x Заселване на славяните на Балканския полуостров

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Заселване на славяните на Балканския полуостров

Нов ред на работите се започнал на Балканския полуостров по­ради преселването там на славяните. Когато всемирната римска монархия отслабнала, почнала да отпада и изнемогвала, тогава съседните народи, като нахълтали в северните й предели, турили край на римското владичество, проникнали до бреговете на Средиземно море и се настанили в провинциите на империята. Германците заели двата западни полуострова, а сла­вяните покрили със селищата си източния полуостров от Дунава до Спарта. Ала в Испания, Галия и Италия германците се смесили с туземците, или били покорени от други народи, ето защо в тия страни германският елемент след време изчезнал. Славяните, напротив, и сега заемат голям дял от Балканския полуостров, на който те, под домашно или чуждо владичество, до такава степен се задържали, като че обитавали на него хиляди години.

По въпроса кога и как се заселили славяните на Балканския полу­остров, от учените са били изказани различни мнения, па и досега тоя важен въпрос не е дотолкова изяснен, щото по-нататъшното му раз­следване да може да се смята излишно. Издирвачите са поставяли това събитие в епохата на великото преселение на народите, ограничавайки продължителността му в твърде малко години. От мненията по тоя предмет ние тук ще посочим три.

Полският историк Суровецки бил на мнение, че славяните се приближили към долния Дунав само след падането на хуните и при това твърдял, че преминаването им на десния бряг на тая река се извършило не по-рано от последната четвърт на V век. Същия възглед споделял и Шафарик; според неговите думи, мирното и спокойно преселване на славянски семейства, както и закрепването им по пустинните равнини на двете Мизии се започнало от края на V век и се продължило през целия VI век. Начало на тия преселения турило нашествието на азиатските племена1.  Хърватският издирвач д-р Ф. Рачки2 отнася появата на сла­вяните край Дунава към времето на хунското господство. Руският писател Гилфердинг мисли, че славяните са извършили две преминавания: изпърво някои славяни тръгнали след готите, когато тия подирните, бягайки от хуните (около 375 год.), преминали през Дунава; след това нападе­нията на Атила посочили на славяните пътя за Византия3.

Недавна българският учен Дринов в гореприведеното разсъждение отново преработи съвсем тоя въпрос4. Самостойни издирвания са го довели до крайно неочаквани резултати. Докато горепосочените четирима издирвачи отнасят заселването на славяните на Балканския полуостров към епохата на великото преселение на народите и мислят, че то е станало в кратък период от време (не повече от 50 години), Дринов подържа, че тая коло­низация е станала не изведнъж, а постепенно и то в течение на 300 години най-малко, понеже тя се започнала от III век, следователно, преди великото преселение на народите, и се завършила през VII век. Тоя възглед също и нам се струва по-верен, макар че тоя въпрос не може още да се смята решен.

В I век преди Р. Хр в днешна Трансилвания възникнала една могъща държава, страшна дори за римляните. Народът се наричал даки; така го наричали и римляните. Запазените останки от дакийския език5, макар и твърде оскъдни, карат да се мисли, че тоя могъщ народ принадлежал към тракийското племе. Изглежда, обаче, че държавата на цар Децебала, която се простирала от Тиса до Днестър и от Дунава до глъбините на Карпатите, била населена не изключително с даки, а й с различни други племена; и може би, населението на източните и северните погранични провинции се състояло от славяни6. Съществуват някои следи, които доказват, че славяни са живели в Маджарско през време на римското господство7. Траян, който разбил войската на Деце­бала през 107 год., присъединил Дакия към империята. В новата про­винция били преместени в грамадни количества колонисти от целия римски свят, предимно от Италия, Мала Азия и Далмация. Ала в страните на север от Дунава, постоянно безпокоени от враждебни съседи, римското господство не могло така да се укрепи, както в Испания или Африка. Още Адриан, страхувайки се от варварите, заповядал да се разруши велико­лепния Траянов мост. През III век, при Галиена, Дакия била изгубена; а през 271 год. Аврелиан отстъпил напълно провинцията на варварите и остатъка от римски колонисти прехвърлил от градовете и полята на Дакия в Мизия. Висшите класи между туземците, понеже се смесили със завоевателите, заедно с копонистите се преселили на полуострова; простият народ, който през 166-годишното владичество на римляните си присвоил техния език, останал, и през цели векове продължавал да води мирен пастирски живот по Карпатските височини под властта на други народи, досущ тъй, както романизираните ретийци по тиролските Алпи8.

Римското господство в Дакия имало влияние както на славяните, които живеели в съседство, тъй и на славяните, които обитавали, може би, в самата Дакия. Името на победителя на даките придобило такава гръмка известност между славяните, че то се среща и досега още в приказките и песните на малоруси, сърби и българи. Траян бил дори причислен към славянските богове. В „Ходенето на Богородица по мъките“, фантастичен апокриф от гръцки произход, който бил преведен на български език преди XII век, се среща една важна прибавка от преводача, именно, че езичниците в числото на боговете смятат и хората като Троян, Хърса, Велеса и Перуна. В друг един апокриф, апокалипсис на св. Апостоли (ръкопис от XVI век), също тъй преведен в България на славянски език, е казано, че по-рано се покланяли на Перуна, Хорса, Дия (Ζευς), Троян и други като на богове, при това, има и забележка, че Троян бил „цар“ в Рим. В староруския епос „Слово о полку Игоревѣ“ (от на­чалото на XIII век) Троян се споменава четири пъти. Крайно неоснова­телни са опитите на Тихонравова и Ербен, да се замени в тая поема Троян — с Боян. Там се споменава за „тропа Троян“, т. е. за знаме­нития Траянов окоп в Киевската губерния, който, разбира се, съставял чудно за народа явление в южноруската плоска равнина; там също се говори за страната на Троян отвъд окопа, именно за Дакия; времената на Троян се отнасят към дълбока древност, много преди Ярослава или преди управлението на Олег Светославов. С речения окоп у малору- сите са свързани различни приказки за Троян, цар „Ермалански“. В българските песни и сега още се възпява „цар Троян“, владетел на неиз­черпаеми съкровища, на 70 извора, от които блика разтопено злато и чисто сребро. При полите на Балкана е разположен град Троян с манастир; при Татар Пазарджик през Тополница води Троянов мост; не далеч от там се намират развалини, наричани от селяните „Троянов град“ и проход — „Троянови врата“ (Капуджик). Мостът над Нарента в Мостар се нарича Траянов мост; към развалините на римския Бурнум в Далмация прилагат названието Траянски град тъй, както с името на римския император се означават развалините на една старосръбска кула при Нови Пазар. Ученият архиепископ Вранчич (латинизирано Verantius), родом от Далмация, отивайки през 1553 година като имперски пратеник при Сюлейман I, слушал с учудване, че целият път от Белград за Цариград (който минавал тогава отчаст по римска настилка) се наричал „Траянов“. В XI век един български царски син, синът на ве­ликия цар Самуил, се наричал Троян. Собственото име Троян (умали­телно Трайко9) е общоупотребително и сега, както в България, така и между македоно-ромъните (цинцарите). В Трансилвания10 има поле „prat de la Traian“, по маджарски — „Keresztesmezo“. Особено живо е запазен споменът за римския император в местността при Железни врата на Ду­нава, дето се намирали неговият мост и път. В Сърбия, в гората при Шабац се намират развалините на „Троянов град“; ала тях отнасят към средните векове. В сръбските народни приказки Троян се явява ту с три глави и с восъчни крила, ту с кози уши; а в трета приказка — като нощно същество, което се бои от дневната светлина, за да не се разтопи11. По примера на жителите от римските провинции, преселените славяни приписвали на Траяна съграждането на много постройки на Бал­канския полуостров. Провинциалите смятали за виновник на всички големи здания оня император, който по броя на своите постройки надминал всичките си предшественици и приемници и толкова често навред бил споменаван по стени, паметници и камъни, щото — според свидетелството на Амиана Марцелина — наричали го на шега „лишей“ (herba parietina). Още през VI век проходът през Балкана при Троян се именувал ,,τρίβώς Τραιανоῦ“ (пътека на Траяна), сегашната „Троянска пътека“. Че славяните впрочем се запознали с името на славния римски император не само по тоя начин, се вижда от това, че то се среща и у ония славянски народи, които никога не са дохождали в контакт с римските провинциали и ни­кога не са обитавали в страни подвластни по-рано на римляните. Личното име Троян често се среща и в чешките и моравските грамоти от XII и XIII векове; в Чехия и сега още съществуват местности, именувани Троян или Троянов. Също така личното име Троян от 1065 год. се среща навсякъде в Полша.

Името на старославянския езически празник Коледа, славянският произход на което не може да се обясни, е произведено от латинското Calendae. То се среща почти у всички славянски народи (старославянски — коледа, български — коледа, сръбски — коледа, руски — коляда, полски — koleda, чешки — koleda). Трулският събор (691 г) забранил на християните да празнуват не само римските Vota и Brumalia, но също тъй и Καλάνδας. Вероятно името на римските януарски календи било пренесено на някой славянски туземен празник. Заемането на тая дума говори за непосредни сношения между славяни и римляни още в онова време, когато първите не били почнали да се преселват на запад и юг; едничкият вероятен пункт за такова срещане била Дакия през време на римското владичество. Разбира се, никой няма да твърди, че името коледа най-първо е занесено у всички славянски племена от християнските мисионери.

Първоначалната руска летопис (около 1115 г.) разказва, че славяните най-напред живели там, дето в това време лежали земите на угрите и българите; оттам те се разпръснали. „Влахом бо нашьдъшем на Словѣньi на дунайскыя, и сѣдъшем в нихъ и насиляющемъ имъ“.12 Тия власи в никой случай не са келти, както предполагал Шафарик, а са римляни, завоеватели на Дакия. Влах славяните наричат навред човек от ро­мански произход — или ромънец, както русите, българите и сърбите, или пък италианец, както хърватите, словенците чехите и поляците. Появата на римски легиони в долините на Карпатите трябва да е направила дълбоко впечатление не само на населението от карпатските страни, но и на жителите от обширните равнини, що допират до тях от север и изток. Движението, което се започнало в карпатската област, вероятно, дало пър­вия тласък, що накарал славяните да се мръднат на юг13.

Между народите, които през II и III векове се борили с римляните за завладяване на дунавските страни и Балканския полуостров, особено беле­жити са карпите14, от които получили името си Карпатите, и Костобокит; Шафарик посочи, че техният произход е вероятно славянски. През вой­ната против Марко Дврелия (161—180), в която освен германски пле­мена участвували даки, костобоки, алани, роксалани и язиги, костобоките ограбвали целия край до Елатея в Елада15. След свършването на войната много варвари били заселени в Панония, Мизия и горна Италия. През III век борбата край Дунава върлувала почти непрекъснато. Между северните жители, които нападали, на първи ред, заедно с готите, стояли карпите. Император Дврелиан, родом от Мизия, след като сключил мир с готите в 271 год., отстъпил им напълно Дакия, която вече отдавна преди това била изгубена безвъзвратно. За да запази поне предишното име, той основал в Мизия нова провинция и я нарекъл Dacia ripensis. Обаче, го­тите, както се вижда, не заели цяла Дакия, понеже по-сетне от тая напусната провинция независимите „сарматски“ племена правели често нападения на римската империя16. Още през 273 год. Аврелиан, който се върнал победител от Палмира, трябвало да отблъсва карпите. Император Кар, след една бляскава победа, заловил в плен 200,000 варвари и ги заселил на Балканския полуостров. Енергичният далматинец Диоклетиан дарувал в 202 год. на провинциите от полуострова отделно управление с главен град Сирмиум, чиито развалини се виждат и сега още при Митровица, в Сирмия. Неговият съуправител Галерий, родом от окол­ностите на Сердика (София), разбил сарматите; победените от него карпи и бастарни всички заедно били преселени в огромно количество в дунав­ските провинции (298 г.); на първите за местожителство били отредени Мизия, Тракия и Панония. През по-нататъшните войни Константин Велики преселил в империята повече от 300,000 „сармати“ и им определил за местожителство Скития (Добруджа), Тракия, Македония и Италия.17 Поради такава насилствена колонизация били внесени нови елементи на полуострова, на който северната част била повече романска, южната—гръцка, а планин­ската—още и трако-илирска. Между стотиците хиляди военнопленници прездунавски съседи, превърнати сега в колони, според мнението на Дринова, имало значителен брой славяни, напр., цялото племе карпи. Това било на­чалото на славянската колонизация на Балканския полуостров. Следователно, тя се започнала много по-рано, отколкото обикновено мислят. Отначало в продължение на 200 години, славяните живеели като римски колони в Мизия, Тракия, Дардания и Македония, макар, то се знае, разпокъсано; едва след това (около 500 г.) се започнали техните самостойни походи, съ цел да си добият с оръжие в ръка нови местожителства.

