Константин Иречек - История на българите

Отношения на славяните към туземците

Когато славяните се преселили на полуострова, намерили го, макар и пустинен, но не безлюден. Никъде в света не се е случвало, щото покореният народ съвсем да изчезне, без да остави нито капка кръв и нито дума в езика на завоевателите.

От трако-илирийското коренно население са останали сега само албанците, на брой 1,300,000 души. През времената, когато славяните са се преселвали, по-голямата част от траките била вече романизирана; само планинците са оставали още при своите предишни обичаи и език.

В западна Родопа тогава още живели бесите, които дори християн­ското богослужение извършвали на своя език. Никой не е оставил посоч­вания във варварските времена, колко дълго е запазил между славяните своята индивидуалност родът на бесите и кога са замлъкнали последните звуци на езика, на който жреците обявявали волята на боговете на върха Гйозтепе.

Сапеите, според мнението на Шафарик, тъй също издържали на­шествието на славянските пълчища. При горна Струма около Нишава, София, Самоков и Кратово живее сега племето, наричано шопи, което се отли­чава от останалите българи, както по характер и говор, тъй и по облекло и нрави. Изобщо българите смятат шопите простоват, глупав народ; а самите шопи носят своето име с известна гордост¹. Но едва ли Ша­фарик тук не греши. Древните сапеи обитавали в поморието, при долна Места, тогава, когато жилищата на шопите от южна страна достигат не пο-далеч от Кратово и Самоков.

При изворите на Брегалница в Северна Македония, в местността и сега още малко известна и прочута, още в средните векове под името Пиянец (Пιάνιτζα) живеят българските пиянци. В тая съща местност живели някога пеоните. Вероятно между двете племена съществува родствена връзка².

Не е безинтересно също тъй, че у българите в Западна Македония се срещат личните имена Дардан и Дардана, които ни напомнят древните дардани³.

На Преспанското езеро обитавали още древните скиртони в колиби построени над водата. Една част от тях се пославянили; друга част от славяните, които се заселили в съседство с тях, подражавали на техния пример и по такъв начин тук живели още дълго в средните векове наколците — на наколни жилища (наколие), подобно на пеоните от времето на Херодота. Тия интересни следи, еднакво както и явните останки в българския език, за които ще кажем по-долу, и най-подир множеството твърде древни названия на планини, реки и оброчища, запазени досега, свидетелствуват, че срещата на туземците с пришелците не е била недружелюбна. В някои местности славяните отчасти изтикали предишните жители в планините, отчаст си ги подчинили със силата на оръжието и гледали на тях като на роби, или като на презрени другородци.

По-многобройни от разделените останки на траките били ромъните, известни у славяните под името власи. Според Приска (448 г.), латинският език се е употребявал между Адриатическо, Егейско и Черно мо­рета, както в обществения, тъй и в домашния живот. Първите следи от ромънския език се явяват в 587 година. Тогава голяма част от визан­тийската войска, изпратена в Тракия против аварите, образували войниците, които говорели на ромънски език. През време на похода паднал товарът от едно животно; един войник, като искал да обърне внима­нието върху това на водача, почнал да му вика на своето народно наречие: Torna, torna, fratre!“ Водачът не чул това, но другите чули и мислейки, че неприятелят е наблизо, разбягали се на разни страни, викайки с всич­ката си сила: „Тогnа, torna!“⁴

По-нататък, в течение на 400 години в изворите нищо няма за ромъните. Само от X век се срещат отново известия за тоя народ.

Отначало ромъните живели съвсем заседнало в градовете и селата, но честите преселвания на народите направили поне една част от тях странствуващи овчари. В историята те за дълго време били съвсем пре­дадени на забрава. Днес различават два клона ромъни, именно, дако-ромъни (около 8 милиона), които на гъсти маси населяват Трансилвания, Ромъния, Буковина, Банат и Бесарабия, и македоно-ромъни (приблизително 200,000), които живеят в различни места на Балканския полуостров.

Славяните наричат македоно-ромъните власи или цинцари, новогърците—куцовласи. Местожителствата им са разположени при Пинд, в Те­салия, при Кастория, на Дявол, под Пелистер, в Крушово, при Прилеп, в Мъглен и по разклоненията на Родопа. Повечето от тях са овчари. Другите, благодарение на изумителното знание на езици и на неуморимата предприемчивост, странствуват с търговска цел по целия полуостров, държат почти всички ханища по пътищата и се занимават с разни зана­яти, напр., с каменоделие и златарство по унаследен първобитен начин. Физиономията им е от римски тип. Забележителна е жилавостта на тоя народ; бидейки разпръснат и презиран, той все пак запазва своята националност и език. Впрочем, не малка част се е погълнала от гръцкия и славянски елемент.

Твърде дълго време смятали дунавските и карпатските ромъни за по­томци на смесилите се с даките римски колони на Троян; за праотци пък на македонските ромъни смятали обратно преселените от Аврелиана поселенци в Дакия. Роберт Рослер, професор от Грацкия универ­ситет (1874), недавна почна да оборва тоя възглед и се мъчи да доказва в многобройни разсъждения, особено в своите „Romanische Studien“ (1871 г.), че ромъните по никакъв начин не произхождат от романизираните даки, но са дошли в днешна Ромъния и Трансилвания, като се връщали през Дунава от полуострова, вероятно в началото на XIII век. Това мнение не е ново. Още Енгел (1804 г.), Копитар и Миклошич изказвали също такова мнение за обратно преселение, макар и с други подробности. Теорията на Рослера намери отначало много привърженици в учения свят, но после тя бе оспорвана не само от учените ромъни, но недавна и от Ю. Юнга⁵.

Във всички езици на полуострова се срещат филологични особености, които не са нито от гръцки, нито от ромънски, нито от славянски про­изход; само в албанския език изглеждат те незаимствувани и понеже той е най-старият език на полуострова, ние сме в правото да направим заключение, че тия особености безспорно произхождат от родствен нему елемент, т. е. от най-стария коренен, а сега изчезнал трако-илирийски език. Трако-илирийският език е основата, от която легналите върху й езикови наслоения еднакво били изменени.

Към такива особености принадлежат преди всичко забележителното образуване на бъдещето време, липсата и перифразата на неопределеното наклонение, членът, който заменя склонението и стои след съществителното в албански, ромънски и български, и преобладаването на глухата гласна ъ в трите споменати езика⁶.

Още повече сходни черти намираме между албански и ромънски език⁷.

Траките и илирите били родствени народи. Потомци на илирите са албанците; от траките произхождат ромъните. Миклошич привежда около 50 думи, които отчаст са общи на албански и ромънски език, от­части имат особена форма и значение на двата езика. Заслужва внимание фактът, че у албанците българите са известни под името шкяу (България— Шкъения), а у ромъните твърде сходно с това — Шкиен⁸.

Чрез стълкновението с ромъните преминали не само у български език, но и у всички езици на полуострова значителен брой латински думи, напр., pullus, furca, clausura, furnus, сатрапа, maturus, vigilia и τ. н.⁹.

Освен ромъните, славяните заварили на полуострова значителен брой гърци, които също тъй наричали себе си римляни — Ρωμαίος (ромеи). Днес между българите съществуват само малки отделни гръцки селища, като Станимака при Пловдив. Влиянието на гръцкия език върху средновековния и най-новия български език било твърде значително. Църквата и литера­турата, търговските сношения, пристрастието на славянските князе към византинизма, господството на Византия в Тракия и Македония и фаиариотското църковно управление в турско време — всичко това заедно спома­гало в течение на хиляди години за непрекъснати сношения на българи с гърци. Българите възприели гръцките глаголи в аористна форма (наприм., κάλεσα —калесвам, εφθασα — втасвам) ; същото явление намираме в сръб­ски, ромънски и албански езици¹⁰.

Също и германски, племена от време на време се разполагали на полу­острова, като бастарни, готи, херули и др. Подобно както в Крим, останките от готите също тъй още дълго се задържали в България. През време на Иорнанда (1551) малка част от тях живяла при Нико­пол. В IX век готите около Томи при Понта служили, както се вижда, литургия на своя език¹¹. При император Анастасия се споменават, при сливането на Сава в Дунава, херули, а при Маврикия — три гепидски села между словените във Влашко. Всички тия останки се превърнали в славяни.

Шафарик е посочил някои следи от готски език в старославянски и новобългарски език¹².

След смъртта на Атила на полуострова се явили също тъй хуни, но в малък брой. Според Константина Богренородни, Хърватско имало още в X век останки от авари¹³. Отношенията на тия азиатци към славя­ните били едва ли не такива, каквито са отношенията на днешните черкези към българите.

---

¹ Вж, разсъждението на Шафарика, III, 74. Според мнението на тоя автор (1,513) рудокопите, които се наричали норопи, обитавали в древността при горния Вардар и дори в средните векове името им дълго време се отеквало в думата меропьхь или неропьхь, която означавала клас поданници в старосръбската дър­жава. Ала древните географи никак не споменават за норопи на Балканския полу­остров. Това име за пръв път се среща у Климента Александрийски, но в пеонските Noropes, които той привежда за обяснение на хомеровото νώροπα χαλκόν, лесно се откриват алпийските норики, които обитавали в съседство с Панония.

² Мнението, че пиянците са потомци на пеоните, бе за пръв път изказано от автора в Časopis ě. m. 1875, 439. Простонародната етимология изкарва това име от пия. Самото име е старо : Πιάνιτσα 1020 (грамота у Голубински, 260, пияньцъ у сръбския архиепископ Даниила (1338), 109.

³ Списък на личните имена у Миладинови, Бълг. народни песни 529, 531 ; ср. по-късно Куман, Печенежич и др.

⁴ Theophylactus Simocatta 99; Theophanes ed. Bonn. 1,397; македо-ромън. turna, дако-ромън. inturna.

⁵ Рецензия на Tomaschek’a върху съчин. на Roesler’a „Rom. Studien“ в Oestr. Gymnasialzeitschrift, 1872 (T. 23) 141—157. Dp. Julius Jung, Die flnfange der Romanen, Wien 1876 (пак там) и неговото Römer und Romanen in den Donaulaendern, Innsbruck 1877.

⁶ Cp. Miklosich, Die Slaw. Elemente im Rumunischen, Wien 1861, 6 и сл. 1) Об­разуване на бъдеще време чрез съединение на действителния глагол с неопределено наклонение (алб., ромън., новогр., българ, štъ da pišc, по сръб. pisatdu); 2) липса на неопределено наклонение в алб., бълг., новогръцки, понякога също и в ромън. и сръб.; 3) означаване на родителния и дателния падежи с една и съща форма (алб. ромън., българ.); 4) член, поставян на края, албан. определен мъжки i, женски е, неопределен те, ром. мъж. l, lе, женски о, оа, българ. мъ, ма, мо; 5) често ъ в албан., българ., ром. почти всяко а без ударение се заменя с него; 6) често смесване на л и р, албан., ром., новогр., рядко в българ.; 7) изменение на о в у в думи без ударение, в алб., ром. и особено в източнобългарските говори. Към това още се прибавят синтаксични явления.

⁷ Богатство на удвоени звукове и дълги гласни (еа, оа, аи, албан. иа, аи), често, срещан носов начален звук, изпадане на I пред i, смесване на n и r.

⁸ Копитар за пръв път посочи тия бележити явления. Още Тунман забелязал някои допирни точки между ромънски и албански, също както доказвал и автохтонията на албанците (Untersuchungen ueber die Geschichte der oestl. eur. Völker, Leipzig 1774).

⁹ Бълг., сръб. пуле (pullus asini), пиле (pullus galinae, алб. pulja, мром. pulju) бълг. цер (quercus cerrus), бакъл (poculum), фурка, (furca също и в албан.), фурна (сръб, фуруна, албан. furrba, новогръц. φοũρνος); фортуна в смисъл на буря се среща у далматинците, у планинците на вжтрешна Босна и в Балканите, близо до Черно море; бълг., сръб., гръц. клисура, пролом (clausura), българ. егрек (ср. grех), търло (стадо, ром. tbrla, латин. turma), камван (сатрапа, също и алб., гръц); старобълг., новобълг., новогръц., албан.: тента (tentorium), бълг. рака (погребален ковчег, area), оцът (acetum), старобълг. цесар, по-късно цар (от caesar, но не от καῖσαρ); ново бълг. каптисвам (capio), палж, (patior), виреıж, вирeя, (vireo, вирeе и зеленeе, в една народна пeсен), старобълг. комъкати (communicare), ново­бълг. матор (maturus: триста овни, се матори): Народна пeсен в Общ Труд, III, 64, ср. старосръб. воля стари, воля заматорeли в образ. Typicon S, Savae ed. Konst. Jireček, XV, 1874, 140. Ср. Дринов, Заселенiе, 146.

¹⁰ Miklosich, Die Fremdworter in den slav. Sprachen, Wien 1867 ad aresa.

¹¹ Jornandes, c. 51 ; W. Strabo, De rebus eccles 7; Дринов, 143.

¹² Старо-слав. усерѧз, гот. ausahriggs (inauris), гоньзнѫ, гот. ganizan (sanari). Ново-бълг. друсам (quasso), раздрусан (conquassatus), гот. drus (ruina), сетне (serius), сетнина (consecutio), гот. seithu seiths (serum, sero), сакам (quero), гот. sokian, варда (custodia), гот. vardia,cp. новобълг. щрък, щъркел ; .Шафарик, I. 469, 470, забележ. 130.

¹³ Const. Porph., De adm. imp., стр. 30.