История на България е онлайн библиотека, която съдържа публикации на български историци. Нашата цел е да поддържаме общодостъпен, задълбочен и надежден източник за историята на България, на който историците да публикуват своите изследвания.
Като съпоставя разказа на скандинавските саги за участието на Харалд Хардрада в усмирението на въстанието на Петър Делян под надслов „нашествието на някакви си езичници в пределите на византийската империя с разказа на Скилица-Кедрина за нападението и обсадата на Солун от българите под началството на Алусиан в 1040 год., В. Г. Василевски дохожда до заключение, че първият разказ се отнася към това последното събитие.
Главното доказателство на Василевки се заключава в това, че при отблъсването на българското нападение срещу Солун, според Скилица-Кедрин, участвувал някакъв си особен род войска, един път споменат на страниците на византийската история, който никога не се явявал нито преди, нито след Харалд. Това е изразът: συνην δέ τοίς vεσσαλονικεύσι τό τάγμα τών μεγάνυμων, т.е. „вместе със Солунянами находился отряд великосердних“, иначе храбрих и мужественных, отличаемий от туземцев; вот зтот отряд великосердних и ест скандинаво-норманскίй отряд Гаралда. Вот именно зто отраженίе врагов византийскаго царя от стен Солуни и дало Гаральду титул опустошителя и разорителя Болгарии“. По-нататък, Василевски извежда, че τδ τάγμα на византийски език означава военен строй от 300 до 400, а понякога достига до 450 души, което така също се приближава до броя на хората в Харалдовата дружина (500), и се спира върху значението на думата μεγάvυμοι, която по своето специфично значение (във всеки случай не „великодушни“) предава по-скоро значението на скандинавската дума hardhradhr, или обратно, тая дума е преведена на гръцки μαγάvυμος, — всичко това показва, че Харалд в 1040 г. бил в Солун и участвувал с дружината си в отблъсването на българското нападение.
Обаче в самия разказ на скандинавската сага има такива данни, на които Василевски не спрял вниманието си. Така, там се говори, I. че събитието се отнася тъкмо към похода на Михаил Пафлагон в 1041 год. за усмирение на българското въстание, а пък при нападението на Алусиан срещу Солун императорът набързо избягал от там в Цариград, като оставил там дори багажа и касата си; 2. че начело на неприятелската войска стоял между другите конунги и един сляп, който надминавал другите по ум и бил над всички и над цялата войска, а това не е могъл да бъде друг, освен Петър Делян, чието ослепяване станало, както видяхме, след катастрофата на Алусиан под Солун; 3. че думите „верингите, които византийският император извел против варварите, съставяли най-добрата част на войската“, право сочат на следното место у М. Псел: άλλα τους λογάδας τών στρατευμάτων έπιλεςάμενος καί τβν στρατιών τους άκρ’.βεστάτυς την στρατηγίαν, συν τούτοίς έπί τούς Σκύνας χωρεί, а тая войска сам императорът повел само в 1041 год., а не в 1040 г. 4. Наистина, споменуваните в разказа нз сагата „много железни колесници, снабдени с колелета“, в които тe трябва да видим разни военни машини, напомнят за „стенобойните и метателни машини (Ιλεπόλεσι καί μηχαναίς), които имали българите, според Скилица, при обсадата на Солун, но това не ни дава право да твърдим, че такива същи машини не е могъл да има и Петър Делян при Остров . Най-сетне 5. от разказа на „Стратегикона“ се ясно види, че не е имало никаква обсада на Солун след пристигането на Алусиан и, както се каза, такава била необходима за съставителя нз чудото, за да вмъкне в разказа религиозен елемент. Освен това авторът на разказа за похода на Алусиан против Солун, който е бил с временник на Харалд и несъмнено го познавал или поне е знаел за него, едва ли би пропуснал да спомене за него, ако, наистина, Харалд е участвувал при отбиването на Алусиан и българите при Солун.
Що се отнася до οί μεγάνυμοι — „великосърдните“, то каквото обяснение и да се дава за значението на тая дума, те могат да бъдат само οί έν τή αυλή σωματοφύλακες — „телохранителите“ на Михаил IV, които, според Аталиат придружавали императора в пътуването му за Солун, и които са могли да бъдат от същите варяги — храбри и смели или същите μεγάνυμοι; те поради прибързаното заминаване на императора за столицата останали в Солун и затова взели участие при отбиването на българите, защото самото нападение е станало наскоро след избягването на императора от Солун. Колкото пък до сходството в единия и другия разкази за появяването на св. Димитър и св. Олаф пред войската в сражението, то то, като чисто легендарен елемент, не може да послужи за основа на исторически заключения; твърде е възможно, щото във веждането на св. Олафа в сагата да е станало под влиянието на разказа за чудото на св. Димитър, който разказ несъмнено в 1041 год. вече е бил съставен и е ходел между населението и който хората на Харалд, както и сам той, са го чули още в Солун. А пък че българите се обърнали в езичници у по-късния сагописател, се лесно обяснява, стига само да се изтъкне, че самите ромеи-съвременници ги наричат „варвари“ и „скити“.
Всички тия данни и съображения ни дават достатъчно основание да не приемем мнението на Василевски, че разказт на сагата се отнася към събитията от 1040 год., и да отговорим на поставения тук въпрос, че Харалд Хардрад не е взимал участие при отбиването на българското нападение на Солун под началството на Алусиан.