Дринов посочва някои следи от славянските колонии в Тракия, запазени в два пътеводителя от средата на IV век — в Itinerarium Hierosolymitanum и в Itinerarium Mntonini: Zernae, сега Черна на Марица (Zirinae Tab. Peut, Ζεορινία y Stephanus Byz.), Cosintus на река Cossinites (срав. Косаница, Косница в Сърбия) и т. н. Ако и тия доказателства не приемем за необорими, тогава можем да намерим у Прокопия цял ред други славянски названия на градове и крепости, които били вече в раз­валини, когато на престола се възкачил император Юстиниян (527), напр. Лабуца, Мила река, Врзана, Клештевица, Дебре, Врачишта, Стреден, Кавеца и т. н.18

Още от началото на V век срещаме славянски собствени имена сред висшите сановници на византийската империя. Които носели тия имена, никак не са били пришелци или чуждестранни наемници, а хора родени на римска земя, чиито бащи вече се отличили в римска военна служба. В 469 год. началниците на войските, разположени в Тракия, се наричали Оногост (Αναγάστος) и Оструй (Όστρουι). От пълководците на Юстиниян Велики мнозинството били славяни, родени повечето през втората половина на V век. Доброгост (Δαβραγέζας ’Άντηςάνήρ), Всеград (Ο’υσίγαρδος19) и Сварум (Σουαρούνας Σκλάβος άνήρ) се отличили на 555 год. в персийската война. Но ние не ще се осмелим да прогласим за славянин Велизарий, който се родил около 490 год. в Дардания, близо до крепостта Скаплица (Σκαπλίζιω).

Някои учени мислят, че император Юстин I (518—527) и неговият сестрин син Юстиниян (527—565) също тъй били славяни по произход. тяхното месторождение било село Ведериана (Βεδερίανα) близо до кулата Таврезиум в Горна Македония20. Жената на Юстина, варварска робиня, се наричала Lupicina — име, което в мъжки род Lupicinus често се среща в историята и в надписите от епохата на римската империя; то е ума­лително от Lupus. Майката на Юстиниян, сестра на Юстина, се именувала Vigilantia, баща му — Sabbaiios. Така звучат тия имена според достовѣрни и съвременни извори. В най-ново време, обаче, в латинското Lupicina съзи­рали славянското Любкиня, в латинското Vigilantia — Виленица. Основа­вайки се на авторитета на някои писатели, отделени от нас само с няколко века, наричали бащата на Юстина Исток и мислели също тъй, че туземното име на Юстиниян е Управда, което Гибон, смятайки това име за германско, сравнявал с английското upright — праз, тогава, когато Шафарик го изкарва от старославянското правда = iustitia; ала на тия имена липсва историческо основание21.

И така, в провинциите на полуостова през VI век славяните били не само известни, но и вече доста многобройни, па имали и известно влияние, при всичко че, както изглежда, техните селища били доста редки Не трябва да ни учудва, че съвременниците не споменават за тая постепенна колонизация. Аналогичен пример на това от най-нови времена представя пре­селването през XVII век на стотици хиляди сърби от Косово поле и Стара Сърбия в Банат и Южна Русия, а през нашия век стотици хиляди българи се преселили от своето отечество в Сърбия, Влашко, Молдова и Бесарабия; при все това, европейските статистици и историци не са съби­рали за това никакви достоверни сведения. Па и в наше време в Турция тълпи християни сменят своето местожителство и те не са скитници – овчари, а заседнали поселенци, при все това, никъде за това не пишат.

В течение на сто години великото преселение на народите нарушавало всички съществуващи наредби на полуострова. Според свидетелството на съвременника Евнапий, Тракия, Македония и Тесалия били още през IV век цъфтящи страни с многобройно, деятелно и богато народонаселение. Поради колонизацията на огромно количество трудолюбиви и пълни с живот „вар­вари“, които рязко се отделяли от изнежените римляни и трако-илири, обезлюдените страни получили нови и производителни сили. Ала това именно възраждане и подбутнало „варварите“ да подкачат пак нападенията. Готите и хуните отново превърнали всичко в пустиня.

Вестготите, притискани от хуните, си завладели жилища в Мизия (376 год.). След една страшна битка при Одрин (378 год.), те опустошили всичко от Цариград до Алпите. Когато най-сетне в 402 год. те се от­далечили в Италия, сменили ги хуните. В продължение на пет години (442—447) хунските орди грабили Източната империя, разрушили 70 града и се завърнали у дома си само когато им обещали ежегоден данък. Наскоро след смъртта на Атила (453 год.) хунското царство бързо се раз­паднало. Множество дребни племена, подчинени по-рано на хуните, навод­нили дунавските провинции. Сарматите се утвърдили в Илирия, хуните в крайбрежна Дакия и в крайния ъгъл на Добруджа, скирите, сатагите и аланите — в Долна Мизия. Ала най-зле от всички казани народи своеволничили остготите, минавайки (474 год.) през Дардания, Мизия и Македония; под техните мечове изчезвало в Тракия цялото селско население. Прави­телството плащало данък на всички тия пришелци, за да ги умири; ала достатъчно било и най-малкото противоречие на техните желания, за да ги накарат да грабнат оръжие… Народността на тия преселенци отчаст не се знае. Според Шафарика, сатагите били славяни; още и сега тяхното име носят славянските сотаки в северно Маджарско22.

Когато и остготите отишли в Италия (488 год.), тогава между славяните отвъд Дунава се започнало сериозно движение. След това те про­дължавали своите нападения до тогава, докато не заели целия полуостров от Истрия и устията на Дунава до скалистия Тайгетски гребен. Отначало те попаднали на Долна Мизия (493 г.), дето римският пълководец Юлиан паднал в една нощна битка с тях. По-неудържимо било следното на­падение в 517 год. Жестоко опустошили те Македония, Епир и Тесалия до Термопилите23. Заедно със славяните край Дунава се явили неславянските българи, фински или тюркски номади, които не бива да смесваме с днешните българи. Макар и да ги смятали за непобедими, ала като били по­викани в 482 год. от император Зенон против готите, те били съвсем разбити от крал Теодорих (487—526) някъде към Дунава. Наскоро след това българите се отказали от съюза, разбили римската войска по стръмните брегове на река Зурта и два пъти грабили Долна Мизия, неотбраня­вана вече от никого (499 и 502).

Изходен пункт на славянските нападения през VI век била Стара Дакия, днешна Трансилвания с Влашко и Молдова. Това именно било при­чина дето византийските съвременници, избягвайки да употребят обикновените имена, за да могат да блеснат с познаване на старата история, наричат славяните гети24. Тия дакийски славяни в VI век се делели на две племена: по-малкото източно коляно се наричало анти, по-голямото западно — словени. Тяхна граница било горното течение на Днестър; антите пък живеели отвъд долното му течение и по левия бряг на Дунава до устията на Алута. Изобщо цяла стара Дакия, както планинската страна на днешна Трансилвания, така и низината била осеяна със славянски Селища. В Трансилвания и сега още се срещат села, носещи добре познати имена, които се повтарят във всички славянски земи: Топлица, Бистра, Букова, Добра, Глимбока (глъбока), Глоговица, Ковашна (Квасна), Понор, Залатна (Златна), Пояна (Поляна), Пресека, Прислоп, Рибище, Ровина, Руда, Остров Лунка Черна (старославян. Лъка, черна ливада) и пр. Там се срещат реките : Стрела, Черна, Бистрица, Илова, Красна; реката Кокел у саксите по ромънски е Тирнава. Пограничната област Бихар носи славянско име (срав. чешкото Bechory, сръбското Бир). Названията на планините също така са повечето славянски: Верву (връх), Деалу (дел планина), Стина (стена), Магура (97 пъти в Трансилвания) и т. н. По същия начин и в днешна Ромъния по-голямата част от местните имена са славянски, а именно названията на реките: Лъгава, Джмбовица, Сушица и безброй други славянски названия. Сега словените сж изчезнали съвсем от тия места. Те се смесили с излезлите от полуострова романизирани трако-ромъни. Ромънският народ по такъв начин расъл, като поглъщал малко по малко славяните. Още преди сто години в някои седмиградски села се чувал славянски език25; сега там той е излязъл съвсем от употреба. Ромънският език заимствувал много елементи от славянския, също както английският от латинския. Ромъните усвоили от словените терми­нологията по домакинството, гражданския живот и християнството.

И така, от Дакия словените преминали на Балканския полуостров, а също и в маджарските равнини и скоро настъпило време, когато на разнообразните наречия на техния език говорили от долините на Аркадия до карпатските проломи на Буковина и от бреговете на Балатонското езеро и Баконската гора до Пропонтида. Тогава те населявали Маджарско, Трансилвания, Влашко, а на юг от Дунава — Мизия, Тракия, Македония и много други области, станали отсетне пак гръцки или албански. Северните словени изчезнали между маджарите и ромъните, южните и сега още живеят под (неславянско) име българи.

В края на V век във Византия царувала такава нехайност, че вътрешната част на полуострова оставала съвсем беззащитна от враговете. За да могат да плащат данък на варварите, византийските императори имали обичай формално да продават най-богатите провинции при Средиземно море на наместници, които след това ги разорявали по-зле от турските паши; императорският двор се грижел повече за разкошен лов, за монашески препирни и събори.

По морето върлували вандалите, чиято жертва била Елада. Никой не мислел за сериозна съпротива на врага, който нападал от всички страни. За спасяването на Цариград в 512 год., при император Анастасий била съградена голяма стена от Селимврия на Пропонтида до Деркон на Понта, дълга 280 стадии, „знак на безсилие и паметник на страхливост“. Към всички бедствия се прибавили и страшни земетръси, които разрушили Коринт, Дирахион и дарданските кули. В 518 год. Анастасий бил наследен от Юстин I, чиято енергия могла да се прояви само във вътрешни препирни. Лесно биха могли славяните при Анастасия и Юстина не само да грабят, но и да се заселят на пустинния полуостров26.

В 527 год. на престола на Константин Велики стъпил Юстиниян I. Неговото управление се ознаменувало с военни подвизи, с издаване свод на законите и с построяване на величествени здания. През първата година на царуването му на полуострова била възстановена славата на римското оръжие; пълководецът Герман разбил пълчищата от антите, които пре­минавали Дунава. Надлъж по брега на Дунава били отчасти съградени, от­части поправени 80 крепостни стражеви кули, а за главнокомандуващ на дунавските войски бил назначен Хилвуд, който след тригодишна щастлива война бил убит в един необмислен поход в отвъддунавската сла­вянска земя. Тогава се започнала война против славяните, които вече се установили на постоянно местожителство на полуострова; пълководецът Мундо в 529 год. разбил славяните в Илирия и българите в Тракия. Че на полуострова вече имало множество независими славянски общини, се вижда също така от разпоредбите на тоя император. За каква друга цел, ако не за господство над славяните на полуострова съградил той, освен дунавските крепости, още 600 укрепени места в самата страна, в Аврелианова Дакия, в Македония, Тесалия и Епир? А ако това не е доказателство, тогава трябва да обърнем внимание на посочените от Дринова думи на Прокопия: „каквото изчезнало и дошло в упадък в Филипопол и Плотинопол, той (Юстиниян) бързо го изградил, понеже се оказало, че твърде лесно могли да се превземат тия градове, тъй като лежали в съседство с множество варварски народи27“. Крепостта Адина, близо до Палматида в Мизия, била поставена на военна нога, понеже в околностите й Σκλαβηνοί βάρβαροι нападали на пътуващите и правели страната небезопасна28. В своята родна земя императорът основал нов град Justiniana Prima. Според някои сведения, той лежал при Кюстендил, според други — при Скопие; във всеки случай бил в центъра на полуострова, или в провин­цията Dacia medilerranea, или в Дардания, ала в никой случай не бил близо до Охрид. Архиепископството учредено от него там, в състава на което влизала страната от Дунава до Шкодра, безследно изчезнало след 100 години сред ожесточени войни.

Всички тия приготовления не постигнали целта си. Докато Юстиниян с успех се борил в отделните провинции—на изток против персите, в Африка против вандалите, в Италия против готите — Балканският полуостров до самите врата на столицата станал плячка на славяните. Всяка година те правили своите нападения чак до Елада; ни планина, ни пещера, ни едно кътче римска земя не било пощадено. При всяко нападе­ние около 200,000 римски поданици били посичани или откарвани в плен. Някои непълни сведения за тия нападения се намират в описанието на готската война от Прокопий Кесарийски; но понеже цели 20 години, от 527 год. нататък той се намирал в лагера на Велизарий, на чужбина, сведенията му за произшествията на полуострова са почерпани по-скоро от слухове, отколкото от достоверни свидетелства.

Подробното описание на тия войни би ни завело далеч; ние ще се погрижим да дадем най-важното.

В 533 год. антите разграбили Тракия; малко по-сетне Юстиниян водил преговори с тях с намерение да им отстъпи града Турис на левия бряг на Дунава (може би Турну Магурели при устието на Алута), ако те се задължат да му помагат против другите врагове на империята. В 548 год. славяните без спънка проникнали чак до Дирахион. В 551 г. една тълпа славяни от 3000 души преминала Дунава и, разделена на два отряда, опустошила Илирик и цяла Тракия, дето бил разрушен от тях градът Топирос, лежащ на брега на Егейско море. На следната година огромни маси заддунавски славяни потеглили към Солун. Ала когато узнали в Ниш, че римска войска стои в Сердика, те обърнали на запад и на три отреда опустошили по-голямата част от полуострова, като проникнали чак до дългата Анастасиева стена. В 558 год. много претърпелият полуостров бил наводнен от цели потоци славяни и неславяни, една част от които достигнали чак до Термопили, а под Константинопол друга била отблъсната назад от стареца Велизарий29.

Към края на Юстинияновото управление в съседство с римляните се явил враг много по-опасен от славяните. Нов степен народ авари се заселил в панонските равнини, за да предприема от там своите грабителски нападения по всички страни. Славяните ги наричали обри, което отпосле означавало просто великан (чешки obr, сърбо-лужицки hobr, полски olbrzym). Около половината на V век аварите се разпореждали още между Каспийско и Азовско море; сто години по-късно те се борили с родствени племена в южноруските степи. Като подчинили антите, те покорили дулебите, руско племе, което живяло между Буг и Стир, и се отна­сяли към тях със страшна жестокост, като напр., впрягали в колите си дулебските жени вместо волове. От там в 568 год. те се преселили в равнините на Тиса и Дунава, в Маджарско. Два века и половина съществувала там тяхната разбойническа държава. Подире те изчезнали без­следно, което направило дълбоко впечатление на съвремениците; в Русия още през XI век имало поговорка: „погибоша, аки обре“ 30.

Често пъти се е повтаряло мнението на Гибона, че царството на аварите се простирало от Волга до Елба, от долния Дунав почти до Балтийско море. Всъщност обаче, господството на аварите едва ли преминавало границите на маджарската равнина; на съседните земи те правели грабителски нападения, без да ги завладяват31. Дакийските славяни били съвсем независими от тях. Наистина, по-сетнешните византийски летописци искали да виждат във всяко движение на славяните аварско влияние, смятайки всички славяни за аварски поданици и дори често идентифицирали авари и славяни. Ала като се разгледат съчиненията на непосредните съвременници, а тъкмо от такива трябва да се ползува един историк, може тутакси да се види, какво значение е имало задължението на славяните да плащат данък на аварите. Разбира се, не можем никак да се съмняваме в това, че славяните в Панония били поданици на аварите, за които те били длъжни да градят мостове и ладии за преминаване през Дунава и Сава (напр., през 579, 592 год.). Но дакийските славянски племена запазили най-пълна независимост и свобода. Твърде интересно известие ни е запазил един съвременник, гъркът Менандър32. След покоряването на Панония аварският хан заповядал да кажат на войводата Добрента (Λαυρέντιος, Δαυρίτας33) и на славянските старейшини, че те трябва да се покорят на аварите и да им плащат данък. Ала Добрента и старейшините отгово­рили на властолюбивите чужденци: „Кой от всички хора, огрявани от лъчите на слънцето, би могъл да ни подчини на своята власт? Ние сме привикнали да придобиваме господство над другите, а не да се подчиня­ваме на другите. И ще си останем при своето, докато съществуват война и мечове!“ Аварските пратеници, раздразнени от тоя отговор, почнали да се отнасят тъй заповеднически и надменно, че произлязло сблъскване, което се свършило с тяхното убиване. При все това, ханът не се осмелил да отмъщава и трябвало да остави дакийските славяни дълго време на мира.

Своите нападения на византийската империя аварите започнали на 575 година. При това и славяните не спирали военните си походи в Тракия. На 578 година, когато римляните току-що сключили мир с аварите, 100,000 души славяни предприели голям поход чак до Елада и след това си останали в завзетата от тях страна. По тоя случай сирийският съвременен хронист Иоан Ефески (писал на 584 год.) разказва следното: „На третата година след смъртта на Юстиниян и от стъпването на Тиверия Победоносни на престола, яви се проклетият славянски народ и завзе цяла Елада, околностите на Тесалоника (Солун) и цяла Тракия. Те завладяха много градове и крепости, с огън и меч опустошаваха и грабеха страната и господствуваха там напълно свободно, като в своя родна земя. Това се продължаваше четири години, докато императорът воюваше с персите; поради това те се разпореждаха в страната, докато Бог не ги изгони от там. Техните грабежи се разпростряха чак до външната стена; всички императорски стада станаха тяхна плячка. И досега живеят те безгрижно и безстрашно в римските провинции, като грабят, убиват, палят; те разбогатяха, имат злато и сребро, цели табуни коне и множество оръжия; научиха се да водят война по-добре от римляните“34. На помощ против тях Тиверий повикал аварите, които на драго сърце се възползували от случая, да си отмъстят за постъпката на Добрента. По стария римски дунавски път, който минавал по десния бряг на реката, от Сингидунум (Белград) до устието й, те преминали в Добруджа, преплували през Дунава, разграбили селата и се върнали у дома си, като освободили мно­жество пленници римляни. Въпреки това, дакийските славяни си останали свободни и самостойни.

През времето от 582 до 602 год. във Византия управлявал император Маврикий, прекрасен по характер, ала непредвидлив държавен мъж; пълководец, като теоретик отлично подготвен, ала на практика крайно неопитен. Неговото интересно съчинение за стратегията е оцеляло до наши дни. със славяните той водил непрекъснати войни, също както и с аварите, които, след като завзели Сирмиум, опустошили цялата област. На 583 год. славяните били два пъти разбити в източна Тракия: при реката Еркене и при кулата Енсина, недалеч от Одрин35. Въпреки това, на 587 год. те нахлули в Елада, закрепили се там и в продължение на 218 години живели в тая знаменита от старо време страна, независимо от Византия.

След свършването на персийската война Маврикий утолил жаждата на аварите за пари, като им плащал ежегоден данък, а цялата си дейност насочил против дакийските славяни. Той се надявал да тури край на нападенията, като покори славянската родина в стара Дакия. Под предводителството на опитния Приск войската му преминала през Дунава (593 год.), разбила в една нощна битка крайбрежния владетел Радогост и опустошила неговите владения. Пленниците били изпратени при импера­тора под стража под началството на славянина Татимир, който се намирал на гръцка служба; на шестия ден, откак тръгнали на път от Дунава за Цариград, на тоя отред някъде в Балкана нападнали славяни, които без съмнение били заседнали там; Татимир само с мъка успял да се спаси. Между това Приск, когото един гепид превел през обширни гори и блата, проникнал отвъд реката Паспирий (може би, Бузое) във владенията на княз Манжука36, нападнал на него през една тъмна нощ, тъкмо когато Манжук празнувал помен за умрелия си брат с песни и вино, и след ужасна сеч го хванал в плен. Тогава Маврикий, насърчен от този успех, заповядал войската му да презимува отвъд Дунава. Ала войските на Маврикия не били способни да следват примера на старите римски легиони; те се възпротивили и се върнали на южния бряг. Императорът тогава повикал Приска назад и назначил за главнокомандуващ брата си Петър. Последният още на път към Дунава, при Марцианопол на Камчия срещнал една грабителска шайка славяни, които заградили лагера си с обоз и били победени само след отчаяна съпро­тива. Пътувайки по-нататък, той получил известие, че славяните заплаш­вали Цариград; както се вижда, тия пълчища били от полуострова, а не от Дакия. При все това Петър продължил пътя си и като достигнал Дунава, преминал тая река при устието на Осъм, само че с големи загуби, след като паднал неприятелският вожд Пирогост (597 год.). По-нататък войната се продължавала твърде нещастно за византийците. При това, в Тракия и Далмация те трябвало да воюват също тъй и с аварите, докато последните, разбити и пострадали много от зараза, не сключили мир (600 год.), според който граница за двете страни трябвало да бъде Дунав; на римляните впрочем се позволявало в случай на война със славяните да преминават реката. От това се вижда, че аварите не по-малко от римляните се страхували от дакийските славяни. На 601 год. Гудуин, помощник на Петър, ограбил страната на отвъддунавските сла­вяни. Войската повторно не искала да се подчини на императорската заповед, да презимува в неприятелска земя; тя дори се възбунтувала и под предводителството на центуриона Фока потеглила за Цариград. Маврикий бил свален и Фока бил провъзгласен за император37.

В същото време се подигнали славяните в Македония. Още преди 597 год. 5,000 славяни се появили неочаквано при Солун, но скоро отстъпили. Наскоро, обаче, те пак се явили пред града с големи военни сили и започнали пристъпа си с железни тарани, с изкусно направени прашки и с разни други метателни оръдия; но стените на града устояли. Почти невъзможно е да се мисли, че обсадителите на Солун са дошли от Дакия. По-вероятно е, че те дошли от Македония и спадали към ония племена, за които Иоан Ефесски говори, че живеят в римските владения и воен­ното изкуство познават по-добре от римляните.

Осемгодишното управление на жестокия узурпатор Фока било във висша степен нещастно. Персите наводнявали Мала Азия и стояли пред Цариград; аварите и славяните върлували в Европа; към това се при­бавили глад и чума. Приемникът на Фока, благородният Хераклий (610—641) искал вече да пренесе столицата на разклатената държава в далечния Картаген. Времето на своето управление той прекарал в по­ходи против персите и арабите тогава, когато, според свидетелството на съвременника Исидор Севилски, европейските провинции били заети от славяните в 615 год.38. Славянските преселници се научили необикновено скоро на мореплаване и още в 623 год. споходили Крит и други острови39.

На 626 год. Цариград бил подложен на голяма опасност: аварите се явили от Панония, а славяните на полуострова се присъединили към тях. Докато аварите нападали на столицата откъм сушата, славяните на ладии, направени от издълбани дървета (μονόξυλα), настъпили към нея откъм море. Ала те не издържали неравната борба с византийските ко­раби и били изтребени. Властолюбието на аварите разстроило съюза. Славяните отстъпили и аварите, предоставени на своите собствени сили, трябвало да сторят същото. Между падналите под Цариград византийците намерили и много славянски жени.

Несполуката под Цариград нанесла тежък удар на аварското гос­подство. Наскоро се подигнали славяните в Илирик и в алпийските страни. В 600 год. те започнали силно да нападат на Далмация, на която вършели нападения още при Юстиниян, и изтикали много намалелия от аварите римски елемент в крайбрежните градове и острови. Малко по-късно на запад възникнала първата голяма славянска държава: Само съединил под своята власт чехите, словените от алпийските страни и една част от полабските славяни и поразявал както аварите, тъй и франките.

Около половината на VII век славянското заселване на Балканския полуостров било свършено. След това време вече не се чува за нападения на славяни из отвъд Дунава и Сава: почти всяко кътче на полуострова било заето от тях.

В басейна на река Сава и по брега на Адрия, дълбоко навътре в Албания, живели словени, наричани по-късно българи. Романският и трако-илирският народ, който обитавал там от старо време, или бил изтикан в планините, или в низините и се подчинил на славяните. Ту­земците малко по малко се сливали с последните и досега още в езика им са останали явни следи от тоя процес. Гърците се отдалечили на островите и по крайбрежието. Техните градове навътре в страната пове­чето опустели, жителите им дирели и намирали прибежище в крайморските градове.

Скоро славянските преселници не искали да се задоволят само с континента. Като се научили на мореплаване, те предприемали грабежи в открито море. На 641 год. славяни, навярно от Епир, слезли на италианския бряг при Сипонт и разграбили Апулия. Айон, херцог Беневентски, паднал в борба с тях40. При императора Константин Погонат (658—685) славянски пирати на леки моноксили, които приличали на „еднодръвките“ на по-подирните черноморски казаци, плавали по Ионийско и Егейско морета, опустошавайки Епир, Ахайя, Тесалия, дори Цикладите и бреговете на Мала Азия. Един от най-старите арабски летописци (от втората половина на VII век) споменава вече за русите славяни, като за народ добре познат на неговите читатели.

Главната борба на славяните с византийците се съсредоточила към края на VII век под стените на Солун. Най-голямото желание на македонските славяни било да подчинят на своята власт тоя прекрасен, знаменит от старо време град. Първото несполучливо нападение те извършили, както бе казано, при Маврикия. Втори път се явили на 676 г. През време на четвъртата обсада на Цариград от арабите огромна маса македонски сагудати, дреговичи, бърсяци, тесалийски велегостичи и епирски войничи обиколили Солун откъм суша и море. Те надошли заедно със семействата и покъщнината си, за да могат след като превземат града, веднага да се заселят в него; ала като не постигнали целта си, трябвало да се отдалечат. Две години по-късно славяните за трети път се разположили пред вратите на Солун, ала след 30 денонощия склонили ги с подаръци да отстъпят. От 685—687 год. градът бил обсаждан за четвърти път от сагудати, рунхини, дреговичи и стримонски славяни; велегостичите тоя път били на византийска страна. За повод на това последно нападение послужило убийството на Пребъд, княза на рунхините, който, наклеветен от гърците, по заповед на императора бил осъден на смърт в Цари­град. Като не били в състояние да превземат града, съюзниците си от­мъщавали, извършвайки разбойнически нападения дори до Пропонтида41. То­гава император Юстиниян II Ринотмет, за да спаси Солун, потеглил с огромна войска за Славиния, както се наричала вече цялата страна от Адрия до Родопа. Това не било първа експедиция от тоя род. Още на 657 год. Константин II се отправил κατά Σκλαβινίας, заловил много пленници и подчинил страната поне номинално. На 687 год. Юстиниян II в своя поход проникнал до околностите на Солун, ала не можал да влезе в града, понеже стримонските славяни задръстили всички проходи със засеки и повикали на помощ съседите си. В околностите на града императорът сполучил, кое със сила, кое с преговори, да се помири със славя­ните, при което мнозина от тях били преселени от него в малката област Юпсикион (Obsequium) в Мала Азия при Пропонтида. Византийците наричали тия колонисти слависиани (Σκλαβισιανοι); императорите си създали от тях отбрана 30-хилядна войска. Но когато наскоро след това, в една война с арабите (692 год.) две трети от тия войски преминали на мохамеданска страна, останалата третина заедно с жените и децата била безчовечно изтребена от гърците.

В Опсикион славяни живели още в X век. Българите, които живеят сега във Витиния, съвсем не са потомци на слависианите, а са колонисти, преселени в най-ново време42. На 679 год. се случило едно събитие, което изменило отново съдбините на полуострова. Пълчищата на неславянските българи преминали Дунава и, като съединили различните племена в Мизия в една държава, внесли в разединените славянски области елемент, който им липсвал до тогава — единство.

Нека погледнем сега назад: славянската колонизация се наченала в 111 век и се продължавала почти 400 години. Петдесет или дори стого­дишни преселвания едва ли биха стигали, за да стане толкова съществено изменение на всички етнографски отношения. Славяните се явявали тук постепенно. Изпърво те се заселили като колони между трако-илирите, ромъните и гърците, привикнали на римския обществен живот и дали на византийците отлични пълководци. В края на V век се започнало пре­селване на големи маси с оръжие в ръце. Шафарик погрешно мисли, че славянските семейства никога не нахлували на въоръжени маси в Мизия и в съседните ней страни, а всякога се явявали разделено и мирно, като искали само да намерят удобни за обработване земи и прибягвали до оръжие едничко за лична отбрана. Тоя възглед е много идиличен. В действителност славяните, заемайки полетата на Тракия, Македония, Мизия и Илирия, били същият оня войнствен народ, който през средните векове непрекъснато се борил с византийците и в наши дни не веднъж карал турците да треперят пред него. Същият характер се изтъквал у преселниците, в техните пристъпи на Солун, в грабителските им по­ходи по Средиземно море и в стотици битки с гърците43.



1 Шафарик, Sebrané Spisy II, 169.

2 В Аrkiv za poviestnicu jugoslovensku IV, 241.

3 Гилфердинг, Собр. соч. С.-П. 1867. I, 6.

4 Дринов, Заселенiе Балканскаго полуострова Славянами. Москва 1873 г. стр. 176 Ср. моята рецензия в Časopis Českého Musea, 1874, стр. 501 и сл. Robert Roesler (Ueber den Zeitpunkt der slavischen flnsiedlung an der untern Donau, в Sitzungsberichte der Wiener Аkad. Bd. 73) — мисли, че славяните се преселили на полуострова едва в VII век; но сравни критиката на д-р Jos. Kalousek в Pamatky archaeo­logies. dil X (Praha 1874) 190.

5 Типографски и лични имена; след това особено 50 названия на растения, запазена у Диоскорида и псевдо-Апулея (напечат. от R. Roesler’a в Sitz-ber. der Wiener Аkad. 1866. Mai).

6 На Траяновата колона у Даките се вижда разнообразно въоръжение и облекло, от което може да се заключи, че имало различни племена.

7 Шафарик, op. Cit. 255—302 ; Дринов, op. cit. 60 и сл. Балатонското езеро се наричало Пелсо, слав. плесо, езеро; градът Tsierna. лежал на влашко-маджарската граница при реката и днес още наричана Черна и т. н. Ср. Jung, Roemer und Romanen in den Donaulaendem. Innsbruck 1877, 262—265.

8 Обрисуване културното състояние на Дакия при римляните според надписа и археологични находки вж. у Jung’a op. cit. 88 —107.

9 Ударението на първия слог Траян. Народната етимология произвежда това име от траям (трая), duro, persevero, към което се отнася и българската поговорка.

10 Biisching. Grosse Erdbeschreibung, Troppau 1785. VI, 271.

11 На Траяновите следи у славяните пръв обърна внимание Котляревски в „Древностях Моск. Археол. Общ.“ I, 1865 г., матерiалы для археол. словаря стр. 13. Ср. Kanitz, Trojanov grad und die serb. Trojanssage в Mitth. d. Centralcommission, Wien 1875, X. Дриноз, Заселете, 76—81. JireCek, Heerstrasse и np. 5—7,158. Троян, син на цар Самуил, Niceph Bryennios, 106. Τρίβος Τραιανοῦ. Theophylactus Simocatta 320. Verantii Opera, Budapest 1857, sq. I p. 305 sq. Името Троян в Чехия, Моравия и Полша: Erben, Regesta Bohemiae et Moraviae vol. 1 (списък), Бодуен де Куртене, О древне польском язык до XIV столѣтiя. Лейпциг 1870, словар 46.

12 Hestor, ed. Miklosich. Vindobonae I860, cap. Щ.

13 Дринов, Заселение, 81—83.

14 Καρποδάκοι у Зосима — остатъци от тоя народ живеели в Дакия тогава, когато той в по-голямата си част, от 100 години вече, обитавал на полуострова. Дринов, Заселенiе 62.

15 Pausanias, IX, 34.

16 Подробности у Дринова, 53.

17 Ibidem, 49 и сл.

18 Procopius, De aedif. ed. Ven p. 437.

19 Rgathias ed. Bonn. 150, 186, 249.

20 Hahn, Reise von Belgrad nach Salonik, 2 изд. 156, по примера на генералния консул А. фон Миханович, мисли, че Ведериана и Таврезиум са днешните селв Бадер и Таор, 4 часа път южно от Скопие на Вардара. Тук ще забележим, че в грамотата на българския цар Константин Асен (1258—1277), дарувана на ма­настира Св. Георги в скопие, се чете: „село Тавор и сь полемь, сь ливадами, сь езеромъ Елатнимъ“  (Шафрик, Památky, 25).

21 Имената Изток и Управда се срещат за пръв път у Луккари (Лукарич), flnnali di Ragusa (Venezia 1605). Той се основава на един стар ръкопис, който имал случай да види в България ; навярно една от старославянските хронографии, които съдържали в себе си преводи от гръцки хроники. От книгата на Луккари тия имена взел Nicolo RIemanni и ги турил в забележките към своето издание на „Historia arcana“ от Прокопия Lugduni 1624, препечатани в парижкото издание на византийците. Той при това доста смътно се позовал на вече иикому непознатата „Vita Justiniani“ от Теофила ; ср. Gibbon, History of the decline and fall of the roman empire, chap. XL, забележ. 6; Шафарик II, 137. Дринов, Заселеше и пр., 47; ср. W. Tomaschek, Miscellen aus der alten Geographie, в Oestr. Gymnasialzeitschriffr t874, 658. Тоя любопитен въпрос заслужва най-подробен разбор.

22 Шафарик, op. cit, I, 287.

23 Дринов, 92. Тунман, Енгел, Шафарик и Хопф приписвали тия нападения на угорските българи. Ала у съвременника Марцелина (писал в 584 г.) славяните се наричат гети, а българите — българи. Че под гети тук се разбират славяни, вижда се от думите на друг съвременник — Теофилакт (вж. следн. забележка). Техните нападения се случвали в 493, 499 и 502 години, според изворите, върху Тракия, под която тук трябва да разбираме провинциите Moesia inferior и Scythia (Добруджа), които влизали в състава на Dioecesis Thraciae (Heerstrasse nach Const. 59).

24 Τοίς Γέταις τοῦτο γάρ τοίς βαρβάροις (sc. τοίς Σκλοφήνοις) τò πρεσβύτερον δνομα Theophylactus Simocatta, VII, 2

25 Вж. Miklosich, Die Sprache der Bulgaren in Siebenbiirgen. Други смятат, че тия трансилвански славяни са се преселили много по-късно в турско време.

26 Вж. Karl Hopf, Gesch. Griechenlands vom Beginn Miitelalters bis auf unsere Zeit, в Ersch-Gruber’s Encyclop. T. 85 и 86, превъзходен труд, основан на многогодишно изучване на изворите. Някои твърдят, че славяните са се преселили на големи маси при Анастасия; при това те се основават на следната прибавка в старо­българския превод на Манасиевата хроника (ок, 1340): „При Анастаси цари начѦшѦ Блъгаре поемати земѦ сиѦ“. Това, обаче, не е старобългарско предание, а е из­вестие, заето от историята на Зонар, който на свой ред го е намерил у Теофан (IX в ).

27 Φιλιππουπόλειος τε καί Πλωτινοπβλεως τα τε ένδέοντα καί καταπεπονηκότα σπουδή rη πάση ψκοδομήσατо, έπεί αύτας έπιμαχωτατας ξυνέβαινεν είναι, καίπερ ἒθνεσι γειτονούσας βαρβάρων πολλοίς; Procopius, De aedif. IV, 11, ed. Bonn. p. 304.

28 Ibid. IV, 7 p. 293.

29 Шафарик 11, 161—163; Дринов 93 —101.

30 Nestor ed. Miklosich, гл. VIII. Обрин се среща също в златоструя на цар Симеон (+927) и в житието на Св. Константин (Кирила) cp: Miklosich, Lex. palaeoslov.

31 Доказателство за казаното има у Дринова.

32 Menander, ed. Bonn. 406.

33 Δαυρίτας е неправилно четене в парижкото издание. Вж. забележката на Нибур в бонското издание на Менандра, стр. 406.

34 Iohannes von Ephesus, Kirchengeschichte. Aus dem Syrischen von SchSnfelder. MOnchen 1862. Св. Иоан живѣл от 558 год. до 575 год. в Цариград.

35 Според Теофилакта това нападение станало по подбуждане на аварите, Ала Менандър разказва, че аварите тогава искали отново да нападнат на славяните през Мизия и, следователно, с тях тогава не били в мир. Дринов 108.

36 Μουσόκιος, var. Μουσούκιος, Μονσούγιίς. Μονσούκιος. Stritter II, 59; Дринов 111. Суфиксът ук у русите в Галиция и Буковина се среща много често, напр., Томашчук, Дронюк.

37 Шафарик II, 164; Дринов 103 и сл.

38 Roncalli Vetust. lat. script, chron. II, 460.

39 Сирийската хроника на пресвитер Тома, у Gutschmidt’a, рецензия върху Ист. на Гърция от Hopf`a, Leipziger Centralblatt 1868, стр. 641.

40 Не в 622, а в 641-а год.; ср. Дринов 131.

41 Шафарик II, 206; Дринов 131, 151.

42 Шафарик II, 207, 248; Дринов 164.

43 Дринов, Заселенiе 35, 149; Шафарик II, 21, 171.

Съдържание: