Константин Иречек - История на българите

Военно дело

Българската войска се състояла част от местни люде, доведени от болярите, част от царски наемници. Цар Петър предложил в 1189 г. на императора Фридрих I против византийците спома­гателна войска от 40,000 българи и кумани, която с присъединението на сърбите би достигнала до 60,000¹. Когато латинците обсаждали Цариград, Калоян искал да им помогне със 100,000 войска. В юни 1206 г. Калоян стоял в Тракия с 40,000-на кавалерия от българи и кумани и с „безчислена пехота“. При Пловдив в 1208 г. взели участие в битката 33,000 души, разделени на 36 корпуси, при Велбъжд в 1330 г. (според Никифор) е имало 12,000 българи и 3,000 татарски наемници, а при Айтос в 1333 г. 8,000 българи и 2,000 татари. Тогавашните войски изобщо не са били многобройни; турците за пръв път извеждат на бойното поле големи маси.

От чужденците като наемници в българската войска постъпвали част варварски чергари, част франки; първите се ценели за дивия устрем и изкуството на стрелците им с лък, а вторите — изобщо за голямата им опитност във военното дело. Кумани имало във войските на всички Асеновци. Татарски стрелци с лък служили при княз Шишман Бдински² и царете Михаил и Александър. Франки срещаме при Асен II³. Мартин, командирът на 300 облечени в броня кавалеристи, намиращи се на служба у цар Светослав, бил, както показва самото му име, латинец⁴ италиански и немски кондотиери често се срещат през XIV в. в сръбските и византийски войски.

Интересни сведения за въоръжението на войниците дават рисунките на Ватиканския кодекс от старобългарския превод на Манасиевата хроника; той датира от втората половина на XIV в.⁵. Шлемовете им имали вид на полукълбо и били украсени с пера на темето, или покри­вали главата от темето до плещите, оставяйки открито само лицето, или най-после вземали форма на кръгли кожени шапки, или заострени на върха фуражки. По-рядко се срещат по образите ризници. Краката били обути във високи кавалерийски ботуши, тъй като повечето пъти излизали в полето на коне. На конете имало юзда, седло и стремена. Щитовете са или кръгли, или продълговати, на долния и на горния край заострени. Князете и боля­рите носели дълги дрехи, надплатени и обшити с кожа, и с шапки украсени с лисича кожа (горностай). За нападателни оръжия употребявали копия, мечове и стрели, които всеки конник носил със себе си от страни в тул (колчан). Франкският летописец Henri de Valenciennes пише, че българите в битката при Пловдив в 1208 г. имали зелени копия с дълги чешки железни остриета⁶. Сигнали давали с дълги пра­ви тръби.

Много е съмнително, дали в борбата за живот или смърт между българи и турци се е употребявало огнестрелно оръжие. За първото оръдие на Балканския полуостров, доколкото ни е известно, се споменава в 1383 г. Венецианците тогава продали на босненския крал Твърдко една га­лера заедно с един falconus като голяма рядкост⁷.

Да строят военни машини българите се научили от византийците, които с голяма любов се отнасяли към тази специалност на старото римско военно изкуство. Когато византийците обсадили Стрез в Просек, били обсипани с камъни от метателни оръдия; машините на българите управлявал там един строител-майстор, който преминал от визан­тийска служба към въстаналите, понеже дълго време не получавал за­плата. Твърде изкусен за строеж на метателни и стенобойни машини бил цар Калоян⁸. С помощта на една машина от своеобразна кон­струкция той превзел Варна. При атаката на Дидимотихон той дори отвел реката от стените; при все това, макар кулите и да били силно раз­търсени от камъните им, българите при опита си да превземат с пристъп стените, като се изкачили на тях по стълби, били отблъснати. В 1206 г. Калоян дене и нощем бомбардирал стените, кулите и къщите на Одрин с камъни, хвъргани от 33 катапулти. В същото време стените и кулите били разрушени. След смъртта му, изглежда, това изкуство било забра­вено; Акрополит дори упреква българите, че не умеят да обсаждат градове.

