите в Средец, който Георги Скилица намерил за добре да прикрие пак с мистично обяснение, и който затова остава засега неизвестен. — След като се изминало доста време, един „благочестив по реч и обичай мъж“ българин, на име Груд (народ Грудю), който произлизал от Пеянешко, на свои средства построил в името на светителя каменна църква, около която в началото на XII век се образувал цял манастир. Тая църква била непосредно подчинена на средешкия епископ, както това недавно митрополит Симеон доказа въз основа на писмата на Теофилакт Охридски до триадишкия или средешки епи­скоп, а не ставропигиална, независима и подвластна на патриарха, както някои мислят, па не е могло да бъде иначе, особено след като се установи, кога, как и с какъва цел е станало пренасянето мощите на св. Иван Рилски от манастира му в Средец.

Не се били уталожили духовете в югозападна и Западна България след усмирението въстанието на Георги Войтех, как избухнало ново такова вече между населението на Северна България — в темата на придунавските градове. Ние вече видехме, че след въстановяването на византий­ската власт в страната между Дунав и Стара планина в 1059 год. пръв неин управител бил Роман Диоген. Докога той е заемал тая длъжност, остава неизвестно; знае се само, че в 1064 год., както видехме, бил такъв магистър Василий Абукаб (Апокап), комуто на помощ бил изпратен пълководец Никифор вотаниат през времето на отначало несполучливата борба с узите, когато и двамата били пленени, но по-сетне, когато тия варвари били съвсем разбити, те сполучили да се освободят от плена. Кой е бил управител на тема Придунавски градове след Василий Абукаб, също нямаме никакво книжовно известие; но до нас е достигнал един моливдовул, който носи образа на св. Николай и надпис: Κύριε, βοήv·ει Συμεών βέστγ καί κατεπάνω τοv Παραδουνάβου, т. е. „Господи, помагай на веста Симеона, катепан на Подунавието“, следователно тук ние имаме един катепан на тема Придунавски градове, вест Симеон, чието време въз основа на неговия чин и длъж­ност, както и на географския термин τо ΙΙαραδούναβον, кой­то се явява само след възстановяването на византийската власт в Северна България (в края на 1059 год.), се определя към края на 60-те или началото на 70-те години на ХI век, т. е. към царуването на Роман IV Диоген, във всеки случай не по-късно от 1074 год., защото след тая година, както ще видим, византийската власт в Придунавска България била отново суспендирана от печенезите, които пак станали господари на страната между Дунав и Стара планина. След Симеон Катепан на Подунавието при Михаил VII Дука се явява изпратеният в или малко преди 1074 год. някой си Нестор, за да потъпче почналото се то­гава движение в тамошните градове. Работата се заклю­чава в следното.

Още от времето на нахлуването на печенезите и осо­бено откак това варварско племе получило позволение от цариградското правителство да остане да живее в страната между долни Дунав и Стара планина, Северна България, осо­бено източната й половина, се наводнила от много преселенци от разни народности, които завзели много и големи градове по брега на Дунав и образували едно разноезично (£κ πάσης γλώσσης) население. Намирайки се в съседство и под влиянието на настанилите се вече печенези и други варварски народи, местното население, което М. Аталиат нарича εγχώριο: — „туземци“, а това име са могли да носят само българите, които от пет века населявали и владеели тая страна, — почнало да възприема скитския живот на своите съжители – варвари и станало едно полуварварско (μιξοβάρβαρον), но в същото време то изкарвало не малко тежковъоръжена пехотна войска. Цариградското правител­ство всякога залягало да има това население на своя страна и, за да може чрез него да укротява и да държи в покорност както печенезите, така и другите поселили се там варвари, възложило нему отбраната на страната, а то давало нужната войска, организувана и командувана от местните първенци-воеводи. За тая си длъжност местните жители по­лучавали от правителството парични средства във вид на по­даръци. Но при Михаил VII Дука населението на придунавските градове не само било ограбвано от варварите, но и по разпоредба на евнуха Никифорица, който искал да направи съкращения в разходите за войската, „било лишено от изпращаните ежегодно от императорското съкровище щедрости“ (φιλοτιμίας) (около 1074 г.). Тая неуместна разпоредба предизвикала ропот между тамошното население, който се преобърнал в явно въстание. Някои Придунавски градове прекъснали сношенията си с правителството и се обърнали чрез пратеници към печенезите да искат подкрепа. В Цариград близките на императора лица, като се страхували да не би това движение да се изроди в ново нападение на юг от Стара планина, решили да изпратят за „сатрап“, т. е. пълномощен управител на темата „Придунавски градове“ едного от най-близките и доверени хора на императора и такъв, който би могъл по-силно да повлияе върху местното население. Те се спряли на някого си Пестора, който бил родом българин от югозападните български земи (днешна Македония) и бил роб на бащата на императора, т. е. на Константин X Дука. Нестор бил възведен в чин вестарх и, назначен за катепан на тема „Придунавски градове“, бил изпратен в Дръстър заедно с някои дръстърчани, които дохождали в Цариград да искат поддръжка и обещавали на императора, че, щом катепанът пристигне там, крепостта веднага ще премине на негова страна, т. е. ще се откажат от печенезите и ще признаят отново императорската власт.

