Васил Златарски - „История на Българската държава през средните векове” – ТОМ II

Бил ли е Никифор Вотаниат архонт на Придунавските градове?

Византийските извори отбелязват, че в 1064 год. „архонти на градовете по Истър“ били магистър Висилий Апокап (Абукаб) и магистър Никифор Вотаниат. Такова двуначалие в управле­нието на отделни области или теми не се е практикувало, па и не могло да се практикува във Византия, защото би било противно на основния принцип на нейното темно устройство. Очевидно, щатният архонт е бил в това време един , но кой от двамата тия магистри?

У         Михаил Аталиат четем следното: „когато управля­ваше градовете по Истър магистър Василий Апокап и магистър Никифор, знаменитият Вотаниат“; Ив. Скилица, който за дадената епоха се ползувал главно от историята на М. Аталиата, пише: „когато архонти на градовете около Истър бяха магистър Василий Апокап и магистър Никифор Вотаниат“, а Ив. Зонара предава думите на своя оригинал Скилица така: „архонтите на Приистрийските градове, а те бяха магистър Никифор Вота­ниат и магистър Василий Апокап, се опитали“ ит. н. Ако сравним и трите тия текста, лесно ще се забележи, че, докато М. Ата­лиат, който се отнася в своята история с особено разположение към Н. Вотаниат, употребил сказуемото в един. ч. (έπάρχοντος) и поставил на първо место Василий Апокап, а на второ Н. Вота­ниат, Скилица турил сказуемото в мн. ч., но имената запазил в същия ред, когато Зонара поставил на първо место Н. Вотаниата. Като вземем под внимание взаимните съотношения на тримата пи­сатели, а именно, че М. Аталиат е послужил като главен извор за Скилица при изллагане на събитията от дадената епоха, а Зонара е парафразирал текста на Скилица, няма съмнение, че М. Аталиат се явява за нас в случая като първоизвор, а оттука и най-авторитетен и като съвременник.

Ние не можем да смятаме граматическа грешка, гдето М. Аталиат поставил сказуемото в един. ч. при наличността на две лица в подлога; очевидно, той е употребил тъкмо тая граматическа форма, за да изрази чрез нея, че Василий Апокап е бил щатният архонт в Придунавските градове. Освен това, от самия контекст у Аталиат се ясно види, че той говори за това, което е ста­вало тъкмо през ранна есен на 1064 год., в момента, когато новите варвари узите в огромно количество почнали да нападат отсам Дунав , с коитоВасилий Апокап не ще да е бил в съ­стояние да се разправи, и затова Никифор Вотаниат бил изпратен, може би по искането на самия Василий, за временен архонт — по­мощник в борбата с узите. Подобна практика е имало тогава, както показва изпращането на Василий Монах, управителя на България, и одринския стратег Константин Арианит на помощ на архонт Михаил Аколут в 1049 год. за действия против пече­незите (вж. тук по-горе стр. 91) или пък на същия Константин Арианит със същата цел бил изпратен ректор Никифор и други пълководци (вж. тук по-горе, стр. 99—100). Само при такова обяс­нение може да стане понятно, защо М. Аталиат е поставил Н. Вотаниат на второ место; иначе мъчно може да се обясни това не­гово пренебрежение към своя любимец, когото той навсякъде се старае високо да издигне.

Пооади това ние не можем да се съгласим нито с Н. Скабаланович, какво под управлението на Василий Абукаб била по-важната тема — дръстърската, и Никифор Вотаниат управлявал тема Сирмий-Белград и затова бил поставен у Аталиата на второ место, нито с Н Бънеску, който по аналогия с това, че Василий Монах отишел на помощ на архонт Михаил в 1049 г., пред­полага, че в това време Никифор Вотаниат бил дук на България, едно, защото ние нямаме никакво известие, че Н. Вотаниат е заемал тая висока и важна длъжност, иначе М. Аталиат не би пропустнал да отбележи това, и, друго, което е много по-важно, за­щото тъкмо за това време (от 1064 до 1067) е известно, кои са били управители на България — Андроник Филокалес и след него в края на царуването на Константин Дук-Роман Диоген.