Главната сила на българите била в планинските войни и изобщо в гверилата. Тесните родопски, средногорски и балкански проходи погълнали хиляди византийци, избивани с град от стрели и с откъртени скали. Впрочем, българинът умеел да се бие и на открито поле⁹. Цар Михаил (1323—1330) имал винаги в лагера си добри скороходци, за да предава колкото се може по-бърже заповедите си. Когато трябвало командирът бързо да се върне, пращали му като знак обгорено перо¹⁰.

Що се отнася до военното право, то в името на общата вяра, у византий­ците, сърбите и българите действувал закон, според който те нямали право извън битката да отведат някого в робство или да го убиват; позволено било само да се разграбва неприятелския имот. Асен II пуснал на свобода след битката при Клокотница (1230) всички военнопленници. След боя при р. Скафида (1306), в който Войсил, Смилецовият брат разбил цар Светослав, всички военнопленници, освен болярите, били пуснати веднага на свобода. След сра­жението при Велбъжд (1330) сърбите освободили, освен знатните, всички пленници българи като единоверци и едноплеменици¹¹. Не тъй постъпвали, обаче, с езичниците кумани, татари и т. н. Грабежите през българо-гръцките войни били жестоки: „българска плячка“ (Μυσών λεία) станала по­говорка у гърците. Византийците изгаряли храните по полетата, унищожа­вали градините, опустошавали цели села и отвличали стада. Българите и техните съюзници им отплащали с лихвата, особено при Калоян.

Измежду българските пълководци особено релефно се очертава фигу­рата на Ивана Русин, човек енергичен и опитен¹². В 1323 г. той бил комендант на пловдивския гарнизон, състоящ се от 1000 български и „алански“ (татарски) конници и 2000 облечени в броня пехотинци. Негови подчинени офицери били аланите Итилис и Темир и маджаринът Инас. Когато след неочакваната смърт на младия Тертер II в България настъпила анархия, Андроник Младий заедно с княз Войсил четири ме сеца държали Пловдив обсаден (1323). Един немец строител на обсадни машини построил за византийците една дървена къща на 15 коле­ла, в която могли да се поберат около 100 въоръжени войника; върху къщата се издигала пететажна кула, а във всеки етаж могли да се побе­рат осем арбалетници. Под звука на тръбите този колос бил подкаран и цялата войска тръгнала към градските стени. Машината била до­карана вече до самите стени и защитниците на крепостта, обсипвани с дъжд от стрели, принудени били да бягат, когато изведнъж тя попаднала върху едно старо водохранилище (щерна), прикрито с обраснали от трева дъски, и със страшен шум се провалила. Императорът след това снел обсадата. В 1328 г. Иван получил заповед от царя ненадейно да на­падне Цариград. В 1333 г. след победата при Росокастрон той водил преговорите за мир с победения Андроник III.

---

¹ Rnsbert 44, 53.

² Данаил 117.

³ Hopf (85) 253.

⁴ Кантакузин y Stritter 813.

⁵ Няколко рисунки има у Черткова, Описанiе войны великого князя Святослава Игоревича противъ болгаръ и грековъ, Москва 1843. За жалост, не можах да видя екземпляра с цветните рисунки.

⁶ Villehardouin ed. Wailly (Paris 1872): „uns glaives vers ά uns Ions fiers de Bohaigne“. Wailly го превежда: „des lances vertes avec des longs fers de Bohéme“.

⁷ Hcta archivi Veneti ed. Д-р И. Шафарик I, 211. Ljub№ Monum. IV, 195.

⁸ Nicetas y Stritter II 704, 711.

⁹ Известното, срещащо се у Никита описание на тактиката на българи и кумани, в която главна роля играело пристореното бягство, по-скоро се отнася само за куманите.

¹⁰ Πτερον πυρɩ περίπεφλεγμένον. Stritter И, 832,

¹¹ За този византийски обичай вж. Stritter II, 725, 757, 805, 815, 839. Cantacu­zenus I. II. cap. 21, за битката при Велбъжд: Ού γάρ Ιξεστιν αύτοΐς άλλήλους άνδραποδίζειν δντας δμοφύλους.

¹² Cantacuzenus y Stritter II, 815, 819, 829, 849.