x Възстановяване на царството от братята Асен I и Петър

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Възстановяване на царството от братята Асен I и Петър

Силно разстроената вътрешно византийска империя от година на година се приближавала към голяма катастрофа. Нито година не минавало без несполучливи войни и нападения. Хищните кумани самоволно се раз­пореждали в придунавските провинции. Нормански и сарацински морски разбойници опустошавали гръцките острови и брегове на Егейско море; в Мала Азия се разширявала мощта на селджуците, които бяха се закре­пили вече в Никея и Никомидия. Византийците не могли вече сами да защищават отечеството си; във войските им се сражавали нормани, бъл­гари, руси, грузини, черкези, арменци, араби, кумани и други чужденци. Никой не обръщал внимание на надвисналата над цялата държава гибел; занимавали се повече с чудеса и с бляскави тържества. Броят на манастирите и на монасите постоянно растял. На Света гора се образу­вала същинска монашеска република. В същото време простото население все повече негодувало против господствуващата църква, неудържимо се засилвало и богомилството сред гърци и славяни. Към всичко това Комнините с въвеждането на западния феодализъм ослабили западащата дър­жава. Докато при господството на чистото самодържавие личността имала малко значение, при феодализма смели и предприемчиви мъже бърже изли­зали на пръв план и намирали готова почва на своето честолюбие. Вън от това, цялата Византийска империя се покрила с мрежа от италиански търговски фактории; във всеки по-голям град „латинските“ търговци имали магазини и църкви. Амалфитяните са първите италиански търговци на Изток. Скоро след тях се настанили в империята по-силните пизанци, генуезци и венециянци, които били щедро обсипвани от императорите с големи привилегии и права. Главните „латински“ жилища били на Златния рог; около 1180 г. там имало повече от 60,000 латинци. Най-голямо влияние придобили венецианците. Те не се увличали от въодушевлението на кръ­стоносците, но гледали малко по малко да закрепят своята мощ в гра­довете и спокойно да чакат удобния момент, за да заграбят в своите ръце тези прекрасни страни1.

Енергичният Мануил Комнин, образован и храбър, но твърде много отдаден на удоволствията господар, по-късно до такава степен издигнал силата на Византийската империя, че могъл вече да вземе участие в работите на отдалечени страни: Сирия, Маджарско и Италия. Той се поминал в 1180 г., като оставил непълнолетен син Алексий. За настойничеството над малолетния император се почнал спор между латинската партия, начело на която била вдовицата императрица Мария Антиохийска, и гръцката на чело с Мануиловия братовчед Андроник Комнин, прочут със своите приключения, храброст, любов към жените и приструвки, една от най-бележитите личности във византийската история. През май 1182 г. той завзел Цариград и се провъзгласил за регент; подир победата последвало страшно клане в латинския квартал в сто­лицата. След като хвърлил императрицата в тъмница, Андроник прокарал цял ред реформи с цел да издигне империята. Опирайки се на простия народ, той влязъл в отчаяна борба с византийското болярство. В скоро време жертва на интригите му стават императрицата (август 1182) и младият Алексий (към края на 1183 г.).

Веднага след заточението на императрицата маджарският крал Бела III, женен за нейната сестра, нападнал византийските владения (1182). През следната година войната продължила с още по-голяма енергия. Към маджарите се присъединил и сръбският велик жупан Стефан Неманя, който принудил братята си да му се подчинят, обединил отделните княжества и с това поставил основите на сръбската мощ. Съюзниците превзели и разрушили завзетите от византийски гарнизони крепости Белград, Браничево, Ниш и София, вероятно, с помощта на местните жители, и прогонили византийската войска до Траяновите врата. Още кръстоносците през 1189 г. намерили развалините на споменатите градове. От София крал Бела пренесъл като трофеи мощите на българския народен светия Иван Рилски в Гран (Острягон)2.

Този поход раздвижил цялата северна част на полуострова. А не много след него и на юг станало събитие, което предвещавало, както изглежда, близкия край на Византийската империя. През лятото на 1185 г. 80-хилядна норманска войска пристигнала в Драч на 200 военни кораби и излязла на брега. Понеже не срещнали никаква съпротива от страна на местните албанци и българи, норманите достигнали до Солун, завладели тоя град и насочили пътя си право към Цариград. Невероятна анархия настъпила в столицата. На двадесетия ден след падането на Солун Андроник бил свален от престола и по жесток начин убит; пре­стола взел Исак II Ангел (12 септември 1185 г.). Началото на царуването на новия император, който се оказал алчен и надменен страхливец, било отбелязано с една бляскава победа над норманите; храбрият Алексий Вранас, осъществявайки съставения още от Андроник план, излязъл от Родопа и разбил разпръсналите се за плячка нормани на 7 ноември при Димитрица, при устието на Струма. През следната зима Исак сключил мир с маджарите и при това се оженил за дъщерята на Бела—Маргарита. Като зестра Исак получил обратно превзетите от маджарите малко преди това български градове3. При това, също били определени, както изглежда, всички случаи, при които тия земи пак трябвало да бъдат предадени на маджарите.

Това събитие силно възбудило българите. Помирението на маджари с византийци убедило българите, че напразно се надяват те, че визан­тийската империя скоро ще падне от походите на Бела, от засилващата се мощ на Сърбия и от нападението на норманите. Трябвало сами да си помогнат. И така маджарско-византийският съюз бил непосредствената причина на новото българско въстание, вече по-успешно, отколкото безплодните опити от 1048 и 1073 години.

Въстанието почнало от балканските кули, чиито владетели, потомци на Симеонови сътрудници, били почти независими в непристъпните си скривалища4; при това, те се намирали в приятелски връзки с отвъддунавските кумани. Начело на недоволните застанали двамата братя Теодор и Асен с прякор Белгун, владетели на кулите Търново и Трапезица на Янтра5. Главните характерни черти на Асен били предприемчивост и неустрашимост; по-старият му брат се отличавал по-скоро от дипломатически, отколкото с военен талант. Те водели своето потекло от предишните царе, а именно, както изглежда, от преславските царе6, от което се обяснява уважението, с което се отнасяли към тях болярите. Те като императорски васали всяка година се явявали във византийския двор с 60 до 100 коня. Селяните били готови да вземат страната на въстаниците, защото финансите на Исак били много разстроени поради войната с норманите и поради празненствата по случай неговата сватба и тъкмо заради това данъците се събирали с много голяма строгост. За да имат предлог за въстание, през пролетта на 1186 г. братята заминали за Кипсели (сега Ипсала в Южна Тракия) в императорския двор с молба да бъдат приети във войската, като им се отстъпи с императорски хрисовул някакво си старо имение в Балкана. И в двете тия искания им било отказано. Тогава те заплашвали, че сънародниците им ще въстанат; особено Асен говорил толкоз рязко, че чичото на императора, севестократорът Иван заповядал да му ударят една плесница. Не ги арестували, защото византийците, заслепени от победата си над норманите, не предавали голямо значение на цялата тази работа7.

Като се върнали в родното си место, братята поканили много боляри, духовни лица и прост народ за освещаването на църквата Св. Димитър в Търново, построена от тях и следи от която и до днес още личат под Трапезица. На това празненство е могло незабелязано, открито да се обяви превратът. Архиепископ Василий, който бил заедно с братята, през време на службата по освещаването провъзгласил, че по воля Божия българите трябва да свалят от себе си дългогодишното иго и да си извоюват отново предишната свобода, коронясал при високите радостни викове на присъствуващите по-стария брат Теодор със златна корона, като цар на българи и гърци, и наметнал на него багреница и му обул червени ботуши — знакове на императорско достойнство. След това Тео­дор, както в 1073 г. Константин Бодин, приел името Петър или Нолопетър, с което име по-сетне го наричали. С приемането на титлата „цар на българи и гърци“ и името Петър той явно показал, че се счита законен наследник на великия Симеон и на светия му син. От тогава вече като цар почнал да дарява и обещава имоти и права на болярите. Василий останал като самостоен патриарх на новата държава8.

Въстаниците незабавно преминали от Търново към Преслав —глав­ния балкански град и старата столица на царството, но понеже обсадата им се показала твърде продължителна, те потеглили към Тракия. Импе­раторът излязъл срещу тях и сполучил поради гъстата мъгла в няколко само малки битки да разбие българите в балканските проходи. Предводителите с незначителни остатъци от войската си избягали отвъд Ду­нава при куманите. Въстанието се разширило само по Източния Балкан. Исак сметнал всичко за свършено и дори не счел за нужно да завземе крепостите и да поиска заложници, но се задоволил само с това, че изгорил кръстците по нивите и после се върнал с триумф в столицата (лятото 1186 г.).

През зимата Асен пак се появил, но вече не сам, а в съюз с куманите. Бързо заели те цялата страна между Дунава и Балкана. След това нахлули в Тракия, но в равното поле Асен бил разбит от севастократора Ивана. Но макар и да бил принуден да се оттегли в пла­нините, щастието му спомогнало. Севастократорът бил заподозрян в престъпни намерения към престола и повикан обратно. Приемникът му, слепият Иван Кантакузин непредпазливо се разположил в слабо укрепен стан, защото предполагал, че Асен се е изплашил от него и се е оттеглил в планините. През една тъмна нощ, обаче, българите на­паднали стана му и разбили гърците. Тогава (против въстаниците бил изпратен победителят в боя при Димитрица храбрият Вранас. Но тоя смел пълководец в Одрин се провъзгласява за император, обсадил Цариград и паднал тогава още убит на един дуел с маркиз Конрад Монфератски. Много от привържениците му избягали при българите9.

Сръбският княз Неман бил най-естественият съюзник на Асеновци против гърците. Докато сърбите разрушавали западните гръцки кре­пости, българите в съюз с власи и кумани се сражавали по цялата линия от Пловдив до Черно море. На 8 октомври 1187 г. императорът срещнал в околностите на Ямбол куманската войска, когато тя, пръсната на разстояние 6 стадии, се готвела да откара от Тракия 12000 пленници и безбройно множество добитък. Завързал се бой и гърците, макар и да смятали, че те са победители, все пак отстъпили към Одрин.

През есента императорът потеглил за София, та от там да на­падне българите от към запад. Тогава крал Бела върнал пак в Со­фия мощите на св. Ивана Рилски10. Тоя поход, обаче, не се състоял по­ради настъпването на зимата. Войската прекарала зимата в София. През пролетта 1188 г. под началството на императора през Етрополския проход тя минала Балкана, но била отново принудена да се върне след три­месечна безуспешна обсада на Ловеч. Един гръцки разезд случайно успял да плени Асеновата жена, което докарало примирие и предаване на византийците като заложник третия брат Ивана. Иван, впрочем, сполучил да избяга и войната отново пламнала11.

В 1189 год. кръстоносци под предводителството на император Фридрих I минали от Белград на път за Цариград. Гърците се отнасяли враждебно към тях; византийски стрелци дори нападали войската им в теснините; за отплата кръстоносците ограбили всичко, което било оста­нало по градове и села след жестоките войни. Сърби и българи възприели политика противоположна на гръцката. В Ниш Фридрих I радостно бил посрещнат от Неман, който след съюзяването с българите завземал областите по Тимок. Петър и Асен изпратили там пратеници с важни писма. В непрекъснати сбивания с византийската войска на пълководеца Камиц, кръстоносците стигнали до тракийската равнина. Всички градове до Траяновите врата запустели след войните на гърци и маджари, сърби и българи. А Тракия, страна богата и тогава все още цветуща, била обърната в течение на една зима също в пустиня. На заминаване от Пловдив или от Одрин, те превзимали и грабили един след други всички родоп­ски крепости и градове навътре: в страната. През зимата императорът завързал в Одрин преговори с балканските славяни, да му помогнат против Цариград. Било уговорено през март да нападнат Цариград от суша 80,000 кръстоносци, 40,000 българи и кумани и 25,000 сърби ; от към морето пък трябвало да действуват флотите на италианските ре­публики. За участието си цар Петър поискал да му се потвърди императорската титла. На 14 февруари 1190 г. бил сключен договор с гърците, а на 1 март кръстоносната войска мирно потеглила към Хелеспонт12.

След заминаването на кръстоносците борбата с балканските славяни се подновила. Византийските наемници, понеже от дълго време не били получавали никаква заплата, немарливо се отнасяли към службата си, а това принудило Исак да им заплати поне по двумесечни заплати и лично да застане начело на войската през време на новия поход през Анхиало в Балкана. Тогава той узнал, че българските градове били укрепени с нови стени и кули. Българите се катерели по високите скали „като елени или кози“, обсипвали от там войската с град стрели и хвърляли върху нея грамадни парчета скали. В теснините пред Верея (Стара Загора) византийската войска била изтребена; сам императорът едва се спасил (1190 г.). След тази победа българите потеглили против укрепените гра­дове, превзели с пристъп Варна и разграбили Анхиало. Исак, обаче, заповядал да възстановят стените на двата града, потеглил отново през есента 1190 г. срещу българите (вече за пети път), пристигнал до Плов­див, разбил неприятеля и се обърнал против сърбите, които след заминаването на кръстоносците успели да разрушат София, Перник, Стоб (при р. Рила), Велбъжд (сега Кюстендил), Скопие и Призрен13. Неман бил разбит при Морава и бил принуден да сключи мир. Исак достигнал до Белград, в който имал среща с крал Бела. За последен път тогава византийски войници се показали на Дунава и изобщо оттатък Траяновите врата14.

На следната година Исак назначил храбрия си братовчед Константин за началник на Пловдив. Скоро, обаче, тоя благороден юноша бил ослепен поради прекаленото му честолюбие. Българите от своя страна се радвали, че ангеловци са той неспособни и молели Бога да им даде дълъг живот. Без всякакви пречки те дошли до Одрин и Пловдив, превзели в 1194 г. София, от гдето Асен взел мощите на българския покровител св. Иван Рилски и тържествено ги пренесъл в Търново „болшее ради чьсти и утвръжденiя своего царства“15.

През есента 1194 г. българите удържали бляскава победа при Аркадиопол (сега Люле Бургас) над войските от източните и западните про­винции. Тъкмо тогава Исак се готвел за нов голям поход; съюзниците му маджари трябвало да нападнат българите през Видин. Обаче, на 10 април 1195 г. в лагера при Кипсела (Ипсала) той бил свален от престола и ослепен от родния си брат Алексий III, който бил провъзгласен от войската за император. Тъжна картина представяла от себе си Бофорската империя. Узурпаторът излязъл изнежен Сарданапал; жена му Ефросиния, по-мъжествена от него, управлявала държавата със своите любимци. Редът в Цариград се подържал само от варягите. Войската била разпръсната, а адмирал Стрифн превърнал цялата флота в „злато и сребро“.

Исак лично участвувал във военните действия; брат му, обаче, не подражавал примера му, а се домогвал да сключи мир с българите; но Асен предлагал нечувани условия и упорито продължавал войната. Български и кумански орди се появили дори при Сер и разбили там гръцката войска.

Насилие, обаче, прекъснало победоносния вървеж в живота на Асен. Между приближените му хора имало един болярин с исполински ръст на име Иванко, човек отдаден на страстите, но заедно с това с много практичен ум. Като изстъпил начело на партията на недоволните от строгото Асеново управление боляри, той завързал тайни преговори със зетя на императора — севастократора Исак Комнин, който, пленен от българите в битката при Сер, се намирал сега в Търново, гдето впрочем наскоро и умрял16. Освен това, Никита предава още, че до царя достигнали и слухове, че Иванко имал тайни връзки със сестрата на им­ператрицата. Както и да било, една нощ Асен го повикал при себе си, но предупреден своевременно, той преди да отиде при царя, се уговорил с приятелите си и с роднините си така: ако царят се отнесе любезно към него, той е готов да поиска прошка; ако ли се отнесе презрително, Иванко имал намерение да си послужи със скрития под дрехата меч. Когато влязъл Иванко, силно разгневеният Асен поискал да му дадат сабя, но Иванко, без да се бави, извадил своя меч и убил царя. Тъй паднал Иван-Асен I, възстановителят на българското царство, в своя дворец в Търново в 1195 год., след деветгодишно победоносно царуване.

Още през същата нощ Търново бил зает от Иванковите привър­женици ; но преди още да се разсъмне, по цялата страна се разнесла вестта за убийството на царя. Петър, който в последно време почти изключи­телно управлявал страната, явил се от своето княжество17, около Преслав и Овеч (Провадия) и обсадил Търново. Иванко поискал помощ от византийците, които наистина му изпратили два спомагателни отряда; обаче, войниците, щом навлезли в балканските усои, изплашени, поч­нали да роптаят и се разбягали. Иванко скришно избягал от града и Търново се предал на Петър.

Петър поел управлението на държавата заедно с по-малкия си брат Калоян18. Той с успех воювал против гърците, но скоро и той бил убит по същия начин от българин, вероятно някой от Иванковите привърженци или от противниците на асеновци (1196 год.)19.

Негов приемник бил Калоян (1196—1207), непримирим враг на гърците, по характера си приличащ на Асен, но много по-хитър и по-жесток. За него, като опитен пълководец и държавник, политическите изгоди стояли по-високо от религиозните интереси; доколкото ни е изве­стно, той никак не закачал богомилите, но затова пък завързал прия­телски връзки с папата. Още като юноша, при примирието в 1188 год., той бил даден като заложник, но скоро сполучил да избяга. Като станал цар, всяка година той предприемал с голяма войска нападения на Тракия и Македония. Най-зле свирепствували куманите, с които Калоян бил в тясна дружба; той дори се оженил за куманка. Хищните им нахлувания често достигали до Цариградските стени. С богата плячка те се връщали от македонските и тракийските градове; между другото, по примера на маджарите (1072 и 1183), често донасяли като скъпоценни дър­жавни паладии много мощи на светци с голямо тържество в Търново, гдето ги посрещал архиепископ Василий начело на духовенството и боля­рите в празнично облекло20.

Около същото това време в Македония възникнала друга българска държава. Боляринът Добромир Стрез (Χρύσης, Stratius), роднина на асе­новци21, минал на страната на византийците и им помогнал съ 500 кон­ника против Асен. Назначен за комендант на крепостта Струмица, по­строена на една висока скала, той трябвало да се противопостави на Калояновите нахлувания в Македония. Обаче (към края на 1196 или в началото на 1197 г.), неочаквано се отказал от императорската служба и си избрал за център изоставения без гарнизон Просек. Тази крепост се издига някъде на един скалист гребен в големите вардарски теснини; тя била защитена от вси страни с дълбоки пропасти, а само от една страна имало тесен проход, заграден съ циклопски стени; дълбоко долу под стените Вардар мъкнел пенливите си води. „Като паяк или като скорпион се прилепвал той върху стръмните и непристъпни скали и като домоносец-охлюв или като живородните миди се скривал зад твърдините на своето градче, покривайки се с тях като с каменно наметало“, разказва един негов византийски съвременник. Докато Калояновите кумани и българи ограбвали околностите на Цурулон и Пропонтида, император Алексий в 1198 г. обсадил смелия авантюрист в скалистото му гнездо, но гарнизонът отблъснал всички пристъпи с големи късове скали, хвъргани от изкусно направени машини. В края на краищата Алексий трябвало да отстъпи горна Македония на въстаналия болярин и му дал за жена, макар и да бил женен вече, дъщерята на братовчеда си протостратора Камиц.

Между това Иванко, Асеновият убиец, избягал при византийците, които го посрещнали с радост. Той приел гръцко име Алексий и гръцките нрави и се сгодил за Теодора, дъщерята на един императорски принц, с когото той още преди да убие Асена бе водил преговори в Тър­ново. Като комендант на Пловдив той мъжествено отблъсвал нападенията на сънародниците си срещу тоя град. Слабостта, обаче, на Византийската империя и примерът на Стрез били твърде примамливи. Разчитайки на построените от самия него крепости в Родопа и на изключително византийските си началници, Иванко се отметнал в 1199 год. и сключил съюз с българския цар. При Баткун той пленил от засада изпратения против него пълководец Камица и го изпратил на Калоян. Докато визан­тийците напразно обсаждали Кричим и други негови крепости, Иванко по­теглил в поход в славянската област и достигнал чак до Егейско море. Най-после през лятото 1199 г. императорът изменнически и вероломно (обещано било да му отстъпят всички завзети от него земи) го хванал в плен около Станимака22.

Камица бил освободен от плен от зет си Стрез. Императорът обаче отказал да заплати на Стрез доста голяма сума откуп, тъй като след пленяването на императорския пълководец той с користолюбиви намерения конфискувал грамадните му недвижими имоти. Тогава Камиц въстанал против братовчеда си император и в съюз със Стрез пре­взел градовете Прилеп и Битоля и нахлул в Тесалия. Но Стрез сключил мир и върнал превзетите градове (1201). При това той получил и трета жена, доскорошната Иванкова жена. Камица продължавал да се защи­щава в Южна Македония, но бил принуден с бягство да се спасява. В същото това време бил усмирен и въстаналият управител на Смолянската област — кипрянина Спиридонаки.

По тоя начин византийците били принудени да сключат мир с Ка­лоян, особено пък след като този последният на 24 март 1201 год. след отчаяна съпротива с пристъп превзел Варна. Така се свършила 16-годишната българска война. Всички превзети от него области били при­знати за негови. Царството му се простирало от Белград до долна Ма­рица и до Агатопол на Черно море, от устията на Дунав до Струма и до горни Вардар. Белград и Браничево останали под българска власт; от тука сръбско-българската граница вървяла в 1204 год. по Морава до Ниш, който тогава бил също български. Призрен, Скопие и Велбъжд с всичките им епархии влизали също тъй в границите на българското царство23.

Калоян от своя страна имал не по-малко причини да желае мир с гърците, защото тъкмо тогава волинският княз Роман Мстиславович навлязъл в Молдова (в 1202 г.) и по такъв начин принудил куманите, българските съюзници, да оставят за известно време империята на мира24. От друга пък страна, от запад заплашвал България маджарският крал Емерих, който успял да отстрани от сръбския престол Стефан, Немановия син, и на местото му да постави брата му Вълкан, а сам си присвоил титлата „гех Serbiae“. Като повод за скарване с България послу­жило обстоятелството, че областите край Дунав и Морава, които Бела III бе завоювал в 1183 год. и които само преди две години бяха върнати на Исак като зестра на жена му, след смъртта на императора пак били завзети от маджарите. Калоян от своя страна настоявал да му се върнат тези пет епархии, като изтъквал, че още от времето на Мортагон до 1018 г. те са влизали в състава на България, а пък и до 1183 г. на тях винаги се гледало като на една съществена част на Българското царство. В 1208 год., когато Емерих бил изпратил войската си, съста­вена предимно от кумански наемници, на помощ на чешкия крал Пшемисл Отокар I, съюзник на римския император Отон IV в борбата му с Филип Швабски, Калояновите орди нахлули във владенията на маджарския васал Вълкан, при което куманите извършили в Сърбия също такива жестокости, както и братята им под маджарско знаме в Тюрингия. Тъй отпочнала войната, която се завършила с тържеството на Калоян; в 1204 год. Ниш и Браничево били отново под негова власт25.

Намирайки се в такова положение между Византия и Маджарско, Калоян схванал, че е необходимо за него да бъде призната царската му титла. Понеже това било невъзможно да се получи във Византия, то той, по примера на предишните царе, чиито дела били още пресни в паметта, се обърнал към папата. Още братята му Асен и Петър гонели същата цел, но поради многобройните врагове не могли да изпратят пратеници в Рим, а опитът им с Фридрих I не сполучил26. Калоян три пъти се опитал в 1197 г. да изпрати пратеници при папата, но поради враждебността на маджари и византийци винаги несполучливо.

И при все това Инокентий III дочул за това нещо. В 1200 год. неочак­вано пристигнал в Търново един папски нунций—гръцкият униятски свещеник Доминик от Бриндизи. Подозрението, с което се отнасяли към него като към грък, скоро се обърнало на доверие. Той донесъл със себе си едно папско писмо (от 14 декември 1199 г.). Инокентий узнал (тъй пишел той в писмото си), че Калоян произхожда от стар, благороден римски род, а затова иска сега от него незабавно на дело да докаже предаността си към римския престол. Хитрият българин с удоволствие използувал този случай. Но и при все това той задържал пратеника при себе си почти цели две години. Само когато при сключва­нето на мира с гърците (1200)27 не можал да се сдобие с признание на цар­ската си титла и патриархата, той изпратил Доминика обратно. В отговора си до Инокентий дава израз на радостта си, че Бог напомня за произхода и родината му28 , но искал от папата заедно с приемането му в лоното на римската църква, и императорска корона, както това е ставало и с предишните царе. На 4 юли сам архиепископ Василий заминал за Рим, не само за да повтори молбата за короната, но още и да изходатайствува да се учреди и патриархат, следов., въпросът се слагал да бъде призната не само държавната, но и църковната самостойност. Василий, обаче, не можал да стигне до Рим: от Драч той бил принуден да се върне, защото гърците насмалко щели да го хвърлят в морето. Между това свещеник Иоан Каземарински донесъл на Василий в Търново архиепископски палиум (август 1203 г.). От папското бреве, което той донесъл със себе си, ясно личи, че Инокентий се съмнявал в искреността на Калояновите намерения, като му напомнял, как някога се държал Борис спрямо Адриана II. Калоян, понеже се убедил, че не ще може да надхитри папата с празни обещания, за да изпълни по-скоро желанието си, предал на свещеник Йоан един хрисовул, чрез който той подчинявал на па­пата цялата си страна за вечни времена. Пък и друго едно обстоятелство, което внезапно изменило за дълго време хода на работите на Изток, го накарало да побърза.


1 Hopf. 145-160

2 Никита Якоминат, ed. Bonn 359—362. Биографията на Неман от крал Стефан, гл. VII; Житието на св. Иван Рилски от патриарх Евтимиx (Гласник 22).

3 Инокентий III пише на крал Емерих: Terram, quam pater Tuus (Бела) sorori Tuae imperatrici Graecorum dedit in dotem. Theiner, Monum. Siav. I, 36; cp. Дринов, Период, списание, XI, 221.

4 Αλλοτε μέν κατά ‘Ρωμαίων ’εμεγαλαδχηοαν, казва за тях Никита 482.

5 Dсен, наричан Бeлгун, и Теодор, наричан Петър, в неиздадения ръкописен поменик у М. Дринов.

6 Praevalentibus Grecis Bulgari perdiderunt regiam dignitatem, quinimo compulsi sunt gravi sub Jugo Constantinopolitano servire, donee novissime duo fratres, Petrus videlicet et lohannitius, de priorum regam prosapia descetldentes, terram patrum suo rum non tarn occupare, quam recuperare coeperunt. Папата до маджарския крал в 1204 г. (Theiner, Mon. Slav. mer. I, N. LVII),

7 Главен свидетел за времето до 1206 г. е византийският историк Никита Якоминат от Хон в Мала Азия, който е заемал важни държавни длъжности при Исак II и при Алексий III (бил λογοθέτης των σεκρέτων) и взел участие дори и в някои походи срещу българите, ed, Bonn. 481 и сл. Речите му и писмата му са издадени у Const. Sathas, Bibliotheca graeca medii aevi, vol. 1. Venetiis 1872, 73—136. Тук трябва да се има предвид и разказа на френския рицар Robert de Clary (изд. от Hopf в Chroniques grеcoromaines, Berlin, 1873, ch. LXIV). Клари счита по- сетнешния цар Калоян за основател на новата българска държава и приписва Асенови и Петрови дела на наследника им Калоян, ето защо често не е обръщано достатъчно внимание на сведенията, които той дава. В същата грешка изпаднал и Вилдхардуен (XLII1, § 202 ed, Wailly), който смята, че Калоян (1204 г.) е водил 20-годишна война с Исак и с Алексий, значи от 1185 г., а пък знаем, че Калоян излиза на историческата сцена като действащо лице от 1196 г.

8 За историята на началото на въстанието Никита (484) ни разказва една съвсем преиначена легенда. След отказа уж на българите да участвуват във въстанието, братята построили църква, посветена на св. Димитрий; след това те наели мъже и жени, които в пророческо въодушевление, с разпуснати коси и с изкривени очи пророчествували, че България ще бъде непременно освободена, защото на помощ им дошъл и сам св. Димитър от разрушената от норманите солунска църква. При това призовавали събралия се народ да грабне оръжие и да избие всички гърци до един. Никита разказва и за златната корона и за чизмите на Петър, но на друго место в общия си разказ. Същинският ход на работата е изложен от Паисий (1762) в българската му хроника въз основа на сега изгубени вече извори (напеч. у Раковски, О Асѣню 95); Паисий е допуснал само една грешка, че е бил коронясан Асен и че архиепископът бил Иоан. В 1203 г. Василий бил вече 18 години епископ (quod mea anima desideravit per octavum decimum annum. Theiner, Monum. Slav. I, 20). Петровата титла: „Kalopetrus. . . itemque a suis dictus imperator Grecie“ (flnsbert, Fontes rerum flustriacarum, V, 54).

9 Никита, 510.

10 Евтимий, Гласник 22, 284.

11 Никита 521, 622.

12 Аnsbert p. 22—54.

13 Житието на Неман от крал Стефан гл. VII; Аnsbert 42; Никита 569 (Ско­пие). На предидущата страница авторът смята, че София и Стоб (Στούμπιον) са превзети от българите, а между това и двата града тогава са били превзети от сърби.

14 Походът срещу сърбите обикновено се отнася в 1194 г., обаче, вж. Eustathii Opuscula ed. TafeI 44 a и Tafel, Komnenen und Normannen (заб. 102) и проповедта, произнесена в Пловдив в деня на светлия празник 1191 г. от Евстатий.

15 Евтимий, Житие на св. Иван Рилски (старобългар.) Гласник XXII, 284.

16 Никита 620.

17 Аcropolita, гл. XII.

18 В българските паметници и в писмата до папата се нарича Калоян (Kalojoannes); иначе Joannitius, Ίωαννίτζης, или просто Иоан.

19 В 1196 год. преди пристигането на немските пратеници в Цариград (около Рождество Христово 1196), Никита 629.

20 Евтимий, Житието на Иларион Мъгленски (Старине I, 73). Иоасаф, Житието на св. Филотей (Гласник XXXI, 252), Житието на св. Михаил Потукскiй (Гил­фердинг I, 49).

21 „Царя ближику (propinquus) сего“. Стефан Първовенчани, Житието на Немана, гл. XVII (старосръб.). „Ужика (consanguineus) Калояна цара“. Теодосий, изд. Даничич 103 (старосръб.), „Stratius nepos Johanicii“ пише император Хенрих (Макушев 60). Името Добромир у Никита (Sathas, Bibl. graeca I, 90): παρά τώυ Δοβρομήρου Χρύσου τοῦ κατέχοντος τδν Πρίσακον καί τήν Στρούμμιτζαν. Стрез съ­кратено от Стрезимир; името Стрезо се среща и досега у македонските бъл­гари; Стрезовци има село при Куманово в Македония. Легендата за Стрез вж. в Гласник, V111, 144. За историята на тези времена ср. В. В. Макушев, Болгария в конце XII и в первой половинѣ XIII вѣка (Варшавскiя Университ. Извѣстiя, 1872 № 3, стр. 1—66).
22 Никита 675-687.

23 Грамотите у Theiner Mon. Slav, I, 29.

24 Чак до м. май 1200 г. в Цариград се намирал Романовият пратеник Твердятин Остромирич с четирима другари, според свидетелството на новгородския архиепископ Антоний Вж. Савантов, Путешествiе новгор. apxien. Антонiя и пр., С-Пб 1872, стр. 79.

25 Разграбването на Сърбия е в 1203 г.: Theiner, Mon. Slav. I, 22, 36. Ср. Palacky, Dějiny české I, 2, 114. В края на 1203 г. Калоян пише на папата: „V episcopatus Bulgarie pertinent ad imperium meum, quos invasit et detinet rex Hungarie“ (Theiner 30; ср. Макушев 17). Ho в 1204 г. Емерих вече се оплаква, че е изгубил зестрата на Маргарита (ib. 36) и виждаме българите при устието на Морава.

26 Quamvis fratres mei beatae memorie jam dudum voluerint mittere sanclitati vestre, non tamen ad vos pervenire propter multos nostros contrarios potuerunt“, пише Калоян. Theiner, Mon. slav. I, 15.

27 Theiner, Mon. slav. 1, 21.

28 Multus egimus gratias omnipotenti Deo, qui . . . respexit humilitatem nostram et reduxit nos ad memoriam sanguinis et patrie noslre, a qua descendimus. Theiner ib. Cp. „populus terre tue qui de sanguine Romanorum se asserit descendisse", пак там 16. От това, разбира се, не може да се прави заключение, че асеновци по произход са власи или ромъни; папата пръв споменава за римския им произход, а хитрите българи се възползували само от думите му, та да постигнат целите си. Наистина, Калоян се титулувал господар на българи и власи, но под последните разбирали само власи, които живеели на полуострова, а в същинско Влашко господарували тогава куманите. При това, Калоян, според друго едно Инокентиево писмо, се счита за потомък на старите царе, а знайно е, че и Шишмановци, и Симеоновата династия по произход нямат нищо общо с ромъните.

Съдържание: