Васил Златарски – „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ III

Събитията на Балканския полуостров преди и след клокотнишкия бой

От самото начало на царуването си Иван Асен II (1218—1241) трябвало да поведе миролюбива политика със съседите си, защото такава му се налагала както от самото вътрешно положение на държавата след бурното и злополучно управление на цар Борил, тъй и от бързо развиващите се събития на Балканския полуостров. За съжаление, ние нищо не знаем за вътрешната дейност на тоя знаменит български цар не само в началото на царуването му, но и по-сетне; нещо повече ни е известно за външните му отно­шения, насочвани според промените, които тогава ставали в съседните държави и преди всичко в латинската империя.

След смъртта на втория латински император Хенрих (1216 г.), брата на Балдуин I Фландърски, работите на импе­рията тръгнали твърде лошо, защото франкските барони дълго време не могли да намерят достоен приемник на тоя даровит и енергичен император. На първо време за регент-управител с титла севастократор бил избран проявилият се като добър държавник Конон Бетюн, докато намерят подходно лице за император. Отначало се мислело за маджарския крал Андрея II (1204—1235), едно, поради роднинството му с първите латински императори (той бил женен за сестриницата на Хенрих), и, друго, поради близостта на държавата му и рицарския му дух, но на тая комбинация се противопоставил папа Хонорий III (1216—1227), защото Андрей II му бил обещал да предприеме кръстоносен поход против неверните. Тогава в началото на 1217 год. латинската корона била предложена на граф Петър Куртене Оксерски, внук на Людовик Дебели и зет (по сестра) на първите двама латински императори, който, като французин, повече се допадал на франкските барони. Той приел предложението и в м. май 1217 год. изпратил от Бриндизи по море жена си Йоланта в Цариград, а сам с помощта на венецианската флота преминал с голяма рицарска войска в Епир с цел да завладее в полза на Венеция гр. Драч, който тогава влизал в епирския деспотат. Но нападението на Драч излязло не­сполучливо. Когато Петър минавал през албанските пла­нини и Македония, за да продължи пътя си за столицата, цялата му войска била изтребена от коварната хитрост и силата на епирския деспот Теодор Комнин; сам Петър Куртене попаднал в плен и станал жертва на меча. То­гава управлението на империята поела императрица Иоланта, която под умното ръководство и уместните разпоредби на Конон Бетюн, успяла да подобри междудържавното поло­жение на латинската империя чрез политически бракове на едната си дъщеря Агнеса с ахейския княз Вилхелм, сина и наследника на Жуфроа Вилардуена, а другата — Мария с никейския император Теодор I Ласкарис (1204—1222) (който се бе развел в това време с втората си жена-арменка), чрез което била обезпечена безопасност откъм Никея. Не по-малко важна за латинската датерия била и женитбата на българския цар Иван Асен II с дъщерята на маджарския крал Андрея II. Тоя брак станал при следните обстоя­телства.

През август 1217 год. Андрей II предприел обещания на папата кръстоносен поход за освобождението на гроба Господен. Но тоя поход не бил сполучлив: няколкото безуспешни действия, а особено тревожните известия от Маджарско принудили Андрея II да се върне по-скоро в дър­жавата си (1218 год.). Той потеглил по сухо през Антиохия, Витиния, Никея и земите на латинската империя, но когато стигнал на българската граница, според думите на архидякон Тома, той „бил задържан от българския цар Асен и бил допуснат да мине през България, само след като той напълно го осигурил, че ще му даде дъщеря си за жена“. Андрей II устоял на думата си, защото в началото на следната 1219 год. той вече правил постъпки пред папа Хонория III да благослови брака на дъщеря му Анна с бъл­гарския цар Ив. Асен II. Самият брак обаче се състоял едва в началото на 1221 година. Дали работата наистина е била така, както ни я представя архидякон Тома, не може да се провери по липса на други известия; но от думите му, както и по други данни, че тоя брак на Иван Асен II бил съпроводен с някакви териториални промени между България и Маджарско, остава вън от всяко съмнение, че в случая българският цар искал да използува стесненото положение на маджарския крал, за да си възвърне северозападните български области — Браничевската и Белградската, които били отстъпени на маджарите от цар Борил като награда, загдето те усмирили българското въстание във Видин­ско (1211 год.). От друга пък страна, като се вземе под вни­мание, че тъкмо в това време (1218 год.) императрица Иоланта се бе заловила да подобри положението на империята чрез политически бракове, налага се по-скоро да се приеме, че идеята за брака на българския цар с дъщерята на маджарския крал е излязла от средата на франкските политически кръгове в Цариград, за да осигурят империята с безопасност и откъм България; с други думи, на Иван Асен II, който, за да пропусне Андрея II през държавата си му поставил като условие връщането на означените области, било предложено да се ожени за дъщерята на маджарския крал срещу отстъп­ката на исканите от него области, и в това, според нас, се заключава оная пълна гаранция, която тъй настойчиво искал Иван Асен II от Андрея II, че предлаганият брак непременно ще се състои. Че тоя брак се намирал във връзка с работите на латинската империя, показва и това обстоятелство, че той се състоял едва в началото на 1221 год., т. е. тъкмо тогава, когато епирският деспот, както ще видим, почнал да става особено опасен за латинците; иначе, ако Иван Асен II е настоявал тъй силно, щото Андрей II да му даде дъщеря си за жена, както ни съобщава архидякон Тома, то той не би допуснал да се отлага тъй дълго самият акт; най-сетне не подлежи на никакво съмнение, че и папа Хонорий III се е съгласил да разреши тоя брак само предвид на това, че той е бил полезен и дори необходим за спасението на папското детище — латинската империя.

Но за голямо нещастие, императрица Иоланта умряла още в 1219 год., и бароните избрали за император по-малкия й син, Роберт Куртене, след като брат му Филип, маркграф намюрски, се отказал да приеме латинската корона. От Франция през Германия, Маджарско и България Роберт пристигнал в Цариград в края на лятото 1221 год., гдето той продължил приятелските отношения с Теодор I Ла­скарис и дори се сгодил за най-малката му дъщеря Евдокия. Още по-важно било това, че венецианският подеста в Цари­град, Яков Тиеполо, въз основа на по-раншните преговори, в 1219 год. сключил с Т. Ласкарис мир за пет години и търговски договор, който освобождавал венецианците от мита и в никейската империя и им давал разни други прав­дини. Но, ако от страна на северния и източния си съсед латинците успяли да отклонят всяка опасност, то на западните граници на латинската империя се готвело страшно на­падение откъм епирския деспот Теодор Ангел-Дука-Комнин.

Теодор Комнин (1214—1230), човек несъмнено даровит и енергичен, почнал с това, че след като разширил и закрепил властта си в югозападните български земи, както видяхме, още в края на размирното царуване на Борил, влязъл най-първо в приятелски отношения със сръбския владетел, като оженил брата си Мануил за една от сестрите на великия жупан Стефан. След това той обърнал погледа си към латинските владения на полуострова и си задал задача да изгони латинците от Цариград и да седне на престола на източните — византийските императори. Но понеже се боял от общото негодуване и раздразнение, предизвикани на европейския запад от жестоката му и вероломна постъпка с латинския император, Петър Куртене, той се обявил за покорен син на римската църква. Обаче, докато папата го учил как да заглади престъплението и да докаже искреността на обръщането си чрез примирение с император Роберт Куртене, Теодор Комнин от 1221 год. почнал да напада солунското кралство и в 1222 год. сполучил да завладее и самия Солун, втория град в латинската империя и столица на първия по обширност и значение лен на феодалната им­перия. С присъединението земите на солунското кралство към епирския деспотат Теодор Комнин вече се считал равен не само на латинския император, но и на никейския, владенията на когото по големина значително отстъпвали на Теодоровите. Поради това той се почувствувал в пълно право да се короняса с императорски венец, който той получил не от папата, към когото би трябвало да се обърне след изявлението на своята покорност към римския престол, и не от солунския митрополит, който би трябвало и по право, и по местожителство да изпълни желанието му, но отказал, защото чрез това той би нарушил правата на цариградския патриарх и на другия, вече венчан от послед­ния император, т. е. никейския, а от автокефалния архиепископ на Охрид и на цяла България, знаменития Димитър Хоматиан и със съгласието на ромейските епископи от владенията на Теодор Комнин, които така също се отказали да признават цариградския патриарх в Никея за свой свещеноначалник (1223 г.).

Тая смела постъпка на епирския деспот обърнала вниманието на всички господари, чиито интереси били свързани със съдбата на латинската империя, и преди всичко на другияпредставител на гърцизма — никейския император, умния и предпазлив Иван Дука Ватаци (1222—1254), зет и приемник на Теодор I Ласкарис. Иван Ватаци искал да изпол­зува големите успехи, направени от неговия предшественик за разширение и засилване на никейската империя в Мала Азия, за да съкруши същотака империята на латинците. И наистина, в 1224 год. се мислило, че настанал вече последният час на романската империя, защото тя се намирала между двама силни неприятели: от европейска страна — смелият и хитър Теодор Комнин, а от азиатска — тактичният и енергичен Иван Ватаци. Император Роберт и бароните му се опитвали да окажат отпор и на двамата тия опасни противници. Най-първо те се обърнали към Теодор Комнин, като искали да спрат победоносното движение на епирците към столицата на империята. От Цариград бил изпратен един латински отред да завземе намиращата се във владенията на Т. Комнина важна крепост Сяр, която била обсадена. Едновременно латинците открили дей­ствия и против никейците. Под влиянието на двамата братя на Т. Ласкариса — севастократори Алексий и Исаак, които враждували с Иван Ватаци за власт и преминали към франките, след изтичането на примирието с Никея, сключено още от Теодор I Ласкарис, латинците почнали война про­тив Иван Ватаци, който собствено това и чакал. В даде­ното при Пиманин сражение в Мала Азия латинците били съвсем разбити, и двамата Ласкарисовци били взети в плен и ослепени. Не по-добре се свършил и походът против Сяр. Обсадителите на тая крепост, щом се научили за поражението на своите в Мала Азия, веднага снели обсадата и се обърнали в бягство. Върху латинската империя след това почнали да се струпват различни злополуки от всички страни. Иван Ватаци в скоро време принудил няколко франкски градове в Мала Азия да се предадат; неговата флота накарала Родос да му плаща данък, завоевала няколко острови, принадлежащи на империята, и опустошила венецианските приморски градове на Хелеспонт (Дарданелите) и Мраморно море. Но и това не стигало: сами латинците ускорили появяването на никейците в Европа. Тъкмо в това време жителите на гр. Одрин, въодушевени от военните успехи на Иван Ватаци, се обърнали към него с просба да изпрати при тях войска и да ги освободи от властта на латинците. Наскоро след това никейска войска под командата на протостратора Исис и Иван Камица преминала Хелеспонт и през южна Тракия, без да срещне какъвто и да било отпор, се явила пред тоя важен град и го за­взела. Но в тая критическа минута латинската империя била спасена от настаналата вече открита вражда между солун­ския и никейския императори, сблъскването на които ставало неизбежно.

Прогласяването на Теодор Комнин, деспота епирски, за император, пише В. Г. Василевски, се разбирало като твърде сериозен факт: Солун, който се намирал в негови ръце, се противопоставял на Никея; нему право сочили към Цариград, като към най-близка цел на неговото честолюбие и вярна за него плячка; говорило се, мислило се и се писало, че нему предстои да влезе в Св. София и да заеме там мястото на православните ромейски императори, на което беззаконно седяли тогава чуждите латинци. Осъществението на такива мечти съвсем не се намирало вън от пределите на невъз­можното: да се завладее Цариград от Солун било много по-лесно, отколкото от Никея… Обаче в Никея била пре­несена патриаршията веднага след латинското превземане на столицата; патриархът, който продължавал да се нарича цариградски, помазвал на престола никейските господари и чрез това придавал повече законност на тяхната импера­торска титла. Патриархът се застъпвал за правата на своя помазаник, не искал да признае в същия сан солунския избраник, който бил прогласен тъкмо от гръцките епископи, и ние виждаме, как горещо се застъпват западните, т. е. европейските гърци за своя собствен герой; като представител на националните упования и стремежи бил за тях не отдалеченият Дука Батаци, а Теодор Комнин Дука Ангел (той съединявал всички тия династически титли); те сочили него­вите бляскави успехи в борбата с латинците, като явно доказателство, че именно той е избраникът божий, комуто е съдено да възстанови старата чест на империята и Славта на гръцкото племе; във всеки случай, състезанието на двамата съперници трябвало да се реши в Цариград; тоя, комуто ще принадлежи старата и едничка законна столица на православните императори, който от тях по-скоро влезе в Цариград и в Св. София, той ще има право на всеобщо признание, и, разбира се, за европейските гърци било повече от несъмнено, че техният избраник ще изпревари никейския помазаник.

„Политическият мотив неизбежно се пренасял и на църковна почва. Епирският деспот, като станал император, не искал да приема в своите владения такива епископи, които в своята епархия бяха почнали да провъзгласяват в молитвите си не само своя патриарх, който ги е ръкоположил, но и своя император, който се признавал от тоя патриарх; той изобщо се отказвал да приема епископи от източен произход, т. е. поставени в Никея от средата на малоазиатското духовенство; работата дошла до там, че от­ново откриващите се вакантни места, митрополитски и архиепископски, въпреки каноничните правила, той почнал да за­пълня без съдействието на патриарха, като се опирал на далечината и мъчнотията на пътищата; това той правел при съучастието на местната гръцка иерархия, защото епископите доста охотно изпълнявали неговите искания за ръкополагане на избраниците му. Патриархът се обръщал със своите протести към западните митрополити, които канонически били нему подчинени, и получавал понякога доста суров и остър отказ: те искали от него да признае императорската титла на Теодор (Епирски), да спохожда сам лично пренебрегнатия от него гръцки запад (европейските гръцки области), с други думи, да се откаже от изключителното си пребждване в пределите на никейската империя, от изключителния съюз с никейския император. Те му писали: „Нашият император, т. е. солунският, не може да подари другиму това, което той е спечелил със собствения си дълъг труд; многолюдните градове, заради които е пролет не малко военен пот, изхарчени били много пари и положени много военни сили, не могат да бъдат предавани на неизвестни лица, вярността на които спрямо господаря не е с нищо доказана и с нищо не е обезпечена“; при това се разбирали тъкмо епископите, които идвали от Мала Азия. По тоя начин в края на краищата работата дошла до пълен политически и църковен разрив между гръцкия изток и запад, между малоазийските и европейските гърци“, който в историята е известен под името гръцка схизма, която твърде харак­терно е изразена от животописателя на св. Сава, Теодосия, със следните думи:

Но, изстъпвайки като съперник на никейския импера­тор и в политическо, и в църковно отношение, Теодор Комнин не е могъл да не държи сметка за поведението на българския цар, за когото прогласяването му за император и коронясването му в Солун е имало не по-малко враждебен характер и спрямо българските стремежи. „Задачата на първите Асеневци, които следва ли държавната политика на бъл­гарските царе от първото царство, пише В. Г. Василевски, се заключавала, от една страна, в освобождението на бъл­гарските земи в Македония било от византийска власт , било от латинска, и обединението на всички българи, разсеяни по Балканския полуостров и в значително количество живеещи тогава в гръцките епархии, подчинени на Охрид­ската архиепископия, а, от друга, — в примирението съсъс своето господство така същои на гръцкото племе, което живеело в места, влизащи в пределите на възобновената българска държава, както те се определяли от тогавашното положение на политическите работи… Вече по-рано някои градове, които принадлежали по-рано на българските господари, в числото им Охрид и Прилеп, попаднали в ръцете на епирския деспот; за сметка на българите вървяло и по-нататъшното разширение на солунското царство — в посока към Плов­див и Одрин. За съжаление, подробности са нам неизвестни, как е ставало това разширение, но необходимо е да се пред­полага, че при това не се е минало без неприязнени и насил­ствени постъпки от страна на Теодор. Както и да било, но изглежда, че след като достигнал до посочените граници и замислял вече поход против Одрин (който тогава се намирал в ръцете на неговия съперник), той (Теодор Комнин) не е могъл, разбира се, да действува тъй смело далеч от центъра на владенията си, преди да се осигури със съгла­сието и приятелството на Иван Асен II, защото в противен случай последният лесно би могъл да го нападне в тил и да му отнеме всяка възможност за отстъпване“. За първоначалните отношения на Теодор Комнин към Иван Асен II близкият по време византийски историк Георги Акрополит ни съобщава следното: „Като станал съсед с българите поради такова разширение на своите владения, Теодор Комнин сключил съюз с българския цар Иван Асен, който се възцари над българите след Борил, както се каза, и влязъл в роднинство с него, като оженил брата си Мануил за неговата дъщеря Мария, която била родена нему от наложница. Колкото и да е кратко това известие, и макар че Георги Акрополит не дава никакви хронологически данни, все пак няма съмнение, че тия прия­телски отношения па Теодор Комнин към Иван Асен II» скрепени с женитбата на брата му Мануил, след смъртта на жена му сръбкиня, за Мария Белослав, незаконородената дъщеря на българския цар, се отнасят към току-що изло­жения момент, именно, когато епирският деспот, или сега вече солунски император, се впущал да си пробие път към завоеванието на Цариград; не по-малко тоя съюз между двамата царе — български и солунски — е бил предизвикан и от неочакваното и твърде неприятно за двамата съюзници появяване на сцената, както видяхме, стремежите и на третия конкурент — Иван Дука Ватаци, никейския импе­ратор.

Обаче съюзът между Теодор Комнин и Иван Асен II не е могъл да бъде дълготраен, защото новите военни успехи на солунския император в борбата както с латин­ците, тъй и със своя съперник, никейския император, го на­карали да отиде твърде далеч в преследването на своите политически цели. Разривът между двата ромейски национални центра получил след 1224 год. особено остър и враждебен характер, защото интересите на двамата съперници — императори предстояло да се сблъскат. След отблъсването на латинците от Сяр Теодор Комнин усърдно и настой­чиво продължавал завоеванията си в пределите на латин­ската империя на полуострова. С помощта на своя съюзник, мелнишкия деспот Слав, той сполучил да завладее много градове в Южна Тракия, като Мосинопол, Ксанти, Грациана, и се спустнал до морския бряг при Макри и оттам на изток до долното течение на Марица, без да срещне нейде какъвто и да било отпор; после потеглил нагоре по тая река през Димотика, която го признала за император, достигнал до Одрин, който бил вече окупиран, както се каза от войските на никейския император. Но Теодор, който всякога е действувал с хитрини и лукавства, с разни при­мамливи обещания, какво ще обогати одринчани и ще ги из­дигне над другите ромеи, успял да ги склони да изгонят от града никейските войски, и сам ги изтикал от Европа зад Хелеспонт, а Одрин останал в негови ръце. Сега той още повече се приближил към целта, която го мамела, а след превземането на гр. Виза войските му проникнали до самите стени на Цариград, като навождали. голям страг на латинците.

В такова положение се намирали работите на Балканския полуостров,когато Иван Асен II решил да излезе от пасивната си дотогава политика, защото, колкото и да бил полезен за него антагонизъмът между представителите на двата ромейски национални центра, той не е могъл да гледа хладнокръвно бързите успехи на солунския император, усилването на когото би могло да застрашава и самата България. Обаче самото развитие на събитията в латинската империя го въ­вело в политическите работи на полуострова.

От настаналото толкова сгодно за латинците съперничество между Солун и Никея латинският император Роберт Куртене не можал да извлече никаква полза, защото към това време той се лишил от най-добрите си съветници — Паена Орлеански и умния държавен мъж Конон Бетюн.Той не бил в състояние нито да защити интересите на империята от външни врагове — никейците и епирците, и вътрешни — венецианците, които без всяко стеснение се закрепили на Босфора, нито да укроти своите неуместни стра­сти. Тоя неспособен и развратен император откраднал невестата на едного от своите барони. Когато бароните напад­нали императорския дворец, гдето Роберт прекарвал времето си в жалка празна изнеженост, хванали любовницата му заедно с майка й, удушили последната и обезобразили пър­вата, като й отрязали носа, той избягал в Рим. Там тоя жалък монарх се оплаквал пред папата от своите барони, които тъй неблагосклонно се отнасяли към любовните му похождения и така жестоко постъпили с последната му, възлюбена, макар че той бил дори тайно венчан с нея. Но на връщане от Рим Роберт Куртене умрял в Ахайя на 1228 год. Мястото на Роберт завзел брат му Балдуин II (1228—1261), последният латински император.

Новият император бил тогава всичко на единайсет години, а пък критичното положение на империята, особено предвид на големите завоевателни успехи на Теодор Комнин, повече, отколкото друг път, изисквало да стои при кормилото на управлението енергичен и с твърда ръка мъж-управител. Между влиятелните барони в Цариград възникнала мисъл да търсят опора у българския цар, защото той бил тогава най-мощният съсед, който би бил в съ­стояние да противостои срещу силните и властолюбиви съседи, па освен това се намирал в близко роднинство с рода Куртене (по жена си Мария (Анна) маджаркиня, дъщеря на маджарския крал Андрея II). Предложено било да сгодят малолетния император с дъщерята на българския цар, Елена, която така също се намирала в детска възраст. Иван Асен на драго сърце приел предложението, защото за него това значело господаруване в Цариград, достигане на най-заветните честолюбиви цели, във всеки случай — пълно удовлетворение на славолюбието, на което той не бил чужд. Той с голяма готовност се заловил за тоя план и, от своя страна, обещал на латинците своята помощ, за да възвърнат те своите изгубени през последните години земи; освен това той се задължавал на свои издръжки, със своя войска да отвоюва обратно цялата земя, която предшествениците на Балдуин II изгубили на запад: тук се имало предвид най-първо завоеванията на Теодор Комнин. Към това време ще трябва да отнесем мирното присъединение на Плов­дивската област към българското царство. Пловдивското херцогство, което бе възстановено в 1208 год. след голямото поражение на цар Борил при Пловдив, управлявал, както видяхме, рицарт Жирар де Стрем, роднина на бив­шия тамошен владетел Рене де Три. Колко време след това е съществувало това херцогство, остава засега неизвестно; но, ако в договора в Перуджия с Иван де-Бриен в 1229 год. то се предоставяло на наследниците на последния, „който и да го владее, ясно става, че Пловдив не се е намирал вече в ръцете на латинците; не ще никакво съмнение, че още при настъпателното движение на Теодор Комнин към Одрин латинците напуснали Пловдивската област, която Иван Асен II след сключването на съюзния и брачния договор в 1228 год. окупирал, очевидно, със съгласието на цариградското правителство. Брачният договор, според то­гавашния обичай, бил вече скрепен във  взаимна клетва.

Това събитие силно разтревожило епирския деспот, респ. солунския император. Сега за него било повече от очевидно, че Иван Асен II се изпречвал на пътя му. Една само мисъл, че той се намирал в надвечерието на своето търже­ство и победоносното си влизане в Цариград, не му давала покой и го карала да предвари всяка пречка откъм българ­ския цар. По тоя начин войната с Иван Асен за него се явявала необходима, преди да осъществи своите надежди и стремежи. Но до началото на войната се изминало повече от една година, което се обяснява с туй, че Теодор не се решавал да тръгне в поход против българите, не защото бил свързан с тях чрез сключения в 1224 год. съюзен договор, понеже той, според думите на Георги Акрополит, бил „човек горещ и непостояиен не само в царските, но и в обикновените си дела, постоянно като нарушавал клетвите и изменял на съюзниците си, а защото той търсел през това време помощ от запад. В 1229 год. той изпращал две пратеничества в Италия — през пролетта и есента на същата година — от тях начело на първото стоял зетят (по сестра) на епирския деспот, граф Матео Занте, от западен произход, а второто произвело впечатление по своето богатство на даровете, предназначени за Фридрих II Хохенщауфен. Тия сношения с германския император ясно сочат, че Теодор Комнин, след като сключил в 1228 год. примирие с наместника на латинския император за една година, се обръщал към Фридрих II с предложение за материална помощ, която той би могъл да получи от Южна Италия в момента на най-сериозните избухвания в борбата на западно-римския император с па­пата. Това обръщане намира своята подкрепа и в обстоятел­ството, че през лятото или есента на същата 1229 год. папа Григорий IX (1227—1241) заедно и наред с Фридрих II Хохенщауфен, отлъчил и предал на анатема и Теодор Комнина, и всички, които му оказват помощ и съдействие, макар и със съвети само, и всички, които му доставят оръжие и изобщо средства да пакости на латинците. Но, докол­кото може да се съди по други известия, Теодор Комнин не получил очакваната помощ от Хохенщауфен. Наистина, Георги Акрополит отбелязва, че неговата войска се състояла от ромеи и италианци, но под италианци у тоя историк често се разбират латинците, които се бяха вече закрепили в земите на Балканския полуостров,начело с венецианци и ломбардци. Както и да било, но войната на солунския император и българския цар се почнала едва през ранна пролет на 1230 год, когато се и решила съдбата на едина от двамата съперници.

От краткото известие за тая война, което ни дава Георги Акрополит, ясно се вижда, че нападател бил Теодор Ком­нин, че той действувал вероломно, като нарушил сключе­ния в 1224 год. съюзен договор. След като оставил подире си Одрин, пише съвременникът, той (Теодор) потеглил нагоре по течението на Хебр (Марица) и търсил само случай да влезе в бой с българите и намерил своята погибел. Той мислил, че българите страшно ще се изплашат от него и няма да издържат първия натиск. Ала българите и не мислили да се плашат; напротив, Иван Асен, въодушевен повечето от вероломната постъпка на Теодор, откол­кото от своите сили, като взел със себе си неголяма помощна войска от скитите (куманите) — по хиляди нямало какво да се брои у него — смело се впустнал в бой, като заповядал да покачат на знамето и писмения клетвен договор на Теодор“. Двамата неприятели се срещнали в място близо до Марица, наречено Клокотница (Κολοχοτινίτζα — Колокотница при сег. с. Семизче, на северозапад от Ха­сково, при р. Добрич). Сражението се свършило с пълно поражение на солунската войска, която била съставена от ромеи и франкски наемници. Сам Теодор Комнин попаднал в плен, а заедно с него и много негови роднини и други длъжностни и знатни лица; така същои целият му лагер станал плячка на победителите.

Клокотнишката победа спечели на българския цар палмата на военно и политическо първенство на Балканския полуостров. И наистина, цар Иван Асен II съумял да из­ползува тая победа благодарение на своя ум и такт. С пленения император той се обхождал почтително и благосклонно и само по-сетне, когато крайно изобретателният на ин­триги и безпокоен грък се опитал да предизвика някакъв смут в държавата на българския цар, Теодор Комнин бил ослепен. Към другите пленници Иван Асен II се отнасял твърде човеколюбиво; с това той преследвал по­литически разчети, но това никак не намалявало неговия авторитет и чест като владетел. Простите и не важни войници той право пущал на свобода и ги разпращал по техните градове и села с намерение да привлече на своя страна ромеите и по тоя начин да си приготви най-добър прием между населението, над което той мислел да господарува. Според думите на византийския историк, българският цар сполучил да постигне целта си: когато той потеглил напред във владенията на своя противник, градовете и селата, в които достигало известие за неговото тържество, а също и за неговата кротост, му се покорявали без кръвопролитие. Така Иван Асен II подчинил под властта си Одрин и Димотика, цялата област Волерон (между долните течения на pp. Марица и Места), Сяр, Пелагония (Битоля), Прилеп, минал през Велика Влахия в Горна Тесалия, бил в Ал­бания и завладял област та Албанон (на с.-из. от Драч, с главен град Кроя) и цялата земя до Иллирик. При това Георги Акрополит забелязва следното: Като осъществил по тоя начин по-голямата част от своите замисли и наредил по своя воля работите, той (Ив. Асен) се върнал в своите владения, като оставил само някой крепости в властта на ромеите, а повечето си покорил и поставил в тях гар­низони, воеводи и бирници·, следов., не всички владения на епирския деспот, или по-добре, на ефимерния солунски импе­ратор, били непосредно присъединени към българската дър­жава. И наистина, само Солун, Тесалия и Епир били оставени на Теодоровия брат Мануил Ангел,който след Клокотнишкото поражение избягал в Солун и се обявил за самостоен владетел, обаче Иван Асен II го удостоил само с титлата „деспот“.

След това бързо и далечно разширение на българската държава или, както се изразява съставителт на проложното житие на св. Илариона Мъгленски, от Черно или Бяло море до Адриатическо, Иван Асен II с право приел старата титла на българските господари „цар на българи и ромеи, а за спомен на победата си при Кло­котница новопостроената от него църква в Търново нарекъл в името на „Св. Четиридесет мъченици“, с помощта на които той надвил вероломния си противник, както това свидетелствува начертаният от него надпис на един от стълповете на тая църква, който гласи следното:

„В лето 6738 (=1230), 3-и индикт. Аз Иван Асен в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария цар Асен, издигнах от основа и с живопис украсих докрай пречестната тая църква в името на Светите 40 мъченици, с помощта на които в дванайсетата година от царуването си, в която година се изписваше (с живо­пис) тоя храм, излязох на война в Романия и разбих гръцката войска, а самия цар Кир (господин) Теодор Ком­нин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин и до Драч превзех, гръцка още и арбанашка (албанска) и сръбска; а пък градовете (т. е. крепостите), които се намират около Цариград, и самия тоя град владееха фръзите (франките), но и те се покоряваха под ръката (под скиптъра) на моето царство, понеже те нямаха други цар освен мене и благодарение на мене те прекарваха дните си (т. е. съществуваха), тъй като Бог така заповеда, понеже без Него нито дело, нито слово не се извършва. Нему слава во веки, амин“.

Освен за установяването на точната дата на Клокотнишката победа —9 март 1230 год., тоя надпис има и това значе­ние, че ни дава определение за границите на българското цар­ство и властта на българския цар след тая победа. Подобно определение намираме и в друг един старобългарски литературен паметник — житието на св. Петка, написано от търновския патриарх Евтимий който пише:

Ако сравним данните, които намираме както в търновския надпис, тъй и в жи­тието на св. Петка за границите на българското царство след Клокотница, с ония, които ни дава Георги Акрополит, то не е мъчно да се забележи, че те не само напълно се схождат, но ни дават нещо повече, което Акрополит не е могъл да знае, или не е искал да говори за него. Ние тук разбираме отношенията на Иван Асен към Сърбия и към латинската империя.

И двата домашни паметника — надписът и житието — ни съобщават, че Иван Асен II превзел и , под които трябва несъмнено да разбираме сръбските земи не от кралство Сърбия, а около гр. Драч, които се намирали преди това под властта на епирския деспот. Но ние имаме основание да тълкуваме посочените изрази в по-широк смисъл. В Сърбия от 1228 год. кралствувал Стефан Радослав (1228—1234), син на Стефан Първовен­чани, който бил женен за дъщерята на Теодор Комнин, Анна; на тая женитба се разчитало много — за приятелски отношения със силния по-рано епирски деспот. Но и това било малко. Като слаб и неспособен господар, Стефан Радо­слав в политическите работи зависел напълно от своя тъст, Теодор Комнин той дори подчинил и сръбската църква отново под Охридската архиепископия. Обаче след унищожението на солунското царство и пропадането на неговия тъст, Стефан Радослав изгубил вече всяка опора. Почналите се в Сърбия междуособици се свършили с това, че братът на Стефан Радослав, Стефан Владислав (1234—1243), подпомогнат от цар Иван Асен II, който, при съ­действието на св. Сава, го направил свой зет , свалил брат си от престола в 1234 год а Иван Асен II чрез тоя акт сполучил да въдвори върховната си власт , своя протекторат, и в Сърбия.

За отношенията към латинската империя сам Иван Асен казва: а пък градовете, които се намират около Цариград и самия тоя град, владeеха фръзите (франкитe), но и те се покоряваха под ръката (под скиптра) на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене, и благодарение на мене те прекарваха дните си (т. е. съществуваха), тъй като Бог така заповяда“. В житието пък на св. Петка патриарх Евтимий пише: „И тъй (Ив. Асен) не само не се задоволи с това (т. е. с разширението на границите на царството си за сметка на владенията на победения и унищожен епирски де­спот), но и дори в царствуващия град (т. е. Цариград) здраво и мъжествено всичко покорил и завладял и самия царствуващ град завоевал и покорил,а властвуващите там фръзи иаправил поданици“. По-нататък житието раз­казва, че Иван Асен II се възползувал от това си влияние в Цариград, за да поиска и получи мощите на св. Петка, понеже фръзите не посмели да му откажат. „Когато чуха това, пише патриархът, франките веднага се отзоваха на мол­бата му; с всяко усърдие и бързина както във всеки (други случай), така и в тоя (случай) те го послушали и заповядали той да получи желаното; а в знак на покорност те изпра­тили и много други неща, като се обещавали и уверявали, че и душата си ще дадат, ако би било възможно.

И тъй и двата паметника ни говорят за някакво голямо влияние на българския цар в латинската столица, което достигало дотам, че латинците считали Иван Асен II за свой цар, а себе си негови поданици. Това сходство на двата до­кумента в определянето отношенията на българския цар към латинците ясно показва, че и събитието, за което ни разказва патриарх Евтимий в житието, т. е. пренасянето мо­щите на св. Петка от с. Епиват в Търново, се отнася към същото време, за което и търновският надпис пише към времето веднага след Клокотнишката победа, т. е. в онова време, когато Иван Асен II се намирал в съюз с латинската империя, сключен още в 1228 год., и когато поради сгодяването на неговата дъщеря с малкия император Балдуин II, българският цар е могъл да прокара доста силно влиянието си в Цариград и като покровител и бъдащи тъст на малолетния император, може би, да е предявявал някакви претенции за върховна власт над Цариград. В тоя смисъл, според нас, ще трябва да разбираме горе приведените известия на двата домашни извори, защото до това време, доколкото може да се съди по други извори, Иван Асен II не бе още воювал с франките, нито пък бе покорявал някои техни земи, а още повече Цариград; в да­дения момент той бе отнел от Теодор Комнин, освен югозападните български земи, още и ония завоевания, които по-рано влизали в състава на латинската империя и които, съгласно с договорните обещания, той би трябвало да върне на латинците; но Иван Асен II, разбира се, в това време все още е мислил да тури на цариградския престол дъщеря си и тогава окончателно да се закрепи в Цариград.

Що се отнася до пълната готовност на латинците, с която те посрещнали искането на българския цар — да му отпустнат мощите на св. Петка, то тя се обяснява, както ще видим, с оня опасен за Иван Асен II план, който латин­ците кроили тъкмо в това време и за който той никак не подозирал. Както и да било, но в самия факт — пренася­нето мощите на св. Петка от Епиват, родното място на светицата, в Търново, Иван Асен II видял и отпразнувал във всичкото си величие своето политическо тържество и над­мощие в юго-източна Европа, което му спечели Клокотнишката победа. Ето как описва патриарх Евтимий това пренасяне. „Щом чул за това (т. е. за благоприятния отговор на латин­ците), на самодържеца се струвало, че хвърка под небесата, и от извънредна радост не знаел,къде да се дене. И тук веднага изпратил всеосвещения Марк, митрополит на Великия Преслав,с голяма чест да пренесе тялото на преподобната от Епиват в славния град Търново. Тоя с голяма ревност заминал за там и, като взел с почит свещените мощи, с голяма грижа потеглил за своята земя, възнасяйки хвала към Бога и преподобната. И когато преминал франкските граници и влязъл в своята страна, всички околни жители се стичали със свещи и кадилници и благоуханни масла, изпровождайки раклата на преподобната към славния и царствуващ град Търново. И когато това узнал благочестивият цар Иван Асен, той излязъл от града заедно с майката царева Елена и царицата си Анна и с всичките си велможи, с тях бил и всечестният патриарх Кир Василий с целия църковен причт и с тях безбройно голямо мно­жество народ. Царят и всички, които бяха с него, пеша излязоха от града на четири пъприща с голяма чест да посрещнат преподобната, която той с почит прегърнал с ръце, а пък душевно и от все сърце любезно целували. И като я донесли, положили я в царската църква, гдето и до ден днешен лежи, като раздава разни изцерения на ония, които с вяра и любов се притичат към тая славна ракла“. Оттогава св. Петка почнала да се нарича Търновска, защото, както се види от житието, тя не е била българска светица. Тя се родила, подвизавала и умряла в гр. Епиват и, според както се предполага, живяла през втората половина на X и първите години на XI век. Мощите й са лежали, вероятно, в църквата св. Петка, която се намирала на Царевец, но кога и от кого е била построена тая църква, остава за сега неиз­вестно. Както и да било, но тая светица станала много отрано и до днес продължава да бъде твърде популярна в нашия народ, както това показва обстоятелството, че проложното й житие било преведено на простонародния език, и тоя превод си има своя книжовна история. От прибавката към житието, написана от Григорий Цамблак, стар български писател и ученик на патриарх Евтимия, се научаваме за по-нататъшната съдба на тия мощи. Наскоро след превзема­нето на Търново от турците, те били пренесени във Видин, а оттам в Белград от жената на сръбския княз Стефан Лазаревич, гдето останали до 1521 година. От Белград били пренесени в Цариград, гдето останали до 1641 год., когато били занесени в гр. Яш в Молдова, гдето и днес се пазят в църквата ,Три Светители“.

Но житието на св. Петка ни съобщава още една подробност, за която не намираме в другите извори дори намеквания. Като изброява страните, над които се простирала поли­тическата власт на българския цар след Клокотнишката победа, както видяхме по-горе,патриарх Евтимий пише, че

Едва ли от тия думи би могло да се заключи, че до­тогава е нямало в тия страни нито митрополити, нито епис­копи; но тия думи явно свидетелствуват, че Иван Асен II не се е ограничил само с определяне политическата съдба на означените области, но и уреждал въпроса за смяната на дотогавашната гръцка духовна иерархия в ония чисто бъл­гарски епархии в юго-западните български земи, които сега отново преминавали в границите на българското царство, с български митрополити и епископи, които да четат и извършват богослужението на старобългарски език. Само по себе се разбира, че такива духовни и подготвени за такава служба лица Иван Асен II е могъл да намери на Св. Гора, и то не само в славянските, но и в гръцките манастири, които той посетил през времето на своето победоносно пътуване по владенията на победения си противник и които тогава преминали под неговото върховно покровителство. Поради това и патриарх Евтимий за подтвърждение на горното изве­стие се позовава върху царските грамоти на Иван Асен II, които се намирали в Протата, т. е. в общото за всички све­тогорски манастири управление, и в „славната Лавра“ (която може да бъде манастирът св. Атанасий), и сам патриархът е видял,когато е живял на Атон.Същотогава Иван Асен II е надарявал с земи и разни правдини и отделни манастири както славянски, тъй и гръцки чрез своите гра­моти, както това се подтвърди с недавно намерената от проф. М. Ласкарис (Солун) негова грамота дадена на манастиря Ватопед на Св. Гора през април несъмнено на същата 1230 год., защото, доколкото може да се съди от думите на патриарх Евтимия, Иван Асен II е посетил Св. Гора само през тая година.

Нам ни остава още да разгледаме, в какви отношения станал Иван Асен II след Клокотнишката битка към Солун и солунското деспотство. За тия отношения Георги Акро­полит нищо не съобщава, нито в последващите факти намираме намеквания, че българският цар се опитвал да се утвърди в Солун.Както вече се каза по-горе, там запазил властта братът на пленения Теодор Комнина, Мануил,който можал да се удържи само благодарение на роднинските си връзки с българския царски род. „Обаче, положението му било съвсем друго, отколкото положението на Теодор“, пише В. Г. Василевски. „Той не е могъл вече да предявява гордите мечти на своя предшественик за възстановяване на ви­зантийската империя, за влизане в Цариград, за съперничество с никейския император; ако се съди по това, че Мануил в по-късните си грамоти се подписвал просто деспот, може да се мисли, че той се е отрекъл от царската титла още от самото начало; по-сетне когато той искал да се примири с никейския император чрез съдействието на патриарх Герман II, Мануил му писал:,Твоята святост вече по-рано се бе обръщала към нас с отечески вразумления, като се стараеше да ни привлечеш в пристанището на мира, да ни убедиш и накараш с настояванията си към съюза на обе­динението. И ето ние се покоряваме; ние потъпкахме и за нищо не считаме много от принадлежащите нам права, които обикновено се считат дотолкова драгоценни, че от тях се отказват само по необходимост. Заради това ние потърсихме приятелството на ромейския император, господина Иван Дука; заради това ние хвърлихме под нозете много от това, което се отнася до нашата салава, което и приличаше и беше свой­ствено на нашето величие“). От тия думи се ясно види, че той се отказад от много свои права заради съгласие и един­ство макар, разбира се, не в полза на Иван Асен II; най-после и Георги Акрополит отбелязва, че Мануил в Солун се наричал деспот, но задържал още някои предимства на царската чест напр., подписвал грамотите си с червено ма­стило. Солунският деспот след Клокотнишката победа не само на дело се намирал в подчинено положение спрямо Иван Асен И, но той ще да е признал формално и неговата върховна власт , без да унижава званието и титлата си: роднинските връзки и тук служили като израз и прикритие на политическа зависимост “, заключава В. Г. Василевски. Твърде е вероятно предположението, че Мануил не бил доволен от своето унизително положение пред варварина“, защото той обръщал погледа си към запад, като искал там да намери покровителство и опора. В началото на 1232 год. той получил отговор от Рим на своите предложения и домогвания. Папа Григорий IX му писал,че неговото намерение да премине в лоното на католишката църква и да стане под властта на Св. Престол в качеството си на ленник, ще бъде прието благосклонно и милостиво, ако само то бъде наистина изпълнено. Обаче, тъкмо в 1235 год., както ще видим по-нататък, Мануил бил длъжен да вземе съвсем друга посока в политиката си. Той се оказал съучастник в православната коалиция против католишката ла­тинска империя, търсил примирение и сближение с гръцкия православен патриарх и с никейския император, с една реч, той се намерил в лагера на православните врагове на папския престол, върху които се изсипвали от Рим военни за­плахи и църковни проклятия. За нас е особено важно тъкмо това обстоятелство, защото Мануил бил увлечен в тая посока очевидно, от никого другиго, освен от българския цар Иван Асен II“, който е бил,както ще видим, инициаторът и душата на православната коалиция, а това ясно по­казва, че влиянието на българския цар в Солун било не малко, а солунското деспотство се намирало под неговия протекторат.

Каква е била съдбата на деспот Слав след унищо­жението държавата на неговия сюзерен и роднина Теодор Комнин, остава за сега неизвестно. Последно известие за него след 1224 год., когато Слав помогна на солунския им­ператор като негов васал да завоюва почти цяла Тракия, както ще видим подире, се намира в договора на пълномощниците на цариградското регентство в 1229 год. с иерусалимския екс-крал Иван де Бриен; в тоя договор между земите, които последният трябвало да вземе за своите наследници, се споменува и totam ter ram de Sclave et illam, que fuit de Straces. Ако за земята на Стрез се казва, че тя някога принадлежала нему, то за земята на Слав се разбира, че тя все още била негова, или в 1229 год. Слав все още е бил жив. Обаче, след Клокотница, за да запази своята автономия, е бил принуден да промени своя сюзерен и да признае върховната власт на Иван Асен II, който, вероятно, ще да се е отнесъл благосклонно към него, като към свой братовчед и противник на узурпатора Борил. След това негово име из­чезва от страниците на историята и, вероятно, наскоро ще да е умрял.

Все в това време и дубровчаните, подобно на светогорските монаси, не пропустнали да използуват пристигането на Иван Асен II в Драч и, поради търговията си с Драч и околностите му, да си издействуват от новия владетел предишните привилегии, които не само били потвърдени, но и значително разширени с особна грамота, издадена в същата1230 год. Тая грамота гласи: .Моето царство дава това по­становление (оризмо) на цялата Дубровнишка област на любезните и всеверни гости на моето царство, да ходят по всяка област на царството ми с каквато и да било стока, донасят ли (в смисъл внасят ли), или вземат (изнасят), или пък пренасят каквато и да било стока, до която земя или област дойдат: до Бъдин ли, или до Браничево и Белград дойдат; или до Търново и по цялото Загорие отиват; или до Преслав или до Карвунската област (около днеш. Балчик) достигнат, или до Крънската (ок. днеш. Казанлък) област , или до Боруйската (около днеш. Стара Загора); оти­ват в Одрин и в Димотика, или в Скопската област , или Прилепената, или в Дяволската област, или в Арбанашката земя и в Солун — навсякъде да купуват и продават свободно без всяка пакост (вреда); да нямат за­прет по всички области на царството ми и в градовете и клисурите (проходит), но да си ходят и купуват и продават без грижа, като всеверни и любезни гости на царството ми. Който им напакости в нещо: или при клисури, или на пазарищата, или гдето и да било според закона за митата, той да знае, че е противник на царството ми, и милост няма да получи, а голям гняв ще претърпи от царството ми. И тъй, според това постановление дубровчаните получавали право на свободен търговски внос, износ и транзит от и през българската държава за целия полуостров, като се освобождавали от всякакви мита и берии, които е предвиждала тогава държавната фискална уредба. Освен това тая грамота има не малко значение и за определяне обсега на Иван-Асеневата държава след Клокотница — определяне, което напълно се схожда с данните от посочените по-горе други паметници.

В такава светлина ни се представят сетнините от Клокотнишката победа — едно събитие от грамадно значе­ние в историята на второто българско царство — значение, което в няколко думи може да се формулира така: Клокот­нишката победа разшири пределите на българ­ската държава до естествените й граници; обе­дини българската народност под скиптъра на нейния природен владетел, а българския цар направи господар на политическото положение в целия европейски юго-изток, с една реч, тя донесе на Иван Асен II това, което Ахелойската победа, преди повече от три столетия, спечели за великия цар Симеона. След тая тъй славна и богата с големи и добри ре­зултати победа Иван Асен II бил сигурен, че се намирал в надвечерието на оная слава и чест , които ще му донесе влизането му в Цариград и покачването му на пре­стола на източните императори Обаче, докато българският цар се опивал от плодовете на своята победа, в Цари­град латинците кроели план, как да парализират овреме тия негови блянове.