Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове”

Предговор

“История на българската държава през средните векове“ ще обхваща историята на българския народ от VII до XIV век включително и ще състои от три тома, които ще съдържат:

История на Първото българско цар­ство в две части: а) Епоха на хуно-бъпгарското надмощие и б) Епоха на славянизацията на българ­ската държава.

България под византийско влади­чество: а) Епоха на въстанията и б) Епоха на еллинизацията.

История на Второто българско цар­ство в две части: а) Епоха на обединението на българите и най-голямото разширение на държавата и б) Епоха на постепенното падане на държавата и загубването на политическа и църковна независимост.

Излизайки с настоящата книга, считаме за нужно да изтъкнем тук, че за изходна точка на изложението ние взехме две главни и основно координиращи помежду си събития в историята на Балканския полуостров, които  са  легнали в основата при образуването на нашата народност и и държава. Това  са: заселението и закрепата на славяните на Балканския полуостров и 2. основанието на българската държава в северната част на същия полуостров.

Тия две събития, които последвали едно след  друго и били тясно свързани помежду си, дадоха окончателната етническа физиономия на Балканския полуостров — славянска, туриха началото на първата трайна политическа единица в него — българска и създадоха нов  културно-истори­чески тип в Югоизточна Европа — славяно-български.

И тъй двата етнически елемента — славянски и български, които играли главна роля в споменатите две събития, послужили като основа за възникването на славяно-българската държава и народност, при което първият дал контингента и силата, а вторият  — организацията и името на тая държава и народност. Няма съм­нение, че тоя етнически дуализъм, който се явява при основанието на държавата и се задържа почти два века след  това, не е могъл да изчезне тъй скоро и беследно, за да се образува една народ­ност в една държава, особено като се вземат  във внимание разните функции, които са изпълня­вали през първите два века от една страна българите като властвуваща нация, а от друга — славяните като съюзническо племе, което в името на общите политически интереси е призна­вало върховната власт на българския хан.

През тая първа епоха, която ние ще наречем епоха на хуно-българското надмощие, българите — основатели и организатори — сполучили да удържат  властта в ръцете си и да поддържат  все още азиатския характер на държавата. Обаче българските ханове, преследвайки своите политически и държавни интереси, сами са под­готвяли почва за постепенното сливане на българи със славяни. Идеята, че българската държава ще може да се засили и да запази независимостта си както от източната империя, тъй и от другите по-силни съседи, само ако българският  господар се яви като освободител и обединител на балканските славяни, — идея, която била завещана още от основателя на държавата и която отпосле ста­нала основен принцип в държавната политика на всички по-сетнешни мощни и предприемчиви български господари, — тая идея вече турила на­чало за сближение и съплътяване на двата етни­чески елемента. Но от друга пък страна със засилването на славянския елемент, от който зависела мощта на държавата, възниквал, дори се налагал и въпросът  за точното определяне политическото и правно положение на славяните, които, съзнавайки своето значение в държавата, не могли да останат  безучастни в управлението на страната.

Под натиска на тия две държавно-обществени течения, от които зависело съществуването на държавата, българските ханове се видели прину­дени да отворят  път на славянските племенни князе към всички длъжности на държавното управление и да ги турят  наравно с българските боили, макар последните и да се явявали като най-консервативна и упорита сила в случая. Но имало и друга причина, която е подбуждала българските господари, особено по-енергичните и по- самостойните от тях, да прибягват  към такава вътрешна политика: това бил стремежт  им да се освободят  от пълната зависимост на българ­ското боилство или болярство, чиято мощ поради междуособните династически борби през VIII век достигнала своята кулминационна точка. Противопо­ставяйки славянските племенни князе на българските боили, те от една страна намалявали силата и значението на последните, а от друга, опирайки се на по-многобройните славяни, издигали ханския авторитет  и чрез това засилвали централната власт. Това последното се налагало като първо и най-важно средство за уталожване духовете в стра­ната и за закрепата на държавата, — условия, които са били тъй необходими за успешното водене на борбата по-напред за съществуване, а после и за надмощие, както с източната империя, тъй и с другите съседи.

По тоя начин процесът  на сливането е вървял паралелно от една страна с количественото уголемяване на славяните в държавата заедно с разширението на държавните граници на север, юг, запад и югозапад, а от друга — с посте­пенното издигане и изравнение на обществено-политическите им права с ония на българите заедно с признанието на тяхното значение като важен фактор в политическо отношение.

Не по-малко важна роля играло в тоя процес и културното влияние на съседната Византия. Това влияние, което се почнало наскоро след  основанието на държавата, вървяло по два пътя, които не са зависели, както се види, един от други, но взаимно са се попълвали: 1. от непосредственото допиране на българите с империята било чрез политически, било чрез търговски отношения — това влияние засегнало само външната страна в живота на българите, и 2. при посредството на славяните в държавата, които чрез християнската вяра, която почнала още от VII век да пуща корени между тях, се явя­вали истински носители и разсадители на византий­ската култура. Християнството било най-мощното оръжие за славяните в борбата им с българите за политическо и социално равенство в държавата; чрез него славяните се домогвали да получат  достъп в ханския двор и до висшето управление на страната, но заедно с него те прокарвали и принципите на византинизма, които постепенно обхващали вътрешния живот  на българска държава и чрез тях малко по малко славянизирали държавата във формата на византийския монархизъм с всичките му права и прерогативи. Последният  впрочем бил посрещнат  на драго сърце от българските ханове, защото в него те нами­рали още едно сигурно средство, за да се еманципицират  изобщо от боилството и да засилят  ханската власт. По тоя начин българските госпо­дари пожертвували своята народност, за да закрепят  и запазят  властта в ръцете си, а славяните, макар и да взели надмощие етническо в държавата и политическо в управлението, обаче принудени били да пожертвуват  своята демократи­ческа уредба и да приемат  прокарания и закрепен от българите монархизъм.

В настоящата книга основната задача е: да се проследи, как е вървял процесът  за сливането на двата етнически елемента — български и славянски във всичките негови прояви, доколкото те се поддават  на изучване при съществуващия днес материал, наред с политическите събития както вътре в страната, тъй и във външните отношения със съседите, като се отбележат  главните фази в развитието на самия процес и се изтъкнат  факторите, които са спомагали или пречили на не­говия вървеж.

София, 1 март  1917 год.

На незабравимите борци, славно паднали за обединението на българския народ благоговейно посвещава
Авторът