В действителност пристигането на Нестор донесло съвсем друг резултат. Той намерил, че местните жители (αί έγχώρια) се отказват да го признаят като представител на императора, а пренесли властта на цялата покрайнина върху своя началник, некой си Татуш, очевидно печенег, който бил заседнал в Дръстър. Изплашен от това положение, а, може би, под влиянието на едноплеменното си чувство, или пък измъчван от пръсналия се слух, какво неговият враг, евнух Никифорица, конфискувал къщата и имота му под предлог, щото той да не изхарчи врече­ното му злато от императорската съкровищница в случай на нужда, Нестор станал съучастник в решението и намерението на въстаналите чрез преговори и клетви и, като привлякъл и печенежкия народ към тях, съгласил се да застане начело на движението и да воюват против ро­меите с непримирима война. След като се приготвили за това важно предприятие, те потеглили от Северна България.

Като преминал стара-планина с дружините на въстаналите градове и села и с печенезите, Нестор нахлул в Македонската област (Южна България), като постъпвал твърде лошо и така сурово, че събраните в Одрин ромейски войници не се осмелявали да му се противопоставят в открито сражение, и в скоро време с голяма част от армията си се явил пред самата столица. Останалата част войска се нахвърлила върху другите градове и страни, за да граби и опустошава. В Цариград нямало достатъчно войска, която би могла да отблъсне неприятеля, а между това Нестор дотолкова усилил обсадата, че в столицата скоро се почувствувал недостиг от храна. Михаил VII поради своята неспособност оставал в бездействие и не можал да намери средства за отстранение на опасността, а пък едничкото избавление от толкова злини било преда­ването на Никифорица на неприятеля, защото Нестор поставил условие, че ще снеме веднага обсадата, ако му бъде предаден омразният евнух, за да го накаже като виновник на всички злополуки, и по тоя начин ще върне предишната сигурност на ромеите и по жребий ще раздели имотите им. Но императорт предпочел всичко да допусне и да претърпи, отколкото да изпълни искането на не­приятеля. Тогава жителите на столицата, обвинявайки във всичко Никифорица, искали, щото, ако той не бъде преда­ден на неприятелите, то поне да бъде уволнен от логотетската длъжност, да стане частен човек и да се върне вкъщи като съвсем безполезен и от всички презиран, та, може би, неприятелите биха счели това за достатъчно на­казание и биха вдигнали лагера и освободили биха столи­цата. Но императорт и на това не се съгласил, защото, казва М. Аталиат, „той не искал да откупи спасението на целия ромейски род с отстранението на един чо­век“.

Но Цариград и тоя път бил избавен по чудесен начин, според същия Аталиат, чрез защитата на св. Бо­городица. Обаче от не съвсем ясните думи на същия автор, който пише: „изпратените от печенезите пратеници (вероятно, за преговори), които били пак отпратени назад, били заподозрени поради една непредвидена причина, какво тайно замислили да убият техния пръв съветник и състратег Нестор“, налага се да се предположи, че Михаил VII (respc. Никифорица) се опитал чрез същите пе­ченези — съюзници на Нестор да го премахне. Изплашен от тая така скроена опасност, Нестор веднага вдигнал лагера си и потеглил с войската си назад. Когато дошел в Одринско и се съединил с другите печенези, които обхождали и грабили цялата област, той се върнал в се­лищата около Дунав , т. е. в Северна България и тамшните лагери, като водел голяма плячка от хора, добитък и друга покъщнина. Каква е била по-нататъшната съдба на вестарха Нестор, ние нищо не знаем; обаче едно е на­пълно известно, че след това византийската власт в Придунавска България била отново, както се каза, отстранена от печенезите, които станали пак пълни господари в тая страна, както това се установява от тяхното държане през времето на последвалите едно след друго движения на разни пълководци, претенденти на византийския престол.

Когато незадоволството от управлението на омразния Никифорица достигнало до крайни размери, то почнало да се изразява в открити въстания. Пръв , който намислил да тури край на това своеволие и безобразно управление, бил диррахийският дука Никифор Вриений, който уволнен от длъжност без причина и заменен с друг, в 1077 г. се обявил против императора и от Драч потег­лил с привързаната към него войска на изток и се укрепил в Одрин; там се намирали брат му Иван Вриений и син му Никифор Вриений, който бил още буен и храбър μειράκιον, т. е. юноша, младеж между 17—20 години. Ползувайки се от незадоволството на тамошната войска, те двамата сполучили да му придобият привърженици както в Одринско, така и в страната южно от него до гр. Траянопол (сег. Енос), гдето син му се отличил с това, че пръв по един много смел начин се покачил върху стените на града и принудил жителите му да признаят баща му за император. В Траяно­пол Никифор Вриений се прогласил за император и се върнал в Одрин, а брат му се отправил с войските към столицата. Когато цариградското прави­телство решило най-сетне да вземе мерки против войските на узурпатора, и Иван Вриений бил отблъснат към Редесто, печенезите, като сметнали въстанието в Одринско за свое щастие и благоволение, в не малко множество ми­нали Стара планина и бързо се приближили до Одрин, без да срещнат какъвто и да било отпор и, като го обсадили, заплашвали, че ще ударят на прогласения от одринското население император заедно с ония, които му идвали на помощ и требвало да се присъединят към него; други пък, обучени за бързо нахлуване, те изпратили по страната, която тe цяла ограбили и опустошили, като извършили страшно клане по селата, откарали стада от многоброен добитък и не пропуснали нито един вид мъчения за по­страдалите. Без да се реши да излезе и да ги посрещне с оръжие, Вриений бил принуден от големия глад, който изтощавал града, да влезе в преговори с варварит и да изпълни всичко, каквото те поискали от него; той събрал много злато от ония, които били въстанали с него, и дал на печенезите голям откуп, който кръгло достигал до не по-малко от 20 таланта или центинарии, а също голямо количество скъпи дрехи и сребърни съдове. Така Вриений можал да накара печенезите да снемат обсадата на Одрин и да се оттеглят отново на север от Стара планина.

Не по-малко печенезите използували и въстанието на новия диррахийски дука, приемника на Никифор Вриения протопроедър Никифор Василаки, който, след като събрал силна войска от франки (нормани) и българи, от ромеи и арванити (албанци), още по пътя си от Драч за Солун поискал в Охрид още да се прогласи за импера­тор, но било му побъркано, както се каза, от охридския архиепископ Иван Лампин. Когато в 1078 год. император Никифор Цотаинат (1078—1081) изпратил в Солун войските си против въстаналия Никифор Василаки, пече­незите веднага навлезли в Южна България и отново достигнали до Одрин. Те разорили сградите отвън градските стени и, понеже получили голяма помощ от най-войнствения народ — куманите, от яд към Н. Вриения, загдето техните пратеници били убити при него от одринци, хвър­лили в тях огън и произвели много пожари; „когато оба­че войската почнала усърдно да ги напада, варварите се обърнали на бяг и не се осмелили повече да навлизат в ромейските граници“, забелязва съвременният историк.

И тъй, политическите движения в българските земи не преставали да съществуват и след усмирението на голямото въстание в 1073 год. В тия движения участието на българите е вън от всяко съмнение, но това участие е било повечето пасивно, т. е. българите са влизали и слу­жили в редовете на войските както на Нестор, тъй и на Никифор Вриения и Никифор Василаки, които са ги при­вличали с разни обещания, но в същото време чрез това те са спомагали за разклащането на византийската власт на полуострова. Обаче българите са действували и активно против своите владетели, като се възползували от наста­налото смутно време в империята.

Наскоро след отблъсването на печенезите от Одрин в българските земи избухнало ново движение. Някой си Лека, Павликянин от Пловдив , който по произход бил ромеец, но се намирал в роднинство с печенезите от женина страна, неизвестно по какъви подбуди, преминал на страната на печенезите, които живеели в Северна България, и почнал да ги подстрекава против ромеите и тяхното правителство. Какъви са били плановете на Лека, ние не знаем, обаче това негово действие намерило отглас на друго место. Едновременно друг, както изглежда, българин, на име Добромир, който, неизвестно защо, се счита за последовател на богомилската ерес, бунтувал населението в Месемврия и областта и успял също така да завърже връзка с печенези и кумани за действия против императора.

Тия връзки довели работата до там, че печенезите напад­нали и опустошили околностите на Ниш и Средец, в който Лека убил средешкия епископ Михаил, когато тоя в пълно архиерейско облачение излязъл да увещава град­ското население да остане върно на императора.

Тоя факт ни дава достатъчно основание да твърдим, че към това време (1078 год.) в Средец е имало някакъв кипеж против местния епископ, който ще трябва, очевидно, да се свърже със засилването на ромеизацията в западните български области и с насилническото пренасяне мощите на св. Иван Рилски от манастира му в Средец. Средечани, крайно недоволни от посегателството на тая българска светиня, се възползували от движението на Лека в съюз с печенези и кумани, за да се избавят от своя притеснител — епископ Михаил. Но печенезит тоя път били отблъснати от издигащия се тогава даровит пълководец Алексий Комнин.

Когато след усмирението бунта на Никифор Василаки великият доместник Алексий Комнин пристигнал в Ца­риград, гдето бил награден от Вотаниата с титла, „севаст“ и с много други награди, той излязъл през пролетта на 1079 год. да обиколи поверената на неговата власт област в качеството си на „пълномощен стратег“ на запада. Алексий пристигнал в Одрин, гдето след ня­колко дена получил известие, че скитският народ се въоръжавал, „за да разграби българските предали“ (ώστε τά Βουλγάρων ληίσασvαι δρια), т. е. западните български земи, които до тогава печенезит все още щадили. Затова Алексий Комнин веднага събрал всичката войска, която се нами­рала под командата на местните воеводи и архонти, и по­теглил на запад. Когато пристигнал в Пловдив и му било съобщено, че печенезите опустошавали селищата между Ниш и Скопие, той набързо тръгнал против тях. Обаче, когато Алексий вече минал Средец, печенезите, като се научили, че той насочил пътя си право против тях, оста­вили плячката си и набързо отишли в своите живелища. След като ги прогонил по тоя начин оттам, Алексий отново се върнал в Пловдив , гдето, както изглежда, не било съвсем спокойно, защото само, след като наредил добре работите в страната и градовете й в късо време, дошъл в Цариград.

След това бунтовниците не могли да се удържат по-нататък. „Като се побояли пред мощта и непреодолимостта на императора, пише М. Аталиат, и дадената нему от Бога сила, и облагоразумили от злочестините на другите , те, преди да бъдат нападнати още, наклонили вратовете си в робския ярем и влезли във връзки (с импера­тора), като измолвали своето спасение. Императорт не само изпълнил исканията им, но ги почел с големи чинове и богати дарове, чрез което ги разположил към себе си“. При това М. Аталиат разказва, че „скитите около Дунав и те (побунилите се българи) при слуха за благородството и храбростта на императора, за сключеното от двете страни приятел­ство, както и за щедростта към домашните и воинствеността срещу противостоящите врагове, като се съгласили на благопристойни решения, изпратили пратеници при него (импе­ратора), които уверявали в своята покорност. Пратениците представяли пълна вярност, а когато се узнало, че някои от тях като изменници държали заедно с печенезите при преди царствувалия, в негово присъствие те силно се скарали, като показвали пълно несъгласие и най-явно отпадане от него. Но все пак оттогава повече не се осмелили да нападат и грабят и да пакостят с нещо на ромейските страни.“

Окончателно била успокоена страната, когато в 1080 год. за дука на България в Скопие бил назначен Александър Кавасила, а в Месемврия бил изпратен Лъв Диаватин, който сполучил да уреди тамошните ра­боти и дори да сключи мирен договор с печенези и кумани. Какви са били условията на тоя договор, ние не знаем; но, като вземем във внимание тежките времена, които тогава Византия вътрешно преживявала, можем със сигурност да твърдим, че цариградското правителство чрез тоя мирен договор е имало за цел, едно, да защити Южна България от постоянните нахлувания на печенезите, които вече действували заедно с куманите, и друго, да отнеме у българите всички опити за въстание с помощта на тия варвари.

В това дело не малко спомогнали издигналите се то­гава най-близки до императора и най-влиятелни две личности от кумано-български произход, Борил и Герман. Предвид на съвсем явните властолюбиви домогвания, от една страна, на Никифор Мелисин, а от друга — на Алексий Комнин т се стараели да умиротворят вътрешно държа­вата, за да се изцяло противопоставят на тия претенденти на престола и да спасят своя благодетел и покровител Никифор Вотаниат. Но тая си цел те не само не успели да стигнат, защото не били способни да се борят с държавническия талант и голямата в това време популярност на братята Исаак и Алексий Комнини, но и след свалянето на Никифор Вотаниата от престола на 3 април 1081 год. те трябвало да се откажат от всяка политическа дейност и да се отстранят в своите владения в Северна България.

Съдържание: