x Възраждане на българския народ

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Възраждане на българския народ

Начало и характер на българското национално движение. — Историкът Паисий Самоковски (1762) и епископ Софроний Врачански (1739—1815).

Голямото умствено движение, което бе обхванало Европа през XVIII век, засегна също и славянските народи, които, освен руси и поляци, тогава бяха съвсем забравени. Незабелязана на своето време шепа просветени патриоти произвели оня извънредно интересен за историка преврат, който и днес още се приписва от Западна Европа на политическото въздействие на русите, като че ли дипломатическите агитации са в състоя­ние някъде да произведат такива дълбоко проникващи промени в на­родния живот. Националното чувство се пробудило у чехи, лужичани, сло­вници, хървати, сърби и българи почти едновременно, обаче, самостойно у всяко племе. Коренната причина на този постепенен и без шум преврат лежи в стремежа към образование, което може да бъде задово­лено само при посредството на родния език. Достатъчно били само няколко книги, за да се събуди предишният народен дух от дълбоката летаргия; скоро възникнали литературните наченки на изоставените в тече­ние на толкова дълго време езици. Това движение обхванало най-напред по-низките народни слоеве; в по-горните класи, най-вече податливи за усвояване на чужди елементи, тая промяна почнала да прониква само постепенно.

Сред вечно зелените Атонски гори в 1762 год. монахът Паисий (ΙΙαύσιος) завършил малката си книжка: „Исторiя славяно-болгарска о народахъ и о царѣхъ и о святыхъ болгарскихъ“, с появата на която се поч­нало българското национално движение. Па и у останалите славяни пръв тласък на новото движение е дало пак изучването на отечествената история1.

Кой е бил Паисий и какво го е подтикнало да състави славянобългар­ската си история ? За жалост, отговорът ни на този въпрос по необходимост ще бъде много непълен, защото за Паисий ние знаем само това, което сам той разказва за себе си. Роден е около 1720 г. в самоков­ската епархия, в околностите на старинния Рилски манастир; бил е монах в Хилендарския манастир на Атон, гдето изпълнявал длъжността проигумен.

На 7 август 1758 год. в Хилендарския манастир пристигнал сръб­ският историк Иоан Раич, млад човек с рядко прилежание и с благороден характер. След като получил западно образование в мад­жарските иезуитски училища, той изучавал богословие в Киев. Той отишъл на Света гора с цел да събере материали за една сръбска история. Недоверчивите хилендарци не му позволили дори свободно да се ползува от богатите им ръкописни съкровища. Недоволен, той се върнал след два месеца в родината си в Карловци2.

Пълните с въодушевление думи на сръбския историограф и прояве­ната от него неуморима ревност на събирач вероятно са подбудили младия Паисий да направи нещо подобно за историята на своя народ. Подигравателните закачки на сръбски и гръцки монаси, какво българите нямат история, затвърдили в него това решение. цели две години събирал той материали на Света гора и в България; за същата цел той отпътувал дори у „немска земля“, т. е. вероятно в Банат. Съчинението на дубровнишкия абат Mauro Orbini под наслов: „Regno degli Slavi“ (Pesaro 1601; руски превод 1722), което представя натрупване истини и легенди без всякаква критика, му послужило за главен извор, макар и да не го за­доволявало. Използувал освен това и всемирната хроника на Бароний (руски превод от 1716 г.) и някои гръцки легенди; от българските из­вори той знаел само неголям брой грамоти и жития на светии. След като се подготвил по такъв начин, Паисий, без да гледа на измъчващата го болест, почнал да пише книгата си в Хилендар в онова време, когато по-старият му брат бил там игумен. Турците наложили на манастира по 3000 гроша годишен данък и дългът на манастира нарасъл до 27,000 гроша. Поради това между монасите възникнали несъгласия, които накарали Паисий да се пресели в Зографския манастир. Тук, в този старобългар­ски царски манастир той намерил някои нови пособия, които също тъй използувал и завършил труда си (1762). За по-нататъшната му съдба знаем само, че пропътувал по България и давал да преписват хрони­ката му; тъй напр., в 1765 г. ние го намираме в Котел.

Паисиевият труд няма по-голямо значение за критичното издирване на българското минало, отколкото, напр., Фирдуси за персийската и Качич за далматинската история. Затова пък неоценимо значение той има за най- новото развитие на българския народ.

Горещ патриотизъм пламти от всяка страница. С пламенни думи Паисий предизвиква в паметта на дълбоко падналите си сънарадници славните дни на тяхното минало, когато те, управлявани от свой цар и свой патриарх, са били прочути и уважавани. Той сериозно упреква гърците, задето те изпращат в България само гръцки владици, съвсем се не грижат да се основат български училища, държат народа в простота и невежество, с помощта на турското насилие и въпреки всички църковни закони вършат постоянно неправда, и подканва сънародниците си да не търпят вече така овчедушно тези безобразия. Остро наставление получават от него ренегатите, които се учат да четат и да пишат по гръцки и не искат да се признават за българи. В името на своята история българите по неговия съвет са длъжни преди всичко да уважават езика си. Паисий отговаря на подигравките не само на гърци, но и на съплеменните на бъл­гарите австрийски сърби и руси; нека да благодарят те на Бога, извиква им той, загдето ги е пощадил от турско и фанариотско иго.

Простите, но пропити с чувство Паисиеви думи донесли дълъг отглас във всички български земи. Скоро той намерил последователи, които правели много добавки към съчинението му. Най-старият от тия продължатели (до 1797) прибавил един списък с 144 градове от всички страни на България, от който узнаваме, че той бил вече добре запознат с географското разширение на целия си народ. Омразата към гърците изпъквала у него още по-рязко, отколкото у кроткия Паисий3. Още в се­гашния век неговата хроника често се преписвала, докато в 1844 год. Христаки Павлович не я напечатал в Офен (Пеща), макар и в много изменена форма, под название „Царственикъ или исторiя болгарская“4.

От многобройните преписи написаният в 1765 г. в Котел е за нас особено интересен поради личността на преписвача свещеник Стойко. А той не е никой друг, освен познатият вече на читателя по описанието на кърджалийските времена епископ Софроний врачански — най-добрият Паисиев ученик5.

Стойко Владиславов (род. 1739 г. в Котел) от малък останал сираче, поради алчността на роднините си изпаднал в такава бедност, че решил да напусне жена си и децата си и да търси като занаятчия поминък в чужбина. Тогава по настояването на чорбаджиите той бил ръкоположен за свещеник (1762).

Стойко знаел да чете и да пише, преподавал в училището и държал проповеди в църква, когато другите свещеници били невежествени земеделци; от завист те често го клеветели и обвинявали пред епис­копа. През време на руската война 1768—1774 г. г. Стойко бил натоварен да издава квартирни билети за минаващите войски — работа, която донасяла много неприятности. Ако квартирата не била по угодата на варварите, веднага дохождали при него с пищови и копия; един алжириец дори му изскубал почти цялата брада. Страшни дни преживял Стойко, когато Котел, загдето взел участието в една крамола между агите от Осман Пазарджик (сега Осман Пазар), бил осъден да заплати голяма контрибуция, а той бил откаран като заложник, за да се осигури изплащането. Преживеният през време на затвора страх от смъртта, угризенията на съвестта, че си позволил, като епитроп на шуменския владика, да събира в полза на последния пари по селата, и смъртта на жена му — всичко това го хвърлило в дълбока меланхолия. Понеже нямало никакви лекари, той почнал да се лекува с билки. Но за употреба на тия „магьоснически средства“ владиката го отстранил за три години, а когато те изтекли, Стойко нямал пари, за да склони гърка за помилване.

Преследван от омраза, неблагодарност и завист, Стойко напуснал родното си место и отишъл при анхиалския епископ, който го посрещнал дружески и му дал Карнобатската енория (1792). Едвам се настанил там, познал го бостанджи башията, който вече един път искал да го окачи на въжето в Котел, и заповядал да го хванат и да го забият на кол; само молбите на християните и християнките пред май­ката на турчина му спасили живота. Друг път посред полето ги нападнал един татарски султан, Ахмед Герай, който живеел в близкото село Шехлари, загдето Стойко против волята на султана венчал една българска мома за християнин. Стойко едва се спасил след отчаяна борба.

Тия събития накарали Стойко да замине за Арбанаси при Търново, където между това се преселило и семейството му. Живеейки в един манастир, той си спечелил такава голяма почит, че търновският митрополит, без да гледа на негръцкия му произход, му предложил епископ­ската катедра във Враца. На 13 септември 1794 г. Стойко, под името Соф­роний, бил ръкоположен за епископ. Неговите страдания през времето на кърджалиите и Пазвантоглу ние вече описахме. Най-сетне, когато епархията му била опустошена и обърната на разбойнишки стан, видинският митрополит го изпратил на заточение. Едва в 1803 година старецът сполучил да избяга в Букурещ, гдето братски бил приет от митрополит Доситей.

Последните си дни Софроний посветил на българската литература. „Работя ден и нощ, та да напиша няколко книги на нашия български език, за да могат моите сънародници, ако не от устата ми, поне от книгите ми да почерпят каква да е полза“. Още в 1802 година облекчавал затворнишките си дни във Видин с превод на гръцки басни, раз­кази и сентенции и със записване на афоризми. В записките си, съставени около 1804 година той с прости черти рисува ужасната картина на своето сурово време6. В 1806 г. издал проповеди, преведени от гръцки и сла­вянски („Кирiакодромюн, сиреч Неделник. Римник, 1806 г.), които про­славили името му и които и до днес още се ползуват с големи симпа­тии; това е първата книга, издадена на новобългарски език7. Софроний умрял в 1815 или 1816 година в Букурещ. Той бил благороден и и даровит човек без всякакво лицемерие и суеверие; в най-печални времена той не изпускаал из предвид духовното благо на сънародниците си. Макар и самоук, но все пак основно изучил старословенски и старогръцки езици и придобил много знания. В Котел и във Враца той всяка неделя и всеки празник държал проповеди на български език за велика радост на народа, който никога не се случвало да чува от владиците си нещо на родния си език и изобщо проповеди. От котленското училище, гдето Софроний учителствувал цели 20 години, са излезли дълъг ред български патриоти; обаче, поради това, че работели на чужбина, Котел не станал център на новобългарското движение, както би могло да се очаква8.



1 Прекрасна статия за Паисий е написал Марин Дринов в Браилското Период. списание, IV, 1871, 1—26. За пръв път е обърнато внимание върху полу­забравения Паисий в Български книжици 1859, 540. Раковски направи първи из­вадки от Паисиевата история в книгата си за Асен I.

2 Шафарик, Gesch. der. südslav. Lit. Ill, 305.

3 Така се почва, например, главата за обръщането на помаците и бошняците в ислям: „Патриархc нѣкто цариградскiй, аду наслѣдникъ, дiаволу другъ, вторьiй lуда, новьiй Арiя, ошоль при царя Селима на поклоненiе и сказал ему : царю многолѣтный, есть твои подданицы болгарскiй родъ, соровы человѣцы въ бранѣхъ непобѣдимiи, и аще не смиришъ ихъ до конца, то паки возстанутъ на тебе и возмутъ землю свою отъ тебе“ и т. н.

4 Вж. моята Bibliographie, № 513. В книгата не се споменава нито името на Паисий, нито издателят. Оригиналната Паисиева история никога не излизала на бѣл свѣт.

5 Този ръкопис, който се намира все още в Котел, е описан от Кръстьовичь в Бълг. книжици 1859, 540 и в Читалище I, 1871, бр. 2.

6 Оригиналът сега се намира у Григорович в Одеса. За пръв път е изда­ден от Раковски в „Дунавски лебедъ“ (Белград 1861 г.), след това от Книжовното дружество в Браила в Период, спис. V и VI. Ръкописите на Софрониевите видински трудове, според съобщението на г. Дринов, се намират у българ­ския екзарх.

7 В второто (Н. Сад 1856) и третото (Букурещ 1865) издания простият Софрониев език е доста много изопачен. Bibliographie, 446.

Съдържание: