x Българските владетели от рода Дуло

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове”

Българските владетели от рода Дуло

Актът, който провъзгласи основанието на българската държава на Балканския полуостров, бил мирт, сключен в 679 г. между Исперих и Константина IV Погонат. По тоя мир, както видяхме, императорът се задлъжил да плаща ежегоден данък на българския хан, и чрез това формално била отстъпена страната между Дунав и Стара планина, т. е. старите провинции Долна Мизия и Малка Скития. Но дали границите на новооснованата държава са съвпадали със старите граници на тия провинции, трудно е да се каже. Във всеки случай от данните, които намираме у Теофан и Никифор за разпределата защитата на държавата и въз основа на резултатите от изучването на старобългарските погранични окопи, границите на новооснованото българско царство могат да се определят за сега тъй:

На изток границата, като е почвала от устието на р. Днестър, отивала е по брега на Черно море до предгорията на Стара планина, може би до устието на р. Камчия и близката Камчийска планина; влизали ли са тук още отначало приморските градове, като Кюстенджа, Балчик, Варна и други, не може да се установи, обаче към средата на втората половина на VIII век Варна е вече принадлежал на българите.

На юг границата е почвала от Черно море и отивала по Стара планина, по линията на балканските окопи Котленски, Арабаконашки и други и достигала до р. Искър при изхода на Искърското дефиле, като всички северни, а на места и южни устия на балканските проходи се нами­рали в ръцете на българите.

На запад границата първоначално е вървяла по р. Ис­кър до устието на р. Панега, оттам по бърдото Дреновица до с. Габаре, после по Островския окоп достигала до Дунав, дето е имало на върха Алибаш землено укрепление; но по-сетне, когато Исперих, според свидетелството на арменската география, отблъснал аварите на запад, границата от изхода на Искърския пролом минавала по Врачанската планина на север към р. Огоста, по тая река до с. Хайредин, отдето тя съвпадала със съществуващия днес стар окоп, който отива право на север до самия Дунав западно от с. Козлодуй при върха Килер баир.

Що се отнася до северната граница, то тя остава за времето на Исперих мъчно определима; но все пак някои археологически паметници ни дават възможност да направим известни съображения. Така, едва ли може да има съмнение, че старият окоп, известен под името „Нова­кова бразда“, който почва близо при с. Хиново (южно от Турну Северин, минава през цяло Влашко и са свършва на Дунав няколко километра южно от Браила, принадлежи на българите, които са ограждали границите си с окопи, и очевидно, той трябва да се смята за такъв, който е отделял в дадената епоха аварските владения от българските; в такъв случай българската граница тук ще да е отивала по тоя окоп. Обаче при Исперих тя едвали ще е вървяла по цялото протежение на окопа: на първо време тя ще да е почвала от напречния (в посока от с. към ю.) окоп при р. Олта, който очевидно е продължение на южно-дунавския — Островски окоп и е сключвал първоначалната западна граница; оттука тя, вероятно, се е местила на запад паралелно с разширението на границата по двата бряга на Дунав. Ако тия наши съображения са приемливи, тогава северната граница бихме определили така: от устието на р. Жиул, която е служила като продължение на запад­ната граница в свръзка с оряховския окоп, към север до Влашкия централен окоп, по тоя последния тя е дости­гала до Дунав южно от Браила, вървяла по Дунав, после по Серет до Галашкия окоп, който отива от брега на Серет (близо до с. Сърбещи, 12 км от устието на Серет нагоре) до северния край на ез. Братеш (близо до с. Тулуцеши, 15 км северно от Галац към р. Прут до с. Вордулуй-Исак; оттам по южно-Бесарабския окоп, който върви в посока към изток и се свършва при ез. Кундук. Дали тая граница е продължавала в същата посока на изток и североизток паралелно с морския бряг и през Днестър към р. Буг и по-нататък до хазарската граница, или пък, след като е достигнала до Днестър, спущала се е по тая река надолу към Черно море, това засега не може да се установи. Също така остава неиз­вестно, кога и как са били присъединени отвъддунавските български владения; едно, което може да се каже с известна положителност, е това, че разширението на българската гра­ница в тая посока е вървяло паралелно с постепенното падане на аварската мощ.

Както и да било, но в тия приблизително граници се почнала историята на българската държава на Балканския полуостров.

След като сключил мир с Константина IV Погонат, Исперих повидимому се задоволил от условията на тоя мир и не тревожил Византия до смъртта на тоя император (686 г.). Мирни отношения с новата му съседка нему са били потребни, за да уреди вътрешните си ра­боти, а главно да усили новооснованата държава, като привлече и други мизийски и дакийски славяни към току-що основания политически съюз за по-успешна борба с аварите, които Исперих все повече отблъсвал на запад. Между това в западните области на полуострова се раз­вивали събития, които не по-малко са обръщали вниманаето на българския хан. Ние тук имаме предвид онова рискувано предприятие, на което се бе решил пак българинът кубер.

Откак се настанил със своя народ на Керамисийското поле със съгласието на централната византийска власт, Кубер не можал задълго да удържи във властта си ромеите-преселенци. Може би под влиянието на визан­тийската политика, която е искала да се избави от тоя опасен варварин, движението на ромейското население, с цел да се върне то в родните си места, се отново поч­нало, и мнозина ромеи заедно с жените и децата си се преселили, или по-добре, избягали от главатаря, си в близкия Солун, отдето местните власти се погрижили веднага да ги изпратят на кораби в Цариград. Понеже Кубер не се чувствувал в състояние със сила да възпре това опасно за него бягство, той решил по друг начин да постигне своите властолюбиви замисли. На съвета със своите близки и предани нему лица било взето следното решение: един от воеводите му, който се отличавал и бил хитър във всичко, па и знаел ромейския, славянския и българския език и, просто казано, вещ във всичко и пълен с всяка демонска хитрост, да възстане уж и, както другите, да отиде в Солун, да стане служител на благоверния цар, да въведе в града много народ, който да споделял също неговите страшни замисли, и по тоя начин да превземе Солун чрез междуособна война. След пре­вземането на града Кубер трябвало да се настани в него заедно със своята покъщнина и с останалите воеводи; после, като се закрепи да нападне на околните славянски племена и да ги покори, да воюва (против) островите и Азия, и дори против оня, който държеше царската власт. След като било взето това решение и било подкрепено с клетва от съзаклетниците, възложено било на едного от тях на име Мавър, по произход, според агиографа, също българин, да извърши първата част на горния план.

Наскоро след това Мавър побягнал в Солун и първата му работа била да разположи към себе си солунските официални власти, което той сполучил да достигне с разни ласкателства и лъжливи клетви, като ги убедил да изпратят на императора за него най-добри и надеждни отзиви. Тогава императорт, доверявайки напълно на властите, изпратил им писмена заповед, а в знак на почест — консулска мантия за самия Мавър и едно знаме в подарък, като заповядал, всички керамисийци, побегнали от Кубер, да бъдат поставени под властта на Мавър. Тая царска заповед била обявена публично и внесена в регистрите. От тоя момент всички хора, които са прибягвали в града, предавани били на тоя същия Мавър, който сега им станал воевода. Но, за да закрепи още повече положението си в Солун, Мавър си послужил и с други средства: понеже виждал, че някои ромеи, които са го добре познавали и са знаели неговия жесток характер и предишните му работи, са могли тайно да издадат страшния му план, той, щом откривал такива чрез своите съмишленици, веднага ги обезглавял, а жените и децата им продавал, както и дето искал. Тия действия вдъхнали такъв ужас между христия­ните – бежанци, че никой дори и власт имащите не се осмелявали да разкрият примките, които се готвели против града, защото сам Мавър назначавал за стотници, петдесетници и десетници хора, които са били посветени в неговите вероломни планове; и тия негови въоръжени хора навсякъде, дето се явявали по-смели граждани, бодърствували денем и нощем, получавайки своето съдържание от обществената хазна. Плант и решението било такова: през нощта срещу Великден на великата събота, когато градът заедно с всички други ще празнува радостно спаси­телното възкресение Христово, той требвало да почне заедно със своите изпитани хора междуособна война и да произведе пожар в някои по-важни квартали, та през това време да стане господар на града.

Докато по тоя начин Мавър тайно работел в Солун, императорт, без да е подозирал, според чудесата, нещо от това, което се е замисляло с измяна против града, но всъщност трябва да се предполага, че до него са дошли оплаквания от солунските граждани против самоуправата и терора на Мавър, заповядал на адмирала Сисиния, който се намирал с ескадрата си в едно от гръцките пристанища, да замине незабавно за Солун. На­значението на Сисиния било да влезе в града с целия си екипаж, да следи за действията на Мавър, но в същото време и да осигури Солун с безопасност в случай на някое нападение откъм Кубер, който не изплъзвал от вниманието на византийското правителство.

Сисиний, след едно кратко бавяне на о-в Скиатия, очаквайки попътен вятър, и по чудесното настояване и съдействие на св. Димитра, който, според чудесата, и тук се явява спасител на Солун, пристигнал навременно и неочаквано в солунското пристанище на страстната неделя в сряда, т е. два дена преди уреченото време за ката­строфата.

Това обстоятелство съвсем разстроило плановете на Мавър и неговите съмишленици и „драмата на междуособната война“, както се изразява агиографът, била отстра­нена заблаговременно, защото сам Мавър бил обхванат от страх и отчаяние, придружени от една много силна треска, която го турила в легло Сисиний, за да има ви­наги в ръце варварина и да го не изпуща, често спохождал болния и го успокоявал с думи и клетви, докато Мавър се привдигнал. „Тогава той му предписал за­едно със своите хора, всички дошли от Кубер, а също и с войската му от корабите да направят един окоп вън от града, на западната страна, та ония керамисийци, които имали намерение да бягат откъм славяните да могат без страх и без пречки да се присъединяват; и така те престояли много дни“. Тая нова, предприета от Сисиния, предпазителна мярка — основанието на един военен лагер отвън града — е имала за цел, очевидно, да не даде възможност на Куберовите хора — керамисийците, които са дохождали от земите на славяните, дето се беше закрепил Кубер, да се събират в самия Солун, а са ги спирали в тоя лагер, отдето по-сетне на Сисиниевата ескадра и на транспортни кораби заедно със самаго Мавър били изпратени в Цариград. Но в случая за нас е важно това обстоятелство, че македонските славяни се явяват също като фактори в делото на Кубер и Мавър, а оттука ясно става, че между Кубер с неговите хора и славяните, вероятно с най-голямото и силно племе — драговити, а може би и с други славянски племена около Солун, е последвало известно сбли­жение, което се явявало наложително за Кубер, особено след като ромейското население почнало да напуща своя доскорошен воевода, — едно сближение на чисто полити­ческа почва за постигане крайната цел на Кубер: след освоението на Солун да основе независима държава в земите на македонските славяни.

Ето какво е ставало в славянска Македония в момента, когато е възниквала българската държава на Балканския полуостров. Докато на престола седял слабият Константин IV Погонат, от Цариград не се предприемали никакви сериозни мерки за окончателно парализиране делото на Кубер и Мавър. Обаче с въцаряването на неговия син и наследник, буйния и самонадеян Юстиниан II Ринотмет (686—695), работите взели съвсем друг обрат. Новият император веднага схванал, доколко действията и стремежите на Кубер и Мавър са били също така опасни и дори много по-опасни от това, което Исперих бе извършил в при- дунавската покрайнина. Защото, ако тия двама българи биха успели да осъществят своя план в Македония, то западните византийски владения щяха да бъдат съвсем откъснати от империята, и властта на Византия по Адриатика щеше да бъде унищожена. Затова след първите предпазителни мерки, които сполучили, както видяхме, своевременно да предотвратят солунската катастрофа, императорт съсредоточил всичкото си внимание тъкмо в тая посока с цел да възстанови силата на своя авторитет.

И наистина, още на втората година (687) от царуването си Юстиниан II нарушил утвърдения с българите мир, като разбъркал установените от баща му отношения, и почнал да се готви за война с намерение „да заплени българите и славяните“, а в следващата 688 година, той потеглилъ в поход „против Славиния и България“ Дви­жението било насочено през тракийските области на запад към Солун. Най първо императорт сполучил да отблъсне излезлите насреща му в това време българи, а като достигнал до Солун, той изловил отчаст с война, отчаст доброволно предало му се голямо множество от македон­ските славяни, прехвърлил ги през Абидос в Мала Азия и ги настанил в областта Опсикион. На връщане обаче от тоя поход, причакан от българите в някаква си планинска теснина, с големи загуби в хора и с много ранени едвам сам можел да изплъзне от тях. Така ни разказва Теофан за тоя поход на Юстиниан II. Патриарх Никифор пък, след като изтъква, че императорт нарушил настаналия с българите мир, което разбираме в смисъл, че Юстиниан II се отказал да подтвърди склю­чения от баща му позорен мир, не споменува нищо за каквито и да било сблъсквания на императора с българите изобщо, а само отбелезва, че походът бил насочен право против славяните в Македония. Имаме обаче още едно известие за тоя поход на Юстиниан II — онова на Константина Багренородни, което гласи, че нукакви си „скити, след като Юстиниан Рипотмет ги поселил в планините по Струма и отвъд клисурите, се пръснали вместо маке­донците в нея“ (Стримонската тема).

Тая тъкмо разлика в известията на двамата съвременници за едно и същото събитие от една страна, а от друга — това, че у Константина Багренородни под „скити” не могат да се разбират македонските славяни, защото последните той нарича с тяхното име и ги рязко отличава от другите народи, а пък не може да се допусне, че Испериховите българи в даденото време са достигнали вече тъй надалеч на югозапад, и от трета — обстоятелството, че действията са ставали недалеч от Солун и че славяните около тоя град са най много пострадали, — всичко това ни дава достатъчно Основание да твърдим, че тук под Теофановите „българи, известието за което Теофан, очевидно, е заимствувал от извор, неизвестен на Никифор, и под Константиновите „скити“, трябва да разбираме тъкмо македонските бъмари на Кубер, които са действували, както видяхме, наедно с македонските славяни при първия отпор против Юстиниан II и затова еднакво са пострадали с тях: те били отблъснати към планините на р. Струма, а като сетнина от това ще да е било унищожението на керамисийската държавица. Каква е била съдбата на Кубертовите българи, след като те нанесли жестокото поражение на Юстиниан II в планинските проходи: дали те са останали в новите си местоживелища, или са преминали на север и се присъединили към своите съплеменници в току-що основаната българска държава между Дунав и Стара планина, ние не знаем; също така остава неизвестно, дали след това е бил подтвърден и възобновен от императора мирът с Исперих. Изобщо трябва да се забележи, че след изложените събития византийските хронисти нищо не съобщават за българите до 704 г., когато Юстиниан II, след като бил свален от престола в 695 г., отново се опитал да си върне бащиния престол с помощта на българите. Това обаче се отнася вече към времето на Испериховия приемник.

Според хронологическите данни на Именника, Испе­рих е управлявал 60 лунни години и 8 месеца, от които 38 лун. години, т. е. от 643 до 679 г. от Хр., е бил вожд и господар на своята орда преди основаването на държавата, а 22 лунни години и 8 месеца — българославянски господар, следов. той е умрял през 9-ия месец на 23-та лунна година от българската ера, или през декември 701 г. от Хр., или управлявал е като родоначалник на династията Дуло в придунавска България от 679 — 701 г. И Именникът, и византийските хро­нисти ни свидетелствуват, че приемникът на Исперих бил Тервел (Τέρβελις, Terbelis) (701—718), който произлизал също от стария български царски род Дуло, следов. той е наследил престола по право. Управлението на Тервел има твърде голямо значение в историята на българската държава, защото при него млада България спечели едно доста високо положение спрямо ромейската империя, благодарение на събитията, които в това време се разигравали във Византия.

Още щом се покачил на престола, Юстиниан II, при всичките си лични дарби, показал се като самостоен, но в същото време надменен, разточителен и жесток тиранин. След сполучливия си поход против македонските славяни и преселването на голямо множество от тях в Мала Азия, той почнал война с арабите, като мислел да употреби тия славяни като действуваща войска. Затова той съставил от тия последните един „отборен“ отряд от 30 хиляди души, за началник на който назна­чил някого си Невула. Юстиниан се срещнал в 693 г. с арабите при киликийския Севастопол, дето отначало имал успех; но, когато арабският воевода сполучил да подкупи за един колчан, напълнен с пари, и с много други обещания началника на славяните, и около 20 хиляди души от тях заедно с Невула преминали на арабска страна, императорт бил разбит и изгубил Южна Ар­мения, която останала на границата между арабските и ромейски владения. Славенските бежанци били прекарани от арабите на о-в Кипър, а техните съплеменици, които останали на ромейска служба, заедно със семействата на из­менниците, станали жертва на отмъщението на разгневения Юстиниан, който заповедал всичките да избият и телата им да изхвърлят в морето при носа Левката в никомидийския залив.

Военните несполуки и това кръвопролитие, после разто­чителната страст на императора към постройки, най-сетне оскърблението на религиозните чувства на народа с разрушението на църквата св. Панагия, — всичко това породило малко по малко в Цариград силен ропот, който се обърнал в 695 г. в открита революция, начело на която застанал пълководец Леонтий. Народната тълпа със страшна жестокост избила всички любимци и чиновници на императора; детронираният Юстиниан бил пощаден от Леонтия, който след него взел властта в ръцете си и бил провъзгласен за император. Юстиниан спасил жи­вота си с бегство в гр. Херсон, след като бил обезносен, за което и получил прозвище Ринотмет, т. е. с отрязан нос.

Но и Леонтий не се удържал дълго време на пре­стола. Възобновените несполучливи войни с арабите, които отнели от ромеите и разрушили Картаген, един от най-важните търговски центрове на Византия, ужасът, който причинявали на населението страшните морски пирати, били достатъчни причини за смъкването на Леонтия. Разбитите в Африка войски, за да избегнат гнева на народа, като представяли за причина на несполуките и загубите мнимата измяна на военачалника си и немарливостта на императора, на връщане издигнали знаме за въстание на о-в Крит. Военачалникът бил убит и на негово място поставен бил някой си Апсимар, началник на войските в ю.-з. Мала Азия, който бил провъзгласен в 698 г. за император под името Тиверий III (698 — 705). Той влязъл тържествено в Цариград. Леонтий бил свален и обезносен изпратен бил на заточение в един далматински манастир. Новият император бил по-щастлив от предшественика си. Той управлявал не само с предпазливост, но и действувал със сила и щастие против арабите в Азия. Тиверий в скоро време успял да възстанови сла­вата на ромейското оръжие и да отблъсне арабите навътре в страната зад Ефрат. Обаче и него постигнало зло — нова династическа революция.

Коварният Юстиниан, който никога не губил на­дежда да си върне бащиния престол, след свалянето на Леонтия избягал в Херсон при хазарския хаган и чрез брака си с Теодора, сестра на хагана, намерил прибежище във Фанагория, дето и останал, докле византийците не заподозрели намеренията му. Тогава той тайно избягал из Фанагория със своите приближени и след дълга борба с морските бури достигнал до устието на Дунав. От тук той изпратил едного от своите съмишленици, някого си Стефана, при българския хан Тервел да го моли за съдействие, за да завладее бащиния си престол, като обещавал да му даде големи подаръци и дъщеря си за жена. Тервел приел пратеника и се съгласи л на предложението му. След това той с голяма чест приел и самаго Юстиниан и му се обещал „във всичко да му се покорява и съдействува.“ Това било в края на 704 год., а в следващата вече 705 год. Тервел наистина с всичката си армия от българи и славяни се явил заедно с Юстиниан неочаквано под Цариград, като се разположил на лагер от Харсийските врата до Влахерните. Тук те престояли три дни и водели преговори с гражданите, но в отговор получвали само псувни и нито дума за споразумение. През нощта на четвъртия ден Юстиниан, с помощта на няколко привъръенци на старата императорска Ираклиева династия проникнал в столицата без отпор, произвел страшно смущение и кръвопролитие и завладял града, като се разположил за късо време във влахернския дворец.

Така Юстиниан II си върнал императорския престол. Тервел, заедно със своите българи и славяни, както се види, не е взимал активно участие във въдворението на Юстиниан на византийския престол, а е стоял на лагер отвън стените на столицата като резерва, т. е. той би взел уча­стие в действието срещу Цариград в случай на нужда, което ще да е било, вероятно, едно от техните условия. Такова пасивно положение е заемал Тервел до есента 705 г., защото, според Теофан, неговото заминаване из под Цариград се отнася към началото на 706 сепетемвр. година, т. е. след като Юстиниан II унищожил всичките си политически врагове и се почувствувал заякчен на престола.

Своята благодарност за помощта, оказана нему от българския хан, Юстиниан изразил при заминаването на Тервел за България по следния начин: „когато Тервел, разказва Никифор, трябвало вече да замине с войските си за България, Юстиниан дошъл в лагера на българите, наметнал на Тервел царска хламида и го провъзгласил за кесар. След това той заповядал да издигнат две едно до друго възвишения, на които възседавали двамата господари, а войската (λαό;) била длъжна по заповед на императора да им се покланя. Най-сетне, като поднесл на Тервел безбройни богати дарове, Юстиниан го изпратил с мир в земята му“. Надали ще требва да се съмняваме, че във всички тия цариградски тържества, които са станали в чест на българския хан, трябва да видим не само една благодарност на Юстиниан към Тервел, но и изпълнение условията на договора между двамата владе­тели. Ние видяхме, че, когато Юстиниан се обърнал към Тервел да иска помощ, той му обещал големи и бо­гати дарове и изявил готовност дори да му даде дъщеря си за жена. Обаче пълната готовност на Тервел „да се покорява и съдействува във всичко“ (πάντα όπακοόειν καί αυντρέχειν), после, голямата чест и добрият прием, който Тервел оказал на Юстиниан, най-сетне всенародното българо-славянско движение от една страна, а от друга — цариградските тържества от 705 г., — всичко това ни дава достатъчно основание да предполагаме, че не са били само гореприведените условия в договора между Юстиниан и Тервел; по всичко се види, че тук е имало и други условия, за които както Теофан, тъй и Никифор премълчават, но за които говорят самите събития в Цариград и отноше­нията на Юстиниан към Тервел в дадения момент. И наистина, как трябва да си обясним това намятане на царска хламида върху плещите на Тервел и неговото про­възгласяване за кесар? Няма съмнение, че първият акт е бил признак на втория, обаче за какъв кесар е бил провъзгласен Тервел?

Във византийската чиновническа иерархия титлата кесар (καΐσαρ) е носило лицето, на което принадлежало първо място след императора, поне преди X век, и блясъкът на царското достойнство се е отражавал върху него в добитите от него външни предимства. Обикновено титлата „ке­сар“ е носил наследникът на престола било по право на наследство, било по усиновение. Всеки император бил длъжен да си назначи такъв наследник още приживе и да го сдобие с кесарско достойнство. Нареден бил и особен обред при провъзгласяването за кесар; четели се молитви и се извършвали действия, под които трябва да се разбира, че са се връчавали и външните атрибути, съе­динени с кесарското достойнство; така напр. наследникът се коронясвал с особен накит за глава, подобен на венец и др. Но с достойнството „кесар” без усиновение не се свързвали никакви права върху престола. Достойнството кесар в такъв случай е била висша почетна титла, която се давала на брата на императора, а ако последният нямал брат, то на някого от следните близки царски роднини. Освен това с кесарското достойнство се съединявала още и представа за командата на войската; кесарите обикновено са бивали и главнокомандующи над армията. Обаче кесарът, който е отражавал в себе си императорската слава, не е притежавал прерогативите на върховната власт, както напр., да прави производство, да назначава на длъжност и т. н.

Ето собствено каква представа се е свързала с понятието за кесарското достойнство във Византия. Може ли сега да се приложи то в същия смисъл и към провъзгласяването на Тервел за кесар? За каквото и да било усиновяване и наследство от страна на Юстиниан в полза на Тервел не може и дума да става, следов. в кесарството на Тервел ние трябва да видим само втория случай, т. е. само една почетна титла. Обаче и тук не по-малко странно ни се показва и това, че тая титла се давала само на царски роднини. Наистина, в условията на договора се отбелязва, какво Юстиниан бил готов да даде дъщеря си на Тервел за жена, но, както се види, тоя брак не ще да се е състоял, защото нито един от византийските хронисти не споменува повече за него. По тоя начин кесарското достойнство не е могло да се приложи към Тервел по право; остава само да се мисли, че то му е било дадено от Юстиниан само като награда, като почетна титла. Но и тая постъпка на Юстиниан се явява не по-малко странна и необяснима, защото византийската традиция не знае да са се награждавали варварски господари с кесарска титла дори в такива случаи, когато империята се е намирала в крайна опасност; обикновено императорът, когато е искал да изкаже своето особено разположение към някой варварски господар или да го привлече към себе си, ограничавал се е с титлата „патриций“. В кесарството, следов., на Тервел ние ще трябва да търсим друго обяснение, което несъмнено е свързано с условията на договора.

Когато Юстиниан II искал помощ, Тервел, по всичко се види, между другите условия му е предложил, да при­знае като император царското достойнство на българския хан, в случай че той успее с помощта на българите да си възвърне престола. Юстиниан не само приел това условие, но го и изпълнил. Само при такова обяснение могат да ни станат понятни оная „покорност“ и „готовност“ на Тервел, с които той се бе завзел да помага на византийския ех-император, оная голяма чест, оказана от него на Юстиниан, и онова всенародно движение на българския хан към Цариград. Дори в самите действия на Юстиниан ясно проглежда това признание: той намята на Тервел царска хламида — мантия и го удостоява с кесарство, което е свързано, както видяхме, с царски произход или поне с царската фамилия. Разбира се, Юстиниан е избрал тъкмо тая титла, едно, като най-висша и свързана с царското достойнство, и друго, за да запази престижа на императорската власт пред варварите, като турял Тервел на една степен по-долу от себе си. Но не е само това. За да даде на това признание, на тая санкция по-голяма сила и официално значение, той устроява публично тържество и тук въздава на българския господар царски почести: той заповядва да издигнат два трона, в единия от които той седял като византийски василевс, а в другия — Тервел като български кесар или цар в това време, когато сановниците и войската им се покланяли и виждали или поне длъжни били да видят в българския владетел същото царско достойнство и слава, както и в самия император. Най сетне, че това официално представление на българския господар имало такъв характер, ни показва и мястото, дето е то ставало. Лексикографът Свида ни е запазил едно известие, въз основа на което трябва да се мисли, че това тържество е станало в самия Цариград. Като разказва под думата βασιλική, какво се е намирало в това помещение Свида между другото отбелязва: έκε: ο Τέρελις έδημηγόρησεν, т. е. „тук Тервел говори към народа“, от което, няма съмнение, ще трябва да разбираме неговото тържествено представление на народа в Цариград при Юстиниан II Βασιλική, според определението на Лабарта, е била южната или царската камара в хрисотриклина — зала, дето императорт е произвеждал пови­шението на чиновниците. С други думи в една от най-важните зали на цариградския дворец са били и издиг­нати двата трона, а не в лагера на българите, както би могло да се мисли според съобщението на Никифор.

При това тържество, вероятно, са били поднесени много­бройни и многоценни дарове на Тервел, обещани от Юстиниан още при сключването на договора. Те ще да са вли­зали в числото на ония богатства на тоя български господар, за които ни говори същият Свида и които ни го представят като български Крег. Ето какво ни предава Свида: „при Юстиниан Ринотмета особено разбогате Тер­вел, началникът (άρχηγός) на българите, а именно: той турял възнак (т. е. на изпъкналата страна) щита си, който носел на война, и камшика си, който той употребявал през време на язда, и трупал пари, докато единият и другият се покривали; а пък като забивал копието си в земята, на височина и до края натрупвал много копри­нени дрехи; също, като напълнял сандъчета със злато, и сребро, раздавал на войниците си с дясната ръка злато, а с лявата — сребро.“ Разбира се, това богатство не може да се счита, че се е образувало само от даровете на Юстиниан; то се е събирало от време, но то ни дава възможност да предполагаме че повечето от подаръците на Юстиниан са състояли в копринени дрехи, към които бълга­рите са особено ламтели, и от известно количество злато и сребро. Освен това в тия дарове ние ще трябва да видим и оня данък, който се бе задължил още Константин IV Погонат да плаща на българите, и залога за сключения при цариградските тържества мир между България и Византия, защото Свида ни представи както Константина Погонат, така и Юстиниан Рипотмет като данници на българския хан.

Най-сетне въз основа на същия договор Тервелю била направена и териториална отстъпка. Симеон Метафраст и Логотет ни право отбелязва, че Юстиниан II след второто завладяване на престола освен многото по­даръци, предал на Тервел и цяла ромейска област, която в негово време се наричала Загория, т. е. страната между Източна Стара планина и пограничния окоп — еркесия и между гр. Сливен и Месемврия. Това е било първото разширение границите на българската държава в Тракия, които по-точно ще определим по-долу.

Както и да било, но Юстиниан II изпълнил точно условията на договора и своите задължения спрямо българския хан, нещо, което на пръв поглед би ни се по­казало странно, като знаем неговия вероломен характер и непостоянство. Обаче тая негова постъпка се обяснява от самото му положение. Юстиниан току-що 6% си възвърнал престола, следов., не е могъл да се чувствува още твърдо закрепен в Цариград; освен това поради кървавата разправа със своите политически противници, той е имал в столицата много лични врагове, които едва ли биха пропуснали случая да си отмъстят още на първо време и, ако да бе той отказал на Тервел да напълни договора и обещанията си, те биха намерили добър помощник в тоя същия български хан, който го въдвори отново на византийския престол. Па и сам Тервел, ползувайки се от това неустойчиво още положение на Юстиниан, надали би се замислил в случай на отказ да удари с многобройната си войска върху Цариград и да се възнагради с грабеж. Всичките тия обстоятелства не са могли да изплъзнат от вниманието на Юстиниан и тъкмо незакрепеното му положение го е принуждавало да бъде точен в изпълнението на задълженията си спрямо българите, още повече че той е могъл да разчита на българска помощ и за по-нататък, както се и случило няколко години след това.

Тъй или инак, но Тервел се върнал в България в 705 г. напълно удовлетворен и с постигната цел. Признаването на неговото царско достойнство чрез сдоби­ване с титлата „кесар" му давало много предимства. Макар, според византийските понятия, кесарът да се намирал в известно подчинение спрямо императора, обаче сега тоя същият император го признал равен на себе си, ако не по величие и власт, то по блясъка на царското достойнство. Тервел тъкмо към това се и стремил, защото то му отваряло път към разширяване и усил­ване на държавата. От официалните надписи на гръцки език, дошли до нас от езическо време, ние узнаваме, че българският господар се наричал κάνας ύβηγη, т. е. „велики хан“, с каквато титла у турско-татарските народи се съединявала най-високата и при това неограничена владетелска власт и чрез това се напълно приравнявал с византийския βασιλεύς. Но и при все това тая власт, според тогавашните понятия, би трябвало да се санкционира от Византия, от божествения βασιλεύς, едничкия представител на властта, която иде от Бога. За Тервел била потребна тъкмо тая санкция, за да се смята като законен и независим владетел в бившите предели и върху те­риторията на империята, та да може да опонира на ромейския император.

Няма съмнение, че, когаго Тервел предлагал на Юстиниан условието за признанието царското му достойнство, той искал да се противопостави на ромейския βασιλεύς пред славянското население на полуострова с всичките права и прерогативи и дори с външния блясък и богатство А веднъж застанал в такива отношения спрямо императора, той ще се е надявал, че ще може по-лесно да привлече към държавата си ония славяни, които или още не били признали властта на императора, или пък били вече й се подчинили. Затова, ние мислим, Тервел се и домогвал до това признание. Както и да са тълкували византийците кесарското достойнство, но в очите и понятията на българския господар и на българите то се е равнявало на ромейския βασιλεύς, а Тервел искал тъкмо да се представи като равен на последния пред славяните, които предпочитали неговата власт пред император­ската, още повече че при него те били не като покорен народ, а като съюзници на държавата му. По тоя начин Тервел се явява създател на оная идея, която се формулира от Крум, прокара от Бориса и се осъществи от Симеон. Той повидимому пръв съзнал необходимостта и важността да съедини балканските славяни под хегемонията на българския господар. Разбира се, това, което е съзнал и създал Тервел, е било само семето: трябвало да се изминат много години, докато тая идея се развие и се усвои от двата съставни и основни етнически елемента в държавата, за да може да се реализира. Закъсняването се обяснява с това, че близките преемници на Тервел не само не й дали по-нататъшен вървеж, но не са били и в състояние да я разберат, защото попречили, както ще ви­дим по-нататък, настаналите наскоро след смъртта на Тервел вътрешни размирици.

В политиката на Тервел не може да не съзираме и друга, вътрешна страна, не по-малко важна за живота на новооснованата българска държава. Цариградските тържества, както видехме, въвели за първи път българите в сфе­рата на византийската политика: от тогава България станала важен фактор в събитията на Балканския полуостров и главно за Византия, — фактор, който не малко изменил условията на държавния и политически живот на последната. Но в същото време българският господар и бъл­гарите за първ път се запознали с вътрешния живот на Византия и на византийския император, и това запо­знаване станало в момента, когато империята преживявала най-размирен и най-неустойчив режим, когато слабостта й била явна за всекиго. Тия обстоятелства от една страна, и от друга богатствата и великолепието на източната сто­лица, които са бивали винаги най-силна примамка за вар­варите и техните господари, не могли да не омаломощят българите, които разбрали, какво те сега стават за своята съседка, и да не вселят в техния господар идеята, че един ден всичко това може да принадлежи нему, и че той един ден може да седне на мястото на тогова същия, който го сега провъзгласявал за кесар. Това е било възможно още повече за Тервел, защото ние видехме вече, от какви стремежи и мисли се е въодушевявал той, ко­гато е влизал в съюз с Юстиниан Ринотмет. Тервел е заминал от Цариград, както казахме, напълно удовлетворен, като начертал в душата си бъдещия план на българския господар в неговата политика спрямо Византия, — план, който действително стана заветна мечта на всички господари от първото царство и по-сетне се пре­несе и във второто, и за осъществението на който се изха­били жизнените сили на българския народ през епохата на средните векове.

Ние не знаем, дали Юстиниан II при цариградските тържества си е давал отчет за действията си спрямо българския господар. Няма съмнение, че в тоя момент, както и преди него, цялото му същество било обхванато с една мисъл — да си възвърне бащиния престол и да се закрепи на него, и малко се е замислял върху сред­ствата, към които той е прибегвал, за да осъществи тая си мисъл. Това се ясно види от туй, че той обикаля око­ловръст бреговете на Черно море, за да търси помощ да си върне наследственото право. Обаче, след като се почувствувал отново закрепен на византийския престол и се опомнил от заслепението си, той повидимому разбрал всичката си грешка, макар че било късно. Поради това не се изминали и две години, откак бе изпратил новопрогласения си кесар и бе сключил траен мир, и той се видял принуден да скъса приятелските отношения и да наруши мира с Тервел.

В 708 година Юстиниан потеглил в поход с флота към Анхиал, дето и направил десант, като разположил войската си на близкото равнище. Българите не се решили да излязат против византийците, а твърдо заседнали в планината и, като причакали удобно време, когато ромейската конница безгрижно се пръснала по страната да събира фураж, нападнали неочаквано върху тях, убили голямо множество и взели много пленници и голяма плячка. Юстиниан едвам успял да се скрие в крепостта с остатъците от войската си, дето затворен прекарал три дена. Най сетне, когато видял упорството на българите, той сам пръв прерязал жилите на коня си и заповядал и на другите същото да направят. След това, като прибил оръжието си о крепостната стена, през нощта на четвъртия ден в тъмнината се покачил тайно на корабите и позорно се върнал в столицата. Дали след тоя несполучлив поход е имало някакви отношения между Юстиниан и Тервел, нямаме никакви известия; обаче самото прибиване на оръжието о стената на Анхиалската крепост от Юстиниан, в което ще трябва да видим знак, че последният се отказвал занапред да бъде враг на Тервел, както и отсътствието на известия за каквито и да било военни действия през следните го­дини от Юстиниановото царуване, ни карат да мислим, че мирните отношения между България и Византия след анхиалското поражение на византийците били възобновени, защото подир три години, при второто сваляне на Юстиниан от престола в 711 г., Тервел отново изстъпва като негов помощник и съюзник.

Когато след херсонската революция, начело на която застанал военачалник Филипик Вардан, хазарският хаган се отказал да даде помощ на зетя си Юстиниан, последният „помолил Тервел, княза на българите, да му помогне. Тервел му изпратил около три хиляди души, които той приел, и с тях преминал (в Мала Азия) и заповядал заедно с войската от областта Опсикион да да се настанят при полите на планина Даматрис“ (във Витиния). Сам наедно с архонтите си и другата част от войската потеглил по понтийските области до приморското село Гингилис (близо до Синоп), дето той се научил за станалото в херсон. В туй обаче време Вардан тръгнал за Цариград и, като взел със себе си флотата на Юстиниан, която му се предала без отпор, влязъл в столицата, дето бил провъзгласен за император в 711 год. След това Филипик изпратил войска против Юстиниан, който, като се научил, че Филипик потеглил за Цариград, вече бил се върнал при оставената при Даматрис войска. Пълководецът, някой си Илия, като се обещал с клетва, че ще отпусне небутнати както ромеите, които се държали страната на Юстиниан, тъй и българите, хванал последния, отрязал му главата и я изпратил на Филипика в Цариград.

Тоя разказ ясно показва, че в последните години на Юстиниановото царуване е съществувал мир между България и Византия, иначе трудно ще си обясним готовността на Тервел да помогне и тоя път на Юстиниан. Обаче помощта му се оказала не само без резултат, но и самата българска войска се намирала в опасност. Ние не знаем, дали пълководец Илия е сдържал обещанието си да позволи на българите без пречки да се върнат в земята си; но, доколкото може да се съди по събитията от следващата 712 година, отношенията между България и Византия се изменили във враждебен дух. И Никифор, и Теофан ни съобщават, че през тая година българите нахълтали в Тракия и през Филея неочак­вано достигнали чак до Босфора, дето произвели страшно клане над мирното местно население, като пленили много народ и награбили голяма плячка. След това българите, понеже не срещнали никакъв отпор, настъпили към са­мата столица и достигнали до Златните врата. Оттука те се върнали назад, като ограбили много местности в Тракия. Тая демонстрация от страна на българите, която се представя от хронистите безпричинна, ни кара да предполагаме, че новият император се отказал да поднови и утвърди предишния мир с Тервел, защото и в следващата 713 г. българите все още продължавали опустошенията си в Тракия, и може би българските нападения не биха се прекратили и по-нататък, ако да не бе станала нова про­мяна на византийския престол в същата година.

Несъстоятелността на Филипика да противодействува на българите и успехите на арабите в източна Мала Азия от една страна, а от друга — подновяването на монотелитските разпри, които дошли до там, че императорт се опитал на един събор в Цариград през 712 г. да даде на тая ерес господствуващо значение, най-сетне разпуснатият и развратен живот на императора, – всичко това предизвикало нова революция в Цариград. На 3 юний 713 г. Филипик бил позорно свален и ослепен, а на негово място сенатът със съгласието на народа провъзгласил за император първия министър Артемия, който бил наречен с името Анастасий II (712 — 715). При всичкото си желание да извлече империята от анормалното й положение, и тоя император не можел дълго време да се удържи на престола. През времето на един поход против арабите във Финикия войската се възбунтувала против назначения от императора пълководец, ко­гото войниците нерачили и убили на о-в Родос, а след това потеглила към Цариград, за да повдигне въстание против самия император. По пътя в гр. Адрамит (в Мала Азия) войниците провъзгласили за император люби­мия от местното население финансов чиновник Теодосия който насила бил принуден да вземе върху си тая роля. Цариград бил блокиран шест месеца от бунтовниците и най сетне, след окончателното поражение на Анастасия II при Никея, бил превзет. Анастасий се отрекъл от престола в началото на м. март 715 г. и бил изпратен на заточение в един манастир при Солун, а съперникът му взел властта в ръцете си под името Теодосий III.

Какви са били отношенията между България и Византия през царуванията на Анастасия II и Теодосия III, нашите хронисти не ни отбелязват нищо. Обаче от една случайна бележка на Теофан под 6305 (=813) год. се научаваме, че и през периода от 713 до 716 год. Тер­вел се постарал да определи отношенията си спрямо Византия. Тук ние имаме предвид искането на Крум в 813 год. да се възобнови мирният договор, който „бил сключен при Теодосия Адрамитец и патриарх Германа с Кормесия, в онова време господар на България“. За да се определи, към кое време се отнася тоя договор, ще трябва по-напред да се отстрани анахронизма, какво българският хан Кормесий или, според Именника, Кормисош, бил съвременник на император Теодосия III (715 — 716) и на патриарх Германа (11 август 715 — 18 януарий 730); а пък ние имаме доста основание да твърдим, че Кормисош не е бил съвременник на Тео­досия III и на патриарх Германа, защото той е седял на българския престол от 739 — 756 год. — дата, която вече можем да считаме окончателно установена. Няма съмнение че при определението времето на тоя договор ние ще трябва да се ръководим по личностите от византий­ската история, защото византийският хронист е могъл да има по-точни сведения за техните действия, отколкото за чуждите. Поради това, понеже споменуваният, от Теофан договор е бил сключен при императора Теодосия III, то него ще трябва да отнесем непременно към времето на Тервел (701—718), който е бил съвременник на Тео­досия III, и при това към 716 г., защото тоя последният е царувал само през тая пълна година.

Съдържанието на тоя договор е следнето: той (договорът) определял границите от Милеони в Тракия, дрехи и червени кожи (мешини) на стойност до 30 литри злато (у Анастасия библиотекаря: quinquaginta — 50), и освен това да се повръщат от двете страни взаимно бежанците, ако те се окажат, че са злоумишлявали против властите; а търговците и в двете страни да представят стоките си с пломби и печати, и тия, които нямат пломби, да се отнимат и внасят в държавните сметки“. Така ни предава Теофан съдържанието на тоя договор, който е за нас от първостепенна важност, едно, защото той е едничък от многобройните договори между България и Византия, запазен с точно определение условията, и, друго, защото ни дава добър материал за тогавашното положение на работите и отношенията на българите към Византия. Поради това ние ще разгледаме тук всяка точка отделно.

И тъй по тоя договор се определяло:

1. Границата между България и Византия да се почва от Милеони в Тракия. Какво се крие под името Μηλέωνα, от текста не може да се установи; но очевидно това е географическо име. Според определението на Иречека, който сближава това название с по-късното Μεσο· μήλιον или Παρορία, която се намирала на границата между България и Византия в XIV век, Μηλέωνα гряба да търсим в една от днешните групи на Голямо- и Малко-манастирските върхове в северните предгория на Сакар планина северно от Каваклий. На най-високия връх от Голямо-манастирската група (590 м.), наречен „Кале-баир“, се намират развалини от крепост, каквито е имало оби­кновено по границите на империята. И тъй, според нашия договор, един от пунктовете и при това най-важният в стратегическо отношение по границата между България и Византия при Тервел били Голямо-манастирските върхове.

Обаче как е вървяла изобщо границата? Няма съмнение, че отговор на тоя въпрос ние трябва да търсим в пограничния окоп, известен в средните векове под името ή μεγάλη τάφος (големият окоп) или ή μεγάλη σούδα (голямата ограда), а днес наричан еркесил, който се почва от лагуните до Мандренското езеро при с. Якезлий, северно от развалините на стария град Девелт (Deultus, Δεβελτός), в с.-западна посока към с. Джумалий и между с.с. Арпач и Башалий променя посоката си на ю.-западна между двата Бакаджика, южно от с. Мансарлий и пресича р. Тунджа северно от с. Пандъклий, отдето в съ­щата посока се спуща към ъгъла, образуван от Марица и притока й Сазладере към с. Мусачево, като пресича р. Чобан-Азмак при с. Ак-Бунар, минава между с.с. раз. Микени и Балж-Бунар и северно от с. Каяджик върви паралелно с десния бряг на р. Азмак; целият окоп съдържа, според описанието на К. Шкорпила, 131 км. дължина.

След доказателствата на Иречека и поясненията на бр. Шкорпил засега никой не се съмнява в бъл­гарския произход на тоя окоп и в това, че той е служил като граница между България и Византия, обаче кол­кото се отнася до времето, когато е бил построен тоя окоп, мненията се различават. Иречек го отнася към IX век, „когато, според него, българските владения за пръв път са се разпространили в Тракия“; същото мнение поддържа напоследък и Бйори. Обаче това мнение остава неприемливо, както това показахме на друго място. Шкорпил пък като се позовава на гореприведената бележка на Теофан, мисли, че постройката на окопа се отнася към времето на Кормисоша. Но след поправката на споменатия анахронизъм ние ще трябва да отнесем постройката на окопа към времето на Тервел, комуто и принадлежи раз­ширението границите на българската държава в Тракия, както това се доказва 1. от самия договор с Теодосия III и 2. от известието на Симеон Логотета за отстъпването на Тервел от Юстиниан II областта „Загория“, която се намирала между източна Стара планина и нашия окоп. И тъй, ако границата между България и империята при Тервел е съвпадала с линията на окопа еркесия, то няма съмнение, че и постройката на последния ще трябва да се отнесе към времето на тоя български господар или към началото на VIII век.

2. Втората точка на договора гласи, че византийците се задлъжавали да дават дрехи и червени кожи за стойност около 30 литри злато. При всичко че Теофан не отбелезва, кога са били дадени тия дрехи и кожи, т. е. при сключването ли на договора, или пък се давали всяка година, все пак няма съмнение, че в тях трябва да видим ежегодния данък, който бил установен в 679 год. още при Константина IV Погонат и празнат от Юстиниан II Ринотмета, и за който както видяхме, и Свида споменува.

3. Третата точка на договора, както се види, скрепявала някакво си споразумение между Тервел и Теодосия III — взаимно да си придават емигрантите от едната и другата страна, ако би те да се окажат зломисленици против властите, т. е. против съществуващия държавен режим. Това условие е твърде важно, тъй като с него се определя още по-добре и по-ясно онова високо положение, което в даденото време е заимал българският господар на Балканския полуостров. Няма съмнение, че това условие е било поставено от византийския император, защото то е имало значение в дадения момент само за него. Когато Теодосий III е турял такова условие, той е имал предвид предните недавни събития, в която бъл­гарският господар игра такава видна и решаваща роля във възстановяването Юстиниан II на престола. В същото положение, в каквото се намирал Юстиниан II в 704 г., сега се намирали двамата ех-императори, които, ако и да били доста наказани и отстранени от столицата, все пак Теодосий III не е могъл да се не бои от тях, тъй като те по примера на Юстиниан II винаги ще бъдат в състо­яние с помощта на тоя същия български хан да си върнат престола при благоприятен момент. Тая тъкмо възможност Теодосий III е искал, както се види, да парализира, както и влиянието на българския господар върху делата на импе­рията, което тоя бе придобил при Юстиниан II, и да отклони всяка опасност от страна на българите. Дали Тервел е признавал несгодата от това условие за себе си, ние не знаем; но, ако той го е приел, ние ще трябва да го обясним с това, че в неговите очи то се е изкупувало с предните две условия, които не само му обезпечавали еже­годния данък, но и окончателно закрепявали властта му на юг от Стара планина.

4. Четвъртата точка на договора гласи: „търговците и в двете страни да представят cсвоите стоки с пломби и печати, [а от ония, които нямат печати на стоките], да се отнимат последните и да се внасят в държавните сметки“, т. е. да се конфискуват в полза на държавната хазна. Съществуването на тая статия в договора показва вече, че търговските отношения между България и Византия в дадената епоха не са били още добре установени. Надали може да се мисли, че България при Тервел е представяла такъв търговски център, както в X. век, когато през нея са се пре­карвали всички сурови стоки от запад и север за Византия, но все пак търговски отношения между двете съседни държави несъмнено са съществували още от на­чалото на VIII век след съюза и договора на Тервел с Юстиниан II от 705 г., когато българите за пръв път се запознали с Цариград и с артикулите на него­вото пазарище от тогава още са почнали, вероятно, да се явяват български търговци в източната столица и са обменявали своите сурови произведения с разни византийски индустриални предмети. Поради това и настоящата статия несъмнено е била поставена от страна на визан­тийското правителство, което сега е искало от една страна да си осигури нови доходи за сметка на българския внос, а от друга — при съществуването на разни монополи и други търговски даждия в империята да предупреди всички злоупотребения при износа откъм своите търговци. Макар тая статия и да ограждала изключително интересите на Византия, обаче тя е имала не малко значение и за България: с налагането съществуващите в империята търговски даждия върху българските стоки, българските търговци са придобивали законно право за собствено тържище в Цариград и гарантирана безопасност; освен това с урегули­рането търговските си отношения спрямо българските тър­говци Византия ео ipso е признавала самостойността на България като напълно независима държава, което тя сега подтвърдявала с официален акт.

И тъй в тоя договор на първите две статии, които са били поставени от българския господар и са ограж­дали интересите само на българите, византийското прави­телство е противопоставило последните две, от които главно е искал да се възползува император Теодосий III. Обаче той не можал да постигне целта си: още в следната 717 год. него го постигнала участта на предшественика му и то оттам, отдето най-малко е могъл да очаква. Тоя път бунтът избухнал в М. Азия начело на един от висшите офицери на ромейската армия, който надминавал съвременниците си с военните си дарби, енергичен характер и ясно разбиране нуждите на времето и империята. Това е бил Лъв III (717 — 741), наречен Исавър по отечеството на родителите му, които се били преселили в тракийска Месемврия, след като Исаврия преминала в Арабски ръце при Юстиниан II. Той се издигнал осо­бено при Анастасия II в борбата против арабите, но задържан от войната с последните, не бил в състояние да помогне на своя благодетел против Ттеодосия III. Обаче критичното положение на империята и пълното съзнание си­лата и призванието си да спаси и управлява държавата внушили му мисълта да възстане против императора. След като избавил г. Аморея от арабите, Лъв III бил провъзгласен за император от жителите на тоя град и от войската си през пролетта 717 година. Като успял по дипломатичен начин да възстанови тишина в М. Азия, той потеглил за Цариград. Лъв III разбил сина на про­тивника си и завоювал Никомидия, а след това принудил Теодосия да се откаже от престола и заедно със сина си да се оттегли в Ефес като монах. По тоя начин на 25 март 717 год. Лъв завзел ромейския престол и почнал нова династия във Византия под името Исаврийска.

През време на тия междуособици във Византия ние нийде не срещаме известия за някакви действия на българите. Тервел, както се види, останал верен на дого­вора от 716 година, който е бил, вероятно, възобновен от Лъв III, защото още през първата година от цару­ването на последния ние виждаме българите да действуват като съюзници на византийците. Когато арабите в 717 г. нападнали и обсадили Цариград от суша и от море, но не могли да имат успех поради тежката зима и разните болести, които се били появили в Арабския лагер на европейска страна, тъкмо в това време, разказва Тео­фан, и „българският народ повдигнал война срещу тях (арабите) и, както казват знаещите, изтребили до 22 хиляди души араби.“ Това участие на българите във войната с арабите, разбира се, изтича от съображението, че не е било в техен интерес да допускат арабите да се закрепят на Балканския полуостров, защото би се из­менило и тяхното положение. Но от друга пък страна не подлежи на никакво съмнение и това, че българският хан тук е действувал в силата на съществуващия до­говор Тъй или инък, но че договорът от 716 год. е бил признат и потвърден и от Лъв Исавра, по­казва и друго едно събитие, в което на българския госпо­дар се представяло да разиграе същата роля, както и при Юстиниан II, обаче българите побързали да останат верни на договора.

Докато Артемий, сваленият император Анастасий II, се намирал в солунския манастир на заточение, в него се явила мисъл да произведе нова революция, за да си върне престола. След отстъпването на арабите от Цариград той съобщил за това си намерение на Никита Ксилинит и другите си приятели и съмишленици в столи­цата, за да иска тяхната помощ и съвети, след като се сдобил предварително с подръката на солунци начело със солунския архиепископ. Ксилинит, вероятно, му е обещал съдействие както от своя страна, тъй и от страна на другите му приятели, и го съветвал, че желанието си той би могъл да достигне с помощта на българите. Тая мисъл, както се види, се допаднала на Артемия, и той побързал да я реализира, като се възползувал от услу­гите на едного от своите приятели, патриция Сисиния Рендакий, който тъкмо в това време се намирал в България. Целта на това идване на Сисиния тук, според Никифор, била да получи обещаната от Тервел помощ срещу арабите, следов. отношенията на Артемия с българ­ския хан са се почнали още през 717 год., когато бъл­гарите, както видехме, са действували против арабите, но са таили всичко, докато опасността откъм последните минала. Сисиний наистина сполучил да изпълни поръчката на Артемия — да въоръжи българите срещу Лъв III. Тервел обещал войска, а според Теофан, и 30 кантаря злато. Какви са били условията, на които той се съгласил да даде съдействие на Артемия, а пък такива не­съмненно е имало, както и в договора с Юстиниан II в 704 год., за нас остават неизвестни, защото работата не дошла до изпълнението на тия условия.

От това, което ни съобщават Теофан и Никифор, може само да се констатира, че наистина Тервел изпра­тил Артемию и Сисинию известно количество военна помощ, когато Артемий бил вече обявил бунта и заедно с българите, като потеглил към Цариград, достигнал до Ираклея на Мраморно море. При това Никифор ни съобщава едно твърде любопитно известие: българите водели със себе си от Солун и лодки, които те наричали μονόξυλα, т. е. еднодръвки. Както е известно, на такива лодки еднодръвки са плавали по морето македонските славяни, особено ринхините, които не веднъж са вземали участие в походите на аварите срещу Цариград и са произвеждали своите грабежи през VII век, така че в присъствието на тия лодки-еднодръвки ще трябва да видим участието на македонските славяни, с които Артемий ще да е влязъл в споразумение, още докато се е намирал в Солун. Обаче планът на въстаналия ех-император и на неговите съмишленици не можал да бъде осъществен: по-нататък от Ираклея те не могли да отидат.

Известéн по-отрано, Лъв Исавър успял да предупреди заговора и, докато Артемий бил на път към столи­цата, той арестувал всичките му съмишленици в Цариград, в това число и Никита Ксилинит. По-влиятелните от тях заплатили с главите си, а другите изпратил на заточение, като конфускувал имотите им. Но тук той оставил ви­новника на бунта в пълно презрение и почнал преговори само с българите. Никифор ни съобщава, че Лъв III писал до българите, като им посочвал на това, че по-добре ще бъде за тях да спазват мира и му предадат враговете. В отговор на това предупреждение българите поч­нали да се оправдават и извиняват и да обещават, че ще пазят условията на мира. За подкрепа на тоя отговор те изпратили на императора свързани Артемия и солунския архиепископ, а на Сисиния отрязали главата, която така също изпратили в столицата. След това българите се върнали в земята си (края на 718 или нач. на 719). Сега вече на Лъв III не било мъчно да се разправи с противниците си, които се намирали в ръцете му.

Цялата тая история по делото на изгонения император е твърде характерна за определяне политическите от­ношения на Тервел спрямо Лъв Исавра. Тук изстъпва отличителната черта на неговата политика, която той прилагал през цялото си управление спрямо Византия — да експлоатира събитията в своя полза. Увлечен от сполу­ката си в реставрацията на Юстиниан Ринотмет, без да е бил добре запознат с характера на енергичния Исавър, Тервел предполагал, че ще успее и тоя път да качва и сваля византийски императори, като изпуснал изпредвид, че не такива са били в дадения момент обстоятелствата, както при Юстиниан II. Неговата неискреност изстъпала още в началото на бунта: от една страна той изпраща помощ на Лъв Исавра против арабите, а от друга — той влиза в съюз с неговите политически вра­гове, при всичко че е бил свързан с мирен договор. Разбира се, ние не можем да го обвиняваме в коварство, защото и неговите съседи — византийците са практикували подобна коварна политика спрямо българите, както ще видим по-нататък, следов. за тогавашната дипломация това е било нещо обикновено. Затова все пак ние виждаме в Тервел един виден за времето си държавен мъж и господар, макар неговото решение, да се намеси в де­лата на империята, и да се явява по скоро авантюристична постъпка отколкото добре обмислена дипломатическа крачка. Че той не е бил уверен в сполуката си, показва това обстоятелство, дето той не е взел просбата на Артемия така близко до сърце си, а е искал, както се види, да се намеси дотолкова, щото, в случай на благоприятен за бунтовника изход, да може да предяви нови свои искания.

Но тоя път Тервел не сполучил, без обаче да потърпи някои неприятности или лишения. Разбира се, ра­ботата би могла да се свърши не особено приятно за бъл­гарите при други условия, отколкото при ония, в каквито се намирал Лъв Исавър в дадения момент." Ако последният се ограничил само с едно предупреждение към българите — да пазят мира и да му предадат вра­говете, това се обяснява с туй, че Лъв III в това време все още не се считал доста закрепнал на престола и за­това искал да се освободи по-напред от всякакъв съперник от една страна, а от друга — той не бил свършил с арабите, които все още заплашвали империята с нови походи, следов. безсмислено би било за него да нару­шава мира с българите. Само при такива обяснения ще ни стане ясно, защо Лъв III е оставил тъй безнаказана коварната постъпка на Тервел спремо него. Той повидимому се задоволил само с онова унижение на българите, дето те били принудени да се оправдават и да искат извинение пред него, а главно че те се обещали да пазят занапред мирните отношения.

И тъй мирният договор от 716 год., който бе склю­чил Теодосий III с българите, за да се закрепи на пре­стола, бил упражнен само от Лъв Исавра. Той разбирал твърде добре изгодите от тоя договор и не само се въз­ползувал от него, но залегал да го продължи и зана­пред, за да бъде обезпечен откъм северните си съседи, защото той се заловил не само да избави Византия оконча­телно от по-опасните й врагове — арабите, но още да реформира и обнови самата империя. И тъкмо поради тая държъавна политика, както ще видим по-нататък, Лъв III поддържал през цялото си царуване мирните отношения с българите.

До тука ние разгледахме, тъй да се каже, външната страна от царуването на хан Тервел, т. е. неговите по­литически отношения и то главно спрямо Византия. Няма съмнение, че и неговата вътрешна дейност не отстъпвала на външната по обширност и разнообразие. Но за съжа­ление твърде малко ние знаем за нея, макар и да се явяват много въпроси, на които ще се опитаме тук да отговорим, доколкото позволяват данните за външната дейност на Тервел.

На първо място стоят въпросите: какви са били при него отношенията между славяни и българи? Не са ли оказали влияние външните му успехи за по-близка свръзка на тия два етнически елемента в държавата? Ние видяхме по-горе, че когато Тервел всенародно излязъл в 705 год., да помага на Юстиниан II, в неговата войска се строго различавали славяни и българи. Теофан пише, че той „потеглил с целия нему подвластен народ — българи и славяни“, в които несъмнено трябва да видим славяните, които са влизали в състава на държавата, следов. те са оставали на същите съюзни условия, както и при Исперих, и с образували във вътрешната си уредба нещо отделно, отделен фактор, който тъй или инък е влиял върху развитието на държавния живот. Разбира се, трудно е да се каже, в какво се изразявало това влияние, но надали можем да се съмняваме, че политическите успехи на Тервел в отношенията му към Византия, неговото кесарство и официалното признание на царското му досто­йнство от императора, залягането му за уредбата на държавата — всичко това е издигало личността на българския господар в очите на славяните, и те са могли сега да го противопоставят на византийския император като равен, което очевидно ги е още по-тясно привързвало към хана и ги е туряло в известна подчиненост.

Обаче надали може още да се допуща, че славяните при Тервел вече са придобили известно непосредствено участие в управлението на държавата предвид на обособеността на българския хан и на българите, които всякак се стараели да запазят в ръцете си заедно с първен­ството в политическия съюз и властта. Сам Тервел гледал на своите съюзни славяни като на необходим за силата на държавата елемент и се стараел да го уголеми. Вече териториялното разширение на ю. от Стара планина усилило славянския елемент в държавата с населението на областта Загория. Но няма съмнение, че това разширение е вървяло и в друга посока. Наистина, ние не знаем, какви са били в това време отношенията към другите мизийски и дакийски славяни, които все още не били влезли в съюза на българите; но като имаме предвид от една страна политическото издигане на младата държава и усилването авторитета на българския господар, от друга — обстоятелствата, 1. че борбата с аварите все още се про­дължавала и 2. че българите се домогвали да завземат всички проходи по Стара планина, ние дохождаме до заклю­чение, че при Тервел западната граница на царството се разши­рила на запад, като е обхванала земите на славянското племе Тимочани по средни и долни Тимок. При тия съображения границата тук ние приблизително бихме определили така: от Берковската планина тя е вървяла по Чипоровската, св. Никола, Голяма глава, пресичала Тимок северно от Зайчар и в посока на с.-з. отивала по Църна гора, Гарван планина, право към Дунав, после по него на изток и при големия завой на Дунав южно от Турну Северин тя е преминавала по централния Влашки окоп, който сега е бил продължен от р. Жиул до с. Хиново и по тоя начин по цялото си протежение съставял сега северната граница на държавата, тъй че българите ставали в непосредствено съседство с аварите и по Дунав.

Тервел, очевидно, е пазил още условията на съюзния договор, сключен от предшественика му със славянските племена, което собствено най-вече способствувало за мирното им присъединение към държавата. Но от друга пък страна с уголемяването количеството на славянския елемент усилвало се и съзнанието на славянското насе­ление в своето значение като главен фактор за силата и трайността на самата държава. Развитието на такова съ­знание, разбира се, е влякло подире си желание у славянското население да вземе и то участие в управлението на държавата, да се приравни в правата със своите обединители-българи. И ако проявяването на подобно желание не се забелязва при Тервел, то това се обяснява от една страна с туй, че Тервел пазил точно първоначалните договорни права на славяните, а от друга — с туй, че силната ръка и умната политика на тоя български госпо­дар не им давали възможност да предявяват и те своите притезания като важен съставен елемент на държавата. Обаче след смъртта на Тервел, а още повече след прекъсването на Испериховия род, славянското население не се забавило да изтъкне правата и значението си и да вземе живо участие в ония вътрешни междуособици, които обемат почти двете средни четвърти на VIII век, в оная жестока династическа борба, която била не толкова борба на партии в България, колкото борба между двата съставни елемента за етническо надмощие.

Последващата година, в която византийските хронисти споменуват за Тервел, беше, както видяхме, 717/718, която ще трябва да приемем и като последна година от царуването на тоя български хан. Това се подтвърдява и от данните на Именника Според последния, по­качването на Тервелевия приемник или смъртта на Тервел се отнася към цикловата година дванш шехтем, т. е. към 8-ия месец на 40 лун. год. от Българската ера, която отговаря на май 718 год. от Хр. От тая дата в течение на цели 36 години се прекратяват у византийските писатели известията за българите. Тоя период е най-тъмният и най-неизвестният в старата българска история. За него липсват каквито и да било исторически данни както за вътрешните работи, тъй и за външните отношения на българите. Едничкият извор е Именникът, но и той не дава много. След Тервел тоя паметник отбелезва двама още князе: единият, чието име остава неизвестно, управлявал 5 лун. год. и 10 месеца, или от 8 ия мес. на 40 лун. год. до 6-ия мес. на 46 година от Б. Е., или от май 718 г. до януарий 724 год. от Хр., а другият — Севар, чиято циклова година на покачването му е тох алтом, т. е. през 6-ия мес. на 46 лун. от Б. Е., управлявал 16 лун. години и 3 месеца, или от 6-ия мес. на 46 лун. год. до 9-ия мес. на 62 лун. год. от Б. Е., или от януарий 724 до октомврий 739 год. от Хр. За тия двама бъл­гарски господари не знаем нищо повече, освен че с тях се прекъснала династията на Исперих, именно неговият род Дуло, и изстъпва на българския престол друг род, нова династия, както ще видим в следващата глава.

Съдържание: