x Завладяване на България от турците

Изпрати на приятел

x

Константин Иречек - История на българите

Завладяване на България от турците

В течение на 25 години турците извършили грамадно преобразование по целия полуостров. В Тракия те заседнали здраво. Византия била безсилна, а от другите, повечето обвързани с данък и враждуващи помежду си отделни княжества, на които се разделили България, Македо­ния, Албания и Елада, не могло да се очаква никаква сериозна опасност. Оставал само храбрият сръбски народ в трите държави: Сърбия, Босна и Зета. Заплашвани отпред от турците, в тил от маджарите, южните славяни вече ясно виждали, че бурята от година на година все повече и повече се приближава. Тогава чак те се вдигат по цялата страна от Кулпа до Шар, от Адрия до Тимок, та всички вкупом да се хвърлят в исполинската борба на живот и смърт.

След сражението при Марица Сърбия била дълбоко западнала. Лазар, който преди това се ползувал с голямо влияние в дунавската и моравската области, сега наистина пак владее земята, но не вече като цар, или даже не като крал, а като прост княз. Почти независимо от него, на Косово поле управлявал Вълк Бранкович който имал резиден­цията си в Прищина.

През време на сръбските крамоли богомилска Босна успяла да се издигне като първа държава между южните славяни. Стефан Твърдко, зет на царя Срацимир Бдински, отначало само бан на Босна по благоволе­нието на маджарския крал, сега използувал случая, отделил се от маджарската върховна власт и в 1376 г. се коронясал в Малешевския манастир за крал на Сърбия, Босна, крайморската земя и западните земи. Като правнук на крал Стефан Драгутин (по майка), след убийството на последния Неманич — царя Урош, той считал себе си за наследник на сръб­ските царе и крале. За главна своя цел в политиката той си поставил по­степенно да турне основите на една голяма южнославянска държава от Адриатическо море до Дунав и Драва. Твърдко помагал както на сръбския Лазар, така и на хърватите, които току-що се били разбунтували срещу Мария маджарска и нейния съпруг Сигизмунд Люксембургски. Той успял да превземе Далмация и с това открил на Босна достъп към морето. За да се хареса на хърватите католици, той напуснал източната църква и преминал в лоното на латинската. В самото Хърватско войводите му, в съюз с местното дворянство, се борили за съединение на Хърватско с тъй силната по онова време Босна1.

По такъв начин босняци, сърби и хървати създали тесен съюз срещу маджари и турци. Сърбинът Балша II, владетел на цялата област от Дубровник до Валона, сключил с Лазар военен съюз и се присъединил също така към конфедерацията. Неизвестно е, какво е било становището към конфедерацията на двамата български царе — видин­ския и търновския, от които Срацимир бил тъст на Твърдко, а Шишман-зет2 на Лазар. Срацимир между това продължавал да воюва сре­щу брата си, като дори се отделил от търновската патриаршия и в духовно отношение поставил земите си в подчинение на Цариградската църква. За известно време той отнел на Шишман и София, епархията на която в 1371 г. била поставена от Цариградския патриарх под бдинския митрополит3; обаче в 1378 г. намираме София пак подвластна на Шишман4. В тия борби на Срацимир помагала намиращата се в брачно родство с него влашка княжеска фамилия, а това дало повод на Шишман да почне война срещу Иван Дан,—война, в която последният загинал5. Местото на Иван Дан заел енергичният му брат Иван Мирчо, който се отделил в църковно отношение от Византия и подчинил държавата си на далеч­ната Охридска църква6.

Скоро събитията в България и в Албания отвлекли на юг внима­нието на съюзниците от крайморската и савската земя. Още отдавна беглербег Лала Шахин се опитвал да турне ръка на града София, но напразно войските му губили сили да минат с ускорен марш по прекрасната долина между Витоша и Балканите — „райска картина“. Само хитростта му помогнала да превземе града. Един млад турчин се явява пред со­фийския началник — бан Янко, който го приел много дружелюбно, като отстъпник от мохамеданството, и го направил не само свой главен соколник, но и главно свое доверено лице. Веднъж отишли на лов близко до границата. Въоръжената свита на Янко се пръснала в разни посоки, а турчинът неочаквано се нахвърлил върху бана, вързал го, качил го на коня си и го отвлякъл така в Пловдив. Тамошният комендант Индже Балабан бей тръгнал бързо за София и я превзел (1382). Тъй поне разказват турците7.

По-опасно било нахлуването на турците в Албания, гдето Балша про­дължавал да враждува с албанеца Топиа за Дурацо. Топиа повикал на помощ турците. В кръвопролитен бой с беглербега Хайредин на солната степ Савра при р. Девол Балша паднал убит, а наред с него, разказват, паднал също и Иваниш, брат на Крали Марко (1385)8. Тур­ците от това време предприемали чести нападения чак до Артския залив и завладели за известно време даже и Солун. В редовете на завоевателите имало и албански ренегати. италианските морски държави счели то­гава за нужно, по примера на дубровчаните, да сключат с турците тър­говски договори: Венеция в 1384 г., Генуа в 1387 г.

Южнославянските съюзници между това чакали да настъпи удобна минута, та да влязат в борба с турците. Удобен случай се явил в 1386 г. Докато султан Мурад воювал с княз Али бег Карамански, Твърдко и Лазар се готвили да го нападнат, а Шишман, макар и да бил съгласен с тях, не искал открито да се отдели от султана. Обаче Това раздвижване не избягнало от окото на Мура да. Той бързо потеглил от Азия, разграбил цяла България, превзел след отчаяна съпротива сръбския Ниш и принудил Лазар всяка година да му плаща данък 1000 фунта сребро и да му дава по 1000 конника спомагателна войска9. И при все това Лазар и Твърдко още на следната година събрали 30,000-на войска и потеглили против турците. Мурад, който бил зает сега в Азия, успял да им противопостави едва 20,000 души. При Плочник на р. Топлица съединените босненски и сръбски войски нанесли на османите такова силно поражение, че едва една пета от турската вой­ска избегнала смъртта или плен (1387). Това било първата, но и послед­ната, победа на южнославянската конфедерация над азиатските пришелци10.

Радост обзела целия полуостров: непреодолимият „победител в свещената борба“ (гази) бил поразен. И Шишман тогава побързал открито да се съюзи със сърбите и отказал на Мурад да му дава военна помощ. Същото сторил и Иванко, синът на Добротич, който също тъй не много преди това е трябвало да се присъедини към турците11. Султанът, горейки от гняв, в продължение на цяла година усилено се готвел и в Азия, и в Европа за поход с цел да си отмъсти. Венецианците, стра­хувайки се за Пелопонез, се постарали да съставят лига с всички гръцки и франкски владетели в Елада12. А славяните знаели много добре какво им готви Мурад с приготовленията си.

В 1388 г. предният отряд на турската войска, около 30,000 души, под предводителството на великия везир Али паша, син на Хайредин, излязъл от Одрин и потеглил на север. Шишман, най-слабият съюз­ник, е трябвало пръв да падне. За жалост, освен едностранчивите и късни турски хроники, нямаме никакви други по-подробни известия за хода на тази борба. Али преминал Балкана при Айтос, заповядал на Якши бег внезапно нощем да нападне Провадия, а сам завладял Шумен и всички околни твърдини; от друга страна опитът на Иванко да превземе Варна пропаднал напълно. Търново след къса съпротива капитулирало. Шишман, като се затворил в добре снабдения с припаси Никопол, принудил Али да повика на помощ самия Мурад, тъй като немислимо било да се превземе градът с глад. Мурад пристигнал от Одрин с войска, която като наводнение заляла всички околности, тъй че Шишман бил принуден да сключи мир, на какъвто се съгласили при условие, че ще заплати за няколко години данък и ще пре­даде крепостта Дръстър. Обаче щом султанът се отдалечил, Шишман се решил на отчаяна съпротива и отказал да предаде Дръстър. Но великият везир, владеейки Шумен и всички проходи, превзел с пристъп не само Дръстър, но и всички градове и крепости по течението на Дунава и за втори път обсадил царя в Никопол. Нещастният Шишман, както предават, на колене заедно с жена си и децата си молил Али да се застъпи за него пред султана. Него, заедно със семейството му, изпратили в Мурадовия лагер при Таусли (не се знае, где се намира), и там той бил не само помилван, но и оставен на престола (1388). България отново била унижена и разграбена, но не още напълно поробена13.

След този поход, а може би и по-рано, цар Срацимир се при­нудил също тъй да се покори на турската власт. Държавата му по онова време и без това била арена на нерадостни борби. Цариградският патри­арх настоял в 1381 г. да бъде видинският митрополит сменен, вероятно, защото бил посветен в този сан в Търново, а на негово место по предложение на цар Срацимир бил назначен иеромонахът Касиан. Този почтен църковен пастир бил обвинен в убийство и трябвало да избяга и да скита цели шест години. Най-сетне в 1392 г. Иоасаф — българският съставител на жития на светии бил определен за митрополит14.

В същото това време, когато Али се разпореждал в България както си искал, храбрият Лазаров войвода Димитрий, син на Войхна, превзел българската погранична крепост Пирот (между София и Ниш), в която имало и войски на великия везир. Якши бег с внезапна нощна атака успял пак да влезе в Пирот и да го разруши, но при все това бил принуден да отстъпи и едва се спасил из клисурите от преследващите го сърби. Между това Мурад потеглил от Пловдив и през Ихтиман, Кюстендил и Кратово се отправил за Сърбия.

На 15 юни 1389 г. — на Видов ден, цялото Косово поле от двете страни на р. Лаба сияело от великолепния блясък на оръжията. Тук станала онази битка на народите, последиците от която и сега още живо се чувствуват15. Тук се изправили срещу турците: сърбите под водителството на храбрия и благочестив старец Лазар и бошняците под началството на войводата Владко Хранич; наред с тях се сражавал хърватският бан Иван Хорват, след това спасилите се при гибелта на своята родина българи, ромънските спомагателни войски на воеводата Мирчо16 и мнозина владетели от Албания, повечето от които не видели вече отечеството си. На другата страна — срещу християните стояли турците, контингентите на разни малоазиатски князе, християнският васал Константин Македонски, а може би дори и сам Крали Марко. На разсъмване султан Мурад бил заклан в своята шатра от Милош Обилич, който с този си геройски подвиг искал да премахне падналите върху него подозрения в измяна, и веднага след убийството сам той загинал мъченически от жестока смърт. Баязид — султановият син — поел главното началство. Отначало победата клоняла на сръбска страна, но след това изведнъж военното щастие им изменило. Лазар бил пленен и заедно с много други дворяни бил обезглавен върху трупа на Мурад. Загубите и от двете страни били грамадни. Смъртта на двамата водители — Мурад и Лазар — засилила още повече впечатлението от незабравимия този злополучен ден. Баязид, наречен вече Илдъръм (светкавица), с тази именно победа почнал своето царуване и се върнал в Одрин.

Със светкавична бързина се разнесли навсякъде чудни предания за великата битка, съставили се песни и скоро дошло до там, че не могло с положителност да се определи, кое е историческа истина и кое измис­лица. Изобщо взето, историческият ход на това велико събитие от смъртната борба на южните славяни е покрит с непроницаем мрак. Отначало на смъртта на Мурад и на турското отстъпление от полесражението гледали като на победа на християнството. В такъв дух е писал и крал Твърдко до гражданите на Трогир и на Флоренция; в Париж, в черквата Notre Dame, даже бил отслужен тържествен благодарствен молебен за мнимата победа, на който молебен присъствувал и сам кралят Карл VI с придворните си17.

На сръбския престол стъпил младият Стефан Лазаревич, набожен и учен, но слаб управител, неприличащ на баща си, недостатъчно силен за борба с Баязид. Той се задължил да плаща данък, да дава спомагателни войски, всяка година лично да се явява във високата порта и да пожертвува сестра си Оливера (Милева в народните песни) в харема на победителя. Той сам считал положението си за съвсем несигурно и затова заедно с брат си Вълко и с майка си Милица, като монахиня — Евгения, влязъл в спо­разумение с Атонския манастир Русикон да приемат· в него и да скрият богатствата му, та на всеки случай да бъде осигурен, ако бъде принуден да бяга от страната си18. Също тъй и Вълко Бранкович, прищински владетел, макар и да намерил след битката прибежище в Дубровник, бил принуден да плаща данък19. Сръбският народ счита неговата измяна като причина за нещастието на Косово поле. Трудно е да се определи исторически, дали това наистина е тъй. Крал Твърдко умрял в 1391 г. и, както и Душан, не оставил равен на се­бе си приемник.

Баязид I наченал своето управление с едно кърваво злодеяние: на Косово поле още преди сражението той дал заповед да удушат брата му Якуб, когато той още нищо не знаел за бащината си смърт. С това в османската династия било въведено в практика законното братоубийство като главна опора на престолонаследието. Баязид скоро почнал да се отклонява от простия живот на прадедите си и се отдал на сладострастни пороци. Варварският владетел принуждавал младите и цветущи момчета и красиви момичета, отвлечени от гърци, славяни, ромъни, албанци, сакси и франки, да пеят пред него песни на родния си език в двореца му в Бруса и безпътствувал с тях до безумие. Неочакваното военно щастие и пребогатата плячка скоро развалили нрав­ствения характер на турците победители20.

Баязид станал сега главният посредник между славянските, гръцките и франкските владетели на изток; даже крал Владислав неаполитански търсел възможност да се сдружи с него. След няколко години турската държава се прострела до Карпатите и до Сава. В 1390 г. един отряд войска преминал даже в сръбската дунавска област и в северинския банат, гдето бил отблъснат от бана Николай Перений21. В 1391 г. Мирчо, който в споразумение с мохамеданските малоазиатски владетели нападнал турците, бил победен и поставен в същото положение към Портата, в каквото бил и Стефан Лазаревич 22. В 1392 г. станала първата война с маджарите. Султанът заел с войските си крепостта Голубац на Дунава, но бил принуден да от­стъпи и маджарите го преследвали до ждрелските теснини. В същото време турски отряди нападали и Босна.

След това нанесен бил главния удар и върху България. При­чина с били може би някакви тайни преговори на Шишман с маджарско23. Злото, нанесено от визинтийската лъжецивилизация, от егоизма на болярите и от религиозните смутове, не могло да бъде вече попра­вено със себеотрицанието и с героизъм на няколко само лица. Имало още доста много войски и укрепени места. Още се държали по-големите градове като Търново, Никопол, Свищов и др. В Добруджа господарствал приемникът на Иванко, (умрял след късо управление) — влашкият княз Мирчо, който завладял тогава и Дръстър 24. Още в 1390 г., когато сключил съюз с владислав II полски против крал Сигизмунд, той се подписвал „terrarum Dobrodicii despotus et Tristri dorminus“. А в грамотата, дадена на Стругалския манастир в 1399 г. в „Гюргов град“, той сам нарича себе си воевода Угровлашки, господар на областта оттатък планините (Фогараш и Омлаш) и на двата бряга на цялата дунавска земя до великото море и „владелец“ на града Дръ­стър. Същата титла се повтаря и в 1406 г.25

Търново превъзхождало всички български градове и по големината си, и по богатството си и по своите отчасти природни, отчасти изкуствени укреп­ления. Ето защо турците нападнали най-напред този именно център на българския живот. За последните часове на древния царски престолен град дълго време бяха познати само някои отделни лаконически бележки в руски и сръбски летописи. Едва преди три години руският архимандрит Леонид откри похвалното слово на патриарха Евтимий, съставено от съвременника Григорий Цамблак от Търново, което, въпреки голямата си натруфеност, е извънредно ценен извор26.

