x Византийско владичество в България през XI и XII векове

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Византийско владичество в България през XI и XII векове

„Императорът се завърна в Цариград и ромеите, като се размесиха с българите, се свързваха с тях чрез брачни съюзи и предишните враждебни отношения между двата народа се прекратиха“. С тия думи се свършва в арабската хроника на Ал Мекин1 разказът за покоряването на България от Василий II. В грамотата пък на самия император се чете: „макар че покорихме тая страна, при все това ние не отменихме нейните права, а ги потвърдихме с наши хрисовули и сигилии“2. Действително, малко промени последвали в завладяната страна. На дворяните били оста­вени техните имоти и успели да ги помирят с новото им положение, като им раздали бляскави придворни длъжности и наместничества. Дори българските царски синове изпълнявали военни длъжности в Цариград или в Азия; Фружин бил началник на дворцовата стража от „букеларии“, брат му Аарон — стратег в Аспракания — Армения, чичо им Алусиан — стратег в Теодосиопол (Ерзерум). Последната царица Мария и Самуиловата дъщеря Екатерина украсявали като почетни дами византийския двор. Другите княгини се омъжили за знатни византийци. От това време потомците на дворянските родове от Македония, Албания и Дардания взимат деятелно участие в придворните византийски интриги.

Държавното управление също тъй не се изменило спрямо предишното. Данъците се взимали по предишния ред и самоуправлението на общините останало в сила. Само в кулите и градовете Охрид, Преспа, Драч, Девол, Костур и други били изпратени византийски наместници с гарни­зони. Титлата на първите била стратиг или дукс. Неразделността на българското царство се показала и след завладяването му в това, че бил назначен върховен дукс на цяла България, който пребивавал навярно в Скопие. Особено внимание било обърнато върху пазенето на проходите; тамошните кули били снабдени с гарнизон под командата на клисурарх, който бил подчинен на стратега.

Българската църква останала също тъй автономна; само нейният глава не трябвало да се именува патриарх, ами архиепископ. Патриарх Давид бил свален, при всичко, че тъкмо той след покоряването водел прего­вори за новите отношения на българската църква. Вместо него, Иоан, игумен от Дебър, бил назначен за самостоен архиепископ на българите; местопребиваването му било в Охрид. При това, в 1020 год. Императорът с три грамоти не само утвърдил всички права на тая църква, но и възстановил нейните териториални владения от времето на царете Петър и Самуил. От тия важни документи, в които са поименувани всички 30 епископства с техните градове, ние узнаваме границите на българската църква, а също и на царството праз X в.3. Тук се причислявали Епир и Албания по-нататък от Янина, цяла Македония, Северна Тесалия, Родопа, София, Бдин на Дунава, Моравската долина, Белград при устията на Сава, Срем между Сава и Драва, Призрен, Раса и Липлян на Косово поле. Отделно управление имали митрополията в Драч, която се намирала в зависимост от цариградския патриарх, и дунавска България (без Бдин), гдето на дръстърския митрополит били подчинени 5 епархии4. Епирските епархии, както изглежда, също тъй скоро се отделили. Интересни са све­денията, колко всяко епископство имало клирици и колко парици (πάροικος), т. е. колони, селяни. Най-голям брой (40 клирици и парици) имали епископствата на София, Ниш, Белград, Скопие и Петър (Тесалия). Много имали само от 12 до 15. В 1020 год. във всички 30 епископства се набро­явали всичко 685 клирици и 655 принадлежащи на църквата колони.

Тия права, гарантирани с привилегии и грамоти, били впрочем скоро нарушени, особено след смъртта на императора Василий II. Страната била извънредно изтощена от войните и болярството, като се лишило от най- добрите си водачи, не могло да мисли за съпротива. Последен българин на архиепископския престол в Охрид бил Иоан от Дебър; приемниците му били гърци. Стратезите на разни провинции наскоро си присвоили неограничена власт, по подобие на наместниците в гръцките страни, а техния пример последвали подведомствените им чиновници. Охридският архиепископ Теофилакт, грък, наричал императорските нотариуси същински разбойници и едва ли не с още по-голямо право така биха могли да се нарекат чиновниците по финансовата част.

Естествено е, че недоволството на българите от византийското управ­ление трябвало да се проявява и те не закъснели да се възползуват от случая, който им се представил за въстание, като се убедили по собствен опит, че инак те не биха имали сили за борба с византийците. През 168-годишното владичество на последните в България жителите на тая страна на драго сърце помагали на сърби, нормани, печенези и кумани, а също тъй и на въстанали императорски пълководци в тяхната борба с византийците. „Известно ти е, пише Теофилакт на един от своите прия­тели, какво желаят българите и към какво се стремят: всеки смел човек, който се домогва до скиптъра, намира в тяхно лице не паднали духом войници“ 5.

Василий II умрял на 1025 год. След смъртта на тоя енергичен господар настъпило безначалие, което траяло повече от половин век, и се прекратило едва с възкачването на Комнините на престола. Продъл­жителното царуване на Василиевата братова дъщеря Зоя и на тримата й мъже, после на сестра й Теодора съставя поразителен контраст с пе­риода на Василий. В тогавашните придворни интриги вземали участие царският син Фружин и царица Мария; за наказание те били затворени в манастир, а Фружин, освен това, заедно с неколцина боляри бил ослепен.

Такова размирно положение на империята било много износно за араби, нормани и печенези. През първите десет години след смъртта на Ва­силий придунавските страни три пъти пострадали от кървавите посещения на варварския скитнически народ печенези; един път зимно време, ко­гато Дунав бил замръзнал, та те се възползували да минат по ледената му покривка.

Славяните също тъй се възползували от това състояние на империята. Движението се почнало от Черна гора, дето любовта към свободата ни­кога не е угасвала6. Стефан Войслав, от семейството на св. Владимир, господар на Зета и Травуния, женен за Самуилова внучка, свалил ви­зантийското иго и на 1040 год. унищожил в черногорските клисури гръцката войска7. Българите също тъй се подигнали на две места. Петър Делян, син на нещастния цар Гавриил8, успял да се изтръгне от плен. Когато през лятото на 1040 год. той се появил в Ниш, народът с ентусиазъм го поздравил като цар. Начело на една постоянно увеличаваща се войска той потеглил за Скопие; гърците били навред раз­бити. В същото време славяните в Драч подигнали въстание. Изкарани из търпение от алчността на стратега Михаил Дермокет, те въстанали против гърците и провъзгласили за цар храбрия воин Тихомир. Ала на българския престол нямало место за двама царе. Когато войната с византийците била щастливо започната, трябвало да се реши Делян ли или Тихомир ще остане начело на народа. Войските и на двамата царе се срещнали; тогава Делян се обърнал към народа и казал: „Както един храст не може да храни две птици, така и една страна не може да има двама царе“; един от тях трябва да се откаже от царството. Макар че той, като Самуилов внук, има повече права, но ако народът желае, той е готов да отстъпи. При гръмки викове народът заязил, че иска да има за цар Делян. Нещастният Тихомир, избран за цар съвсем неочаквано, бил убит с камъни. И тъй Делян станал единодържавен господар.

Първият поход на Делян бил насочен срещу Солун, гдето тогава се намирал Михаил IV Пафлагонец. Императорът избягал, а неговият царедворец Мануил Ивац, вероятно син на връхотския болярин, преминал с всички императорски съкровища към въстаналите. Българите нахлули в Епир и Елада. Войводата Кавкан превзел Драч. Антим разбил гръцкия пълководец Алекасий под стените на старата Тиза в Беотия, около същото време, когато, навярно поради тежки налози в Атина и в Пирея се разбунтували томошните гръцки граждани, които впрочем били усмирени от нормански наемници под началството на норвежкия принц Харалд9. В Епир събирачът на данъците Иоан Куцомит, който силно притеснявал народа, бил съсечен от славяни, след което цялата страна без гръцкия град Навпакт се присъединила към българите.

Тогава през септември в лагера на Деляна при Острово се появил Алуснан, по-малкият брат на цар Владислав. След падането на Бъл­гария той бил изпратен за стратег в Теодосиопол, Армения. Когато, обаче, братът на императора, алчният Иоан не само се мъчел да му грабне парите, ами му откраднал и жената, една прекрасна арменка, Алусиан избягал преоблечен в дрехи на арменски слуга през всички провинции към своите разбунтувани съплеменници. Делян радостно поздравил своя чичо, взел го за съуправител и веднага го изпратил с 40-хилядна войска срещу Солун. В продължение на шест дни българите обсаждали града. Жителите изгубили вече всяка надежда; тогава комендантът се обърнал към последното средство — към чудотворната икона на св. Димитрий, която и тогава оказала своето действие. Въодушевените солунци нападнали внезапно на обсадителите и унищожили 15,000 българи, а останалите се разбягали.

Това нещастие разделило водачите. Алусиан оправдал произхода си от изменническия род на Аарона. Той поканил Деляна при себе си и, като го напил, ослепил го с помощта на неколцина съучастници. Когато това станало известно на народа, Алусиан вече бил на път за Мосинопол при императора, който бляскаво го наградил за това злодейство. Без водач България загивала. Слепият Делян паднал в плен; същата участ сполетяла Мануил Ивац, който се опитал да брани Бълга­рия чрез засеки при Прилеп. След няколко сблъсквания в Албания и при София цялото въстание след една година се свършило. Пленените водачи украсявали триумфалното шествие на императора (1041 г.10.

След покоряването на България изпратена била войска от 60,000 ду­ши против Стефан Войслав. Ала когато гърците непредпазливо влезли в клисурата при северната част на Шкодренското езеро, изведнъж посред нощ скалите затреперили от тръбни звукове, планините се покрили с войници, облак камъни и метателни копия полетели от висините и гор­дата войска била унищожена.

Че в България въпреки тия нещастия кипежът се продължавал, вижда се от въстанието на храбрия пълководец Георги Маннак, малоазиатец, който в 1043 год. се провъзгласил в Италия за император и, като разчитал на помощта от страна на сърби и българи, отплувал за Драч, ала в по-нататъшния си път, в една битка при Остров бил убит.

Страшен бич постигнал тогава придунавските земи. В продълже­ние на шест години те били театър на най-жестока борба с печенезите (1048—1054). Ханът Тирах, раздразнен от приятелския прием, оказан от гърците на въстаналия против него водач Кеген, нахлул в Бъл­гария с 80-хилядна войска. Макар че той бил разбит от Константин Арианит и Василий Монах, обаче обноската с победените била извор на големи злочестини. Въпреки това, че Кеген съветвал да се избиват всич­ки пленници, византийците ги заселили в пустинните местности при Ниш, София и Овче поле. За славянските селяни те били тъкмо толкова приятни гости, колкото в наше време черкезите в същите места.

Наскоро заселените въстанали при София, разположили се на лагер при Осъм и повикали на помощ своите съплеменници; дори сам Кеген се присъединил към тях. По двете страни на Балканите, чак до Одрин варварите върлували с нечувана диващина. Три византийски войски били унищожени от тях. На 8 юни 1050 год. те разбили императорския пълководец Константин Арианит под стените на Одрин, северозападно от града, на полето, дето станала нещастната битка (378) на император Валента с готите; сам Арианит паднал в боя. Едва на 1051 год. спо­лучили да ги изгонят от Тракия и Македония. Когато след това визан­тийците предприели експедиция към главния лагер на печенезите при Преслав, Тирах сам предложил примирие, което и било прието11.

Наскоро печенезите били надминати от куманите, които на своя език се наричали узп (огузи), а по руски половци12. Те били див скитнически народ, който живеел в колиби или палатки от зверски кожи и се хранел с мляко, сирене, месо, особено конско. Лятно време те рядко из­лизали от жилищата си поради огромното количество мухи и комари. Главите им били гладко остригани. Овчи кожи съставяли тяхното облекло; стрелник, лък и стрели — тяхното въоръжение. Всеки от тях имал от 10 до 12 коня, които взимал със себе си на поход, за да ги сменя, когато поиска. През време на своите разбойнически нападения те яздели денем и нощем, така че през едно денонощие правели шест.

И повече обикновени дневни преходи; за преминаване през реки употребявали мехове; седнали на тях, те се държали за опашката на конете, натоварени с техните вещи. Докато били далеч от целта на своя по­ход, не взимали нищо, ала когато я достигали, нямало пощада: отвли­чали и хора и животни. От смърт не се бояли. При сблъскванията с гръмки викове те пускали върху неприятеля облак от стрели, после бърже отстъпвали, за да нападнат отново. Бележит бил техният обичай да погребват умрелите. Когато в Цариград на 1241 год. умрял куманският княз Йон, съюзник на латинците, като езичник, бил погребан извън града под високо насипан гроб; куманите принесли в жертва на гроба му 8 оръженосеца и 26 коня13.

За техния език знаем, че той приличал повече на турския, откол­кото на маджарския; и до днес е запазен лексикон, съставен от един византиец през XIII век в Черноморието14.

Печенезите били изтикани от куманите от приднестровските страни към Влашко. В 1065 год. тия последните, на брой 60,000 души, преминали за първи път Дунава и се пръснали по България до Елада. Повечето от тях загинали от зараза и в борба с българи и печенези; останалите били заселени в Македония.

В същото време на империята почнали да нападат и маджари. Като завладели Срем, през 1072—1073 год. те разграбили страната до Ниш, разтворили в тамошната катедрала гробницата на св. Прокопий, откраднали от там ръката му, която пренесли в Димитровица (днес Митровица в Срем), откъдето тя била пренесена назад едва от император Мануил Комнин15.

След тия нашествия на печенези, кумани и маджари българите, под­крепяни от независимите сърби, подигнали ново въстание.

Тогава в Сърбия князувал синът на Стефан Войслав Михаил (1050—1084), когото папата признал за крал. Български боляри начело с георги Воитх (Βοίταχος) го помолили (1073) да се съгласи да провъзгласят за цар сина му Константин Бодин16 и под негово началство да освободят отечеството си от гръцката тирания. Михаил се съгласил и Бодин с 300 души сърби заминал за Призрен17, гдето болярският събор го провъзгласил за цар, при което той приел името Петър. Гръцкият пълководец Дамян Даласин, който излязъл от Скопие про­тив него, бил разбит и взет в плен. След тая победа въстаналите, поради крайна самонадеяност, извършили голяма грешка, като разделили силите си: Бодин се насочил към Ниш, а сръбският войвода Петрил към Костур. Като разбили напълно войската на Петрила пред Костур, византийците се обърнали към Скопие. Бодин потеглил от Ниш, който превзел, по снежни полета (вече настъпил декември) срещу тях. Ала по пътя срещнал гърците при кулата Паун на Косово поле, претърпял поражение 18 и дори сам паднал в плен и бил изпратен в Антиохия, Сирия. Но той сполучил с помощта на венецианците да избяга и да се върне по море в Шкодра при баща си. Войтех, подложен на мъки, умрял под бичовете на византийските палачи. Въстанието било поту­шено. През тая война царският дворец на острова в Преспанското езеро бил изгорен от наемниците-франки; тия авантюристи изгорили също и основаната на острова от Самуил църква „Св. Ахил“19.

Работите във Византия се подобрили, когато престола завзели Комнините, макар че при тримата най-славни императори от тая династия, при Алексий I (1081—1118 г.), Йоана I (1118—1143 г.) и Мануил (1143—1180 г.), в българските страни не станало по-добре, отколкото преди.

Нападенията на печенези и кумани нямали край. Много им помагало в това недоволството на българския народ, което произлизало, едно, от омраза към гърците, друго, от гонението на богомили и павликяни. На 1078 год., когато варварите ограбвали страната чак до Одрин и вътрешни крамоли разкъсвали византийската империя, гръцкият павликянин Лека от Пловдив разбунтувал народа около София, а славянинът-богомил Добромир повдигнал въстание в Месемврия20. Наистина, 80-хилядната, но зле въоръжена и неподготвена войска на въстаниците била разбита от един не толкова многоброен, но опитен отряд византийци; ала осем години по-късно българските водачи от Дръстър и околностите (един от тях се нарича л Сеслав) се съединили с куманите (1086 г.). В същото време се надигнали и богомилите, които под началството на един павликянин от Пловдив, бивш придворен, заели планинската кула Белятово (в Средна гора или в Балкана северно от Пловдив) и от там грабели и палели по цяла Тракия21. Техният предводител дори се оженил за дъщерята на един кумански княз. С помощта на въстаниците куманите заели Дръстър и дунавската област, която вече от няколко години само номинално принадлежала на Византия. През 1087 год. Челгу хан нахълтал с 80,000 печенези и кумани в Тракия, но бил убит в едно несполучливо сблъскване. Император Алексий, който потеглил към Дунава на 1088 г., в един страшен бой едва се спасил. Само когато сполучил да скара печенези и кумани помежду им, той успял да премахне злочестината. Най-сетне на 1091 год., когато съсипали печенезите при Левунион при устието на Марица, византийците успели да турят край на жестоките опустошения на балканските страни. Една част от варварите била заселена в Мъглен, а останалите били изклани. На 1122 год. печенезите за сетен път преми­нали Дунава и били напълно унищожени при Верея в Тракия. Към края на тоя век те изчезват съвсем; тяхното място заемат куманите. Тогава избухнали безредици и в Охрид. Въстаниците се укрепили в планините западно от Охридското езеро, ала били покорени от пълководеца Михаил Таронит22.

В 1094 г. куманите, подбуждани от антиимператора Псевдо-Диоген, отново преминали Дунава. Когато с помощта на самите планинци те пре­минали Балкана, гражданите от Ямбол и от другите околни места решили да признаят псевдо-Диоген. Одрин трябвало да се брани против куманите в продължение на 48 дни. Настъплението им се прекратило с битката при Таврокомон23.

Много по-опасни от заддунавските скитници били норманите. Роберт Гюискар в 1081 год. излязъл на албанския бряг, разбил император Алексий при р. Арзен и превзел Драч. Син му Боемунд, който заел целия Епир, бил повикан от българските жители на Охрид. Градът бил зает от него, ала в крепостта се задържал византийският гарнизон. Вместо да губи време при обсадата на тая крепост, Боемунд се заел да покори Македония. Петър „d’Aulps“ заел областта Полог при извора на Вардар, граф Понтуазски (Pontoise) превзел Скопие, а Бое­мунд сам потеглил към Солун и дошъл до Бяла църква (Ασπρα εκκλησία, днес Акча клисе), недалеч от развалините на старата Пела, в крайбрежието при устията на Вардар. Мъгленската крепост, която от войните на Василий II се намирала в развалини, била възстановена и снаб­дена с нормански гарнизон. Цялата страна до Вардара била заета с помощта на недоволните българи. Но на тия успехи турили край користолюбието на много нормандски водачи, подкупени с гръцко злато, сметкарските слабости на завоевателите, и поражението на самия Боемунд в Темпийския пролом. След смъртта на Роберт (1088) на о-в Кефалония всички завоевания били отново изгубени.

Няколко години по-късно балканските страни били обезпокоени от минаването на кръстоносци. През пролетта на 1096 год. първите тълпи под предводителството на рицаря Валтер Голтака (Gautier sans Avoir) се явили в Белград; от там искали да тръгнат по главния път за Цари­град. Още в околностите на града те почнали да завличат стада от жителите, тласкани повече от глад, отколкото от алчност. Селяните, които се събрали с оръжие в ръка, натикали един отряд от 140 души латинци, чиито предприятия изобщо се смятали за грабителски поход от голям размер, в една усамотено стояща църква, която предали на огън. По-нататъшното преминаване вече не било тревожено. Отвъд Браничево тоя път се отклонява от брега на Дунава и минава през знаменитата „silva Bulgaria“, еднообразна гъста гора, само тук-там прекъсвана от ливади и живописни долини. Византийците нарочно оставили тая усамотена местност, като забранили строго на поданиците си да секат гори надлъж покрай пътя, понеже срещу неприятелските нашествия по-малко могли да разчитат на своите войски, отколкото на мъчнотиите, свързани с тоя път, с тия неизмерими първобитни гори и непроницаеми храсталаци24.

Наскоро след рицаря Валтер се явил монахът Петър Амиенски начело на 40,000 кръстоносци. Тяхната необузданост била причина за една голяма катастрофа, която се случила в Ниш. Като вървял край града, Петър преминал през моста на Нишава и спрял на лагер край левия й бряг на голямата зелена ливада, гдето сега е разположен гра­дът Ниш. Стратегът Никита се условил с него, че на хората му ще позволи да си набавят храна от града, който тогава с древноримски стени и кули още стоял на десния бряг, на мястото на днешната крепост; но затова кръстоносците трябвало да представят двама рицари като заложници. Пазарували и купували през целия ден, дори добродушните нишчани подарили много неща на латинците, без да им искат пари. Вечерта заложниците се върнали и нощта преминала спокойно. Когато на следната сутрин разтуряли лагера, около 100 души немци, раздразнени предишния ден от свадата си с един българин, изтичали към реката и подпалили седем мелници. Тогава в града всички се вдигнали, викали, че латинците не са християни, а разбойници, които за доброто плащат със зло. По заповед на Никита гражданите грабнали оръжие; кумански, печенежки и маджарски конни стрелци, които се намирали в града, се спуснали подир кръстоносците и изпотрепали мнозина от тях в ариергарда. Петър бил вече далеч напред, когато един пристигнал бързо рицар му съобщил за станалото нещастие. Той се върнал, но вече не можал да задържи кръстоносците. Искал да влезе в преговори, обаче, около 1000 души се отделили от войската и препуснали от споменатата ливада през моста към градските врата. Гражданите и войниците им излезли насреща и страшна борба се завързала около моста. Много латинци били натикани в реката, дето се издавили; други били хвърлени от моста; мнозина загинали под мечовете, копията и стрелите на българите. Боят се свършил с пълно поражение на кръстоносната войска, която се раз­пръснала по гори и планини. Почти случайно само началниците се събрали отново на връх планината. Чрез сигнали от рог събирали малко по малко разпръснатите; ала 10,000 души и 2,000 кола с конете били изгу­бени, в това число и каруцата с парите, тъй усърдно събирани от Петър на Запад. Когато след това Готфрид Бупонски пристигнал с главната войска, в тия места навред срещал жени, деца и старци от ония кръстоносци, които заедно с вещите си били заловени от нишчаните25. Между това нормански кръстоносци, на брой 10,000 души под началството на Боемунд, от албанския бряг минали Костур, разграбили селата на богомилите, преминали през Вардар, въпреки съпротивата оказана им от преселените там турски вардариоти, и продължавали пътя си към Цариград надлъж по Егейското крайбрежие по старата „Via Egnatia“.

През втория поход кръстоносците под водителството на немския крал Конрад без пречки достигнали Тракия (1147), но по-нататък били принудени да си пробиват път с оръжие.


1 Georgii Elmacini Historia Saracenica Lat. versio Th. Erpenii. Lugduni Batavorum 1625, 328.

2 Chrysobull, вж. забележ. 3.

3 Оригиналът е у Голубински 259—263. Малък откъслек има у Zachariae von Lingenthal, Beitrage zur Geschichte der bulg. Kirche. S. P. 1864, 18. Български пре­вод с коментар от Дринов има в Период, спис. VII. Македонски епископства: Охрид (с Преспа), Кастория, Мъглен, (с Просек), Битоля (с Прилеп и Велес), Скопие, Сервия, Верея, Струмица, Моравизда (със Злетово), Велбужд (със Стоб на Рила и Разлог в Родопа). На изток: София (с Перник), Ниш (с Топлица и Свърлиг), Бдин (Βυδίνη). В сръбските страни Призрен, Раса (Нови Пазар), Лип лян, Белград, Браничево, Срем (θράμος). В Албания: Главиница (с Канина, при днешна Валона), Ореа (древният Орикум?), Черник, Химайра, Дринопол, Бутротон, Янина, Козил. В Тесалия: Стаг и Петър (при Влахоливадо). Едно име е пропуснато от преписвача.

4 Nilos Doxapatrios (1143) изд. Parthey, Synecdemus et notitiae graecae episcopatum. Berolini 1866, 301.

5 Ep. 10 p. 537, Biblioth. max. patrum. T. XVIII.

6 Рачки, op. cit. Rad 25, 223.

7 Кедрин И, 527 и Презвитер Диоклейски.

8 Кедрин разказва, че Делян измамнически се показвал за син на Гавриил, а всъщност бил син на един военопленник българин от Цариград; обаче, Рачки забелязва, че в двадесет години българите не могат да забравят дотолкова шишмановци, щото тъй скоро да бъдат измамени. Името сравни със старосръбското Деян, новобългар. Дельо.

9 Към това време се отнася един надпис с руни на пирейския лъв, който сега стои пред арсенала във Венеция. Hopf, Gesch. Griechenlands im Mittelalter (Ersch- Gruber, 85) 147. Харалд след това царувал в Норвегия от 1047—1066 год. (Харалд III Хардраде).

10 Hopf 139, Рачки, op. cit. XXV, 225—232.

11 Hopf 140, Рачки 238.

12 За бита на куманите сравни мемоарите на френеца Robert de Clary, Nicetas Choniates ed. Bonn. 124 и писмото на същия у Sathas’a Biblioth. graeca, 1, 79. Ср.Blau, CJeber Volksthum und Spruche der Kumanen (Zschr. der Morgenl. Qesellschaft, Lpzg. 1875, III, IV). Според тоя автор, куманите принадлежали към узбекското племе тюрки и били, следователно, в най-близко родство с днешните хивинци.

13 Аlbericus, ed. Leibnitz Hannover. 1698, 579; cp. Herodot. IV, 71 ; също тъй описание на куманско погребение има у минорита Рубруквис, който в 1253 година отивал при татарите.

14 „Аlphabetum comanicum"; cp Roesler, Rom. stud. 338; у същия има начало от „Отче наш“ на кумански език в Маджарско.

15 Кинам 227. Cp. Heerstrasse 88.

16 Βοδiνος. Рачки (Rad 27, 124) пише Будин; ср., обаче, Бодин в една грамота у Миклошич, Mon. serbica 60.

17 Πρiσδίάνα на Скилица (715) не е Прищина (Πρίσηνος у Кантакузина), а е Призрен под Шар, укрепен град с епископство. Той бил дълго време пограничен град — изпърво у българите, след това от 1018 год. у византийците, срещу сърбите. Дори когато цар Стефан Урош III (Милютин) стъпил на престола, той принадлежал на византийците (Даниил, изд. на Даничич III).

18 Според Иоан Куропалат ἒν τίνι τόπω λεγομένψ Ταωνiψ, старосръбската кула Паун (ταώ, по сръбски паун) лежи при Грачаница на Косово поле, част от което и сега се нарича Пауново поле.

19 Рачки, в Rad 27, 124—127.

20 Skylitzes 741; Mich, flttaliota 302.

21 Че Βελίατώβα лежал северно от Пловдив, отвъд Марица, личи от похода на Татикия; Анна Комнина, изд. бонск. I, 326.

22 Theophylactus, Epist. 65, стр. 559, Ср. Рачки, Борба южных славян, 310.

23 Ibid. Rad 30, 77 и 31, 196—217.

24 Wilhelmus Tyrensis, lib. II cap. IV (ed. Bongars I, 653).

25 Аlbertus Rquensis гл. 9—18; Wilh. Туг. I. c. 19—22.

Съдържание: