x Българските воеводи: родопският Иванко и просякският Добромир Хриз и намесата на Калоян в работите на Византия

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски – „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ III

Българските воеводи: родопският Иванко и просякският Добромир Хриз и намесата на Калоян в работите на Византия

Цар Калоян бил истинският закрепител и разширител на второто българско царство. За него Никита Акоминат казва, че „също така жестоко опустошавал и грабил ромейските области, както и умрелият му брат Асен, защото при­родата не бе вложила и в него никакво чувство на снизходителност към нас“ — ромеите, И наистина, Калоян продължил с още по-голяма енергия освооодителната борба с Византия, но на първо време без особено голям успех, защото той трябвало да определи отношенията си към две издигнати от самите събития в даденото време личности, които за късо време изиграли историческата си роля, без да окажат някое голямо влияние върху вървежа на събитията. Това са болярин Иванко и Добромир Хриз.

След побягването си от Търново в 1196 год. Иванко потърсил прибежище и покровителство у император Алексий III, който го приел твърде благосклонно, защото в него­вото лице той намирал един добър и надежден помощник в борбата против българите. Според описанието на Н.            Акоминат, „Иванко на ръст бил висок, твърде съобразитилен и в разцвета на телесната сила, но поради спри­хавия си вид и упоритостта в убеждението издавал в себе си ; дори живеейки между ромеите, той никак не се изменил към смекчение на духа и към подобрение“. Императорът го обсипал с почести, обдарил го с ценни имоти и, за да го привърже още повече към себе си, въпреки варварския му произход, намерил го за достоен да го сроди със своя род, като го ожени за своята внучка Теодора, дъщерята на севастократор Исаак Комнин, който бе умрял като пленник в окови в България, когато тя достигне до законната за женене възраст и поради това той го обявил само за неин годеник. Но Иванко, посоч­вайки на четиригодишната си годеница, мечтаел по-скоро да се ожени за нейната майка Анна, която спазвала още всичката преснота на младостта и хубостта си. „Защо ми е агне, което се кърми с мляко, казвал той, когато овенът се нуждае от овца за приплод и зряла коза“? Макар че предполаганият брак и да се ограничил само с една годявка, обаче Иванко се ползувал с почест и място на им­ператорски зет и получил тогава царското име Алексий. По тоя начин той бил въведен в средата на знатните роднини на императора и бил изравнен с тях и по власт, и по богатство. Най-сетне Иванко бил назначен за главнокомандуващ над всички войски, които били определени да действуват против неговите съотечественици и бил поставен за управител на Пловдивската област. Ето как опис­ва в една от своите речи към Алексий III от по-късно време Н. Акоминат отношенията, в които се намирал в онова време Иванко към цариградския двор. „Тоя доброволен роб и чужденец, издънка от дива маслина и облагороден чрез присаждането на прекрасна фиданка от цар­ската градина, преди като свиня се хранеше с желади, а сега, охранен и надебелял,  до ситост се наслаждава с най-добрия пшеничен хляб … Побягнал роб по своето състояние, който отдавна напусна отечеството си, той бил приет с всичко разположение от императора, удостоен с най-добра участ и внесен в списъка на нашите граждани. Но, без да оцени както трябва наградата, той отново обърна погледите си към хълмовете и планините, преминал към предишния и сроден на неговото племе живот, и като получил подкрепа от своите съродичи, като сатаната се опитва да закрепи трона си наред с престола на Бога. Най- безумний и най-неблагороден човече! Ти ли със звуковете на военната тръба ще викаш на бой с императора, който те обърна в такъв хубав вид, ти ли, който не умееш да боравиш и с овчарски рог! Ти ли, който доскоро вчера се обличаше в овчи кожух и носеше на нозете си обуща от волска кожа, ще мечтаеш за богато обшито облекло и за червени ботуши… Рожба ехиднина, изливаща отрова върху гърди, които те съгряха! Напразно императорът те обсипва­ше с благодеяния, напълнил те със своето семе, като съ­общи своята светлина, както слънцето на месеца, и не те дърт жеше в отдалечение, а те прие в брачен съюз“.

Ползувайки се от своето високо положение, Иванко на първо време оправдал оказаното нему доверие. Благодарение на взетите от него мерки той сполучил временно да спре нападенията на българите и техните съюзници куманите, които се простирали по Македония и Тракия. „Той бил дра­гоценна опора, забелязва Никита, за ромеите против неговите съплеменници, които в съюз със скитите правеха постоянни нахлувания в ромейските области, като опустошаваха всичко по пътя, и най-деятелен помощник за императора в ония редки случаи, когато императорът се решавал сам да излезе на полето“. По тоя начин Иванко станал пълен господар на управляваната от него област , а управлението й употребил за осъществението на своите планове. Така, той постоянно приемал на служба свои съплеменници, обучавал ги във военното дело, като ги привличал към себе си с щедри награди и снабдявал с най-добро оръжие; по северните склонове на Средните Родопи той издигал такива яки крепости, че ги направил съвсем непристъпни. Всичките тия дела на Иванко императорът одобрявал,  хвалил го, обсипвал го с почести и твърде големи награди, на драго сърце изслушвал съветите му и с удоволствие изпълнявал всичките му желания. Обаче близките до императора лица, като обсъждали всичките действия на Иванко, макар и да ги намирали похвални и прекрасни, но при все това те се съмнявали, че той вършел всичко това изключително в полза на цариградското правителство, и поради това много пъти убеж­давали императора да уволни Иванко от длъжността му. .Надали, казвали те, един чужденец, който доскоро хранеше в себе си непримирима вражда към ромеите, можа така изведнаж до такава степен да се измени, че по искрено приятелство към нас е почнал да строи за тях в опасните места крепости и укрепени градчета, да уголемява числеността на отредите, сформирувани от неговите съплеменници, и да намалява състава на ромейската войска, а в някои случаи дори съвсем да минава без нейна помощ под предлог, че тя имала склонност да не се подчинява на дисциплинарните искания. По всяка вероятност, като действува така, той, напротив,  храни в душата си замисъл да достигне тираническа независимост във владението на страната, защото, ако някои хора и да не обичат да изказват мислите си и понякога яката стискат езика си, но при все това действията им в повечето случаи по-ясно от каквито и да било думи показват, какво се таи у тях на ума им“. Но импера­торът не обръщал внимание на всички тия предупреждения и, като считал,  че предстоящият брак на Иванко с него­вата внучка му служи като несъмнена гаранция, по никой на­чин не искал да се усъмни в неговата вярност и безкористие, като че ли, забелязва Никита, някаква зла сила която постоянно влечеше ромейското царство към падане, очароваше нашия венцоносец в тоя случай“.

И наистина, не се изминало много време, и Иванко на дело показал,  че живеенето му между ромеите не променило характера му, защото той докрай си останал истин­ски българин: в началото на 1198 год. той открито се отметнал от императора и се обявил за независим господар на управляваната от него Пловдивска област . Да се реши на такава смела крачка след оказаните нему от императора благодеяния, Иванко едва ли е разчитвал само на своите сили; очевидно, в случая той се е опирал на някоя по-силна личност , която в дадения мо­мент е могъл да бъде само българският господар. След като достатъчно се укрепил и военно се засилил,  Иванко, в когото след голямото престъпление заговорило най-сетне националното чувство, за да смие от себе си тежкото петно на цареубиец и да заглади измяната пред отечеството, влязъл в сношения с цар Калоян, с когото сполучил да сключи, според думите на Никита, „съюз против ромеите“. За това сближение на Иванко с българския цар несъмнено са спомогнали най-много неговите бивши съзаклетници — болярите-кумани, чието влияние, както се изтъкна, се бе за­силило при възцаряването на Калоян. На какви условия е ста­нало самото сближение, Никита не казва; но трябва да се предположи, че цар Калоян се съгласил да признае това, към което тъй силно се домогвал Иванко, — неговата по­литическа независимост, като се надявал чрез това окон­чателно да го привлече на своя страна. В силата пък на техния съюз Калоян напратил,  преди да стане явно отметането на Иванко, куманите на империята, за да попречи на всяка съпротива от страна на ромеите. Това куманско нашествие било много по-голямо и по-страшно от предишните. Като се разделили на четири отреди, те преминали „цяла Македония“, т. е. Одринската област; те нападали на укрепени градове и планински места, така че достигнали до планина Ган (тур. Текир дагъ), като ограбили много манастири и избили монасите В общия ужас никой не се е решавал да им окаже съпротива, защото на тяхна страна била многобройността, и трябвало да се сражават, без да щадят живота си.