През пролетта 1393 г. Баязид събрал азиатските си войски, преминал през Хелеспонт и ги съединил тука със западните си войски; между тях вероятно са били някои християнски владетели от Македо­ния. Той поверил главното командуване на своя син Челеби27 и му заповядал да тръгне към Търново. Неочаквано градът бива обкръжен от вси страни. Турците заплашили гражданите с пожар и смърт, ако не се предадат. При все това Търново било превзето само с атака и то след тримесечна обсада, откъм сегашния Хисар28, на 17 юли 1393г.29. „Веднага, покъртително описва Цамблак, изгониха от църквите свещениците, а на тяхно место поставиха безсрамни хора; в ръцете на чужденците попадна кивотът на Завета, а тайнствата хвърлиха на кучетата“. Патриаршата църква Възнесение Христово била преобърната в джамия; останалите пък църкви претърпели същата участ, или били обърнати на бани и конюшни. Мощите на светците били изхвърлени и изгорени. Всички дворци и черкви на Трапезица били опожарени и срутени до основи. Същата участ постигнала и царските дворци на Царевец, обаче стените и кулите им стърчали чак до XVII век.

В отсъствието на цар Шишман, който се мъчел да се противо­постави на турците на друго место, главното лице в града бил Евтимий. Мъжествено тръгнал той сам към стана на турците, за да смекчи гнева на повелителя на варварите. Когато Баязидовият син видял патриарха да се приближава към него неустрашим и с такова спокой­ствие, като че ли всички ужаси от войната са били само стенни изобра­жения, той станал, любезно го посрещнал, предложил му да седне, изслушал молбите му, обаче изпълнил много малко от обещанията си. Изгонен от патриаршеския си дом на Царевец, Евтимий се пренесъл в цър­квата под височината, която църква била посветена „на име Връховних“ (т. е. на апостолите Петър и Павел, сега съборна църква), и се стараел да ободрява гражданите с благи думи и утехи.

Градският комендант, когото Челеби оставил, „произвел буря, още по-силна и по-ужасна от първата, само при спомена за която езикът се свива и тръпки побиват цялото тяло“. С коварство се отървал той от храбрите и войнствени българи, защото знаел добре, че само мъртвите ще са безопасни за него и ще го оставят на мира. Той свикал в черква всички видни граждани и боляри под предлог, че иска да се съветва с тях за някакви общи работи. Когато те, без нищо до подозират, се събрали, почнало се предателско клане. Ни стар, ни млад не бил поща­дени, пък и никой не молил за милост. Загинали всички — всичко 110 мъченици. Целият под на черквата бил залян с кръв, а труповете били изхвърлени за храна на птиците небесни30.

Евтимий бил затворен в тъмница. Пашата заповядал да му снемат духовните одежди, да го отведат „над стѣну града“ и там публично да го обезглавят, та всички да видят смъртта на неустрашимия църковен пастир. Почтеният Старец вече навел главата си, но изведнъж (както разказва преданието), по чудо някакво, ръката на палача останала неподвижна във въздуха, ужас обзел пашата и всички турци, и те осво­бодили Евтимий.

По-късно била получена заповед от Баязид, всички търновци от по-видни родове, по-богати и по-красиви, да бъдат изселени на изток. Тогава именно изпратили на заточение в Тракия и Евтимий. Патриархът напуснал Търново, окръжен от своите изгонени съграждани и, опирайки се на своя жезъл, горчиво оплаквал съдбата на отечеството си. Глед­ката била такава, че дори и камъните биха заплакали. Бащи с децата си, братя със сестрите си се прощавали завинаги. Оттатък Балкана турците, които съпровождали това тъжно шествие, заповядали на Евтимий да се отдели. Всички изгнанници паднали на колене около патриарха, целували му ръцете, наричали го свой баща, а жените слагали пред него децата си. Щастливи били тия, които сполучвали да допрат устните си до края на одеждата му; някои скубели тревата на местото, гдето той стоял, а останалите, които били по-далеч от него, горчиво плачейки, получавали последните му благословии. Евтимий ги съветвал да останат верни на хри­стиянството, навел колене заедно с тях и се помолил; след това ста­нал и ги благословил за последен път. Когато някои завикали: „Кому ни оставяш, добрий ни пастирю ?“ той им отговорил: „на пресветата Троица нинѣ и во вѣки“, и турците го отвели. Изгнанниците от метрополията на асеновци изчезнали безследно във вътрешността на Мала Азия; загинали са, вероятно, под мечовете на Тимуровите диви орди, които пре­върнали половината Азия в пустиня. Евтимий доживял последните си дни в „Македония“, т. е. в Тракия, гдето по градове и по села, в къщи и на открито, без епир проповядвал, предпазвал народа от мохамеданство и го поучвал в нравствен живот. Парите, които щедро му давали боляри и болярки, той ги раздавал на бедните; евангелието било единственото негово съкровище. Този последен търновски патриарх умрял на заточение и бил причислен към националните светци на своя народ.

Останалите в Търново жители по неволя били свидетели и зрители на ужасното, в истинския смисъл на думата „пълно опустошение на града“. Турски колонисти заели Царевец, който от тогава именно бил наречен Хисар, та от там да държат в страх и трепет гражданството. Евтимиевите ученици се разпръснали по Русия и Сърбия и разнесли там българските книги, също тъй, както и гръцките учени, след падането на Цариград, обогатиха запада със старите класици. Та нали България още много отдавна е била центърът, гдето гръцката култура се е прера­ботвала и приспособявала за славяните. Мнозина търновци, особено боляри, приели мохамеданството. Прочутата отдавна лавра Св. 40 Мъченици, създа­ние на Асен II, силно пострадала при борбата, била преобърната в джа­мия; християни и мохамедани още и досега вярват, че в предвечерието на 9 март (Св. 40 Мъченици) в нея стават чудеса. Минарето й много често се срутвало и най-после неотдавна открили, че причина затова са намиращите се под него гробове на царе и национални светии31. С превземането на Търново и със заточването на патриарха Евтимий била унищожена българ­ската национална църква. Още през август 1394 г. цариградският патри­арх определил молдавският митрополит (τής Μαυροβλαχίας) да извършва епископските треби в Търново, където той дошъл още на след­ната година32. В 1402 г. Търново си има вече свой отделен митрополит, подчинен на византийския патриарх. И така държавата подпаднала под властта на турци, а църквата — на гърци.

Това е всичкото, което можахме да издирим за падането на Тър­ново. Участта на последния цар Иван Шишман III все още е покрита с приказен мрак. Местни известия няма. Турците разказват, че когато Али отново обсадил Шишман в Никопол, последният в отчаянието си се покрил със саван и молел да бъде пощаден. Турците го хвър­лили в една пловдивска тъмница и там, според разказите на едни, той бил убит, а според други, бил оставен жив33. Шилтбергер, много близък по време свидетел, разказва, че херцогът на средна Бъл­гария, наречен Шусманес, бил взет в плен заедно със сина си от Баязид; „бащата умрял в тъмница“. Също и руски някои летописи говорят за плен, а ромънската хроника казва накъсо: „И плени Баязид Шишман, българския господар, и го умъртви в 6903 г. Тогава турци превзеха цялата земя на българите“34. Синът на Шишман — Алексан­дър, за да си спаси живота, приел мохамеданството и бил назначен за управител на Самсун в Мала Азия.

Друго разказват българските предания. Според тях последният цар умрял от геройска смърт на бойното поле. И досега още се пее старинната прекрасна песен:

„От как се е, мила моя майко ле, зора зазорила,
От тогаз е, мила моя майко ле, войска провървяла,
Кон до коня, мила моя майко ле, юнак до юнака;
Сабите им, мила моя майко ле, както ясно слънце,
Огън святка, мила моя майко ле, през гора зелена,
Войвода им, мила моя майко ле, сам цар Иван Шишман,
Отговаря, мила моя майко ле, сам цар Иван Шишман;
Боже силни, мила моя майко ле, Боже създателю.
Помогни ни, мила моя майко ле, сила и юнаштво!
Бой щем да се бием, мила моя майко ле, на софийско поле,
Кръв ще леем, мила моя майко ле, за Христово име,
Ще прославим, мила моя майко ле, християнска вяра“.

Това е само един откъслек, началото на песента. Издателите й, братя Миладинови, дават следното съдържание на преданието, разказ­вано в Самоков за това последно сражение на цар Шишман35: турците се спрели при Костенец близо до изворите на Марица, а българите — при Самоков около извора, наречен Сефер чешмеси баир („планински извор на бойното поле“). Шишман седем пъти бил раняван на онова место, на което сега на ¼  час от Самоков извират седем извора. Тежко ранен, той отстъпил в крепостта, развалините на която и днес се виждат, и там умрял; една грамада от камъни, на шест лакти дължина — е неговият гроб. Турците наричат това место Кусум-Ефенди, т. е. св. Димитър, почитат гроба като светиня и, без да се боят от стръмния път, всеки петък го посещават. Понеже битката станала на Димитров ден (26. X. ст. ст. — 8. XI. н. ст.), то турците вярват, че този светец им помогнал да победят.

Тук имаме едно ясно предание, свързано с определена местност. То не е единствено. Равнината, която се простира пред входа в Момина Клисура по течението на Марица се нарича от селяните Костено поле, поради многото сражения, които са станали там между българи и византийци, а по късно между цар Иван Шишман и турците ; тук наистина много често и в голям брой се изравят човешки кости. Недалеч от там, около Петрич, на една стръмна височина над р. Тополница, посочват на крепостта Шишманца, гдето, както разправят, Шишман оказал такава съпротива на турците, че цялата река се обагрила от кръв36. Също и по Балканските върхове, напр. в Твърдишката пла­нина, между Сливен и Казанлък, се виждат развалините на построения уж от цар Шишман Шишкин град, гдето Шишман бил водил исполинска борба с османлиите и, според преданието, те оставили убити тук до 10,000 еничари37.

Повечето от тия предания са свързани с околностите на самоковските и ихтимански клисури. Грешка бихме направили, ако приемем, че в тия предания няма никакво историческо съдържание; нали и народните пре­дания имат също свое основание. Нека добавим още, че и в самия Царственик. Съставен в 1762 г. от българския патриот Паисий, родом из околностите на Самоков, въз основа на оскъдни документи, но на богати предания, се споменава за същото това сражение. В Царственика четем, че докато траяла обсадата на Търново, цар Шишман се промъкнал с болярите си и с войска в София, гдето срещнал сподвижниците си от Никопол, Свищов, Плевен и Дръстър. Той скрил съкровищата си в един добре защитен с окоп и с вода манастир на р. Искър и се борил с турците още седем години, докато българите успели да убият в Костенец „Узун-Мусулмана“ през време на раздора между Баязидовите синове; разправят, че тогава султан Муса, за да си отмъсти, нападнал Шишман при Самоков и го убил в боя: синът пък на царя — Владислав — избягал в Бдин при Срацимир 38.

Това бягството на Шишмановия син съвсем не е измислица. То се потвърждава и от грамотата на крал Сигизмунд, с която той дава като дар на Фружин, сина на покойния Шишман, българския цар, едно владение в Темешския комитат за проявената от него храброст в щастливи и в нещастни походи на маджари срещу турци и срещу други врагове на държавата39.

Споменът за царуването на цар Иван Шишман се запазил до началото на XVI век. В мирния договор между Людвиг крал чехски и маджарски и султана Селим от 1 април 1519 г. наред със сръб­ските и с босненските крепости са изброени и: Флорентин (при устието на Тимок), Бдин (Бодон) заедно с цялата област, по-нататък „terra cesaris Sysman“ с Оряхово, Никопол и Гюргево, освен това долните области с Дръстър, Хърсово и Килия40.

Падането на България възбудило големи страхове в Маджарско. На Великден 1394 г. всички маджарски знатни се събрали Буда за обсъждане на отбранителни мерки против турците41. Сигизмунд изпратил пратеници при Баязид, които да го упрекнат затуй, че той е завладял България, макар тя да принадлежала на маджарската корона. Баязид посочил на посланиците окаченото по стените оръжие и казал: „Върнете се при госпо­даря си и му кажете, че правата ми върху България почиват на оръжието, което видяхте тук“42.

Живо почувствувала Баязидовата победа и Византия. За това допринесъл още един факт. Всички християнски васали, подвластни на вели­колепния двор на султана в Серес, а именно император Мануил византийски, деспот Теодор Морейски, Стефан Лазаревич, Кон­стантин Македонски и др., се събрали и, разсърдени от дивото и заповедническо отношение на султана, решили никога вече да не стъпват в Портата. За да се заякчи съюзът им, Константин дал дъщеря си Елена на императора Мануил. Турците обаче узнали за този техен безсилен заговор и почнали по-силно, отколкото преди, да притесняват Византия43.

Завладяването на България трябвало да се закрепи с поход про­тив Мирчо. През есента на 1394 г. Баязид минал Дунава; с него били, макар и против волята си, Стефан Лазаревич, Константин и Крали Марко. На 10 октомври Мирчо, на полето, наречено „на Ровини“, нанесъл такова поражение турците, че облаци от стрели затъмнили небето. Много паши и воеводи паднали в този ден, а между тях и историческият Марко и с него и Константин. Според разказа на един съвременник, Марко казал преди сражението на Константин: „моля Бога само да помогне на християните, а аз сам да падна в тази битка". Обаче, според народните предания, той не умрял; разказват, че той чака в една пещера деня, когато отново ще види слънче­вата светлина. Баязид след срамно бягство бил принуден да сключи мир с Мирчо44.

Крал Сигизмунд изпратил в началото на 1395 г. пратеници в Ита­лия и Франция да моли за помощ срещу турците, сключил след това съюз с Мирчо в Кронщадт и задължил Молдавия да му плаща данък. През лятото със своите маджари и с няколко стотин французи той обсадил Малкия Никопол на Дунава (Турну Магурели, срещу Големия Никопол на българския бряг), превзел го с пристъп, главно с помощта на хърватите, и оставил там гарнизон. На връщане в Тран­силвания той трябвало да води бой, за да си пробие път през Карпатските проходи, които били заети от ромънски стрелци, защото Мирчо искал чрез промяна на политиката си да се запази от гнева на султана45.

В 1396 г. Сигизмунд тръгнал на изток начело на отбор войска, в състава на която имало много западни рицари, особено французи. В юни той се надявал да влезе в Цариград. Първа съпротива те срещнали в Бдин, гдето още бил цар Срацимир, но с турски гар­низон46. На следния ден, когато френските рицари се готвели за атака, царят се предал с Бдин и с цялата си земя на Сигизмунда. Предал също и всички турци, които се намирали в крепостта. По-голяма съпро­тива срещнал кралят в защитеното с дълбоки ровове Оряхово47. Обаче и тук българският гарнизон капитулирал, и също предал всички турци. Християните били пуснати на свобода, а турците изклани. Пред Големия Никопол (сега крепост Никопол) пристигнали и идещите през Влахия отряди и сам княз Мирчо; силата на съединените войски достиг­нала до 60,000 души. Големият Никопол се удържал 15 дни, до­като пристигнал от Търново и Баязид. На 28 септември плам­нал голям бой на югоизток в равнината, между лъкатушната долина на Осъм и дунавските блата, на разстояние само около две мили от крепостта. След жестока борба битката завършила с пълна гибел за християнската войска. В турските редове се отличил сръбският княз Стефан Лазаревич. При бягството много рицари и войници се издавили в Дунава. Сигизмунд едва се спасил, като избягал на един малък кораб към устието на Ду­нав, а от там след дълго морско пътуване се върнал в отече­ството си през Цариград и Рагуза. На другия ден Баязид заповядал варварски да избият пред шатрата му повече от 3,000 пленници, а само най-благородните рицари, за които се надявали да получат откуп, изпратили в Азия. В числото на пощадените от султана пленници бил и цар Срацимир („Herr Hanns von Bodetn“ според Шилтбергер)48.

За участта на Срацимир свидетелствува една къса бележка у сръбските летописи49: „В 6906 г. (1398) цар Баязид изведе цар Срацимир от Бдин“. Срацимировият син и съуправител50 Константин избягал в Маджарско, а след това в Сърбия, гдето и умрял в Белград на 16 септември 1422 г., оплакван от Стефан Лазаревич като роден брат50.

След падането на Бдин цяла България от Варна до Тимок била вече подчинена на азиатските варвари. Много от градовете били разрушени, на други били дадени турски привилегии. Болярите се задържали още дъл­го време, главно като приемали мохамеданството. Селата страшно запустели, защото турците превръщали цели области в пустини и навсякъде опожа­рявали църкви и манастири. Рилският манастир, уединен всред високите планини, няколко години стоял напустнат. Жителите на равнините бягали по планините и там основавали нови градове. Много народ, заедно с боляри и духовенство, избягал във Влашко, Маджарско и Сърбия. Доста много българи, особено богомили, се потурчили до завоеванието, или по- късно и особено много край Ловеч, околностите на който и сега още са населени от тъй наречените помаци, т. е. българи-мохамедани.



1 Вж. Рачки, Pokret nа slavenkom jugu koncem XIV i početkom XV stolječa, Rad, II, HI, IV — отличен труд.

2 Сръбска хроника, Шафзрик, Pam,, 72. Chalcocondylas у Stritter, 885.

3 Acta patr. I, 551.

4 Грамота у Шафарик, Pamatky, 2 изд. 105—108: „якоже прiдоша люди монастырѣ того въ земѧ царства ми, в Средецъ.“

5 Брахилогичните бележки в ром. хроника у Григорович („В това време се случи, че Шишман, българският господар, уби воеводата Дан, господаря на ромънитѣ“) и в две ромънски хроники у Roesler Rom. Stud., 290. Родословието на влашките князе според Мирчовия хрисовул (Венелин, Влах. грам. №2) е следното:

                  Александър              _

Владислав              Иван Радул              _

                       Иван Дан       Иван Мирчо

6 Голубинсiй, 363.

7 Според турски известия в Memoires de Pacad. des inscr, VII (1827), 327—334 (Yanouka ban).

8 Hahn, Reise durch die Gebiete des Drin etc., 317. Hopf, 43. Според сръбските хроники (Шафарик, Pam. 61) Вълкашин имал трима синове: Марко, Димитрий и Ан­дрей. Според Hopf (85) 475 Димитър се потурчил.

9 Сръбските хроники (Шафарик, Pam., 74) отнасят падането на Ниш в 1386 год. Годината 1375 в турските извори (Zinkeisen I 230) дори по топографски причини е съмнителна, защото турците едва ли биха могли да се задържат в Ниш, без да владeят София.

10 Сръбските хроники, ib. Zinkeisen I, 250.

11 Leonclavius, Hist. Musulmanae Turcorum I. XVIII, Francofurti, 1591, p. 265.

12 Hopf (Ersch-Gruber, Bd. 86) 49.

13 Сеадеддин (Zinkeisen 1, 252—255) говори за пълно покорение на страната, което е погрeшно. Съвсем друго изложение ни дава Leonclavius, 268—276.·

14 Rcta patr. II, 28, 161, Дринов, Исторически преглед на Българ. църква, 120. Zachariae von Ungenthal, Beitr. zur Gesch. der bulg. Kirche, 33.

15 За косовската битка, Рачки op. cit Rad III, 91, Zinkeisen I, 256 и статията „Косово поле“ на Иос. Перволф, проф. във варшавския унив., в чешката енциклопе­дия „Slovnik NauCny" (Praha 1861—1873, 11 т.)

16 Roesler, Rom. Stud. 312.

17 Zinkeisen I, 290.

18 Грамота от 1396 r. Гласник 24, 277. Монашеските републики в Атон и Патмос през време на тези нападения били пощадени от всички партии.

19 Monumenta serb, 215, 222.

20 Zinkeisen I, 380 и сл.

21 Zinkeisen I, 272. Рачки в Rad. Ill, 108, 125,

22 Zinkeisen I, 284.

23 Баязид казал веднъж на Стефана Лазаревич (чиято биография е съста­вена от Константин Философ, Гласник, 42, 268): „Кой владетел, който се е подчинил веднъж на маджарите, си е възобновявал властта? И споменал именно българските царе и др.“

24 Roesler, Rom. Stud. 307: „Нямаме никакви сведения някой да е вземал титлата владетел на Добруджа и Силистра“. Не се съмнявам, че това е останало като наслед­ство след Иванко, който изчезва безследно в историята. В Мирчовата грамота от 1387 г. (Венелин, стр. 9) такава титла още няма. Engel, Geschichte von Bulgarien, пише (465), без да посочва извора; „Свищов, Видин и др. места, заети от влашкия воевода (тогава Миркса, син на Владислав), продължавали да се съпротивляват“ (1392)

25 В Христа Бога благовернiй и христолюбивый и самодержавный Iоанн Мирча великiй воевода и господин, милосiж божiж и божiем дарованiем обладוежщу ми и господствуiжщуми въсей земи Унгровлахiйской и Запланинским странамъ и оба пола по въсему Подунавю, даже до великаго морѣ, и Дръстру граду владалец, Венелин, стр. 18, ср. също 22.

26 Напечатано в Гласник, 31 (1871), 248—292.

27 Амуратов сынъ Челюбiй. (Руски лѣтоп.). Цамблак споменува само за „вар­варския цар“. Сам Баязид е взел участие в боя през пролетта на 1393 г. в Азия при Кастамуни (Zinkeisen I, 354).

28 Раковски, Асен 126, по предание.

29 В сръбските летописи. Шафарик, Pam. 74: „В лѣто 6901 npieшe Тоурци Трьновь iюла 31". Руск. летоп. (Никон IV, 252): (1393) „того-же лѣта Амуратов сынъ Челюбiй Амиря турскiи взя землю болгарскую и градъ ихъ славный Терновъ, и царя их и патрiарха и митрополиты и епископы ихъ плѣни, а мощи святых пожже и соборную церковь въ мизгить прѣтвори“. У съвременика Иоасафа, митр. бдински (Гласник 31, 253) 6902 г. (1394) инд. 3, но въ тази година се пада инд. 2 (ср. Голубинскiй 222).

30 Не само Цамблак, но също тъй и едно търновско предание (Раковски, Асен III) разказва за това кръвопролитие, но пренася действието на Марно поле, извън града, гдето уж били изменически заклани на един пир всички по-видни граждани.

31 Даскалов (вж. стр. 101, заб. 13).

32 Acta patr. II, 223, 241, 570.

33 Zinkeisen I, 284. Тук син му е наречен също Шишман, но на стр. 453 съвсем правилно Александър.

34 Schiltberger ed. cit. 65. Рум. хрон. у Григорович. с. 6903 г. = 1 септ. 1394 г. до 31 авг. 1395 г. „Ши принсе пре Шоушмань домноул Шкѣилорь дел’тъе ани SЦГ. Атоунче лоуарж Тоурчi цара Шкѣилорь коу тотоуль“.

35 К. и Д. Мипадинови, Бълг. народни песни 78.

36 Захариев, 53, 79.

37 Записки на Панайот Хитов 149.

38 Царственик на Паисий, излязъл значително преработен в Буда в 1844 г. В сп. „Общъ трудъ“ (Болград 1868) III са дадени 22 стари коледарски песни, в това число под № 6 и свещенишката: „Смрть на цара Шишман бея“. В нея се разказва: Черно море и бял Дунав се развълнували и изхвърлили бял манастир. Калугерите се изповядали, а игуменът записвал. Последният грешник разказал, че той бил верен Шишманов слуга; но веднъж, като минавали покрай един извор, той отказал да даде вода на царя и му отрязал русата глава с побелялата брада. След това вълнението пак се прекратило.

39 Фрушин, Фрусин. Engel 465 (без годината),

40 Theiner, Mon. Hung, il, 624.

41 Рачки, Rad III, 147.

42 За това събитие разказват едно и също, както маджаринът Туроч, така и гъркът Францес. Zinkeisen I, 286.

43 Zinkeisen I, 281. Hopf, 57.

44 Константин, Живот на деспота Стефан Лазаревич, съст. в 1431 г. (Глас­ник 42, 269). Денят на битката (10 окт. 6903) е даден в сръбския летоп., Шафарик, Pam. 74. Подробни сведения, но без годината и местото, има и в ром. хро­ника у Григорович.

45 Рачки, Pokret etc., Rad IV. 1—3.

46 Schiltberger 52; ,,ein statt, genannt Pudem, die ist ein hoptstat in tier Pulgery. Do kam der Herr des landes und der slati und gab sich in die gnad des kunigs“. Me- моарите на маршал Boucicaut (Michaud et Poujoulat, Nouvelle collection II, p. 237): Je seigneur du pays, lequel estoit chrestien grec et par force avoit est6 mis en la subjection des Turcs".

47 У Boucicaut Raco, в грамотата на Сигизмунда (Fejer IX. 4. 56). Orchow погрешно е взет за Оршова.

48 Проф. Брун (Путеш. Шилтбергера, Зап. Новоросс. универс. 1) и по неговия пример и Thomas (Sitz. Ber. der Munch, flkad., 1869 II, 271), както и аз в пър­вото издание на Бълг. История, сме пренесли битката при развалините на римския Никопол ad Haemum, запазен и до днес при селото Никюп при вливането на Росица в Янтра. Обаче, стълбът „Дикилиташ“, който се смяташе като паметник на султановата победа, е поставен още от римляните, и сръбският летописец, според когото битката била „на рѣцѣ Росите у Никополю", е смесил (както изтъква сега г. Брун) едва ли не рекичката Лосита, вливаща се в Осъм недалеч от дунавския Никопол, с далечната Росица. Че под Големи Никопол трябва да се подразбира днешният град със същото име, че Малки Никопол съвпада с разпо­ложения срещу Никопол Турну Магурели и че битката е станала при първия град, сега всичко това е вече доказано, след като се проучиха местата от Каниц, Donau-Bulgarien II, cap. IV и VIII. Ср. Брун, Нѣкоторьiя историч. сообр. и пр., „Ж. М. Нар. Просв.“ CXCIII, отд. 2, стр, 71 — 73.

49 Шафарик, Pam. 74. В Григоровичовата ромънска хроника свидетелството, че уж „Срацимир императулъ“ станал турски васал едва след битката при Никопол, е погрeшно.

50 „Младый цар" у Иоасафа, митр. бдински. Голубинскiй 224.

51 Константин, Живот на Стефана Лазаревич 424. Денят е даден в сръб. летоп. (Шафарик, Pam. 76).

Съдържание: