Събития
-
Х - ХІV век
Богомилството
С приемането на християнството се утвърждават църковните институции и единната християнска идеология. Но наред с нея възникват и т.н. ереси – отклонения от каноничните църковни учения.
В България се появяват отшелничеството, богомилството, исихазмът, варламитството, жидовството и др.
Най-голямо разпространение и продължителност има богомилството. То възниква при управлението на цар Петър (927-970) – около средата на Х век и продължава до ХІV в. Разпространява се във Византия, Сърбия, Киевска Русия, Северна Италия, Южна Франция и много други страни.
Богомилството възниква сред социалните низини и низшето духовенство. За негов основател се счита поп Богомил. Някои извори, като писмата на патриарх Теофилакт до цар Петър, насочват произхода на учението към най-малкия Симеонов син – Боян. Вероятно Поп Богомил е доразвил учението в цялостна система, ползвайки книги на павликяните от Тракия.
По своята същност богомилството е дуалистично учение и обхваща богомилската космогония, христология, есхатология и етика – т.е. разказите за сътворението на света и човека, за идването на Исус Христос, за свършека на света и съдбата на човечеството.
Богомилите проповядват, че във вселената съществуват две начала – Добро и Зло, Господ и Сатана. Небесният свят и душата на човека са творение на Бога, а материалният свят и човешкото тяло са творение на Сатаната. Така всички земни блага те обявяват за творение на злото, а представителите на земната власт – за слуги на Дявола.
Според богомилите раждането, разпятието и възкресението на Исус Христос са привидни и затова отричат култа към Богородица и Кръста. Исус губи двубоя с Дявола, но ще дойде Второто пришествие, когато Дяволът ще бъде окончателно победен.
Богомилите отричат властта на царете, болярите, държавата и църквата, обредите, кръста, иконите, брака. Организациите им делят своите членове на три категории: съвършени, вярващи и слушатели. Те формират богомилски общини, като начело на всяка стои т.н. „дедец”. През ХІІ в. са познати две общини, наречени България и Драгувития.
Обредите на богомилите включват молитвата „Отче наш”, изповядването помежду си, опрощаването на греховете и четенето на текстове от евангелието на Йоан.
Богомилското учение създава и своя апокрифна литература: Катарският требник, Тайната книга („Йоановото евангелие”) „Ходене на Богородица по мъките”, „Детство Исусово” и др.
Богомилството се възприема като предреформаторско явление, оказало силно влияние за развитието на ереси в Западна Европа, като учението на албигойците и катарите.
В България богомилството задълбочава политическата и духовна криза и е преследвано от църквата и държавата, за което свидетелстват съчиненията „Беседа против богомилите” на Презвитер Козма (Х в.), Бориловият синодик (ХІІІ в.) и др.
В богомилството обаче има ценни демократични и хуманни принципи: отричането на войната и насилието, стремежът към социално активен, природосъобразен и морален живот.
По време на византийското владичество (ХІ и ХІІ в.) богомилското движение придобива патриотична насоченост и съпротива. То е израз на народната духовна култура и е български принос в обществената и религиозно-философска мисъл на Европа.