Това тъкмо нападение е и предизвикало, според нас, първото военно предприятие на Алексий III, който се бе освободил вече от страшната опасност откъм германския император, защото през есента на 1197 год. бе умрял, предприятие, което се изразило в това, че императорът заминал за Кипсела, дето била събрана доста голяма войска, с намерение, според думите на Никита, „да направи нещо спасително за тракийските градове, на които българите и куманите бяха причинили много злини, и предполагал да хване Хриз или поне да прекрати нахлуванията му, които той пра­вил тайно в селата около Сяр и Струма“; но Алексий III скоро се отказал от намерението си и се върнал в сто­лицата. „И тъй, забелязва Никита, като оставил западните об­ласти в онова бедствено положение, което те преди това пренасяли и търпели, императорът се върнал във Византион (Цариград), без да може дори два месеца да прекара вън от къщи“. Никита не посочва причината за бързото завръ­щане на императора; но от самия вървеж на събитията не е мъчно да се разбере, че вестта за отмятането на Иванко, която го поразило като гръм от ясно небе, Алексий III получил в Кипсела, и, понеже поради неочакваността на известието той не бил готов веднага да се противопостави на изменника, защото събирането на войските било затруднено, върнал се набързо в столицата; но твърде е възможно, щото и болестта в нозете, от която Алексий III особено много страдал, да е била една от причините, още повече, че същият Никита в споменатата си реч казва: „Подобно на евангелския лукав роб, когато господарят и цар се бавил да отиде против тебе по причина на болест в нозете, ти (Иванко) се възползува от това, за да осъществиш коварните си замисли и под­ложи на изтезания своите съробове, а той (императорът), след като се яви против всяко очакване, унищожи твоите замисли“.

Както и да било, но след завръщането си в столицата Алексий III на първо време изпратил при Иванко един евнух, който по-рано бил негов близък приятел — „да му напомни за сключените с него условия и за това, че откак е преминал на ромейска страна, той не е видял нито един път немилост от императора, нищо, което да е било не­съгласно с откритите нему надежди за в бъдеще и всякога се е ползувал с неизменното царско благоволение“. Дали с тоя опит да влезе в преговори с Иванко Алек­сий III е мислил да въздействува върху него и да го отклони от решението му, или пък е искал да печели време, докато се приготви за противодействие, ние не знаем; известно е само, че евнухът не само не можал да изпълни мисията си със своето явяване при Иванко, но и му дал възможност своевременно да се приготви по-добре за отпор, тъй като го „безразсъдно" предупредил за незабавното нападение от страна на ромеите.

И наистина, наскоро след заминаването на евнуха, Алексий III изпратил против Иванко своите млади и енергични зетьоове, Алексий Палеолог и Теодор Ласкарис, заедно със своята свита придворни сановници, императорски роднини и с всички войници, колкото тогава се намирали в двореца, а сам императорът в края на пролетта потеглил в по­ход, като заминал за Кипсела. Между това Иванко, известен от казания евнух за скорошното нападение от ромеите, за по-голяма сигурност напуснал равнината и със своята войска се оттеглил в Родопските планини. Казаните пълководци, заедно с братовчеда на императора, протостратор Мануил Камица, с голяма енергия преследвали Иванко със своите отреди, но те не могли нищо да му направят, защото изпуснали благоприятното време и плячката се изплъзнала, а поради това въодушевлението скоро изчез­нало. По-буйните пълководци предлагали да преследват Иванко по-нататък в планината; обаче по-благоразумните считали за по-добре „вмясто да гонят орела по скали и стръмнини, да търсят дирята на змея в планинските проходи, или пък да дразнят в леговището дивия глиган, който не веднаж е посрещал с гърди нападението на своите про­тивници, — да обикалят крепостите, които Иванко бил построил и въоръжил,  и да ги покорят под властта на им­ператора “. Поел едното мнение надделяло като по-добро, и затова ромеите най-първо обсадили построената от Иванко в полите на планината крепост Кричим (над днеш. с. Кричим при излаза на р. Въча от Родопите). Колкото голямо юначество и старание и да показали ромеите при обсадата, крепостта била превзета, само когато отделените няколко отбора войници начело с храбрия Георги Палеолог сполу­чили да поставят стълби по крепостната стена. След Кричим скоро се предали и други крепости по северните склонове на Родопите, едни след бой, а други доброволно.

От своя страна Иванко, „човек находчив и твърде изобретателен във военните работи“, показал в тая борба с ромеите също така много доказателства за своята стра­тегическа опитност, благодарение на която той сполучил да улови в плен много ромеи и между тях и самия протостратор Мануил Камица, при което Иванко употребил след­ната военна хитрост. Той изкарал от планината голямо стадо волове и го предал на свои съплеменници да ги покарат заедно с една тълпа пленени ромеи към Стара планина уж като част от плячката, която трябвало да получи управителт на Загора, Иван (Калоян), или като подарък за сключения от него с Иванко съюз. Сам Иванко заседнал в засада, като мислил да примами ромеите в тая клопка, защото той знаел,  казва Никита, че те, щом видят при това още близки до сърцето си пленници, които положили душата си за тях , ще се увлекат и няма да вземат никакви предпазителни мерки за собствената си закрила“. И наистина, така и станало. Щом се научил за мнимата пратка, протостраторът незабавно потеглил от Батрахокастрон (Жабя крепост), дето той стоял на лагер, и дошъл в крепост Баткун. Без да подозира в пратката някаква измама, Мануил Камица заповядал на войниците си да грабят всичко, каквото виждали, а сам, като страничен зрител, разхождал се на невъоръжен кон и се любувал на тая картина. В това време Иванко се спуснал от за­садата, заобиколил протостратора от вси страни с войниците си и като в мрежа го взел в плен.  „Тая добре скроена клопка и хитрост на бунтовника, пише Никита, съвсем обезкуражила останалата ромейска войска и, напротив,  въодушевила с нова бодрост разбунтувалата се страна. Ро­меите вече не мислили за победа, или дори не се осмелявали повече да станат лице с лице с Иванко и да си премерят силите; като се държали около Пловдив,  те искали само, щото Иванко поне тоя град да остави в спокойствие“.

Така се извършил първият поход на Алексий III про­тив Иванко през лятото на 1198 год. Колкото несполучлив и да ни го представя Никита в историята си, толкова той го рисува победоносен в своята реч, в която четем след­ното: «Трябва да се каже истината, ние се отчайвахме в на­деждата и мислехме, че твоята държава предприема почти непостижимо дело, като си въображавахме в ума отвесни планини й отчаени мъже. Ти, обаче, дойде и победи: превзе местенцето и усмири надменността на варварите, скалата отстъпи на ударите на стенобойните машини, и варварите си отидоха от височините, по които те скачаха като диви кози. В това дело юначеството и благоразумието оспорваха по между си първенството. Защото юначеството преследваше врага с меч и война, приближаваше се към стените и правеше недостъпните места удобопроходими; благоразумието пък, което бързаше да прехитри врага, предлагаше добри спо­соби и, като приемаше измамливата външност, без да из­лиза от палатката, се добра до високите ридове и изплаши врага без изстрел и без кръв. Едното обърна неприятеля в бягство с цвиленето на конете, със звънтенето на оръжието и гъстите редове на войниците; другото се приближи до отстъпника в мълчалива сила и като хомерова богиня настъпи на главата му и го повлече към смъртта“. Тук и помен няма нито за пленението както на голям брой ромеи, тъй и на протостратор Мануил Камица, нито пък за от­казването на ромеите да излязат повече срещу Иванко и за желанието им последният да ги не безпокои около Плов­див,  така че не може и дума да става за победа на Алексий III; напротив,  Иванко и след този поход още повече се засилил,  както ще видим по-нататък. Но императорът трябвало да прекрати войната против Иванко, за да пред­приеме похода си против турците в Мала Азия, от дето се върнал през есента на 1198 год. Освен това, в западните области се явил друг българин-воевода, не по-малко опасен за империята, на когото трябвало да се обърне вни­мание своевременно. Това бил българският воевода Добро­мир Хриз.

За пръв път Никита споменува за тая личност , както видяхме, когато говори за събитията от началото на 1198 г., но той все пак ни дава няколко макар и кратки сведения за него и за неговата предишна дейност . Така, най-първо за него Никита съобщава, че „Хриз бил родом влах и на бой низък“, т. е. бил българин от Северна България, както това доказва и самото му име Добромир, в българщината на което едва ли може да има някакво съмнение. Що се отнася до второто му име – Хриз, то, според нас, не може да се приеме, че то предава гръцката транскрипция на името Стрез, защото Хриз и Стрез са две съвсем различни личности, или пък — славянското (респек. сръбското) име Хръсъ или Хръсть, защото в гръцката транскрипция българският Ъ или ь минава в ι, а не в υ, както, напр., Гръдъ — в Γρίδος. При наличността на българското му име Добромир едва ли може да се допусне, че Хриз е било негово лично име; по-скоро трябва да се приеме, че Добромир е било дадено по една или друга причина от самите ромеи това гръцко прозвище Χρυσός. — По-нататък Никита пише, че „след като не останал в съгласие с Петър и Асен, които бяха възстанали против ромеите, а и нещо повече — бе вдигнал оръжие против тях с 500-те съродичи, с който той разполагал,  станал съюзник на ро­меите“. Смисълът на тоя пасаж, който е бил,  както из­глежда, твърде много съкратен от преписвачите, ще ни стане напълно ясен, ако са обърнем към неговия вариант в мюнхенския кодекс № 450, който гласи следното: „след като действувал наедно с Петър и Асен във въстанието, което те бяха вдигнали, той (Хризъ) не пожелал да ги по­следва (т. е. да действува в съгласие с тях) с 500-те съродичи, които той тогава имал на разположение, и станал съюзник на ромеите“.

И тъй, Добромир Хриз взел дейно участие във въстанието на Петър и Асен, т. е. той е бил един от важните сподвижници на двамата братя, освободителите на Бълга­рия, и те са ценили неговите услуги. Затова, когато в 1195 год. българите окупирали крепостите в областта на средна р. Струма, между които била и Струмица, Асен I Старий назначил Добромир Хриз за началник на тая крепост, като му дал един гарнизон от 500 души. Обаче Хриз, който се теготил,  както изглежда, от подчиненото си на търновския цар положение и се стремил към независима власт, не пропуснал случая след убийството на цар Асен I в 1196 год., когато той, може би, мислел,  че ще настане гражданска война в Северна България, да се обяви за независим владетел на Струмица и нейната област , т. е. на тия земи от Източна Македония, които вли­зали тогава в българската държава. Неговият план бил,  очевидно, след като се закрепи здраво в Струмица и отвоюва от ромеите другите югозападни български земи, да основе силна македонска самостойна държава по примера на Петър и Асен. В тоя смисъл ние разбираме думите на Никита, че той вдигнал със своите 500 души оръжие про­тив българския цар. Когато, обаче, с възцаряването на Калоян в 1197 год. била избегната гражданската война, Хриз, знаейки войнствения характер на новия български цар и че последният няма да остави смелата му постъпка ненаказана, потърсил опора, както и Иванко, в ромейския император, или, както казва Никита, „станал съюзник на ромеите“. На какви условия е бил сключен тоя съюз, Никита не спо­менува; но това, което по-нататък се разказва за Хриз, ни дава възможност да определим в какви отношения сега тоя ставал спрямо Византия. „Не след много по-сетне, про­дължава Никита, уловен, че клонял към съплеменниците си всячески, напредвал и се домогвал до независима власт , предава се под стража; после освободен, изпратен бил да защищава Струмица (според варианта: „после, след като дал клетва, освобождава се от затвора и се изпраща за комендант на Струмица. Ако византийските власти са могли да затворят Хриз в затвор, а той трябвало да дава клетва за верност, то не подлежи на никакво съмнение, че при сключването на съюзния договор Хриз е признал върховната власт на ромейския император. Но тая съюзна верност не траела дълго време, защото и Хриз, както и Иванко, не след много време не оправдал възлаганите на него от импера­тора надежди. Цар Калоян, който добре разбрал,  че с преминаването на Хриз към Византия българите губели от­воюваната вече Струмска област , не се забавил да влезе в преговори с него, за да го привлече на своя страна, както и Иванко, с примамливото обещание да признае политиче­ската му независимост. Но тия преговори, или както Никита се изразява, „това клонение към съплеменниците си“ станало известно в Цариград, и Хриз, докаран в столицата, бил хвърлен в затвор. Обаче той скоро сполучил да се оправ­дае от всички хвърлени върху него обвинения и отново бил изпратен в Струмица като комендант на крепостта; а това му дало възможност да се отметне окончателно от Византия и да премине на страната на българския цар, за което Никита в споменатата си реч го нарича „лесно променлив и хамелеон многообразен по тясно свързаните злодейства“. Това второ отмятане на Хриз от императора, което е ста­нало едновременно с Иванковата измяна, се е изразило в това, че в началото на 1198 год. той почнал нахлуванията си, които той правел неочаквано върху селищата около Сяр и по р. Струма. Дали отмятането на Хриз има някаква връзка с измяната на Иванко, мъчно може фактически да се уста­нови; обаче тяхната едновременност, от една страна, а, от друга, — съюзът на ц. Калоян с единия и другия българ­ски воеводи с еднаква цел — действия против Византия, ни дават достатъчно основание да приемем, че и двата тия факта имат несъмнено известна връзка в зависимост от политиката на българския цар. Алексий III бе предприел,  както видяхме, в началото на пролетта на 1198 год. по­ход против Хриз с намерение да го хване жив или поне да прекъсне разбойнишките му опустошителни нахлувания. Императорът, обаче, след като пристигнал в Кипсела, се отказал от това си намерение, защото тъкмо в това време получил известието за измяната на Иванко и се върнал в столицата, за да се приготви по-добре за противодействие по-напред против последния, който бил и по-опасен и по-близък до столицата, като отложил похода си против Хриз за следната година.

И наистина, с настъпване на пролетта на 1199 г. се почнали отново и с голяма и припряна бързина събиране и съсредоточване на войските в един общ лагер в Кип­села. Между това нови тълпи от кумани и българи напращани, както и в предната година, от цар Калоян, съгласно с договорните условия, нахлули в Тракия и насочили своите нападения към столицата. На 23 април (с. с.), в деня на св. Георги, те достигнали до градовете Месина (Мосинопол, при сег. Гюмюрджина) и Цурул (сег. Чорлу), като страшно опу­стошили техните околности. Те имали намерение, според условията със своите водачи, да нападнат на беззащитното население, което се било събрало в тоя ден, както всяка година, на събор в селището Купе рий близо до Чорлу. Обаче по-голямата част от нападателите забъркали пътя поради гъстата мъгла и се запътили към Редесто (сег. Родосто на Мраморно море); само една малка част се явила в Куперий. Обаче неприятелите не сполучили да влязат в черковата, защото събралият се там народ успял набързо да събере колата и заградил с тях черковата; по тоя начин народът се избавил от непосредното нападение на куманите, които обикновено избягвали обсади на полски или градски укрепления. Но ония от присъствуващите на събора, които поискали да се спасят с бягство в Цурул,  всички били изловени от варварите, преди да стягнат крепостта. Областният управител, Теодор Вран, като се научил за намерението на неприятеля, разпратил по селата предписание, в което предупреждавал местните жители за предполага­ното нападение на куманите и им забранявал да отиват на събора. Но един нечестив монах от Антигоновия манастир, който отивал така също  на събора в Куперий, за да събира милостиня, носел в себе си предписанието на управителя; но той от чисто користолюбиви цели скрил предписанието и успял да разубеди населението, че няма ни­каква опасност и че слухът за нахлуването на неприятеля бил преувеличен. Куманите и българите произвели страшно клане в Куперий и се връщали с голяма плячка оттам. Но при Виза те били посрещнати от тамошния гарнизон и съвършено разбити и част от плячката им била отнета; но тая случайна победа не донесли никаква съществена полза за империята, защото, пише Никита, „природната, безумна и с нищо неудържима алчност на ромеите унищожила тая победа. Като се предали съвсем на грабеж и раздръпване на онова, което бяха взели куманите, след като бяха огра­били ромейските селища, ромейската войска дала възможност на разбития и обърнат в бягство неприятел отново да почне битката, а след това била принудена на свой ред да се спасява с бягство“. След оттеглянето на куманите Алексий III, който не бе успял съвсем да се излекува от болестта в нозете, потеглил в поход и пристигнал в Кипсела добре приготвен за война; оттам той дошъл в Солун, отдето заминал против Хриз.

След второто си отмятане от Византия Добромир Хриз през 1198 год., докато Алексий III бил зает с вой­ната против Иванко и с похода си на изток против турците, сполучил да завземе друга една не по-малко важна и недостъпна крепост Просек, която се издигала върху високите скали на левия бряг на Вардар при днешната Демир-капия. Там той си устроил едно добре свито гнездо още по-безопасно, отколкото онова в Струмица. Ето как картинно Никита ни описва тая змеева дупка: „Приро­дата от край време (άρχηνev) е открила това място и щедро го надарила. Скалите са стръмни и надве разсечени, защото са откъснати една от друга, и има само един възход към тях, тесен, мъчен и от всички страни стръмен, а останалият периметър на скалите е недостъпен дори и за кози и съвсем непроходим. Дълбоката с вирове река Аксий (Вардар), като обмива скалите наоколо, образува за тях по най-неочакван начин нова ограда. Из­куството пък, което придошло отпосле, съперничайки с природата, ги направило почти непревземаеми; защото несъкрушимата стена, защищавайки единия достъпен възход, завършила това свърхестествено укрепление; ала тъкмо на тая крепост Просек ромеите, бидейки непредпазливи към българите, по-рано не обърнали внимание и я оставили празна а Хриз, след като се отметнал имаше едно непреодо­лимо живелище против ромеите: там той събрал все добре въоръжени войници, обставил го наоколо с мета­телни оръдия, натрупал изобилно всичко необходимо за живеене и пуснал да се пасат стада от овце и волове по планинските върхове. Обсегът на тая крепост не е обширен, но все пак заема доста пространство нашир и надлъж, кичи се със сенчести дъбрави и е напълнен с го­ристи места. От едно само благо, и то най-необходимо, най- добро и най-хубаво, е лишена тая крепост: там няма нийде нито най-малък извор, който да дава вода, нито пък е изкопан някой кладенец, но трябва да се слиза на реката и да се донася с кофи вода за пиене“.

Владеейки такава една крепост, Хриз никак не се изплашил сега от похода на Алексий III, но се затворил в нея и се приготвил за отбрана. Опитните във военното дело пълководци, които добре познавали местността, съветвали императора сега да обиколят Просек и да нападнат другите подвластни на Хриз градове и селища и, след като ги завладеят, да подстъпят към силния Просек. Защото, казвали те, при тоя ред и войската ще бъде по-бодра, след като уодържи по-напред леки победи и се обогати с плячка, и Хриз, поставен в стеснено положение, ще стане по-отстъпчив,  ще напусне своята надутост, или дори съвсем ще се покори; ако пък изведнъж право нападнем неприятел­ската крепост и влезем в борба с планинските скали, то това ще значи — напразно да изтощаваме силите си, да се обричаме на кървав пот, на безкрайни трудове и да си въображаваме, че главите на нещастните труженици нямат вратове“. Алексий III, обаче не послушал тия уместни съвети, а се повлякъл по ума на своите „спалнични евнуси и безбради момчета“, които го убедили да удари право на Просек и да насочи оръжие против Хриз. „Ако превземем Просек, казвали те, то никой вече няма да се противи. Освен това, защо да подстъпваме към врага с забикалки и обходи, когато нищо не пречи да го поразим в самото му сърце? При това, кой е в състояние да прекара дълго без всяка, или нека за някоя нищожна полза в тая съвършено вар­варска и неприветлива страна, когато настъпва времето на смокините, пъпешите и на другите зреещи земни плодове, с които изобилва Пропонтида, която е рай, насаден от Бо­жията ръка?“ —и по-нататък те му описвали хубавите при­родни картини и веселия, безгрижен живот в околностите на Цариград и по бреговете на Мраморно море. Алексий III, който всякога предпочитал по-скоро да се върне в столи­цата, поддал се на думите на своите евнуси, които не по-малко бързали да се върнат на спокоен живот, и с голяма бързина потеглил право против Просек. По пътя си затам ромеите разрушили няколко крепости, опожарили купища плодове и житна плячка, а турците, които били пратени като помощ на императора от сатрапа на Анкира (сег. Анкара), заловили в плен няколко българи; някои верующи и истин­ски православни хора предлагали да се откупят тия пленници от турците и да останат като пленници на ромеите, но им­ператорът решително отказал.

Когато стигнали пред Просек, императорът се спрял близо до него и веднага заповядал да нападнат на крепостта. Почнал се пристъпът: ромеите се сражавали с не­подражаема храброст и самоотверженост и сполучили да принудят защитниците на крепостта, които били разположени отвън стените за отбиване на пристъпа, да се спасяват зад крепостните стени. Всички след това мислили, че, ако се успее да се разрушат стените при входа в крепостта, то ще се постигне завладяването й. Обаче оказало се, че липс­вали нужните оръдия (лостове, копачки и стълби), за да се пристъпи към целта, а това се отзовало крайно тежко върху духа на обсадителите, които най-сетне се видели принудени да отстъпят. „Безспорно, както твърдили отпосле обсадените българи, пише Никита, крепостта щеше да бъде превзета, Хриз щеше да се предаде като пленник и ромеите щяха да извършат славен подвиг, който щеше да ги освободи от големи неприятности за в бъдеще, ако да бяха о-време приготвени и, щом се оказала необходимост, незабавно, веднага донесени необходимите за разрушение на стените оръдия“. На следния ден пристъпът бил възобновен, но бил още по-несполучлив от първия. Обсадените, ободрени от удържания успех, сега посрещнали ромеите с още по-голяма неустрашимост и самоувереност. С метките и сполучливи действия от метателните машини, с които се разпореждал много добър машинист, който по-рано бил на служба у ромеите, а после преминал към Хриз, защото не му давали заплата, защитниците на крепостта нанасяли на обсадителите тежки поражения и големи загуби в хора; а през нощта Хризовите войници направили неочакван излаз от крепостта, разрушили военните машини на ромеите по околните върхове и обърнали в бягство нощния караулен отряд, чийто началник, протовестиарий Иван, изплашен, станал от леглото си и се спуснал да бяга, като оставил целия си багаж и тъмнозелените си обуща — знакът на неговото достойнство, за плячка на българите, които през цялата нощ се надсмивали и подигравали над предприетото от ромеите дело; така напр., те пущали от височината празни бъчви от вино, които, търкаляйки се по нанадолището, привождали в трепет ромейските войници, защото тия не могли в тъмнината да отгадаят истинската причина за про­извеждания от тяхното търкаляне трясък и бучение. Алек­сий III, като видял  най-сетне, че поради разстройството на войската той не е в състояние да постигне целта си, за да спаси себе си и другите, влязъл в преговори с Хриз за мир, понеже, според думите на Никита, не искал да губи много време. Мирът бил сключен на условия: 1. императо­рът отстъпил на Хриз Просек и Струмица, т. е. той признал Хриз за независим владетел на тия две крепости както и околните места, чрез което се сключвал и съюз, между двамата, и 2. за да се скрепи тоя съюз, уговорено било, Хриз, който не се нуждаел от жена, да се ожени за една от неговите роднини. След като се завърнал в Цариград, Алексий III развел дъщерята на протостратор Мануил Камица от законния й мъж и я изпратил на Хриз. Като неин придружник и разпоредител по сватбата бил назначен Константин Радин. След свършването на венчалния обред била наредена сватбена гощавка; на нея Хриз ял и пил без всяка умереност и въздържание когато младата жена, спазвайки обичая на невестите, почти не се докосвала до сложените ястия. Понеже поканена да вземе участие заедно с него в угощението, не веднага из­пълнила поканата, тя силно разсърдила мъжа си, който след като измърморил много разни ругатни на варварския си език, най-сетне й казал с презрение на гръцки: „недей я и недей пи“. Както изпращането на невестата, тъй и сватбата й с Хриз, която е станала несъмнено в Просек, едва ли са последвали веднага след завръщането на императора в Цари­град, и затова ние ги отнасяме към зимата на 1199/1200 год.

Като се осигурил по тоя начин с мир и съюз откъм Просекския воевода Добромир Хриз, Алексий III скоро се видял принуден да обърне сериозно внимание и към дру­гия българин, който отново почнал да става твърде опасен за империята — именно към Иванко.

След като при свършването на похода през 1198 год. били му отнети от ромеите Пловдив и почти всичките кре­пости в областта на тоя град, Иванко не останал спокоен.  Като заседнал в Централните Родопи, той скоро сполучил да привлече на своя страна тамошното българско население и да го организира. С негова помощ той не само закрепил властта си в тая област, като завзел всички градчета и крепости в нея, които се издигали по планинските върхове и били недостъпни, както поради височината си, тъй и поради мъчните, водещи към тях пътища, но и почнал да разпространява властта на юг към Бяло море. Така той възбунтувал и откъснал от ромейската империя цялата страна от Мосинопол (сег. Гюмюрджина) до Ксанти (тур. Скеча) и от планина Пангей (сег. Кушница, тур. Пърнаръ-дагъ) до Абдера (при сег. Балустра-нос) на морския бряг. Освен това, той покорил и подчинил на властта си Смоленската област по горното и средно течение на р. Арда. Оттука „той опустошавал,  пише Никита, съпределните места като морава язва: ромеите той взимал в плен и ги предавал на смърт, или за откупи понякога ги освобождавал, а съплеменниците си, които доброволно му се предавали, оставял спокойни в местата им. Като разпространявал по тоя начин все повече влиянието си, Иванко ставал много по-опасен от всички други бунтовници и дошъл до такава жестокост (която варварите считат за юначество), че на своите гощавки рязал на парчета взетите на война в плен ромеи“.

При такава една голяма опасност откъм Иванко, за Алексий III не оставало нищо друго, освен да се вземе от­ново за оръжие. През 1200 год. той пристигнал в Кипсела и, като поел лично командуването над събралите се там войски, вместо да потегли право срещу неприятеля си, отстъпил в Одрин.  Там императорът прекарал доста много време, без да знае, отде и как да почне, защото неприятелят бил силен и страшен, а пък войската ромейска, напротив,  треперела само от мисълта за среща с противника. Като не предвиждал някакъв успех в открита борба с Иванко, Алексий III решил да пусне в ход традиционните средства на византийската политика — хитростта и коварството. Той изпратил при Иванко най-близки свои хора с предложе­ние, последният да дойде при него, за да сключат мир, а, от друга страна, замислял план за коварното му погубване. Но в същото време не се отказвал и от войната; той потеглил от Одрин и, като навлязъл в пловдивската област, разположил се на лагер при крепост Стенимахос (при сег. Станимака), в която, като в убежище, се били събрали много варвари. Той обсадил крепостта от всички страни, превзел я с пристъп и обърнал всички, които намерил в нея, в робство. Между това Иванко по никой начин не се съгласявал да се яви лично пред императора и дори не искал да чува за мирен договор, освен на следните условия: императорът да му отстъпи с писмен акт всички покорени от него земи, области и градове и с владетелски почести да му изпрати сгодената за него Теодора. Когато, най- после, мирните условия били подписани и скрепени с взаимни клетви тъй както искал Иванко, Алексий III си позволил нещо, което, според думите на Никита, едва ли било прилично за военачалници и царе, които повече от всички и преди всичко друго за своя собствена полза трябвало добре да пазят клетвата. След клетвеното потвърждение на мирните условия императорът успял  най-после да уговори Иванко да дойде при него чрез посредството на по-стария си зет, Алексий Палеолог, когото той изпратил при него със св. евангелие, като гаранция за светостта на своите обещания, че нищо зло не го очаква. Но, щом Иванко се явил при императора, по­следният заповядал да го хванат и заключат в окови, като при това привеждал в обратен смисъл известните думи от Давиловия псалом: „с преподобным преподобен будещи и со строптивым развратишеся“. Каква е била по-нататъшната съдба на Иванко, ние нищо не знаем, във всеки случай оттогава неговото име изчезва от страниците на ис­торията; известно е само, че неговият брат Митю бил принуден да се спасява, разбира се, в България, а градовете и селата, които трябвало да влязат в състава на предполага­ното независимо Иванково княжество, Алексий III без труд завоевал и в тях били поставени ромейски войски.

Злополучната съдба на родопския воевода, в лицето на когото българският цар изгубил един добър и предан съюзник, била не малко чувствителен удар за политиката на последния. Затова Калоян не се забавил да се притече на помощ на другия си съюзник, Просекския воевода Хриз, който заедно със своя тъст Мануил Камица се беше отцепил и въстанал против императора, както ще видим по-долу, като решил и сам да премине в открита война против Византия. През пролетта на следната 1201 година, според думите на Никита, „българи заедно с кумани отново направили на­падение на ромейските владения и, като опустошили най-добрите области, без всяка вреда за себе си се върнали назад“. Това нападение, което е било организирано несъмнено от Калоян, както и в предните години, и което имало назначение да отвлече вниманието в Цариград от това, което ставало в това време в западните области на империята и в самата България, било насочено в Южна Тракия и, както изглежда, имало за цел самия Цариград, защото по-нататък Никита пише: „Може би те щяха да се приближат до самите Херсийски врата на столицата, ако да не бяха най-християнският руски народ и стоящите у него начело князе — отчаст по собствена подбуда, отчаст отстъпвайки на молбите на своя архипастир — показали извънредно голяма готовност да помогнат на ромеите, негодувайки, задето християнският народ търпи зло от варварите и няколко пъти в годината се подлагат на откарване в плен и на продажба в робство на нехристиянски народи. Поради това Роман, галичският княз, набързо като се приготвил и събрал голям и добър военен отред, устремил се против ку­маните и, като навлязъл безпречно в земята им, разграбил я и опустошил. Като повторил това няколко пъти за Слав и величие на християнската чиста вяра, спрял набезите на куманите и дал на ромеите възможност да си отдъхнат от това зло, като се явили неочаквана помощ и непредвиден съюзник и опора за единовярния народ“. И тъй, българо-куманското нападение в нача­лото на 1201 год. не дало никакви съществени резултати, за­щото куманите трябвало да се върнат, за да спасяват зе­мята си от галичския княз Роман, който, като съюзник на ромеите, я нападнал и разорил. Макар Никита и да казва, че руският народ предприел това нападение както по собствена подбуда в името на еднаквата вяра, тъй и по молбите на своя архипастир, все пак то е било резултат от сключения формален съюз между Византия и галичския княз при посредство на киевския митрополит, за което в 1200 год. идвали в Цариград пратеници от галичския княз, с които там се срещнал руският пжтешественик, старецът Антоний Новгородски.

Едновременно с българо-куманското нападение в Тра­кия също  през пролетта на 1201 год. сам цар Калоян с голяма и добре въоръжена войска потеглил,  вероятно, от Средец през Траяновите врата към родопската кре­пост Констанция (при днеш. с. Костенец), която била пре­взета почти без всяка съпротива. Със завладяването на тая „знаменита крепост в родопските предели“ Калоян, след­вайки плана на брата си Асен I за по-скорошното присъеди­нение на югозападните български земи към държавата с излизане и закрепване на беломорския бряг, си обезпечвал пътя към Бяло море през Разлога по р. Места, защото об­ластта по р. Струма влизала в състава на Хризовото кня­жество, от една страна, а, от друга, — отвличал внима­нието в Цариград от друго едно завоевание, много по- важно за него, именно завоеванието на гр. Варна, едничката черноморска крепост в северна България, която все още ос­тава в ръцете на ромеите, добре укрепена и снабдена със силен гарнизон от чужда наемна войска. „След като разрушил стените на кр. Констанция, пише Никита, той по­тегля оттам и се разполага на лагер около Варна“. Скоро Калоян обсадил силно крепостта и я превзел с пристъп на третия ден, 24 март, на страстната сжбота (1201 г.). Вече кратковременната обсада на Варна показва, че тук българите са действували като напълно организирана и добре въоржжена войска, която Калоян към това време бе приготвил в България. За обсадата на Варна Никита ни дава следните сведения, които напълно потвърдяват горното заключение. Понеже обсадените, пише той, повечето от най-храбрите на нашата войска, или пък от латинците, му оказали силна съпротива, то той (Калоян) построил квадратна машина, надлъж равна на широчината на рова, а по височина — на градските стени, и, като я турил на колела, примъкнал я до самия ров. После той я повалил и постигнал две цели: една и същата машина му послужила и като мост, и като стълба, която достигала до върха на градските стени. Така в три дена Варна била превзета. Без да се побои и засрами нито от светостта на деня (това бе на страстната събота), нито от Христовото име, което тоя варварин произнасял с устата си, но подстрекаван от кръвожадните демони, той всички взети в плен погребал живи в рова, като го равнил със земята. След това той разрушил стените на Варна и се върнал в Мизия, като ознаменувал най-светата съ­бота и най-царствения ден (Великден) на годината с такива кървави помани и такива адски жертвоприношения“. Тъкмо в това време се почнало новото политическо движение в югозападните български земи, което заплашвало с отцепване на западните области от империята.

Причината на това движение, което докарало нарушението на мирните отношения между Хриз и императора, бил известният вече нам протостратор Мануил Камица, знатен и извънредно богат византийски велможа и братовчед на Алексий III, който след пленяването си от Иванко бил из­пратен при българския цар още в 1198 год. В България протостраторът бил държан като „някой злодеец“, както той казвал,  а това го страшно измъчвало. Най-сетне той сполучил да убеди Калоян за откуп в два центинария злато да го освободи. Тогава М. Камица се обърнал с просба към своя братовчед — императора да изпрати нужния откуп от собствените му средства, които били в негово разпореждане, но императорът отказал. Работата е тази. Алексий III сметнал пленяването на протостратора за най-добър и щастлив повод, за да си присвои неговия грамаден имот в пари и вещи, като разтърсил и заграбил всичко до най-малките дреболии, а жена му и сина му по неизвестни при­чини осъдил на затвор в тъмница. Императорът, обаче, отказал от алчност да изпълни просбата му. Тогава М. Камица, както изглежда, по съвета на Калоян, се обърнал със същата просба към зетя си Хриз, който незабавно внесъл откупната сума. От това време протостраторът се поселил в Просек, отдето той отново се обърнал с на­стойчива молба към императора, да заплати на Хриз откупа, като изтъквал в писмото си, че само парите, които импера­торът конфискувал у него, съставяли много по-голяма сума, без да говори за големия брой сребърни и златни съдове за копринените материи и разни други дрехи, изобилието на които го правило най-богатия човек на света. Но Алексий III, като давал по-голямо значение на парите, нежели на роднин­ското си чувство към протостратора, както и по-напред не обърнал никакво внимание на писмото му. Тия крайно неспра­ведливи обноски на императора към М. Камица били доста­тъчни, за да възбудят у него враждебно настроение, и той сполучил да убеди Хриз да наруши мирните си и съюзни отношения спрямо императора.

Така ни представя работата Никита в историята си. Обаче в споменатата реч за Мануил Камица той казва след­ното: „ . . . Един от причисляваните към твоята кръв  — изпущам името му, защото няма нужда да се казва — като постъпи спрямо тебе момчешки, много по-немилосърден от отцеубиеца, всякак биде изобличен в измама . . . Уловен в плен и затворен, той не изчака малко време да бъде освободен от автократора не с откупи и не с подаръци, а откупи себе си злополучно за нас всички ни и продава цялото ромейско царство, за да изкупи своите безбройни грешки на войната, най-после предпочете да изглади потърпяното от него поражение с нападения върху единоплеменниците и с убийства, като се съюзи с умножилите се врагове“. Очевидно, с тия думи Никита иска да оправдае лошите обноски на императора спрямо М. Камица, но затова по-нататък продължава: „И ти, царю, предприе поход от нас, хвърляйки копие против един бунтовник, а пък твоите (хора) изтребиха двама, трима и по­вече . . . Един от тях (бунтовниците), — не е възможно и сега той да се удържи, подобно на застоял се и омировски кон, достатъчно отхранен на ясли привързан, след като веднъж се откъсне от тях, като за малко време тропаше с копитата по равнината, надувайки се с гордата си шия, едвам допирайки се о земята, тичаше напред, за да се умие във водите на Аксия (Вардар) и Пенея (Саламврия в Тесалия), и да скача по тамошните ливади, или, може би, като страшна скала, откъсната от Хемските върхове в нашите долини, му е съдено да легне начело в ъгъла, да бъде крайжгълен камък. Като се оприличава по-скоро на Мойсея и взел в ръце като таблици, не зная какви и не бих могъл да кажа, от Хем, като от Синай, пагубните повели на варварина и придавки оттам като по-силни доказателства, той мечтаеше за по-голяма демагогия“. От тоя пасаж съвсем не е мъчно да се разбере, че цялото движение в Македония и по-ната­тък се е уреждало и ръководело от цар Калоян, който е искал чрез него да ослаби властта и изобщо силата и значението на ромеите в югозападните български земи. За­това и в речта си Никита казва към императора: „Заедно с тях (М. Камица и Хриз) ти наведе и укроти и оногова, който напраща горещия пламък на огъня и допълва тройното свойство на онова чудовище (думата е за многоглавата лернейска хидра на Иракла) и който е и много по-мощен от двамата първи“.

След като М. Камица сключил съюз с Хриз про­тив императора, двамата почнали в 1201 год. своите военни действия: те опустошили съседните на Просек ромейски земи и скоро покорили Пелагония (сег. Битоля). Без отпор те завладяли Прилеп и бързо подчинили под властта си и по-далечни страни. Най-сетне те нахълтали през Темпейската долина в Тесалия и успяли да възбунтуват стара Гърция и Пелопонес. Едновременно с тия събития в западните области на империята възстанал и управителт на смолен- ската област Иван Спиридонаки, родом от о-в Кипър човек от долен произход с безобразна външност, обаче се ползувал с голямо разположение на императора и затова след унищожението на Иванко бил назначен за управител на Смоленската област. Макар Никита и да пише, че Спи­ридонаки се решил на тая смела постъпка, като разчитвал,  от една страна, на непристъпността на местността, а, от друга, — на умствената ограниченост и простота на императора, все пак в тоя бунт, както и в движението в Македония, не може да не се види отглас на политиката на българския цар, при когото по-сетне той потърсил прибежище. Ето как Никита характеризира тоя родопски бунтовник в речта си: „Предпочитам към трите бедствия, които вълнуваха нашите западни области, да присъединя оня домашен гущер, който се докопва за царските крепости. Мъдрият мит изображава спящия лъв,  едната простряна лапа на когото кара мишката да се отбие от пътя, също  описва и комара, който, ако и да свири над царствения звяр, но лесно попада в мрежата на паяка. Но тоя комар, когото е дал Кипър, или тая мишка, която Родопските планини са замъчили и родили, да изчезне незнаен и без вест, без да получи от нас име, според някогашното обявение на елините за оногова, който бе изгорил храма на Артемида в Ефес“.

Алексий III не е могъл да предприеме още в 1201 год. нищо против тримата тия въстаници, защото вниманието му било погълнато, от една страна, от други по-близки бунтов­ници, между които най-опасен бил Иван Комнин, наречен Дебели, който бе вдигнал бунт в самата столица, а, от друга страна, от разправиите му с турците — със султан Роки-еддина, за които императорът бил принуден дори през есента да отиде на изток, за да сключи мир. Затова само в 1202 год. Алексий III, макар и да го измъчвала подаграта, подвлиянието на която той дълбоко се разкайвал, задето не откупил братовчеда си и задето поверил управлението на такива силно укрепени градове на такова най-презряно същество, какъвто бил Спиридонаки, решил да се разправи и с отцепниците в западните области на империята.

Събраната голяма войска той раздeлил на две части, от които едната дал на своя зет, Алексий Палеолог, съc заповед да накаже Спиридонаки, а другата изпратил за под­крепа на пълководеца Иван Инуполит, който вече действувал против протостратора. Алексий Палеолог, благодарение на личната си храброст и военни способности, скоро и лесно се разправил със Спиридонаки и принудил „това пигмееподобно човече“ да търси спасение в България. По-дълга била борбата против Мануил Камица, но, с явяването на императора на военния театър, и тя се свършила благополучно. Алексий III най-първо обърнал внимание към Хриз който отначало се опитал да действува в полза на Мануил Камица, но отпосле се отметнал от него и влязъл в пре­говори с императора, без да слезе от своя каменист и недостъпен Просек. Затова Никита в речта си казва „Подобно на скропион и на ядовит паяк той се сврял в стръмни и недостъпни скали, а като забелязвал,че неуспешно спи под тях , или пък като многокрак се прилепя и впива в почти непоразяваната със стрела твърдина, и като носящи върху си къщичките си охлюви и зоофитни миди се промъква в гънките на градчето и ги обвива като че ли в някое каменно облекло. Но той подир малко не се показва такъв,като по-рано, защото по-рано, без да оставя родстве­ника си без грижа, той му се представял съратник и помощник, а подир малко, като презрял варварски оногова (М. Камица), коварно ласкае твоята държава. Преди всичко, презирайки делението на връзката на душевна и телесна, безшумно в обувките на богинята (на наказанието) припъл­зява и разсича това, което след раздялата не може да бъде намерено събрано и съединено, домогва се до друго разсичане на две, което знае сливането, тясната връзка и първоначалната форма само на телата, желаейки от тука да се увери в раздялата и откъсването от неверния и в промяната и пре­минаването към верния. Разбира се, и вярата на Аврамовци в дете се въздигна от ония камъни, с които той се покрива, засилва и напряга и заповядва на ония планини да паднат върху му и на хълмовете — да го покрият, ако за късо време някак би отстанал от твоята държава и се накланя в някоя друга страна за всичко; той се предпазва от промяна на мястото и, като изсечен в скалите или издялан само в човешки образ, отказва се да върви напред. . . И тъй, и тоя се вкаменява, както и митичната Ниоба и пристъпва напред (явява се) без коварство, бидейки свързан с връзките на робството и поради това той пуща корени надолу с главата, протягайки глава към твоите нозе. Въображавам си, как тоя варварин, след като се наведе към протичащата до Просек река Аксий и в слаби черти види себе си във водите изобразен нагоре с краката, като такъв вече, който е претърпял контурно начертание . . . наклонява се и надава рабски вик и без да може да се осмели на изход, както някога си конт Буцефал,за който казват, че бил съв­сем див и неудържим, загдето видял собствената си сянка, играеща на слънцето пред него и падаща отпред. Какво би направил той, не казвам, след като те обхване, царю, с очите си, но ако да бе съгледал само твоето блестящо пред него копие, то той, очертан като в гладко огледало от блясъка му при пречупването (на лъчите) и възхода на слънцето, би съвсем изнемогнал.

Няма съмнение, че тая упоритост от страна на Хриз да се яви пред императора произлизала от страх пред коварството на Алексий III, защото нему е била добре изве­стна съдбата на Иванко. Но и при все това императорът с разни хитри похвати и заплахи сполучил да го склони на своя страна, като успял дори да го сватоса за своята внучка Теодора, бившата годеница на Иванко, която била извикана от Цариград. Поради това Никита в речта си продължава: „Но от това нищо не пострада; понякога чрез други твои стратегически движения (παλλεύμασι) и чрез разсъждения на дълбокомислен ум смъкван долу и улавян на въдица, като риба, с примамка, най-сетне изплашен от определената за него чрез царското потапяне на писалката пурпурна смърт (πορφύρεον θάνατον), той ти се отказва от областите и градовете, които му бе дал за съюза против нас безумният неприятел на възпиталата го. Не бе възможно на по природа неуморимото слънце да остане в спокойствие или пък за много време да свържеш орела за крилата, за да не лети във въздушната височина. Поради това тоя варварин, като видял, че ти си се обърнал към други работи, счита това дело за почивка и си въобразява спиране на твоите трудове. Но ти си бил всякога изнамервач на средства, и като бързаш подир малко пак натам, накъдето преди бе ходил, доказа чрез самите дела, че всичко (това) е робство на гордостта и нищо от съществуващото не е неин съперник… Какво да прославя в тебе? Тоя ли обмислен план, стратегическия ли ти метод, или връщането във възстаналия от нас след дълго време град, второто излизане в сражение и настъп­лението в други трофеи, или слизането на самонадеяния варварин в смирение и нашата подставка и възход в без­смъртна слава? Така ти извърши всичко с мъдрост“. За­това по-нататък в същата реч Никита се обръща към Алексий III със следните думи: „Другият (враг — Хриз), като змей, който се гнезди на скала и не оставя подире си никакви дири, ти го принуди към робство“, от което става ясно, че Хриз изгубил независимостта си и признал над себе си отново властта на императора. След като по тоя начин укротил и подчинил Хриз, който му повърнал Пелагония и Прилеп, както и другите градове и села, които беше завзел заедно със съюзника си императорът се обър­нал към Мануил Камица, който бе потърсил опора в ромейското население на Тесалия и, преследван от импе­ратора, се бе затворил в гр. Стан; но оттам, като от последно несъкрушимо убежище, той бил изгонен, и затова в речта си Никита, като го сравнява с „лъв рикащ против нас поради царския си род“, казва към импера­тора: „ти го надалеч прогони“. Накъде след това е отишел М. Камица и каква е била съдбата му, нищо не е из­вестно; в едно не съвсем ясно писмо на атинския митрополит Михаил Акоминат до византийския пълководец Иван Инуполит Θ. Успенски намира намек, че протостраторът се примирил с императора по ходатайството на същия пълко­водец. На връщане от похода си срещу М. Камица на път за столицата Алексий III сполучил да завземе и Стру­мица, като и в тоя случай измамил Хриз с хитрост. Това е последното известие за Добромир Хриз, който след това изчезва от историческата сцена, защото подир една година Просек бил завзет от друг воевода, но вече изпратен там от българския цар.

Походът на Алексий III в 1202 год. се свършил,спо­ред Никита, с това, че императорът „постигнал мирен договор с Иван“, т. е. с Калоян, а, според варианта, той сключил мир с българите, но где, как и на какви усло­вия е бил сключен тоя мирен договор, Никита не посочва. Донейде тая голяма блезна се запълва от следния пасаж в речта му, който се отнася до Калоян: „И третият, който заедно с тия двамата (Д. Хриз и М. Камица) се бе повдигнал против нас и с войска, и с мисъл, и с гняв,тури за свое седалище задоблачния Хем, като небесния свод, бидейки в несъгласие с тебе, и ти се противопоставя и, изпущайки изкуствено гръмове оттам, като псевдокрониона Салмоней, безсрамно действува вече цели години. Освен това, като видял,че кожообразният и нов уред за гръмовни удари ще се пръсне и няма да удържи, протяга към тебе ръка и сключва договор. И оня, който преди заедно с тамошните планини безумно се надуваше и издигаше хълма на планинския върх по-нависоко, който целесъобразно разузнава предишната си съдба и му дойде на ум за връстницата и възпитателката — робията, се представя със самите дела и определя, завръшващ за него увещаващия глас: „възлез тука надолу, защото сега ти слизаш нагоре“. Той, надменният, е унизен и, като се покори на твоята държава, някак по чуден начин намери за себе си въздигане в унижението и унинието на славата призна за висота; и той по-скоро недавно се освободи от робията, след като бе вписан в броя на твоите съ­юзници и съратници, отколкото по-рано бе я отърсил отсебе си, като ти се показваше за сатана и бунтовник“. Колкото и да смятаме речта на Никита за надута в полза на императора, все пак, като се вземе предвид пълната не­сполука, която потърпял цар Калоян в развитието на съ­битията от 1200 до 1202 год. (вкл.), от една страна, а, от друга, — загубата на ония български земи в източна Маке­дония, които брат му Асен I бе завзел и присъединил към държавата, — пада се да приемем, че инициативата за сключ­ването на мира в 1202 год. между България и Византия е излязла по-скоро от страна на българския цар, който се смирил пред императора и му протегнал ръка за съюз”. Това именно положение на работите използувал Никита, за да изкаже в речта си и такива мисли: Нека ми бъде поз­волено да кажа и следното: подражавайки на съзвездието Голяма мечка, което някъде си се обръща, като се извива и като че ли причаква съзвездието Орион, и тоя (Калоян) изплашено поглежда на тебе — героя и на твоята сила и държава. На късо време и като че ли мимоходом, като заграби тиранията в Мизия, ето че, той върви против себе си и дава да се разбере за последния преход към по-лошо. Така да мисля и да говоря ми внушава не безотчетна ревност на ду­шата и не напразна сърдечна болка, а дълбока увереност, че Господ няма да напраща за дълго жезъла на грешните върху жребия на праведните, както и убеждението в това, че всякога частта се подчинява на цялото и че отделилото се от съгласието никога не може да бъде страшно и да се ползува с успех. Макар тоя варварин, след като получи за обитаване северния полюс, пред тамошните звезди раз­играва роля на вечно блестяща и като че ли недостъпна власт; но твоята царствена ос, държаща почти целия свят, ще го откъсне от северната сфера и ще го отведе със себе си на запад и небожителя ще провали в тартара“. Обаче ораторът Никита Акоминат се оказал.лош пророк, защото работите на българския цар съвсем не се влошили, а Алек­сий III не само не унищожил .обитателя на северния полюс“, но и сам бил принуден, както ще видим по-нататък, още на следната 1203 год., да бяга от Цариград и да търси помощта на силния вече цар Калоян.

Както и да било, но че в 1202 год. бил сключен мир между Алексий III и цар Калоян, не подлежи на никакво съмнение. Що се отнася до условията на мира, Никита нищо не споменува; до известна степен те могат да се определят пак от речта му, именно от думите в края на първия гореприведен откъслек, че Калоян „недавна се освободил от робия“, т. е. при сключването на мира Калоян бил признат от византийския император за независим господар, а заедно с това и България — за отделна само­стойна държава, защото този мир между България и Византия бил първият мир слел прогласяването политиче­ската независимост на българите и възобновата на българ­ското царство, и то след като бил записан в броя на императорските съюзници и съратници", от което се заклю­чава, какво българи и ромеи се задлъжили да имат едни и същи приятели и врагове; ние обаче мислим, че в тия думи е изразена мисълта за известно подчинение на българ­ския цар спрямо ромейския василевс, с други думи, Алек­сий III не се съгласил да признае царското достойнство на Калоян или равен на себе си. Дали тогава е бил повдигнат и въпросът за признаване автономията на търновския архиепископ, не може да се разбере от речта; но, ако е бил и тоя въпрос повдигнат, то и по него ще да е било отказано на българския цар, защото още на следната 1203 година същият Алексий III и цариградският патриарх Иван Каматир, както ще видим по-долу, му предлагали да го ко- ронясат за император и да му дадат и патриарх. Срещу тая важна придобивка Калоян ще да се е отказал от съюза си с Добромир Хриз и Мануил Камица и от всички завзети и присъединени от Асен I към България земи в областта на средна Струма, защото малко по-късно същият Калоян трябвало отново да отвоюва същите земи; твърде е възможно и предположението, че тогава от своя страна Алексий III също се е отказал от всякакви претенции върху северозападните български земи — Поморавието, Браничевската и Белградската области, които след освобождението на Средец и земите по горна Струма в 1194 год. били съвсем откъснати от империята и, както изглежда, в Цариград вече малко или дори съвсем не се интересували за тях .

Самите вече условия на мира показват още, че тоя мир бил желан и от двете страни, защото слуховете за предприетия вече четвърти кръстоносен поход не малко са тревожили както Алексий III, особено след побягването на братанеца му Алексий, сина на ослепения Исаак II Ангел,от ромейския лагер при Дамокрания (царско имение между Атира и Силимврия), когато чичо му императорът отивал в поход през 1202 г. против протостратора, тъй и цар Калоян, който бе получил вече предложението на папа Инокентия III да присъедини България към западната църква, защото те не знаели още, как ще се развият събитията на Балканския полуостров и накъде главно ще бъдат насо­чени ударите на кръстоносците. Освен това, за Калоян този мир бил необходим, защото, след пълната несполука на политиката му в Македония, той вече бе обърнал погледите си към северозапад с цел да освободи и присъедини към държавата северозападните български земи, които към това време бяха станали плячка на сърби и маджари, и по тоя на­чин да се противопостави на бързо разпространяващето се на полуострова политическо влияние на маджарския крал.

Съдържание: