x За протокола на екстреното заседание в Цариград на 4.III.870 г.

Изпрати на приятел

x

Васил Златарски – „История на Българската държава през средните векове” - ТОМ I, Част 2

За протокола на екстреното заседание в Цариград на 4.III.870 г.

Както вече отбелязахме, за дейността на това заседание научанаме по извадките от протокола му, който Анастасий Библиотекар съобщава по-пълно във Vita Adriani и в съкратен и парафразиран вид в края на “Предговора към 8-мия събор”. Но преди да разгледаме отде и как са били направени тия извадки, ние ще трябна по-напред да се запознаем накратко с личността на техния автор — една знаменита личност, която е оказала твърде големи услуги на папския престол през дадената епоха и чиито съчинения се явяват като главен извор за историята на българския църковен въпрос в IX век.

Анастасий Библиотекар, авторът на Liber pontificalis, a може би и на Vita Nicolai I и Vita Adriani II, произлизал от стара римска фамилия от гръцки произход. Първоначалното си възпитание и образование той получил под ръкогодството на чичо си Арсений, епископ ортийски, който, назначен пръв за “апокрисиарий на папския престол” при римския император, дълго време играл твърде важна роля в Рим. По-сетне със своите способности и обширни знания (особено на гръцки език) Анастасий обърнал върху си вниманието на папа Николай I, който го избрал за свой секретар и му доверил редактирането на писмата си. Обаче още през първите години на самостойната си дейност той трябвало да претърпи големи изпитания.

Чичо му Арсений, който бил известен по своя разкош и алчност за богатство, загинал с ужасна смърт от ръцете на убийци близо до знаменития манастир “Monte-Cassino” no пътя от Рим за Бененент. Това било на 15 август 868 г. при папа Адриан П, когато Анастасий заемал вече длъжността библиоте кар на римската църква. Изчезването на чичо му едвам не компрометирало за няколко време положението на библиотекаря, още повече, че убийството било дело на някои членове от неговата фамилия. Но не стигало това. Братовчед му Елевтерий, син на епископ Арсений, за да поправи финансовото си положение, поискал да се ожени за дъщерята на Адриан II, но получил отказ. Тогава той като истински римски патриций от IX век намерил за най-добре да убие както дъщерята, тъй и жената на папа Адриан. Това време било най-тежко за Анастасий, защото силно го подозирали да не би и той да е взел участие заедно с братовчед си в това двойно убийство. Благодарение на неизчерпаеми интриги и несъмнено с помощта на императорското благоволение към него той сполучил да снеме от себе си това подозрение и се отървал само с едно временно отстранение от длъжността му. Към това време се отнася и изпращането му в Цариград начело на тричленната мисия от страна на Людвик Немски, която била натоварена да води преговори за женитбата на най-големия син на Василий I, Константин, с дъщерята на Людвик, Ирминграда, а също и да сключи съюз против сарацините. Наскоро след завръщането си от Цариград Анастасий сполучил отново да спечели разположението на папа Адриан II главно с услугата си по актовете на Цариградския събор в 869—870 г., както ще видим по-долу, и още при живота на същия папа бил върнат в архивата на Латеран, дето продължил, както и по-рано, да оказва съдействие на папския престол със своето перо и ерудиция.

Ето при какви обстоятелства и в какво положение Анастасий приготвял и писал актовете на 8-ия събор, своя “Предговор” (Praefatio) към тях и своите Vitae Nicolae I et Adriani II. Няма съмнение, че той, колкото и да се стараел може би да се покаже сдържан и безпристрастен в своето изложение, не е могъл да бъде свободен от тенденциите и от общото настроение на римската курия във всички въпроси, които били свързани с авторитета на папството и интересите на римската църква. Това става още по-очевидно, като се вземе пред вид, че неговите съчинения били назначени тъкмо да издигнат авторитета и престижа на папата и чрез това сам той да защити и оправдае себе си. Затова трябва и налага се дори да се отнасяме с известна резерва и доколкото е възможно, критично към всички сведения, съобщавали от Анастасий, а оттук и към неговите извадки от интересуващия ни тук протокол на екстреното заседание на 4 март 870 г.

Тоя протокол не е дошъл до нас на гръцки език или поне до днес не е намерен също тъй, както не са запазени и протоколите на Цариградския събор в 869—870 г. Последните в пълен вид са изесстни само в латински превод, и то направен не по оригиналния гръцки екземпляр, приготвен и приподписан специално за римската църква, защото тоя подирният загинал през времето, когато папските легати на връщане от Цариград били пленени от далматинските пирати — сръбските неретвани. Римската църква могла да се сдобие с тия протоколи само благодарение на предвидливостта на Анастасий, който през времето на своето престояване в Цариград в края на 869 г. и началото на 870 г. при закриването на събора своевременно се погрижил да бъде снет препис от тях лично за него с цел да може и да ги преведе; по тоя препис Анастасий направил своя латински превод за папа Адриаи II. Обаче дали протоколът на екстреното заседание е влизал било като съставна част в другите съборни протоколи, било във вид на приложение към тях, или пък той е представял нещо съвсем отделно без всяко отношение към дейността на събора и изобщо как и от кого бил той съставен — за всичко тога Анастасий никъде нищо не споменава. Едно, което може с положителност да се твърди, е това, че Анастасий не бил допуснат да присъстгува на това заседание, както това се види от следните му думи: “Макар римските местоблюстители и българските пратеници и да бяха се събрали с императора и патриарха, а също и с източните местоблюстители, обаче след като бяха турени в една зала (in uno conclavi), входът не се отваряше за никого който дохождаше отвън, освен на оногова, комуто императорът или патриархът някак бе дозволил.” В тоя пасаж ясно проглежда не само това, че Анастасий не присъствувал на заседанието, но и неговата досада за недопущането му, което се явява твърде естествено, защото неговата официална мисия имала съвсем друга цел.

При тоя извод ясно става, чг Анастасий е могъл да предаде така автентично това, което се е говорило на екстреното заседание, или ако е записал всичко по думите на папските легати, и то веднага след свършването на заседанието, или пък ако той е сполучил да се сдобие с препис от оригиналния протокол, както това направил от другите съборни протоколи. От тия две предположения първото надали може да се допусне, защото легатите едва ли са билл в състояние да предадат с такава точност и в такива подробности всички разсъждения на спорещите страни; затова много по-вероятно се показва второто, защото то се подкрепя и от следния пасаж у самия Анастасий. Като разправя в края на “Предговора” си за всички машинации, към които византийците прибягвали, за да изопачат според желанията си постановленията на други събори — “ту с намаление, ту с прибавка или изменение, ту в присъствие на другари, ту в тайно място на ъглите, ту вън от събора, ту след събора” и дори насилствено, Анастасий по-нататък пише: “Това, което се намира в латинския кодекс (препис-превод) от актовете на 8-ия събор, чуждо е от всяко червило на фалши востта; а това, което се окаже в гръцкия кодекс на същия събор някак в повече било относно българския диоцез, било нейде другаде, всичко излязло е изпълнено с отровата на лъжата. Най-сетне препирнята, за която по-горе отбелязахме, че била водена след закриването на събора в присъствието на императора, викариите и българите само относно българската земя, стана, и каноните (правилата) са изложени само в 27 глави и вероопределението (terminus fidei) е извадено (depromtum), и всичко това е написано или поместено в пет кодекса (екземпляра-преписа), потвърдено с подписите на всички, па и самите кодекси са скрепени с оловени печати и са предадени подпечатани на местоблюстителите, за да бъдат отнесени на патриаршеските престоли. И тъй, за да не би хитростта или по-скоро коварството на гърците да постъпи по свински (suatim) и спрямо сегашния събор, нека това, което казах за увещание, бъде достатъчно.”

Тая предупредителност и предпазливост на Анастасий, ако се съди по думите му, произлизали от страх пред някоя фалшификация от страна на византийците; а пък настойчивото му уверение, че препирнята за българската област действително станала, до известна степен разкрива у него боязън да се не подозре, че заседанието не ще да се е завършило само с тая препирня. Но в същото време не може да не се забележи, че тук Анастасий прокарва и известна тенденция с цел да се омаловажи решението на екстреното заседание, като изтъква, че това решение по българския църковен въпрос не било взето с общо съгласие на двете спорещи страни, и по тоя начин да оправдае папските легати, като представи работата така, че те от своя страна са направили всичко, за да защитят интересите на римската курия в България. Тая тенденция още повече проглежда, първо, в това, че в “Предговора”, както видяхме, Анастасий, като се ограничава само с общи фрази за възраженията за противната страна — византийската, предава отговорите на папските легати в съвсем друг вид, отколкото във Vita Adriani, макар че изворът му е бил един и същи — преписът от протокола на същото заседание и, второ, в предста вените от него последици от това, дето външни лица не се допущали на заседанието. “От това произлезе, пише той, че, каквото римляните твърдили, нито източните местоблюстители, нито българските пратеници не разбирали и, обратно, каквото източните говорили, нито римските местоблюстители, нито българските пратеници не схващали. А между това, разбира се, не присъствувал никой друг преводач освен един — императорският, който не смеел да предава думите както на римските, тъй и на източните местоблюстители иначе, освен както императорът бе вече заповядал за българската провала.” В тия думи на Анастасий явно изпъкват някои несъобразности.

Преди всичко мъчно може да се предполага, че българските пратеници не са разбирали латинския език,особено болярин Петър, който още от самото начало на църковния въпрос бе взел дейно участие в сношенията на княз Борис с папата и два пъти бе вече ходил в Рим, защото те още в началото на същото заседание, както сам Анастасий съобщава, благодарили на римските легати за тяхното внимание към господаря им, а последните им отговорили, че ги признават за синове на римската църква и не искали да преминат, без да ги поздравят, и те тогава се разбирали помежду си. Освен това известно е, че източните представители, особено александрийският Йосиф и ерусалимският Илия, са знаели гръцкия език. Още по-невероятно се показва и твърдението, че на това екстрено заседание нямало друг преводач освен императорския. Няма никакво съмнение, че и българските пратеници, и римските легати очевидно са имали преводачи, както това е било и на съборните заседания, и мъчно може да се допусне, че те, особено последните, не са повикали и на това заседание преводач тъкмо при разглеждането на такъв важен за тях въпрос, какъвто е бил българският, още повече, като се има пред вид тяхното изобщо недоверие към византийците.

Изтъкнатите тук несъобразности ни довеждат до заключение, че горните съобщения са нагласени чисто и просто от самия Анастасий, за да усили същата тенденция, която по-горе посочихме; а главното е това, че тия несъобразности всяват известно подозрение дали Анастасий излага както във Vita Adriani, така и в “Предговора” си работите тъй, както те в действителност са станали, и дали той не е изменил или пропуснал някои неща от съдържанието на оригиналния протокол. Макар това подозрение и да не може да се докаже фактически, понеже гръцкият текст на протокола, както казахме, не е запазен, обаче на него навежда сам Анастасий, когато той се старае да премълчи за резултата от екстреното заседание въ Vita Adriani, а в “Предговора” си той несъзнателно може би дава доста ясни данни, като говори за изпратеното на Борис писмо след закриването на заседанието, за да си представим, че наистина в края на краищата папските легати приели решението на източните представители, какво “българското отечество трябва да се подчинява на цариградския диоцез” и признали автономията на новооснованата българска църква.

Съдържание: