x Вътрешни размирици и външни несполуки

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски – „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ III

Вътрешни размирици и външни несполуки

Както е известно, Иван Асен II се женил два пъти: първи път за Мария Маджарска, сестра на крал Бела IV, и втори път за Ирина, дъщеря на ослепения Теодор Комнин; обаче, от списъка на българските царици в Синодика, който гласи:

излиза, че той бил женен три пъти; ако в последните две царици трябва да видим — в Анна — Мария Маджарска, а в Ирина — Комниновата дъщеря, то пър­вата Анна, която не е наречена „благочестива царица“, ще да е била незаконната му жена, от която имал дъщеря, Мария- Белослава, женена първом за Мануил Комнин, солун­ския деспот, а по-сетне за Владислав, средния син на сръбския крал Стефан Първовенчани. С тая Анна Иван Асен II ще да се е развел след завземането на престола, когато е била покалугерена под име Анисие, и се оженил, както знаем, за дъщерята на маджарския крал Андрей II от чисто политически сметки. Що се отнася до втората Анна, т. е. първата законна жена на Иван Асен И, то името й не се схожда с онова, което ни дава Г. Акрополит, Мария, но е еднакво с името в житието на св. Петка — Анна, което ще трябва да предпочетем, защото то излиза от до­машни извори, въпреки че името Мария е било прието досега в историята. От тая Анна Иван Асен II е имал един син, който носил маджарското име Коломан, и дъщеря Елена, жената на Теодор II Ласкарис, а според Синодика и Г. Акрополит, още една дъщеря на име Тамара; освен това Иван Асен е имал от нея още едно дете, чието име и пол не са. известни, защото то е умряло много малко заедно с майка си и търновския патриарх в 1237 год. от епидемическа болест. От втората си жена Ирина той оставил син Михаил и две дъщери, Мария и Теодор или Анна.

Според закона за престолонаследието, Иван Асен II наследвал по-големият му син Коломан Асен (1241—1246), който бил всичко на седем години (роден в 1234 г.) и, поради това, управлението на държавата минало в ръцете на регентство. Кои са били собствено регентите, ние точно не знаем; но, според тогавашните обичаи, едно стои вън от всяко съмнение, именно, че в състава на регентството вли­зали търновският патриарх (може би, Иоаким II) и първият братовчед на малолетния цар, севастократор Калоян, синът на севастократор Александр, като най-близък негов роднина, защото след смъртта на баща си той управлявал по наследство средешката област и живеел в кр. Бояна, в бащините си владения, и някои боляри, привърженици на цар Коломан. Царица Ирина, която като дъщеря на епирския деспот и солунския ексимператор Теодор Комнин, не се ползувала с доверието на регентството и българските боляри, била крайно недоволна от настаналото положение и явно се домогвала да издигне на престола своя син Михаил , също малолетен. Затова регентите не се забавили да я отстранят със сина й от дво­реца, за да я лишат от възможност да влияе и изобщо да не се меси в държавните работи, защото по-сетнешната съдба на Коломана ясно показва, че тя е действувала за премахването на регентството.

Както и да било, но новото правителство решило да продължава миролюбивата политика на Иван Асен II. Ре­гентите веднага възобновили съюза с Иван Дука Ватаци, никейския император, но заедно с това те не отказали на латинците да приемат предложения от тях мир за две години. В същото време и солунският император Иван, както знаем, успял да се помири в своите чичовци чрез хитрия си баща, Теодор Комнин. По тоя начин в нача­лото на Коломановото царуване на Балканския полуостров владеела всеобща тишина и спокойствие, и България, както изглеждало, продължавала да се намира в същото положе­ние, в което я бе оставил Иван Асен II. А между това работите на полуострова вече съвсем се били изменили.

Със смъртта на цар Иван Асен II се прекратило съ­перничеството между българския цар и никейския император, а със завземането на престола от малолетния му син Коломан се турял край на българската мощ, която дотогава регулирала политическите отношения на полуострова и вън от него. Латинската империя, колкото и да била ослабена, все пак се поддържала от българската сила, ако не право,то поне косвено чрез съперничеството на българския цар с никейския император. Обаче, след 1241 год. латинците нямало вече на кого и какво да разчитват; от Рим така също не можело да се очаква нещо полезно и отрадно: кол­кото повече папската политика хабяла дипломатическите си средства за спасението развалините на рицарската държава на Босфора, толкова повече Хохенщауфенският император Фридрих II, с когото римската курия водела борба за живот или смърт , чувствувал нужда да търси съюза с никей­ците. Когато в 1241 год. умряла добрата никейска царица Ирина, император Иван Ватаци се оженил за дъщерята на Фридрих II, хубавата Анна. С тоя брак, разбира се, се постигал и желаният политически съюз. Всичко вече говорело в полза на никейския император и показвало, че бъдещето принадлежи на никейците. И наистина, Иван Ватаци не се забавил да се възползува от това сгодно положение, от една страна, за да подготви почва за окончателното изгонване на латинците от Цариград, без да изказва нито най-малка враждебност към тях , а, от друга, — да събере ромейските земи под властта на никейския император.

Ползувайки се от обстоятелството, че на българския престол седело едно момче-цар, Иван Ватаци сега обърнал погледите си към солунския император и решил да го лиши от императорската титла и, ако не. съвсем да го уни­щожи, то поне да го накара да признае върховната му власт . С византийската си хитрост той сполучил да измами ста­рата лисица, слепия Теодор Комнин.Под предлог на мирни преговори Иван Ватаци го извикал при себе си в Нимфеа. Теодор, без да подозира нещо, заминал за столицата на никейската империя. Императорът го приел с голяма радост и му правил големи почести. Между това той водел уси­лени преговори с куманите, за да ги привлече на своя страна. Когато всичко било устроено и към никейските войски била присъединена значителна куманска сила, той арестувал Теодор, а сам потеглил против Иван Солунски. В 1242 г. Иван Ватаци преминал Хелеспонт и през тракийските и македонските области достигнал до Солун, недалеч от чиито стени се разположил на лагер, но, понеже му липсвали достатъчна флота и обсадни машини, той не можал да поведе с успех обсадата на града и при това срещнал силен отпор и от обсадените. Затова след кратко време Иван Ватаци почнал преговори с Иван Солунски за мир и съюз чрез самия Теодор Комнин.Съюзът бил сключен, но тоя път Ватаци не можал да постигне целта си: той се задоволил само с това, че Иван Комнин се отказал от царските титла и знакове — червени ботуши и шапка, укра­сена с бисери и на върха с рубин — и се обещал с клетва да упражнява своите области като васал на никейския император само с титла деспот, за което получил богати дарове и пари, а същои приятелството на Иван Ватаци. На тия условия и старият Теодор получил позволение да се върне в Солун.

Причината, обаче, за отстъпването на Иван Ватаци от Солун не е било само това, че той в дадения момент не разполагал с достатъчно морски и сухопътни сили. Докато стоял под Солун, той получил известие от сина си Теодор, който в това време се намирал в Пеги, че татарите в голямо количество заплашвали никейските владения в Мала-Азия. Работата е тая, че, когато след поражението на татарите при Лигниц в 1241 г. от чехите и австрийците, хан Батъй със своите орди се върнал отново на Волга и балканските държави се освободили от опасността, която непосредно заплашвала техния живот, неговият братовчед Хулагу, главатарт на иранските монголи, завоевателт на Грузия и Армения, дълго време представял не по-малко тежка опасност за западна Азия и преди всичко за трапезундските Комнини и иконийските султани. Тая опасност принудила малоазийските държави, както и балканските в Европа, да търсят подкрепа взаимно един у други. Трапезундският император Мануил I (от 1238 г.) искал помощ от иконийския султан, а тоя подирният търсил съюза на никей­ския император. Иван Ватаци веднага разбрал голямата опасност, която идела от изток. Щом се върнал от Европа в Никея, той имал среща в Триполи на р. Меандар с иконийския султан в 1244 г.; там бил сключен най-тесен съюз за едновременни действия против монголите. Тоя съюз имал за Иван Ватаци и друго значение. Латинският император Балдуин II, като не разчитал вече на съперничеството между българския цар и никейския им­ператор, а същои на помощ от българите, още в 1241 г. бил сключил съюз с иконийския султан за взаимни съдействия против Никея. Обаче, сега тоя същият съюз естествено се унищожавал, а Балдуин II останал отново самичък и бил принуден в 1245 год. да замине на запад, за да търси средства и помощ за поддъръката на разлага­щата се латинска империя.

Между това Иван Ватаци, като наредил по тоя начин работите си на изток и след като опасността на неговата държава откъм монголите минала, тъй като тяхното движе­ние взело друга насока към изток, отново обърнал погледите си към Солун и вече намислил да довърши почна­тото. В 1244 г. умрял Иван Ангел Комнин, солунският деспот, когото наследил брат му Димитър. Новият деспот не приличал на своя благочестив брат; той ви­ждал във властта само едно средство, за да удовлетворява своите любовни похождения и дотолкова злоупотребявал с властта за своя разпустнат живот, че скоро възбудил в Солун всеобщо незадоволство. Това обстоятелство дало най- сгоден повод на Иван Ватаци енергично да се намеси в работите на солунския деспотат. В 1246 год., под предлог, че отива да обиколи европейските си владения, той преминал Хелеспонт и потеглил към западната им граница с цел да удари право на Солун. Но тук едно ново съби­тие го накарало да промени посоката на похода си.

Докато вървели така сполучливо работите на никейския император и славта му се разнасяла по целия изток и за­пад, за петгодишното царуване на малолетния български цар Коломан ние почти нищо не знаем, или знаем твърде малко. Едно домашно известие ни съобщава за нападението на безбожните татари или през есента на 1242, или през 1243 год. на България, в което требва да видим нахлува­нето на татарския хан Батъя, когато се връщал от похода си в Маджарско, в Северна България, която не по-малко е пострадала от хищните татарски орди. Към това време се отнася обикновено задлъжението на българите да плащат данък на златоординския или кипчакския велики хан, вероятно, защото българското регентство, за да спаси страната от пълно разорение, решило чрез това задлъжение да при­нуди татарите по-скоро да напустнат пределите на цар­ството. Друго не по-малко събитие, което се отнася към Коломановото царуване, е опитът на папа Инокентий IV (1243—1254) да възобнови унията с българската църква. В посланието си до Коломана от 21 март 1245 год. той пише, че „по никой начин не може да гледа, гдето някои членове се отделили от тялото на такава глава (т. е. на римската църква), именно църквата на гърците и българите“. Затова той продължава: „Ние просим и умоляваме в Господа Исуса Христа, щото ти да не се откажеш да се върнеш към единството на светата римска църква, и ти няма да счетеш напразно това, което е предвидено от нас в тая част през слиците дни относно намерението на братята минорити, силно желаещи твоето и на подчинения ти народ просвещение, не без авторитета на светото писание. Защото ние не искаме вашите (печалби), а силно желаем заедно с Исуса Христа печалбите на вашите души; ние не искаме да отнемем нищо от вашата власт (facilitate), или дп намалим чест та (ви), но, доколкото можем с Бога справедливо, да ви издигнем и по-скоро се стараем да ви увеличим. Затова с помошьта на Исуса Христа при нашите старания увеличението ще стане, ако ти, който казваш, че си глава и началник на твоя народ, благодарение на разбирането, с което ти се различаваш от подчиненото множество, слушайки търпе­ливо направените на теб предложения от вестителите на мира, ще се обърнеш към единство с католишката църква“. Папата изказвал своята готовност, ако само Коломан по­желае, да свика дори вселенски събор за наредбата на това дело. „Ако някак ти би пожелал да се откажеш, казвайки, че това по никой начин не може да стане без всеобщи събор, ние отговаряме, че за свикване на събор по твое и на гръцките и българските прелати искане ние се явяваме благо­склонни и готови да приемем вас и вашите повереници и пратеници с чест и сърдечна радост“ и т. н. Писмото било изпратено по монаси от ордена на миноритите, които папата моли Коломана да приеме с чест и благосклонно да разго­варя с тях , като че ли с него самия. Дали с това предложение папата е искал да намери в българския цар съюзник на латинския император, който се намирал в критично положение в дадения момент, остава неизвестно. С какво се е свършило това папско опитване, па и последвал ли е някакъв отговор от Търново, остава така същонеизвестно; обаче, доколкото може да се съди по станалото наскоро след това събитие в България, в Търново не са могли и да помислят за предложението на папата.

След отстранението на царица Ирина и сина й, болярството, което под силната и авторитетна ръка на Иван Асен II кротувало дотогава и не показвало никакъв стремеж към явно разцепление, сега поискало да използува но­вото положение на работите, за да си върне предишното зна­чение, като важен фактор в политическия живот на дър­жавата. То веднага се разделило на две партии, които побър­зали да определят посоката на своите действия в въпроса за престолонаследието, като едни боляри взели страната на малолетния законен цар и поддържали регентството, а това е била старата българска партия на Асеневци, а други се явили като привърженици на Ирина и й предложили услугите си, за да издигнат нейния син на престола — едно обстоя­телство, което не малко блазнило гордата царица-епиротка и властолюбивите боляри — а това е била противната на пър­вата партия — партията на куманите-боляри. Борбата между тия две партии, както изглежда, вървяла доста ожесточено, и нито едната, нито другата не се замисляла в избора на средствата за своето тържество, докато най-сетне нещастният Коломан станал жертва на тая борба. През лятото (м. август) на 1246 год., според известието на Г. Акрополит, Коломан, който тогава бил на дванайсет години, се поминал скоропостижно; едни казвали, че той умрял от естествена болест (φυσικη νόσφ), а други твърдели, че той бил отровен от поднесеното нему от противника му питие, в което била тайно всипана отрова. Колкото и да е предадено това изве­стие в една несигурна форма, все пак, като се вземе под внимание изобщо положението на работите в Търново, ще трябва да приемем второто твърдение за по-вярно, защото Г. Акрополит, очевидно, е употребил тая неопределена форма, за да смекчи обвинението, което се хвърляло върху лукавата и горда царица-ромейка. Ирина, както изглежда, пуснала в ход и тоя коварен начин, само за да постигне властолюбивата си цел, без обаче да предвижда сетнините от тая постъпка.

След смъртта на Коломана престола наистина завзел по право по-малкият му брат Михаил II Асен (1246—1256), поради малолетството на когото застанала начело в управлението майка му Ирина като регентка. При какви обстоя­телства е станала тая промяна в управлението, засега ние не знаем; но, ако се съди по думите на великия доместик Андроник Комнин Палеолог, който Г. Акрополит влага в устата му на съвета, който Иван Ватаци държал в лагера при гр. Филипи в 1246 г., а именно: „Господарят (δ δεσπότης) на българите е премахнат (убит), а ще ги управлява друго дете, родено на (Иван) Асен от Ирина, дъщерята на Теодор Ангела, Михаил… Ние ще изпратим при българите посолство, и те на драго сърце ще го приемат, защото се управляват от дете, което не знае, какво нещо е война“, би могло да се заключи, че на първо време смяната на правителството е станала без всякакви вътрешни сътресения, и регентството било принудено да отстъпи властта, според закона за престолонаследието, на царица Ирина, която, на­истина, почнала да управлява съвместно със сина си Михаил, който е бил тогава на 9—10 години, както това свидетелствуват известните засега три сребърни монети, сечени не­съмнено през времето на нейното регентствуване и на ре­вера на които са изобразени Ирина и Михаил.

Обаче, старите боляри от българската партия, съвременници и съратници на цар Иван Асен II, заедно със севастократор Калоян, подозирайки, че смъртта на Коломана била дело на царица Ирина, не могли да се успокоят, за­гдето последната завладяла властта по такъв коварен на­чин, и не пропущали да изкажат своето незадоволство по един или друг начин. От своя страна, и Ирина, опася­вайки се, да не би да постигне нея самата и сина й нещо лошо, обиколила се със своите привърженици и предани ней боляри, а бившите регенти и привърженици на Коломана и изобщо на Асеневия род отсранила от управлението, а, може би, да ги е преследвала. Че Ирина се е отнесла враж­дебно към тях , показва фактът, че в 1253 г. титлата севастократор вече носел зетят на царя по сестра, някой си Петър, чието име стои редом с царското в договорната грамота в Дубровник от същата година с титла „високи севастократор”, а това показва, че тя отказала на царевия братовчед Калоян да носи тая титла, т. е. тя го лишила от една важна прерогатива като най-близък роднина на цар Михаил II Асен по мъжка линия.

Известието за смъртта на цар Коломана, което зава­рило никейския император, когато той минавал в брод р. Марица (на 3 или 4 септември) близо до манастира Вирос (сега Фере) и което му било донесено от управителя на родопската област Ахридос, развързало ръцете на Иван Ватаци. След като това известие се потвърдило и от други донесения, и се убедил в истиността му, той веднага изменил посоката на маршрута си. Без да се бави много, Ватаци, като минал покрай Христопол (сег. Кавала), Филипи, гдето той държал съвет с приближените си в смисъл, не би ли било по-добре да нападнат българите и да завоюват част от владенията им и, между другото, няма ли да бъде по-удобно и по-сгодно да завземат кре­пост Сяр, което значително щяло да улесни действията му против Солун. На съвета мненията се разделили на две: едни съветвали Ватаци да не напада българите, като казвали, че той нямал със себе си достатъчно войска, защото тръгнал само да обиколи владенията си; а пък крепостта Сяр, на която най-първо трябвало да се удари, била непобе­дима, понеже била разположена на високо място и не може да бъде обсадена с такова количество войска; стенобойни машини да се поставят било безполезно. А пък да се на­пада и после да се отстъпва би покрило със срам ромейската държава, и при това неприлично би било да се почне война с мирните българи. Другата партия, начело с Андроник Палеолог, съветвала съвсем противоположното, именно, че трябвало да се опитат да завземат Сяр. „Ако го завладеем, казвал Андроник Палеолог, то не малко ще спечелим работите на българите ще се разстроят още повече, и те на драго сърце ще приемат пратениците ни с мирни предложения, защото техният господар е умрял, а мисли да ги управлява друго дете, Михаил, синът на Асен от Ирина, дъщерята на император Теодор. Ако пък не сполучим да завладеем крепостта, то що за безчестие ще бъде за ромейската империя? Като направим това опитване, ние ще се спрем и пак ще пратим посолство при бълга­рите, които с чест ще го приемат, защото тях ги упра­влява дете, което и понятие няма, какво нещо е война. А пък всеки, който има предвид сгодите от спокойния живот, обича мира“. Тия думи на Андроник Палеолог ясно ни рисуват картината, в какво положение се е намирала българската държава в дадения момент и доколко малко са я зачитали никейците.

Мнението на Андроник Палеолог надвило, и Иван Ва­таци незабавно потеглил към Сяр. Той се разположил на лагер недалеч пред града и мислил да го превземе не тол­кова с количеството на войската си, колкото с изкусното и правил но водене на обсадата. „Сяр в старо време, забе­лязва византийският историк, бил твърде голям град, но българинът Иван (т. е. цар Калоян), който бе обса­ждал тоя град наедно с другите македонски градове, го бе разрушил до основите; в такова положение се намирало предместието на града в това време; един само акропол (крепостта) бил обиколен със стени и бил в състояние да издържи война“. Началникът на градския гарнизон, ко­муто била доверена отбраната на града, бил някой си Драгота от Мелник. Скоро след пристигането си Иван Ватаци, с помощта на различен празен народ, който придружавал войската и служел на войниците, успял да произведе на жителите от долната част на града, която не била за­щитена със стени, такъв голям страх, че жителите, като не успяли да се приберат в крепостта, излезли с покорност пред никейския император. Между това начални­кът на крепостта, Драгота, който не бил способен да издържи обсадата, като видял, че градът е завзет от неприятеля и, освен това, като се научил за смъртта на своя цар, решил без бой да се предаде. Иван Ватаци на драго сърце приел пратениците му, и градът скоро признал властта на императора. Драгота получил от послед­ния пурпурна мантия, обшита с злато и голямо количество златни статири, за което пък дал много обещания да му помогне в по-нататъшните му действия.

Подкупен по тоя начин, Драгота отишъл в Мелник, гдето той, като се възползувал от болест та на градския началник, Никола Литовой, почнал тайно да подговаря гражданите да се предадат на Иван Ватаци. Един от по-видните граждани, на име Никола Манклавит, по произход, както се види от името му, ромей, като се научил за целта на Драготовото идване в Мелник, намислил да изпревари Драгота, след като привлече на своя страна повечето гра­ждани. Той явно почнал да агитира по града за измяна и всенародно да излага, какви изгоди могат да се  получат за тях от това. „Ние не сме малко търпели, казвал той, под управлението на детето Коломан, и ние имахме само тая надежда, че той ще порастне и нашите тежки обстоятелства ще се изменят на по-добри, когато той достигне до съвършенолетие и ще бъде в състояние да различи добрия човек от лошия. Но злата съдба ни лиши и от това, у нас остана дете да владее над българите; по тоя начин ние бихме били по-глупави от най-глупавия, ако бихме се дали като жертва на нова безредица, като останем през целия си живот без господар, от което произлизат много големи злини. А понеже сега, недалеч от нас, се намира ромейският император, то ние сме длъжни да му се покорим като на правдив господар, който умее да отличи добрия човек от лошия и при това от старо време още има права върху нас, защото нашата страна е принадлежала на ромейската държава; но при своята наклонност да заграбват чу­ждото, българите станаха, между другото, и владетели на Мел­ник, а ние всички произлизаме от Пловдив и сме чисти ромеи. Па освен това, ако и да сме принадлежали на бълга­рите, то все пак ромейският император има права върху нас: неговият син, княз Теодор, е в сродство с бъл­гарския цар Асен, и сега дъщерята на цар Асен, съпру­гата на тоя княз, се ползува у ромеите с правата и титлата деспина (δέσποινα) — княгиня. И тъй, поради всичко това, без по-нататъшни разговори, ние трябва да отидем и да преклоним своя врат под неговото иго, защото игото на царе разумни и стари е приятно и много по-леко от игото на царе малолетни“.

Тая реч, на която трябва да вярваме, ако не във всичките подробности, то поне в общия й дух, защото Георги Акро­полит сам е участвувал в тоя поход на Иван Ватаци като историк и императорски секретар (γραμματικός), каквито ви­наги са придружавали ромейските императори и са известя­вали със своите послания до сената и патриарха от името на императора за неговите военни успехи, ни ясно характери­зира положението на югозападните български области през царуването на цар Коломан, гдето свободният дух на на­селението все още не бе се укротил против регентството и поради загадъчната смърт на царя, и доста е било да се яви само един решителен мъж, за да тръгне подире му. Но от друга пък страна, инициативата за тази измяна на мелнишките жители принадлежала не на българите, а на някои видни ромеи, които, разбира се, винаги са теготили към ромейските господари. Както и да било, но речта на Никола Манклавита произвела надлежното впечатление. Скоро след нея били изпратени няколко граждани, както изглежда, тайно, но било известно на всички, при императора, за да поведат преговори по предаването на града. По заповед на Иван Ватаци била съставена грамота, с която се потвърдявали исканите от мелнишките граждани права и по същите пратеници била връчена на гражданите. Тогава се явили в лагера на императора, в мястото наричано Валовища, една депутация от по-важните градски и военни началници и от по-видни граждани, богато облечени, за да изявят официално покорност и да признаят властта на императора. Г. Акрополит за тая сцена казва, че, когато Иван Ватаци видял тая депу­тация, казал: Какво военно изкуство ги е поставило пред нас? Какви фаланги от конница са пленили толкова и та­кива мъже? Не е ли явно от тука, колко е право казано от апостола Павел: „Това зависи не от оногова, който желае; нито от оногова, който тича, а от Бога, който милува“ (Рим. 9, 16).

Примерът на Сяр и Мелник се оказал заразителен. Скоро след това много градове и цели области почнали дa се предават без всякакъв отпор и да минават под властта на Никея. Така, в течение на няколко седмици се подчинила цялата Родопска област с Стенимахос и Це­лина, така че тук границата между владенията на никейския император и българския цар станала р. Марица; на югозапад се покорила почти цяла сегашна Македония със силно укрепените градове Стоб и Хотов и областите на Велбужд, Скопие, Велес до Прилеп и Пелагония и най-сетне Невстапол (Овче поле) и Просек. В какво стеснено положение се намирало българското правителство при тия без бой завоевателни успехи на Иван Ватаци, показва това обстоятелство, че то не само не било в състояние да окаже някой отпор на никейците, но напротив,то сключило или било принудено да сключи договор с Иван Ватаци на условие, щото последният да се задоволи с това, което вече е завзел, и да не отива по-нататък.

Увлечен от тия успехи, Иван Ватаци решил съвсем да премахне Димитър, солунския деспот, и непосредно да подчини Солун под властта си. В самия град бил съставен заговор против Димитър от по-видните и влия­телни лица, които тайно влезли в сношения с никейския император, за да му предадат града, ако той се съгласи с грамота да потвърди старите права и привилегии на Солун и да гарантира свободите на гражданите. Императорът на драго сърце изпълнил желанието на съзаклетниците, и ко­гато Иван Ватаци потеглил от Мелник и се явил пред Солун, те му отворили изменнически градските врата. Димитър се затворил в крепостта, а сестра му Ирина, раз­казва Г. Акрополит, съпругата на българина Асен, се явила в лагера на Ватаци и на колене със сълзи на очи го молила да не ослепява брата й. Иван Ватаци я приел твърде друже­любно: когато Ирина пристигнала в лагера и слязла от коня, императорът слязъл от колата си и я приел и разговарял с нея на крак.  Застъпничеството на Ирина оказало своето влияние, и Иван Ватаци се съгласил да из­пълни желанието й, обаче Димитър, само след като получил клетвено обещание от императора, излязъл от крепостта. Така безбойно Солун преминал в ръцете на никейския император. Иван Ватаци през декември 1246 г., като наредил работите в тоя град, гдето оставил за управител великия доместик Андроник Палеолог, след смъртта на когото бил назначен Теодор Фил, потеглил обратно. Отбраната на Мелник и Сярската област той връчил на по-големия син на великия доместик, Михаил Палеолог, по-сетнешния византийски император. Така същото назначил и по другите важни пунктове началници и управи­тели, които всички се намирали под непосредствената власт на великия доместик и управител на Солун. Сам Иван Ватаци, при заминаването си на изток, взел със себе си де­тронирания Димитър, когото той затворил в малоазийската крепост Лентиан.

И тъй, Солун и Верея останали под властта на ни­кейския император, а земята, която се почвала оттам и се простирала до пределите на Платамон, както и Пелагония, Охрид и Прилеп преминали под властта на епирския деспот Михаил II, който още при движението на Иван Ватаци към Солун, ползувайки се от благоприятния момент, бе завзел също така безбойно всички тия градове, като същевременно признал върховната власт на никейския импера­тор Само Воден, Остров и Старидол с техните окръзи били оставени да владее престареелият и сляп Теодор Комнин — Ангел. Едновременно с тоя грабеж на югозападните български земи вървял и друг в северозападните. Маджарите, ползувайки се от критичното положение на българите, предприели, както изглежда, също така едно нападение на България, вероятно, да завземат окончателно спорните между двете държави земи, защото от 1247 год. е вървяла борба с маджарите, а маджарският крал Бела IV вече в 1246 год. се титулувал rex Bulgariae. Твърде е възможно, че в тоя общ грабеж на българските земи от страна на съседите да са участвували и сърбите, против които цар Михаил II Асен по-късно побързал, както ще видим, да сключи най-първо съюз с Дубровник. Така, почти в течение на три-четири месеца, обширната държава на Иван Асен II през петата година след смъртта му изгубила голяма част от територията си, и българското царство се лишило от онова високо политическо положение, в което го бе оставил тоя знаменит български цар, а това, от своя страна, докарало нови вътрешни сътресения.

Ирининото правителство, начело на което вече е стоял севастократор Петър, царевият зет по сестра, не било в състояние да окаже дори най-малка съпротива нито на Иван Ватаци, нито на епирския деспот Михаил II, които, както видяхме, отнемали, или по-право безбойно окупирвали югозападните български области, нито пък на маджарите, които, както изглежда, отново завзели северозападните български области — Белградската и Браничевската. Затова то се видело принудено да побърза, както се каза, да сключи мир най-първо с най-силния и опасен съсед — никейския им­ператор, по който мир то се отказало от всички окупирани от Иван Ватаци и Михаил II български земи. Ние имаме достатъчно основание да приемем, че при сключването на тоя мир е присътствувала и самата царица Ирина, защото надали тя би дошла нарочно от Търново, за да се застъпи за своя недостоен брат в лагера на императора; очевидно за да въздействува по-силно върху Иван Ватаци, тя е дошла в място, гдето трябвало да се уговори и сключи мирът, нейде на границата и, ако императорът я приел така дружелюбно, а тя се е решила да се яви в никейския лагер при Солун то едното и другото е било възможно да стане само след сключването на мира между тях . Тоя унизителен мир, голямата териториална загуба и произволната постъпка на Ирина със севастократора Калоян били достатъчни, за да предизвикат възмущение между болярите от противната партия, а сам севастократор Калоян, жестоко оскърбен, бил принуден да се оттегли в бащините си владения около Средец, в кр. Бояна, и да се откаже заедно с цялата Средешка област да признава властта на търновския цар. Оттогава кр. Бояна става център на опозиционната партия, гдето се кроели всички враждебни планове, насочени против младия цар и майка му.

Как с минали след това първите шест години от царуването на Михаил II Асен, не знаем нищо, защото византийските извори не дават никакви сведения за работите в България. Известно е само от съобщението на францисканския монах Рубрук, който през 1253 год. ходил в татарската Орда, че тогавашната българска държава пла­щала годишен данък на татарите, следов., и при Михаил II Асен България продължавала да бъде данница на кипчакския хан. Очевидно, правителството на Ирина било заето с вътрешни работи, защото отцепването на средешката област повлякло и отцепването на скопската област, гдето управлявал Константин Тихов, привърженик на Калоян, и гле­дало само да закрепи властта в ръцете си. Затова то не е могло и да помисли за снемане зависимостта си от татарския хан, а още по-малко да предприеме на първо време нещо против маджарите и сърбите, след сключването на мира с Иван Ватаци. Отношенията на България към нейните северо­западни и западни съседи се поясняват тепърва от 1253 г., въз основа на договорната грамота на Дубровник с Михаил II Асен и севастократор Петър, съставена на 15 юни същата 1253 г. От тая грамота се научаваме, че поставеният от венецианския дож княз на града Дубровник, Марсили Георги (1252—1254), и всички съдии и съветници-опекуни на същия град, желаейки отдавна да имат приятелство и любов с царя на цялата българска земя, Михаил Асен, каквито последните имали по-рано с „преславния цар на цялата земя българска и гръцка, Иван Асен", клетвено му се обещават: 1. „да държат против злотворството на неверния крал Уроша и против брата му и рода му и против всички, които живеят в неговата земя, и ония, които имат на тяхна земя някакво владение“, в смисъл, че ако тия последните бъдат неверници и неприятели на българския цар, такива да бъдат и на града Дубровник, и ако някой от означените по-горе или всички се обърнат към царя и тоя ги приеме за приятели, и те да ги имат за такива и обратно; 2. „ако Бог помогне на българския цар да прогони своя и техния враг Уроша от сръбската земя и брата му Владислав и рода им и други властели и те потърсят прибежище в града Дубровник, то управителите на послед­ния да ги не приемат, нито (да слушат) речите им, но, до­колкото е възможно, да им пакостят“; 3. българският цар да не сключва мир без дубровнишките управители с Уроша и да не ги остави без мир с него, а да бъдат заедно с него (царя) против Уроша, неговия и техния враг, и про­тив целия му род и против оногова, комуто ще прина­длежи след него престолът, и война и мир да имат на­едно през неговия и техния живот; и ще дадат помощ според силата си по приморието, по море и по сухо; 4. ако Бог помогне на българския цар да превземе рашката (сръб­ската) земя във всичките й предели, а пък на дубровничаните помогне да завладеят всички приморски градове и кре­пости, принадлежещи на рашкия престол, те да ги предадат на царя в добър вид, без загуба, или пък на оногова, който би бил изпратен от българския цар, според силата си; а когато те узнаят, че царт е влязъл в сръбската земя, то те да бъдат готови най-много подир две седмици, с всичката си сила и мощ, и да потеглят срещу приморските градове и земи с всички ония хора, които се намират в града Дубровник в това време, и да оставят само тол­кова хора, колкото биха могли да отбранят града; и ако Урош или брат му Владислав,или някой от неговия род, или властел би поискал да им повреди или би им повредил,то българският цар да им помогне според силата си против тях и да им вреди.

И тъй, от съдържанието на първата третина на дого­вора не е мъчно да се разбере, че дубровнишкият княз Марсили Георги заедно с всичките управителни тела на града Дубровник сключил настъпателен и отбранителен съюз с българския цар Михаил II Асен против сръбския крал Стефан I Уроша, следов., инициативата за тоя съюз е излязла от дубровничаните, защото в грамотата се казва, че те „отдавна желаели да имат любов с Михаил Асен“, а не че последният бил изпратил пратеници в Дубров­ник, за да сключат съюз, както представя работата К. Иречек?), а това желание право изтича от натегнатите в това време отношения на Дубровник с Уроша I. „Тогава, пише К. Иречек, дубровничаните, при всичките незначителни материални средства, се стремили да разширят своята област и да засилят своето църковно влияние. Най-близък повод за това им дала тежката загуба, която е потърпяла дубровнишката архиепископия. Папата (1247 г.) отнел от дубровнишката архиепископия босненската епископия и я подчинил на калочката архиепископия в Маджарско. Дубровничаните протестирали, но в същото време повдигнали и спорния въпрос с барската архиепископия, искайки от римската курия да им признае правото върху цялата барска област (1247—1255). Те се надявали на успех, защото латинските църкви в Захълмие и Требиние са на сръбско землище и, следов., подпадали под тяхната архиепископия, и си служили при това с разни измислици и фалсификации. Барската църква, която тогава управлявал италианецът Плано Карпини, известен със своето мисионерско пътуване в монголската държава, намерила защита и в Рим и уместните владелци, сръбските крале Урош и Владислав“. И наистина, през лятото на 1252 год. Урош се явил с голяма войска пред Дубровник, обаче след няколко седмици се съгласил да поднови мира. Обаче дубровничаните не доверявали на Урош и за да се обезпечат от негова страна, потърсили съюза на българския цар. Те очевидно знаели, че тоя не бил в добри отношения със сръбския крал, вероятно поради заграбването на българска земя още в 1246 год., защото последният е представен в грамотата също така враг на Михаил II, както и на дубров­ничаните. Българското правителство посрещнало на драго сърце предложението на дубравничаните и, както изглежда, съюзът бил сключен.

Обаче договорът между Дубровник и Търново не имал само горната цел, в която дубровничаните по-скоро търсели повод, за да възобновят търговския договор, който те имали с Иван Асен II, както се види от по-нататъшното съдържание на грамотата. „Люди и търговци, четем в нея, от светото ти царство и от зетя на царството ти Петър севастократора и техният добитък, ако дойдат в нашия град Дубровник, да бъдат прибрани и пазени в Дубров­ник и в неговите предели, както и самите дубровничани, и да пребъдват в Дубровник свободно и да търгуват, продавайки и купувайки без всяко даждие и без всеки ущърб, и да не им се вземат никакви мита нито на врати (градски), нито на мостове, нито на бродове, нито пък на друмове, а да си купуват всякаква стока, каквато им е потребна: злато, сребро, дрехи и златни материи, или друго, каквото им е угодно, освен жито, което да не се изнася от града дубровнишки без позволението на княза, който и да бъде в това време в Дубровнишкото княжество. И тъй, според договора, и на двете страни се предоставял свободен безмитен внос и износ на стоки; но понеже търговията се намирала в ръцете на дубровничаните, то от тия привилегии се ползували само дубровнишките търговци. От същия характер и значение била и следната клауза в договора: „Ако смърт настигне някого човека или търговеца от своето свето царство и човека или търговеца на високия севастократор Петър в дубровнишкото княжество или с разпоредба или без разпоредба и бъде без дружина (т. е. без другар), ние сме длъжни да опишем всичкия добитък на оня покойник, и когато твоето свето царство изпрати за тях свое послание, да го даваме, а добитъкът на оня покойник да не изгуби нищо от нас; също така, ако за людите и търговците дубровнишки се случи смърт или с разпоредба или без разпоредба в земите на твоето свето царство и в земите на високия севастократор госпо­дина Петър, а пък дружина са нямали, добитъците на оня покойник да бъдат прибрани и от името на твоето свето царство да се предават на тогова, който би бил изпратен с писмо от княза дубровнишки за описания добитък на оня покойник“. В следната клауза на договора се определя подсъдността у двете страни: „Ако людите на твоето свето царство и на Петър високия севастократор имат съдебен иск върху някой човек от дубровнишкото княже­ство, то ние се задлъжаваме да произвеждаме съвършено прав съд без съдебни мита и без данък по нашия закон; също и нашите хора да имат правда (т. е. прав съд) в земите на светото ти царство и на севастократора Петър според вашето свето царство и високия севастократор Петър, без никакъв данък и без съдебни мита. И тъй съдебните процеси ще се произвеждат според законите на страната, гдето те се разгледват, обаче без никакви съдебни разноски. — По-нататък дубровничаните си обезпечват в договора правата на своите владения, в случай че българският цар сполучи да завладее сръбската земя, и да си запазят същите граници, каквито са били по-рано — от една страна, а, от друга, — да си върнат правата върху ония сръбски и приморски градове, които преди 15 години се намирали под тяхна власт , — всички други завоевани места ще бъдат предадени на българския цар. След това се преброяват всички пунктове, до които се простира тяхната дедина. За това осигуряване пък дубровничаните отстъпвали на българския цар правото от митото на солта, от което по-рано се ползувал сръбският крал: „А известно е, че от всичката сол, която се продава, половината приход вече не рашките хора, а твоето свето царство да получава, а другата половина — да получава опекунът дубровнишки, както е било в стария закон, и светото ти царство да държи за нас стария закон, а пък се знае, че мито от солта от река Дрин до Неретва не се събира на друго място, освен в Дубровник“. Освен това, ако българският цар сполучи с Божия помощ да завладее всички приморски градове, то дубровничаните обезпечват за своята майка-църква всички имоти и владения, които е тя имала по-рано „във всички гра­дове или по сухо, или епископии, или манастири, или църкви, или свещеници, или друга някоя правдина, която тя е имала от стари времена, да си владее свободно, както е писано в старите книги на привилегиите“. Най-сетне осигуряват и своята политическа зависимост от венецианския дож, за да се опазят от всяко посегателство от страна на българския цар върху техния град: „А ние всички (цялата община) опекуни на нашия град Дубровник, малки и големи, да сме длъжни да даваме клетва на всички князе, които ще бъдат в разни времена в Дубровник по желанието на славния венециански дож, да държим това обещание през време на неговото князуване, когато и той се закълне в дубровнишкото княжество. И ако ние престъпим тая клетва и това обещание, да ни съди Бог и тая клетва и на тоя, и на онзи свят, а ние и нашите деца да имат запрет и гняв от високия папа римски навеки; и тая грамота да имаме и искаме да държим, като спазваме клетвата, почитта и службата, която сме длъжни да оказваме към господина дожа и венецианската община, докато съществува твоето свето царство и ние“. Договорът бил скрепен с печата общински и на княза Марсили Георги и подписан от всички дубровничани, които се намирали в управлението на града Дубровник.

И тъй, от целия тоя договор става ясно, че съюзът между Дубровник и българското правителство имал твърде сериозен характер, защото след сключването му българска и куманска войска нахълтала далеч навътре в Сърбия и опустошила манастира св. Петър на р. Лим при Бяло поле. Това нападение, както изглежда, произвело надлежно впечат­ление, и работата не дошла до кръвопролитие, защото крал Урош I се постарал да отклони съединението на двамата съюзници. Обаче как са се изгладили отношенията между България и Сърбия, остава засега неизвестно. К. Иречек предполага, че тук посредник станал Иван Ватаци, защото в това време Урош I се броил между приятелите на ни­кейския император; Тоя съюз с Дубровник и помирение със сърбите се оказали вредни за маджарската политика, защото в следната 1254 година захълмският жупан Радослав, който бил васал на маджарския крал, се присъединил към българо-дубровнишкия съюз, а пък Бела IV в едно писмо до папата се оплакал, какво след опустошението на държавата му от татарите, тя била „обиколена каточели с овчи плет от различни неверни народи“ — на изток от руси и бродници, на юг от българи и бошнаци, от което става ясно, че отношенията между българи и ма­джари били съвсем натегнати, а може би и враждебни.

Докато Михаил II Асен и правителството били завзети с отношенията към западните и северозападните си съседи, Иван Ватаци сполучил да разшири още повече границите на владенията в Македония. Между Иван Ватаци и Михаил II, деспот епирски, който в 1246 г. бе признал както видяхме, върховната власт на никейския император, се поддържали доста дълго време приятелски отношения, като се предпола­гало да се закрепят чрез предполагания брак на Михаиловия син Никифор с дъщерята на Теодор, Ватациевия син, Ма­рия. Но лукавият Теодор Комнин не само решил да развали тоя брак, но и успял да предума своя братанец да се отцепи от Ватаци. Когато узнал за това, а също и за тесния съюз между чичата и братанеца, императорът, от своя страна, решил веднъж завинаги да свърши с тия двама свои не­покорни васали. Ползувайки се от съществуващите мирни отно­шения със съседите си — турците и българите, Иван Ватаци, без да се бави, в 1253 год. събрал силна войска и преминал Дарданелите. Той потеглил направо за Солун, а оттам заминал срещу Воден, резиденцията на Теодор Комнин, който бе вече избягал при деспот Михаил II. След превземането на Воден, императорът дошъл в Остров, гдето той се разположил на дълговременен лагер. Оттам той изпращал във владенията на деспота своите пълководци да ги опустошават и разоряват. Обаче настаналата зима много попречила на успешните действия на никейските войски поради мъчното продоволствуване, особено в планинската югозападна Македония. Но твърдият характер на Иван Ватаци преодолял всички мъчнотии. Освен това, още с настъпва­нето на пролетта 1254 г. при него в лагера му се явили двама бежанци от Костур, по-напред пълководец Глава, а след него Теодор Петърлифа, брат на Михаиловата жена, с покорност пред императора, след което цялата Костурска област, а с нея и Дяволската, се подчинили и отворили свободен път на никейците в Епир. Още по-добре тръгнали работите, когато и пълководец Голям, роднина на Иван Ватаци, който бил изпратен на помощ на Костур от Албанон, се при­съединил към императорските войски. Императорът приел всички тия изменници на драго сърце и ги наградил по до­стойнството. Измяната на всички тия пълководци принудила най-сетне деспота Михаил да се покори и да изпрати при императора пратеници за мир, който бил приет. Според условията на тоя мир, деспотът отстъпил на императора крепостите Прилеп, Велес и албанонската Кроя, и по тоя начин цялата страна на север от тъй нареч. Via Egnatia преминала под властта на Иван Ватаци. Мирният договор бил подписан и скрепен с писмена клетва от никейския импера­тор и след това бил изпратен в Лариса, за да го под­пише и потвърди и Михаил II. Освен това, на връщане импе­раторските пратеници взели със себе си сина на деспот Михаил, Никифор, когото поради своята внучка издигнал в сан деспот, а слепия Теодор докарали окован във вериги в лагера на императора при Воден и после бил изпратен в манастир, гдето и завършил живота си. Така постепенно Иван Ватаци успял да въдвори своята власт на Балкан­ския полуостров. Нему оставало да превземе Цариград и да възстанови отново византийската империя, към което не би се забавил да пристъпи, ако да не бе му побъркала смъртта. През есента на 1254 год., когато той се върнал в Нимфея след епирския поход, с него се случил апоплексически удар и наскоро починал.

Иван Ватаци наследил неговият син и приемник Теодор II Ласкарис (1254—1258), който бил в това време на 33 години и бил женен за красивата Елена, дъщерята на българския цар Иван Асен II. Той получил прекрасно възпитание и образование, обичал науката, с особен интерес се занимавал с богословие и неведнъж внушително показвал на враговете си събуденото надмощие на ромейската държава и военно изкуство. И неговото управление никак не отстъпвало на бащиното му; в някои отношения той дори се издигал над ромейската рутина още повече от своите двама предшественици. При всичката си набожност той не допущал влиянието на духовенството върху политиката и избирал, както и Иван Ватаци, за офицери и чиновници най-способни и работливи хора, без да обръща внимание върху претенциите на аристокрацията, която се бе изселила от Цариград в никейската държава. Неговото финансово управление било отлично; народът не се излагал на разни данъчни насилия, и все пак той е могъл, както и баща му, да има готово постоянно значително съкровище. Обаче, здравето на младия император било вече силно раз­строено при завземането на престола. Той често страдал от епилептични припадки, и тия физически страдания (от дъл­бока меланхолия и от това, гдето мислил,че го магосали), възбуждали в него гняв и недоверчивост; под влиянието на тия страдания той прибягвал към строги мерки, които го правили невъзможен на престола и особено тежък за окръжаващите го царедворци.

Под натиска на майка си Ирина, която имала особено силна омраза към никейския императорски дом, сега Ми­хаил II Асен поискал да използува тия слаби страни в характера на новия император, чието болезнено състояние нему, като на негов шуря, е било познато. Щом се нау­чил за смъртта на Иван Ватаци, Михаил II Асен решил да си отвоюва обратно отнетите още в 1246 и 1254 г. г. владения в Тракия и Македония и да отмъсти на никейците за тяхната коварна постъпка при завземането на пре­стола. Като се възползувал от обстоятелството, че в западните никейски владения нямало много струпани войски, цар Михаил веднага потеглил в поход. Той преминал Стара планина и, като минал Марица, навлязъл в родоп­ската област и завладял, без да срещне силен отпор, много важни крепости. Тук главно помогнало на българския цар, според думите на Г. Акрополит, това обстоятелство, че „понеже тамошннте жители били българи, те на драго сърце преминавали на страна на свои­те единоплеменниди, като сваляли игото на другоплеменницит“. А ония крепости, в които били поставени ромейски гарнизони, бидейки не в състояние да противостоят при такива обстоятелства, покорявали се на българите: едни от тия гарнизони били обхванати от ужас и, предавайки крепостите, получавали срещу това свобода да се върнат в отечеството си; други, поради внезапното на­хлуване на българите, не могли да измислят нищо за своя защита и се впущали да бягат, като оставяли крепостите без отбранители; трети пък, понеже отбраната на кре­постта се проточила твърде дълго, били изморени вече от продължителността на времето. По тоя начин били завзети крепостите: Стенимахос, Перущица (Персогйа), Кри­чим (Κρυτζιμός), Цепина (Τζέπαινα при с. Дърково — Ме­тоха) и всички крепости в родопската област Ахридос (Άχριδός) с изключение на кр. Мнияк (Μνείαχος, старо­български Мъннак), която ромеите сполучили да удържат в ръцете си; освен това подчинили се на българите Устра (Ουστρα — Остра?), Перперакий (ίίερπεράκιον), Кривус (Κρυ3ούς — Криво) и близкият до Одрин Ефраим (Έφραίμ)ΐ). Едновременно и цяла югозападна България — днешна Македония така същопреминала под властта на българ­ския цар.

Известието за навлизането на българите и за техните успехи в Тракия силно разтревожило младия император Теодор II Ласкарис, и особено изплашило неговите приближени, защото „те знаели, пише Г. Акрополит, че по-го- лямата част от западните области (т. е. от европейските никейски владения) населявали българи, и че тия области много отдавна се отцепили от ромеите (при образуването на второто царство) и само малко преди това се бяха покорили на импера­тор Иван (Ватаци); но тая покорност не бе още успяла да закрепне, и те винаги били тайно вра­ждебни на ромеите”. Под влиянието на това· мнение от една страна, а, от друга, — на големите успехи на бълга­рите, някои близки на императора го съветвали, какво „съвсем нямало нужда той да отива на запад (т. е. в Европа), че тамошните области се намирали в съвсем лошо състоя­ние, така че почти нямало възможност да се поправи рабо­тата, а пък настъпващата зима пречела да се събере голяма войска“. Освен това, казвали те, „ако императорът тръгне в поход и не извърши нищо достойно за своята слава и име, то той не само ще закрепи за враговете това, което те са вече завоевали, но още ще изгуби и това, което е оста­нало, а това ще докара значително усилване на неприятеля, а на ромеите, напротив,— силно ослабване“. Против това мнение възстанал тогавашният велик доместик Георги Музалон, който се ползувал от особеното разпо­ложение на императора; той не само доказвал, че последният трябва да предприеме поход против българите, но и настоявал, че всичко, което принадлежи на никейската им­перия, или по-голямата част от него да се не остави в ръцете на неприятеля. Мнението на Георги Музалона, поддър­жано от младите пълководци и особено от младия император, който не искал с такова безчестие да се почне управлението му, надвило. Събрана била, колкото било възможно, доста голяма армия и, без да гледа на зимното време, Теодор II Ласкарис преминал Хелеспонт (Дарданелите) и в едно късо време пристигнал в Одрин.

Когато на следния ден императорът потеглил от града в поход, един българин-съгледвач, доколкото му позволявали силите, бързо дошел в лагера на цар Михаил II, който се бил разположил недалеч от Марица, и му обадил, че императорът се приближава с войска и че трябва да очаква наскоро нападение. При всичко че тоя българин с клетва уверявал истиността на това изве­стие, обаче цар Михаил не напуснал лагера си, но и не се приготвил да посрещне нападението, а чакал да узнае по-точно, доколко тоя слух бил достоверен. Между това, българските предни отреди били нападнати неочаквано от ромеите, разбити съвсем, и само една част от тях спо­лучила да избяга. Тая случка произвела страшна паника в българския лагер; без да разпитат, каква била работата -  българите, начело с царя си, се метнали на конете си и посред нощ избягали навътре в българска територия, преди да влязат в бой. „През времето на това бягство, забе­лязва Г. Акрополит, те (българите) си издраскали лицата по голите клончета на дърветата, които ги удряли по лицето; и сам българинът (т. е. цар Михаил) изпитал на себе си тая неприятност , а някои без горните си дрехи се хвърлили на конете си и се впуснали да бягат“. На сутринта, когато никейците не намерили никого на мястото на българския лагер, Теодор II Ласкарис потеглил право за Верроя (старобъл. Боруй, сег. Стара Загора), която той превзел без особени мъчнотии, „защото цялата й стена била повредена и имала много брешове още от времето на българското за­воевание (при цар Калоян), макар жителите да я укрепя­вали с лозови чукани и с ритли от коля“ (χάμαξι καί τοίς Ιξ άμαξών ξύλοις). От Верроя императорът почнал вече да мисли за по-нататъшното навлизане в българските области и дори за поход отвъд Стара планина, но суровата и много снежна зима побъркала на плана му. Той се задоволил само с това, че, след като заграбил целия запас от храни и опустошил града, всички мъже, жени и деца, овце и крави и изобщо всичко движимо изпратил в Одрин.

От Одрин императорът изпратил свои войски да завземат крепостите в областта Ахридос в центъра на Родопите. Всички почти крепости били лесно отвоювани с помощта на машини и стенобойни оръдия, защото „ бълга­рите, щом виждали враговете или забелязвали техните войн­ствени приготовления, веднага напущали крепостта без никакъв отпор. Сам Теодор II Ласкарис потеглил към по-важните крепости по северния склон на Родопите. В късо време той успял отново да отвоюва Станимака, Перу­щица, Кричим и всички други укрепени места; само кр. Це­лина той не можал да завладее, едно, поради силния от­пор, който той срещнал от страна на защитниците й, и, друго, поради суровата зима, през времето на която той нищо не можал да направи. Но щом пукнала пролетта, двама пълководци, Алексий Стратигопул и Константин Торник, получили заповед да се явят от Сяр с войска на помощ на обсадителите на Цепина. Но те, без да срещнат не само отпор, но и хора, когато минавали планините (Родо­пите) и чули някакви си неопределени гласове и шум и зву­кове от рогове, веднага потеглили назад в бягство, като оставили, пише Г. Акрополит, на българските овчари и свинопаси целия фураж и много коне. Те били изпратени отново от императора към Цепина, но и тоя път нищо не могли да извършат.

Докато вървяла обсадата на Цепина, мелнишкият воевода Драгота, който, според думите на Г. Акрополит, питаел винаги враждебност към ромеите по своята вече природа, като българин, а още повече поради омразата си към Иван Ватаци, понеже се надявал да получи за своята измяна много повече награда, отколкото получил, намислил да повдигне открито въстание. Той събрал всички мел нишки войници и много други от околността и обсадил Мелнишката крепост . Обсадените се оказали в състояние да издържат обсадата, докато пристигнала помощ, защото имали голям запас от храна, нямали само достатъчно вода, па и храбро отбивали всички опити на Драгота да разруши стените на крепостта. Между това, Теодор II Ласкарис, известен за въстанието на Драгота, разядосан, веднага потеглил в поход против мелнишките въстаници. В пълно въоръжение той пристигнал при Сяр на втората неделя; по пътя за Мелник той срещнал силен отпор в тесния Рупелски проход, който бил добре укрепен от българите — там била издигната дема, снабдена с разни завори, ключалки и куки — и се отбранял от голяма българска войска, конница и пехота. Едва ли може да се мисли, че там Драгота е действувал на своя глава, без знанието на българския цар; значителните военни сили, с които той разполагал в въстанието, не са били само негови, а не малка помощ той е получил и от цар Михаил; изобщо, трябва да се приеме, че несъмнено самото въстание е било устроено от българското правителство, за да отвлече вниманието на никейските пълководци и да обез­печи тила на царя. Като разбрал колко ще бъде мъчно да си пробие път през това тъй силно укрепено място, Теодор II Ласкарис решил с хитрост да накара българските отреди да отстъпят: той заповядал на пехотната част от армия­та си да направи обход през големи и гъсти гори на околните планински върхове над прохода (можеби по източната част на пл. Беласица), което било благополучно извършено, и оттам никейската пехота почнала да пуща стрели и камъни върху главите на българските войници, а конницата в това време направила силен натиск във вратата на демата. Българският отред, който трябвало да защищава прохода, като се видял заобиколен от тила, веднага се впуснал да бяга, а в това време никейците изтребили много български вой­ници. Когато спасилите се дошли в българския лагер, те произвели такова страшно смущение, че се обърнали в бягство. Понеже нощта била без месечина, пише Г. Акрополит, когато те бягали, местоположението мъчно, а пътят неизвестен, то някои от тях попадали от конете, а тия, които вървели отзад, изстъпвали ги и ги убивали; други пък, под тежината на товара си, се търкаляли из урвите надолу, а трети по друг начин постигал злополучен край, така че не много от тях се спасили и достигнали до България“. През времето на тоя панически бяг сам водачът на въстанието Драгота бил изтъпкан от конски копита и на третия ден се поминал. Още същата нощ императорът завзел крепостта Мелник и влязъл в разговор с неговите защитници, които го посрещнали радостно, като ръкопляскали, величаели го с хвалебни песни и го наричали бързокрил орел. След като успокоил жителите на града, Теодор II Ласкарис заповядал да изведат от крепостта жените и децата на бунтовниците и да се конфискуват всич­ките им имоти, а сам заминал за Солун, за да възста­нови властта си в Македония.

От Солун, като преминал Вардар, императорът потеглил за Воден, гдето се разположил на лагер, защото бил принуден да остане няколко време, докато оздравял от някаква си епидемическа болест, която върлувала по войниците му, и после заминал за Прилеп, за да се при­готви за обсадата на друга първокласна крепост. Като взел със себе си всевъзможни машини и стенобойни оръдия, Теодор II потеглил за Велес с цел да го обсади и да изгони оттам българите. Но жителите на града, щом се научили за пристигането на императора, като иска­ли да отклонят обсадата, влезли в преговори с него, като му предложили, той да не им стори нищо лошо, а с оръжието и имота си да им бъде позволено да излязат от крепостта. Като се осигурили с клетва от императора, те потеглили от Велес. Обаче, когато Теодор II Ласкарис видял многобройното им количество, разкаял се, загдето пуснал такова голямо множество и такъв силен и снажен народ да отиде при враговете му и да бъде в броя на ромейските неприятели; но вече било късно: свързан с клетва, той ги отпустнал на свобода. — От Велес импера­торът потеглил с всичката си войска през Невстапол — Овче поле, към Сяр. Но когато минал Струмица, той полу­чил писмо от великия доместик Георги Музалона, в което го известявал, че селджуците са силно притеснени от тата­рите, и затова ускорил маршрута си. Обаче, при р. Марица той получил друго известие, че никаква опасност от из­ток нямало, и потеглил за Димотика, а оттам за Одрин.

При всичко, че Теодор II сполучил да отвоюва всички завзети от българите крепости, обаче той не можал да се примири с мисълта, че в ръцете на българите оставали още две крепости: една незначителна в област та Ахридос, на име Патъм (Πάτμο;), която била лесно превзета от Алексий Дука Филантропин, а другата твърде важна — Це­лина, построена на онова място, гдето се допирали двете най-високи планини на полуострова — Стара планина и Родопите, а между тях протича р. Марица. Затова Теодор Лас­карис решил да довърши завоеванията си с присъединение и на тия две крепости към владенията си на запад и осо­бено на Цепина. След като войската му си отпочинала в Одрин, той я повел,без да гледа на настъпващата лоша есен, отново към Родопите, против Цепина, за да я завладее с наличните си сили. По пътя той се разпореждал да се съберат колкото може повече кола от цялата страна, за да понесат машини и стенобойни оръдия и да превозват храна за войската, и когато се приготвил добре, потеглил към Цепина. Когато войската стигнала до Макроливада (сег. Узунджова), тя била настигната от голям студ чрез една виелица, която върлувала цяла нощ, и сутринта земята се покрила с дебел сняг. Теодор II Ласкарис се намерил в голямо затруднение; мястото било пусто, а враговете били близко; още повече го съкрушавал очакваният недостиг на храна. Поради това, той събрал всички военачалници на съвет и ги питал, какво трябва да прави при тия тежки обстоятелства. Те почти всички го посъветвали да се върнат обратно в Одрин. Но императорът не възприел това мне­ние и, след като се посъветвал със своите приближени, които му казвали, че от Макроливада до Одрин има толкова път, колкото и до крепостта Станимака, че и в тая крепост ще намерят в изобилие всичко потребно, и че след като потеглят към последната, ще докажат на неприятеля, какво нито страх пред него, нито неудобствата на зимното време не ги принудили да се върнат назад, той намерил това мнение за по-добро. Затова, щом студът поомекнал и снегът престанал да вали, Теодор Ласкарис отново повел войската си напред. Когато стигнали в Станимака, той заповядал само да нахранят войската и потеглил към Цепина. По пътя си императорът се отбил в гр. Баткун, за да си набави храна за войската, и оттам изпратил своя чичо Мануил Ласкарис и началника на своя отред Константин Маргарит, да огледат местността и да намерят най- удобен път за движението на войската. Макар след завръщането си от огледа и двамата, особено Константин Маргарит, да уверявали императора, че намерили удобен път, императорът не можал да постигне целта си, защото самата местност била неудобна за поход, а големият студ и плъзгавият лед, който покрил целия път, не позволя­вали спокойно и свободно да се движи войската; а пък из­вестието за недостъпността на крепостта Цепина за обсада принудило императора да отстъпи назад. След като прекарал два дена в Баткун и го опустошил,Теодор Ласкарис се върнал в Одрин и оттам отишел в Димотика. Там той оставил значителна войска, за охрана на града, като заповядал на пълководците всякак да избягват сблъсквания с българите; дори ако последните нахълтат в никейските владения и почнат да ги опустошават, да не напущат своите позиции; само ако се яви отстрани някой незначителен неприятелски отред, им се позволявало смело да ударят на него. Като наредил така всичко, Теодор II Ласкарис като минал Хелеспонт и се спрял за няколко дена, за да награди военачалниците си, след рождественските празници се за върна л в Нимфея.

Новите военни успехи на никейския император поставили българския цар отново в стеснено положение: неговите очаквания не се оправдали. За Михаил II Асен било повече от ясно, че войната с Никея не е свършена и че, при враждебните отношения с Маджарско, би могла да докара печални резултати. Затова на българския цар и на неговото правителство се налагало час по-скоро да изгладят отношенията си с маджарския крал. И наистина, след август 1255 год. отношенията между България и Маджарско се изменили от враждебни на приятелски. Това споразумение и сближение станало към края на 1255 год. при посредството на руския княз-бежанец Ростислав Михайлович, син на черниговския княз Михаил Всеволодович, който бил избягал в Маджарско след мъченическата смърт на баща си в Златната Орда. Маджарският крал Бела IV (1230—1270) го приел на драго сърце и дори го оженил за дъщеря си Анна (в 1243 год.), като го поставил управител на Славония (1247 г.), а по-сетне (1254 год.) и за пръв бан на Мачва, област между pp. Сава и Дрина и планината Цера. Това сближение, както изглежда, не е станало без териториални отстъпки за сметка на българските северозападни области, защото както браничевската, тъй и Белградската области около това време влизали във владенията на Ростислав, с други думи, тия две български области били формално отстъпени, ако не непосредно на маджарския крал, то на неговия васал Ростислав, който се ползувал с известна самостойност. Освен това, сближението на двете държави било скрепено и с брака на младия, тогава 16—17-годишен, Михаил II Асен с внучката на маджарския крал и дъщеря на Ростислав, Мария, също малолетна — на 12 години.

Като се обезпечил по тоя начин с безопасност откъм северозапад, Михаил II Асен, надявайки се, може би, на помощ от Ростислав (респ. от маджарите), решил отново да почне войната с никейците. Когато се научил, че Теодор II Ласкарис си отишъл в Мала Азия, цар Ми­хаил II незабавно повикал на помощ скитите, т. е. куманите, и събраната веднага доста голяма армия — само броят на куманите възлизал до четири хиляди — изпратил в тракийските области по грабеж и да плашат ромеите. Куманите, като се спуснали покрай Одрин, почнали да грабят страната към река Регина и да опустошават околностите на Димотика, чрез което предизвикали ромеите. Оставените при тая крепост никейски пълководци не изпъл­нили заповедта на своя император. Те излезли против нахлулите кумани, но били съвсем разбити, взети били много пленници, които отпосле били продадени на българите. Изве­стието за нападението на българите в съюз с куманите към Одрин и Димотика силно изплашило Теодор II Ла­скарис, който веднага почнал да се готви за нов поход в Европа против България. През зимата на 1255/56 год. императорът сполучил да осигури източните граници на държавата си с безопасност и да събере голяма армия. Според думите на Г. Акрополит, той въоръжил не само ония, които били на военна служба, но и такива, които ни­кога не са служили в войската; той дори повел в поход и своите ловци. Обаче, печалните резултати от нахлуването на куманите ускорили самия поход. Щом пукнала пролетта на 1256 год. той незабавно преминал Хелеспонт (Дарданелите) и потеглил направо против куманите, които опусто­шавали в това време страната около Виза. Но императорът не можал да им отмъсти, защото те, верни на своята тактика, избягали своевременно на бързите си коне, но, все пак, много от тях , и дори знатни, били избити. Тогава императорът се оттеглил и се разположил на лагер при р. Регина (περί τδν ποταμόν δς ‘Ρηγίνα καλείται, ант. Ergines, сег. Еркене), гдето останал да чака, за да се съсредоточи огромната му армия, и след това с всички сили да нападне България).

Между това, цар Михаил II Асен, изплашен от огромната армия на никейския император, а същои от намеренията му, като предчувствувал, че не ще бъде в състояние да устои срещу силите на никейците, решил с предложение за мир да предупреди неизбежната катастрофа. Какво било положението на българския цар в дадения момент, може да се види от следните думи на византийския историк от XIV век, Никифор Григора: „Началникът на българите, когато чул за тежкия поход на императора, почнал да измъчва сърцето си с големи страхове и непрестанно да се хвърля от една мисъл на друга. Да разреши работата с война било за него неудобно и съвсем невъзможно: 1. поради това, че той нямал достатъчно войска, която би могла да противостои на такова множество неприятели, снабдени с тежко и бляскаво въоръжение, и 2. защото виждал, че императорът бил млад човек, въодушевен от жажда за Слав, и се стреми енергически към осъществение на своите планове. Поради това той намерил за необходимо да възобнови предишния договор“. Според същия историк, цар Михаил се надявал,че лесно ще може да убеди императора да се примирят, едно, защото му бил близък роднина — шуря, и друго, защото новата измяна на епирския деспот Михаил II го принуждавала, кол­кото било възможно по-скоро, да замине на запад и да тури край на деспотовото своеволие. И наистина, надеждите на българския цар се напълно оправдали.

Преговорите Михаил II Асен решил да поведе при посредството на своя тъст, княз Ростислав, зетя на ма джарския крал. Затова той изпратил по-рано при импе­ратора пратеници, които да уредят предварително пристига­нето на Ростислав вън от всякакви опасности и последният да бъде приет с чест от императора. Така й ста­нало. Теодор II Ласкарис приел пристигналия в никейския лагер при р. Регина Ростислав твърде ласкаво и оказал подобаващите почести както нему лично, тъй и на неговата сви­та, която се състояла от „първенците на българския народ“ (οί προύχοντες λαοϋ τοϋ Βουλγαρικοϋ). Мирът бил сключен и законно бил скрепен с клетви от страна на императора и на Ростислав, който произнесъл клетва за себе си и за своя зет, българския цар. Ето как описва сам Теодор II Ласкарис в своето окръжно послание, изпратено по слу­чай сключването на тоя мирен договор, по кой начин били водени преговорите: „В началото на исканията бе казано за взимане и даване на пари (т. е. контрибуция била първоначално поставена), защото царското съкровище (τò βασίλειον – фискът) по божия воля се грижи обикновено да пред­ставя големи искания спрямо противниците. Обаче, молбата на ловкия мъж към моето царство го принуди да замълчи за тях; защото привлича силното желание, особено беседата и молбата на мъжа привлича бащиното любовно чувство към съгласие, именно, защото руският княз (δ τών ‘Ρώσων ăρχων), след като се закълна, наистина, нарече моето царство баща и господар на всичко негово. Но поради молбите на тогова и на първенците на българския народ, понеже най-добрите от тях дойдоха (с молба) при моето царство, аз, като човек, бях победен, виждайки ставащите ежедневно тол­кова български кръвопролития; оттука аз бях подбуден в сърцето към състрадание и изоставих всички искания и към собствените си преди граници в Спарта и Дорат окончателно определих земята на западната ромейска страна. Поради това, когато ми се поиска да пристъпя към клетва, аз открито извърших знака на истинската вяра, като получих същото от страна на отблъскващия“. Колкото и да се старае Теодор II да представи тук, че мирният договор бил сключен по негово благоволение и желание, все пак ясно личи от думите му, че мирът бил еднакво желателен и от двете страни; с това се обяснява и неговото особено разположение към Ростислав.

Що се отнася до условията на мирния договор, то, спо­ред Акрополит, те били: българският цар, в лицето на своя пълномощник, се задлъжил да върне крепостта Цепина на никейския император, а последният — да пази мира с българите, при което изрично било казано, че и двете страни ще се задоволят от по-раншните граници, т. е. каквито те били при Иван Дука Ватаци. Тия данни напълно се схождат с това, което ни дава сам Теодор II Ласкарис в споменатото окръжно послание: „Отстъпена именно беше на моето царство, продължава той, казаната велико­лепна крепост Цепина, която се намира на върховете на Родопите, около известната планина Книшава (ή Κνίσβα). Тая знаменита и чутовна крепост , която е обиколена наоколо с твърде укрепени места, много близки до българските области, има своите съединения (връзки) по-навътре от ония, които са под нея, най-укрепена, изобщо казано, най-недостъпна, съвършено непревзимаема, — се напада и се побеждава и завладява само от ромейската войска, и непредавана завоевава се и се подчинява само от нея, — крепост, в която станаха много и големи борби. Защото, кой не се сражава за нея? Кой още от старо време не се облича в ризница? Тоя, който я притежава, се побеждава с превземането й и лишаващият се я нарича най-силна. И защо трябва много да се говори? В нея воинственият Арес насочи български и ромейски войски и (произлeзе) голяма борба в нея за нея и смущение поради нея. Мъртвите преди българи чрез нея и сега се надяваха живот да заживеят (там), а нашата превъзходна войска с превземането й устрои победно тър­жество“.

Теодор II Ласкарис нарича в посланието си мирния договор „велик дар, защото бил от Бога и се предава на тях , божиите хора, като божи дар, който преди оставаше невидим, очертава границите и туря печат на целия пай“; а за самата граница императорът казва следното: „Дарът, т. е. договорът, обгражда Сардика (сег. София) и Филиповия град (Пловдив) откъм нас македонците, и определя за граница Велбужд (Βελεβούσδιον, сег. Кюстендил) и присъединява към предишното състояние и знаменитата област (vέμα) скопска и прочутата вранянска, включава Албанон (тук вероятно Елбасан) и границата достига до сръбските предели“. От това не съвсем ясно определяне на грани­цата все пак може да се установи, че Пловдив и София оставали в българска територия, като погранични, обаче, гра­дове, какъвто е бил и Велбужд. Като нова отстъпка на територия трябва да смятаме присъединението на скопската и вранянската области, които по-рано Иван Ватаци не бе окупирал.

Особено интересен се явява краят на разгледваното послание, гдето авторът в алегорична форма представя своята сила и победа над враговете. Кучето (δ κύων), пише той, след като се съедини с лъвчето (σκύμνος) и мечката (ή άρκτο:), след като навлезе в събранието, което се движи против нас от ненаситна и зверска подбуда и полудело от лакомия, свише бяха съвършено победени. Кучето биде обезглавено, лъвчето се спасяваше с бягство, а мечката (най-неочаквано и най-странно) стана посредник на двамата, и за да избълват плячките, които зверовете, след като ги заграбиха със зъби, отпратиха в стомаха (си), тя ги изплаши при удрянето по главата с някакъв си жезъл (тояга) на ромейската царска експедиция. И тъй, ако лъвчета, кучета и мечки, най-дивите и ненаситни зверове, като се изплашиха от меча на моето царство, се обърнаха към договор и поклонение на него (царството ми), то какво друго варварско племе ще (посмее да) се сражава с него (царството ми)? При божия сила това е недопусимо нито на думи, нито на сила, нито пък с помишление и т. н.. Ако се съди по съдбата и ролята на всяко от споменатите тук животни, то ще трябва да се приеме, че под куче се разбират куманите, които българите бяха повикали на помощ, но посетне, след като били пресрещнати от императора при Виза, много от тях , макар те да търсили спасение в бягство, били изклани и при това някои от техните главатари; под лъвче се разбира българският цар и изобщо българите, които, след като се научили, че се приближава императорът, ще да са отстъпили заблаговременно, защото Г. Акрополит нищо не споменува за тях в битката при Виза; и, най-сетне, под мечка се разбира княз Ростислав, който, за голямо учудване на Теодор II, се явил като посредник на бълга­рите и куманите пред никейския император и ги принудил да повърнат всички завзети от тях земи чрез мирния договор, със сключването на който Ростислав,както из­глежда, свободно се разпореждал.

В приведения по-горе откъслек от посланието имаме доста ясни намеквания, че при уговарването на условията Ростислав никак не отстоявал интересите на българите и на техния цар и своя зет и разполагал с българските земи тъй, както за него лично било изгодно и полезно, с други думи, Ростислав се поддал да бъде подкупен от никейците н техния император, за да бъде сключен мирният договор тъй, както последните искали. С това тъкмо се обяснява: 1. отказът на императора от контрибуцията, която първоначално се предвиждала в условията на мира; 2. отстъпката на скопската и вранянската области в полза на никейците, — отстъпка, за която тъй ясно говори Теодор II в посланието си, и 3. големите и многобройни подаръци, с които Ростислав се върнал. Когато всичко това бе завър­шено така, според желанието на владетеля, пише Г. Акрополит, Ростислав (δ μέν Ούρος), след като се разпрощава (τούς της аποχωρήσεως είπών λόγους), замина с царски щедрости; те се наброяваха до двадесет хиляди откарани неща, като коне, платове и други. Мирният договор бил сключен в края на юли или през първите дни на август (във всеки случай преди 6) на 1256 год., при което от никейска страна действувал главно Г. Акрополит, който сам казва, че съставил той договорната грамота и присъствувал, когато се давали клетвите от двете страни. След заминаването на Ростислав, Теодор II Ласкарис останал в лагера си при р. Регина, докато кр. Цепина била предадена на никейските войски, което ще да е последвало наскоро, защото през септемврий същата година императорът побързал да се яви в Солун, за да уреди окончателно отношенията си спрямо епирския деспот Михаил II.

Още император Иван Ватаци, както видяхме по-горе, при усмирението на въстанието на тоя деспот в 1254 год., бе придвидил в условията на мира, между другото, и брака на деспотовия син Никифор с дъщерята на Теодор Ласкарис, Мария . В дадения момент деспот Михаил II, когато предвиждал неособени отрадни сетнини, ако императорът навлезе във владенията му с голямата си армия, решил да изпълни горното условие на мира от 1254 год.. По тоя начин той се надявал да отвлече вниманието на императора от владенията си и да превари всякакви враждебни действия. С тая тъкмо цел, още докато Теодор II се намирал на лагер при р. Регина, той изпратил жена си Теодора, заедно със сина си Никифор, при него, за да сключи брачния съюз, на който бе се съгласил преди няколко години бащата на императора, а деспотът отлагал да изпълни. Т. Ласкарис приел любезно деспотовата жена и, без да се бави, потеглил за Солун, гдето той искал да стане тоя брачен съюз. По пътя той водел преговори със съпругата на деспота. .Теодора, забелязва Г. Акрополит, поневоля трябвало да се съгласи на всички императорови искания защото, намирайки се в ръцете му и рискувайки да попадне в тъмница, тя не е могла да постъпи иначе“. Така тя се съгласила да му отстъпи крепост Сервия (сег. Селфидже) при р. Алиакмон (сег. Бистрица) и заедно с нея и гр. Драч. За това били на­правени писмени договори и били изпратени на деспота Михаил II да ги подпише. Той, според израза на поета, бележи Г. Акрополит, „доброволно, по неволя“ се съгласил с това, което вече било потвърдено с клетва, защото искал да освободи и да върне сина си и жена си“. Когато Теодор II пристигнал в Солун и там отпразнувал сватбата на дъщеря си с Михаиловия син, когото почел с титла деспот“, получило се известие от Азия, че Михаил Ком­нин Палеолог, когото Иван Ватаци бе назначил за командуващ чуждоземните войски в Витиния, изменил на импе­ратора и избягал при турския султан, и че освен това татарите силно притеснявали турските владения и заплашвали самата империя. Теодор II Ласкарис, изплашен от тия неприятни известия, побързал да се върне на изток, като взел със себе си цялата си армия.

Заминаването на императора от Европа дало възможност да се развият нови събития в България. Ростислав, както видяхме, сполучил да постигне целта си. Обаче намесата му в българските вътрешни работи произвела лошо впечатление в България, особено между болярството. В Търново се повдигнало голямо негодуване против цар Михаил II Асен, не само загдето сключил такъв позорен мир с императора, но и загдето се поддал под влиянието на маджарския васал – нещо, което било за старите български боляри, съвремен­ници на Иван Асен II, колкото недопусимо, толкова и оскър­бително. Доколко е било силно негодуването, може да се съди по това, че докато Теодор II Ласкарис се намирал още при р. Регина, очаквайки предаването на кр. Цепина, до него дошло известие, какво Ростислав го излъгал:неговото посрeдничество за сключването на мирния договор било чиста лъжа; че той дал лъжлива клетва и дохождал при импера­тора само за свои интереси; че всичко, каквото той направил, е само една измама, и при това той имал благовиден предлог, както казвали, да наруши клетвата, именно това, че зет му, българският цар, не приемал мира на такива условия. Въпреки това, че близките на императора го убеждавали и увsрявали, какво това не е истина, защото Ростислав,казвали те, не за себе си само, но и за своя зет, българския цар, дал клетва, и че не е възможно, щото един християнин да изпадне в такова вeроломство, Теодор II Ласкарис твърдsл,че страст за пари го (Ростислав) докарала дотам, че той се решил на такова безчестно дело, и че не само не спечелили обичта на българите, но и напусто харчили толкова много пари. А когато императорът се обърнал лично към присътствуващия там Георги Акрополит с въпрос, какво ще каже по това известие, последният отговорил: „Аз съм на същото мнение, както и другите, и мисля, че казаното е по-скоро лъжа, отколкото истина. Ако пък Ростислав,както понякога става в някои случаи, се бе решил да даде лъж­лива клетва, като от по-рано намислил да ни измами, то той ще има божеството за свой противник, а не ние — за своята истина и справедливост ще го имаме за защитник“.

Георги Акрополит по-нататък нийде не споменува в своята история, дали въпросното известие, което съобщил императорът, се оказало истинско; това тъкмо мълчание негово показва, че то не е било верно, защото както неговото мнение, тъй и онова на другите велможи, се потвърдило; в противен случай той непременно би отбелязал това. На­истина, Г. Акрополит, споменувайки за смъртта на Михаил II Асен, представя го като такъв, който питаел голяма вражда към своя зет — императора и към ромеите, а на друго място той казва, че император Теодор сполучил да има мир с българите само след избирането на Константин Тихов за български цар и след оженването на последния за императоровата дъщеря Ирина. Обаче първото известие се отнася към времето преди регинския мир, а вто­рото произлиза не поради враждата на цар Михаил И към Теодор Ласкарис, а поради събитията, които станали в България наскоро след сключването на мира. Както и да било, но всичките политически несполуки на Ирининото правителство: безрезултатният съюз с Дубровник в 1253 год., безбойните окупирания на българските югозападни земи от Иван Ватац през 1254 год., несполучливият опит на Михаил II Асен да си отвоюва обратно тия земи след смъртта на Иван Ватаци, най-сетне завладяването на Родопската област Ахридос от Теодор II Ласкарис в 1255 год. и възстановя­ването на властта на никейския император в юго-западните български области — послужили твърде много на опозицията, за да засили агитациите си в страната против Ирина и нейния син.От друга пък страна, бракът на Михаил II Асен с дъщерята на маджарския васал, мачванския бан Ростислав, чрез който се отварял широк път на чуждото влияние в България, а главно крайно позорният регински мир с Теодор II Ласкарис, сключен тъй безсъвестно от същия Ростислав в края на юли или първите дни на август 1256 год. год., дали на опозицията, която за всички тия неспо­луки обвинявала царица Ирина и сина й, достатъчни основания да се реши да произведе държавен преврат, за да премахне тия съдбоносни за България личности.

Начело на тоя преврат застанал тъкмо севастократор Калоян, царевият пръв братовчед, който „със знанието на някои търновски жители“, следов. съставено било цяло съза­клятие, сполучил през есента на 1256 год. да нарани смъртно нейде вън от Търново Михаил II Асен, който веднага умрял След това Калоян, с помощта на привържениците си, успял да се въдвори в столицата, взел (завладял) съпругата на убития цар и .имал намерение да присвои властта над българите“. От тия думи на Г. Акрополита едва ли може да се заключи, че севастократор Калоян е бил прогласен за цар веднага след убийството на Михаил II Асен и въдворението си в Търново, защото той  — „имал намерение да си присвои властта над българите“, но не успял да извърши това, поради последвалите наскоро събития. Неговата и на привържениците му първа и главна цел била да избавят България от злополучното управление на Михаил II Асен, така че на първо време всичкото им внимание било съсредоточено в борбата против противниците им, която, несъмнено, е продължавала, па и събитията се развивали с такава голяма бързина, че нямало е възможност да се събере болярският събор, за да си даде гласа. Освен това, имало е опасност и отвън, защото новото правителство, начело с Калоян, е отхвърлило, разбира се, регинския мир, и нито скопската, нито вранянската области не били отстъпени на никейците, защото първата, а, следов., и втората, владеел Константин Тихов преди и след избирането му за цар, поне до 1263 год., както ще видим по-нататък, и поради това главно не могли да се закрепят добрите отношения между никейския император и българите. Ние бихме очаквали, че Теодор II Ласкарис ще се възползува от новото размирно положение в България за да възобнови войната; обаче той не бил в състояние да стори това, защото, както видяхме, от Солун той трябвало да бърза в Мала Азия с цялата си армия поради опасност откъм татарите; а пък настаналите след смъртта на цар Михаил II Асен вътрешни безредици и борби правили бъл­гарите съвсем безопасни за никейските владения на полу­острова. Опасността, обаче, идвала от друго място, отгдето Калоян, може би, съвсем не очаквал.

Щом се научил за държавния преврат на Калоян, Ростислав, повикан тайно, може би, на помощ от дъщеря си, за да я освободи от ръцете на убийците на съпруга й, в началото на 1257 год. той се явил пред Търново с войски. Това било голяма изненада за севастократор Калоян. Неприготвен, за да окаже какъвто и да било отпор, и обвиняван за усложнението на вътрешните размирици, Калоян бил принуден да напусне столицата и да търси средства за борба с мачванския бан. Обаче противниците му, които се домогвали да го убият, макар той и да се местил от място на място, успели да постигнат целта си: Калоян след това изчезва от историческата сцена и, вероятно, е бил убит. Но Ростислав,който е имал намерение, очевидно, да уни­щожи Калоян и да реставрира Ирина и снаха й, не можал и след това нищо да направи. Болярите от партията на Коло­мана, които през краткото управление на Калоян сполучили да вземат властта здраво в ръцете си, не само отказали да го пустнат в Търново, но му и оказали силен отпор, защото в постъпката на Ростислав, когото мразели за не­говата безчестна сделка при сключването на позорния регински мир, те виждали явно желание да се намеси във вътрешните работи на България и да извлече от българските размирици някоя по-голяма полза за себе си, така че, след като сполучил да отнеме дъщеря си, той трябвало да напустне околностите на Търново и да се върне във владенията си . Не по малко повлияло за оттеглянето му от българската столица и появяването на друг един претендент на българския престол, както ще видим по-долу, който, във всеки случай, би се противопоставил на Ростислав на законно основание.

Повечето нови историци пишат, че Ростислав нападнал на Търново, превзел го и се прогласил за български цар. Обаче Г. Акрополит, едничкият извор, който говори за явя­ването на Ростислав пред Търново, не споменува нищо подобно; а пък да се мисли, че Ростислав считал своето безбойно преминаване с войските си през Северна България като покорение на последната, което да му е давало право на българската корона, едва ли е възможно, защото в такъв случай той не би се задоволил само с отнемането на дъщеря си, и при тогавашното разбъркано положение в страната, и разполагайки с достатъчно военни сили, би се решил на по-смели действия, а между това Ростислав,като виждал, че неговото оставане пред Търново било безцелно и безполезно за Ирина и нейните привърженици, с отнемане на дъщеря си счел за постигната крайната си цел. Наистина, някои западно­европейски известия наричат Ростислав dux Bulgarorum и дори imperator Bulgarorum, защото сам той се наричал така, както се види от една негова грамота . Обаче, нито едно от тия известия не дава основание да се предполага дори, че той е присвоил тая титла, когато се е намирал още пред Тър­ново. П. Ников основно доказа, че тая титла Ростислав почнал да носи само след 1257 год., а също, че той нито е влизал в Търново, нито е ставал търновски цар, но ние не можем да се съгласим с него, че Ростислав, присвоявайки си посочената титла, е имал някакви дори претенции да завземе българския престол,защото нищо не му е давало такова право. По тоя въпрос мнението на маджар­ския историк Гюла Паулер, според нас, стои по-близо до истината, именно, че Ростислав, връщайки се от Търново, използувал случая да окупира една значителна част от българската територия, съседна на неговите владения, като награда за своя поход до българската столица, и това, соб­ствено, му е дало право да се нарича, според тогавашните обичаи, dux Bulgarorum или imperator Bulgarorum, както и Яков Светослав по-късно прие същата титла и по същата причина.

Едновременно с акцията на Ростислав и съвсем независимо от нея, другият зет на Иван Асен II и Ирина, някой си Мицо, който е бил областен управител и чиито владения се намирали около Месемврия, не се забавил,може ­би по подбуда на Ирина и нейните привърженици, да се про­гласи за български цар по женска линия на Асеневия род, защото след смъртта на Михаил II Асен, който след себе си не оставил наследник, и след убийството на севастократор Калоян, се прекъсвала Асеневата династия по мъжка линия. За тоя узурпатор-цар, Пахимер ни раз­казва следното: Тоя Мицо … беше зет на Асен по дъщеря и баджанак на Теодор Ласкарис. А Асен беше оня, за когото се разказва, че се срещнал с император Иван Дука и заедно с него нападнал на запада, бидейки образец на всяко благородство. Когато оня (Асен) се поминал и тоя (Мицо), като българин, приел властта над българите, случвало му се да има спречквания с императора и дори често да враждува и воюва с ромейски войски; случвало му се също да се спречква и с много български велможи (μεγιστάνες) и да изпада в неприятни размирици. Поради това, подбуждани от завист към него, те се наклонили към Константин“. От тоя пасаж ясно личи, че Пахимер не е бил добре осведомен за работите в България. Преди всичко, той счита Мицо за непосреден приемник на цар Иван Асен II, защото той не знае, очевидно, нито за Коломан Асен, нито за Михаил II Асен, нито за държавния преврат на севасто­кратор Калоян. По-точен, в това отношение, се явява другият византийски историк от XIV век, Никифор Григор, който за даденото време изключително се е ползувал от Пахимер и пише следното: „Управителят на България, Асен, шуреят на император Теодор, умрял, а син, който да бъде, според обичая, приемник на неговата власт, от него не останал, тъй че станало нужда, следов., по втория, според пословицата, способ за плуване, тя да премине върху неговия зет по сестра, Мицо“. Тук под името Асен може да се разбира само Михаил II Асен, защото той е бил шурей на Теодор II Ласкарис, бил е вече женен, но не оставил наследник, когато Коломан Асен, също шурей на Теодор II Ласкарис, който е умрял на дванайсет години, не е бил женен и затова не е могъл да има изобщо наследник, тъй че, според Н. Григора, Мицо е бил непосрeден приемник на Михаил II Асен, следов., и той не знае нищо за държавния преврат на Калоян.

При какви обстоятелства Мицо е приел властта, Пахимер не съобщава; той дори не казва, успял ли е Мицо да влезе и се въдвори като цар в Търново, когато от думите на Н. Григор излиза, че Мицо се настанил в Тър­ново, гдето той бил обсаден от Константин Тихов и отгдето трябвало да бяга с жена и деца в Месемврия. Обаче, това са лични съображения на Н. Григора, които нямат ни­какво историческо значение. Но и това, което по-нататък Пахимер съобщава за Мицо, ясно сочи, че той е объркал Мицо с Михаил II Асен, защото само последният е имал спрeчквания с императора и е воювал с ромейски войски, но не и Мицо, който се е намирал в мирни отношения с императора, под покровителството на когото той, в края на краищата, както ще видим, прибягва; а пък в спречкванията му с българските боляри и в неприятните разми­рици, в които изпаднал не Мицо, а Михаил II Асен, трябва да видим именно държавния преврат на севастократор Калоян, за който ни съобщава, както видяхме, Г. Акрополит, който, от своя страна, нищо не споменува за Мицо изобщо. Затова и твърдението на Пахимера, какво българските боляри от завист преминали на страната на Константин, остава безпредметно. Но, от друга пък страна, до Пахимер, очевидно, са дошли сведения, че Мицо е имал разправии с българ­ските боляри, които не от завист към него не му позво­лили да влезе в Търново, а загдето той незаконно се прогласил за цар, като не зачел тяхното право да избират цар. Но те не са могли да го признаят за цар още и затова, защото това би значило да се даде възможност от­ново да изпъкнат царица Ирина и нейните привърженици, на които Мицо, очевидно, се е опирал. Освен това, ако може да се вярва на думите на Н. Григор, Мицо „бил мъж ленив и изнежен, така че изгубил малко по малко ува­жение дотолкова, че народът не придавал никаква цена на разпоредбите му“. За да му противопоставят законен цар, българските боляри, според Г. Акрополит, се събрали в Търново на съвет и избрали за цар по законен ред Константин, син на Тиха, който дотогава бил управител на скопската област и се намирал в приятелски отношения, както видяхме, със севастократор Калоян; той нямал ни­какви роднински връзки с Асеневия родъ и бил в роднинство по майка със сръбския кралски род, както това се види от неговата грамота, дадена на скопския манастир св. Георги на Виргино (а според някои Вирпино) бърдо в Черногорията, гдето той нарича Стефан Неман .

Съдържание: